i 3e0c0223816db71f

жълтеникав оттенък, а бузите като че бяха силно опънати върху рамката на

челюстите. Сега Мама беше убедена, че след раздялата му с нея някаква сурова и

мъчителна преживелица бе помрачила живота му и понеже сметна, че малко се е

посъвзел, каза му с нежен тон:

— Разкажи ми всичко, Мат.

Синът й я изгледа изпод полупритворени клепачи и рязко отговори:

— Какво да ти разкажа?

— Ами че всичко, синко! Не можеш да излъжеш майчиното око. Никой е бил

жесток към тебе… и несправедлив. Но аз зная толкова малко. Разправи ми защо

напусна Индия и какво… Какво се е случило на връщане?

Очите му се отвориха повече; той размаха пурата и веднага стана

приказлив.

— Ах, това ли! — започна той. — Това е лесна работа. Няма нищо за

разправяне. Просто напуснах службата си, защото ми дойде до гуша. Да си кажа

правичката, Мама, не можех да понасям този проклет _док валла_* началника на

службата. Във всичко намираше грешка. Случеше ли се малко да закъснея сутрин

след някоя вечер, прекарана в клуба, или пък да си позволя един ден отпуска,

само за някоя малка забава, нали разбираш, ставаше просто непоносим. — Мат

изгледа майка си с обиден вид, смукна от пурата си и добави с възмущение: — Нали

знаеш, никога не съм понасял да ми се налагат. Никога не съм бил от тези, които

търпят да им заповядват. Не ми е по характера. Затова му казах направо какво

мисля за него и му обърнах гръб.

[* Пощенски раздавач, тука преносно — канцеларски плъх. — Б.пр.]

— Не поприказва ли за това с господин Уалди, Мат? — запита го Мама,

споделяйки негодуванието му. — Той е от Ливънфорд и е добър човек. Известен е

със своята справедливост.

— Че точно за него говоря, за този _сур_* — раздразнено се сопна Мат. —

Тъкмо той се опитваше да се държи с мене като с някой кули, а не като с

господин! — добави той. — Той не е нищо повече от един проклет, христолюбив

експлоататор.

[* Свиня. — Б.пр.]

Мама го погледна леко разтревожена и объркана.

— Това ли е причината, синко? Не е било право да се държи така с тебе. —

Тя помълча и плахо додаде: — Ние мислехме, че може да е поради здравето ти?

— Здравето ми е непоклатимо като канара — рече навъсено Матю. — Всичко

беше заради тази омразна работа. Всичко друго ми харесваше там. Чудесно щях да

живея, ако ме бяха оставили на мира. Но няма да му дам да ме тъпче, тая стара

свиня. Аз пак ще отида в чужбина… в Бирма или този път в Малая! Няма да остана в

това нищожно градче след всичко, което съм видял.

На госпожа Броуди се сви сърцето. Нейният син, който едва си беше дошъл

у дома, който току-що се бе върнал в нейните прегръдки, още с първото отваряне

на устата говореше, че ще я напусне, че отново ще се запъти като Александър

Велики да търси нови завоевания в онези диви чужди страни, пред които тя

изпитваше ужас.

— Поне за малко недей мисли за това, мили — промълви Мама с треперещ

глас. — Може да си намериш тука работа, която да ти допадне повече. Тогава няма

да има нужда пак да ме оставяш.

Мат отривисто се засмя.

— Нима допускаш, че бих могъл да живея в такава дупка след живота, който

водех там! Какво можеш да ми предложиш тука в замяна на онзи живот? Помисли си —

извика той. — Там имаше клуб, вечери в дома на офицера, танци, конни

надбягвания, състезание на поло, слуги, които трепереха за мене — всичко, което

можех да пожелая.

Той така я заслепи с романтичните си измислици, че тя го виждаше да се

движи в най-висшите кръгове, да седи на полкови вечери рамо до рамо с офицери с

червени парадни мундири и с дами, облечени в лъскав сатен, и сломена, защото не

Страница 135

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

бе в състояние да му предложи нищо подобно в замяна, Мама можа само безпомощно

да каже:

— Зная, че у нас няма такива неща, синко. Но аз ще… ще направя всичко,

каквото мога, ще се грижа за теб, да се чувствуваш добре тука.

Синът й не й отговори и красноречивото му мълчание я накара да се

подвоуми, изумена, че разговорът върви така мудно, сякаш след двегодишна раздяла

той нямаше какво да й разкаже, нямаше желание да узнае как е живяла тя в негово

отсъствие.

— Добре ли пътува на връщане? — най-после се реши да го попита тя.

— Сносно. Доста добре — отвърна Мат. — Времето беше хубаво, но към края

се отегчих. Слязох от кораба в Марсилия.

— Нали там ти изпратих… твоите пари — колебливо забеляза Мама. — Получи

ли ги?

— Да, получих ги — небрежно отговори Мат. — Но мина много време, докато

дойдат. Мъчно се получават и лесно харчат.

— Сигурно са ти трябвали за нещо много важно всичките тези пари, Мат?

— Точно така — отвърна синът. — Аз имах нужда от тях, това е достатъчно,

нали?

— Прав си, Мат — съгласи се госпожа Броуди. — Разбрах от телеграмата, че

са ти крайно необходими. Но това бяха толкова много пари!

— Много, глупости! — сърдито се сопна Мат. — Както приказваш, ще си

помисли човек, че тези пари не са били мои. Не съм ли работил за тях? Не съм те

ограбил. Те си бяха мои и можех да ги харча, както поискам.

— Да ги харчиш — повтори тя; — но те са ти трябвали за нещо по-важно, а

не за да ги харчиш.

Мат избухна в гръмогласен смях.

— Мама! Ти ще ме умориш! Нали знаеш, че си дойдох по суша. Как може да

пътува човек без малко пари за харчене? — Той спря да се смее и я изгледа с

престорена сериозност. — Ще ти кажа какво направих, Мама. Обиколих всички слепи

просяци в Париж и разделих парите между тях. Това беше последното дребно

забавление, което си позволих във веселия Париж, преди да се върна у дома, в

това прекрасно кътче земя.

Това съвсем зашемети Мама, пред очите й изплува образът на Париж, за да

я увери недвусмислено, че се е унизила, че се е натикала в лапите на нечестиви

лихвари с единствената цел да изпрати сина си с пълна кесия всред безпътните

наслаждения на покварения град. За какви ли необуздани и безразсъдни буйства на

Мат щеше да бъде принудена да плаща данък в течение на следващите две години?

Въпреки пламенната си обич тя каза с упрек и с голям риск да го обиди:

— Ах, Мат! Бих предпочела да не беше ходил на такова място! Не искам да

кажа, че си употребил парите за лоши неща, мили, но този… този град трябва да е

пълен със съблазни за един младеж. Страх ме е, че това е било погрешна стъпка, и

съм сигурна, че Агнес ще си помисли същото.

Той пак грубо се изсмя:

— Какво мисли или казва Агнес има сега за мене същото значение, както

скърцането на някоя стара обувка. Много добре зная какво би си помислила, а

колкото за приказките й, в тях има прекалено много черковни песнопения за моя

вкус. Аз никога вече няма да седна на нейната кушетка. Не! Тя не е жена за мене, Мама! Между нас всичко е свършено!

— Мат! Мат! — изтръгна се от Мама. — Не говори така! Сигурно не го

казваш сериозно. Агнес е привързана към теб.

— Привързана! — троснато отговори той. — Нека пази привързаността си за

тези, които я искат. Какво друго има у нея? Нищо! — многословно продължи Мат. —

Че аз познавам жени, които имат в малкото си пръстче повече, отколкото тя в

цялото си тяло. Чар! Живост! Живот!

Госпожа Броуди бе ужасена и както гледаше умолително сина си, внезапно й

хрумна нещо.

— Да не си нарушил обещанието си, синко? — попита тя с уплашено тръпнещ

глас.

Мат я изгледа със странен поглед, като се питаше дали старата мисли, че

още е вързан за полите й. Може да е бил прекалено непредпазлив с нея.

— Само по някоя чашка холандска ракия от време на време — спокойно

отговори той. — Там се налага да пийваме, нали знаеш, заради черния дроб.

Тя веднага си представи черния му дроб като сух, попиващ сюнгер, който

го кара да пие алкохол, за да го напои, и щастлива, защото той се бе завърнал

там, където в двоен смисъл климатът е по-умерен, смело отвърна на

предизвикателните му думи:

— Агнес е добро момиче, Мат! Тя би била спасително пристанище за който и

да е мъж. Тя ти беше вярна. Ти ще й разбиеш сърцето, ако я изоставиш сега.

— Добре, Мама! — приветливо отговори Мат. — Не се тревожи! Не се

Страница 136

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

вълнувай! Ще се видя с нея, щом искаш. — Изведнъж му дойде на ума, че откакто се

е обогатил с по-голям житейски опит, може да е забавно да се види отново с

госпожица Мойр.

— Това е хубаво от твоя страна, синко. Иди да я видиш. Аз знаех, че ще

го направиш заради мен. — Веднага й олекна, понеже почувствува влиянието на

любовта си над него, понеже знаеше, че щом се съберат младите, всичко ще се

оправи. Ако той бе кривнал, Агнес щеше да го върне в правия път, а сега под

влиянието на страха, че той може изведнъж да оттегли обещанието си, бързо

продължаваше да го съветва:

— Страх ме е, че си водил много весел, живот там, отвъд морето, Мат. Не

те упреквам, моето момче, защото трябва да е било трудно да мислиш само за

благочестивите неща в живота. — Неясните му намеци я бяха поразили; трябваше да

узнае повече, трябваше на всяка цена да се успокои. И тя продължи да разпитва: —

Но нали си чел по една глава от библията всеки ден, синко?

Мат неспокойно замърда на стола си и я погледна с негодувание.

— Говориш също като стария Уалди, Мама — отвърна той нетърпеливо. —

Остава да ме питаш дали съм ходил по Чоуринджий Роуд с текст от светото писание, закачен на врата ми, и дали съм влачил със себе си библията, когато съм излизал

да се разхождам по площада вечерта.

— Недей така, Мат. Недей. Не обичам, когато говориш така лекомислено —

разтрепера се Мама. Той съвсем не успокояваше подозренията й, а ги изостряше. —

Може би сега, като си се върнал, ще ходиш пак с Агнес на молитвеното събрание.

Толкова много държа на тебе сега. Искам да бъдеш щастлив, а пък без

добродетелност никога няма щастие в този живот, мили.

— Какво разбираш ти от щастие? — рязко отговори Мат. — Ти и преди винаги

си имала окаян вид.

— Ще отидеш на събранието с Агнес, нали, Мат? — настояваше Мама. —

Опитай само веднъж, за да ми доставиш удоволствие.

— Ще видя — уклончиво отговори той. — Ще отида, ако искам да отида, но

стига си ми чела проповеди. Не обичам това, не съм свикнал с него и няма да го

търпя.

— Аз зная, че ще отидеш заради мене — пошепна госпожа Броуди и сложи

загрубялата си ръка на коляното му. — Знаеш, че Мери не е тука сега и аз нямам

никого освен теб. Ти винаги си бил моето момче!

— Да, научих се, че Мери не била тука — захихика той. — Къде е отишла

след онова малко премеждие?

— Шт! Шт! Не говори така — припряно го прекъсна Мама. — Това са срамни

приказки. — Тя замълча потресена, сетне додаде: — Ние мислим, че е в Лондон, но

в къщи е забранено да се споменава името й. За бога, не говори така пред баща

си.

Мат блъсна нейната милваща ръка.

— Какво ме интересува баща ми — разлюти се той. — Сега съм мъж. Мога да

правя, каквото си поискам. Вече не ме е страх от него.

— Зная това, Мат! Ти си чудесен мъж — закотка го майка му, — но баща ти

имаше ужасни неприятности, след като ти си замина. Моля те да не го ядосваш. Ако

го ядосаш, най-много ще си изпатя аз. Не му казвай нищо за тези работи, които

разказа на мен. Той толкова лесно се гневи напоследък, че те може да не му

харесат. Той се тревожи… търговията не върви както едно време.

— Пада му се — навъсено рече Матю и стана с чувството, че майка му,

както винаги, го бе раздразнила. — Да не мислиш, че давам пукната пара за това, което става с него. Само да се опита да се залови с мене, толкова по-зле за

него. — Той се запъти към вратата и добави: — Сега ще се кача горе да се измия.

— Добре, Мат. Стаята ти е приготвена. Аз я поддържах готова за тебе от

деня на заминаването ти. Жива душа не е влизала в нея и ничия ръка, освен моята, не я е докосвала. И леглото ти е добре проветрено. Върви и се освежи, а пък аз

ще сложа масата за чай, докато си горе.

Мама жадно го наблюдаваше в очакване на някакъв израз на благодарност за

грижите й, но синът й още беше обиден и отиде в хола, без да й каже дума. Тя го

чу да взима един от куфарите и да се качва по стълбата; наострила уши,

вслушвайки се във всяко негово движение горе, тя го чу да влиза в стаята на баба

си, чу неговия нов, високомерен смях, когато поздрави старицата с бурно

многословие. Въпреки неспокойната й обърканост шумът, който той вдигаше горе, й

носеше утеха; изпълни я горещо чувство на благодарност, понеже усещаше неговата

близост; нейният син беше наистина у дома, до нея, след всичките тежки месеци на

раздяла. Тя тихичко пошепна благодарствена молитва и бързо се залови да приготвя

вечерята.

Скоро в кухнята се втурна Неси. Видяла куфарите в хола, тя се спусна

развълнувана към майка си и се развика:

— Дошъл ли си е, Мама? Какви големи куфари! Къде е той? Донесъл ли ми е

Страница 137

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

подарък от Индия? Ах! Искам да видя Мат! Къде е той? — Госпожа Броуди й каза и

тя се затича горе, нетърпеливо викайки Мат, цялата пламнала от желание да го

види. Обаче след няколко мига Неси бавно слезе долу и пак застана пред майка си, но този път потисната, с начумерено лице, с обичайното си обидено изражение.

Безкрайната й възбуда бе съвършено угаснала. — Аз почти не го познах — забеляза

тя със своя тон на възрастен човек. — Съвсем не прилича на нашия Мат. Той като

че ли ни най-малко не се зарадва, че ме видя.

— Хайде, Неси — възкликна Мама, — ти бълнуваш. Той е бил много дълго на

път. Дай му време да си отпочине.

— Когато влязох, той пиеше нещо от мъничко кожено шишенце. Каза ми да не

му преча.

— Той трябва да си разпакова куфарите, дете. Не бъди толкова

нетърпелива. Има да мисли и за други неща освен за тебе.

— Когато го попитах за моя компас, каза ми, че го бил изхвърлил: каза ми

нещо, което не разбрах… уж, че приличал на твоя нос.

Госпожа Броуди силно се изчерви, но не отговори. Чувствуваше се сигурна,

че Неси нещо греши, че трябва да е неправилно разбрала забележката на Мат, но

все пак й домъчня при мисълта за намека, който тя може би е съдържала.

— Мислех си, че ще ми е донесъл някоя мъничка огърлица от корали или

нещо подобно — не млъкваше Неси. — Баба е също ужасно ядосана, казва, че е могъл

да се сети и да й донесе нещо за спомен. Май че не е донесъл нищо за никого.

— Не бъди егоистка, Неси! — остро извика Мама и изля в този упрек

всичките насъбрали се у нея чувства. — Има достатъчно други неща, за които брат

ти може да си харчи парите, без да ги пилее за тебе. Да не съм чула от тебе нито

една дума повече! Марш да повикаш баба си да слезе да препече хляб! — Стиснала

устни, госпожа Броуди наведе главата си още по-рязко, в своята вечна поза на

преклонност, и безропотно се залови да слага масата за чай.

Когато наближи времето за чая, Матю слезе долу в кухнята. Слаба руменина

оцветяваше жълтата кожа на издадените му скули, той беше станал много

по-приказлив, отколкото при пристигането си; доловила лек, но твърде красноречив

мирис в дъха му, Мама мигновено разбра, че се е подкрепил за срещата с баща си.

Като го наблюдаваше скришом, тя схвана, че въпреки самохвалните приказки той се

боеше от предстоящата среща; веднага забрави скорошното си унижение и всичко в

нея отново се пробуди, за да го закриля.

— Седни на масата, на своя стол, синко! Не се изморявай повече.

— Няма нищо, Мама — отговори той. — Ще постърча малко прав. Схванах се

от пътуването през последните дни. Приятно ми е, като се пораздвижа малко. — Той

се въртеше неспокойно из стаята, пипаше нервно всичко, което можеше да досегне, току поглеждаше часовника и все й се изпречваше на пътя, докато тя ходеше от

килера към масата и обратно.

Баба Броуди, влязла зад гърба му и седнала край огнището, извика:

— Брей! Какво сновеш като совалка! Това да не е някой навик, който си

взел от онези чернокожи, да ходиш насам-натам? Просто ми се завива свят, като те

гледам. — Тя все още беше ядосана, че не е получила от него подарък.

Най-после Мат седна заедно с другите на масата. Въпреки цялата му

съпротивителна сила, колкото повече времето наближаваше към пет и половина,

толкова повече той се плашеше; всички взимани от дни насам твърди решения да

посрещне смело баща си и да докаже, че е човек с житейски опит, започнаха да се

топят, а непоколебимото му намерение да запази при тази първа среща равнодушна

самоувереност постепенно изчезваше. На връщане у дома за него бе лесно да си

казва, че пет пари не дава за баща си, но сега, седнал на стадия си стол, на

същата маса, между стените на същата непроменена стая, в очакване и с уши,

наострени да чуят познатите твърди, тежки стъпки, той отново бе връхлетян и

завладян от старите, свързани с тях представи, загуби целия си новопридобит

външен блясък и смелост и отново се превърна в нервно чакащо момче. Инстинктивно

Мат се обърна към майка си и за своя досада видя бистрите й очи да го гледат със

съчувствено разбиране. Той схвана, че Мама долавя неговите чувства, че вижда

опасенията му, и извика, обзет от гневно негодувание към нея:

— Какво гледаш сега? Човек може да се пукне от яд, — когато го гледаш

така. — Той втренчи поглед в нея, докато тя не сведе очи.

В пет и половина го стресна добре познатото хлопване на вратата; този

звук съвпадаше до секунда с определения час, защото след продължителен период на

неспазване на времето за хранене, без да обръща каквото и да било внимание на

търговията, Броуди беше възобновил навика си да бъде педантично точен. Сега, при

влизането на баща му в стаята, Матю събра силите си, овладя движенията на ръцете

си, приготви се за яростно словесно нападение. Но Броуди не проговори, дори не

погледна сина си. Той седна и започна спокойно да пие чая, който като че ли му

доставяше безгранична наслада. Матю се смути. В никоя от картините, които си

беше рисувал за тази среща, не беше се случвало нищо подобно и сега той изпита

Страница 138

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

почти непреодолим подтик да извика като изпаднал в немилост ученик: „Погледни, татко, аз съм тук! Обърни ми внимание!“

Обаче Броуди не му обръщаше внимание, а мълком продължаваше да се храни,

забил поглед право пред себе си и без да промълви нито дума, докато на всички

започна да се струва, че няма намерение да забележи своя син. Най-после, след

дълго време, когато напрежението в стаята бе станало почти непоносимо, той се

обърна и погледна Матю. С проницателен поглед, който виждаше всичко и изразяваше

всичко, който пронизваше външната черупка на престорената смелост на сина му

забиваше се в меката, гърчеща се плът под нея, проникваше и осветяваше потайните

дълбини в ума на Матю и сякаш казваше: „Така, най-после ти се върна. Познавам

те! Ти си все същият безволев хлапак, а сега си претърпял и неуспех!“

Матю сякаш видимо се смали на ръст под този поглед и макар че се бореше

с всички сили да гледа баща си в очите, не можа да издържи. Неговият поглед

трепна, отмести се и сякаш за да унижи безкрайно надутата му суетност, се заби в

земята.

Броуди грозно се усмихна и след като, без да промълви нито дума, бе

сразил и подчинил сина си, отвори уста и каза късо, с язвително натъртване:

— Ти пристигна!

И все пак в тези малки по обем, прости думи бяха вложени десетина

саркастични, неприятни значения. Мама се разтрепера. Изтезаването на сина й бе

започнало и макар и да виждаше, че то щеше да бъде по-лошо, отколкото бе

очаквала, не смееше да каже нито дума от страх да не влоши настроението на мъжа

си. Очите й спряха върху нейния Мат с ужасено, съчувствено съжаление, а Броуди

продължи:

— Истинско удоволствие е да види човек отново твоето смело, хубаво лице,

макар и да е станало жълто като жълтица. Като си помисля сега, лицето ти винаги

е било бледо, но от златото, което си спестил отвъд морето, направо те е хванала

жълтеница. — Намерил отдушник за всичките си огорчения и мъки през последните

месеци в тези жлъчни нападки, той започна да се разпалва и измери Матю с

критичен поглед.

— Струваше си, че замина, дума да не става, струваше си — продължи той.

— Сигурно си ни донесъл цели купища злато от чуждите страни, където си робувал.

Сега трябва да си богаташ? Богат ли си? — подметна той пак.

Матю мрачно поклати глава и при това мълчаливо отрицание веждите на

Броуди се вдигнаха с безгранична подигравка.

— Какво? — викна той. — Не си донесъл цяло състояние? И таз хубава. Пък

аз, като съдех по начина, по който си се разхождал из Европа, и по разкошните

големи куфари в хола, помислих, че имаш цели планини от пари. Тогава, щом не си

толкова богат, защо я докара дотам, че те изхвърлят от службата?

— Не ми харесваше — измънка Матю.

— Я гледай, я гледай? — забеляза Броуди тъй, сякаш говореше на всички

присъствуващи. — Не му харесвала службата. Трябва да е големец, за да не може

лесно да му се угоди; при това е достатъчно откровен и честен да си признае, че

не му харесвало. — След това се обърна към Матю и вече с по-суров тон възкликна:

— Да не би да искаш да кажеш, че службата не е харесала теб? Тука, в Ливънфорд, ми казаха, че направо те изритали оттам… че самият ти вид толкова им омръзнал, колкото и на мене. — Той замълча, сетне продължи приветливо: — Все пак може би

не съм справедлив спрямо тебе. Не се съмнявам, че имаш пред вид нещо блестящо…

някоя чудесна нова длъжност. Нали?

Неговият тон изискваше отговор и Матю промърмори: „Не.“ Сега той

изпитваше към баща си мрачна омраза, чиято сила го разтърси; обзет от чувството, че е непоносимо унижение да говорят така на него, обиколилия света, опитния,

обигран денди, той се кълнеше вътрешно, че макар и да не оказва сега съпротива, когато събере сили, когато се съвземе от пътуването, ще си отмъсти за всички

обиди.

— Нямаш нова длъжност, на която да постъпиш! — продължаваше Броуди с

престорена приветливост. — Нито длъжност, нито пари! Върнал си се само за да

живееш на гърба на баща си. Върнал си се като бито псе. Сигурно мислиш, че е

по-лесно да бъркаш в моята кесия, отколкото да работиш.

Матю потрепера с цялото си тяло.

— Какво! — провикна се Броуди. — Студено ли ти е? Това сигурно е поради

рязката промяна след голямата жега, която си бил принуден да понасяш, когато си

работил в чужбина, докато си хванал жълтеница. Скъпата ти майка ще трябва да ти

извади малко топли дрехи от твоите разкошни големи куфари. Добре си спомням, че

все те навличаше с фланели, когато беше момче. А нима сега, когато си станал

смел, пълнолетен мъж, бива да те остави да се простудиш? Не! Не! Ти си ни

премного скъп и мил, за да допуснем такова нещо. — Той подаде чашата си да му

налеят още чай и забеляза: — Отдавна вече не ми се е услаждал толкова чаят!

Просто ми се отваря апетит, като виждам пак мизерната ти мутра.

Страница 139

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Матю не можеше да търпи повече тези гаври, престана да се преструва, че

яде, стана и угнетено измънка, обърнат към Мама:

— Не мога да понасям повече! Не искам чай. Ще изляза!

— Седни! — изрева Броуди и го блъсна на мястото му със стиснат юмрук. —

Веднага да седнеш. Можеш да си отидеш, когато аз ти кажа, но не и преди това. Не

съм още свършил с тебе. — И когато Матю се отпусна на мястото си, Броуди

язвително продължи: — Нима ще ни лишиш от удоволствието да бъдем в твоето

общество? Отсъствувал си две години, пък не можеш да останеш в къщи две минути.

Нима не виждаш, че всички чакаме да чуем да ни разкажеш чудните приключения,

които си имал там, отвъд морето? Просто сме те зяпнали в устата. Хайде, разкажи

ни!

— Какво да ви разкажа? — мрачно полита Матю.

— За великолепните ти вълнуващи преживелици отвъд морето. За раджите и

принцовете, с които си ял и пил… за слоновете и тигрите, които си убил… само че

разказвай по-бързо, за да нямаш време да измисляш. Предполагам, че трябва да си

страшен храбрец сега? Сигурно няма нищо, което да не можеш да направиш?

— Може би мога да направя повече, отколкото мислиш — полугласно

промърмори Матю.

— Хайде де! — подигравателно се изсмя Броуди, улавяйки се за тези думи.

— Ти искаш да ни изненадаш, нали? Това е все същата стара история като преди, все чуваме какво ще направиш. Никога какво си направил, но винаги какво ще

направиш в бъдеще! Дявол да го вземе! Като те гледам такъв смачкан и с тези

безвкусни контешки дрехи, започвам наистина да се чудя какво ще направиш. —

Нарасналият му гняв почти го задушаваше, но той се овладя с усилие и продължи

със същия спокоен, ироничен тон: — Е, няма значение. Такова щастие е, че си се

върнал, че не бива да бъдем твърде взискателни към теб. Най-важното е, че си се

върнал здрав и читав след всички ужасни опасности, за които не искаш да говориш

поради прекалена скромност. Трябва да поместим в „Адвъртайзър“ съобщение за

твоето връщане. Тогава всичките ти прекрасни приятели и особено приятелките ти

ще узнаят, че си се прибрал. Те ще се струпат около тебе като мухи около гърне

мед. Това и харесваш, нали: да те ухажват жените и да тичат подир тебе?

Матю не отговори и след кратко мълчание Броуди продължи, подигравателно

свил устни:

— Предполагам, че идущата неделя твоята майка ще те издокара и ще те

заведе на черква да ти се възхищават всичките прекрасни богомолци. Можеш дори да

се вмъкнеш пак в хора, ако си достатъчно угодлив, та всички да чуят как ще

издигнеш сладкия си глас за възхвала на господа! Много мъжествено нещо е да пееш

пак в хора, нали? Отговаряй, чучула такава. Чуваш ли какво ти казвам?

— Няма да пея в никакъв хор — сопна се Матю и мрачно помисли колко

подхождаше на баща му да изрови някой спомен от миналото и да го използува за

подигравка, за да постави него, сина си, в смешно положение.

— Блудният син отказва да пее — присмиваше се Броуди. — Чували ли сте

такова нещо… А има такъв хубав, нежен глас. Е, мили мой — продължи той с

ръмжене, — ако не искаш да пееш за майка си, ще пееш на мен. Ще ми пееш, каквото

ти свиря. Не мисли, че не те виждам цял-целеничък какъв си! Виждам те! Ти

опозори и себе си, и мене. Не си благоволил да си гледаш работата като мъж…

Трябваше да се върнеш у дома, при любвеобилната си майка, като набито псе. Но да

не мислиш, че това ще мине и при мене. Ще се държиш прилично, когато съм

наблизо, или, бога ми, толкова по-зле за тебе. Разбираш ли какво искам да ти

кажа? — Той рязко стана от масата и свирепо се втренчи в сина си. — Още не съм

свършил с теб. Аз ще ти избия от главата всичките фантазии, преди да свърша с

теб. Предупреждавам те: да не ми се изпречваш на пътя, миличък, или ще те

смачкам на място. Чуваш ли ме?

Матю придоби смелост, като видя, че баща му се кани да излезе, и

подтикнат от унизителното си положение, вдигна глава, погледна го накриво и

промърмори:

— Няма да ти се изпречвам на пътя. Добре!

В отговор на това очите на Броуди яростно пламнаха. Той сграбчи Матю за

рамото.

— Куче такова! — закрещя той. — Не ме гледай така. Да не си посмял, че

ще ти счупя главата. Нищожество, което нарича себе си с името Броуди. Ти си

позор за мене, драги — да! — по-голям позор, отколкото онази повлекана, сестра

ти. — И когато Матю пак наведе очи, Броуди продължи с отвращение и яд: — Гнуся

се от мисълта, че човек с благородна кръв може да има син един никаквец като

тебе. Ти си първият Броуди, когото наричат страхливец, но бог ми е свидетел, че

си именно такъв. Ти си подъл страхопъзльо и аз се срамувам от тебе! — Той

разтърси сина си като торба кокали, после внезапно го пусна и го остави безсилно

да се строполи на стола си.

— Да внимаваш какво правиш, драги мои. Аз няма да те изпускам от очи —

Страница 140

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

извика той заплашително на излизане от стаята.

Когато Броуди излезе, Неси и бабата продължиха мълком да гледат Матю, а

Мама падна на колене до него и го прегърна с една ръка през раменете.

— Не му обръщай внимание, Мат! Не му обръщай внимание, мой мили синко!

Аз все едно те обичам! — изплака тя.

Мат отблъсна ръката й; мускулите на лицето му се гърчеха под бледата

кожа.

— Аз ще му платя — пошепна той и се изправи. — Аз ще си уредя сметките с

него. Ако той не е свършил с мене, и аз не съм свършил с него.

— Няма да излизаш сега, синко — уплашено извика госпожа Броуди. — Тази

вечер ще останеш при мене, нали? Искам да бъдеш до мен.

Матю поклати глава.

— Не! — рече той, сдържайки с усилие гласа си. — Трябва да изляза. — Той

облиза пресъхналите си устни. — Имам някои… някои стари приятели, с които трябва

да се видя. Сега излизам. Дай ми ключ.

— Не излизай, синко — примоли му се Мама. — Не се ядосвай на това, което

каза баща ти. Той не го мисли сериозно. И той си има своите грижи. Остани с

майка си сега, хайде, момчето ми. Не си пил никакъв чай. Остани у дома и аз ще

ти приготвя нещо вкусно. Обичам те, Мат, обичам те толкова много, че съм готова

да направя всичко за тебе!

— Дай ми тогава ключа — отговори Мат. — Само това искам.

Мълком тя му протегна собствения си ключ. Мат го мушна в джоба си и

рече:

— Ще закъснея! Не ме чакай.

Разтреперана от страх, Мама го изпрати до вратата.

— Нали ще внимаваш, Мат? Пази се от неприятности заради мене, синко. Не

го оставяй да те докара до някоя необмислена постъпка. Не бих могла да понеса

такова нещо сега, след като си се върнал здрав и читав при мене.

Мат не й отговори, излезе и бързо изчезна навън в мрака. Ушите й

проследиха стъпките му, докато те замряха в тишината на нощта; след това с късо, глухо изхлипване Мама се обърна и влезе пак в кухнята. Тя не знаеше какво ще се

случи, но безкрайно много се страхуваше.

>>

VIII

На другата сутрин госпожа Броуди се събуди рано — беше още почти тъмно,

но когато се размърда, чу в далечината първото, едва доловимо, предупреждаващо

кукуригане на петел, предвещаващо въпреки тъмнината близката зора на новия ден.

Макар и да беше чакала до късно предишната вечер, не бе видяла Матю да се

прибира и сега, след тревожен сън, първата й мисъл беше да се увери, че той е

добре. Докато се обличаше, нямаше нужда да пази боязливо тишина от страх да не

смущава мъжа си, тъй като сега беше сама в малката стая, която едно време

принадлежеше на Мери; все пак, поради дългогодишния навик, се движеше крадешком

и безшумно, като сянка. Здрачната светлина се лееше през прозореца и смътно

очертаваше нейната приличаща на привидение изнурена фигура, която, треперейки, навличаше дрехите. Бельото й бе толкова кърпено, замрежвано и преправяно, че и

при най-обикновени обстоятелства би било загадка да се разпознае кое какво е, а

сега, в студения сумрак на мразовития февруарски въздух, нейните нечувствителни, захабени пръсти объркано опипваха грубите вехти дрехи. Като се обличаше по този

начин, опипом, тя леко тракаше със зъби и единствено този звук издаваше нейното

присъствие и съществувание.

Когато покри тялото си, разрешавайки заплетената задача, която

представляваха загадъчните й одеяния, тя беззвучно потърка ръце, за да

предизвика поне някакъв признак от кръвообращение, и само по чорапи се изплъзна

от стаята.

Спалнята на Матю се намираше в задната част на къщата, гледаше към изток

и беше по-добре осветена; когато Мама тихо влезе вътре, тя видя всред безредно

натрупаните завивки очертанията на спокойно дишащото му тяло и самата тя започна

да диша по-спокойно от облекчение. Лицето му изглеждаше оловено в

синкаво-бледата утринна светлина, в ъглите на устата имаше засъхнали лиги, вълма

тъмна коса бяха увиснали объркани на челото му. Езикът му като че ли малко се

подаваше между устните, сякаш беше подпухнал и станал твърде обемист за мястото, което заемаше, и при всяко вдишване и издишване действуваше като заглушител за

дрезгавото преминаване на дъха му.

Мама нежно придърпа юргана и одеялото, за да ги подреди по-удобно, реши

се дори да отмахне къдриците коса, паднали на очите на Мат, но когато той

неспокойно се размърда и замрънка, тя се отстрани, бързо дръпна ръката си, обаче

я остави увиснала във въздуха над главата му, сякаш несъзнателно го благославяше

Страница 141

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

в съня му. Погледът й, устремен към него през няколко дълги мигновения, също

приличаше на благословия. Най-после тя с усилие бавно отмести очи от лицето му и

се обърна да си върви. На излизане от стаята забеляза, че неговото сако, жилетка

и панталони се търкаляха в безпорядък на пода, ризата беше захвърлена в единия

ъгъл, яката и връзката — в другия, и сякаш зарадвана, че може да му направи

услуга, тя се наведе, вдигна разпръснатите дрехи, грижливо ги сгъна на един

стол, погледна пак лицето на спящия си син и тихо си отиде.

Долу всичко беше разголено под застоялия, досаден отлив на ранното

зазоряване; оттеглилата се като океан нощ бе оставила мебелите разбутани,

угасналия огън — замърсен от сива, ситна пепел, купчината неумити чинии, гнусно

натрупани на мивката в килера — като останки от корабокрушение на пустинен бряг.

Както обикновено, преди да се залови с трескавата си дейност, в която

влизаше стъкмяване й запалване на огъня, почерняне решетката на огнището,

измиване на чиниите, помитане на пода и сваряване на овесената каша, преди да се

справи с безкрайните си сутрешни задължения, Мама искаше първо да си позволи

удоволствието да пие чаша силен чай, понеже чувствуваше, както самата тя

казваше, че от него се съвзема. Горещата, благоуханна течност й действуваше като

целебно лекарство, успокояваше я, затопляше я, разпръскваше мътилката в мозъка й

и я примиряваше с изпитанията на новия ден.

Тази сутрин обаче, при все че набързо запари и си наля чаша чай, тя не

го изпи сама, а след като внимателно отряза и намаза с малко масло две тънки

резенчета хляб, тя апетитно ги нареди заедно с чая на табличка и ги занесе в

стаята на Матю.

— Мат — пошепна госпожа Броуди и леко го докосна по рамото, — донесох ти

малко чай, синко. Това ще те освежи. — Макар и да беше се навела над него, той

продължаваше да хърка и да лъхва с всяко издишване вонящи пари на застоял спирт, което дълбоко я разтревожи и я накара да заговори по-високо в своята възбуда. —

Мат! Ето нещо вкусничко за тебе. — Така беше му казвала, за да го придума да

яде, когато беше малък; при тези думи Мат се раздвижи полубуден, сърдито се изви

и с още затворени очи промърмори:

— Остави ме да спя, бой*1. Махай се по дяволите. Не ща никаква _чота

хазри_*2.

[*1 Обръщение към туземен слуга, „момче“ на англ. — Б.пр.]

[*2 Ранна сутрешна закуска. — Б.пр.]

Огорчена, тя го разтърси:

— Мат, мили, от този чай ще ти стане добре. Хубаво е сутрин да си пийнеш

чай.

Тогава той отвори очи и я изгледа изпод безучастни, сковани клепачи;

Мама видя как в черните му зеници бавно се събуждаше притъпено, злочесто

разбиране на сегашното му положение.

— Ти ли си? — неясно проточи той. — Защо ти е дотрябвало да ме будиш.

Остави ме да спя.

— Но това е хубав чай, мили, толкова е освежителен! Аз, без да се бавя,

слязох долу и го сварих сама.

— Вечно ми тикаш твоя чай! Остави ме да спя, дявол да го вземе! — Той

обърна гръб и веднага заспа пак.

Мама отчаяно погледна от проснатата му фигура към табличката, която все

още държеше в ръце — сякаш не беше способна да разбере неговия отказ, нито

цялата дълбочина на оскърблението; сетне, движена от мисълта, че по-късно той

може би щеше да промени решението си, сложи табличката на един стол до леглото, покри чая с чинийката, за да не изстине, похлупи пресния хляб с чинията, за да

не изпръхне, и безутешно си отиде.

Мат не й излизаше от ума цялата сутрин. Огънят се разпали, чиниите бяха

измити, обувките — лъснати, кашата клокаше, тя занесе горе вода за бръснене на

мъжа си, после се залови да слага масата и все още мислеше за Мат, окайваше се

заради думите, които й беше подхвърлил, скърбеше заради издайния дъх, който

излизаше от устата му, и въпреки това през цялото време го извиняваше в душата

си. Вълнението от завръщането му в къщи и държането на баща му към него го бяха

разстроили; колкото за неговия език той, бедното момче, тъкмо се бе завърнал от

една дива страна, пък и не беше съвсем буден, когато й говореше. Докато тя му

прощаваше, тихата къща започна да се раздвижва, таванът потреперваше от леко и

рязко трополене, горе се отваряха и затваряха врати и сега, изправена пред

страха да не избухне някое ново разногласие между Броуди и нейния син, Мама

трепетно се вслушваше да не би да чуе шум от някое неочаквано ново спречкване, от гневни гласове, дори звук от удар. За нейно дълбоко задоволство Мама не чу

нищо подобно и след като Неси дойде долу и бе набързо нахранена и изпратена с

чанта, пълна с учебници, Броуди слезе в кухнята и седна да закусва самотен,

навъсен и мълчалив. Мама бе положила извънредни грижи и безупречно бе приготвила

всичко за него тази сутрин, за да създаде у него по-дружелюбно настроение; бе

Страница 142

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

готова дори да му каже някоя голяма лъжа за закъснението на Мат; ала при все че

настроението му й се видя неблагоприятно, страхът се оказа неоснователен и

Броуди тръгна на работа, без да спомене нито дума за сина си.

След излизането му Мама започна да диша по-леко, успокои се още повече с

втора чаша чай, приготви закуската на баба Броуди и я занесе горе малко преди

десет часа. След като се отби при старицата, тя прекоси на пръсти площадката на

стълбището и долепи ухо на вратата на Мат; чула само равномерното му дишане,

отвори тихичко вратата. Госпожа Броуди веднага видя, че всичко стои недокоснато; тя се чувствуваше докачена, струваше й се, че непипнатата табличка мълчаливо я

упреква, че чинията, под която още се криеше неизядения хляб с масло, и

чинийката, която продължаваше напразно да покрива отдавна изстиналия чай, са

един вид веществени доказателства за нейната глупост и самомнителност. Мат още

спеше. Объркана, тя се чудеше дали заминаването му от оная част на земята, която

смяташе за противоположно полукълбо, не е променило часовете на почивката му и

не го е направило деен нощем и сънлив денем, дали не е станало за него

необходимост да спи по няколко часа преди обед. Без да убеди разума, но въпреки

това облекчила малко сърцето й, тя сметна, че ако не е така, то все пак може да

съществува някаква подобна причина за поведението на Мат; ето защо тя го остави

да спи и пак тихо излезе от стаята.

Обзета от съмнение, Мама се зае с домакинските си задължения, за да

отвлече вниманието си, но с напредването на времето започна постепенно да изпада

в тревога; не разбираше, че ако синът им е още в леглото, когато Броуди се върне

за обяд, можеше да се разиграе опасна сцена с Мат. Мама тревожно наостряше уши

да долови първите признаци на закъснялото му раздвижване и към пладне с радост

чу слабото изскърцване на леглото, освободило се от неговата тежест, звука на

стъпките му по пода над главата й. Мама бързо напълни една кана с гореща вода от

чайника, който стоеше на печката, и се втурна горе да я остави пред неговата

врата.

Обличането му траеше много дълго, но към един без четвърт Мат бавно

слезе долу и влезе в кухнята. Мама го поздрави нежно.

— Радвам се, че си се наспал добре, мили, но не си закусвал. Ще хапнеш

ли нещо, преди да обядваш? Само ми кажи — няма да ми струва никакъв труд да ти

дам… — На езика й беше да му предложи вечната панацея* — чаша чай, — но за

щастие навреме си спомни сутрешната му забележка и додаде: — … всичко, каквото

има в къщи.

[* Универсално средство против всякакви болести. — Б.пр.]

— Никога не ям много сутрин. — Днес Мат беше издокаран с друг костюм от

гладко бежово сукно, с червеникавокафява риза и хубава кафява връзка в тон с

ризата; той заоправя възела на връзката си с леко треперещи, бели, гъвкави

пръсти, отправил към майка си несигурен поглед, понеже от милите й обноски

погрешно заключаваше, че надали е могла напълно да схване пълното му поражение

предишната вечер.

— Липсват ми пресните плодове, които ми донасяха моите слуги — заяви Мат

с чувство, че може би от него очакват да добави някакво обяснение.

— Утре ще имаш хубави ябълки, Мат — с готовност отговори майка му. Ще ги

поръчам още днес. Само да ми кажеш какво обичаш или на каква храна си свикнал

отвъд морето, и аз ще направя всичко, каквото мога, за да я получиш.

По лицето му пролича, че не му е приятна дори мисълта за киселите

сбръчкани ябълки, каквито тя би могла да му намери в тази неплодородна страна; той красноречиво махна с ръка и отговори късо:

— Имах пред вид манго, банани, ананаси. Аз признавам само най-хубавото.

— Добре, синко, все пак ще направим всичко, каквото можем — смело

отговори Мама, макар и малко смутена от високомерната му забележка. — Във всеки

случай ти приготвих много хубав обед. А после, помислих, ако искаш, можем малко

да се поразходим заедно.

— Ще обядвам навън — подхвърли Мат студено, сякаш предложението й беше

смешно и сякаш мисълта да го видят на разходка с грохналата, чудновата фигура на

майка му беше последното нещо, което би могло да осени неговия възвишен ум.

Лицето й посърна и тя измънка:

— Аз… аз сготвих такъв хубав, хранителен бульон за тебе, толкова вкусен.

— Дай го на стария — ядно отвърна Мат. — Дай му цяла кофа: Няма да му

дойде много. — Той замълча за миг и после продължи с по-мазен глас: — Знаеш ли, Мама, питам се дали би ми дала една-две лири назаем за днес. Страшно досадно и

глупаво, но още не са ми превели парите от Калкута. — Той се намръщи от

огорчение. — Това ме поставя в безкрайно неудобно положение. Сега съм в пълна

безизходица, защото нямам никакви налични пари само поради проклетото им бавене.

Дай ми назаем пет лири, идущата седмина ще ти ги върна.

Пет лири! Мама насмалко не избухна в истерични ридания при тези думи,

засегната от мъчителната нелепост на неговото искане да му даде назаем ей така, Страница 143

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

начаса, пет лири, тя, която цепеше косъма на две, за да събере оттук-оттам

месечната вноска, която скоро трябваше да направи; тя — която освен трите лири, които с мъка бе събрала за тази цел, имаше само няколко дребни медни и сребърни

монетки в портмонето си!

— Ах, Мат! — извика госпожа Броуди. — Ти не знаеш за какво ме молиш.

Толкова пари няма в цялата къща!

— Хайде, хайде — отговори той грубо, — можеш да ми ги наброиш като нищо.

Давай! Къде ти е кесията?

— Не ми говори така, скъпи — пошепна Мама. — Не мога да понасям. Готова

съм да направя всичко за тебе, но това, което искаш, е невъзможно.

— Дай ми една лира тогава, щом си толкова стисната — рече Мат със суров

поглед. — Хайде! Дай ми една нещастна лира.

— Ти не можеш да ме разбереш, синко — умолително заговори госпожа

Броуди. — Аз съм толкова бедна сега, че едва връзвам двата края. Това, което

баща ти ми дава, не стига дори за храна. — Обхвана я безгранично желание да му

разкаже по какъв начин е трябвало да се снабди с парите, които му е изпратила в

Марсилия, но тя потисна това желание, замълча внезапно, като си даде сметка, че

този момент бе най-малко благоприятен за такова нещо.

— Че за какво мисли той? Нали има дюкян и тази скъпоценна, чудесна къща

— подигравателно подхвърли Матю. — За какво си харчи парите сега?

— О, Мат! Не е лесно да ти кажа — изхлипа Мама, — но, изглежда, работите

на баща ти вървят много зле. Аз… аз се боя, че къщата е ипотекирана. Не ми е

казал нито дума, но аз видях някакви книжа, оставени в стаята му. Ужасно е! Това

е само от враждата, която се породи в града против него. Не се съмнявам, че той

ще победи, но докато това стане, един шилинг трябва да ми върши работата на два.

Мат я изгледа с тъпо недоумение, обаче въпреки това не пожела да се

отклони от темата си.

— Всичко това го разбирам, Мама! — недоволно промърмори той. — Но нали

те познавам. Винаги си имала нещичко скътано настрана за черни дни. Аз искам

една лира. Казвам ти, трябва да я имам. Тя ми е необходима.

— Ах, мили мой, нали ти казах колко сме зле — изплака Мама.

— За последен път, ще ми дадеш ли пари назаем? — заплаши я синът й.

Когато тя отново с хълцане му отказа, за един ужасен миг помисли във

вълнението си, че Мат ще я удари, но той рязко се обърна на токовете и напусна

стаята. Застанала с ръка, притисната към едната си страна, тя го чу да хлопа

вратите на всичките стаи горе, след това да слиза по стълбите, да преминава, без

да каже дума, през хола и да затръшва външната врата.

Когато кънтящото ехо от трясъка на вратата замря във въздуха, то

продължи да отеква в мозъка й като зловеща поличба за бъдещето; Мама неволно

вдигна ръце да си запуши ушите и се отпусна до кухненската маса, отритната и

разочарована. Седнала така с глава, подпряна на ръцете, госпожа Броуди се

досещаше, че историята за банковия превод трябва да е благовидна лъжа, че след

като е изхарчил четиридесетте лири, Мат нямаше пукната пара. Не беше ли я почти

заплашил? Не беше сигурна, но парите му трябваха на всяка цена, а тя — уви — не

бе могла да му ги даде. Преди да успее да вникне по-дълбоко в чувствата си,

разбирайки сега, че е трябвало да намери начин да задоволи последната му молба, че в известно отношение грешката е била нейна, на върха на отчаянието си тя

почувствува прилив на безкрайна нежност. Бедният момък, той беше свикнал да се

събира с господа, които харчеха, без да се замислят, и напълно справедливо беше

и той да има в джоба си пари както и другите. Това всъщност бе една необходимост

след живота, който бе водил във висшето общество. Не беше право да се иска от

един младеж, толкова добре облечен като Мат, да излиза, без да има средства,

които да отговарят на хубавата му външност. Наистина той не беше виновен и Мама

донякъде съжаляваше, че не му даде поне няколко шилинга, стига да беше ги приел

от нея. След като видя нещата в тази по-благоприятна светлина и бе обладана от

чувство за собствената си некадърност, госпожа Броуди стана и обзета от

непреодолимо влечение, се качи горе в неговата стая; тук тя с нежна грижливост

се залови да разтребва разхвърляните в безредица дрехи. Сега Мама откри, че

гардеробът му не беше чак толкова богат, както би могло да се сметне на пръв

поглед, понеже единият от големите куфари се оказа съвършено празен, два от

малките бяха пълни с тънки дочени костюми, а друг беше безредно натъпкан с

мръсно бельо. Тя се зае трескаво да отбира чорапи за мрежене, ризи за кърпене, яки за колосване — с чувството, че за нея е радост да му бъде полезна, като се

заеме с тази работа, че за нея е блаженство дори да се допре до неговите дрехи.

Най-после, след като бе подредила нещата му и бе отделила един голям

вързоп, нуждаещ се от нейното внимание, тя победоносно го занесе в своята стая, оправи си леглото и вече в по-весело настроение се залови да бърше праха от

мебелите. Когато стигна до плоската порцеланова табличка за тоалетни

принадлежности на малката масичка до прозореца, я обзе някакво неопределено

Страница 144

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

чувство на смущение: липсваше й нещо познато, на което бе отдавна свикнала в

подсъзнанието си. Тя се замисли разсеяно за миг, после изведнъж разбра, че не

чува привичното, дружелюбно цъкане на часовника си, който с изключение на онези

тържествени случаи, когато го слагаше на пазвата си, винаги лежеше на тази нейна

табличка, която се белееше сега пред погледа й съвсем празна, ако не се смятаха

няколко игли за коса. Когато бе принудена да се премести в друга стая, Мама,

разбира се, беше донесла със себе си и тази табличка и часовникът продължаваше

да лежи на нея; всъщност в течение на двадесет години докосването до тази

табличка беше свързано със звука на часовника и тя веднага долови промяната.

Макар и да знаеше, че не е слагала часовника, Мама заопипва пазвата си,

но той не беше там и тя незабавно и възбудено започна да го търси, прерови

всичко в своята стая, в стаята на Броуди, долу в гостната и в кухнята. След

дълго и безуспешно търсене на лицето й се появи тревожно изражение. Това бе

майчиният й часовник с изящно гравиран сребърен похлупак, с позлатен циферблат, с тънки като паяжини стрелки и швейцарски механизъм, който с неизменна точност

отбелязваше всяка минута; при все че не представляваше ценност, тя изпитваше към

него и към малката избеляла снимка на майка си, поставена от вътрешната страна

на капака, изключителна и сантиментална привързаност. Часовникът бе единственият

й накит и само поради това тя дълбоко го ценеше. Когато се наведе да огледа

пода, госпожа Броуди беше сигурна, че никъде не го е затурила и се запита дали

не го е пипал някой друг. Изведнъж тя се изправи. В миг на просветление й стана

ясно, че го е взел Мат. Беше го чула да влиза в стаята й, след като отказа да му

даде пари; след това той беше се втурнал навън, без да й проговори. Беше

безвъзвратно сигурна, че Мат го е откраднал заради дребната сума, която можеше

да получи за него. С радост щеше да му го даде, както му бе дала всичко, което

можеше да раздава в своя живот, но той й го беше откраднал с хитра, низка

подлост. С безнадеждно движение Мама оправи кичур сива коса, увиснал при

безполезното търсене.

— Мат! Синко! — високо изплака тя. — Ти знаеш, че щях да ти го дам! Защо

го открадна?

В този втори ден след завръщането на сина й, когато бе горещо очаквала

да изпита задоволство и грижите й да се уталожат, госпожа Броуди се видя

потънала още по-дълбоко в бездната на унинието. Обедът мина и денят протече без

събития до вечерта. Както се беше унесла в тревожни мисли, когато се здрачи и

краткият сив полумрак угасна, у нея се събуди болезнено желание да види Мат. Тя

чувствуваше, че ще смекчи сърцето му, колкото и да бе закоравяло, само да ги

оставят заедно, майката и сина. Той не би могъл — Мама беше убедена в това — да

устои на изпълнените й е обич молби, щеше да падне в краката й, обзет от

разкаяние и угризение на съвестта, стига да можеше да му изрази с думи любовта, от която преливаше нейното сърце. Но той все още не се появяваше и когато

часовникът удари пет и половина и Мат не се върна за следобедния чай, Мама

безкрайно се разтревожи.

— Струва ми се, че храброто ти синче го е страх да се върне — присмя й

се Броуди, когато тя му поднесе чая. — Той съзнателно ме отбягва… Крие се навън, докато изляза пак. Тогава ще се промъкне тука, за да му съчувствуваш и да го

утешаваш. Да не мислиш, че не ми е ясно, макар и да се върши зад гърба ми.

— Не, наистина не е така, татко — каза Мама с треперещ глас, — уверявам

те, че ние нищо не крием от тебе. Мат е поизлязъл само да се види с някои от

приятелите си.

— Така ли? — отвърна той. — Не знаех, че той има приятели, но ако съдя

по това, което казваш, трябва да е много популярен герой! Е, кажи на образцовия

си син, когато го видиш, че ще запазя всичко, което имам да му кажа, до

следващата ни среща. Ще му го поднеса топло-топло.

Госпожа Броуди не отговори и само му сипа да яде, а когато той излезе,

отново зачака.

В седем часа, около един час след излизането на Броуди, Матю наистина се

завърна. Той влезе тихо на лицето му бе изписано нещо, което леко напомняше на

старото умърлушено изражение от юношеските му години, промъкна се в стаята,

отправи към Мама угоднически поглед и каза с мек глас:

— Съжалявам, че закъснях, мила Мамо. Надявам се, че не съм ти създал

тревоги.

Тя го погледна загрижено.

— Наистина, тревожех се за тебе, Мат! Не знаех къде си отишъл!

— Зная — отвърна Матю с понижен глас. — Постъпих много необмислено.

Струва ми се, че съм поотвикнал от живота тука. Може да съм станал малко нехаен, откакто заминах за чужбина, Мама, но ще се поправя заради тебе.

— Съвсем не си нехаен — извика тя — освен към самия себе си. Защо не се

прибереш да се нахраниш? Закусил ли си?

— Не — отговори Мат, — не съм, обаче сега съм страшно гладен. Имаш ли да

Страница 145

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

ми дадеш нещо да ям?

Тя беше трогната, тя беше убедена, въпреки изпълнения с униние ден, че

това беше отново нейният син, смъкнал от себе си обвивката на порочните

преживелици в Индия.

— Мат! — сърдечно му рече тя. — Бива ли дори да питаш такова нещо! В

тази минута вечерята ти е във фурничката. — Мама изтича при печката и

тържествено извади от фурната дебел резен пушена риба с млечен сос — гозба,

която Мат особено много бе обичал в миналото. — Почакай само половин минутка —

извика тя — и ще приготвя всичко за тебе.

Баба Броуди беше се качила в стаята си, но Неси седеше до масата и

пишеше домашните си. Въпреки това за няколко мига Мама постла бяла покривка на

половината маса и я нареди с всичко необходимо за една апетитна вечеря.

— Ето на — рече тя, — нали ти казах, че ще стане веднага. Никой не може

да направи нещо за тебе, както родната ти майка. Сядай, Мат, да видим ти, какво

можеш да направиш.

Той вдигна с благодарност очи към нея и наведе глава.

— Ах, Мама, ти си твърде добра към мен! Аз не заслужавам. Все едно, че

ми сипваш огън на главата, след като се държах така спрямо тебе. Но това

наистина изглежда вкусно, нали?

Госпожа Броуди щастливо кимна с глава, жадно наблюдавайки как той

придърпа стола си, седна и започна да яде бързо на големи залъци. „Бедното

момче, трябва да е гладувал“ — мислеше тя, докато сочните бели късчета риба като

омагьосани се топяха пред беззвучната и неотстъпна атака на неговите нож и

вилица. Неси, която смучеше огризка от молив на другия край на масата,

наблюдаваше Мат над книгата си с по-друго чувство.

— Някои хора са по-щастливи от другите — забеляза тя завистливо. — За

нас нямаше пушена риба тази вечер.

Мат я погледна с обиден вид, след това внимателно сложи в устата си

последното голямо парче.

— Да бях знаял, Неси — отвърна той, — щях да ти предложа малко. Защо не

ми каза по-рано?

— Не бъди такава егоистка, момиче — рязко възкликна Мама. — Яла си

достатъчно и предостатъчно и знаеш това. Брат ти има нужда от малко по-силна

храна сега. Той е прекарал тежки дни напоследък. Гледай си уроците. Ето, Мат, опитай тези курабийки от овесени ядки.

Мат вдигна топъл поглед към Мама, за да й благодари, и продължи да яде.

Тя беше във възторг от държането му и вече съвсем беше забравила загубата на

часовника; гледаше сина си благо и радостно и всяка хапка, която той слагаше в

устата си, и доставяше безкрайно удоволствие, сякаш усещаше с безгранична

наслада вкуса на поглъщаната от него храна в собствената си уста. Тя забеляза

със съчувствие, че по лицето му имаше мръсни петна; изумена от собствената

проницателност, тя се досети, че се е промъквал през прашен жив плет, че се е

крил вънка от баща си. Това я засегна тъй силно, че благостта отстъпи прел

желанието й да го закриля; той беше отново нейното момче и тя искаше да го скрие

и защити от света.

— Услади ли ти се, синко? — запита го Мама най-после, зажадняла за

неговата похвала. — Толкова много се старах. Знаех, че винаги си обичал тия

неща.

Мат млясна.

— Чудесно беше, Мамо! По-хубаво от всички сосове с подправки, които, ща

не ща, трябваше да ям там в Индия. Уверявам те, че ми липсваха твоите гозби.

Откакто заминах, нито веднъж не съм ял такова вкусно ястие.

— Вярно ли, синко! — възкликна тя. — Радвам се, че е така. Сега, искаш

ли още нещо?

С крайчеца на очите си Мат видя на бюфета чиния с дребни ябълки и

предположи, че Мама ги е купила за него. За миг той я загледа замислено.

— Струва ми се, Мамо, че бих хапнал една ябълка — рече той простичко,

като човек с чисти помисли.

Госпожа Броуди беше възхитена, че е предугадила желанието му и веднага

сложи пред него чинията.

— Точно това си мислех. Поръчах ги на момчето тази сутрин — рече тя

радостно, подчертавайки вниманието си към всяко негово желание. Ти каза, че

искаш плодове, и аз казах, че ще ги имаш.

— Благодаря ти, Мамо! Искам да не пуша — обясни той и с мъка захапа

твърдия плод, — а са ми казвали, че ябълката убивала това желание. Защо ли ми

трябва да пуша? Това не е хубаво за мене.

Госпожа Броуди ласкаво сложи ръка на рамото му и тихо каза:

— Мат, става ми леко на сърцето, като те чувам да говориш така. Това е

по-ценно за мене от всичко друго на земята. Аз съм щастлива. Чувствувам, че сега

Страница 146

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

ще се разбираме по-добре. Сигурно дългата раздяла беше ни поразстроила и

двамата, но тези раздори ни се изпращат отгоре като изпитания. Аз се молих

помежду ни да настъпи разбирателство и молитвата на една недостойна жена е била

чута.

Мат сведе за миг очи в знак на разкаяние, без да прекъсне да се мъчи с

ябълката, после погледна нагоре и като положи особени грижи да подбере думите

си, бавно каза, поднасяйки на Мама още един прекрасен сюрприз:

— Знаеш ли, Мама, днес се видях с Агнес.

Тя трепна от изненада и удоволствие.

— Разбира се — побърза да продължи той, преди тя да успее да заговори, —

не мога да кажа много нещо. Не трябва нищо да ме питаш. Устата ми трябва да бъде

запечатана за това, което стана между нас, но то беше много приятно. — Той й се

усмихна умолително. — Но все пак мислех, че ще се зарадваш да го чуеш.

Госпожа Броуди плесна с ръце от възторг; сега единствената мисъл, която

засенчваше нейното блаженство, бе, че не самата тя, а друга жена в лицето на

госпожица Мойр е била тази, която е могла да накара сина й да се върне на правия

път. Въпреки това тя бе вън от себе си от радост и потиснала тази мисъл,

възкликна:

— Това е хубаво! Това е чудесно! Сигурно Агнес се радва не по-малко от

мене. — Превитият й гръб леко се изправи, когато вдигна овлажнелите си очи към

небето в изблик на мълчалива благодарност; когато пак сведе очи към земята, Матю

говореше на Неси:

— Неси, миличка! Преди малко се показах егоист, но ще се реванширам

сега. Ще ти дам половината от ябълката си, ако за малко оставиш Мама и мен

насаме. Искам да поговоря с нея на четири очи.

— Глупости, Неси! — възкликна Мама, когато Неси с готовност протегна

ръка. — Ако ти се яде малко ябълка, няма защо да взимаш залъка от устата на брат

си.

— Не, Мамо. Аз ще дам това на Неси — настоя Мат с благ глас, — но тя

трябва да ни остави двамата малко да си поприказваме. Имам да ти кажа нещо,

което само ти трябва да чуеш!

— Добре, Неси — каза госпожа Броуди, — вземи ябълката и благодари на Мат

и занапред да не правиш повече такива неблагодарни забележки. Можеш засега да

оставиш домашното си и да отидеш в гостната да се упражняваш половин час. Хайде, върви сега. Вземи кибрита и внимавай, като палиш газа.

Зарадвана, че ще се освободи от омразните учебници, Неси изскочи от

стаята и скоро в кухнята неясно се чу пресекливо дрънкане на пиано, изпъстрено

отначало с паузи, които нямаха нищо общо с музиката, а бяха свързани с вдигането

на ябълката от басовия край на клавиатурата.

— Хайде, Мат — топло рече госпожа Броуди и притегли стола си близко до

неговия с чувството, че сега ще се изпълни невероятната й тазсутрешна мечта и

поздравяваше себе си с трепетно задоволство за успеха.

— Мамо — мазно започна Матю, внимателно разглеждайки ръцете си, — искам

да ми простиш, загдето бях толкова… е… толкова груб, откакто се върнах: но нали

знаеш, бях разтревожен. Толкова неща ми тежаха.

— Разбрах това, синко! — съчувствено се съгласи Мама. — Сърцето ми се

свиваше заради теб, да те гледам толкова разстроен. Не всеки разбира

чувствителната ти натура, както я разбирам аз.

— Благодаря ги, Мама — възкликна той, — ти си все тъй добра и аз ще ти

бъда благодарен, ако забравиш резките ми думи. Ще се помъча да стана по-добър.

— Не се подценявай по такъв начин, Мат — извика майка му. — Не ми е

приятно да чувам такива неща. Ти винаги си бил добро момче. Винаги си бил само

мой син… Не си спомням някога да си направил нещо, което да е наистина лошо.

Мат вдигна за миг очи и крадешком стрелна майка си с бърз поглед, после

веднага пак премрежи очи и промърмори:

— Хубаво е, че съм пак при тебе, Мамо.

Тя се усмихна с обич на тези думи и си спомни, че когато беше момче,

засегнатото му детско честолюбие се проявяваше в това, че той беше „скаран с

нея“, а когато най-после отново спечелваше благоволението му, в това, че беше

„добре с нея“.

— Ние никога вече няма да сме скарани, нали, скъпи? — отвърна тя нежно.

— Да, Мама — съгласи се Мат и направи внушителна пауза, преди небрежно

да забележи: — Ние с Агнес отиваме на молитвеното събрание довечера.

— Това е чудесно, Мат — пошепна госпожа Броуди.

— Той положително беше се поправил! — Колко се радвам! Ах, да знаеш

колко ми се иска да дойда с вас двамата! — Тя плахо замълча. — Но… аз… аз

смятам, че бихте предпочели да сте сами. Няма защо да ви преча.

— Може да е по-добре така, Мама — рече той с молба. — Нали знаеш…

Мама погледна стенния часовник и видя, че е осем без четвърт. Тя много

Страница 147

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

съжаляваше, че трябва да прекъсне този задушевен разговор, но с истинско

себеотрицание и с не дотам нещастна въздишка рече:

— Като че ли вече наближава осем. Ще трябва да тръгваш, инак ще

закъснееш — и понечи да стане.

— Само една минутка, Мама!

— Да, мили!

— Исках да те помоля за още едно нещо! — Той се поколеба и я погледна

прочувствено, като смяташе, че е стигнал до най-важната от свое гледище точка на

разговора. — Мама! — промърмори той нерешително.

— Какво има, Мат, мили?

— Виж какво, Мама! Защо да не бъда честен спрямо теб? Аз се държах като

ужасен прахосник — призна той. — Хората използуваха щедростта ми. В момента

нямам никакви пари. Как мога да изляза с Агнес с празни джобове? — Той говореше

с тон на човек, станал жертва на собственото разточителство, който се срамува от

думите си. — Свикнал съм да имам винаги пари в себе си. Чувствувам се толкова

незначителен, като нямам пари, особено когато съм с дама и току-що съм се

завърнал в родния си град. Не би ли могла да ми помогнеш, Мама, докато стъпя

отново на крака?

Тя веднага разбра, че искането му бе във висша степен основателно. Била

е права, като е смятала, че нейното момче, свикнало с разточителното висше

общество, не можеше да се покаже в Ливънфорд без пукната пара; още по-малко би

могъл да се срещне с госпожица Мойр в такова затруднено парично положение. В

опиянението на новото сближение със сина тя забрави всяка предпазливост и с

велика самопожертвувателност мълком стана, отключи своето чекмедже и извади от

него квадратната кутия, съдържаща събраните спестявания за първата вноска за

изплащане на тежкия дълг. Тя погледна Матю с обожание, без да мисли за бъдещето, помнейки само, че беше майка на този любещ и предан син.

— Това е всичко, което имам, Мат — рече тя сериозно, — с мъка съм го

спестила за една извънредно важна и наложителна цел. Но ще ти дам малко от тези

пари.

Очите му блеснаха, когато майка му отвори кутията и извади една лира.

— Вземи я, за да имаш нещо в джоба, синко — промълви тя, хванала

банкнотата в протегнатата ръка със смекчен от обич израз на състареното си лице, навела прегърбената си фигура малко към него. — Давам ти я на драго сърце. Тя е

твоя! — В тази жертва имаше върховна и трогателна красота.

— Колко пари имаш всичко? — простодушно запита Матю, стана и се приближи

до нея. — Без съмнение много.

— Тука има около три лири — отговори госпожа Броуди, — а колко трудно

беше за мен да ги спестя! Ние сме в много лошо положение сега, Мат… по-лошо,

отколкото би могъл да си представиш. На края на месеца ще ми трябва и последното

пени от тези пари.

— Мама! Дай аз да ти ги пазя — взе да й се умилква Мат. — Ще ги пазя до

края на месеца. Няма да ги похарча. Защо да не ги държа в джоба си, вместо да ги

заключваш в тази стара тенекиена кутия. Какво смешно място за пазене на пари! —

Той каза това тъй, че самата мисъл, да се държат пари в тая кутийка, като че ли

изглеждаше комична. — Ще бъда твой банкер, Мама! За мене ще е хубаво да

чувствувам, че имам на какво да разчитам, дори и тези пари никога да не ми

дотрябват. Само като знам, че са у мене, ще се чувствувам по-спокоен. Хайде,

Мама! Какво е една лира за човек като мене. — И Мат усмихнато протегна ръка.

Мама го гледаше със смътно, плахо съмнение в очите.

— Само да знаеш колко е важно за мене да имам тези пари на края на

месеца — рече със заекване тя. — Не знам какво ще стане, ако ги нямам.

— Ще ги имаш — увери я Матю. — Тревожиш се за всяко нещо! Остави тази

работа на мене. Аз съм не по-малко сигурен от Английската държавна банка!

Той извади парите от отворената кутия, като не спираше многословно да я

успокоява.

— Нали няма да оставиш своя Мат да ходи като просяк, Мама? — Той чак се,

засмя на тази мисъл. — Всеки джентълмен трябва да има нещо да му дрънка в джоба, за да не губи самоувереност. Всичко ще е наред, Мама — продължи Мат и се измъкна

в хола. — Аз ще имам грижата! Не ме чакай довечера, вероятно ще закъснея!

Той излезе, махна й още веднъж весело с ръка и Мама остана сама, с

отворената празна кутия в ръцете си и втренчила поглед в затворилата се зад Мат

входна врата. Тя въздъхна мъчително, а пианото все дрънчеше в ушите й с

престорена живост. Тя безразсъдно потисна събудилия се пак спомен за изчезналия

часовник и зародиша на съмнението, че може би не е било разумно тъй лесно да му

позволи да вземе парите. Не, Мат беше добро момче! Той отново принадлежеше на

нея и взаимната им любов щеше да преодолее всички пречки и да победи всички

мъчнотии. Сега той отиваше на богослужение заедно с една добра християнка.

Сърцето й пак се изпълни с щастие и тя се върна в кухнята, доволна от това,

Страница 148

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

което бе сторила.

Госпожа Броуди седна, загледа се в огъня и със замислена усмивка си

спомни колко нежен беше Мат към нея.

— Много му се услади рибата на момчето — промърмори тя. — Трябва да му

сготвя и други вкусни гозби.

После, тъкмо когато се канеше да извика Неси да продължи да учи, чу се

кратко и рязко иззвъняване. Мама се стресна и скочи: беше твърде късно за

обикновено посещение. Матю имаше ключ, не можеше да е той. „Напоследък се

тревожа и от най-малкото нещо“ — помисли тя и предпазливо отвори вратата. Слабо

осветена от мъждивата лампа в антрето, пред нея стоеше госпожица Мойр.

— О! Аги, миличка, ти ли си? — извика Мама с известно облекчение,

притиснала ръка към гърдите. — Много се уплаших. Ти си се разминала с Матю само

за няколко минутки.

— Мога ли да вляза, госпожо Броуди?

Мама отново се стресна. Нито веднъж от три години насам Агнес не беше я

наричала тъй, нито бе й говорила с такъв чудноват, неестествен глас.

— Влез… разбира се, можеш да влезеш, но… нали ти казвам, че Матю отиде

да те вземе.

— Ако обичате, бих искала да поговоря с вас!

Мама изумена я пусна вътре и Агнес влезе със замръзнало лице. Двете

отидоха в кухнята.

— Какво е станало, миличка? — плахо запита Мама. — Не мога нищичко да

разбера. Мат отиде да те вземе. Да не би да си болна?

— Много съм добре, благодаря ви — отрониха скованите устни на госпожица

Мойр. — Знаете ли, че… че Матю е идвал днес да ме види? — Тя изрече името му с

крайно затруднение.

— Да! Току-що ми каза. Той отиде да те заведе на молитвеното събрание;

Мат отиде да те вземе — тъпо и механично повтори госпожа Броуди със свито от

болезнен страх сърце.

— Това е лъжа! — възкликна Агнес. — Не е тръгнал да ме вземе, нито пък

има намерение да ходи на някакво събрание.

— Какво?! — заекна Мама.

— Каза ли ви той какво се случи днес? — попита Агнес, седнала съвсем

изправена и загледана пред себе си със студен поглед.

— Не! Не! — пропелтечи Мама. — Каза ми, че не можел още да говори за

това.

— Напълно му вярвам — извика с горчивина Агнес.

— Че какво е станало? — изхленчи госпожа Броуди. — Кажи най-сетне, за

бога!

Агнес замълча за миг, после бързо пое дъх, за да събере смелост за

предстоящото й унижение.

— Когато дойде, от него миришеше на спирт, всъщност, може да се каже,

беше доста пийнал. Въпреки това аз се зарадвах да го видя. Влязохме в стаичката

зад дюкяна. Той изрече куп глупости… а после се опита да поиска от мен… да

поиска от мен пари назаем. — Агнес изхлипа без сълзи. — Щях да му дам, но

виждах, че само ще ги изхарчи за пиене. Когато му отказах, той ме наруга с

ужасни думи. Той ме напсува. Каза, че съм била… — Тя съвсем загуби

самообладание. От големите й очи рукнаха сълзи. Пълните й гърди се задушаваха от

силни ридания; широката й уста се разкриви от грозна гримаса. Обезумяла от

скръб, тя се хвърли в краката на госпожа Броуди. — Но това не беше всичко —

извика тя. Трябваше да вляза за минутка в дюкяна. Когато се върнах, той се

опита… той се опита да ме оскърби, Мама. Трябваше да се боря с него. О! Ако беше

мил към мене, щях да му дам, каквото искаше. Не ме е грижа дали съм честна, или

не. Щях да му дам, каквото искаше. Щях да му дам! — изкрещя Агнес. Ридания я

задавяха. — Аз го обичам, но той не ме обича. Той ме нарече грозна кучка. Той се

опита да ме… да ме изнасили. О! Това ще ме съсипе, Мама. Аз исках той да го

направи, само да ме обичаше. Аз исках — повтори Агнес, изпаднала в истерия. —

Трябваше да ти кажа. Аз съм по-лоша от Мери! Ах, да можех да умра!

Агнес отметна глава и безумно се втренчи в госпожа Броуди. Очите на

двете жени се срещнаха и погледите им се сляха в тъп ужас на отчаяние, после

устните на Мама странно се сгърчиха, устата й се изкриви настрана, тя се помъчи

да заговори, но не можа и с несвързан вик безпомощно падна на стола си. Агнес не

сваляше очи от безжизнената фигура и в погледа й бавно се появи страх, мислите й

постепенно се откъснаха от собствената й скръб.

— Лошо ли ти е? — сепна се тя. — О! Не мислех, че това ще те сломи.

Самата аз съм тъй разстроена, че съвсем не помислих колко много може да те

засегне всичко това. Да ти донеса ли нещо?

Очите на Мама търсеха нейното лице, но тя все още не говореше.

— Как мога да ти помогна? — отново извика Агнес. — Изглеждаш толкова

Страница 149

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

зле, че ме е страх. Да ти донеса ли малко вода… да извикам ли лекар? Кажи ми

нещо.

Най-после Мама проговори:

— Мислех, че моето момче ще отиде с тебе да се моли на господа — пошепна

тя с променен глас. — Молих се това да стане.

— Ах, не говори така! — възкликна Агнес. — Трябва да дойдеш малко да си

полегнеш. Ела и полегни, докато ти поолекне!

— Нещо ме гори в гърдите — рече отпаднало Мама. — Сигурно защото сърцето

ми се къса. Искам да си легна. Искам да бъда сама на тихо в тъмнината.

— Да ти помогна тогава — извика Агнес, хвана я за отпуснатата ръка,

вдигна я на крака и без всяка съпротива от нейна страна я заведе горе в спалнята

й. Там Агнес я съблече и й помогна да си легне. — Какво друго мога да направя за

тебе? — попита тя накрая. — Искаш ли грейката?

— Само ме остави — отговори Мама, легнала по гръб и загледана направо

нагоре. — Ти постъпи много мило, като ми помогна, но сега искам да остана сама.

— Нека поседя малко с тебе! Не искам още да си отивам.

— Не, Агнес! Искам да си вървиш! — каза госпожа Броуди с равен,

безизразен глас. — Искам да остана на тъмно. Изгаси газа и ме остави, остави ме

сама.

— Не е ли по-добре да оставя газа поне мъничко да гори? — настояваше

Агнес. — Въпреки всичко, което се случи, не мога и да помисля да си отида сега.

— Искам да бъде тъмно — заповяда госпожа Броуди, — искам да бъда сама.

Агнес понечи да заговори, но доловила безполезността на всякакви

възражения, погледна за сетен път неподвижната фигура на леглото; след това

изпълни заповедта и изгаси светлината. Оставила стаята в тъмнина, тя мълком

напусна къщата.

>>

IX

Когато затвори вратата пред Мама и леко изтича по стъпалата, Матю беше в

много весело настроение, а когато многозначително се усмихна, престореното

смирение изчезна от лицето му като маска.

— Ето как трябва да се обработва старата! Остроумно! И майсторски

изпълнено — засмя се той полугласно. — Не е лошо за първи път.

Матю беше горд с постижението си и бе обзет от приятното предчувствие за

още по-голяма сполука следващия път, уверен, че Мама трябва да има скътана на

сигурно място някоя порядъчна сума. Стига да я поиска и ще бъде негова!

Няколкото шилинга, които бе получил от залагането на часовника й, бяха го

възмутили, понеже бе смятал, че часовникът струва значително повече; но сега, когато имаше в джоба си няколко лири, неговият престиж и добро настроение бяха

възстановени. „Стига да имам пари в джоба — весел си рече Мат — и аз съм добре.

Зная как да се забавлявам с тях!“

Светлините на града мъждукаха примамливо. След Калкута, Париж и Лондон

Ливънфорд щеше да му се види съвсем жалък, но тъкмо това чувство на презрение го

изпълни с възхитително уважение към себе си. Той, светският човек, щеше да им

покаже, тази вечер едно-друго в града; да, дявол да го вземе, той щеше да им

покаже какво значи сензация! При тази мисъл от него се изтръгна ликуващ гърлест

смях и той нетърпеливо се огледа. Както вървеше с отмерени крачки, на другата

страна на улицата смътно му се мярна движеща се фигура на някаква жена; след

като изпрати с поглед неясния й силует, Мат похотливо си рече:

— От тази не можеш да очакваш много нещо, много бърза. Какво ли я кара

да тича така? — Мат не знаеше, че това беше Агнес Мойр, която отиваше при майка

му.

Той ускори крачките си в обгърналата го като плащ тъмнина, наслаждавайки

се на този мрак, който го караше да се чувствува по-смел, по-предприемчив,

отколкото посред бял ден. Що за младеж е бил едно време, да се бои от тази

възбуждаща тъма? Това е времето, когато човек се събужда, когато може да се

повесели! В паметта му живо възкръснаха разгулните нощи, прекарани в Индия;

когато пробудените спомени изостриха желанията му, той промърмори:

— Това бяха нощи. Имаше какво да се види. Аз пак ще отида там. Бога ми!

— Той весело се шмугна в първата кръчма на улицата.

— Джин и горчивка — извика Мат с тон на опитен човек и хвърли на тезгяха

банкнота от една лира. Когато му подадоха чашата, той я изпи на един дъх и

одобрително поклати глава с вид на познавач. Взел в ръка втората чаша, Мат

прибра рестото, бутна го в джоба, юнашки накриви шапка и огледа кръчмата.

Той равнодушно забеляза, че това бе неугледно заведение с опушени

червени стени, лошо осветление, мръсни плювалници и дървени стърготини на пода.

Боже! Стърготини на пода след разкошния, дебел мек килим, в който така

Страница 150

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

съблазнително, бяха потъвали краката му в онова заведенийце в Париж. Въпреки

поръчката в джина нямаше горчивка. Нямаше значение, това беше само началото!

Неговата първа и неизменна стъпка при тези весели излети бе да гаврътне набързо

няколко чаши.

— Като му дръпна мъничко — казваше той, — пред нищо не ми мига окото.

Е-хей! Тогава съм истински дявол.

Докато не чуеше леко бръмчене на чекрък в главата, не му достигаше

енергия, решителност, дързост, защото въпреки големите приказки в сърцето си Мат

беше все същият малодушен, нерешителен слабак, както и преди, и имаше нужда от

това притъпяване на чувствителните си сетива, за да може да се наслаждава с

пълна самоувереност. Впечатлителната му натура лесно се поддаваше на безпътните

подтици на алкохола, под негово влияние смелите му мечти и нескромни копнежи се

превръщаха в действителност, тъй че с всяка следваща чаша той придобиваше все

по-високомерен вид, започваше да се държи с все по-неустрашима

предизвикателност.

— Ще има ли нещо интересно в тази дупка довечера? — запита той

снизходително кръчмаря (това беше една от онези кръчми, където по необходимост

кръчмарят е едър, силен мъжага). Кръчмарят поклати ниско остриганата си глава и

любопитно огледа клиента, като се чудеше кое ли може да е това конте.

— Не — предпазливо отвърна той, — мисля, че не. Миналия четвъртък в

залата на общината имаше концерт на занаятчийския оркестър!

— Божичко! — изкикоти се Матю. — Да не би да наричаш това развлечение!

Нямате никаква култура тук. Не знаеш ли някое уютно заведенийце, където може да

се потанцува и където има някое и друго позасукано девойче? Нещо от по-горна

ръка?

— Тука няма да намерите такова нещо — отвърна отсечено кръчмарят,

избърса тезгяха с парцал и намръщено добави: — Вие сте попаднали в порядъчен

град.

— Зная, как не! — безцеремонно извика Мат и обгърна с поглед единствения

друг посетител в заведението, някакъв работник, който седеше пред чаша бира на

пейката до стената и вторачено го наблюдаваше. — Зная, как не! Тоя град е

най-мъртвото, най-лицемерното петно на картата на Европа. Да, ако бяхте видели, каквото съм видял аз. Бих могъл да ви разправя такива неща, че да ви настръхнат

косите. Но има ли полза? Та вие не можете да различите бутилка „Помрой“ от

френски корсет. — Той високо се изсмя на собствената си духовитост, гледайки

скептичните лица на другите двама с нарастващо веселие, след това неочаквано, макар и доволен от произведеното впечатление, разбра, че тука не може да очаква

никакви други развлечения или приключения, кимна с глава, бутна шапката си на

една страна, запъти се към двукрилата врата и без да бърза, излезе в нощния

мрак.

Матю закрачи бавно по Чърч Стрийт. Прекрасното усещане на неясно

замайване вече започваше да лази зад ушите му и да прониква в мозъка. Обзе го

безгрижно чувство на доволство; искаше му се да има светлини, компания, музика.

Той погледна с отвращение тъмните, затворени с капаци витрини и малкото бързащи

минувачи и подигравателно имитирайки последната забележка на кръчмаря,

промърмори на себе си:

— Вие сте попаднали в порядъчни гробища.

Обзе го безгранично презрение и погнуса към Ливънфорд. Какъв интерес

можеше да представлява такъв град за един обигран човек като него, който

познаваше света от вертепите на Баракпор до бар „Одеон“ в Париж?

Изпаднал в мрачно настроение, Мат влезе в друга кръчма на ъгъла на Чърч

Стрийт и Хай Стрийт. Обаче тука лицето му веднага се проясни. Това заведение

беше топло, добре осветено и изпълнено с оживена глъчка; блясъкът на огледалата

и на кристалните чаши се отразяваше в безчетни искрящи светлинки; пирамиди от

бутилки с многоцветни етикети се издигаха зад тезгяха, а през полудръпнатите

завеси той видя в съседната стая гладкото зелено сукно на билярдна маса.

— Дайте ми чаша „Мак-Кей“ — внушително заръча Мат. — Аз пия само „Джон

Мак-Кей“ и нищо друго!

Пълна, розова жена с тежки обици от черен кехлибар изпълни поръчката му

с изящни движения. Матю се възхищаваше на извивката на кутрето й, когато му

наливаше питието, смятайки това за връх на изискаността и при все че тя имаше

вид на омъжена жена, любезно й се усмихна. Той беше такъв покорител на женски

сърца! Трябваше да поддържа славата си на всяка цена!

— Колко хубаво и уютно е у вас — високо забеляза той. — Напомня ми бар

„Спиноза“ в Калкута. Не е толкова просторно, но почти също така приятно! —

Разговорите наоколо стихнаха и усетил, че всички го гледат, Матю с вид на

познавач отпи малко уиски, сякаш за да го прецени, и продължи: — Но там не ти

поднасят хубаво уиски! Освен ако си отваряш очите! Слагат му много син камък.

Като на оня джин в Порт Сайд, който ти взима здравето. Няма нищо по-хубаво от

Страница 151

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

истинския „МакКей“. — За негово удоволствие наоколо му започнаха да се трупат

хора; измежду насъбралите се един английски моряк го бутна свойски с лакът и

прегракнало рече:

— И ти ли си бил там, мой човек?

— Току-що се връщам! — с готовност отговори Мат и пресуши чашата си. —

През морето направо от Индия.

— И аз също — додаде морякът, загледал Матю със скована важност, след

това тържествено му стисна ръка, сякаш фактът, че двамата се бяха върнали от

Индия ги правеше братя за вечни времена. — Страхотна жега е там, нали, мой

човек? Толкова ожаднях от нея, че още не ми е минало.

— Намокри си гърлото за мое здраве!

— Не-е! Ти ще пиеш едно от мене!

Двамата подхванаха дружески спор и най-сетне хвърлиха ези-тура.

— Хубава госпожо — извика Матю, отправил убийствен поглед към дебелата

келнерка. Той бе спечелил и морякът поръча по чаша за всеки от малката компания.

— Винаги печеля пред дамите — изкиска се Матю. Той се радваше, че е

спечелил, а морякът, в изблик на пиянска щедрост, се радваше, че е загубил.

Докато пиеха, двамата се надпреварваха да разказват изумителните си преживелици, а другите слушаха със зяпнала уста разсъжденията им за комарите, мусоните,

баровете, базарите, корабните сухари, пагодите, свещените и несвещените крави, за фигурите и анатомическите потайности на арменките. Приказките им се лееха със

същото изобилие, както и уискито, докато морякът, който беше много по-напред с

пиенето, започна да говори несвързано и плачливо, а Мат, който тепърва бе в

началото на нощните си забавления, възгордян от чувство на собствено

достойнство, взе да търси някакво извинение, за да се отърве от него.

— Какво може да прави човек в този полумъртъв град? — извика той. — Не

можете ли да измъдрите нещо по-интересно? — Тези хора не принадлежаха към

обществото, в което се беше движил преди отиването си в Индия и никой не го

познаваше; щом вече не знаеха, че е родом от старото им градче, Мат предпочиташе

да го смятат за чужденец, за някой виден космополит.

Те не можеха да измислят нищо достойно за него и се смълчаха, докато

най-сетне някой предложи:

— Какво ще кажете за една игра билярд?

— А, една игра билярд — рече многозначително Мат, — това е нещо по моята

специалност.

— Билярд ли! — изрева морякът. — Виж, там ме бива! Аз ще играя, с когото

искате, на… колкото искате… до… докато… аз… — Гласът му премина в лигав пиянски

брътвеж. Матю го погледна с безразличие.

— Вие сте шампион, нали? Чудесно. Готов съм да играя с вас до петдесет

точки по на една лира — предизвика го той.

— Дадено! — викна морякът. Той загледа Матю с притворени клепки и

люшкаща се глава и се залови да обяснява с несвързани, но несъмнено цветисти

изрази, че по-скоро ще се съгласи да го направят на туршия, отколкото да се

отметне от думата си. — Къде са парите? — тържествено запита той накрая.

И двамата извадиха залога и на зрителя, който пръв бе предложил играта,

бе оказана честта да го пази; тъй като никой никога не бе играл тук на такава

нечувана сума — цялата компания, в най-голямо възбуждение, безредно нахлу подир

тях в билярдната зала и играта започна.

Матю, свалил сакото си и придобил вид на непобедим майстор, пристъпи към

масата. Беше напълно убеден, че е добър играч, понеже усърдно се беше упражнявал

в Калкута, често дори и денем, когато трябваше да седи на стола си в кантората, и разбираше с вътрешно самодоволство, че в сегашното си състояние противникът му

не можеше да се мери с него. Той огледа щеката си като истински професионалист, натърка я с креда и с пълното съзнание, че е център на общото възхищение на

насъбралите се, откри играта, но не сполучи да остави червената топка в

неприкосновеното поле. Противникът му с леко олюляване плесна топката си на

масата, бързо се премери и здраво я удари с щеката. Неговата топка удари

червената със страшна сила, продължи неотстъпно да я преследва по цялата маса

през сложна плетеница от остри и тъпи ъгли и най-после падна след нея на дъното

на дясната дупка. Тълпата гласно изрази одобрението си за този изключително

щастлив удар. Морякът се обърна, опря се на масата, важно се поклони и

тържествуващо извика на Матю:

— Какво ще кажеш за това, мой човек? Кой е пиян, а? Не ти ли казах, че

ме бива? Видя ли какъв удар! Идущия път ще ти направя карамбол. — Той се канеше

да спре играта, за да анализира задълбочено достойнствата на чудесния си удар и

да обясни надълго и широко как го е постигнал, но след кратко увещаване успяха

да го накарат да продължи. При все че поднови играта с вид на победител,

следващият му удар съвсем не беше толкова сполучлив, защото топката му, силно

ударена изотдолу, игриво заподскача по сукното, пътем прескочи ръба на масата и

Страница 152

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

с глухо бумтене тупна на дървения под всред още по-гръмки и продължителни

ръкопляскания от онези, които бяха поздравили предишния удар.

— Какво ми се полага за това? — запита морякът с глупав вид

присъствуващите.

— Един ритник по задника! — извика някой отзад. Морякът тъжно поклати

глава, но всички други се изсмяха; дори и дебелата келнерка, извила врат, за да

разбере причината на веселбата, неволно се изкиска, но веднага уплашено се

сепна, прикрила бързо веселието си с по-скромно покашлюване.

Редът беше на Матю и при все че топките се намираха в изгодно положение,

той започна да играе с голяма предпазливост, лесно направи три карамбола и мина

край червената топка. След това вкара серия червени в средната дясна дупка

толкова точно, че при всеки удар топката се връщаше с бавна, безпогрешна

прецизност на мястото си в долната половина на масата. Зрителите затаиха дъх със

задълбочено и почтително внимание, докато той продължаваше да печели точки. В

ярката светлина белите му месести ръце плуваха над гладкото сукно като бледи

амеби в зелен вир. Той допираше щеката леко и нежно като жена; изпитият алкохол

го правеше непоклатим като скала. Това беше най-голямата радост, която можеше да

му предложи животът: не само да блесне със съвършеното си хладнокръвие и

майсторско умение пред тези хора, но и да привлече смесеното им възхищение и

завист. Лекомислената му суетност жадно поглъщаше хвалебствията.

Когато направи тридесет и девет, Мат многозначително спря, натърка пак

щеката си с креда и явно пренебрегвайки един лесен удар на топката, спряла току

пред една дупка, нарочно се залови за дълъг и сложен страничен карамбол. Сполучи

да го направи и с три нови бързи удара допълни недостигащите до петдесет точки.

Буря от одобрителни възгласи изпълни стаята.

— Продължавайте, господине! Не спирайте! Покажете ни какво можете да

направите!

— Кой е той? Този човек е истинско чудо!

— Почерпете ни по една бира, господине. Тази победа заслужава!

Но Матю с престорена високомерна отпуснатост, отказа да продължи, прибра

в джоба печалбата си и хвърли щеката на стойката; сега, след като си беше

спечелил слава, страхуваше се да не я опетни. Всички се струпаха около него,

тупаха го по гърба, бутаха се и се блъскаха едни друг, за да му стиснат ръката, а Мат се опиваше от славата си, смееше се, бърбореше и жестикулираше с тълпата.

Противникът му, когото доста трудно бяха успели да убедят, че е загубил играта, не прояви никакво съжаление и пиянски прегърна Матю.

— Видя ли моя удар, мой човек? — повтаряше той. — Заслужаваше една лира…

пет лири. Той беше… истинска хала… просто ураган. Да, бива си ме мене — и той

свирепо и заканително се огледа, сякаш търсеше някого, който би му възразил.

Всички се върнаха в другото помещение, при тезгяха, където цялата

компания получи бира за сметка на Матю. Той беше техен герой; те пиха за негово

здраве, а след това се разпръснаха на малки купчинки из цялата кръчма и

продължиха да разискват удар по удар забележителното постижение на победителя.

Мат се разхождаше горделиво из кръчмата като господар на положението.

Той не проявяваше ненужна сдържаност, нито престорена скромност, а спираше при

всяка група, казваше на едни: „Видяхте ли страничен карамбол? Чиста работа,

нали? Точно до косъм!“, а на други: „По дяволите, случвало ми се е да правя и

двеста… и повече от двеста!“ На трети подхвърляше: „Клетият дявол, какви изгледи

имаше той да играе срещу противник като мен? Аз можех да го победя с бастун

вместо с щека.“ Мат възхваляваше себе си до небесата и колкото повече пиеше,

толкова повече се разрастваше неговата суетност, докато взе да му се струва, че

цялата стая е бръмнала от гласове, които до един го славят със сладки като мед, неискрени ласкателства. Собственият му език се присъедини към този хвалебствен

химн, светлината блестеше наоколо като хиляди свещи, запалени в негова чест,

сърцето му преливаше от задоволство и възторг. Никога още не беше постигал такъв

триумф; той смяташе себе си за най-добрия играч на билярд в Ливънфорд, в

Шотландия, в цяла Великобритания; не е лесна работа да направиш петдесет точки

току-така; защо са искали да го унизят, като го натикат в някаква си кантора, когато той можеше така чудесно да играе билярд?

Внезапно, когато беше стигнал върха на тържеството си, променливата

благосклонност на тълпата се изпари; между двама новодошли — един ирландец,

копач, и един зидар — избухна разгорещен спор и общото внимание се отклони от

Мат и се съсредоточи върху двамата нови герои; компанията се зае да подстрекава

ту единия, ту другия с надеждата да предизвика сбиване. В края на краищата той

ги беше почерпил само по една бира, а славата струва повече и почти веднага Мат

се видя самичък в един ъгъл без приятели и забравен. Малко остана да зареве от

отчаяние при тази неочаквана промяна в положението; той си помисли, че с него

винаги става все същото нещо, че никога не успява да се задържи на средата на

сцената достатъчно дълго, че винаги го изблъскват на заден план много по-рано, Страница 153

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

отколкото би желал. Искаше му се да изтича подир тях и да си възвърне

непостоянното им благоволение, да закрещи: „Вижте! Аз съм човекът, който направи

петдесет точки! Не ме забравяйте! Аз съм великият играч на билярд! Съберете се

пак около мене! Всеки ден няма да видите играч като мене!“ Ядът му нарасна,

неусетно премина в обида, той обърна с негодувание две големи чаши уиски, сетне

навъсено обгърна всички с последен възмутен поглед и напусна кръчмата. Никой не

забеляза излизането му.

Вънка тротоарите леко се поклащаха под краката му и се движеха като

палуба на параход при малко вълнение; въпреки това Мат ловко нагоди равновесието

си към слабото равномерно поклащане тъй, че тялото му се олюляваше леко от

страна на страна, но успяваше да запази изправеното си положение. Това весело

движение го очарова и успокои засегнатото му самолюбие. Когато пресичаше Хай

Стрийт, дойде му на ума, че със сръчното си маневриране между заплетените

препятствия на тази непрекъснато променяща се плоскост той извършва бележит

подвиг, който се равнява може би на славното постижение в билярда.

Струваше му се, че още не е късно, и той се опита с голяма мъка да

разбере колко е часът по осветения циферблат на градския часовник; широко

разкрачен, с отметната назад глава, той се бореше с неразгадаемите измерения на

времето и пространството. Острият връх на кулата леко се олюляваше и клатушкаше

в съответствие с люшкането на земята, стрелките не личаха, но Мат реши, че е

точно десет, и остана безгранично доволен от съобразителността си, когато след

един миг часовникът удари десет пъти. Мат отброяваше мелодичните удари с

дълбокомислени обяснителни ръкомахания, сякаш сам той беше камбаната.

Дори и в такъв скучен град като Ливънфорд бе още твърде рано за него да

се прибере. Човек като Матю Броуди да се върне у дома в такова време, в десет

часа когато си лягат децата? Невъзможно! Той пъхна ръка в джоба на панталоните и

доловил успокояващото шумолене на една еднолирова банкнота и звънтенето на

сребърни монети, нахлупи шапката по-ниско на главата си и отново пое надолу по

улицата. По улиците имаше отчайващо малко хора. В един истински град би знаял

какво да прави: най-лесното нещо в света беше да се качи на файтон и с

многозначително намигане да каже на файтонджията да го закара при _бона робас_*; трябваше само да се излегне удобно и да си пуши пурата, докато дръгливите кранти

благополучно го замъкнат на местоназначението. Но тука нямаше файтони, нямаше

оживление, нямаше жени. Единственото момиче, което бе забелязал и на което беше

галантно заговорил, избяга от него в такава паника, сякаш бе го ударил, и той

проклинаше града за неговата креслива, еснафска благочестивост, кълнеше накуп

цялото женско население за почтения му навик да си ляга рано, за злощастната

непокътнатост на целомъдрието му. Мат приличаше на ловец, който преследва дивеча

толкова по-упорито, колкото повече плячката се изплъзва от ръцете му; той се

клатушкаше нагоре и пак надолу по Хай Стрийт в безплоден опит да намери начин да

победи започналото да го обхваща мрачно настроение на пиянско униние. Най-после, когато почувствува, че трябва да влезе още в някоя кръчма, за да удави мъката на

своята несполука, изведнъж си спомни нещо. Мат рязко се спря, плесна се

невъздържано по бедрото за необяснимата грешка на паметта си и по лицето му

бавно плъзна усмивка, когато си спомни за тази къща на Коледж Стрийт, която на

младини винаги бе бързал да отмине с отвърнат настрана поглед и затаен дъх. За

тази висока, тъмна и тясна къща, втисната между представителството на Клайдската

фабрика за конфекция и жалката заложна къща в подножието на „Канала“, от време

на време, подобно на малки водни кръгове по гладката, безупречна повърхност на

ливънфордската почтеност се бяха ширили слухове, приписващи й тайнствената

репутация — нещо, което многознаещата младеж на града мълчаливо приемаше за

сведение. Пердетата в нея бяха винаги спуснати и никой не влизаше там денем, но

вечер се появяваха загадъчни светлини, чуваха се стъпки на влизащи и излизащи

хора, понякога се долавяше музика. Едно подобно зло, колкото и да беше забулено, трябваше отдавна да бъде премахнато в такъв древен и почтен град, но, изглежда, някаква покровителствена ръка беше се простряла над тази къща и не узаконяваше, а по-скоро прикриваше безобидното й и безнравствено съществуване; злонамерени

личности дори намекваха, че известни общински съветници и видни граждани нерядко

намирали случай да използуват това място за срещи, разбира се, по един крайно

сдържан и благовъзпитан начин.

[* Хубавите неща. — Б.пр.]

— Ето къде ще намериш убежище, Мат. Ще видиш дали си бил прав, или не.

Често си се чудил какво има в тая къща, сега ще видиш — промърмори той на себе

си с възхищение и се заклати към Коледж Стрийт, твърдо решил да изследва

ужасите, пред които беше изтръпвал като неопитен младеж. Изведнъж

обстоятелството, че се е запътил към публичен дом в Ливънфорд, му се видя като

най-комичната шега, която можеше да си представи, и той избухна в гръмогласен

смях тъй, че трябваше да се спре и безпомощно да се облегне на една стена,

целият разтърсен от глупав кикот, със стичащи се по лицето сълзи на веселие.

Страница 154

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Когато отново бе способен да върви, потискащото го допреди няколко мига униние

беше се стопило и Мат реши с приятно вътрешно задоволство, че се забавлява

безкрайно повече, отколкото беше очаквал. Възбудата от погълнатия алкохол още не

беше стигнала зенита си и с всяка заплитаща се крачка напред Мат ставаше все

по-глупаво непредпазлив и по-блажено весел.

Навлезе в „Канала“. В тясната уличка като че бликаше повече живот,

отколкото по всичките широки главни улици на града, взети заедно; тя кипеше от

невидимо оживление. От всички обори и дворове и дори иззад тънките стени на

къщите долиташе безкрайно разнообразие от звуци: гласове, смях, кучешки вой,

свирене на акордеон, пеене. Матю разбра, че тука не си лягат рано, усети, че е в

стихията си, спря като закован пред един осветен прозорец, от който се чуваше

гръмко хорово пеене, после изведнъж, като раздразнен пес, отметна глава и високо

запя с пиянски глас в унисон с пеещите вътре. Песента незабавно секна, а след

кратко мълчание прозорецът се отвори и към него в извита дъга се изля поток

помия. Обаче не го улучи с около една стъпка, само малко му опръска краката и

Матю весело продължи по улицата, излязъл с чест от тази схватка.

На половината път ноздрите му се раздуха от сочния аромат на пържена

шунка, приготвяна за закъсняла вечеря в една къща, край която минаваше: той

вдъхна пикантната, апетитна пара, която се носеше към него през мрака. Мат

веднага усети, че е гладен, поогледа се и забеляза на другата страна едно

дюкянче, което още не беше затворено, една невзрачна гостилничка, където се

продаваха такива деликатеси като баница, пудинг, пача от глава и шкембе яхния.

Движен от внезапен подтик, Мат прекоси улицата и с пиянско мърморене: „Дамите

може да почакат. Мат трябва малко да се подкрепи. Трябва да пазиш здравето си, момчето ми“, величествено влезе в дюкяна. Обаче когато се озова вътре,

събуденият от уискито глад надделя над светските му маниери и той се провикна:

— Я дай една баница с месо, ама хубавичко да я полееш със сос!

— За едно пени или за две? — запита омазненият младеж зад тезгяха.

— За шест пенса, _сур_ — дружелюбно отговори Матю. — Да не мислиш, че

искам от тоя дребен боклук, _бобачи_ такъв? Я ми избери най-голямата баница и я

дай насам, _джилде!_ — Той хвърли монетата, пое подадения му в замяна завит във

вестник пакет и понеже сметна, че е под неговото достойнство да яде баницата в

този дюкян, излезе. Мат вървеше надолу по улицата, разкъсваше книжната обвивка и

се тъпчеше с цели шепи от деликатеса; той ядеше лакомо и оставяше подире си

следа, която веднага се превърна в повод за радост и свада на всички изгладнели

котки по уличката.

Когато свърши, Мат въздъхна от удоволствие, спомни си за светските си

маниери, облиза си пръстите и грижливо ги избърса с носната кърпа. След това, задоволил глада и жаждата, забърза още повече, готов за по-изтънчените и

по-пикантни наслади на десерта. Най-сетне стигна до къщата, намери я без никакво

затруднение, защото не беше лесно да се загуби човек в Ливънфорд, и се спря за

малко пред нея, загледан в осветените цепки между пердетата. Докато стоеше там, за миг в него смътно се събуди отново детският му страх и го накара да се

поколебае, но подтикван от разюзданата представа за удоволствието, което го чака

вътре, грабна чукчето и заудря по вратата. Металическите звуци закънтяха нагоре

и надолу по улицата с груба настойчивост; когато спря да чука, звуците

продължиха да отекват ту тук, ту там в тясното пространство между сградите, а

след заглъхването на сетния отглас настана тревожна тишина, която сякаш обгърна

къщата отвън и я завладя дори отвътре. Настъпи продължителна пауза, през време

на която Матю стоеше и се олюляваше на прага, а когато беше почти решил да

почука още веднъж, вратата бавно се открехна, но само малко. Въпреки това той не

беше учуден от негостоприемната теснота на този малък отвор и научен от опита, незабавно сложи крак в пролуката.

— Добър вечер, скъпа госпожо — глупаво се захили той. — Приемате ли?

— Какво искате? — попита го от тъмнината твърд и тих женски глас.

— Да зърна хубавото ви личице, миличка — отговори Мат по най-изискан

начин. — Хайде. Не бъдете толкова жестока и безсърдечна. Позволете ми да видя

сияйните ви очички и хубавите ви глезени.

— Кой сте вие? — повтори рязко жената. — Кой ви е казал да дойдете тука?

— Аз съм стар жител на града, сладко създание, току-що завърнал се от

чужбина, и то не без парички. Матю примамливо подрънка с парите в джоба и се

засмя с отривист, безсмислен смях.

Настъпи мълчание, след това гласът рече твърдо:

— Вървете си! Вие сте сгрешили. Това е почтен дом. Ние не искаме да

имаме нищо общо с вас — и тя понечи да хлопне вратата под носа му. При

обикновени обстоятелства този рязък отпор би накарал Мат да се въздържи и без

съмнение той щеше да се махне, но сега кракът му попречи на вратата да се

затвори и Мат отговори с известно предизвикателство:

— По-полека, госпожо. Не се възгордявайте толкова много! Имате работа с

Страница 155

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

упорит клиент. Или ще ме пуснете, или ще вдигна такава врява, че цялата улица ще

се събере пред вратата. Да, ще докарам тука целия град.

— Вървете си веднага или ще повикам полицията — рече жената с не толкова

твърд тон след мигновено мълчание, което като че ли бе изпълнено с

нерешителност.

Матю тържествуващо намигна на мрака с чувството, че печели почва, и с

гордото убеждение, че винаги сполучва да хвърли прах в очите на жените.

— Няма да повикате — отвърна той хитро, — нямате интерес да докарате

тука полицията. Зная това не по-зле от самата вас. Аз съм точно от тези господа, които ви трябват тази вечер: почакайте и ще видите.

Жената не отговори и понеже мълчанието й го насърчи, а сдържаността й

само разпали неговата похот. Мат промърмори:

— Ще вляза само да те погледам, кукличке. — Той натисна с рамо леко

притворената врата и насила се вмъкна в хола. Светлината на лампата, която

жената държеше в ръка и която сега поднесе до самото му лице, го накара да

запримига, после долната му челюст увисна и Мат просташки се вторачи, без да

може да повярва на очите си. На разкривеното, отблъскващо лице на жената имаше

огромно мораво петно, подобно на синкав белег от бич, простряло се като месест

нарастък, разял и обезобразил бузата и врата й. Очите на Мат се приковаха в

петното с онова болезнено любопитство, което събужда всяка невиждана грозота.

— Какво искате? — повтори жената с дрезгав глас. Това го обърка; Мат с

усилие откъсна очи от лицето й, но когато обиколи с поглед просторния хол с

високи сводове, възвърна самоувереността си при мисълта, че в къщата има и други

стаи — стаи, криещи примамливи тайни. Тази жена бе само съдържателката на

публичния дом; кой знае колко удоволствия го чакаха зад една от тези врати в

къщата. Матю пак я погледна и незабавно нейният недъг му се натрапи тъй силно, че не можа да откъсне очите си от него и без да иска, тъпо промърмори:

— Драга моя, този белег на лицето ви е страхотен. От какво ви е?

— Кой сте вие? — рязко повтори тя. — Питам ви за последен път, преди да

ви изхвърля навън.

Матю се изтърва.

— Аз се казвам Броуди… Матю Броуди — измънка той с тъпа пиянска

разсеяност. — Къде са момичетата? Искам да ги видя! Вие не сте за мен!

Докато Мат говореше, тя на свой ред го разглеждаше и в примигащата

светлина на лампата по мрачното й лице като че се изписа първо изумление, а

сетне тревога. Най-после тя бавно промълви:

— Казах ви, че сте сбъркали и това не е такава къща, каквато търсите!

Тука няма да намерите никакво особено забавление. Никой, освен мене, не живее в

тази къща. Това е самата истина. Съветвам ви веднага да ги вървите.

— Не ви вярвам — сърдито извика Мат; ядът му порасна, той се разкрещя и

вдигна страшен шум: — Казвам ви, че лъжете. За какъв глупак ме смятате, та

мислите, че ще се отървете от мене с тези приказки? Ще си поприказваме още,

преди да си отида! Да не мислите, че ще се оставя да ме излъже такава като вас…

Мене, човек, който е бил на другия край на света? Не! По-скоро насила ще вляза

във всяка стая в тази проклета къща, отколкото да се оставя да ме изгоните.

При вдигнатата от него врява на горния етаж се обади някакъв глас и

жената веднага запуши устата му е ръка.

— Затваряй си устата, чуваш ли! — яростно изкрещя тя. — Ще събереш целия

град тука. Кой, по дяволите, сте вие, та се вмъквате по такъв начин и тревожите

една честна жена? Ето, почакайте в тая стая, докато отрезнеете. Тогава ще се

разправя с вас. — Тя го хвана за ръката, отвори една от вратите в хола и грубо

го блъсна в малка гостна. — Чакайте тука, казвам ви, или ще съжалявате, че сте

се родил — тросна му се тя със заплашителен вид, хлопна вратата и го затвори в

студената, непривлекателна стая.

Жената си отиде, преди замъгленият му мозък да схване положението, и

сега Мат заоглежда малката студена гостна, в която го бяха бутнали, със смесено

чувство на отвращение и досада. Пред него се мярнаха приятни спомени за други

къщи, където беше се движил всред вихър от лудешка музика и буен, весел смях, където ярки светлини бяха танцували по меката топлина на червен плюш и

нетърпеливи, разсъблечени жени бяха се надпреварвали една друга да спечелят

щедрата му благосклонност. Не беше прекарал и три минути в тази стая, когато

пиянското му съзнание малко се просветли; той проумя колко нелепо е било за

него, човек с такъв опит, да позволи да го затворят в това малко килерче и събра

воля за едно пламенно решение. Няма да се остави да го заключват в такава

кутийка, когато други се веселят под носа му! Той се запъти към вратата, отвори

я с глупаво пресилена предпазливост и на пръсти излезе отново в просторния хол, където до слуха му долетя неясна глъчка от горния етаж. Мат крадешком се огледа.

Но в хола имаше три други врати и той ги загледа със смесица от очакване и

нерешителност, докато най-после се спря на тази, която беше точно насреща му, Страница 156

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

внимателно се доближи, натисна дръжката и надзърна вътре. Посрещна го само

студеният мрак и застоялият въздух на необитавана стая. Мат затвори тази врата и

се обърна към съседната, но и този път го чакаше разочарование, защото тука

откри само празната кухня на къщата; той се завъртя с негодуващо пухтене и

презглава се втурна в последната стая.

В същия миг Мат се спря като закован, целият разтреперан от едно

възхитително откритие. Пред очите му, край излъчваща приятна топлина камина, с

вестник в ръце, седеше девойка. Като на някой страстен иманяр, който най-сетне е

намерил съкровище, дълбоко от гърлото му се изтръгна нисък, възторжен вик и Мат

застина на мястото си, опивайки се от красотата на девойката, очарован от топлия

отблясък на огъня върху меката закръгленост на бледата й буза. Той видя, че тя

има стройна снага и изящна извивка на глезените; понеже тя все още не беше

забелязала присъствието му, седеше с протегнати към огъня крака. Беше

привлекателна, а в мъглата на неговите извратени и сластолюбиви възприятия му се

стори и безкрайно хубава и желана. Матю бавно пристъпи напред. При звука на

крачките му момичето вдигна глава, на лицето му веднага се изписа уплаха, то

изтърва вестника и бързо каза:

— Тази стая е заета, тя е запазена.

Мат многозначително кимна и отговори:

— Точно така. Тя е запазена за мен и за теб. Не се бой, никой няма да ни

тревожи. — Той тежко се отпусна на един стол до девойката и се опита да я хване

за ръката.

— Но вие не бива да влизате тука! — запротестира тя, обзета от ужас. —

Вие нямате право! Аз… аз ще извикам хазайката!

Девойката беше плаха като яребичка и — похотливо си помисли той — също

така закръглена и тлъстичка. Страстно му се поиска да я захапе по заобленото

очертание на рамото й.

— Недей, миличка! — дрезгаво рече Мат. — Аз вече се видях с нея. Ние

имахме дълъг любезен разговор в хола. Не е хубава, но е почтена жена. Да, тя ще

получи моите парички, а аз ще получа тебе.

— Това е невъзможно! Вие ме оскърбявате — извика девойката. — Станала е

някаква грешка. Аз никога не съм ви виждала. Аз чакам всяка минута да дойде един

човек.

— Той може да почака, докато си отида аз, миличка — грубо отвърна Мат. —

Ти толкова много ми харесваш, че няма да те изпусна на никаква цена!

Момичето възмутено скочи на крака.

— Ще викам! — възкликна то. — Вие не знаете какво правите. Той ще ви

убие, ако ви завари тука!

— Да върви по дяволите, който и да е той. Сега си моя — кресна Матю и

неочаквано сграбчи девойката, преди тя да успее да изписка.

В същия миг, когато Мат я притисна силно в бясната си прегръдка и се

навеждаше към лицето й, вратата се отвори; Мат вдигна глава яростно да изругае

неканения гост и погледът му се заби право в очите на баща му. За един миг,

който се проточи като вечност, трите фигури останаха неподвижни, сякаш трите

чувства изненадата, гневът и страхът — бяха ги превърнали в камък; сетне