Замъкът на шапкаря

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

прекрасна и уместна идея, той се изправи и извика:

— Не! Нещо повече е потребно, за да се обърка Джеймс Броуди, въпреки

това, което нашият малък приятел в ъгъла посмя да каже. Като ме чуете да се

оплаквам, значи, е дошло време да си сложите траур, но много, много време ще

мине, преди да се стигне дотам. Но това е шега! — Очите му се плъзнаха по тях е

буйна веселост. — Ей богу, това е шега, която заслужава да се полее. Господа! —

провикна се той с господарски глас. — Да отложим ли заседанието, за да можете да

ми направите компания на чашка?

Те изведнъж започнаха да му ръкопляскат, зарадвани от щедростта му,

зарадвани от мисълта за безплатното пиене, предугадили изгледите за гуляй.

— За ваше здраве, Броуди!

— Да живее Шотландия! Един мъж е всякога мъж!

— И аз съм с вас. Само капчица ще пийна, колкото да пропъдя студа.

— Бива си го още стария!

Сам кметът го потупа по рамото.

— Броуди, приятелю, вие сте човек на място. Имате смелостта на лъв,

силата на бик и гордостта на дявола — вас никой не може да ви победи. Вярвам, че

по-скоро ще умрете, отколкото да се предадете.

При тези думи всички, с изключение на Грирсън, станаха и се струпаха

около Броуди. Той стоеше сред тях като император, заобиколен от придворните си; свирепият му поглед ги обгръщаше, едновременно насърчаваш и укоряващ, толериращ

и потискащ, одобряваш и предупреждаващ. Неговата кръв, кръвта, която бе

благородна като на император, пулсираше във вените му по-царствено от рядката, разводнена течност в техните вени. В тромавия си мозък той почувствува, че е

извършил велика и благородна постъпка, че пред лицето на катастрофата жестът му

беше сюблимен.

— Хайде, хайде! — завикаха другите, въодушевени от необикновената

волност и великодушие на неговия иначе непристъпен характер, нетърпеливи да се

насладят на изобилната златна течност, с която той щеше да ги черпи. Когато ги

преведе през задния вход на клуба навън и когато те оттам един по един се

намъкнаха в малкия заден салон на Фими, Броуди почувствува, че опасността е

преминала, че отново ги държи в ръцете си.

Скоро чашките се напълниха. Ликуващи, всички пиеха наздравица за Броуди,

заради щедростта му, съобразителността му и силата му. Когато той с величествен

замах хвърли на кръглата махагонова маса един златен соверен, в дълбините на

съзнанието му смътен проблясък му пошепна, че именно сега не може да си

позволява такъв разход, но той отхвърли тази мисъл, яростно я стъпка с високо

провикваме:

— Пия за наше здраве! Кой е като нас!

— Чудесно питие е това — измърка Грирсън, като млясна апетитно и вдигна

чашата си срещу светлината. — Чудесно питие — благо като майчино мляко и гладко

като… е, гладко като филца на някоя от хубавите шапки на нашия приятел. Жалко е

само, че е дяволски по-скъпо от обикновените неща. — Той се закиска злобно и

многозначително погледна към Броуди.

— Изпий го тогава, приятелю! — шумно отвърна Броуди. — Лочи, щом ти

дават. Не плащаш за него. Ей богу, ако всички бяхме такива стиснати като тебе, светът щеше да престане да се върти.

— Сега те поставиха на място, Грирсън — изсмя се Пакстън дрезгаво.

— Понеже става дума за стиснатост… чухте ли най-новото за нашия малък

приятел? — извика кметът, като посочи Грирсън и кимна на Броуди.

— Не! Какво е станало? — отговориха другите в хор. — Разправяй, кмете!

— Е — отговори Гордън с важен вид, — то е една къса и чудесна историйка.

Оня ден няколко деца си играели пред зърнения склад на нашия приятел, до един

голям чувал с боб при вратата; изведнъж излязло синчето на стопанина. „Бягайте

оттук, момчета — викнал младият Грирсън, — и да не сте посмели да пипате боба, защото баща ми ще познае. Той е броил всяко зърно.“

Цялата компания избухна в одобрителен смях, а Грирсън промърмори

добродушно, като премигаше от дима:

— Не отричам, че зная колко бобени зърна има в един чувал, кмете, но

това е полезно в тия дни, като гледам колко затруднения и бедност има наоколо.

Но и без това разгорещената душа на Броуди сега пламтеше от силното

уиски и от трона си той нито чу, нито разбра намека. Обзе го буен възторг,

желание да действува, да освободи енергията си, да разбие нещо; като вдигна

празната чаша високо над главата си, той внезапно извика, без никаква връзка с

разговора:

— Да вървят по дяволите! Да вървят по дяволите, тези гадни свини

„Мънго“! — И с все сила захвърли тежката чаша срещу стената.

Останалите, сега вече изпаднали в неговото настроение, радостно се

отзоваха.

Страница 113

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ето, така трябва!

— Още по една, господа!

— До дъно! До дъно!

— Попей, Вили!

— Искаме реч! Искаме реч!

В този момент дискретно се почука на вратата, след което стопанката на

заведението влезе по пантофи, безшумно, но застрашително и прекъсна устрема на

веселбата им.

— Много сте весели тази вечер, господа — каза тя и се усмихна кисело със

стиснати устни, което идеше да рече, че веселостта им нито е твърде полезна за

тях, нито е напълно приятна на нея. — Надявам се, че няма да забравите доброто

име на това заведение. — Колкото и да ценеше връзките си с тях, тя бе твърде

безпристрастна, твърде добродетелна, изобщо с твърде установени понятия, за да

им позволи да й се налагат. — Не обичам да слушам как се троши стъкло — добави

тя остро.

— Хайде де, Фими, ще ти се заплати — извика Броуди.

Тя кимна леко, сякаш да му даде да разбере, че това се разбира само по

себе си, и запита с малко смекчен тон:

— По какъв случай?

— Просто малко тържество, устроено от нашия уважаван приятел на

почетното място — промърмори Грирсън. — Не зная точно какво чевствуваме, но би

могло да се каже, че е нещо като банкет без повод.

— Не му обръщай внимание, Фими! Кажи да ни донесат още по едно! — извика

един глас.

— Ще пийнеш ли и ти с нас, Фими? — покани я кметът свободно.

— Ела ми седни на коленете, Фими! — извика единият от предишните играчи

на дама, който сега, уви, не можеше да различи царица от пионка.

— Кажи да донесат уиски, Фими! — нареди Броуди. — Аз ще ги накарам да се

държат прилично.

Тя поотделно и общо ги укори с поглед, вдигна заплашително пръст и се

измъкна така тихо, както бе дошла, мърморейки на излизане:

— Не забравяйте доброто име на заведението. Ще ви изпратя пиене, но

трябва да седите мирно, трябва да пазите доброто име на заведението.

Когато тя излезе, веселието отново се търколи като топка, бързо набра

скорост и заподскача още по-буйно от преди.

— Не се безпокойте за Фими — викна някой. — Тя повече лае, отколкото

хапе, но най-страшното у нея е лицето й.

— Човек може да си помисли, че кръчмата й е храм на благочестието —

обади се друг. — Тя толкова се превзема и се прави на светица. Иска да пием

така, като че ли се намираме в църква.

— Има едно хубаво малко момиче в предната част — отвърна по-пияният от

двамата играчи на дама. — Казват, че Нанси, келнерката, била колкото хубава,

толкова и сговорчива. — Той многозначително смигна към компанията.

— Пст, тихо! — укори го кметът. — Не режи клона, на който седиш.

— Не съм толкова глупав — отговори другият любезно.

— Искате ли да ви издекламирам малко стихове от Бърнс? — провикна се

Пакстън. — Тъкмо съм в настроение да ви кажа „Дяволът сред шивачите“.

— Нашият председател ни обеща малка реч, нали? — обади се Грирсън.

— Да! Хайде, искаме речта, която той ни обеща — извика кметът.

— Реч! — настояха те пак. — Искаме реч от председателя!

Бурната гордост на Броуди, окрилена от пиянските им викове, достигна до

такива висоти, където задръжките му отпадаха, където в разредения въздух езикът

му се развързваше, където забравяше неумението си да изрази в членоразделна реч

най-съкровените си мисли.

— Добре! — извика той. — Ще ви държа реч.

Той стана, изду гърди, опули очи насреща им, полюля се леко на краката

си, чудейки се, след като вече бе станал, какво да им каже.

— Господа! — започна той най-после бавно, но те с готовност почнаха да

ръкопляскат. — Вие всички знаете кой съм аз. Аз съм Броуди, Джеймс Броуди, а

какво значи това име, предполагам, че знаете. — Той се спря и поред изгледа

всеки един от присъствуващите. — Да, аз съм Джеймс Броуди и в кралския град

Ливънфорд, а също и извън него, това е което се почита и уважава. Покажете ми

човек, който да каже само дума против това име, и ще ви покажа какво ще направят

тия две ръце с него. — Той буйно протегна огромните си лапи и започна да души

празното пространство пред себе си. Във възбуждението си не забелязваше общото

безразличие, нито злорадната насмешка в очите на Грирсън, не виждаше нищо друго

освен уважение. — Само да поискам, мога да ви кажа такова нещо, че ще се

стъписате. — После погледът му обходи насядалите около масата хора, той сниши

гласа си до дрезгав, поверителен шепот и хитро поклати глава. — Не! Няма да ви

Страница 114

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

кажа! Мислете си, каквото си искате, но сега няма да ви кажа… а може и никога да

не узнаете. Никога! — Той извика последната дума. — Но то е тук! Докато сърцето

ми тупти в тялото, аз ще пазя честта на името си. Напоследък ми се случи една

голяма неприятност, която би препънала някой силен човек и би прекършила някой

слабак, но какво можа да ми стори на мен? Аз още съм тук, още съм същият Джеймс

Броуди, но по-силен, по-решителен от преди. Ако ръката ти прегреши, отсечи я —

казва библията; аз трябваше да отсека собствената си кръв и плът, да, и аз

вдигнах брадвата без колебание. Имах трудности вътрешни и външни, промъкнаха се

разбойници и крадливи свине до самата ми врата, лъжливи приятели и мръсни

врагове има навсякъде наоколо ми, да, а също и подли, страхливи клеветници, зад

гърба ми. — Той мрачно погледна към Грирсън. — Но въпреки всичко и над всичко

Джеймс Броуди ще стои твърдо и непоклатимо като скала, да, и с високо изправена

глава — извика той, удари се в гърдите с огромния си юмрук и заключи с гръмък

глас: — Казвам ви, ще ви дам да разберете! Ще ви покажа аз, на всеки един от вас

ще покажа. — Като достигна по този начин връхната точка на възбуждението си,

защото спонтанните думи се изтръгваха от него несъзнателно под напора на

чувствата му, той тежко се отпусна на стола и каза с по-естествен глас: — А сега

да пием още по едно.

Последната част от речта му бе оценена, шумно приветствувана и изпратена

с ръкопляскания и тракане на чаши по масата, а благият провлечен глас на Грирсън

прозвуча като ехо:

— Господи! Не съм се наслаждавал на такава реч, откакто пияният Том

ругаеше полицаите от прозореца на затвора.

Те пиха за Броуди, в негова чест, за неговото бъдеще; някой запя с

неравен фалцет; Пакстън протестираше, без някой да му обръща внимание, че и той

иска да държи реч; вторият играч на дама се опитваше да разкаже една дълга,

заплетена и невероятна история; изпяха няколко песни с хоров припев. Тогава

Броуди, който с вече променено настроение бе останал студен, неподвижен и

надменен сред веселието им, бутна рязко стола си назад и стана да си върви. Той

познаваше ефекта от това внезапно тръгване, чувствуваше каква въздържаност и

достойнство проявява, като оставя пияните свини да пеят и грухтят, както им

подхожда, докато той си отива в момент, когато може да ги напусне величествено и

с чест.

— Какво има, драги? Да не би да си тръгвате? — извика кметът. — Още не е

ударило дванайсет.

— Почакайте малко и ще обърнем още по едно заедно!

— Малката ви женичка ви очаква, а? — прошепна наивно Грирсън.

— Тръгвам си! — грубо извика Броуди, закопча сакото си, разтъпка се и

като пренебрегна обилните им протести, изгледа ги тържествено и каза:

— Господа! Лека нощ!

Виковете им го изпроводиха в студената ветровита нощ и го изпълниха с

приятна бодрост, която се засилваше, колкото позатихваха приветствията им;

виковете им му се струваха като викове „осанна“, заглъхващи, но все още донасяни

до слуха му от студения ухаен въздух, който се издигаше като мразовит тамян от

оскрежените улици. „Това беше хубава вечер!“ — каза си той, като вървеше към

дома си между варосаните къщи, които приличаха на безмълвни храмове в изоставен

град. Замаян от самомнението си, Броуди смяташе, че се е оправдал пред себе си и

пред тях. Уискито правеше стъпките му гъвкави, леки и младежки; искаше му се да

броди по планините, обзет от този живителен възторг, който се разливаше както в

него, така и в околната вълшебна атмосфера; тялото му тръпнеше, изпълваха го

буйни, еротични, неясни желания, когато си представяше, че в тъмните спални на

къщите, край които минаваше, се вършеха тайни интимности; почувствува с горчива

обида, че в бъдеще трябва да намери някакъв отдушник за потиснатите нагони на

своята непривличана плът. Краткото разстояние, което измина до дома си, изостри

желаното му за някакъв подходящ завършек на тази славна вечер и той почти с

очакване влезе в дома си и запъна резето на външната врата с широк замах с

тежкия ключ.

Броуди забеляза, че в кухнята още гореше светлика — нещо необикновено и

обезпокоително, тъй като, когато той си идваше късно, всички светлини биваха

изгасени освен лампата в хола, която предано го чакаше, за да осветява

завръщането му. Погледна часовника си, видя, че е единайсет и половина, после

пак погледна светлината, която проникваше, в полутъмния хол изпод загорената

врата на кухнята. Прибра намръщен часовника, премина хола и като хвана здраво

дръжката на вратата, с рязко движение се втурна в кухнята; вътре той застана

неподвижен и изпитателно изгледа стаята и фигурата на жена си, която седеше

прегърбена пред догарящата жар в камината. При влизането му Мама се стресна,

въпреки че го чакаше, потисната от внезапното нахлуване на мрачното му безмълвно

неодобрение в печалните й видения. Тя се обърна разтреперана, той видя

зачервените й, възпалени очи. Това го разгневи още повече.

Страница 115

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Какво става с тебе? — запита Броуди, подчертавайки последната дума

като подигравка. — Що дириш тук по това време? Облещила си тия мътни подути очи

като паници.

— Татко — пошепна тя. — Нали няма да се сърдиш?

— За бога, какво ми хленчиш?

Такова ли посрещане бе заслужил, и при това в такава вечер?

— Не можеш ли да си легнеш, преди да съм се прибрал? — скръцна той със

зъби. — В леглото поне да не трябва да те гледам, стара повлекано. Хубаво е

човек да се връща у дома при такова плашило като тебе, нали? Да не очакваш да те

изведа и да те ухажвам в тази красива лунна нощ? Тъкмо тебе, която имаш толкова

привлекателност, колкото една стара пукната лула!

Тя вдигна очи към смръщеното му, изкривено от отвращение лице и сякаш се

сви още повече в себе си, фигурата й стана съвсем невзрачна, езикът й —

неспособен за членоразделна реч, но разтреперано, неясно тя успя да произнесе

една-едничка дума:

— Мат!

— Мат! Твоят мил, миличък Мат! Сега пък какво не е в ред с него? —

присмя й се Броуди. — Да не би пак да е глътнал костилка от слива?

— Това писмо — заекна тя. — То… то пристигна тази сутрин… За мен. Цял

ден ме беше страх да ти го покажа.

С разтреперана ръка Мама му подаде смачканите листове хартия, които бе

крила цял ден до ужасените си, силно пулсиращи гърди. С презрително ръмжене той

грубо издърпа писмото от пръстите й и бавно го прочете. В това време тя се

поклащаше напред-назад безучастно и се вайкаше, намерила сили да проговори, за

да защити сина си:

— Не можех да го крия нито минутка повече. Трябваше да те чакам. Не му

се сърди, татко. Той не е искал да те ядоса, сигурна съм. Ние не знаем каква е

истината, но оная страна трябва да е ужасна. Знаех, че нещо му се е случило на

момчето, щом престана да пише редовно. В къщи ще му е по-добре.

Броуди свърши с прочитането на няколкото надраскани реда.

— Значи, твоят голям, хубав, сполучил в живота син, се връща при теб —

озъби се той. — Връща се у дома при любещата си майка, при любвеобилните й

грижи.

— Може да е за добро — прошепна тя. — Ще ми е драго да се върне и да го

гледам, докато си възстанови силите, ако това е необходимо.

— Зная, че ще ти е драго, ако се върне, стара глупачке! Но аз не давам

пет пари за това. — Той отново погледна с отвращение смачкания лист, преди да го

свие на топка в стиснатия си юмрук и да го захвърли гневно в огъня.

— Защо напуска такава хубава служба току-така?

— И аз не зная повече от тебе, татко, но мисля, че сигурно не се

чувствува добре. Той винаги си е бил нежен. Не беше подходящ за тропиците.

Броуди се озъби.

— Подходящ! Ех ти, глупава, празна глава! Ти го направи такъв мекушав и

кекав с твоето лигавене и глезене. „Мат, миличък — подигравателно започна да я

имитира той, — ела при майка си и тя ще ти даде едно пени. Не обръщай внимание

на баща си, милото ми гълъбче, ела и Мама ще те погали, миличък.“ Не е ли това, което го кара да търчи назад, да се зарови в мръсната ти престилка? Ако е така, ще го удуша в нея. „П.П. Моля, кажи на татко“ — присмя се той, цитирайки

изгореното писмо. — Няма кураж да ми пише дори сам, това жалко, страхливо пале!

Необходима му е неговата сладка, нежна майка, за да предаде чудесната новина. О, мъжествен син, няма що!

— Джеймс, няма ли да ме утешиш малко? — примоля се Мама. — Просто съм

съсипана. Не зная какво се е случило, а тази неизвестност наистина ме убива.

Страх ме е за детето ми.

— Да те утеша, старо! — пропя той. — Много ще ми прилича, нали, да

прегърна такъв чувал като тебе. — После с изменен от погнуса глас продължи: — Не

мога да те понасям! Знаеш това! От тебе имам толкова полза, колкото от празно

гърне. Като съпруга си успяла да постигнеш точно толкова, колкото и като майка.

Една от рожбите ти ти стовари хубав позор, сега и другата е тръгнала натам. Да, Мат е тръгнал точно по своя път. Той прави чест на твоето възпитание. — Изведнъж

погледът му потъмня. — Само внимавай да не ми мътиш водата при моята Неси! Тя

принадлежи на мен. С пръст не смей да я пипваш! Дръж настрана от нея нежните си

разглезващи ръце или ще ти счупя главата!

— Ще му дадеш подслон, нали, татко? — изпъшка Мама. — Нали няма да го

изпъдиш?

Броуди злобно се засмя.

— Ще умра, ако го изпъдиш като… като… — Тя съвсем клюмна.

— За това ще трябва да си помисля — отговори Броуди злобно и му стана

приятно при мисълта, че ще я държи в неизвестност, стоварвайки върху нея цялото

Страница 116

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

си възмущение и недоволство от внезапното дезертиране на Матю и хвърляйки върху

нея цялата вина за този провал на сина й. Той вече я мразеше поради

неудовлетворените си желания за удоволствия, които тя не можеше да му даде, а

сега му стана още по-противна; каза си, че ще я накара скъпо да му плати, че ще

я направи дръвник за острата брадва на гнева си. Това, че Матю бе напуснал

службата и се прибираше, беше изцяло нейна вина; неизбежно лошите страни у

децата се приписваха на нея, а добрите на него.

— Ти си толкова справедлив, че ще го изслушаш какво има да ти каже и

какво му е потребно, татко — настоя тя със смешен, ласкателен глас. — Такъв фин, голям човек като тебе няма да направи такова нещо. Трябва да го изслушаш, да му

дадеш да ти обясни… трябва да има някаква причина.

— Разбира се, че има причина — надсмя се той. — Иска да си дойде и да

живее на гърба на баща си без съмнение, като че ли си нямаме грижи и без

неговата голяма бъбрива уста. Това ще е причината за великото завръщане в къщи.

Няма съмнение, той си мисли, че тук го чака голямо глезене — аз да работя за

него, а ти да му ближеш калта от обувките. По дяволите… Това вече е прекалено

много, за да го понася човек. — Броуди бе обзет от страстен порив, примесен със

студена антипатия. — Прекалено много! — ревна той пак срещу жена си. — Дяволски

много! — Той вдигна ръка, като да я заплаши, държа ръката си надвесена един

напрегнат миг, после изведнъж я насочи към газената лампа, угаси светлината и

тежко излезе от стаята, като остави Мама в тъмнината, която я погълна.

Последните догарящи въгленчета в камината едва осветяваха безформения

силует на госпожа Броуди, която седя свита, отчаяна и смълчана. Дълго време тя

чака замислена и тиха, а тъжните й мисли се излъчваха от нея като тъмни вълни и

изпълваха стаята с по-дълбока и по-печална тъмнина. Тя изчака, докато пепелта

изстина, докато мъжът й се съблече, легне и може би заспи. После раздвижи

скованата си сгърбена фигура, измъкна се от кухнята като преследвано животно от

дупката си и изморено запълзя нагоре по стълбите. Дъските, които скърцаха и

стенеха, когато Броуди се изкачваше, сега не издаваха нито звук под нищожното й

тегло, но тя изпусна слаба въздишка на облекчение, когато в тъмнината, на

вратата на спалнята до нея стигна равното и шумно дишане на съпруга й. Той

спеше. Тя се плъзна като змиорка в стаята, свлече изтритите си мръсни дрехи,

постави ги накуп на стола, да са готови за сутринта, и внимателно пропълзя в

леглото, страхливо пазейки повехналото си тяло да не се допре до неговото, като

нещастна овца, която ляга да пренощува до заспал лъв.

>>

V

— Мама — попита Неси следващата събота, — защо се връща Мат?

Тя си играеше из къщи и се мъкнеше подир майка си, глезеше се и

капризничеше като всяко дете, за което една дъждовна съботна сутрин е

най-голямото нещастие през седмицата.

— Климатът не бил подходящ за него — отвърна късо госпожа Броуди. В

съзнанието на Мама бе дълбоко вкоренена като основен принцип доктрината на

Броуди, че от малките трябва да се крият истинските причини на нещата,

отношенията и постъпките в къщи, още повече, когато бяха неприятни. На въпроси

относно по-дълбоките и по-общи причини за поведението на Броуди и за живота

изобщо винаги се даваше следният утешителен отговор: „Ще разбереш някой ден,

мило! Всяко нещо с времето си!“ За да отклони въпроси, от които не би могла да

убегне, Мама смяташе, че не е грях, ако безсъвестно лъже с привидна

правдоподобност, за да запази ненакърнени гордостта и достойнството на

семейството.

— Там върлуват страхотни трески — продължи тя, а смътната мисъл, че

обогатява познанията на Неси по естествена история, я накара да добави: — Освен

това има лъвове, тигри, слонове, жирафи и всякакви необикновени зверове и

насекоми.

— Не, Мама! — настоя Неси. — Джени Пакстън казва, че в цялата

корабостроителница разправят, че Мат са го изгонили, защото не си е гледал

работата.

— Значи, казала ти е долна лъжа. Брат ти е напуснал службата си като

джентълмен.

— Кога ще си дойде Мат, Мама? Ще ми донесе ли нещо, как мислиш? Ще ми

донесе ли маймунка и папагал? Повече искам папагал, отколкото маймунка.

Маймунката може да ме издраска, а папагалът ще ми говори, ще казва: „Коко е

хубав“, а това е повече, отколкото може едно канарче, нали? — Тя замислело се

спря и после пак почна: — Не, не искам папагал, ще трябва да му чистя кафеза.

Мисля, че най-добре ще е, ако ми донесе чифт хубави пантофки от марокен или… или

едно малко герданче с корали. Ще му пишеш ли, Мама?

Страница 117

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Я да мируваш! Как мога да му пиша, когато той вече си е тръгнал? Освен

това Мат си има други грижи освен твоите корали. Скоро ще го видиш тук.

— Значи, скоро ще пристигне?

— Всичко ще узнаеш, когато му дойде времето, Неси. — После, изразявайки

собствените си надежди, добави: — Може би ще пристигне след десетина дена, ако е

заминал скоро, след като е пратил писмото.

— Десет дни! Това е чудесно! — завика Неси и започна да скача наоколо й

още по-буйно. — Може би като си дойде Мат, ще има и за мен някои развлечения

освен герданчето с корали. Тука е ужасно, откакто… — Тя се спря рязко пред

неумолимата студена стена на тази абсолютно забранена тема, помълча малко от

смущение и като видя, че няма да й се карат, започна пак с детинска асоциация: —

Какво значи да си затънал надълбоко, Мама?

— Какво ми приказваш сега, Неси? Дърдориш като кречетало. Не можеш ли да

ме оставиш да си върша работата?

— Едно от момичетата в класа ме попита дали баща ми знае да плува,

защото чула баща си да казва, че Джеймс Броуди, е затънал надълбоко.

— Ще престанеш ли да ме измъчваш с безсмислици и глупости, Неси? —

извика Мама. — Баща ти може да се погрижи за себе си и без твоята помощ.

Безобразие е така да се говори за него.

Все пак този детски въпрос пробуди у нея остро и внезапно подозрение. Тя

взе кърпа за прах и излезе от кухнята като смътно се питаше дали няма някаква

по-дълбока причина за все по-голямото скъперничество на Броуди към нея, за

окастрянето и намаляването на отпусканите за домакинството пари, които през

последните месеци просто не й позволяваха да свързва двата края.

— О, че аз не казвам това, Мама — отговори Неси, като добродетелно

протегна устничките си напред и последва майка си в гостната. — Другите момичета

в класа приказват така. Просто да си помислиш, че у нас има нешо смешно, като ги

слушаш какво разправят. Аз съм по-добра от тях, нали, Мама? Моят татко може да

набие всичките им татковци наведнъж.

— Хора като баща ти се раждат един на сто хиляди. — За госпожа Броуди не

беше лесно да каже тези думи, но тя ги произнесе героично, без да схване

двусмислието на израза си, стремейки се само да поддържа най-добрите традиции на

семейството. — Никога не бива да слушаш, когато говорят лошо за него. Хората

говорят лоши неща, когато завиждат някому.

— Те са много нахални, лоши момичета. Ще обадя на учителя, ако още

веднъж кажат нещо за нас — заключи Неси, опряла нослето си в прозореца като

малко топче маджун. — Още вали, вали и не спира, дявол да го вземе!

— Неси! Не казвай дявол да го вземе! Не е хубаво. Не бива да употребяваш

лоши думи — скара й се Мама, като престана да лъска месинговите свещници върху

тъмнокафявия орехов капак на пианото. С Неси тя не искаше да поеме рискове. Още

първата проява на греха трябва да се изправя. — Внимавай или ще кажа на баща ти!

— заплаши я и пак обърна зачервеното си лице към пианото, което тъкмо бе

отворено и се хилеше насреща й глупаво и одобрително, озъбило откритите си

клавиши като някаква огромна изкуствена челюст.

— Исках да изляза и да играя — това е всичко! — чу се оплакване откъм

прозореца. — Но навсякъде има само локви, дори да спре сега дъждът. Цяла седмица

трябва да уча тези глупави уроци, а в събота не мога малко да си поиграя —

просто безобразие!

Неси отчаяна продължи да гледа печалния, мокър декемврийски пейзаж,

мокрия път, подгизналото от дъжда поле, замръзналите клони на брезите отсреща, по които се стичаха капки, меланхоличната неподвижност на пейзажа, в който само

дъждът се изливаше. Но непринуденото й бъбрене не спря за дълго. Въпреки

потискащия изглед след миг тя пак започна.

— Едно врабче е кацнало на нашето оръдие. Ето още едно! Две малки

врабченца са се сгушили в дъжда на нашето месингово оръдие. Защо държим това

оръдие, Мама? То не стреля и само трябва да го чистим. Досега не бях видяла, че

изглежда толкова смешно, Мама — продължи тя настойчиво да я тормози. — За какво

служи то? Кажи ми?

— То е като украшение за къщата. Струва ми се, такава беше мисълта на

баща ти — чу се объркан глас иззад пианото.

— По-добре да имахме леха с теменужки или някое хубаво малко дръвче,

каквото има Джени Пакстън пред къщата си — отвърна Неси; после продължи бавно да

бъбри, изразявайки гласно безредните си мисли: — Нито клонче не помръдва на

дърветата оттатък пътя. Стоят като статуи в дъжда. Дъжд, дъжд, престани! Иди в

Испания и не се върни! Но това няма да помогне. И то е само приказка като Дядо

Коледа. Той има бяла брада. Как ли изглежда някой испанец? Дали лицето му е

черно? Столицата на Испания е Мадрид. Правилно. Първа в класа, Неси Броуди.

Браво! Това ще зарадва татко. Що за отвратително време за празник! Седя тук и

говоря по география вместо да играя. Няма жива душа на улицата. Не, лъжа се, май

Страница 118

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

че там има човек. Идва насам по пътя. Това не е човек, това е момчето с

телеграмите! — Това беше необикновено и занимателно откритие в скучната,

безинтересна картина и Неси с удоволствие се зае с него. — Мама! Мама! Някой ще

получи телеграма. Виждам момчето на пътя. Идва право насам. О, виж, виж! —

извика Неси в бурен изблик на нетърпение и възбуда. — Влиза в нашата къща!

Госпожа Броуди изпусна кърпата за прах и изтича до прозореца; видя

момчето да се изкачва по стълбите и веднага след това чу звънеца да звъни с

такава сила, че за изплашените й уши прозвуча като сигнал за тревога. Тя се

вкамени. От телеграми тя се плашеше с дълбок, сковаваш страх, като от

предвестници на бързи и неочаквани нещастия; те не й говореха за щастливи

раждания или весели сватби, а за внезапната, неподозирана трагедия на смъртта.

Докато стоеше така неподвижна, второ злокобно иззвъняване раздра слуха й; то

сякаш мощно подръпна струните на нейната памет, напомняйки й, че в живота си

досега бе получавала телеграма единствено когато й съобщиха за смъртта на майка

й. Без да погледне към Неси, Мама каза преграквало:

— Иди отвори и виж какво има.

След като Неси, пламнала от нетърпение, изтича от стаята, Мама се помъчи

да се успокои; тя размисли, че момчето може да е дошло само да попита за някое

непознато име или неразгадаем адрес — тъй като живееха в последната къща край

пътя, към тях често отправяха подобни въпроси. Тя напрегна слуха си до крайност, опитвайки се да долови някакви обнадеждващи звуци, които да свидетелствуват за

разговор на вратата, но напразно, защото Неси веднага се върна, като размахваше

един оранжев плик, цяла тържествуваща от собственото си откритие.

— За тебе е, Мама — обяви тя запъхтяна. — Ще има ли отговор?

Мама пое телеграмата, като че ли пипаше отровна змия, обърна я страхливо

в ръката си и я заразглежда с дълбок ужас, с какъвто би гледала опасно влечуго.

— Не мога да виждам без очила — промънка тя, страхувайки се да отвори

телеграмата и стремейки се малодушно да спечели време.

Като стрела Неси изчезна и се върна с очилата в стоманени рамки.

— Ето, Мама! Сега ще можеш да я прочетеш. Отвори я!

Госпожа Броуди бавно си надяна очилата, отново погледна плахо ужасния

предмет в ръката си и като се обърна към Неси, в паническа нерешителност и

страх, заекна:

— Може би ще е по-добре да я оставя на баща ти. Може би не е редно аз да

отварям такова нещо. Това е работа за баща ти, нали, мила?

— О, хайде, Мама, отвори я! — настоя Неси нетърпеливо. — Адресирана е до

теб, а момчето чака за отговор.

Госпожа Броуди отвори плика неловко, извади с разтрепераните си, сковани

пръсти сложения вътре лист, разгъна го и го погледна. Тя го гледа продължително, сякаш той съдържаше не десет думи, а толкова дълго и заплетено послание, че не

можеше да се разбере. Лицето й постепенно посърна като сива пепел, сякаш се

свиваше и ставаше все по-малко и тясно; чертите й се изостриха и опънаха, като

че ли леден вятър бе угасил слабата светлинка, която ги оживяваше, и се

смръзнаха в странна, неестествена неподвижност.

— Какво има, Мама? — попита Неси и се изправи на пръсти от любопитство.

— Нищо — отговори госпожа Броуди безизразно и машинално. Тя се отпусна

безжизнено на дивана, а шумолящото листче трептеше в разтрепераните й пръсти.

Вън пред вратата момчето, което от известно време правеше нервни

движения, сега започна да си подсвирква и шумно да подритва стъпалата с върха на

обувките си, напомняйки по такъв своеобразен начин на обитателите на къщата, че

в задълженията му не влиза да чака на стълбите цял ден.

— Да чака ли момчето за отговор? — продължи Неси любопитно, като не

схвана напълно, но все пак долови напрегнатата неподвижност на майка си.

— Без отговор — автоматично отвърна Мама.

По нареждане на Неси момчето си тръгна, като продължаваше високо и

безгрижно да си подсвирква, съзнавайки своето значение като инструмент в ръцете

на съдбата, но напълно безучастно към пораженията, нанесени от унищожителното му

известие.

Неси се върна в гостната, погледна майка си и видът й й се видя още

по-странен; едва можа да я познае, като се загледа в нея по-продължително.

— Какво ти става, Мама? Толкова си побледняла. — Тя леко докосна бузата

на майка си и под топлите си пръсти я усети студена и твърда като глина. С

необяснима интуиция Неси продължи: — Нещо за Мат ли пише в телеграмата?

Като чу името на сина си, госпожа Броуди се върна от смразената си

скованост в действителния свят. Ако беше сама, тя щеше да избухне в неудържим

порой от ридания, но в присъствието на Неси слабият й дух положи мощно усилие да

пресече хлипането, което напираше в гърлото й. Борейки се да се овладее, тя с

всички сили на вкостенелия си разум се напрегна да мисли, подтиквана от

най-силния природен инстинкт към усилия на ума и волята, което при нормални

Страница 119

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

обстоятелства би било далеч над силите й, тя с рязко движение се обърна към

детето.

— Неси — прошепна тя. — Качи се горе и виж какво прави баба. Не й казвай

за телеграмата, само се опитай да разбереш дали е чула звънеца. Ще направиш това

за Мама, нали, мила?

Със свойствената си бърза схватливост, която беше основата на

интелигентността й, Неси разбра точно какво иска майка й от нея и радостно се

зае със задачата, която беше тъкмо такава поверителна мисия, каквато тя страстно

обичаше да изпълнява. Тя кимна с глава два пъти бавно и с разбиране и с невинен

вид излезе от стаята.

Щом дъщеря й излезе, госпожа Броуди разгъна смачканата на топка в юмрука

й телеграма и въпреки че съдържанието й вече се бе запечатало в паметта й,

несъзнателно пак я загледа, а треперещите й устни бавно образуваха всяка отделна

дума —

C>

„Прати незабавно телеграфически моите четиридесет лири Марсилия до

поискване.

@

Мат.“

C$

Той си искаше парите! Той искаше спестяванията си, които й бе изпращал,

четиридесетте лири, които тя бе внесла на негово име в Строителното дружество.

Тя веднага си представи, че Мат е съвсем сам в Марсилия, в бедствено, отчаяно

положение и че парите са абсолютно и незабавно необходими, за да го избавят от

мрежата на някаква ужасна и опасна клопка. Някой му е откраднал кесията, ударили

са го с пясъчна торба и са го ограбили, корабът е отплувал и го е изоставил сам, без багаж и пари в Марсилия. Марсилия — само това име — непознато, чуждо и

злокобно — смразяваше кръвта й и я караше да си помисли за всяко възможно

нещастие, което би могло да сполети възлюбения й син, тъй като единствено поради

това загадъчно и поразително искане тя бе убедена, че той положително е станал

жертва на печални и покъртителни обстоятелства. Тя проучи до най-дребна

подробност наличните факти и забеляза, че телеграмата е била изпратена от

Марсилия тази сутрин — колко бързо бе долетяла лошата вест! — от което заключи, че щом е бил в състояние да изпрати това съобщение, то поне не се намира в

непосредствена физическа опасност. Той сигурно вече се е съвзел от коварното

нападение и сега просто очаква търпеливо и трепетно пристигането на собствените

му пари. Мислите й, втурнали се по тези безбройни виещи се канали на

предположенията, неизбежно, въпреки десетките отклонения по пътя им, се събираха

в една обща, безмилостна крайна точка — в заключението, че трябва да му изпрати

тези пари. Мъчителни спазми я разтърсиха при тази мисъл. Тя не можеше да прати

парите; не можеше да прати нищо. Тя бе похарчила неговите четиридесет лири до

последната стотинка.

През изтеклите девет месеца финансовите й усилия бяха отчаяни. Броуди

все повече съкращаваше отпусканите за домакинството пари, докато най-после ги

намали наполовина, но въпреки това изискваше да се поднася същата отлична храна, поне що се отнасяше до него, и то в същите разточителни количества. Ако Мама

допуснеше и най-малка проява на пестеливост на трапезата, тя веднага ставаше

прицел на яростна саркастична тирада, в която той я обругаваше като некадърна

прахосница, лишена от способността поне що-годе да се справя с малкия домашен

бюджет. Той я подиграваше с по-големите способности на старата си майка,

изтъкваше привидни доказателства за домакинското умение на старицата, подробно

описваше чудесните евтини ястия, които тя му готвела преди женитбата му, и

заплашваше въпреки напредналата възраст на майка си да прехвърли ръководството

на домакинството в нейните опитни ръце. Безполезни бяха плахите протести на

Мама, че той й дава недостатъчно пари, че цените на храните се покачват, че Неси

расте и се нуждае от повече дрехи, от нови обувки, от по-скъпи учебници, че баба

Броуди не бе пожелала да се откаже от нито едно от удобствата и благата, с които

бе свикнала. Еднакво безнадеждно би било — дори и да се бе опитала — да го

убеди, че не е похарчила нито стотинка за личните си нужди, че вече три години

не си е купувала нова дреха и че следователно е станала олицетворение на

одърпаност и неспретнатост, излагайки се — именно поради самопожертвувателните

си икономии — на неговите подигравки и ругатни. Като видя, че тя въпреки

няколкото плахи, безуспешни протеста приема съкратените суми и очевидно някак си

успява да се справи с тях, той реши, че в миналото е бил прекалено щедър и тъй

като парите му не достигаха, се зарадва на възможността да пести за нейна

сметка, затегна до крайност вървите на кесията си и притисна жена си още

по-жестоко под смазващия си терор.

Тя отчаяно се бореше да накара всеки шилинг да свърши работа за два,

като купуваше най-евтините стоки, пазареше се и усукваше, докато си създаде име

на проклета скъперница — но така не можеше да продължава. Сметките растяха,

Страница 120

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

търговците почваха да стават нетърпеливи и най-после в отчаянието си тя избра

пътя на най-малкото съпротивление и започна да тегли от парите на Мат. Изведнъж

й олекна. Броуди започна по-рядко да се кара заради храната, плачливите

старчески оплаквания на баба Броуди стихнаха, Неси получи ново палто, училищните

такси бяха платени и многострадалните месари и бакали бяха удовлетворени. Тя

самата не си купи нищо, нито дрехи, нито най-дребното украшение, тези пари не й

послужиха за външността й, а само за временен отдих от укорите на мъжа й и от

грижите за дълговете. Тя се оправдаваше за постъпката си, като си казваше, че

Мат всъщност изпращаше парите на нея, защото толкова я обича, че би желал тя да

ги вземе; от друга страна разсъждаваше, че не ги е похарчила за себе си, че ще

пести и ще му ги събере, когато настъпят най-добри времена и по-благоприятна

финансова атмосфера.

Четиридесет лири! Това беше огромна сума! Макар че ги бе похарчила

толкова лесно, само мисълта да ги възстанови й се видя фантастична. При

предишните условия и с най-строга пестеливост тя би могла да събере тази сума, да кажем, за една година; но сега сумата се искаше незабавно. Устните й

потрепераха, а сърцето й се сви, но тя веднага се съвзе, овладя се, за да бъде

храбра заради Мат. Стисна твърдо устни и вдигна поглед към Неси, която тъкмо се

бе върнала в стаята.

— Баба нареждаше чекмеджето си — пошепна Неси на майка си с израз на

съзаклятник. — Не е чула звънеца и не знае нищо. Узнах всичко съвсем внимателно.

— Това се казва добро, умно момиче — рече Мама. — Никой не бива да знае

за тази телеграма, Неси. Няма да си отваряш устата за нея. Телеграмата беше за

мен и за никой друг. Аз ти имам доверие. И ще ти дам нещо хубаво, ако не кажеш.

— После завърши бегло, като почувствува, че все пак трябва да даде някакво

обяснение. — Тя беше от една стара приятелка от село — една стара приятелка на

Мама, на която се е случила малка неприятност.

Неси сложи левия си показалец върху стиснатите си устни, зарадвана, че

има обща тайна с майка си. С този преждевременно зрял жест тя искаше да покаже, че е достойна да й се поверят и най-интимните и загадъчни тапии на света.

— Така, това е наред. Не забравяй, че си дала дума. Баща ти няма нужда

да знае нищо за това — каза госпожа Броуди и стана. Искаше й се да остане на

мястото си и да обмисли положението, но наближаваше пладне и трябваше да

приготви обед. Каквото и безпокойство да я вълнуваше, домакинската работа

трябваше да продължава, ястията трябваше да се поднасят на масата с неумолима

точност, господарят трябваше да бъде умилостивяван, да бъде нахранван вкусно и

обилно. Мама започна да бели голям кастрон картофи и се опита да вземе решение

какво трябва да направи.

Още отначало тя разбра, че няма да получи помощ от мъжа си. Заради Мат

тя би се решила на всичко, но невъзможно й беше да застане пред съпруга си и да

му поиска четиридесет лири — такава абсурдно голяма сума, предварително знаейки

със сигурност, че той непременно ще откаже да прати парите. Да се доведе ненужно

цялата работа до знанието му, би означавало да се разкрие собствената й вина, да

се предизвика безумният му гняв, без от това да има някакъв осезаем резултат.

Докато мислеше, Мама можеше да си го представи как вика: „В Марсилия е сега,

така ли? Чудесно! Нека да си дойде пеш или да доплува. Това ще бъде твърде

полезно за миличкото ти синче.“

След това Мама се спря на възможностите, свързани с Агнес Мойр. Нямаше

съмнение, че Агнес, която като нея не можеше да откаже нищо на Матю, веднага би

се съгласила да му изпрати пари въпреки позорната хладина и пренебрежителност, с

която той се бе отнасял към нея през последните няколко месеца; но за нещастие

беше също тъй сигурно, че Агнес не разполага с толкова пари. Макар и почтени, Мойровци бяха бедни, лишенията всякога ги дебнеха и дори ако те пожелаеха Агнес

да получи парите, беше немислимо изведнъж да намерят такава голяма сума. Освен

това напоследък в отношението на госпожица Мойр към нея се долавяше силен укор, който съдържаше оправдан намек за понесени страдания и обидена невинност. Как би

могла тогава пред лицето на тази оскърбена непорочност да се признае в кражба на

парите на собствения си обожаван син? Непогрешимата госпожица Мойр незабавно би

я осъдила, би могла дори да прекъсне познанството си с нея пред очите на целия

град.

Ето защо тя се отказа от Агнес и докато машинално приготвяше обеда,

мозъкът й продължаваше трескаво да работи, да се надпреварва с времето. Когато

Броуди влезе, тя поднесе яденето, без дори да престава съсредоточено да мисли

над въпроса, който я занимаваше, и поради необичайната си разсеяност по погрешка

постави пред мъжа си малката чиния на Неси.

— Пияна ли си, жено? — ревна той към нея, като погледна мъничката

порция. — Или очакваш да повторя чудото с хляба и рибите?

Мама бързо смени чиниите и гузно се изчерви от тази външна проява на

тайните й разсъждения; но би ли могла да каже за свое оправдание: „Замислила съм

Страница 121

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

се как да намеря четиридесет лири за Мат?“

— Трябва да си е подръпнала мъничко от бутилката, за да си поддържа

силите — закиска се злобно баба Броуди. — Сигурно така е прекарала сутринта.

— Значи, така се харчат парите за домакинството? — саркастично се обади

Броуди, подхванал обвинението на майка си. — За пиянство! Добре, ще видим какво

може да се направи.

— Може би затова й е червен носът и очите мътни — допълни старицата.

Неси не каза нищо, но прекалено явните погледи, които отправяше към Мама

като нейна довереница, бяха толкова многозначителни, че почти щяха да развалят

целия заговор. Все пак кризата не се разрази и след обеда, когато Броуди излезе, а бабата се качи в стаята си, Мама си отдъхна облекчено и се обърна към Неси:

— Ще разтребиш ли, мила? Трябва да изляза малко за някои поръчки. Ти

днес много помогна на Мама и ако си измила съдовете, като се върна, ще ти донеса

бонбончета за едно пени.

В страшното си затруднение тя изведнъж показа способност за тънка

стратегия. Въпреки че дъждът бе спрял. Неси охотно се съгласи, съблазнена от

обещанието за бонбоните и очарована, че майка й я призна за толкова пораснала.

Госпожа Броуди си сложи шапка и палто, същото палто, с което бе

изпратила Мат при заминаването му, и бързо напусна къщата. Тя бързо прекоси

Мерата и пое пътя, който минаваше зад гарата, после, на пресечката на Рейлуей

Роуд и Коледж стрийт, се спря, спря се пред едно малко, схлупено магазинче. Над

изкривения щурц над вратата на магазинчето висеше позорна емблема — три

месингови топки. На витрината имаше табела с размазани бели букви, някои от

които липсваха, а други бяха разкривени, и на която с труд можеше да се прочете:

„Злато, сребро, стари изкуствени зъби купувам, давам заеми“; а зад табелата на

една мизерно изглеждаща плочка бе надраскан с тебешир по-прост и не така

превзет: „Стари парцали купувам“. Със страх и недоверие госпожа Броуди

разглеждаше магазинчето — единствената заложна къща в почтения град Ливънфорд.

Тя знаеше, че да влезеш тук, беше най-страхотното унижение, до което може да

изпадне един почтен човек; а още по-голямото престъпление — да те видят, че

влизаш — означаваше опозоряване, безчестие и заличаване от обществото. Тя

съзнаваше всичко това, съзнаваше и неспособността си да се справи със скритите

вътре ужаси, но стисна устни и храбро се вмъкна в магазинчето — бързо и леко

като сянка. Само шумното предупредително издрънкване на камбанката над вратата

отбеляза влизането й; заобиколена от меките звуци на отекващата камбана, госпожа

Броуди се озова пред щанда в едно от трите малки като кутийки помещения.

Очевидно тук числото три имаше някакво магическо значение както отвън, така и

вътре, но все пак тук Мама се почувствува по-скрита от чужди погледи, отколкото

можеше да се надява. Значи, дори в тези долни среди имаше усет за деликатност!

Когато звънтенето на камбанката престана, до обонянието й постепенно и потискащо

започна да достига миризма на пържеща се мазнина, примесена с уханието на лук, което проникваше от някое скрито от погледа място. От тежката, гадна миризма

изведнъж й стана лошо и тя затвори очи. Когато след миг ги отвори, пред нея като

по магия се бе появил един нисък, дебел човек, изникнал незабелязано като

призрак из гъстия, непроницаем облак пара, който закриваше вътрешното помещение.

Той имаше дълга четвъртита брада, сива като стомана и леко накъдрена, лъскави

малки очи, които примигваха като на птиче; ръцете и раменете му се движеха

почтително, но черните като мъниста очи нито за миг не изпускаха лицето на

госпожа Броуди. Този човек беше полски евреин и неговото заселване в Ливънфорд

можеше да се обясни единствено със склонността на неговата нация да търси

несгодите. Като не можеше да си изкарва хляба с лихварство от коравата почва в

града, той бе принуден просто да преживява — поне така изглеждаше, — като купува

и продава парцали. Благ и безобиден, той не се сърдеше на оскърбителните

епитети, е които го обсипваха, и на подигравателните викове: „Стари парцали,

стари кокали, стари шишета купувам!“, караше магарешката си талижка из града и

никога не роптаеше, освен за да се оплаче пред тези, които бяха готови да го

изслушат — от липсата на синагога в града.

— Моля? — попита той госпожа Броуди.

— Вие давате пари взаем — запъна се тя.

— Какво искате да заложите? — каза той направо.

Макар че гласът му беше любезен, тя се изплаши от този груб израз.

— Нищо не съм донесла сега. Искам да взема заем от четиридесет лири.

Той й хвърли кос поглед, огледа изцапаните й старомодни дрехи,

загрубелите ръце с изпочупени нокти, потъмнелия блясък на единствения й тънък, изтъркан златен пръстен, смешната й ожулена шапка, не пропусна нищо от тъжната й

и бедна външност. Помисли я за побъркана. Поглаждайки месестия си гърбав нос с

палеца и показалеца си, той каза замислен:

— Това са много пари. Трябва да имаме гаранция. Трябва да донесете злато

или скъпоценни камъни, ако искате толкова пари.

Страница 122

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Разбира се, тя би трябвало да има скъпи, накити! В романите, които

четеше, те бяха пробният камък, който доказваше дали една дама е истинска дама, но освен венчалния си пръстен тя имаше само сребърния часовник на майка си — за

който в най-добрия случай би могла да получи петнайсет шилинга; като разбра

донякъде неизгодността на положението си, госпожа Броуди запелтечи:

— Не може ли да ми ги заемете срещу мебелите ми… или срещу полица? Чела

съм… във вестниците — че някои хора така правят. Вярно ли е?

Той продължи да търка носа си и мислеше зад доброжелателно смръщеното си

чело, че тези дами са все такива — мършави, одърпани и глупави. Нима не

разбираше тя, че неговото предприятие работи с шилинги, а не с лири и че дори

ако можеше да даде исканата сума, той щеше да поиска гаранции и лихви, които

далеч не бяха по силите й, както му стана ясно от предварителното оглеждане? Той

поклати глава любезно, но решително й каза, без да престава да угодничи, като

енергично си помагаше с ръце:

— Ние не се занимаваме с такива сделки. Опитайте при някоя по-голяма

фирма — например в столицата. О, да! Те могат да ви помогнат. Те имат повече

пари, отколкото такъв беден човек като мен.

С разтуптяно сърце госпожа Броуди нямо го загледа — смаяна и унизена. Тя

бе презряла опасността и понесла позора да влезе в жалката му дупка и все пак не

можа да постигне целта си! Но беше длъжна да приеме отказа му, защото нямаше

къде да се оплаче — и отново се намери на мръсната улица, сред локвите,

захвърлените консервни кутии и боклуците, без да е получила поне една от

четиридесетте лири, които й трябваха. Тя бе крайно съкрушена и унизена, но

докато се отдалечаваше бързо, съзна с растяща тревога, че въпреки неуспеха й Мат

вече всеки момент с нетърпение очаква парите. Като наведе чадъра ниско над

лицето си, за да не я познаят, Мама трескаво ускори крачките си към къщи.

Неси я чакаше, сложила малка престилка, и тържествуващо играеше ролята

на домакиня пред голям куп чисто измити съдове в очакване на честно заслужената

награда от бонбони. Но Мама грубо я блъсна настрани.

— Друг път, Неси — викна тя. — Не ми пречи! Ще ти купя друг път.

Тя влезе в килера и пъхна ръка в кутията, където държаха за домакински

цели, предимно за подпалка, разни стари вестници и списания, донасяни от Броуди.

Извади няколко вестника, просна ги на каменния под и се хвърли пред тях на

колене, сякаш се кланяше на някакъв езически бог. Бързо прокара поглед по

няколко страници, докато намери, каквото търсеше, и изпусна неясен вик на

облекчение. Какво беше казал този жалък евреин? „Опитайте при някои по-голяма

фирма“ — беше й казал той на неприлично завален английски. Ето защо тя се спря

на най-голямото обявление, което с многобройни красноречиви изрази съобщаваше, че Адам Мак Севич — чистокръвен шотландец — дава заеми от пет до петстотин лири, без гаранции, само срещу полица; че на клиенти от провинцията се услужва бързо и

в собствените им домове и което бе особено важно, че се пази най-строга тайна

между шефа и клиента и че фирмата особено държи на това.

Госпожа Броуди започна да диша по-спокойно и без да сваля шапката или

палтото, се изправи на крака и изтича в кухнята, където седна и написа едно

късо, но грижливо съставено писмо, с което покани Адам Мак Севич да я посети у

дома й в понеделник преди обед в единадесет часа. Тя запечата писмото крайно

грижливо и пак повлече измореното си тяло към града. От бързането постоянната

болка в страната й стана по-настойчива, но тя не й позволяваше да забавя

стъпките й. В три и половина часа успя да стигне до централната поща, където

купи марка и грижливо пусна писмото. После състави и изпрати телеграма до

„Броуди, до поискване, Марсилия“, в която се казваше: „Парите пристигнат

понеделник сигурно. Целувки. _Мама_.“ Цената на телеграмата я слиса, но въпреки

че би могла да я намали, като съкрати последните две думи, Мама не можа да се

насили да стори това. Мат трябваше да разбере преди всичко, че именно тя със

собствените си ръце е изпратила телеграмата и че тя, майка му, го обича.

На връщане я обзе приятно усещане; съзнанието, че е постигнала нещо и че

в понеделник положително ще получи парите, я успокои. Но денят бавно се влачеше

към края си и тя пак започна да става неспокойна и нетърпелива. Утехата,

получена от решителната й постъпка, постепенно избледня и тя отново се

почувствува тъжна, безпомощна и апатична, обзета от мъчителни мисли. Мама се

люшкаше между крайностите на нерешителността и ужаса; чувствуваше, че няма да

получи парите, че сигурно ще я уловят; после започна да се съмнява в

способността си да завърши своето начинание; мислено се стремеше да убегне, като

от страхотен недействителен кошмар, от обстоятелството, че именно тя, Маргарет

Броуди, се опитва да има работа с лихвари.

Неделята измина за нея като безконечна върволица от безкрайни минути,

през които тя по сто пъти поглеждаше към часовника, като че ли би могла по този

начин да ускори мудния ход на времето и да сложи край на мъчителното си

безпокойство и болезненото очакване на сина си. През дългите часове на бавно

Страница 123

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

минаващия ден тя кроеше и прекрояваше простия план, който си бе съставила,

потреперваше при мисълта как да се обърне към господин Мак Севич: първо бе

уверена, че той ще се отнесе към нея като към дама, после се усъмни, тайно

препрочете обявлението му и се ободри от утешителното му предложение да даде

взаем петстотин лири; после се стресна от поразителното безсрамие на това

предложение. Когато най-после Мама се оттегли да спи, главата й се виеше от

объркване; присъни й се, че я затрупва лавина от златни монети.

В понеделник сутринта Мама едва имаше сили да спазва обичайното си

поведение — толкова забележимо трепереше от страх, но за щастие безпокойството й

не бе разкрито и тя облекчено въздъхна, когато първо Неси, а после и Броуди

излязоха от къщи. Сега трябваше да се справи само с баба Броуди, защото още от

момента, когато написа писмото, тя напълно оцени очевидната опасност да остави

любопитната, свадлива и злобна бабичка в къщи тъкмо по времето, определено за

срещата. Опасността да схване цялото положение беше толкова голяма, че не биваше

да се рискува и Мама с неподозирана у нея хитрост подготви атака срещу

най-уязвимото й място. Затова, като стана девет и половина, тя отнесе на бабата

на поднос закуската й от каша и мляко, но не напусна стаята веднага, както й

беше обичай, а приседна на леглото и се загледа във възрастната му обитателка с

престорен и преувеличен израз на загриженост.

— Бабо — започна тя, — ти май никак не излизаш от къщи напоследък. Днес

изглеждаш, като че ли си болнава. Защо не се разходиш малко тази сутрин?

Старата жена вдигна лъжицата с каша в жълтата си лапа и хвърли към Мама

подозрителен поглед изпод бялата си къдрава нощна шапчица.

— А къде да се поразходя в такъв зимен ден? — запита тя недоверчиво. —

Искаш да хвана възпаление на дробовете, че да се отървеш от мен, а?

Мама принудено се засмя високо и весело, което накара сърцето й

болезнено да се свие.

— Днес времето е чудесно — извика тя. — А знаеш ли какво ще направим.

Просто ще ти дам един флорин, да идеш и да си купиш малко бисквити „Дисайд“ и

„Чудаци“.

Бабата погледна снаха си с недоверие и веднага усети, че тук има някаква

скрита причина, но се прелъсти от изключително привлекателното предложение. Със

старческата си лакомия тя особено обичаше хрупкавите бисквити „Дисайд“ и просто

обожаваше големите плоски, кръгли сладкиши, така неподходящо наречени „Чудаци“.

В стаята си тя винаги се стремеше да поддържа запас от тези лакомства в две

отделни тенекиени кутии в най-горното чекмедже на долапа си, но сега, както бе

добре известно на Мама, запасите й бяха изчерпани. Това беше наистина

съблазнително предложение!

— Къде са парите? — попита бабата дипломатично.

Без да продума, Мама показа лъскавия флорин в дланта си.

Старицата премига с помътнелите си очи към монетата и бързо пресметна на

ум, че ще стигнат и за „Дисайд“, и за „Чудаци“, а може би и за нещичко отгоре.

— Е, тогава бих могла да се поразтъпча — продума тя бавно, и се

престори, че се прозява, за да покаже равнодушие.

— Браво, бабо, аз ще ти помогна — насърчи я Мама; разтреперана от

възторг, който се боеше да покаже, тя разбра, че засега победата е нейна и

помогна на бабата да стане. Без да й оставя време да промени намерението си, тя

я напъха в широките й дрехи, завърза безбройните връвчици, нахлузи й обувките с

ластици, донесе й осеяната с мъниста шапка и накрая я зави в черното й,

излъскано наметало. После й поднесе на счупена чиния изкуствените зъби, връчи й

монетата от два шилинга и като я снабди по този начин с всички необходими оръжия

и пари за битката за бисквитите, поведе старата жена надолу по стълбите и я

изпроводи да куцука надолу по пътя още преди часовникът да бе ударил десет и

половина. С максимална бързина Мама оправи сега всички легла, изми съдовете,

разтреби къщата, „сложи себе си в ред“, както тя се изразяваше, и със затаен дъх

седна до прозореца в гостната да чака посетителя.

Когато стрелките на мраморния часовник на камината в гостната се

приближиха до единайсет, Мама се разтрепера от вълнение, сякаш очакваше точно с

удара на часовника пред къщата да спре файтон и да се позвъни на вратата. Когато

най-после часовникът удари единайсет пъти и замлъкна, Мама се запита дали

господин Мак Севич ще донесе парите в златни монети в кесия, или ще й ги даде в

чисти нови банкноти; после, когато стрелките показаха пет, десет, петнайсет

минути след уреченото време, а никой не идваше, тя започна да се безпокои. Ако

посетителят не дойдеше в изрично определения час, всичките й грижливо замислени

приготовления щяха да пропаднат, и тя потръпна, като помисли какво можеше да се

случи, ако той дойдеше по обед, когато мъжът й ще си е в къщи.

В дванайсет без двайсет тя вече почти бе загубила надежда, когато

забеляза двама непознати господа пред къщата. Те идеха пеша и не носеха чанта, но бяха облечени съвсем еднакво, по начин, който според госпожа Броуди беше

Страница 124

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

върхът на елегантността, най-поразителното постижение на съвременната мъжка

мода. Шапките им фасон „Дерби“, със силно извита нагоре периферия, бяха наперено

килнати над лъскавите им бакенбарди; съвсем късите им палта прилепваха до

кръста, реверите им бяха дълги и изпъкнали, така че гърдите на двамата господа

изглеждаха изпъчени като на надул се гълъб, а извивката на долната част на

палтата им изпъкваше силно, но също тъй привлекателно, в обратната посока;

карираните им панталони, приятно хлабави в горната си част, прилепваха по-плътно

към краката по-надолу и най-после завършваха, тесни като гамаши, над малките, небиещи на очи, но все пак лъснати обувки. И двамата носеха дълги, тежки верижки

за часовници върху модерните си жилетки на капчици и дори от такова голямо

разстояние госпожа Броуди можеше да различи по пръстите им цяло съзвездие от

пръстени с камъни, които искряха и блестяха при всяко от плавните им движения.

Госпожа Броуди не помнеше някога в Ливънфорд да са идвали толкова самоуверени

или толкова елегантно докарани чужденци и с разтуптяно сърце и очарован поглед

инстинктивно схвана — въпреки че си бе представяла да види един джентълмен с

наметало с качулка, с открит нрав и благодушна рошава брада, — че тези двама

светски господа са пратеници на Мак Севич, чистокръвния шотландец.

От средата на пътя те с вид на познавачи разглеждаха къщата, а очите им,

обхванали и разкритикували всяка архитектурна подробност на външния й вид, сякаш

пронизваха като свредели тежките каменни стени, проучваха недостатъците на

вътрешното устройство и презрително откриваха куп грешки, досега неизвестни дори

на обитателите.

Най-после, след продължително и безстрастно взиране, единият от двамата

бавно обърна глава и тихо каза нещо на спътника си, който от своя страна бутна

шапката си още по-назад на тила, примижа с изпъкналите си очи и се засмя с вид

на опитен човек.

Сякаш изведнъж станала жертва на раздвоено зрение, госпожа Броуди смаяна

видя как двамата тръгнаха едновременно, минаха заедно през външната врата,

огледаха по еднакъв начин всеки камък в двора; когато се спряха пред оръдието, тя се сви зад прикритието на завесата.

— Вехтория, но материалът е солиден — струва ми се, месинг, както го

гледам — чу тя да казва единият от тях, докато опипваше голямата игла с перла на

връзката. Другият чукна с нокът цевта на оръдието, като искаше да провери дали

ще звънне като мед, но веднага си дръпна пръста и бързо го пъхна в устата си.

— Ох, във всеки случай е дяволски твърдо — стигна до слисаните очи на

Мама през полуотворения прозорец. Звънецът издрънча. Машинално тя отиде да

отвори и на вратата се намери изправена пред две еднакво любезни усмивки, които

уловиха изненадания й поглед и му отвърнаха с ослепителен показ на злато и

слонова кост.

— Госпожа Броуди? — каза единият и смени усмивката си със сериозен

израз.

— Вие ли писахте? — каза другият и направи същото.

— От господин Мак Севич ли идвате? — заекна тя.

— Синове — каза първият свободно.

— И съдружници — каза вторият любезно.

Пленена от свободните им обноски, но все пак смутена от смътно

недоверие, Мама нерешително ги въведе в гостната. Проницателните им погледи,

които досега бяха приковани о нея, веднага се откъснаха и се стрелнаха към

всички предмети в стаята, оценявайки ги приблизително, но алчно, докато

най-после, когато сферите на проучванията им се пресякоха, погледите им

многозначително се срещнаха и единият се обърна към другия на непознат за

госпожа Броуди език. Езикът беше непознат, но тонът доверителен; потръпвайки при

пренебрежителните нотки, които долавяше, госпожа Броуди се изчерви от смътно

възмущение при мисълта, че поне тези думи сигурно не са чисто шотландски. Тогава

двамата почнаха един през друг да я обстрелват с въпроси.

— Искате четиридесет лири, госпожо?

— Съвсем тайно… Без никой да знае… дори и старият?

— Някаква малка лекомисленост може би?

— За какво ви са тези пари, госпожо?

Добре осведомените им погледи я сломяваха. Пръстите им се движеха,

пръстените им обилно искряха; те любезно искаха да покажат, че парите са у тях, че тя бе потърсила услугите им. Тя беше в ръцете им.

Като изтръгнаха от нея всички сведения за къщата, за мъжа й, за нея

самата и за семейството, те си кимнаха един на друг и станаха като един човек.

Обиколиха гостната, шумно и безцеремонно затропаха из цялата къща, като

опипваха, похващаха, почукваха, стисваха и претегляха всичко в нея, като се

пъхаха, надничаха и взираха във всяка стая, а Мама се мъкнеше по петите им като

бито и послушно куче. След като разгледаха и най-интимните подробности от живота

на домакинството, които им бяха показани, след като пред тях се разтвориха

Страница 125

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

долапите, гардеробите и чекмеджетата, след като накараха госпожа Броуди да се

изчерви, когато, влезли дори в спалнята й, като познавачи огледаха

пространството под леглото й, те най-после слязоха пак долу, поглеждайки всичко

друго, но не и нея. По лицата им тя можеше да прочете отказ.

— Страхувам се, че няма да стане, госпожо. Мебелите ви са лошо качество,

тежки, старомодни, не могат да се продадат — каза най-подир единият с

отблъскваща, привидна откровеност. — За тях бихме могли да ви дадем двайсет… или

да речем двайсет и пет лири. Да, да сложим двайсет и пет като последна граница и

по нашите условия за лихва — продължи той, извади от джоба на жилетката си

клечка за зъби и започна да си помага в изчисленията чрез усърдната й употреба.

— Какво ще кажете?

— Да, госпожо — обади се другият. — Времената са тежки сега, а вие не

можете да твърдите, че сте надежден длъжник. Ние винаги сме галантни към дамите

— да знаете само с колко много дами имаме работа! — но вие не разполагате с

гаранции.

— Но всичките ми неща са хубави — трудно произнесе Мама с притихнал

глас. — Те са ми наследство.

— Днес не бихте могли да ги продадете, госпожо — увери я господинът с

клечката за зъби, като поклати тъжно глава. — Не можете дори и без пари да ги

дадете. Стигнали сме границата, една твърде почтена граница. Какво ще кажете за

двайсет и пет лири чиста пара?

— Трябват ми четиридесет лири — глухо отвърна Мама. — По-малко няма да

свършат работа. — Тя си бе втълпила тази сума и нищо по-малко не можеше да я

задоволи.

— Нямате ли още нещо, което да ни покажете, госпожо? — каза единият

настойчиво. — Интересно е, колко неща вие, дамите, може да извадите от

сандъците, когато стане нужда. Нямате ли още нещо скрито, като последна резерва?

— Само кухнята — отвърна госпожа Броуди смирено и отвори вратата,

ужасена от мисълта, че може да си тръгнат и стремейки се отчаяно да ги примами в

това просто помещение за последно разглеждане на молбата й. Те влязоха,

следвайки я неохотно, презрително, но веднага вниманието им бе приковано от една

картина, която висеше на видно място на стената в рамка от петнисто, светложълто

орехово дърво. Това беше гравюра с надпис „Жътварите“, означена с „Първо копие“

и подписана „Дж. Бел“.

— Ваша ли е, госпожо? — запита единият след многозначителна пауза.

— Да — отговори госпожа Броуди. — Моя е. Преди това беше на майка ми.

Мнозина са се възхищавали на малката скица с молив на бялото поле.

Двамата поговориха тихо пред картината, оглеждаха я с лупа, потъркваха

я, опипваха я с вид на собственици.

— Бихте ли ни я продали, госпожо? Разбира се, тя не е кой знае какво…

Наистина не е нищо особено… Но бихме ви предложили… да… пет лири за нея — каза

вторият най-после с променен угоднически тон.

— Нищо не мога да продам — прошепна Мама. — Господин Броуди веднага ще

забележи.

— Тогава, да кажем десет лири, госпожо — възкликна първият с израз на

голямо великодушие.

— Не, не — отвърна Мама. — Но ако тя струва нещо, не можете ли да ми

заемете останалите пари срещу нея? Ако може да се продаде, значи, сигурно ще

може да се заложи. — В трескаво безпокойство тя зачака, дебнейки интонацията на

гласовете им, бързите им изразителни жестове, помръдването на веждите им, докато

те се съвещаваха за картината. Най-подир, след продължителен спор, те се

съгласиха.

— В такъв случай печелите, госпожо — каза първият. — Ще ви дадем

четиридесет лири, но вие трябва да заложите картината и останалите мебели.

— Подаряваме ви тия пари, госпожо — каза вторият. — Но за вас ще

направим тази жертва. Виждаме, че много се нуждаете от пари. Трябва обаче да

знаете, че ако не си изплащате дълга, картината и мебелите стават наши.

Госпожа Броуди кимна нямо, трескаво, изпълнена от давещо, непоносимо

чувство за трудно извоювана победа. Те се върнаха в гостната и седнаха около

масата, където тя подписа безкрайните документи, които те й представиха,

слагайки подписа си със сляпо, безогледно безразличие, където й посочеха. Тя

разбра, че ще трябва да изплаша по три лири месечно в продължение на две години, но сега това никак не я безпокоеше и щом й броиха парите в шумолящи нови

банкноти, тя ги взе като насън и също като насън изпрати двамата до вратата.

Въпреки всичко тя бе намерила пари за Мат.

Рано след обед Мама изпрати парите телеграфически. В изтощеното си

въображение тя сякаш виждаше чистите банкноти да летят по синьото небе, за да

спасят сина й, и за пръв път от три дни започна да диша спокойно, осенена от

душевен мир.

Страница 126

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

>>

VI

На другата сутрин Броуди седеше на закуска студен, намръщен и

безучастен. Двете дълбоки отвесни бръчки — напоследък издълбани още по-рязко —

като белези от рани показваха средата на челото му между хлътналите очи и

придаваха на мрачното му лице постоянен израз на замисленост и обърканост. В

несмекчената строгост на бледата утринна светлина лицето му, което сега не бе

нащрек, тъй като не го наблюдаваха, като че оправдаваше забележката, произнесена

нехайно в дома на Пакстън, че Броуди вече е затънал дълбоко, а иззад ниската

стена на изтерзаното му чело вътрешното му смущение проникваше толкова властно, че дори както си седеше тихо и спокойно до масата, той сякаш се мяташе

безпомощно с огромната безполезна и брутална сила на пронизан от харпун кит.

Малкият му мозък, толкова неотговарящ на гигантското му тяло, не можеше да го

изведе към сигурност; в усилията си да избегне окончателната катастрофа той се

впускаше в най-погрешни посоки и при все това виждаше как разрухата го дебне все

по-отблизо.

Разбира се, той не знаеше нищо за телеграмата, нито за вчерашната

постъпка на Мама. За щастие той не знаеше, че във владенията му чужди крака са

газили тъй грубиянски и недопустимо, но и собствените му грижи и неприятности

бяха достатъчни, за да превърнат настроението му в кибрит, готов да се запали и

да запламти яростно при първата искра на предизвикателство. Когато изяде кашата

си, той зачака със зле прикрито нетърпение специалната си чаша кафе, която

госпожа Броуди му наливаше на печката в килера.

Тази утринна чаша кафе бе едно от по-дребните изпитания в измъченото

съществуване на Мама, защото, макар че приготвяше чая възхитително, тя рядко

успяваше да докара кафето точно по придирчивия вкус на Броуди, който изискваше

кафето да е прясно сварено, току-що наляно и съвсем горещо. Това невинно питие

се бе превърнало в удобен отдушник за сутрешните му недоволства и повечето пъти

той яростно се оплакваше от него под най-различни предлози. Или беше много

сладко, или недостатъчно силно, или имаше много утайка, или пареше на езика му, или пък беше пълно с разкъсан каймак от свареното мляко. Както и да се мъчеше

Мама да го направи, Броуди винаги обявяваше резултата за незадоволителен. Самото

донасяне на чашата му до масата се превръщаше в изтезание за нея, защото той

знаеше, че ръката й трепери и настояваше чашата да бъде пълна до ръба, без нито

капчица да се разлее на чинийката. Това беше най-ужасният грях, който тя можеше

да стори, и в такива случаи той нарочно оставяше капката от долната част на

чинията да падне върху сакото му и почваше да реве:

„Нехайна пачавро, виж какво направи! Един костюм не мога да запазя чист

от твоите несръчни, мръсни ръце.“

Когато тя сега влезе с чашата, той й хвърли гневен поглед, загдето го бе

оставила да чака точно девет секунди; този поглед се превърна в присмехулно

заглеждаме, докато тя бавно преминаваше разстоянието от вратата на килера до

масата, държейки пълната догоре чаша изправена и чинийката безукорно чиста с

напрегнато усилие на леко треперещата си ръка. Тя почти бе стигнала до целта си, когато внезапно с остър писък изпусна всичко на пода и с две ръце притисна

лявата си страна. Броуди, стъписан и ядосан, изгледа счупения порцелан,

разляното кафе и най-после изкривената фигура на жена си, която се гърчеше пред

него сред парчетата по пода. Той викна. Тя не чу рева му, толкова остро я жегна

болезненият спазъм, пронизващ страната й като нажежен шиш, около който се

разливаха палещи вълни на смъртна болка и разкъсваха плътта й. За миг тя

изпитваше непоносимо страдание, после постепенно това ужасно горене позатихна, вълните на болката станаха по-слаби; тя се изправи и застана с безкръвно лице

пред съпруга си, без да съзнава в момента чудовищната си простъпка, че е разляла

кафето му. Облекчението от стихването на болката й даде необикновена свобода на

езика.

— О, Джеймс! — прошепна тя. — Този път беше по-лошо от всякога. За малко

щях да умра. Мисля, че наистина трябва да ида на доктор. Сега много често ме

боли, а понякога усещам една малка твърда бучка тук долу. — Тя изведнъж замълча, виждайки, че той я гледа надменно, с обиден вид.

— Значи, така? — присмя й се той. — Ще тичаме при доктора при всяка

дребна болка в корема, тъкмо сега можем да си позволяваме такъв разкош. Можем да

си позволяваме да разливаме хубавото кафе по пода и да трошим порцелана.

Разходите нямат значение! Закуската ми няма значение! Само да чупим,

непрекъснато да чупим! — Гласът му се издигаше при всяка дума, после изведнъж

пак стана подигравателен. — Може би искаш консулт на лекарите от града? Те все

ще намерят, че си болка от нещо, ако надомъкнат всичките си учени книги и

съберат празните си глави около тебе. При кого искаш да идеш сега?

Страница 127

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Казват, че Ренуик е добър — промълви тя безразсъдно.

— Какво? — викна Броуди. — Искаш да отидеш при тоя мошеник, дето ме

изигра миналата година? Само да си се опитала!

— При никого не искам да ходя, татко — сви се Мама. — Това беше само от

тази ужасна болка, дето ме яде толкова време. Но сега мина и няма вече да те

безпокоя.

Той съвсем се разяри.

— Няма да ме безпокоиш! А ето че ме безпокоиш! Не мисля, че не съм те

видял с мръсните ти парцали. Това стига, за да отврати всеки мъж и повече няма

да го понасям. Можеш да се пренесеш в друга стая. От днес нататък ще се махнеш

от леглото ми. Да ми се махаш от пътя, противна стара вещица!

Тя разбра, че той я изхвърля от брачното им легло, леглото, в което тя

за пръв път бе лежала с него в любовна прегръдка, където му бе родила децата си.

От близо тридесет години това легло беше мястото й за почивка; в скръб и болест

умореното й тяло се бе просвало на него. Тя не мислеше какво облекчение щеше да

бъде за нея да си има свое спокойно убежище през нощите, далеко от мрачния му

ярем, да се оттегли в старата стая на Мери и да бъде сама и оставена на мира; тя

чувствуваше само пробождащ позор, че я изхвърлят като употребена и износена вещ.

Лицето й пламна от срам, като че ли той и бе подхвърлил нещо грубо, цинично, но

като го погледна дълбоко в очите, тя каза само:

— Както кажеш, Джеймс. Да ти направя ли ново кафе?

— Не! Дръж си проклетото кафе! Ще мина и без закуска — изръмжа Броуди.

Въпреки че вече бе изял голяма паница с каша и мляко, той смяташе, че тя

умишлено и с измама го лишава от закуската му, че той отново страда поради

нейната некадърност и престорена болест. — Няма да се изненадам, ако се опиташ

да ни умориш от глад с проклетото си хленчене — отправи той последна хула към

нея и напусна къщата.

Ядът му не стихна по целия път до магазина и въпреки че забрави

неприятната случка, още го измъчваше чувството за несправедливост, а мисълта за

предстоящия ден никак не помогна за възстановяване на спокойствието му. Пери го

бе напуснал сред буря от ругатни и укори, разбира се, но все пак бе напуснал, а

Броуди можа да замести своя рядък и трудолюбив помощник с едно малко момче,

което само отваряше магазина и тичаше по поръчки. Освен загубата на клиенти

поради бягството на способния Пери сега върху широките, но непривикнали рамене

на Броуди се стовари и бремето да върши цялата работа в магазина и дори за

неговия тъп ум стана болезнено ясно, че напълно е изгубил умението да обслужва

такива хора, каквито сега влизаха в магазина. Той мразеше и презираше работата, никога не знаеше кое къде е, беше прекалено гневлив, прекалено нетърпелив,

изобщо прекалено се големееше за такава професия.

Той започна също да открива, че по-богатите му клиенти, с чието

обществено положение той толкова се гордееше, са недостатъчни, за да поддържат

търговията му; с растяща досада разбра, че те се обръщаха към него само в редки

случаи и бяха неизменно небрежни, по най-джентълменски начин, разбира се, когато

трябваше да уреждат задълженията си към него. Преди той бе оставял тези сметки

да се натрупват за две, три и дори четири години, уверен, че в края на краищата

ще бъдат платени; нека видят, казваше си той е кавалерски маниер, че Джеймс

Броуди не е някакъв дребен търговец, който веднага посяга алчно за парите си, а

джентълмен като тях, който може да си позволи да почака, докато на тях им е

удобно да платят. Сега обаче, при бързото спадане на доходите в брой, той така

се нуждаеше от сухи пари, че тези големи неуредени сметки на различни благородни

семейства от графството почнаха да му причиняват голямо безпокойство. Въпреки че

бе разпратил — след много грижливи проверки и непривични изчисления — тези

сметки на всичките си длъжници, само няколко, включително и сметката на Лата, бяха заплатени веднага. Ако беше хвърлил останалите в Ливън, нямаше да има

разлика, ако се съдеше по резултата. Той напълно разбираше, че е безсмислено

отново да ги разпраща, че тези господа ще платят, когато е удобно на тях, а не

на него; простият факт, че той вече с такава необичайна спешност бе поискал

уреждане на сметките, можеше съвсем да ги отчужди от него.

Собствените му дългове към няколкото стари търговски къщи на едро, които

той удостояваше с поръчките си, бяха далеко надхвърлили обичайните им граници.

Тъй като никога не бе добър търговец, обикновено той поръчваше стока, когато и

както си искаше, и не обръщаше внимание на изпращаните му бордера, фактури и

сметки, докато не го посетяха — на определени периоди от време — достолепните

представители на търговските къщи, по приетия учтив начин, както подобаваше на

приятелските отношения между две фирми с положение и име. В такива случаи, след

любезен и сърдечен разговор по злободневните събития, Броуди отиваше до малката

зелена каса, вградена в стената на кантората, отключваше я с величествен жест и

изваждаше една платнена кесия.

— Е — казваше той внушително. — Какви са задълженията ми до днес?

Страница 128

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Събеседникът му започваше извинително да мънка, като че ли против волята

му го караха да представи сметката, изваждаше хубавото си тефтерче, прелистваше

важно сред бележките и учтиво отговаряше:

— Е добре, господин Броуди, щом като искате, ето вашата изчислена

сметка.

След това Броуди хвърляше поглед към сбора, отброяваше куп соверени и

сребърни монети от кесията и се разплащаше. Той би могъл по-лесно да плати с

чек, но презираше това като долно и дребнаво средство; той предпочиташе щедрия

жест да плаща с чисти, лъскави монети като по-достоен начин за уреждане

дълговете на един джентълмен. „Това са пари — бе отговорил той веднъж в отговор

на един въпрос. — Стойност за стойност. Какъв смисъл да се пише на някакви

листчета напечатана хартия? Да ги употребява, който иска, но хубавото лъскаво

сребро е било добро за дедите ми, значи, то е добро и за мен.“ После, когато

посетителят подпишеше и подпечаташе разписката, Броуди я пъхаше небрежно в джоба

на жилетката си и двамата господа топло си стисваха ръце и се разделяха с

взаимни уверения. Така, смяташе Броуди, трябва един човек с възпитание да води

работите си.

Днес той очакваше посещение от такъв характер, обаче тази мисъл не му

донасяше гордо задоволство, а го ужасяваше. Лично господин Соупър от фирмата

„Билсленд и Соупър, ОО д-во“, най-голямата и стара фирма, с която той имаше

отношения, щеше да го посети. Противно на обичайния ред бяха го предупредили за

посещението с писмо, една неочаквана и необикновена обида за гордостта му. Той

добре знаеше причината за подобна мярка, но при все това изпита пълната

горчивина на удара върху самочувствието си и с мрачна досада си представяше

предстоящия разговор.

Когато стигна до магазина, той се опита да разпръсне лошите си

предчувствия с всекидневната работа, но нямаше с какво да се заеме: търговията

му беше в застой. За да си даде вид, че върши нещо, той закрачи тежко из

магазина с тромави движения на неспокоен великан. Това наивно представление не

измами дори малкото чираче, което надзърна страхливо от вратата на задното

помещение и видя Броуди да се спира през няколко минути, зает с някоя ненужна

работа, и да се втренчва с празен поглед пред себе си; чу го да мърмори неясно

нещо на себе си, в дълбок, смътен унес. С усета на уличен гамен момчето долови, до голяма степен с облекчение, че скоро ще бъде принудено да си търси друга,

по-приятна работа.

След една много дълга, сякаш безкрайна пауза, през която му се стори, че

цялата сутрин ще мине, без нито един купувач да дойде, влезе един човек, когото

Броуди позна като стар клиент. Той си помисли, че това е ако не високопоставен, то поне верен клиент, пристъпи към него и го поздрави с голяма, демонстративна

сърдечност.

— Е, драги, с какво мога да ви услужа?

Стреснат малко от такава радушност, човекът лаконично заяви, че иска

само платнен каскет, обикновен прост каскет като онзи, който си купил преди

известно време, на сиви каренца, номер петдесет и осем.

— Като този, който носите ли? — попита Броуди насърчително.

Купувачът се почувствува неудобно.

— Не — отговори той. — Този е друг, нося го само в празник.

— Я да видя — каза Броуди и споходен от смътна мисъл, протегна ръка,

дръпна изведнъж каскета от главата на човека и го погледна. Отвътре, на

лъскавата сатенена подплата, бе напечатано „МШГ“, омразната емблема на съседите

конкуренти. Лицето му веднага пламна от гневно възмущение и той захвърли каскета

обратно на собственика му.

— Така, значи! — викна той. — Отивате при съседите за нова и елегантна

стока, а? Само за празник! И после имате нахалството да идвате при мен за

обикновен, прост каскет, след като при тях сте направили голямата покупка. Да не

мислите, че аз събирам, каквото остане от тях? Вървете, купете всичките калпави

боклуци от музея им за восъчни фигури. Няма да ви продам нищо, нито за стотинка!

Човекът го погледна крайно смутен.

— Но, господин Броуди, аз не исках да кажа това. Просто исках да опитам

как е при тях, като нещо ново. Всъщност жената е виновна. Тя ме накара да видя

как изглежда новият магазин. Такива са жените, нали знаете. Но аз се връщам пак

при вас.

— А пък аз не ви искам — изрева Броуди. — Да не мислите, че може така да

се отнасяте с мен? Няма да търпя това! Човек има пред вас, а не маймуна на

клечка, като в проклетия им магазин. — И той блъсна с юмрук по тезгяха.

Положението беше смешно. Броуди сякаш очакваше човекът да падне на

колене и да го моли отново да бъде признат за клиент; в безумния си гняв сякаш

очакваше другият да проси за честта да му се позволява да купува от него. По

лицето на работника се изписа недоумение и той удивено поклати глава.

Страница 129

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— И другаде мога да намеря, каквото ми трябва. Не се съмнявам, че сте

важен господин, но сам режете клона, на който седите.

Щом човекът си отиде, чувствата на Броуди изведнъж се уталожиха. Лицето

му доби огорчен израз, когато разбра, че е направил глупост, която ще се отрази

вредно на търговията му. Този човек, комуто той бе отказал да го обслужи, щеше

да разправя, да преувеличава в яда си и вероятно само след няколко часа из

Ливънфорд свободно щеше да се разнася в изопачен вид разказа за постъпката му.

Хората щяха да правят неблагоприятни коментари за него и за надменните му

обноски; но докато в миналото той би се наслаждавал на неприязнените им клюки, би се радвал безогледно на кудкудякането им, сега, в светлината на горчивия си

опит, почувствува, че хората, които чуеха този разказ, щяха да решат, че не

желаят да се подлагат на подобно унижение и в бъдеще отдалеко щяха да заобикалят

магазина му. Той присви очи при тези тревожни мисли и прокле човека, хората и

града.

Когато стана един часът, Броуди подвикна на момчето, че ще излезе за

половин час. Тъй като след напускането на Пери бе останал без отговорен човек, който да поеме работата, той само рядко си отиваше в къщи за обед и в такива

случаи, въпреки че работата бе намаляла значително, ставаше нетърпелив и

раздразнителен до избухливост, когато поемаше дългия път към къщи. Някакъв

странен и безоснователен оптимизъм го караше да вярва, че може да пропусне нещо, което решително да тласне търговията му към добър път. Затова днес мина само

няколко крачки надолу по улицата и влезе в заведението „Гербът на Уинтъновци“.

Преди последните дванадесет месеца за него беше немислимо да влезе тук освен

късно вечер или през една специална странична врата, отредена за него и

останалите членове на Философския клуб, но сега посещенията му бяха нещо

обикновено. Днес Нанси, хубавата келнерка, му поднесе студен пастет и туршия от

червено зеле за обед.

— Какво ще пиете днес, господин Броуди?… Чаша бира? — го попита тя изпод

тъмните си завити мигли.

Броуди я изгледа мрачно и въпреки унинието си забеляза как няколко

мънички жълти лунички се открояваха на млечнобялата й кожа като нежните златни

капчици по яйцето на червеношийка.

— Би трябвало вече да знаеш, че никога не пия бира, Нанси. Не мога да я

понасям. Донеси ми малко уиски и студена вода.

Нанси разтвори устни, като да каже нещо, но макар че искаше да възрази,

че според нея е жалко такъв фин човек като него да пие толкова през деня, тя се

побоя и не каза нищо. Тя смяташе господин Броуди за важен и виден джентълмен, чиято жена, доколкото сведенията й бяха точни, била истинско плашило. Ето защо

към интереса й към него се прибавяше съчувствие, особено сега, когато той имаше

такъв израз на дълбока и меланхолична разсеяност. Според нея той бе надарен с

всички необходими елементи на една романтична личност.

Когато тя му донесе уискито, Броуди й благодари, като вдигна мрачния си,

безрадостен поглед, който сякаш не я отблъскваше, а привличаше. Тя се навърташе

около масата, искайки да предугади желанията му, а докато се хранеше, той

внимателно я следеше с крайчеца на окото си. Хубава малка кукла, помисли си той, като плъзна поглед от малките й нозе в прибрани обувки, по добре оформените й

глезени под тесните черни чорапи, по твърдите й стегнати бедра и малките, но

пълни гърди, до устните й, които се открояваха червени като листчета на фуксия

върху бялата й кожа. Разглеждайки я така, чувствата му изведнъж се пробудиха.

Изпълни го внезапно страхотно желание за всички сладостни удоволствия, които му

бяха отказвани; искаше му се още сега да стане от масата и да смачка Нанси в

огромната си прегръдка, да почувствува в ръцете си нейното младо, стегнато,

съпротивляващо се тяло, вместо робския, отпуснат вързоп, който толкова отдавна

бе принуден да приема. В тоя миг той едва успяваше да преглъща, а гърлото му

пресъхна от напора на друг апетит. Той бе чувал откъслечни тихи думички и

забулени намеци за Нанси, които бурно разпалваха жаждата му, подсказваха му, че

тази жажда може лесно да се утоли. Но с върховно усилие на волята той се овладя

и продължи машинално да яде, впил пламналия си поглед в чинията.

„Друг път“ повтаряше си той, разбирайки, че трябва да е готов за важната

среща след обед, че трябва да се въздържа, да се ограничава до часа на разговора

със Соупър, защото този разговор можеше да е от решаващо значение за бъдещето на

търговията му. Докато привършваше набързо обеда си, той не погледна отново към

нея, въпреки че присъствието й го омагьосваше, а потъркването на тялото й о

ръката му, когато прибра чинията му, го накара да стисне зъби. „Друг път! Друг

път!“

Той мълчаливо прие бисквитите и сиренето, които тя му донесе, и бързо ги

изяде, но когато свърши, се изправи, застана близо до нея и многозначително

пъхна една монета в топлата й ръка.

— През последните седмици ти наистина добре се грижеше за мен — каза той

Страница 130

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

и я погледна особено. — Няма да те забравя.

— О, господин Броуди, да не би да не идвате вече тук? — извика Нанси

загрижено. — Ще ми е мъчно, ако не дойдете пак.

— Ще ти бъде ли мъчно? — отвърна той бавно. — Това е хубаво! Ние с тебе

не си подхождаме зле, струва ми се. Но не се безпокой! Ще се върна. — Той

замълча и после тихо добави: — Да! И може би знаеш за какво.

Нанси съумя да се изчерви и кокетно наведе глава. Въпреки че се бе

страхувала от обратното, тя почувствува, че Броуди я е забелязал и е склонен да

я облагодетелствува с вниманието си. Тя изпитваше интерес към него, бе очарована

от силата му; тъй като не беше девственица, природата й се отзоваваше

по-пламенно на излъчващата се от него жизнена сила. А толкова щедър беше с

парите си този господин Броуди!

— Такъв голям човек като вас не може да намери нито особено в едно

дребно същество като мен — измънка тя предизвикателно. — Вие дори не бихте

пожелали да опитате.

— Ще се върна — повтори той, изгледа я втренчено, пронизващо, после се

обърна на пети и излезе.

За миг тя остана съвсем неподвижна. Само очите й блестяха от

задоволство, престорената й смиреност изчезна; тя изтича до прозореца и се

изправи на пръсти да го проследи с поглед надолу по улицата.

Когато се върна в магазина, Броуди направи върховно усилие да разпръсне

пламенните видения, които така приятно нахлуваха в съзнанието му, и се опита да

подготви мислите си за предстоящото посещение на господин Соупър. Но на мислите

му липсваше последователност и връзка; и този път както винаги той не бе в

състояние да си състави някакъв определен, оригинален план за действие; щом

започнеше да обмисля някоя идея, съзнанието му изведнъж се отплесваше и той

отново си спомняше за Нанси, за топлия й поглед, за възможностите да устрои

среща с нея. Отвратен, той се отказа от борбата. Тъй като почувствува, че ще

трябва сляпо да изчака развоя на разговора, преди да се опита да му влияе, той

стана и слезе от кантората в магазина, за да дочака пристигането на посетителя.

Както бе указано в писмото му, точно в три часа господин Соупър

пристигна в магазина и Броуди, който го очакваше, веднага пристъпи напред и го

поздрави. Но като си стиснаха ръце, Броуди сякаш усети повече твърдост и

по-малко непринуденост в ръката на другия; той обаче потисна подозрението си и

каза със силно престорена сърдечност:

— Заповядайте в кантората ми, господин Соупър. Времето е хубаво за този

сезон. Да, наистина много меко време.

Но посетителят някак си не бе склонен да разисква за времето. Щом

седнаха на противоположните страни на бюрото, той изгледа Броуди с формално

любезно изражение и после отмести погледа си. Той добре разбираше положението на

Броуди и в името на старите връзки бе решил да не бъде строг; но сега острата

миризма на алкохол, която се носеше около домакина, и небрежния, фамилиарен

начин, по който го бе поздравил, го настроиха силно против него. Самият Соупър

бе човек със здраво установени възгледи по моралните въпроси, бидейки ревностен

член на сектата на Плимутските братя, а освен това бе ентусиазиран сътрудник на

Шотландското въздържателно дружество. Облечен в скъпи, добре ушити дрехи, той

седеше в кантората, разглеждаше отлично поддържаните си нокти и сви устни по

начин напълно противен на интересите на Броуди.

— Ако това ясно време се задържи, добре ще напреднат с оранта —

продължаваше Броуди. Тромавият му разум не можа да се нагоди към враждебното

отношение на събеседника, тъпият му мозък го караше да продължава да прави

забележки по калъпа, установен от подобни разговори в миналото.

— Аз често се разхождам из полето, когато имам възможност. Да, наистина

обичам да гледам как чифт яки коне обръщат тлъстата, богата земя.

Соупър го остави да продължава, после изведнъж го прекъсна със студен,

язвителен глас:

— Господин Броуди, задълженията ви към моята фирма общо възлизат точно

на сто двадесет и четири лири, десет шилинга и шест пенса. Дошъл съм по искане

на съдружниците си да настоя за уреждане на сметката.

Броуди млъкна, сякаш някой бе гръмнал срещу него.

— Ка… какво? Какво приказвате?

— Разбирам, че сумата е голяма, но вие отлагахте изплащането на сметките

ни при последните три посещения на нашия представител и поради голямата сума й

обстоятелството, че сте наш стар клиент, реших, както може би сте предположил, да дойда лично и да настоя за изплащане.

В съзнанието на Броуди свирепо се вкопчиха в борба две противоположни

сили — ярост поради поведението на Соупър и изумление от размера на дълга. Макар

че нямаше документи, по които да провери, той веднага разбра, че споменатата от

Соупър цифра сигурно е точна, колкото и да го поразяваше; тези хора никога не

Страница 131

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

правеха грешки. Но леденото отношение на Соупър го слисваше, а фактът, че е

безсилен да се справи с него, както би желал, го вбесяваше. Ако имаше тези пари, той би платил на Соупър незабавно и веднага би прекъснал отношенията си с тази

фирма; но напълно съзнаваше, че му е невъзможно да направи това и с труд потисна

гнева си.

— Вие сигурно ще дадете на един стар клиент като мене време да се оправи

— успя да произнесе той, като прикрито признание за неспособността си да намери

парите.

— Не сте ни платили нищо от повече от дванайсет месеца, господин Броуди,

и ние естествено започваме да се безпокоим. Опасявам се, че съм принуден да

настоя да платите сметката сега.

Броуди погледна него, после касата в стената, за която знаеше, че

съдържа не повече от пет лири и напразно насочи мислите си към своята банкова

сметка, от която бе останала нищожна сума.

— Ако не платите — продължаваше Соупър, — ще сме принудени да

настояваме. Не ни е приятно, но ще трябва да настояваме.

Погледът на Броуди стана свиреп като на раздразнен бик.

— Не мога да платя — каза той. — Днес не мога да платя. Но няма да има

нужда да настоявате, както казвате; трябва добре да знаете, че Джеймс Броуди е

честен човек. Ще ви платя… Но трябва да ми дадете време да събера парите.

— Как смятате да направите това, ако мога да попитам, господин Броуди?

— Можете да питате, колкото си искате, но аз не съм длъжен да ви

осведомявам. Всичко, което трябва да знаете, е, че ще си получите скъпоценните

пари до края на седмицата. Казах, а думата ми е достатъчна гаранция.

Соупър го погледна и чертите му малко се смекчиха.

— Да — каза той след малко. — Зная. Зная, че имахте неприятност,

господин Броуди. Тези компании с модерни магазини, които подбиват цените… — Той

изразително сви рамене. — Но ние също си имаме неприятности и задължения, които

трябва да посрещаме. В тия времена няма място за сантименталност в търговията.

Но все пак… как точно стоят нещата с вас?

Броуди се опита да измисли убийствен отговор, но внезапно с мрачна

насмешка му хрумна, че нищо не би стреснало събеседника му повече от голата

истина.

— За две седмици имам приход по-малко от три лири — изтърси той рязко. —

Как ви се струва това?

Соупър ужасен вдигна добре гледаните си ръце.

— Господин Броуди, вие ме поразявате! Казваха ми, но не вярвах, че сте

толкова зле. — За момент той се загледа в суровото лице на Броуди, после каза

по-любезно: — В борсовите среди има една поговорка, над която може да се

позамислите. „Понякога е по-добре да съкратиш загубите.“ Съкратете загубите си, вместо да пропаднете. Не пробивайте с главата си каменна степа. Ще ми простите…

но нали разбирате какво искам да кажа?

Той стана да си върви.

— Не разбирам! Какво по дяволите искате да кажете? — викна Броуди. — Аз

съм тук, винаги съм бил тук и, ей богу, тук ще остана!

Соупър се спря на половина път до вратата.

— За ваше добро ви говоря, господин Броуди — каза той. — Каквото ви

казвам, е съвет. Можете да го последвате или не, но опитът показва, че вие тук

се намирате в невъзможно положение. На времето си тук сте имали великолепна

работа, но сега тия хора до вас могат да ви бият по сто различни начина.

Помнете, че сега сме 1881 година. Ние всички освен вас работим с нови идеи и

нови методи. Колелата на прогреса са ви прегазили. Мъдрият човек разбира кога е

победен и ако бях на ваше място, щях да затворя магазина и да спася, каквото

мога. Защо не се измъкнете оттук и не започнете нещо друго? Такъв едър човек

като вас би могъл да обзаведе ферма и да я разработи отлично. — Той искрено

протегна ръка и на тръгване каза: — Няма да ни забравите в края на седмицата, нали!

Броуди гледаше подире му с неподвижно, безизразно лице, стиснал ръба на

бюрото, докато жилите по гърба на ръцете му побеляха под тъмната, обрасла с

косми кожа, а вените се издуха като възлести въжета.

— Да обзаведа ферма! — пошепна Броуди. — Той сигурно не знае колко малко

ми е останало. — Мислите му с безумно съжаление се втурнаха навън, на открито, и

той промълви: — Той все пак е прав. Това би било живот за мен, само да можех да

го направя. Бих могъл да живея близо до земята, която толкова обичам, земята, която трябваше да е моя. Но сега вече не мога. Трябва да продължа борбата тук.

Сега вече Броуди разбираше, че ще трябва да заложи къщата, единственото

си останало имущество, за да намери пари, с които да уреди сметките си със

Соупър и да ликвидира останалите задължения, натрупали се постепенно върху него.

Никой нямаше да знае; той щеше тайно да отиде при адвокат в Глазгоу, който да

Страница 132

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

уреди всичко, но още отсега изпитваше неясното чувство, че къщата му вече не му

принадлежи. Струваше му се, че е принуден със собствените си ръце да започне

събарянето и разрушаването на солидната сграда, която камък по камък, като

постепенно израстващ замък на надеждите му, се бе издигала пред очите му. Той

обичаше къщата си, но сега трябваше да я заложи, за да спаси честта на името си.

Преди всичко трябваше да запази ненакърнено името си на почтен и честен

търговец, трябваше веднага да докаже, че той — Джеймс Броуди не остава длъжен

никому нито стотинка. Имаше неща, които той не можеше да направи! После

изведнъж, отклонен от внезапен контраст, сякаш си спомни нещо друго. Очите му

блеснаха, долната му устна бавно се издаде напред, устата му се изкриви в лека

усмивка. Насред пустинята на грижите си той изведнъж забеляза зелен оазис на

наслаждения. Имаше неща, които той можеше да направи! Мрачен, скрил в душата си

тайната си цел като тайната на някое престъпление, той напусна магазина, без да

го заключи, и бавно закрачи към „Герба на Уинтъновци“.

>>

VII

Госпожа Броуди почиваше на кушетката в гостната — това беше необичайна

отпуснатост от нейна страна, особено в този ранен следобеден час, когато би

трябвало прилежно да се занимава с миенето на чиниите. Днес обаче силите я бяха

напуснали по-рано от обикновено и беше почувствувала, че трябва да си почине, преди да се свечери.

— Толкова съм отмаляла — бе забелязала тя на баба Броуди, — като че ли

ей сега ще ми прилошее. Струва ми се, че трябва мъничко да си полегна.

Старицата я изгледа с укор, побърза да излезе от стаята от страх да не

би да я помолят тя да измие съдовете, и отговори:

— Зная, че не ти трябва много, за да се разстроиш: все пъшкаш и охкаш за

здравето си напоследък. Когато бях на твоите години, вършех два пъти повече

работа и окото ми не мигаше.

Въпреки това, щом тя излезе, Мама отиде тихичко в гостната, полегна и

сега, почувствувала се по-добре, освежена и ободрена, лениво разсъждаваше, че

ако беше превърнала в навик тази кратка следобедна почивка на по-млада възраст, може би щеше да се запази по-добре; все пак беше благодарна, че от десет дена

насам не беше изпитала мъчителната спазма, а само онази провлечена болка, с

която бе свикнала толкова отдавна, че почти не й обръщаше внимание.

Бяха изминали около три седмици, откакто парите бяха изпратени на Мат,

но ако се съдеше по неговото мълчание, четиридесетте лири можеше да са все още

на сигурно място в касите на Мак Севич. Дори като си помислеше за това смешно, омразно име, побиваха я леки тръпки: много усилия й струваше да скъта

оттук-оттам първата вноска за дълга си, да отделя и да пести скъпернически, за

да може от време на време с радост да пусне няколко монети в специално

отредената тенекиена кутия, скрита в личното й чекмедже за тази важна цел.

Поради мъчителната трудност, с която събираше парите, струваше й се, че

следващите две години дългът щеше да виси заплашително над главата й като вечно

готов да я посече меч.

Всичко това, разбира се, беше свързано за нея с Мат и сега, сред

тревожните мисли за положението, в което се намираше, за нея бе достатъчно само

да се сети, че той се завръща, за да се оживи лицето й от бледа усмивка. В

дълбините на сърцето си Мама беше твърдо убедена, че щом се завърне, Мат ще й

протегне ръка с обич и състрадание и с една дума ще я освободи от тази терзаеща

отговорност. Ъглите на стиснатите й устни се отпуснаха, когато си помисли, че

още малко и нейният син ще бъде отново в прегръдката й, ще я утеши и стократно

ще я възнагради за свръхчовешкото усилие, което бе направила заради него.

Представяше си последните етапи на пътуването му, виждаше го нетърпелив и

мъжествен да крачи по палубата на кораба, стремително да слиза на сушата, сетне

да бърза припряно по многолюдните, шумни улици, да седи неспокойно в ъгъла на

железопътното купе и най-после стремглаво да се качва на файтона, който щеше да

го доведе пак при нея.

Видението на неговото завръщане витаеше пред нея, заслепяваше я с

близостта си и въпреки това, когато погледна безцелно през прозореца и най-сетне

си даде сметка, че пред портата е спрял натоварен с багаж файтон, челото й се

набръчка от съмнение, сякаш не можеше да повярва на очите си. Това не можеше да

бъде Мат… нейното момче… родният й син… И все пак, като по чудо, това беше той, завърнал се най-сетне при нея; той слизаше от файтона нехайно, сякаш не беше

пропътувал три хиляди мили по море и суша, за да дойде при нея. С внезапен вик

Мама се повдигна, стъпи на крака, изтича презглава навън и беше го стиснала в

прегръдките си, кажи-речи, преди той да слезе от файтона.

— Мат! — задъхваше се тя, омаломощена от напиращите си чувства. — О,

Страница 133

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Мат!

Той се дръпна малко назад, недоволен.

— По-спокойно, Мама! Полека! Още малко и ще ме удушиш.

— О! Мат! Милото ми момче! — шепнеше тя. — Най-после се върна при мене!

— Стига, Мама! — извика Мат. — Не ме заливай със сълзи. Аз съм свикнал

на сух климат. Хайде, стига новата ми вратовръзка не е носна кърпа!

При тези възражения тя най-после го пусна от прегръдката си, но не

искаше да го остави съвсем и вкопчила се с обич в неговия ръкав, сякаш се боеше, че може да го загуби отново, горещо възкликна:

— Просто не мога да повярвам, че си отново при мене, синко. Уморените ми

очи се радват да те видят, защото аз мислех за тебе в момента, когато пристигна.

Ти много, много ми липсваше!

— Е, ето че сме си пак тука, старо — присмя й се той; — пак в същия стар

Ливънфорд, в същата стара бащина къща, при същата стара Мама!

Госпожа Броуди го погледна с безкрайна обич. Всичко тук можеше да е

същото, но той беше се променил, беше съвършено различен от незрелия младеж,

който я бе напуснал едва преди две години.

— Божичко! Мат! — извика тя. — Изглеждаш толкова елегантен! Има в тебе

нещо, от което просто ми се спира дъхът. Сега си вече мъж, синко!

— Вярно — съгласи се Мат, разглеждайки всичко наоколо си освен нея. — Аз

понаучих някои и други неща, откакто се разделихме. Скоро ще им покажа в това

старо градче какво се нарича вкус. Дявол да го вземе, колко дребно ми се вижда

всичко тука, като го сравня с това, на което съм свикнал! — След това той извика

на файтонджията със заповеднически тон:

— Внес багажа ми, _джилде_*!

[* Бързо. — Б.пр.]

Майката с гордост забеляза, че той, който беше заминал с едно малко,

обковано с пиринч сандъче, сега се връщаше с безбройно много чанти и куфари; пък

и можеше ли той в онзи паметен ден, когато тя го остави да изпърполи изпод

нейните крила, да се обърне към някои файтонджия с тон на такова властно

пренебрежение? Тя не можа да се въздържи и да не изкаже изпълненото си с любов

възхищение от промяната, докато влизаше подир високомерния си син в хола.

— Ах, това не е нищо! — нехайно възкликна Матю. — Там свикнах да имам

цяла свита слуги — черни, нали знаеш? И човек така свиква да ги командува

насам-натам, че няма нищо трудно да накараш да потича този стар _гари валла_*.

Само че трябва да му се плати, Мама, нали! Случайно нямам дребни пари в момента.

— Целият му вид изразяваше чувството, че стои по-високо от задължението да плати

на някакъв си файтонджия и с последен снизходителен поглед той се обърна и влезе

в къщата. Мама изтича да си вземе портмонето и веднага уреди сметката, а когато

се върна и грижливо затвори вратата, да не би внезапно отново да й отнемат сина, купчината куфари в хола я зарадва, в сърцето й от щастие звучаха думите:

[* Файтонджия. — Б.пр.]

„Върнал се е! Мат се е върнал завинаги!“

Намери го в кухнята, където се беше излегнал в креслото с протегнати

напред крака, с ръце, увиснали от облегалките, с лъхаща от цялата му поза

великосветска скука.

— Много уморително пътуване! — промърмори Мат, без да си помръдне

главата. — Намирам, че влаковете тук са много шумни. Просто дяволски те заболява

главата:

— Почини си… почини си тогава, момчето ми — възкликна Мама. — Сега си у

дома и това е най-важното. — Тя замълча, понеже искаше да каже толкова много

неща, че не знаеше откъде да започне, а от друга страна разбираше, че не може да

си позволи да задоволява себичното си любопитство, преди да възстанови силите му

с някоя хубава закуска, приготвена от собствените й любещи ръце.

— Страшно искам да чуя всичко, което ще ми разкажеш, Мат — рече тя, — но

нека първо ти приготвя нещичко да си хапнеш.

С махване на ръката той отхвърли предложението за закуска.

— Защо не, скъпи!… Малко студена шунка или чиния чорба от леща. Сигурно

ще ти дойде добре. Нали си спомняш онази хубава, хранителна супа, гдето я правех

едно време за тебе? Винаги си я обичал.

Мат решително поклати глава и каза:

— Сега не ми се яде. Сега съм свикнал да вечерям по-късно… Освен това аз

позакусих в Глазгоу.

Това малко я огорчи, но тя все пак настоя:

— Сигурно си жаден след пътуването, синко. Пийни една чаша чай. Никой

друг не може да го прави като мене.

— Е, добре — съгласи се Мат. — Давай чая, щом не можеш да измислиш нещо

по-хубаво!

Мама не разбра какво се криеше в тия думи и обзета от трескава любов, се

Страница 134

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

втурна да му приготви чай, а когато донесе голямата чаша, от която се вдигаше

пара, тя се настани на ниско столче пред него и почна да следи с жадни очи всяко

негово движение. Мат не се смути от ненаситния й, втренчен поглед и както

сърбаше чая, небрежно извади от джоба си светла кожена табакера, взе дебела

пура, издърпа от нея сламката и я запали, показвайки с действията си по-ясно, отколкото би могъл да го обясни с думи, че е господар на себе си, че е истински

светски човек.

Докато изучаваше непринудените му движения и се възхищаваше от модния,

малко небрежен вид на неговия костюм от гладък, светъл плат, тя забеляза с

известна загриженост, че лицето му беше се променило, че то се беше състарило

повече, отколкото бе очаквала. Особено очите му бяха се състарили и изглеждаха

по-тъмни от преди, а тънка мрежа от бръчки окръжаваше ъглите на клепачите;

чертите му бяха се изострили, цветът на кожата бе станал по-нездрав, почти с