Замъкът на шапкаря

Неси внезапно се сви със съзнанието, че не е направила нищо, но нямаше

сили да скрие от баща си.

— Не върви много добре, татко — смирено отговори тя. — Тука е ужасно

студено.

— Какво! Не върви добре, а аз да пазя такава тишина. Такава тишина за

тебе! Че ти какво си мислиш?

— В стаята е много студено — повтори момичето. — Вънка сигурно е

замръзнало!

— В стаята! — възкликна Броуди, повдигнал вежди с пиянска строгост. — Не

ме ли молеше и умоляваше да те преместя тука? Не ти ли донесох книгите със

собствените си ръце, не ти ли запалих газа, не те ли настаних тука? Искаше да

дойдеш тука, а сега ме упрекваш и се оплакваш! — На зачервеното му лице се

изписа огорчено и пресилено неодобрение. — Не й вървяло, гледай я ти нея!

По-добре да си събираш ума и да не се разтакаваш!

— Поне да беше палено тука! — осмели се плахо да каже Неси, като

забеляза, че баща й не се държи сурово към нея. — Цялата съм настръхнала и

треперя.

Думите й проникнаха в помътения му разум, докоснаха някаква сърдечна

струна, защото той се сепна, съвсем промени държането си и се провикна

прекомерно разчувствувано:

— Моята Неси трепери! На мене ми е горещо, сякаш съм току-що препечена

филия хляб, а моето скъпо малко момиченце мръзне и мечтае за огън! И защо не?

Това е основателно! Това е повече от основателно! Огънят веднага ще бъде

запален, дори ако трябва да го направя със собствените си ръце. Поседи мъничко, почакай и ще видиш какво ще направи за теб татко ти. — Той вдигна пръст и я

предупреди да не става от мястото си, излезе тромаво от стаята, отиде в избата

зад килера, затършува на тъмно сред въглищата и най-сетне намери, каквото

търсеше: желязна лопатка с дълга дръжка. После, размахал лопатката като трофей, отиде при огнището в кухнята и свали решетката пред огъня, бутна лопатката в

жаравата, напълни я с куп пламтящи въглени и триумфално ги понесе в гостната, оставяйки подире си струйки дим. След като хвърли горящите въглени в студената

камина, той извика многозначително: — Почакай една минутка! Само една минутка!

Това още не е всичко — и отново изчезна, за да се върне веднага с огромна връзка

трески в едната ръка и с пълната този път с въглища лопатка в другата.

Отпускайки се несръчно на колене, Броуди стовари треските върху жарта, изтегна

се по корем и хрипливо задуха огъня, докато за негова радост треските пламнаха.

Тогава той се повдигна с пъшкане и седнал на края на огнището като развилнял се

пред яслата бик, усърдно се залови да подхранва пламъците с въглища, докато

най-после пред него се образува висока, пращяща огнена пирамида. Без да обръща

внимание на това, че двете му ръце и едната зачервена буза бяха очернени от

пушек и въглищен прах, а коленете му — малко изцапани със сажди, Броуди огледа

майсторското си постижение с върховно одобрение и се провикна: — Виж го сега!

Какво ти казах! Ето ти огън може цял вол да опечеш на него. При такъв огън не

Страница 202

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

може да ги е студено. Хайде, работи сега, след като ти запалих и огън. Малко

хора ще си дадат такъв труд заради дъщеря си, затова гледай да не отидат

усилията ми напразно. Продължавай! Залягай!

След тази проповед, като че ли не му се искаше да се изправи и той

остана да седи самодоволно загледан в мятащите се пламъци, като от време на

време избърборваше:

— Чудесен огън! Колко красиво пламти! — След малко обаче се вдигна,

ритна лопатката настрана и промърмори: — Ще ида да си донеса уискито, ще го пия

тука, при тебе — и излезе от стаята. Неси, която ясно разбираше по

неестественото държане на баща си, че той е пак пиян, изпрати отдалечаващия му

се гръб с бърз, изпълнен със страх поглед. Цялата вечер не беше научила нито

един ред и сега необичайното поведение на баща й започваше истински да я

тревожи. Макар напоследък отношението му към нея да беше доста странно (вечните

му подкани да учи се сменяха с прояви на внезапна и необяснима снизходителност), никога още не беше го виждала толкова чудноват, както тази вечер. При звука на

стъпките му, когато той се върна с останалото в бутилката уиски, Неси се скова и

замърда бледите си устни, преструвайки се, че е задълбочена в уроците, макар й

да не виждаше страницата, която държеше толкова близо до очите.

— Ха така — промърмори Броуди. — Виждам, че учиш. Аз направих, каквото

можех за тебе, сега ти ще направиш, каквото можеш за мене. Това е още едно нещо, за което ще трябва да се отплатиш, когато спечелиш стипендията.

Той се отпусна в едно кресло край камината и пак започна да пие. Сега му

се струваше, че вечерта е много дълга, кажи-речи, като цяла година, в течение на

която е изпитвал най-разнообразни дълбоки и затрогващи чувства, един период от

време, представляващ прекрасен низ от очаквания и предвкусвания, които скоро ще

се увенчаят от завръщането на Нанси. Обзе го необикновена радост. Поиска му се

да пее. Откъслеци от мелодии се заредиха пленително в неговата глава и той

започна да кима, да дава такт с крак и ръка на проехтелите в него съзвучия.

Малките му очички просто изскачаха от орбитите, докато шареха из стаята и

търсеха отдушник на все повече завладяващото го блаженство. Изведнъж те се

спряха на пианото. „За бога — каза си той. — Каква е ползата от такова нещо, ако

не се употребява? Каква е ползата от този чудесен звучен инструмент от орехово

дърво, взет от Мърдок, купен и платен ето вече преди двадесет години! Цял

скандал е да стои тук неупотребявано, след като човек е харчил пари за уроци по

музика на дъщеря си!“

— Неси! — изкрещя Броуди и накара детето да подскочи от уплаха. — Трябва

вече да си научила цялата тази книга наизуст. Остави я. Сега ще имаш урок по

пиано и аз съм твоят учител. — Той прихна да се смее и после се поправи: — Не!

Не съм учителят… аз съм певецът. — С широк жест той протегна ръката си напред. —

Ще си попеем няколко хубави шотландски песни. Хайде… хайде сядай на пианото и ми

изсвири за начало „Отдето вятърът и да повее“.

Неси се надигна от стола си, изгледа баща си нерешително, понеже от

месени насам той беше й забранил да отваря пианото, и макар да знаеше, че трябва

да се подчини, все пак я беше страх; но докато тя се двоумеше, Броуди буйно се

развика:

— Хайде! Хайде! Какво още чакаш? Казах ти: „Отдето вятърът и да повее“!

От месеци не съм се чувствувал така хубаво. Пее ми се!

Беше след десет и понеже нейният час за лягане бе минал, а напрежението

на дългата вечер я беше уморило, Неси се чувствуваше изтощена, но беше твърде

много уплашена, твърде много се страхуваше от баща си, за да му възрази. Затова

тя отиде при пианото, отвори го, намери сред нотите сборника шотландски песни на

Мери, седна и засвири. Треперещите й пръстчета полагаха крайни усилия да

изсвирят исканата мелодия, а Броуди седеше до огъня, размахваше с вълнообразни

движения лулата и буйно пееше думите:

P>

Отдето вятърът и да повее,

аз западния чакам час по час,

защото там девойката живее,

девойката, която любя аз.

P$

— По-силно! По-силно! — подвикна той. — Удряй по-силно! Аз пея за моята

Нанси. Трябва с повечко сърце! „И ден и нощ със мисълта летя към скъпата си

Джин!“ — ревеше Броуди с цяло гърло. — Господ да ми е свидетел, това беше

хубаво! Ако я наречем Джин, ти нищо няма да разбереш. Хайде. Изсвири втория

куплет още веднъж и пригласяй и ти. Пей! Пей! Готова ли си? Едно, две, три!…

P>

Аз виждам я посред цветята росни.

P$

Неси никога не го беше виждала такъв и обзета от срам и страх,

Страница 203

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

присъедини треперещия си глас към неговия рев и двамата запяха заедно.

— Това беше чудесно! — извика Броуди, когато песента свърши. — Дано да

са ни чули на площада! Сега ще изпеем „Милата ми е червена роза“, макар че тя

повече прилича на прекрасна бяла роза. Още ли не си я намерила? Страшно си бавна

и пипкава тази вечер. А пък аз съм лек като перце. Мога да пея до зори.

Неси с усилия започна да приглася и Броуди я накара да изсвири и изпее

песента два пъти, а след това трябваше да продължи с „Брегове и урви“, „О,

калино“ и „Ани Лори“, докато ръцете й се схванаха, а главата й така се замая, че

й се струваше, че ей сега ще падне от стола; тогава Неси умолително се обърна

към него и със сълзи на очи изплака:

— Пусни ме да си отида, татко! Пусни ме да си легна! Много съм уморена!

Броуди мрачно се намръщи — с думите си тя грубо бе нарушила блаженството

му.

— Така ли? Не можеш дори и да посвириш на баща си — възкликна той, —

след като той си е направил толкова труд да ти запали камината! Едва се е

разпалила и ги искаш да си легнеш. Това е твоята благодарност. Добре, щом не

искаш с добро, ще искаш със зло. Свири! Свири, докато не ти кажа да спреш, или

ще опиташ ремъка. Изсвири ми пак първата песен!

Неси пак се обърна към пианото и капнала от умора, със замъглени от

сълзи очи започна отново „Отдето вятърът и да повее“, а той запя, като

подчертаваше всяка предизвикана от вълнението й грешка с мрачен поглед, отправен

към нейния превит и безобиден гръб.

Двамата бяха изпели песента до средата, когато неочаквано вратата на

гостната се отвори и… Нанси, с бляскащи очи, е млечнобели бузи, обагрени с лека

руменина от студа, с подаващи се изпод привлекателната й шапчица къдрици, с

изящно кожено палтенце, подчертаващо до съвършенство стегнатия й бюст, Нанси, неговата Нанси стоеше пред него. С широко отворена уста и застинала във въздуха

лула Броуди спря да пее, глупаво вперил в нея очи, със съзнанието, че не е успял

да чуе отварянето на входната врата; той продължи да я гледа така, докато нищо

незабелязалата Неси, сякаш за да акомпанира на неговото безмълвно изумление и

възхищение, изсвири песента докрай и едва тогава в стаята настъпи тишина.

Най-после Броуди се изсмя, макар и малко гузно.

— Ние тъкмо пеехме една песенчица за тебе, Нанси, а ти наистина я

заслужаваш, защото си хубава като картина!

Очите й блеснаха още по-студено и тя каза с присвити устни:

— Врявата, която се чуваше от пътя, беше достатъчна, за да се събере

цяла тълпа около къщата… и всички прозорци светят. Ти пак си се напил и имаш

нахалството да казваш, че аз съм била причината на всичко това! Виж се на какво

мязаш! Виж си ръцете и лицето. Приличаш на въглищар. И аз трябва да се прибера

при такова нещо след една тъй прекрасно прекарана вечер!

Броуди я гледаше смирено, опивайки се въпреки всичко, дори въпреки

нейната студенина, от свежата й младост и красота и опитвайки се да промени

темата, нескопосно промърмори:

— Добре ли прекара при леля си? Домъчня ми за тебе, Нанси! Като че цяла

година е минала, откакто те видях за последен път. Много се забави!

— И съжалявам, че не се забавих още повече — възкликна тя със суров

поглед. — Когато ми се иска да чуя музика, знам къде да ида. Няма защо да пееш в

моя чест и да пиеш за мое здраве… ти, омазан пияница!

При тези ужасни думи вкаменилата се пред пианото Неси се сви назад в

очакване баща й да скочи и да се нахвърли на лудата жена, която ги изрече, обаче

за нейно изумление той не се помръдна, а само проточи долната си устна към Нанси

и забърбори:

— Казвам ти, че ми домъчня за тебе, Нанси! Недей напада човек, който

толкова много те обича!

Без да обръща каквото и да било внимание на присъствието на дъщеря си,

той продължи да мучи с почти плачлив тон:

— Ти си моята бяла, бяла роза, Нанси! Ти си моят живот! Трябваше някак

да прекарам времето! Хайде, иди горе и се съблечи и не ми се сърди. Аз… аз ще се

кача горе след една минутка.

— А! Ще се качиш! — извика Нанси и тръсна гласа. — Пиеш като смок, ти,

недодялан, невъздържан грубиянин! Качи се горе, когато искаш, все ми е едно.

Какво ме интересува… Впрочем скоро ще видиш! — Тя изтича по стълбите и изчезна

от погледа му.

Броуди остана съвсем неподвижен, с наведена глава, завладян от печалната

мисъл, че Нанси му е сърдита, че когато се качи горе, ще трябва да я укротява, да я умиротворява, преди тя да му подари своето благоволение. Всред тези тъжни

размишления той изведнъж забеляза присъствието на дъщеря си, мрачно помисли, че

се е издал пред нея, и без да я погледне, дрезгаво промърмори:

— Марш в леглото! Защо още седиш тука? — А когато Неси се изплъзна от

Страница 204

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

стаята като сянка, продължи да седи до бързо догарящите въглени в камината,

докато реши, че Нанси трябва вече да си е в леглото и ще бъде по-податлива на

неговите молби. Тогава, сляп за пълната промяна, настъпила в положението му в

къщи от онези дни, когато бе оставял жена си да седи, обзета от празни мисли, пред безрадостните останки на угасналия огън, с единственото желание да бъде до

своята Нанси, Броуди стана, угаси газа и се изкачи бавно и колкото можеше

по-тихо по стълбите. Изгарящ от нетърпение, разяждан от страст, той влезе в

осветената си спалня.

Тя беше празна!

Не вярвайки на очите си, Броуди се заоглежда наоколо, докато най-сетне в

главата му се оформи мисълта, че тази вечер Нанси е изпълнила заканата си и го е

изоставила; след миг той се обърна, беззвучно прекоси тъмната площадка и натисна

дръжката на вратата, водеща в малката стая, където на времето беше се преместила

жена му… същата стая, където тя бе умряла. Както и беше очаквал, вратата беше

заключена. За миг в него забушува буря от негодувание и той се приготви да се

хвърли срещу нея и да я изкърти, да я раздроби с напъна на мощното си, обладано

от желание тяло. Но веднага му стана ясно, че няма да има полза от такава

постъпка, че вътре в стаята ще намери една недостъпна Нанси, още по-недостъпна, още по-неподатлива, отколкото преди, по-ледена, по-твърдо решена да му се

противопостави. Тя го бе поробила — коварно, но напълно, и поради това сега беше

по-силна от него. Внезапната му ярост угасна, ръката му отпусна дръжката, той

бавно се върна в своята стая и се заключи. Дълго време Броуди остана потопен в

мрачно мълчание, сетне, движен от непреодолим подтик, отиде при чекмеджето,

което беше отворил по-рано вечерта, бавно го издърпа пак и с навъсено чело впери

загадъчен поглед в нареденото там бельо.

>>

III

Матю Броуди излезе от сградата на Ливънфордската гара, остави зад гърба

си заления от бледожълтата светлина на лампите перон и с бодро чувство навлезе в

студения, освежаващ мрак на мразовитата февруарска нощ. Крачките му кънтяха

отсечено и ясно по коравата земя; лицето му, изглеждащо като мътно петно в

околната тъмнина, въпреки всичко излъчваше слабо сияние на възбуда; пръстите на

неспокойните му ръце непрекъснато се свиваха с усилието да потиснат обхваналото

го ликуваме. Мат бързо вървеше по Рейлуей Роуд през рядката, ниско стелеща се

мъгла, над която върховете на дърветата и покривите на къщите се открояваха като

тъмни, неясно очертани сенки на по-светлия фон на небето. Над откритата шир на

Мерата до разширените му ноздри стигаше лек, благоуханен мирис на далечен горски

пожар и той го поемаше, с наслада пълнеше гърдите си с тръпчивия вкус на

въздуха, той бе проникнат цял от буйно чувство на жажда за живот. Въпреки

настроението, което го отнасяше в бъдещето, когато усети този лютив и все пак

приятен дъх, в главата му нахлуха спомени и Матю почувствува как го обгръща

ухаещ здрач, изпълнен със странни тихи звуци, с упоително фини аромати и с

белезникавия, разливащ се блясък на тропическата луна. Сивото и неопределено

съществувание през последните шест месеца се заличи в паметта му, когато си

помисли за великолепието на живота си в чужбина и сякаш в отговор на зова на

онази свободна, дива страна още повече ускори крачките си и се устреми с

несдържано нетърпение по пътя към къщи. Тази припряност у Матю, който при

прибирането си у дома вечерно време обикновено се мъчеше да върви по-бавно —

това показваше нежеланието му да се срещне с баща си, — беше нещо като указание

за важна промяна в жизнения му път. И наистина в този миг просто го сърбеше

езикът да заговори за тази промяна; когато изтича по стъпалата, отвори входната

врата и влезе в кухнята, Матю просто трепереше от възбуждение.

В стаята нямаше никой освен Нанси, която бавно и мързеливо прибираше

мръсните чинии от масата; при неочакваното му появяване тя вдигна глава с

изражение на изненада, примесена с открита, приветлива фамилиарност, която

веднага подсказа на Матю, че баща му не е в къщи.

— Къде е той, Нанси? — веднага запита Мат.

Нанси презрително издрънча с една чиния по таблата и отговори:

— Предполагам, че излезе пак за същото. Има само едно нещо, което може

да го накара да излезе по това време, а то е да напълни черната бутилка. — След

това дяволито добави: — Но щом искаш да го видиш, скоро ще е тука.

— Вярно, искам — самохвално рече Мат и я изгледа многозначително. — Не

ме е страх да се видя с него! Имам една новина, която ще го накара да помисли и

да си вземе бележка.

Нанси му хвърли бърз поглед и едва сега забеляза малко ускореното му

дишане, блясъка на очите му, целия му потаен и важен вид.

— Значи, има нещо ново, Мат? — проточи тя.

Страница 205

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— И то какво! — заяви той. — Най-хубавата новина от девет месеца насам!

Идвам направо от влака. Съобщиха ми я едва преди един час и бързах като луд да я

кажа… да я хвърля в лицето на този дърт дявол.

Нанси окончателно заряза чиниите, бавно се приближи до Матю и заговори с

умилкване:

— Само на баща си ли искаше да я кажеш, Мат? Няма ли да я кажеш първо на

мен? Аз толкова искам да я чуя!

Широка усмивка заигра по лицето му:

— Разбира се, че ще ти я кажа! Трябваше да разбереш досега:

— Каква е тогава тази новина, Мат? — пошепна девойката.

Като забеляза нетърпението й, Матю се наду още повече и понеже реши да

изостри нейното любопитство, потисна собствената си възбуда, отиде на любимото

си място край бюфета, облегна се в обичайната си поза и загледа Нанси със

самодоволен поглед:

— Хайде, хайде де! Нима не се сещаш? Как може една такава малка хитруша

като тебе да не се сети? Че за какво ти е тогава тази хубава главичка на

раменете ти.

Нанси беше вече сигурна какво е съдържанието на неговата новина, но като

забеляза, че му доставя удоволствие да си придава такъв важен вид, сметна за

по-подходящо да не се издава и с прелестна престорена наивност поклати глава и

отговори:

— Не, Мат! Нищо не ми идва на ум. Дори ме е страх да кажа. Да не е нещо

във връзка с баща ти?

Мат поклати горделиво глава.

— Не! Този път не отгатна, мила моя! Остави баща ми. Това засяга съвсем

друг човек. Някой по-млад, който може да изпие чаша уиски, без да се напие,

който може да заведе момиче на концерт и да му позволи да се позабавлява.

Помисли за някой, който те обича.

— Това си ти, Мат! О! — хлъцна Нанси и широко отвори очи. — Да не искаш

да кажеш, че са те назначили на тази служба?

— Казал ли съм, че не са ме назначили? — хитро й подхвърли той.

— Назначиха ли те? Казвай бързо, Мат! Толкова съм развълнувана, че не ме

сдържа на едно място!

— Да! — извика Мат, без да може да се сдържи повече. — Назначиха ме.

Назначението ми е подписано, подпечатано и ми е връчено. Заминавам за Южна

Америка… Билетите са платени… Свободен живот… и пълни джобове с пари. По

дяволите този гаден град и тази проклета къща, и тоя пиян стар изверг, който я

притежава. Това ще му е обица на ухото, като го чуе.

— Той много ще се зарадва, Мат — рече Нанси и се приближи още повече до

облегналия се на бюфета младеж.

— Да, предполагам, че ще се зарадва да се отърве от мене — мрачно

отговори Мат. — Но и аз много се радвам, че ще се махна. Сега ще си видя

сметките с него. Може би скоро ще му поднеса нещо, което няма да му хареса.

— Остави го него. Той е един стар глупак и нищо повече. И на мене ми е

дошло до гуша, както на тебе. Не мога да разбера какво съм харесала в него едно

време. — Тя млъкна, после добави чистосърдечно, разчувствувано: — И аз много се

радвам, че си получил тази служба, Мат, само че… само че…

— Само че какво? — надменно попита Мат, впил поглед в нейните нежни,

молещи очи. — Не чаках достатъчно за нея?

— Да… аз само така — отвърна с въздишка Нанси, разсеяно, почти

несъзнателно милвайки ръката му с крайчеца на мекото си пръстче. — Това е

чудесна сполука за тебе. Трябва да е прекрасно да заминеш така за чужбина.

Виждам пред очите си големия параход, който плува по синьото море, целият залян

от слънце. Мога да си представя хубавото място, където отиваш… Рио… как го беше

нарекъл?

— Рио де Жанейро — важно й отговори Мат. — Аз ще бъда само на две-три

мили от него. Прекрасен град и чудесен климат. Там възможностите да напреднеш са

сто пъти по-големи, отколкото в Индия.

— Сигурна съм, че ще се издигнеш — промърмори Нанси, стиснала вече

цялата му ръка в меката си длан. — Но аз ще бъда толкова самотна без теб! Просто

не зная какво ще правя! Трудно е за младо момиче като мене да стои вързано тука!

Мат я гледаше тъй, сякаш потиснатото му вълнение не беше съвсем минало,

като че ли, уталожено само отчасти, то беше оставило след себе си някаква

възбуда.

— Ти не искаш да замина — хитро й подхвърли той. — Виждам тая работа!

— Разбира се, че искам, ти, лошо момче! За нищо на света не бих те

спряла. Това е великолепен случай. — Тя с упрек стисна ръката му и добави: —

Нали ми каза, че ще печелиш добри пари?

— Да, заплатата е големичка! — внушително кимна Мат. — Пък те добавиха

Страница 206

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

отгоре на всичко и къща. Какво повече бих могъл да желая? В края на краищата

опитът, който добих в Индия, се оказа много полезен.

Нанси мълчеше и го гледаше в лицето с подкупваща искреност, но вместо

него виждаше един непознат, тайнствен град в сянката на екзотични дървета, с

кафенета на улиците, с оркестър на площада, виждаше как самата тя с усмивка

пътува в кола, загърната с дантелена наметка, пие червено вино, щастлива и

свободна. Мислите й бяха толкова вълнуващи, толкова трогателни, че тя без

затруднение изстиска една сълза от овлажнелите си очи и я остави бавно,

пленително да пропълзи по гладката извивка на бузата й; тя с леко движение се

опря на Мат и пошепна:

— О! Мат, миличък, много мъчно ще ми бъде без тебе! Ти ще ме оставиш

тъкмо когато аз започвам да…

Неизпитан досега възторг завладя Мат, когато Нанси се притисна към него;

той взе наведеното й лице в дланите си и я накара да го погледне.

— Нима искаш да кажеш, че си започнала… кажи ми, че ме обичаш!

Девойката не проговори, но по-изразително от всякакви думи премрежи

разнежените си очи, сякаш я беше страх той да не види дълбочината на чувството й

към него.

— Ти ме обичаш! — извика Мат. — Виждам, че ме обичаш! — Устните му

трепнаха, ноздрите му се разшириха, обзе го безумна радост не само от допира на

нейната снага, но и от съзнанието, че е отнел любовницата на баща си, че съдбата

му е дала в ръцете могъщо оръжие за отмъщение.

— Зная, че съм лошо момиче, Мат — пошепна Нанси, — но искам да стана

добра. Аз ще го изоставя. Цялата тази нощ съм спала сама в предната стая. С

това… с това е свършено. Никога вече няма да погледна друг мъж, освен ако се

омъжа за него, и тогава ще му бъда вярна, пък ако ще да мина през вода и огън.

Мат продължаваше да я гледа втренчено, докато тя не спираше да говори с

голямо вълнение:

— Струва ми се, че ако се опитам, мога да направя един мъж щастлив. В

мен има много малки неща, които тъй или иначе ще му харесат. Ще правя всичко

възможно той да има, каквото поиска! — Нанси въздъхна и отпусна глава на рамото

му.

Мислите му несвързано се преплитаха с объркани чувства, ала през

горещите мигли, забулили неговия разсъдък, той виждаше, че това беше двойно

по-желано за него — не само щеше да нанесе удар на баща си, той щеше да задоволи

собствения си копнеж. Жени като Нанси имаше една на хиляда — тя беше хубава,

съблазнителна, пламенна, но не с буйната и нескопосана стремителност на Агнес

Мойр, а с по-изтънчен и прелъстителен любовен жар, който като някакъв парфюм

обгръщаше светлото й бяло тяло и привличаше Матю към ведрата си топлота.

Красотата й също далече надминаваше едва поносимата миловидност на нещастната

Агнес; фигурата й не беше набита, а елегантна, никакъв тъмен мъх не загрозяваше

изящната извивка на нежната й горна устна; Нанси беше не само красива, но, както

бе убеден Мат, и толкова страстно влюбена в него, че бе готова да изостави баща

му поради чувството си към него. Изпълнен с тези мисли, той взе окончателно

решение и възкликна със задавен глас:

— Нанси! Имам да ти кажа още едно нещо… нещо друго, което не знаеш.

Нещо, което може да ти се види интересно. Искаш ли да го чуеш?

Нанси му отправи морен поглед, отметна глава тъй, че извивката на тялото

й просто го канеше да я прегърне, и тъкмо се готвеше да рече „да“, когато

входната врата щракна и се отвори, а след това шумно се хлопна и от хола долетя

звук на крачки. Нанси светкавично се съвзе от изписаните на лицето й дълбоки

чувства, блъсна Мат към камината и полугласно му извика:

— Стой там и не се издавай. Той няма да разбере нищо. — В същия миг

ръцете й стремително се вдигнаха към косата и с леки движения, като бързо

пърхащи птички, оправиха и загладиха всичко, което би могло да изглежда малко не

наред. Когато Броуди влезе в стаята, тя пак беше при масата и тракаше с чинии.

За миг Броуди се спря на прага, размахал незавита бутилка в ръка,

загледа първо с мрачно, злобно отвращение сина си, когото виждаше толкова рядко, после въпросително отмести погледа си към Нанси и пак неспокойно се взря в

гузната фигура на камината. Тъпият му разум не можеше да схване нищо от

подмолните събития, развоя на които бе прекъснал, но мрачният му поглед долови

леката руменина по жълтите бузи на Матю, видя наведените му надолу очи, нервната

възбуденост на неговата поза и в паметта му неволно проблесна онази сцена в

къщата на Канала, когато бе изненадал сина си с Нанси, боричкаща се в неговите

обятия. Броуди нищо не знаеше, нищо не подозираше, но въпреки това мярналият се

в ума му спомен го жегна и той инстинктивно схвана, че преди влизането му тука

се е вършило нещо тайно; очите му потъмняха, засвяткаха и пронизаха Мат, който

се държеше все по-гузно и оборваше глава с все по-голямо смущение, колкото

по-дълго траеше този мълчалив поглед.

Страница 207

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Застанала край масата, Нанси, чието закоравяло нахалство й помагаше да

запази спокойствие и да бъде пълна господарка на изражението на лицето, кипеше

вътрешно, като гледаше развълнувания и нескопосан герой, на когото бе направила

такива страстни признания в любов, но се опита да го спаси, като подхвърли

язвително на бащата:

— Какво си застанал там, Броуди… като някоя голяма мечка? Влизай и сядай

и недей размахва тази бутилка, сякаш искаш да ни счупиш главите. Честна дума, имаш страшен вид. Хайде, влизай! — Ала Броуди като че не я чу, не обърна никакво

внимание на забележката й и все тъй продължаваше да гледа сина си от удобното си

положение на вратата и да размахва бутилката като боздуган, докато най-после

отвори уста и заядливо каза:

— На какво дължим тази чест? Обикновено нямаме това щастие, когато се

прибираме по туй време… не! Напоследък вашият дом не ви харесва вечерно време.

Вие сте една от онези късни птици, които май въобще никога не виждаме.

Мат разтвори пресъхналите си устни да заговори, обаче, преди да успее да

каже нещо, Броуди свирепо подхвана пак:

— Може би си разправял нещо на Нанси, което искаш да повториш и пред

мен?… Ако има такова нещо, аз чакам и слушам.

В този миг Нанси се намеси, сложи ръце на хълбоците си, повдигна

хубавите си рамене и възмутено тръсна глава:

— Луд ли си, Броуди, та разправяш такива работи? За какво говориш

въобще? Ако смяташ още да беснееш, ще ти бъда много задължена да не намесваш

моето име!

Броуди бавно се обърна и я изгледа. Навъсеното му лице се отпусна.

— Зная, момиче! Зная, че ти нищо не си направила! Никога не бих се

усъмнил в тебе; зная също, че твърде много го е страх от мен, за да посмее да

посегне върху тебе, но да ти кажа право, само като видя този превзет, недодялан

дръвник и се вбесявам. Изглежда невинен като пеленаче, но аз все още не мога да

забравя, че се опита да ме застреля. — Той пак се завъртя към пребледнелия при

последните му думи Матю и с горчивина каза: — Трябваше да те предам на

полицията… Ти се опита да застреляш баща си. Много лесно се отърва оная вечер.

Но сега не съм толкова мек, както едно време, по-добре хич не се опитвай да ми

изиграеш някоя шега, че — бога ми! — ще ти разцепя чутурата с ей тази бутилка. А

сега ми кажи какво правиш тука!

— Разправяше ми за някаква служба — пискливо извика Нанси, — но нищо не

можах да разбера. „Няма ли да заговори този глупав хапльо — мислеше си тя, — ами

само стои пребледнял и размекнат като буца маджун; току-виж, че е издал цялата

работа само защото не му сече главата!“

— Каква служба? — попита Броуди. — Говорете, моля ви се, сам,

господинчо!

Най-после Матю успя да отвори уста — той, който на идване у дома беше си

представял как ще се държи високомерно през време на този разговор, който беше

си набелязал как постепенно ще стигне до новината, който току-що беше казал на

Нанси, че ще захвърли новината за назначението си в лицето на този дърт дявол.

— Получих назначение в Америка, татко — измънка Мат; лицето на Броуди не

се промени, но след кратко мълчание той подигравателно заговори:

— Значи, най-после ще се заловиш за някаква работа. Я гледай, я гледай!

Все още стават чудеса! Наследникът на името Броуди ще се залови за работа? Не е

лошо, защото, макар и да не се изпречваше на пътя ми сега, като те видях отново, почувствувах, че скоро ще те натиря. — Той помълча. — Каква е тази великолепна

служба? Я ни разкажи за това чудо.

— Тя е по старата ми специалност — мънкаше Мат, — магазинер. Преди

няколко месеца подадох заявление в две-три фирми, но такъв случай не се пада

често.

— И как такъв случай се е паднал на нищожество като тебе? Сляп ли е бил

този, който те е назначил?

— Те бяха в крайна нужда — отговори Мат с извинителен тон. — Човекът,

който заемал това място, внезапно умрял. Бил хвърлен от коня си и те трябваше

час по-скоро да намерят заместник. Трябва да замина веднага… до една седмица… да

встъпя в длъжност колкото може по-рано. Може да си чувал за тази фирма. Казва

се… — В този миг една чаша с трясък падна от таблата и се разби на пода с рязък

трептящ звън.

— Боже господи! — възкликна в голямо смущение Нанси. — Ето какво става,

когато някой слухти като стара клюкарка. Винаги ще се случи такова нещо, щом не

внимава човек в работата си: току изтърве нещо и го счупи. — Тя се наведе да

събира парчетата и при навеждането стрелна Матю с бърз, прикрит поглед, в който

се четеше тайно, многозначително предупреждение. — Прощавай, че те прекъснах —

промърмори тя на Броуди, когато се изправи.

Матю забеляза погледа, разбра значението му и въпреки че се смути още

Страница 208

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

повече поради неочакваната намеса, направи слаб опит да бъде стратегичен, наведе

очи и избърбори:

— Казва се… Те се занимават с вълна. Работата е свързана с овце.

— Бога ми, те са намерили подходящ човек! — провикна се баща му. —

По-голяма овца от тебе още не е бляла по земята. Внимавай да ме те острижат и

тебе, като вземат да стрижат овцете. Вдигни си главата, мекушава овца такава! Не

можеш ли да ме гледаш с вдигната глава като мъж? Не можеш ме измами с цялото

това лустро, дето си го придобил, откакто ходи в Индия. Мислех си, че може да

станеш човек, като отидеш там. Но аз не се лъжа от този фалшив блясък, дето го

донесе оттам, и виждам, че си същият ревлив простак, който все плачеше и тичаше

при майка си, щом спирах погледа си върху него.

Броуди стоеше прав, загледан в сина си и изпълнен с такава дълбока и

неизлечима погнуса, че му се струваше гадно дори и да се подиграва с него,

понеже — мислеше и той си отвращение — Мат не заслужаваше дори язвителните му

забележки. Слава богу, той ще замине, ще напусне неговия дом, ще сложи край на

своето пълзящо паразитно съществувание, безвъзвратно ще се махне от очите му, от

страната, ще бъде забравен.

Изведнъж Броуди почувствува умора, той смътно осъзна, че вече не е

същият, какъвто беше едно време, изведнъж го обзе неудържимо желание да потъне в

забрава, поиска му се да бъде насаме с Нанси, поиска му се да пие. Той бавно

каза на сина си:

— Между тебе и мене всичко е свършено, Мат. След като заминеш, никога

вече няма да се върнеш в този дом. Не искам никога да те видя пак — след това се

обърна към Нанси и с променен, любещ поглед добави: — Донеси ми една чаша,

Нанси. Той не заслужава, но аз ще пия една наздравица за него. — Когато тя

мълком се запъти да изпълни молбата му, Броуди я проследи със същия поглед, като

си казваше, че тя започва пак да става мила към него, че като се махне синът му

от къщи, те ще се чувствуват още по-необезпокоявани, ще могат да бъдат още

по-несдържани в отношенията си. — Благодаря ти, Нанси — благо рече той, когато

девойката се върна и му подаде чаша. — Ти си услужливо момиче. Просто не зная

как съм живял без тебе преди. — После продължи успокоително: — Няма да прекаля с

пиенето тая вечер. Не! Не! Тази бутилка ще ми стигне за цяла седмица. Прекрасно

зная, че не обичаш да пия много и няма да пия много. Но нали трябва да вдигнем

чаша за тази голяма гламава овца, преди да отиде при стадото си. Няма ли да

пийнеш и ти една глътчица, Нанси? Нищо няма да ти стане. Хайде! — добави той с

неумела ласкавост и й махна с ръка. — Върви, вземи си чаша, аз ще ти налея само

колкото да се стоплиш.

Все още без да заговори, Нанси поклати глава, с премрежени очи, с леко

притворени устни, с изражение, в което нямаше нито враждебност, нито дружелюбие, но имаше сянка на нещо забулено и едва доловимо, което й придаваше загадъчно

нежен вид, насърчаваше Броуди, притегляше го към нея със самата си тайнственост.

Всъщност зад маската на лицето й се криеше злобно презрение към Броуди,

разпалено още повече от мисълта, че с намерението си да унижи Мат пред нея той

плашеше сина си и правеше по-трудно за нея постигането на поставената цел.

— Не искаш? — каза любезно Броуди. — Е, няма да те карам да пиеш насила,

момиче. Ти си от ония кобили, на които не бива да се опъват юздите… както вече

съм изпитал на собствената си кожа. Тебе човек трябва да те котка, а не да

пришпорва. — Той отривисто се изсмя, отпуши бутилката, поднесе чашата пред

самите си очи, които блеснаха при вида на първите капки уиски, бавно наля

внушително количество. Спря, навлажни устните си с езика, после бързо доля още

малко. — Нищо не пречи да си налея повечко за начало. Така няма да има нужда да

наливам пак. А за мен такава чаша нищо не е — мърмореше той с наведена глава, без да гледа Нанси, докато оставяше бутилката на бюфета и преместваше чашата с

уиски в дясната си ръка. След това протегна ръката напред и извика:

— Вдигам наздравица за наследника на името Броуди… Последната

наздравица, която пия за него. Нека отиде да заеме голямата си служба и там да

си остане! Нека се махне от погледа ми и да не се мярка вече пред мене! Нека

върви, където иска, и да прави, каквото иска само никога да не се връща и ако

някой път се реши да се качи на коня, за който спомена, дано падне и да си

строши негодния врат като човека, който е заемал службата преди него! — Броуди

отметна глава, изви ръката си и пресуши чашата на един дъх, след това огледа

Матю с ехидна усмивка и додаде: — Това е последното ми сбогом. Не зная къде

отиваш… пък и не искам да зная. Каквото и да ти се случи отсега нататък, няма

значение за мене, защото никога не ще стигне до моите уши! — С тези думи той

отвърна поглед от сина си и престана да му обръща каквото и да било внимание.

Сега, след като беше обърнал чашата, почувствува нов прилив на сили. Вдигнал очи

пак към бутилката на бюфета, Броуди я погледна за миг, дълбокомислено се

покашля, изпъчи се и извърнал лице от Нанси, тържествено забеляза: — Но аз не

мога да пия наздравица за такава твар като него и да отмина такова чудесно

Страница 209

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

момиче като моята Нанси.

Броуди заклати глава при мисълта за тази явна несправедливост и все още

с празната чаша в ръка се приближи до масата. — Не! Това няма да е честно! —

продължи той и си наля пак. — Съвестта не би ми позволила… трябва да отдадем

длъжното на момичето. Няма такова нещо, което не бих сторил за нея, толкова

много държа на нея. Хей, Нанси! — мазно извика той, обърнал към нея главата си.

— Пия за здравето на най-хубавото момиче в Ливънфорд!

Девойката беше се сдържала толкова дълго, че й се стори невъзможно да се

владее повече, премрежените й очи блеснаха и лека руменина заля бузите й, сякаш

ей сега щеше да тупне с крак и яростно да се нахвърли върху него. Но вместо това

Нанси стисна устни, за да не изрече напиращите на езика й думи, завъртя се на

токовете си и отиде в килера, където се залови шумно да мие чиниите. Броуди

стоеше с вид на наказан, с леко извита настрана глава и се вслушваше в тракането

на съдовете; той долавяше в него известен отзвук от нейното раздразнение, но

скоро извърна поглед пак към чашата в ръката си, бавно я вдигна до устните и

бавно я изпи до дъно; след това отиде при креслото си и тежко се отпусна в него.

Мат, който все още стоеше на същото място до камината, където беше го

бутнала Нанси, и с мълчаливо изумление наблюдаваше постъпките на баща си,

неспокойно запристъпва от крак на крак, още по-жалък и измъчен поради голямата

близост с баща си, който бе потънал в мрачен размисъл в своето кресло. Очите на

Мат тревожно оглеждаха стаята, той хапеше бледите си устни, потъркваше меките си

влажни ръце и страстно жадуваше да излезе от стаята, но се страхуваше да се

помръдне, мислейки, че очите на баща му са устремени към него. Най-после,

окуражен от продължителното мълчание, Мат разшири обсега на своя неспирно шарещ

из стаята поглед и се реши за един кратък миг да спре примигващите си очи на

лицето на седящия до него Броуди. Той веднага видя, че въпреки страха му бащата

не гледаше него, а беше се втренчил в отворената врата на килера, доби смелост

от неговия унес, нерешително направи за опит крачка напред и понеже остана

незабелязан, продължи крадешком да се промъква и беззвучно се изплъзна от

кухнята.

Той имаше намерение колкото се може по-бързо да се измъкне от къщи и

беше се помирил дори да чака безкрайно дълго вън, на улицата, докато баща му си

легне, но в тъмния хол го спря ивица светлина, идваща от гостната. Както беше се

спрял, внезапно му дойде на ума, че тъй като Неси е вътре, нищо не му пречи да

прекара няколко мига в по-приятна обстановка с нея, преди да излезе в мразовития

мрак вън. Освен това несъзнателно изпитваше неотложна нужда от някаква

възможност да се похвали с достойнствата на новата си служба и му се искаше

някой да похвали успеха му, за да се възстанови току-що накърненото му

самоуважение. Затова Мат отвори вратата и надзърна в стаята.

Седнала до масата, заобиколена от вечно придружаващите я учебници, Неси

не вдигна глава при влизането му и остана със скръстени ръце, свити рамена и

наведена глава. Но когато Мат заговори, тя рязко се стресна и трепна, сякаш

неочакваните вълни на неговата реч бяха я блъснали посред тишината на стаята.

— Ще вляза за минутка — бяха единствените думи, казани от Мат.

— Ах! Мат! — извиква Неси и притисна малкия си юмрук към лявата страна

на гърдите. — Как ме стресна! Не те чух да влизаш. Тия дни се стряскам,

кажи-речи, от всеки звук.

Когато видя позата й, наведената й настрана глава, кротките й прозрачни

очи, изпълнени с няма молба да я извини за слабостта й, пред него възкръсна

поразителен спомен и го накара за миг да забрави личните си грижи.

— Боже мой, Неси! — възкликна Матю, втренчил се в сестра си. — Ти

започваш да приличаш поразително на Мама. Сега като че ли я виждам, тя ме гледа

от твоето лице!

— Наистина ли, Мат? — отговори момичето, донякъде поласкано да бъде

предмет на неговия интерес. — Какво те кара да мислиш така?

— Струва ми се, очите ти; в тях има същия поглед, сякаш мислиш, че нещо

ще ти се случи и го чакаш.

Тези думи я огорчиха и тя веднага сведе издаващите я очи и не ги вдигна

от масата, докато Мат говореше:

— Какво е станало с теб напоследък?… Виждаш ми се толкова променена! Да

не ти се е случило нещо лошо, което те кара да изглеждаш така?

— Всичко е много лошо — бавно отговори Неси. — Откакто Мама умря, аз съм

толкова нещастна, че не може повече! И няма нито една жива душа, с която да

споделя мъката си. Не мога да понасям близостта на тая… на Нанси. Тя не ме

обича. Вечно за нещо ми се кара. Всичко толкова се е променило. Къщата така се е

променила, сякаш не е вече същата… Татко се е променил също.

— Няма защо да те е страх от него. Винаги си била негова любимка —

възрази Мат. — Все се увърта около тебе.

— Бих искала да ме остави на мира — посърнало отговори тя. — Само ме

Страница 210

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

кара да уча. Не мога да издържа. Не се чувствувам добре.

— Хайде, Неси] — с упрек възкликна Мат. — И това го казваш също като

Мама! Трябва да се овладееш! Какво ти има?

— Непрекъснато имам главоболие! Сутрин се събуждам с главоболие и не ми

минава по цял ден. Така оглупявам, че просто не зная какво правя. Освен това не

мога да ям храната, която сега се поднася у дома, и все се чувствувам уморена.

Ето, и сега съм уморена.

— Ще ти мине, щом свършиш с този изпит. Ти сигурно ще спечелиш

стипендията.

— Сигурно ще я спечеля! — необуздано възкликна Неси. — Ами какво ще

стане с мен после! Какво ще ме прави той след това? Кажи ми! Все така ли ще ме

тика с пръчка напред, без да зная какво ще излезе от цялата тая работа? Никога

не ми отговаря, когато го попитам. Той сам не знае.

— Ще станеш учителка, тъкмо работа за тебе.

Неси поклати глава.

— Не! Това няма да го задоволи. И аз исках, като свърша, да се запиша в

Учителския институт, но той не ми позволява. О, Мат! — изплака тя. — Колко

хубаво щеше да е, да имах някой да се застъпи за мен! Толкова съм нещастна

заради това и заради всичко друго… Понякога съжалявам, че съм се родила.

Мат гузно отмести погледа си от нейното търсещо съчувствие личице, което

със своето отчаяние и мъка сякаш го умоляваше да й помогне.

— Трябва да излизаш вън и да играеш с другите момичета — малко несигурно

я посъветва той. — Това ще те отвлече от тези мисли.

— Че мога ли? — горестно възкликна сестра му. — Откакто бях съвсем

мъничко момиченце, все ме карат да уча, а сега всяка вечер ме затварят тука и

така ще бъде цели шест месеца. А пък ако посмея да изляза, ще ме набие с ремъка.

Няма да повярваш, Мат, но понякога ми се струва, че ще полудея от това вечно

зубрене.

— Аз пък излизам — храбро възкликна Мат. — На мене той не ми е забранил

да излизам:

— Ти си друго — тъжно отговори Неси; безсилният й гняв угасна и сега тя

беше по-съкрушена от преди. — Пък дори и да излизам, какво ще ми помогне това?

Другите момичета няма да играят с мене! Те и сега едва ми говорят! Завчера едно

от тях ми каза, че баща му заповядал да няма нищо общо с никого от нашата къща.

Ах, колко искам да можеш да ми помогнеш, Мат!

— Как мога да ти помогна? — грубо отвърна Мат, ядосан от нейните молби.

— Не знаеш ли, че аз заминавам идущата седмица?

Неси го изгледа с леко набръчкано чело и повтори, явно без да разбира:

— Заминаваш идущата седмица?

— За Южна Америка — надуто отговори Мат, — на великолепна нова длъжност,

която получих там. Стотици и стотици мили далеч от този мръсен град.

Едва сега Неси разбра и пребледня; тя схвана изведнъж, че Мат много

скоро заминава в далечна страна, че единствена тя от всички деца на Броуди ще

остане тук самотна и незащитена и ще трябва да понася ужасната мъка на сегашното

си съществувание у дома. Мат никога не беше й оказвал голяма помощ, а през тези

последни месеци още по-малко бе облекчавал живота й, но той беше неин брат, неин

другар по нещастие и едва преди един миг тя беше го молила да й помогне. Устните

й затрепереха, очите й се замъглиха и тя избухна в плач.

— Недей заминава, Мат — хлипаше Неси. — Аз ще остана съвсем сама, ако ти

заминеш. Няма да имам никой свой в тази ужаси а къща.

— Какви са тези приказки! — гневно й се сопна Мат. — Знаеш ли какво

говориш? Нима трябва да изпусна такъв случай, какъвто човек има само веднъж в

живота — пари и свобода, и… и всичко друго, заради тебе? Ти си луда!

— Аз ще полудея, ако заминеш! — плачеше Неси. — Как ще живея тука съвсем

сама?… Мери я няма, ти заминаваш и само аз оставам! Какво ще стане с мене?

— Спри да виеш — тросна й се Мат и хвърли бърз поглед към вратата. — Да

не искаш всички да чуят този рев? Той ей сега ще влезе и ще се нахвърли отгоре

ни. Аз трябва да замина, и туй то.

— Тогава не можеш ли да ме вземеш със себе си, Мат? — преглътна Неси, с

труд задържайки риданията си. — Зная, че съм малка, но бих могла да ти гледам

домакинството. Това е нещо, с което винаги обичах да се занимавам… а не с тези

гадни уроци. Ще правя всичко за тебе, Мат. — Целият й вид му говореше, че тя ще

му служи като робиня, очите й го умоляваха да не я оставя тук сиротна и

злочеста.

— Никога няма да те пуснат да заминеш. Колкото по-скоро избиеш това от

главата си, толкова по-добре. Не можеш ли да проявиш малко радост, че брат ти е

получил такава чудесна служба, вместо да охкаш и пъшкаш!

— Аз се радвам заради тебе, Мат — подсмръкна Неси и си избърса очите с

мократа от сълзи кърпичка. — Аз… аз само помислих за себе си.

Страница 211

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Това е то! — натякна й той. — Не може да мислиш за никого другиго.

Помъчи се да мислиш и за другите. Не бъди такава егоистка!

— Добре, Мат — рече Неси с последна конвулсивна въздишка. — Ще се

помъча. Във всеки случай, прощавай.

— Виж, така е по-добре — рече надменно и с малко по-приветлив тон Мат,

но още недовършил, потрепера и възкликна, този път вече с плачевен глас: — Боже!

Колко е студено в тази стая! Как можеш да си помислиш, че някой ще стои тука да

приказва с тебе, като няма огън? Ако твоето кръвообращение може да издържи,

моето не може. Ще трябва да си сложа палтото и да поизляза да си раздвижа

кръвта. — Той затупа с крака, после рязко се обърна с думите: — Отивам си, Неси.

След излизането му момичето остана сковано, силно стиснало в ръка

свитата на мъничко топче кърпичка, втренчило зачервените си очи във вратата,

която се бе затворила пред нея като врата на затвор. Пътят към бъдещето, който

се мъчеше да си представи, беше мрачен; всред тъмните, враждебни сенки тя

виждаше самотна и изпълнена със страх да върви Неси Броуди. Сега никой не можеше

да застане между нея и баща й, нямаше кой да защити крехкото й здраве от грубата

сила на неведомите му намерения. Матю щеше да си отиде, както беше си отишла

Мери. Мери! Толкова много бе мислила за нея напоследък, че сега зажадня за

утехата на сестрината прегръдка, за благостта на тихата й усмивка, за даващата

сили смелост, която светеше в спокойните й очи. Неси имаше нужда от някого, пред

когото да разкрие изнурената си душа, на когото да довери скърбите си, и мисълта

за уверената твърдост на сестра й не я напускаше вече.

— Мери! — зашепна тя като молба. — Скъпа Мери! Не те обичах, колкото

заслужаваше, когато беше тука, но — о! — колко бих искала да си до мене сега!

В същия миг, когато от устните й се откъснаха тези почти невероятни

думи, изражението на нейното печално, мокро от сълзи лице изведнъж се преобрази, сякаш осветено от някакъв внезапно пламнал вътрешен блясък. В скръбните й очи

отново засия надежда, запалена от такова необмислено решение, че само сегашното

й отчаяние можеше да я накара да помисли за него. Защо — мислеше си тя — да не

пише на сестра си? Ужасна мисъл, но в нея се криеше единствената вероятност да

получи помощ! Горе, скрито в едно потайно кътче на нейната спалня, лежеше

писмото, което Мама й беше дала няколко дни преди смъртта си и в което пищеше

лондонския адрес на Мери. Ако се пазеше, баща й никога нямаше да разбере; знаеше

също, че Мери никога нямаше да я издаде и с обновена вяра в любовта на сестра си

към нея Неси стана от стола, сякаш насън излезе от стаята й на пръсти се качи

горе. След миг тя се върна, затвори вратата и цялата разтреперана, внимателно се

ослуша. Писмото беше у нея, но тя беше ужасена от стореното, от онова, което

смяташе да стори. Въпреки всичко бе твърдо решила да изпълни намерението си. На

масата тя откъсна един лист от тетрадките си и набързо съчини кратка бележка с

прочувствена молба, в която с няколко думи разказваше на Мери за положението си

и я умоляваше за помощ, предумваше я, ако може, да дойде при нея. Неси пишеше и

от време на време откъсваше очи от писмото и хвърляше възбудени погледи, сякаш

чакаше баща й да влезе в стаята, обаче скоро завърши няколкото на драскани реда, зацапани от бързане и размазани от една неволно отронила се сълза. Неси сгъна

накриво откъснатия лист и го сложи в донесения отгоре плик. След това написа

адреса, внимателно сверявайки всяка дума, и тикна писмото в пазвата си;

най-после, с бледо лице и замиращо сърце, тя отново се наведе над книгите и се

престори, че учи. Ала предпазните й мерки бяха излишни. Никой не влезе в стаята

през цялата вечер. Никой нищо не разбра и рано на другата сутрин, на път за

училище. Неси пусна писмото.

>>

IV

Джеймс Броуди се събуждаше. През прозореца не нахлуваха слънчеви лъчи,

за да влеят бодрост в изтегнатата му снага или да накарат златни прашинки да

заплуват през правите потоци светлина пред сънения му поглед. Вместо това студен

ситен дъждец замрежваше стъклата, стичаше се надолу, помрачаваше вътрешността на

стаята, придаваше й сив и отегчителен вид и посрещаше погледа на гуреливото му, полуотворено око, като тъжно напомняше за промененото му положение. Броуди

навъсено си взе бележка за неприятните изгледи за времето, сетне извърна към

часовника будното си око, вече достатъчно отворено, за да се види лепкавият бял

гурел в ъгълчето, и като забеляза, че мъчно различимите стрелки показват осем и

десет, десет минути след определеното, но неспазвано време за ставане, навъси се

още повече. Стана му ясно, че днес пак ще закъснее в канцеларията, пак ще бъде

строго мъмрен от онова парвеню, главния писар, който се мъчеше сега да го

проверява кога идва на работа и беше го дори заплашил, че ще се оплаче от него

на помощник-директора, ако не се постарае да бъде по-точен.

При тази мисъл лицето на Броуди като че потъмня на по-светлия фон на

Страница 212

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

възглавницата, набраздилите го бръчки станаха по-дълбоки като остри разрези, а

очите му загубиха, присъщото си изражение на тъга и вместо това се изпълниха с

тъпа, мрачна упоритост. Да ги вземат мътните всичките — помисли си той, — няма

да се остави да го командуват; ще си полежи още пет минутки в леглото напук на

целия директорски съвет на корабостроителницата „Лата“. Разбира се, щеше да

навакса времето, като не се обръсне; сега, както и много пъти, това му се

струваше лукав похват да победи силите, които се стремяха да го накарат да

заживее според техните правила и навици. Впрочем тази хитрост му беше съвсем по

вкуса, защото напоследък бръсненето сутрин му доставяше по-малко удоволствие, тъй като несигурната му ръка твърде често му изневеряваше: да я подчини на

волята си, представляваше цяло изпитание — понякога се случваше да си пореже

бузата. В ранните часове на деня никога не се чувствуваше много добре, понеже не

само ръката отказваше да го слуша, но го болеше глава или усещаше езика си като

парче сухо дърво, или стомахът му се обръщаше наопаки при самата мисъл за

закуската. Броуди много добре знаеше, че за всички тези нежелани усещания бе

виновно уискито и сега в мъждивата утринна светлина с мрачно прозрение си

казваше, че трябва да намали всекидневната си дажба. Когато бе взимал подобни

решения в миналото, никога не бе правил това съвсем сериозно — уверяваше се той,

— обаче сега трябваше да вземе окончателно решение да се наложи на себе си да не

пие нищо преди обед, а след това да се въздържа до вечерта, когато нямаше да пие

много, когато направо не биваше да пие много, ако искаше да угоди на Нанси,

чието благоволение беше се превърнало в истинска жизнена необходимост за него.

Положително тя беше по-благосклонна към него от два дена и — размишляваше Броуди

с малко по-спокоен дух — макар да не бе вече идвала в стаята му, откакто бяха се

скарали вечерта, след като бе ходила при леля си в Овъртън; недвусмислената

причина, която беше изтъкнала за свое извинение, трябваше да е вярна, ако се

вземеха пред вид нейните по-мили и търпими обноски към него напоследък. Той не

можеше без Нанси! Тя беше се превърнала в такава насъщна необходимост за тялото

му, както въздухът, и само поради това съображение вече трябва да внимава,

когато протяга ръка към бутилката в бъдеще. Виждаше му се невъзможно да живее

без Нанси! Тя щеше да дойде при него пак довечера, още по-желана след

насилственото му въздържание, в противен случай щеше да й иска обяснение!

Последната мисъл като че го изпълни с някакво подобие на старото му

самодоволство, той отметна завивките си и стана; но когато студеният въздух в

стаята лъхна тялото му, Броуди потрепера, намръщи се, загуби доволния си вид и

припряно посегна към дрехите, които лежаха струпани накуп на стол до леглото.

Той намъкна тези одеяния колкото можеше по-бързо, е помощта на вода и сапун

отдели мимолетно внимание само на лицето си, след което сложи мръсната бяла яка, върза усуканата си връзка и метна на гърба си жилетката и увисналото като торба

сако. Икономията на времето беше значителна, понеже целият процес на обличането

му отне по-малко от пет минути и сега той бе готов, макар и по свой начин, да

слезе по стълбите и да изяде сутрешната си закуска.

— Добро утро, Броуди — любезно извика Нанси при влизането му в кухнята.

— Днес си станал навреме! Как спа?

— Не толкова добре, колкото бих искал — отговори той. — Беше ми студено!

Но все ми се струва, че ще ми е по-приятно довечера.

— Недей дрънка врели-некипели рано сутринта — отвърна Нанси и тръсна

глава. — Лапай си кашата и мълчи!

Броуди погледна кашата с нацупени устни и с видимо отвращение възкликна:

— Не знам защо, но не ми се яде каша. Нанси. Като я ям на закуска, става

ми тежко на стомаха. Може да не е лоша за вечеря, но сега не мога и да помисля

да я ям. Нямаш ли нещо друго?

— Тъкмо опържих един чудесен херинг — отзивчиво се обади тя. — Остави

кашата, щом не ти се яде. Ей сега ще ти дам риба.

Броуди проследи с поглед пъргавата й фигура, забеляза как й се мятаха

полите и видя плавните движения на стройните й крака и глезени и изпита внезапна

радост за явното подобрение на отношението й към него. Тя пак ставаше

по-интимна, не го гледаше вече с тези искри на враждебност в очите, а ето и сега

тичаше заради него и в държането й имаше нещо, което странно му напомняше за

жена му и нейното желание да му угоди. Стана му приятно от тези предани грижи, особено защото те идваха от неговата възлюбена, но независима Нанси когато тя се

върна с чинията, Броуди я погледна под око и забеляза:

— Виждам, че ставаш пак по-мила към мене. Спомням си, че понякога,

сутрин, смяташе за достатъчно да тупнеш на масата пред мене, нещастния, някоя

загоряла каша, но тази сочна риба ми е повече по вкуса, пък и начинът, по който

ме гледаш, ми харесва още повече. Ти ме обичаш, Нанси, нали?

Тя наведе очи към умореното му лице, набръчкано, с хлътнали бузи,

загрозено от небръснатата два дена четина и разкривено от пресилена усмивка,

която съвсем не му подхождаше, обгърна с поглед прегърбената, занемарена фигура

Страница 213

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

на Броуди, треперещите му ръце с мръсни, неизрязани нокти и извика с отривист, рязък смях:

— Разбира се! Изпитвам сега към тебе такова чувство, че просто не ми се

иска да ти го призная. Понякога, като те гледам, сърцето ми трепва.

Усмивката му угасна, очите му втренчено се присвиха и той отговори:

— Много се радвам да чуя това от тебе, Нанси! Зная, че в никой случай не

би трябвало да ти казвам, но не мога да мълча: не можеш да си представиш колко

необходима си станала за мен. — След това, все още без да погледне закуската, продължи с тон на извинение, сякаш се защищаваше заради поведението си: — Никога

нямаше да повярвам, че мога толкова да се привържа към някого. Не мислех, че съм

от тези хора, но виждаш ли, толкова дълго трябваше да живея без обич, че когато…

когато ние се събрахме… е… ти просто ме покори. Това е самата истина. Нали не ми

се сърдиш, че ти разправям всичко това, а?

— Не! Не! — побърза да възкликне Нанси. — Ни най-малко, Броуди. Смятам,

че вече е време да умея да те разбирам. Но хайде сега да не изстине хубавата

риба, дето се потрудих да ти я приготвя. Искам да чуя дали ти харесва. А за мене

е важно хубавичко да закусиш, че днес ще трябва да обядваш някъде навън.

— Да обядвам навън. Защо? — донякъде изненадан възкликна Броуди. — Нали

ходи в Овъртън едва миналата седмица… да не би днес пак да тръгнеш при тази твоя

леля?

— Не, няма да ходя! — извика Нанси и дръзко тръсна глава. — Но тя ще

дойде да ме види! И не искам да се усукваш около мене пред нея, а тази почтена и

нищо неподозираща жена, която ме обича… да седи и да се пули на твоите приказки.

Можеш да се върнеш у дома вечерта. Тогава ще съм готова за теб.

За миг Броуди я изгледа гневно, с потъмняло лице, после изведнъж се

отпусна и бавно поклати глава:

— По дяволите, момиче! Не ти липсва нахалство! Само като си помисля, че

си стигнала дотам, да приемаш свои приятели в моя дом! Боже! Сега виждам как

можеш да ме разиграваш! Би трябвало да ти посгрея задника, дето си позволяваш да

вършиш такива неща, без първо да ме питаш… но ти знаеш… че не мога да ти се

сърдя. Изглежда, че няма да има край на волностите ти.

— Че какво лошо има в това? — намусено поиска да знае Нанси. — Не бива

ли една почтена домоуправителка да се види с роднините си, когато си поиска?

Няма на ти бъде зле да си хапнеш навън, а когато си дойдеш, ще имам за тебе една

изненада.

Броуди я изгледа с недоверие.

— Правилно е да го наречеш изненада след начина, по който се държа с

мене. — Той спря и мрачно додаде: — Да ме вземат дяволите, ако разбирам какво ме

кара вечно да ти отстъпвам.

— Не говори така, Броуди — меко го смъмри тя. — Понякога говориш като

някой езичник-китаец.

— Какво знаеш ти за китайците? — ядно отвърна той и най-после

съсредоточи вниманието си върху рибата и бавно захвана да я яде на големи залци.

След миг той забеляза с променен тон: — Това е много вкусно, Нанси; такова нещо

с удоволствие бих ял всяка сутрин.

Нанси продължаваше да го гледа с някаква странна сдържаност, докато той

поднасяше храната към наведената си уста, но изведнъж, сякаш поразена от някаква

мисъл, извика:

— Божичко, къде ми е умът! Съвсем забравих, че тази сутрин дойде писмо

за тебе!

— Какво! — възкликна Броуди, спря да яде й с изненада я погледна изпод

прошарените си гъсти вежди. — Писмо за мен!

— Да. Съвсем го забравих от бързане да ти приготвя закуската. Ето го. —

Тя взе писмото от края на бюфета и му го подаде. Броуди задържа писмото за миг в

протегнатата си ръка, дръпна го към себе си с озадачен поглед, забеляза, че носи

лондонски печат, провря дебелия си палец в плика, разкъса го и извади писмото.

Наблюдавайки го с известен интерес, докато четеше писаното, Нанси забеляза

изражението на обърканост по неговото лице с бързината на облаци, гонещи се по

тъмно, ветровито небе. Най-после на лицето му се изписа чудновато

удовлетворение, той обърна писмото, бавно го прочете още веднъж, вдигна очи и ги

устреми пред себе си.

— Да не повярва човек — промърмори той, — след толкова време!

— Какво има? — извика Нанси. — За какво е това писмо?

— Гордостта й се пречупила, иска смирено да се върне! — Той млъкна,

задълбочен в собствените си мисли, сякаш думите му бяха напълно достатъчни да й

обяснят всичко.

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рязко възкликна Нанси. — За кого

говориш?

— За моята дъщеря… Мери — бавно отговори Броуди, — тая, дето изритах от

Страница 214

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

къщата си. Аз се заклех, че никога не ще й позволя да се върне, докато не се

съгласи да пълзи в краката ми, и тя каза, че никога няма да се върне, а ето, в

това писмо хленчи, иска да се върне и да ми гледа домакинството. Боже! Това е

чудесна отплата за мене след толкова години! — Здраво стиснал писмото с пръстите

си, той го вдигна, сякаш очите му никога нямаше да се наситят да го гледат, и

подигравателно зачете: — „Да забравим миналото! Искам да ми простиш!“ И това ако

не е възмездие за мене, името ми да не е Броуди! „Понеже Мама е починала, бих

искала да се прибера у дома. Не ми е зле тук, но понякога се чувствувам самотна“

— продължи той с яд. — Самотна! Така й се пада, бога ми! Самотна! Дано още дълго

да е самотна. Ако смята, че толкова лесно ще се върне тука, много крива сметка

си е направила. Не я искам. Не! Никога! — Броуди отново обърна очи към Нанси, като че търсеше нейното одобрение, и продължи с разкривени устни: — Не виждаш

ли, че това доказва колко съм бил прав, момиче! Тя беше горда, горда като

царица, но както виждам, сега се е пречупила. Защо иначе ще иска да се върне?

Боже! Какво падение за нея, щом трябва така да скимти да я приема, и… какво

тържество за мене да й откажа! Искала да ми гледа домакинството! — Той грубо се

закикоти. — Хубава шега, нали, Нанси? Тя не знае, че си имам теб… тя иска твоето

място!

Нанси беше взела писмото от неговите ръце и сега го четеше.

— Не ми се вижда много да скимти — бавно отговори тя. — Това писмо е

написано съвсем прилично.

— Ами! — извика Броуди. — Малко ме интересува как е написано! Важното е

какво иска да каже. Никакво друго обяснение не е възможно и самата мисъл за това

ми действува като чаша от най-хубавото уиски!

— Искаш да кажеш, че няма да се съгласиш да се върне? — попита го Нанси

с изпитателен поглед.

— Не! — изкрещя Броуди. — Няма! Сега си имам теб да се грижиш за мене.

Да не мисли, че искам такива като нея! Може да си остане, където си е, в Лондон, и да изгние там, все толкова ме е грижа!

— Не бива да избързваш с решението си — посъветва го Нанси; — най-после

тя ти е родна дъщеря. Обмисли добре, преди да направиш нещо прибързано.

Броуди я изгледа намръщено.

— Прибързано или неприбързано, никога няма да й простя — изръмжа той — и

няма какво повече да приказваме. — Но изведнъж очите му блеснаха и той

възкликна: — Да ти кажа ли какво ще бъде чудесен удар, Нанси… какво ще я жегне

както трябва. Да речем, ще й отговориш ти, ще й напишеш, че исканото от нея

място е вече заето. Това ще я унизи здравата, нали? Ще го направиш ли, момиче?

— Не, няма да го направя — без да се замисли, извика Нанси. — Как можа

да ти дойде на ум! Щом ще отговаряш, трябва да й отговориш сам.

— Е, поне ще ми помогнеш да си напиша отговора — възрази той. — Да

речем, ще го напишем двамата заедно, когато се върна довечера. Ти с твоята умна

глава положително ще измислиш нещо хубаво, за да го напиша в писмото.

— Почакай до довечера тогава — отговори Нанси след кратко размишление, —

а пък аз ще си помисля дотогава.

— Чудесно! — провикна се Броуди, зает вече в ума си с мисълта как

вечерта заедно с нея ще се залови за тази примамлива задача: да съчинят жесток

отговор на дъщеря му. — Ще обединим усилията си. Аз зная какво можеш, когато

поискаш.

Едва бе изговорил тези думи и от далечината се дочу неясна свирка, която

ту се засилваше, ту отслабваше, но не заглъхваше и звучеше в стаята с глуха, но

безпощадна настойчивост.

— Боже мили! — сепна се Нанси. — Свири девет часът, а ти още не си

излязъл от къщи. Ако не бързаш, страшно ще закъснееш! Хайде сега, върви!

— Пет пари не давам за проклетите им свирки! — мрачно отговори Броуди. —

Щом искам, ще закъснея. Човек може да помисли, че съм роб на тая омразна свирка, щом ме кара да се разделя с теб точно когато не искам да изляза.

— Аз пък не искам да те уволнят, мили мой! Какво ще правиш, ако изгубиш

службата?

— Ще си намеря по-добра. Тъкмо си мисля за това напоследък. Туй, което

имам, не е достатъчно за мен.

— Глупости, Броуди! — помъчи се да го успокои Нанси. — Много си добре

така. Ще търсиш по-добро, а ще намериш по-лошо. Хайде тръгвай, аз ще те изпратя

до вратата.

Изражението му се смекчи, той я погледна, послушно стана и възкликна:

— Ти не се безпокой, Нанси. Винаги ще имам достатъчно, за да издържам

теб. — При входната врата Броуди се обърна към нея и рече с глас, който прозвуча

почти покъртително: — Ще мине цял ден, докато те видя пак!

Нанси малко се отдръпна, полупритвори вратата и отговори ни в клин, ни в

ръкав:

Страница 215

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ех, че утро! По-добре да вземеш чадър вместо тоя никакъв бастун. Да не

забравиш, че трябва да обядваш някъде навън днес?

— Няма да забравя — покорно каза Броуди. — Знаеш, че винаги помня,

каквото ми казваш. Хайде сега… целуни ме, преди да тръгна.

Нанси беше готова да хлопне вратата пред носа му, но когато го видя как

стои насреща й, нещо като че се стопи в нея, тя се повдигна на пръсти, проточи

врат и докосна с устни дълбоката бръчка, която разделяше челото му на две.

— Ето — едва чуто пошепна тя, — това е целувка за човека, който си бил.

Без да разбере, Броуди я гледаше с очи, в които светеше молба и въпрос

като в очи на вярно куче.

— Какво каза? — тъпо я запита той.

— Нищо — безгрижно отвърна Нанси и пак се дръпна. — Само се сбогувах с

тебе.

Броуди се подвоуми и гузно замънка:

— Ако казваш… ако си мислиш за… за пиенето, искам да ти кажа, че реших

вече да го намаля сериозно. Зная, че не ти харесва, като пия толкова много, и

искам да ти доставя удоволствие, момиче.

Тя бавно поклати глава и го изгледа с някакъв странен, дълбок поглед.

— Съвсем не мислех за това. Щом чувствуваш, че трябва да си пийнеш,

пийни си. Това е единственото… мисля, че това те разтушава. Хайде, върви сега!

— Нанси, мила, ти добре ме разбираш — промърмори Броуди разчувствувано.

— Какво ли не бих направил за тебе, когато си такава! — Той тежко пристъпи от

крак на крак, малко нещо засрамен от собствения си изблик, после с хрипкав глас, в който се долавяше потиснато вълнение, додаде: — Е, аз… аз тръгвам, момиче.

Довиждане.

— Довиждане — спокойно отвърна Нанси.

Броуди я погледна за сетен път в очите, обърна лице към сивото и печално

утро и тръгна под дъжда — чудновата фигура без палто, увенчана с екстравагантна

широкопола четириъгълна шапка, изпод която на всички посоки стърчаха гъсти вълма

неподстригана коса, с ръце на гърба и нелепо влачещ се в калта зад него тежък

ясенов бастун.

Той вървеше по пътя с ум, размътен от противоречиви мисли, към които се

добавяше смущение поради несдържания изблик на интимните му чувства; но

постепенно над тази бърканица надделя съзнанието за едно-единствено нещо: колко

скъпа му е Нанси! Тя беше от същото тесто като него и го разбираше, знаеше от

какво има нужда и си даваше сметка, както току-що бе забелязала, че понякога му

се иска да се разтуши с някоя чаша уиски. Броуди не усещаше как дъждът мокри

дрехите му — толкова погълнат бе от размишленията си за Нанси — и от време на

време по намусеното му лице пробягваха проблясъци на светлина. Ала когато

доближи корабостроителницата, разсъжденията му станаха по-неприятни, за което

свидетелствуваше скованата суровост на изражението му: тежеше му неговото

закъснение и възможността да го мъмрят, гнетеше го незаличеното още от времето

потискащо съзнание за унизителното естество на службата му. Той виждаше сега в

друга светлина дори току-що полученото писмо и го смяташе за непоносима дързост

от страна на тази, която е била някога негова дъщеря — дързост, будеща у него

горчиви спомени за миналото. При тези възпоминания Броуди усети тръпчив вкус в

устата, а от солената пушека риба, която бе ял на закуска, го мъчеше парлива

жажда; той рязко спря пред „Шлосерска среща“ и насърчен от последната забележка

на Нанси, промърмори:

— Ех, че ми е пресъхнала устата, пък и без друго съм закъснял половин

час. Нищо не ми пречи да свърша и тая работа, щом вече съм тръгнал.

Той хвърли през рамо полупредизвикателен поглед към редицата служебни

сгради на отсрещната страна и влезе, а когато излезе подир четвърт час, в

държането му пак се беше появило нещо, напомнящо предишната му заядлива

самонадеяност. Така Броуди мина през главната врата на канцелариите, с привична

леснота измина, без да се обърка, през плетеницата от коридори, влезе в стаята

си с високо вдигната глава и изгледа първо единия, после другия млад писар,

които вдигнаха глави от работата си, за да го поздравят.

— Идва ли вече оная дърта зурлеста свиня? — попита той. — Защото и да е

идвала, пет пари не давам за нея.

— Господин Блер ли? — обади се единият писар. — Не, още не е идвал!

— Хм — рече Броуди, разярен от неволно обзелото го чувство на

облекчение. — Сигурно си мислите, че имам късмет. Тогава нека ви кажа на

двамата, че все ми е едно дали ще узнае за закъснението ми, или не. Можете да му

кажете, ако искате. За мене няма значение. — Той хвърли шапката си на

закачалката, бастуна — в ъгъла и тежко се отпусна на стола си. Другите двама се

спогледаха и след кратко мълчание по-смелият нерешително забеляза:

— Нищо няма да му кажем, господин Броуди, вие знаете това. Но вижте

какво, вие сте целият мокър; защо не си свалите сакото и не го изсушите?

Страница 216

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Не! Няма да го сваля! — грубо отвърна Броуди, отвори счетоводната

книга, взе перото и започна да работи; обаче след един миг вдигна глава и каза с

променен глас: — Е, все пак благодаря ви. И двамата сте добри момчета и зная, че

неведнъж сте ми помагали в миналото. Работата е там, че ми съобщиха нещо, което

ме ядоса, та не съм съвсем на себе си тази сутрин.

Те знаеха нещичко за частния му живот от малки, откъслечни разговори

през последните месеци и този, който досега не беше проговарял, забеляза:

— Надявам се, че не е във връзка с Неси, господин Броуди?

— Не! — отговори той. — Не е за моята Неси! С нея всичко е наред, слава

богу, работи мъжки и скоро ще грабне стипендията! Никога нито за миг не ме е

тревожила. То е нещо друго, но аз зная какво трябва да направя. Ще се справя и с

това положение, както винаги съм се справял досега.

Те се въздържаха да го разпитват повече и тримата отново се заловиха за

работа в пълно мълчание, прекъсвано само от дращенето на перата по хартията, от

шумоленето на някоя обърната страница, от неспокойното изскърцване на стол и

мърморенето на Броуди, който се мъчеше да съсредоточи замъгления си мозък в

усилието да се справи с нижещите се пред него цифри.

Бе минала голяма част от предобеда, когато в коридора се чуха отсечени

крачки, вратата на стаята се отвори и вътре влезе безукорният господин Блер.

Стиснал в ръка куп книжа, той постоя за миг, оправи пенснето със златни рамки на

гърбавия си нос и продължително загледа тримата писари, които сега работеха под

строгия му поглед. Най-после очите му се спряха на отпуснатата фигура на Броуди, от чиито мокри дрехи сега, като топла, влажна мъгла, се издигаше пара, и при

тази гледка в погледа на господин Блер се изписа неодобрение; той

предупредително се покашля, пристъпи напред и книжата, които държеше в ръка, се

развяха като настръхнала перушина на ядосана птица.

— Броуди — започна той остро, — мога ли да ви помоля за една минутка

внимание, моля?

Без да промени позата си, Броуди вдигна глава от писалището и му отправи

язвителен поглед.

— Добре де — отговори той, — какво има този път?

— Бихте могли да се изправите, когато се обръщате към мен — възмути се

Блер. — Всички служещи го правят освен вас. Това е съвсем нередно изключение.

— Виждате ли, аз въобще съм доста изключителен човек; може това да е

причината — бавно възрази Броуди. — Много ми е добре, като си седя! Какво искате

от мене?

— Тези сметки — ядно се сопна Блер — познавате ли ги? Ако не ги

познавате, мога да ви осведомя, че те са ваша работа… или тъй наречена „работа“!

Всички до една са объркани. Цифрите ви не са верни от начало до край, а сборът е

чудовищно погрешен. До гуша ми дойде с вашата разпуснатост и некадърност,

Броуди! Ако не ми дадете обяснение за всичко това, ще трябва да докладвам целия

въпрос на моя началник!

Броуди впи поглед в книжата, а след това в надменното и обидено лице на

Блер и потиснат от чувството на непоносимата унизителност на положението си,

отговори мрачно, с тих глас:

— Направих всичко, каквото можех. Повече не мога.

— В такъв случай „всичкото“, което можете, съвсем не е достатъчно —

отряза Блер с висок, почти писклив глас. — Напоследък работите страхотно лошо, а

се държите, меко казано, още по-лошо. Само външният ви вид е вече неуважение към

това учреждение. Сигурен съм, че ако сър Джон знаеше, никога нямаше да допусне

такова нещо. Даже… — задавен от възмущение, той започна да заеква. — Даже и

дъхът ви смърди на алкохол. Това е гадно!

Броуди седеше неподвижно, с наведен поглед и се чудеше дали това беше

той, Джеймс Броуди, който мълком понасяше оскърбленията на тази надута, нищожна

твар. Мислено се виждаше да скача, да го сграбчва за гушата, да го разтърсва

тъй, че да не може да си поеме дъх, и позорно да го изхвърля през вратата, както

веднъж беше изхвърлил един-два пъти по-едър от себе си човек. Но не, без да се

помръдне, той продължаваше да седи на стола си и мърмореше с глух глас:

— Аз съм господар на извънработното си време. Мога да го използувам,

както си поискам.

— Трябва да идвате в канцеларията в такова състояние, че да сте годен за

работа — студено настояваше Блер. — Вие сте лош пример ей за тия младежи… вашата

външност е петно за цялото предприятие!

— Оставете външността ми на мира, да ви вземат дяволите! — изрева Броуди

с неочаквана ярост. — Предпочитам да съм такъв, какъвто съм, отколкото да имам

вашата самодоволна мутра!

— Без дързости, моля! — извика Блер и ярка червенина заля бледото му

лице. — Ще се оплача от вашето нахалство.

— Хайде, оставете ме на мира — закрещя Броуди, извърнал нагоре очи;

Страница 217

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

както седеше приведен пред писалището, той приличаше на див звяр, сломен от

своето пленничество, но все още свиреп. — Не ме изкарвайте из търпение, ще си

изпатите.

Усетил в дивия поглед на Броуди заплашваща го опасност, Блер се въздържа

от по-нататъшни обидни забележки, захвърли пренебрежително купа книжа на

писалището пред Броуди и забеляза с леден тон:

— Веднага да ми ги донесете поправени… без грешки, моля… в противен

случай причината ще е ясна! — С тези думи той се обърна и със сдържан вид

напусна канцеларията.

Затварянето на вратата не бе последвано от никакво избухване, но

настъпилата в стаята тишина гнетеше повече от всякаква буря. Броуди седеше като

каменен истукан, в ума му се въртяха току-що понесените оскърбления; той смяташе

в своето унижение, че двамата му другари са устремили към него насмешливи

погледи. С крайчеца на окото той забеляза една ръка да се протяга към писалището

му и тихо да дръпва злополучните сметки; макар и да знаеше, че великодушните

колеги пак са решили да му помогнат, мрачно скованите му черти не се отпуснаха.

Той остана да седи така безкрайно дълго, без да вдигне перото, видя как

поправените книжа отново се озоваха пред него, но не проговори и запази това

изражение на сурово безразличие, докато не изсвири в един часа обедната свирка; тогава Броуди незабавно стана от мястото си, грабна си шапката и припряно излезе

от стаята. Може някои оскърбления да се измиват с кръв, но той бързаше да заличи

спомена за унижението си по друг начин.

Когато се завърна точно на минутата в два часа, Броуди беше се променил,

сякаш нещо му бе оказало тайнствено благотворно влияние, с мощен замах бе

разпръснало угнетението му, бе изгладило острите черти на неговото лице, бе

вляло в жилите му някакво течно веселие, което сега игриво кипеше в тях и

излъчваше сияние от цялото му същество.

— Както виждате, момчета, аз съм пръв тука — извика той с грубовата

шеговитост, когато другите двама писари се появиха заедно малко след неговото

идване, и то на минутата! Но вие как смеете да закъснявате! Това е гадно! Ако не

си поправите поведението и не спрете така безобразно да закъснявате, ще се

оплача на вашия началник… на тая мазна мутра, дето идва отзарана. — Броуди

гръмогласно се изсмя и продължи: — Не можете ли да си вземете пример от мене?

Нали ме сочат на вас като образец на добродетел?

— Вие сте в много добро настроение, господин Броуди — колебливо забеляза

единият от младежите.

— Защо да не бъда — възкликна той. — Няма да се оставя да ми действуват

такива случаи както тоя отзарана я! За нищо на света, миличък! Само мисълта за

някои други съображения ме възпря да му извия дебелия врат на този никаквец.

Знаете ли — продължи доверително Броуди, — той открай време се ядосва, че ме

назначиха тука, без изобщо да се допитат до него, но аз имах връзки и той не

можеше да ми попречи. Броуди извади от джоба лулата си, шумно я изтръска на

писалището и се залови да я пълни.

— Да не вземете да пушите, господин Броуди — възкликна първият писар,

вдигайки с известна тревога глава от своя тефтер. — Нали знаете, че е строго

забранено!

Броуди ядно го изгледа, позаклати се на стола си и отговори:

— Кой ще ми забрани? Ще правя, каквото си поискам. На човек като мене не

прилича да се моли и да иска разрешение да си запали лулата. — Той

предизвикателно запали лулата, смукна и с презрение захвърли изгорялата клечка

кибрит на пода. Сетне с дълбокомислено поклащаше на главата подхвана, без да

спре да пуши: — Не! Няма да искам разрешение. Дявол да го вземе! Ако имах

наследствените си права, нямаше да седя в тази мръсна канцелария. Аз стоя много

по-високо от тази работа, много по-високо от всякаква работа! Това е

стопроцентова истина, само че не мога да го докажа и затова трябва колкото мога

да се помирявам с положението. Но това не може да ме промени. Не! Бога ми, не!

Не са малко хората в този град, който биха се радвали, ако в жилите им течеше

същата кръв. — Той потърси с поглед одобрението им, но забеляза, че неговите

слушатели, на които бяха омръзнали старите му приказки за все едни и същи

домогвания, бяха навели глави с престорено равнодушие; Броуди се разочарова;

въпреки това той извлече полза от невниманието им, като измъкна от страничния си

джоб малко плоско шишенце, бързо го поднесе към устата и крадешком го прибра

пак. Освежил се по този начин, Броуди продължи, сякаш не забелязваше, че другите

двама не го слушат: — Кръвта вода не става! Няма нищо по-вярно от това. Аз пак

ще се издигна. Само проклетата човешка завист ме натика тука; но това няма да е

за дълго. Никой не може да смачка свестния човек. Скоро пак ще бъда на мястото

си и хората пак ще ме уважават както преди. Пак ще ме виждате на Животновъдната

изложба рамо до рамо с главния прокурор на графството и в най-добри отношения…

на равна нога, казвам ви — той подчерта тези думи с размахване на лулата, — да, Страница 218

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

на равна нога с най-големите благородници на този край и моето име ще се

споменава във вестника наред с техните. — Броуди възкреси в мечтите си за

бъдещето картината на своето славно минало, очите му се навлажниха, долната му

устна увисна като на малко дете и той промърмори: — Боже! Чудесно е да ти се

случи такова нещо.

— Хайде, господин Броуди — замоли му се другият писар, нарушавайки

неговите размишления, — нали пушихте вече, приберете си лулата. Не ми се иска да

имате пак неприятности.

Броуди за миг го измери със сърдит поглед и неочаквано се закикоти:

— Ех, че те е страх, момчето ми. Вярно е, правилно казваш, аз вече

изпуших една лула, но ще пуша още, и нещо повече — дори ще си пийна! — С лукав

вид той отново измъкна шишенцето и пред изумените им погледи дълго пи от него.

Вместо да сложи шишето обратно в джоба си, той го сложи пред себе си на

писалището с думите: — Тука ще си ми под ръка, сладичкото, ще мога да те гледам

и да виждам как се опразваш инч по инч. — Тогава, поласкан, че е станал прицелна

точка на уплашените им погледи, продължи: — Та като стана дума за неприятности: отзарана това теле ми каза едно нещо, което беше толкова глупаво, че не ми

излиза от главата. — Той мрачно се начумери при този спомен. — Струва ми се, че

каза: „Вашата външност е петно за цялото предприятие“… да, така каза, точно това

бяха думите му. Хайде, кажете ми, момчета, какво искаше да каже, да го вземат

мътните? Какво не е наред с моята външност? — С войнствено изражение Броуди впи

в тях свиреп поглед, а те нерешително заклатиха глави. — Аз съм хубав мъж, нали!

— подхвърли им Броуди и посрещна мълчаливото им съгласие с великодушно и

пресилено одобрение: — Знаех си аз! — възкликна той. — Това беше само мръсната

му злоба. Да! Винаги съм бил мъж с представителна външност, добре сложен, с

кожа, чиста като на пеленаче. Освен това — не млъкваше Броуди, като ги гледаше

хитро под око и поглаждаше със стържещ звук небръснатата четина на жълтите си

бузи — имам и друго основание да смятам, че той не е прав. Може да сте твърде

млади, за да ви разправям, но не вреди да ви кажа, че едно девойче, ех,

най-хубавото девойче в Ливънфорд, предпочита мен пред всички други мъже. Чудно

нещо, само като си помисля за нея и ми се припива. — С подобаваща тържественост

той вдигна шишето в чест на най-хубавата жена в Ливънфорд и замълча за няколко

мига, потънал в блажени размишления за нея. Искаше му се да говори за Нанси,

гордо да се похвали с нейните прелести, но някаква недоловима като сянка

сдържаност го накара да замълчи; той сви вежди и затърси в далечните гънки на

ума си причината, която не му позволи да се отпусне, и неочаквано го озари

просветление. Стана му ясно, че не може свободно да говори за нея, защото не му

е жена. Когато в напрегнатия му мозък проблесна това изненадващо откритие,

Броуди мълком се изруга за своето нехайство.

— Срамота! — промърмори си той. — Не постъпи хубаво, Броуди! Трябваше да

се сетиш по-рано. — Той укоризнено поклати глава, пи още веднъж от уискито, за

да му помогне в разсъжденията, и дълбоко разчувствуван от нещастното положение

на Нанси, пошепна с пиянски плачевен тон: — Май че ще го направя. Бога ми, ще го

направя заради нея! — Малко остана сам да си стисне ръката, възхитен от

благородството на внезапното си решение да направи Нанси почтена жена. Наистина

тя не можеше да се похвали с общественото си положение, но какво от това?

Неговото име щеше да я издигне, щеше да ги издигне и двамата и ако се оженеше за

нея, с един великолепен жест щеше да я привърже по-сигурно към къщата, да

възстанови доброто мнение за себе си в града и веднъж завинаги да даде отговор

на тези тъжни въпросителни погледи, които забелязваше от време на време в очите

на Неси. Броуди удари с юмрук по писалището и изкрещя:

— Ще го направя! Ще й кажа още тази вечер! — И тогава, гледайки с

усмивка стреснатите лица на другарите си, каза с тон на горделива доблест: — Не

се плашете, момчета. Само си правех сметка за различни работи и тъкмо реших да

направя нещо за моята малка Неси. Тя напълно го заслужава. — След това Броуди

понижи патетичния си тон, лукаво им се захили и добави: — Един дребен въпрос на

семейна политика, за който рано или късно положително ще чуете. — Той тъкмо се

канеше да ги посвети по-подробно в своите намерения, когато единият от писарите, може би доловил предварително насоката на предстоящите откровения, побърза да

отвлече вниманието му с възклицанието:

— А как върви ученето на Неси, господин Броуди?

Броуди запримига срещу младежа и след миг отговори:

— Чудесно! Нали знаете, върви чудесно. Недейте задава глупави въпроси,

момко! Стипендията „Лата“ й е вече в джоба. — Той се хвана за новата тема,

предложена на помътения му ум, и продължи: — Тя е голяма утеха за мене, това

момиче. Само като я видя как току сложи прът в колелата на оня малкия Грирсън, изпитвам грамадно удоволствие. Тя все излиза по-добра от него, знаете ли, и

всеки път, като излезе отгоре, все едно, че забива нож на тоя гаден мазник —

баща му. Да! Сякаш нож му забива! — Броуди се изкиска само като си помисли за

Страница 219

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

това и надигнал шишето още по-високо, допиваше последните остатъци от

съдържанието му; изведнъж той се задави при опита си да пие и да се смее

едновременно и избухна в продължителен пристъп на дрезгава кашлица. — Че

потупайте ме по гърба, да ви вземат дяволите! — изхриптя той с изкривено лице и

насълзени очи, наведе се напред и се заклати като болен изтощен слон. —

По-силно! По-силно! — закрещя Броуди, когато единият от писарите скочи от

мястото си и го заудря по превития гръб.

— Лоша кашлица — рече младежът, когато припадъкът най-сетне отмина! —

Ето какво става, като седите с влажни дрехи.

— Ами! Това съвсем не беше кашлица… не — отговори Броуди и си избърса

лицето с ръкава. — Никога още не съм носил палто и никога няма да нося. Изгубих

си някъде чадъра, но няма значение, от дъжда като че ли винаги ми е ставало

хубаво. Аз съм як като клайдсдейлски жребец! — И той изправи мършавата си снага, за да им докаже, че е здрав мъжага.

— Неси не се е метнала на вас, господин Броуди — забеляза пак писарят. —

Тя няма чак толкова здрав вид.

Броуди свирепо го изгледа и гневно закрещя:

— Тя е здрава като канара. Да не сте и вие от ония глупаци, дето все

изкарват хората болни. Казвам ви, че нищо й няма. Беше малко неразположена

миналия месец, но то е дребна работа. Заведох я при Лори и той каза, че глави

като нейната били една на хиляда… да, аз пък бих казал — една на милион! — Той

тържествуващо ги огледа, посегна към шишето, за да изрази ликуването си, но

забеляза, че е празно, грабна го и с безпогрешна точност го запрати в кошчето за

боклук в ъгъла, откъдето по-късно то бе извлечено и захвърлено в Ливън

благодарение на великодушието на един от многострадалните му колеги. — Видяхте

ли какво значи мерене! — весело възкликна Броуди. — Аз имам вярно око! Аз мога, без да ми мигне окото, да улуча тичаш заек от петдесет крачки! Заек. Дявол да го

вземе! Да бях там, където ми е мястото, щях да си ходя на лов и яребиците и

фазаните щяха да падат като зърна на градушка. — Той тъкмо се канеше отново да

заговори за благородното си потекло, когато погледът му спря на часовника. —

Боже! Я гледай ти. То било, кажи-речи, пет часът. В моята компания времето

минава незабелязано. — Той шеговито намигна, закиска се и пак подхвана: —

Времето лети, когато човек работи здравата, както би казал тоя надут тип Блер.

Но май че трябва да ви оставя, мили мои. Вие сте добри момчета и аз много ви

обичам, обаче сега трябва да свърша една по-важна работа. — Той потърка ръце в

блажено предчувствие и добави със закачлив поглед: — Ако моят любимец дойде

преди пет, кажете му само, че сметките му са наред и кажете, че съм отишъл да му

купя дрънкалка. — Той тежко се надигна от стола, сложи си шапката, на два пъти

оправи прашната й периферия, докато я нагласи под желания ъгъл, взе тежкия

бастун и вече със съвсем пиянска важност застана на вратата със своята поклащаща

се фигура. — Момчета! — извика той, размахал бастуна, за да подчертае думите си.

— Само да знаехте къде отивам, очите щяха да ви изскочат от завист. Но вие не

можете да отидете там. Не! Не! В този град има само един човек, който може да

отиде на това чудесно място. — Той ги огледа внушително, додаде с дълбоко

драматично чувство: — И този човек съм аз! — хвърли последен поглед на техните

сдържани, но объркани лица и бавно излезе.

Щастливата звезда не му изневери, защото, докато се клатеше шумно из

коридорите и се блъскаше ту тук, ту там със залитащите си крачки, Броуди не

срещна никого; в пет без пет той изскочи от главната врата на открито и се

запъти към дома.

Дъждът беше спрял, въздухът лъхаше свеж и прохладен в тъмнината, където

току-що запалените лампи блещукаха по мокрите улици като безкраен низ топазови

луни по повърхността на черна, застояла вода. Правилното редуване на тези

отражения, всяко от които като че плуваше предателски към него, както вървеше, ужасно много забавляваше Броуди; той се захили и си каза, че непременно ще

разправи на Нанси за преживелиците си с това чудновато, обърнато надолу с

главата небесно явление. Нанси! Броуди се изкиска на глас, като си помисли за

всичко, което имаха да си кажат тази вечер, като се започне от съчиняването на

едно истински хапливо писмо до оная в Лондон и свърши с чудесното предложение, което бе решил да направи на самата Нанси. Разбира се, тя ще се поразстрои, като

го види да се връща — той го призна това великодушно на тъмнината — пийнал малко

повече от обикновено, но неочакваното, възхитително предложение за женитба щеше

да разпръсне целия й гняв. Броуди знаеше, че тя, тази драка, винаги бе искала да

осигури положението си, бе искала да има положение, каквото би могъл да й

създаде фин мъж като него, и сега я чуваше да възкликва поразена: „Сериозно ли

го казваш, Броуди! Божичко! Че ти направо ме смая! Да се омъжа за теб? Ти знаеш, че няма да изпусна този случай, както петел ечемично зърно. Ела да те стисна

здраво в прегръдките си!“ Да, тя ще бъде по-мила към него от всеки друг път след

такава върховна жертва от негова страна; очите му заблестяха при мисълта за

Страница 220

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

проявите на особеното й благоволение, с което щеше да го възнагради. Той вървеше

напред, сгряван от съзнанието, че всяка залитаща крачка го довежда по-близо до

Нанси, и не можеше да намери достатъчно силно сравнение, с което достойно да

опише нейния чар, нейното обаяние над него.

— Тя е… чудесна! — несвързано мърмореше той. — Тялото й е бяло и

стегнато като бялото месо на охранено пиле. Бих могъл просто да я изям. — Тези

мисли го завладяваха все повече, спомагаха за изострянето на желанието му,

разгаряха възбудата му; с последен бърз устрем той изкачи стъпалата на къщата, нетърпеливо затърси ключалката с ключа, отвори вратата и се втурна в мрака на

хола.

— Нанси! — високо извика Броуди. — Нанси! Аз се върнах при теб! — Той

постоя за миг в тъмнината, чакайки тя да се откликне, но понеже Нанси не

отговори, глупаво се усмихна на мисълта, че тя може би се крие, че чака той да

отиде при нея, извади кутия кибрит от джоба, запали газа в хола, тръшна бастуна

на стойката, закачи шапката и нетърпеливо отиде в кухнята. Там също беше тъмно.

— Нанси! — изкрещя Броуди изумен и в тона му прозвуча и раздразнение. —

Какви шеги си правиш с мене? Не искам да играя на сляпа баба. Не ги искам тия

твои прищевки, момиче! Искам тебе. Излез, където и да си се скрила. — Отговор

пак не се чу; Броуди отиде пипнешком до газовата горелка над камината, запали

газа, обърна се да огледа стаята и за своя изненада видя, че масата не е

сложена, че нищо не е приготвено за чай. За миг той остана съвсем неподвижен, втренчил смаян поглед в голата маса, ядно стиснал устни, докато изведнъж сякаш

го озари някакво просветление и той бавно промърмори с прояснило се лице:

— Трябва да е отишла на гарата с леля си. Виж какво си позволява! Тя е

единственият човек, който би посмял да го направи. Изпраща ме да обядвам навън, а след това ме кара да чакам за чай.

Това му се видя толкова забавно, че първо целият се разтърси от лек

смях, а след това избухна в гръмогласен кикот, като си мислеше почти с гордост

за нейната дързост. Дявол да го вземе, тя наистина му беше прилика! И все пак, когато веселието му се поуталожи и не знаеше за какво да се залови, реши, че не

му остава нищо друго, освен да дочака удоволствието да я види пак; застанал с

гръб към камината, от нямане какво да прави той се зае да разглежда стаята. За

него дори самият въздух бе изпълнен с присъствието на Нанси; виждаше я да се

плъзга леко насам-натам, да седи нехайно в неговото кресло, да се усмихва, да

говори, дори да му се присмива. Да! Ето и тази игла за шапка, забита в бюфета, беше белег на присъщото само на нея дръзко, безсрамно, неподражаемо безразличие.

Но на бюфета лежеше и нещо друго забодено с иглата, някакво писмо — онова

самонадеяно послание, което бе получил на закуска от дъщеря си. Броуди пристъпи

напред и с презрение го взе в ръка. Изражението му изведнъж се промени, като

забеляза, че това не беше същият плик, а друг, надписан с неговото име с

полегатия канцеларски почерк на сина му, с калиграфско изкуство, което толкова

приличаше на прилизаното благоприличие на самия Мат, че винаги го дразнеше. Още

едно писмо! И то от Матю! Нима този хитър, подъл страхопъзльо толкова се боеше

от него сега, че трябваше да се обяснява с баща си писмено, вместо да говори с

него лице с лице, като мъж? Изпълнен с дълбоко презрение, Броуди гледаше хубавия

надпис на плика, обаче чувството му се промени, когато, навел глава настрана, ни

в клин, ни в ръкав си помисли колко красиво изглежда собственото му име — почти

като напечатано, — изписано с тези четливи букви. Господин Джеймс Броуди! Той

можеше да се гордее с него, с това име! Леко усмихнат, обзет от безгранично и

високомерно чувство за собствената важност, което възстанови неговото

благоразположение, подтикнат от преливащото си самодоволство, Броуди небрежно

разкъса плика и извади отвътре един-единствен лист.

C>

„Скъпи татко — зачете той, — ти сметна, че е много под твоето

достойнство да ме разпитваш за новата ми служба, иначе щеше да научиш, че

длъжността ми е за женен човек. Не чакай Нанси да се върне. Тя тръгва с мене, за

да се погрижи да не падна от коня! Твой любещ и покорен син

@

Мат“

C$

Слисан до немай-къде, Броуди препрочете два пъти тези няколко думи,

откъсна нищо невиждащия си поглед от писмото и неуверено промърмори:

— Какво ли иска да каже? Какво общо има Нанси с коня на този глупак?

„Твой любещ син“… той трябва да е полудял!

После изведнъж му притъмня пред очите и му се стори, че и самият той

полудява, защото значението на бележката проникна в затъпелия му, помътен мозък, след като забеляза на гърба на листа надраскани с детинския, неграмотен почерк

на Нанси следните думи:

C>

„Мат и аз заминаваме, за да се оженим и да си поживеем както трябва. Ти

Страница 221

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

прекалено много обичаше своята бутилка, за да се ожениш за мен, затова можеш да

си легнеш довечера с нея. Дърт глупак такъв!“

C$

Страшен вик се изтръгна от устните на Броуди. Най-после той разбра, че

Нанси го е напуснала. Писмото изчезна от погледа му, стаята се завъртя и се

изгуби, той остана сам всред необятната безпределност на мрака. Изпълнените му с

болка очи тъпо гледаха от разкривеното му лице, изпод челото, прорязано сега от

бръчките на пълното съзнание за понесената загуба. Мат, собственият му син, беше

му отнел Нанси! Съкрушен от отчаяние, Броуди мислеше, че щеше да бъде много

по-добре, ако го беше улучил пистолетният куршум в онази къща на „Канала“, че

ударът, който му нанесе неговият син сега, беше много по-страшен, много

по-мъчителен от смъртта! Малодушният му и презиран син бе възтържествувал над

него. В ума му проблесна като светкавица цялата измама, с която бяха го оплели

през изтеклата седмица — безразличието на Нанси, а след това престорената й и

все пак сдържана обич, заключената й врата, измислената сродница в Овъртън,

пълното изчезване на Матю от къщата; сега той разбра всичко, припомни си и

сцената, когато ги изненада в кухнята, когато Нанси счупи чашата тъкмо когато

разпитваше сина си за новата му длъжност. Боже, какъв глупак е бил! „Дърт

глупак!“ — така го нарече тя, а как ли се бе присмивала тя над него, как ли му

се подиграваха двамата сега! Той не знаеше нищо, нито как са заминали, нито къде

са отишли. Беше безсилен и знаеше само, че те са заедно — не можеше да направи

нищо друго, освен да стои да мисли за непоносимата им близост, която го караше

да се гърчи и терзае.

Броуди бе изтръгнат от мрачната си забрава като внезапно дошъл на себе

си изпаднал в безсъзнание човек от гласа на Неси, която влезе в кухнята,

уплашено се втренчи в баща си и плахо промълви:

— Да ти сваря ли чай, татко? Аз нито съм пила чай, нито съм обядвала.

Той вдигна измъченото си лице, отправи й безсмислен поглед и извика с

прегракнал глас:

— Махни се! Върви в гостната! Върви да учиш! Върви, където искаш, само

ме остави на мира!

Неси избяга от него и Броуди отново бе погълнат от терзаещите го мисли,

той бе изпълнен със самосъжаление, понеже си даваше сметка, че сега няма кой да

се грижи за него и Неси освен неговата оглупяла и немощна майка. Тя трябваше да

се върне — Мери, неговата дъщеря! Той трябваше да й позволи да се върне и да му

гледа домакинството, пък било и само заради Неси. Мери трябваше да се върне!

Пълното значение на разговора му по този въпрос с Нанси му подействува като нов

удар, когато си спомни как беше я предумвал тя да напише писмото с отказа. А тя

знаеше през цялото време, че ще го напусне! Бе закъснял с предложението си за

женитба; какво ли щеше да прави сега без нея? Остра болка го прониза, когато си

представи, че може би в същия този миг тя е в прегръдките на сина му, отваря

устни за неговите целувки, радостно подлага твърдата си бяла плът на неговите

милувки. Сякаш в напразен опит да заличи измъчващото го видение, той вдигна ръка

и я притисна към тръпнещите си очи, устните му болезнено се изкривиха,

напрегнато, конвулсивно ридание се изтръгна от тежко вдигащите му се гърди и

отекна в тишината на стаята.

>>

V

Влакът, тръгнал в три и двадесет от Глазгоу за Ардфилан и завършил

успешно първата половина от пътуването, остави Овъртън зад себе си, премина под

ниските, влажни, изпълнени с пушек сводове на тунела Килмахю, изскочи на светлия

простор на мартенския следобед с отривисто тържествуващо изсвирване, което

остави зад локомотива виеща се лента пара, подобна на дълъг флаг, и започна леко

да се спуска по неголемия наклон, с който линията се приближаваше към

Ливънфордската гара. Влакът не беше тежко натоварен, много от вагоните бяха

празни, а в няколко имаше само по един пътник; сякаш горд с това, че беше успял

да изкачи стръмното нагорнище на Пойндфолд и да мине през тъмните опушени пещери

на Килмахю, влакът пое нататък с по-бавен и равен ход през рохкавите, възкафяви

полета, които линията пресичаше като дълга, стесняваща се в далечината бразда.

Във влака, сама в купето, в един ъгъл с лице към локомотива, със сложено

до нея малко куфарче, което представляваше целия й багаж, седеше една девойка.

Облечена в простичко сиво костюмче от здрав, евтин вълнен плат, с добре

прилягаща, но демодирана кройка, и със сива кадифена шапчица на тъмните си,

прибрани в стегнат кок коси, на която имаше само тясна розова панделка, събрана

от едната страна в скромна фльонга, тя седеше изправено, но спокойно, устремила

поглед през прозореца, и жадно, сякаш с тъга, се вглеждаше във всяка подробност

на променливата гледка. Лицето й бе слабо, носът — прав и фин с нежни ноздри, Страница 222

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

устните — изразителни и подвижни, хубостта на високото й, гладко бяло чело бе

подчертана от привлекателните й черни очи; от цялото й лице лъхаше печална

прелест — чиста и ясна тъга, сякаш някаква тежка, скръбна преживелица бе сложила

на всяка негова черта едва доловим и все пак неизличим отпечатък на страдание.

Тази слаба, безрадостна сянка, която леко омрачаваше и дори подсилваше красотата

на лицето й, правеше девойката да изглежда по-възрастна от своите двадесет и две

години, придаваше й вид на неотразимо обаяние, на неподправена искреност, която

изпъкваше още повече благодарение на строгата простота на облеклото. Както

лицето, така и ръцете й, макар и по друг начин, веднага привличаха вниманието: без ръкавици (те лежаха на коляното й), тези ръце, обърнати нагоре с дланите, леко и неподвижно почиваха на скута й. Лицето на девойката беше лице на мадона, но ръцете й, твърде червени, захабени и малко подпухнали, бяха ръце на слугиня; и ако страданието бе одухотворило лицето с по-възвишена красота, ръцете

красноречиво говореха за непосилния труд, който ги бе докарал до тази затрогваща

грозота, така силно контрастираща с лицето.

Впила поглед в прозореца, девойката бе тиха и неподвижна както

собствените й загрубели от работа ръце, но въпреки това на изразителните й черти

трептеше лека възбуда, издаваща вътрешния смут на нейното буйно биещо сърце.

Ето, мислеше си тя, това е стопанството на Мейнс с кафявите, разорани ниви и

плискащите се край тях, гонени от вятъра пенести вълни на Устието! Ето хармана, като квадратно жълто петно на фона на събраните накуп ниски белосани къщурки; ето и посивялата от бури кула на Линтънския фар и непроменените като нея синкави

масивни очертания на самата скала; ето на небето се открояваше дългата тънка

плетеница на корабостроителницата „Лата“, а ето че пред погледа й изпъкваше

островърхата кула на общината. Трогната от вълнуващата я гледка на всички тези

толкова добре познати места, девойката си мислеше как нищо не беше се променило, как всичко това бе трайно, сигурно и здраво. Тя. Мери Броуди, се бе променила и

сега с тъга копнееше да е такава, каквато е била, когато живееше по тези места, преди нажеженото желязо на случайността да бе сложило своето клеймо на челото й.

Унесена в тези размишления, с внезапна остра болка, сякаш в душата й се отвори

стара рана, тя забеляза ливънфордската селска болница, където два месена бе

лежала, борейки се със смъртта, където бе умряло нейното дете; при този

неочакван, мъчителен спомен ведрото й лице се помрачи и макар че тя не заплака —

сълзите й бяха отдавна изплакани, — устните й болезнено трепнаха. Мери видя

прозореца, през който с втренчен поглед бе непрекъснато гледала небето,

покритата с чакъл алея, заградена от лаврови храсти, по която бе направила

първите несигурни стъпки след оздравяването си, портичката, на която беше се

облегнала тогава, разтреперана и изтощена, изразходвала малкото си останали

сили. Поиска й се влакът да спре, за да може да задържи за по-дълго спомените, но той бързо я отнасяше от тъжната картина на миналото и след като направи

последния завой, откъслечно и мимолетно й показа Чърч Стрийт с редицата дюкяни, градската библиотека, площада; изведнъж се озова на самата гара.

Колко малък й се видя сега перонът с миниатюрните чакални и невзрачната

дървена будка на билетната каса; а когато някога беше стояла на същата тази

гара, за да вземе влака за Дарок, развълнувана от опасното си начинание, бе

треперала пред огромните й размери; но Мери се разтрепера и сега, когато си даде

сметка, че трябва да напусне усамотението на купето и да се покаже пред хорските

погледи. Тя твърдо стана, взе куфарчето си и въпреки че по бузите й изби лека

руменина, решително стисна меките си устни и смело слезе на перона. Беше пак в

Ливънфорд, след четири години!

Тя даде куфарчето си на приближилия се носач, разпореди се да й бъде

донесено при следващата обиколка на гаровата разносна кола, предаде билета си на

контрольора, слезе по ниската стълба на улицата и с разтуптяно сърце се запъти

към дома. Ако спомените не бяха й давали покой във влака, то сега те я

връхлетяха с непреодолима сила: струваше й се, че всяка крачка напред изправяше

пред нея някакво ново възпоминание и измъчваше и без това късащото й се сърце.

Ето Мерата, заградена в далечината от Ливън; ето училището, в което бе ходила

като дете; а когато минаваше край сводовете на градската библиотека, пазени от

същата двойна врата, тя се сети, че именно тука, на същото това място, бе видяла

за първи път Денис. Мисълта за Денис не предизвика у нея нито болка, нито

огорчение, а само тъжно съжаление, сякаш не се чувствуваше вече негова

възлюблена, нито пък жертва на неговата любов, а само безпомощна играчка на

непреклонната съдба.

Когато вървеше по Рейлуей Роуд, тя забеляза да идва насреща й жена,

която бе познавала в дните преди своето изгонване, и се приготви да бъде

оскърбена от остър, презрителен поглед; но нямаше нито поглед, нито остро

оскърбление, защото жената се доближи и я отмина със спокойно изражение, без да

покаже с нещо, че я е познала. „Колко много трябва да съм се променила“ — тъжно

си помисли Мери, когато сви в Уелхол Роуд, а когато стигна до къщата на доктор

Страница 223

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Ренуик, кой знае защо, си помисли дали и той би намерил, че много се е

променила, ако й се случеше някой път да го срещне. Той беше се показал толкова

добър към нея, че дори когато минаваше край неговата къща, изпита странно

вълнение. Мери не помисляше, че Ренуик бе й спасил живота, сякаш това нямаше

особено значение, но живо си спомняше писмата, които й бе писал — първото,

когато бе заминала за Лондон, второто, за да й съобщи за болестта на майка й, а

след това за нейната смърт; всичките тези писма бяха изпълнени с мило и

недвусмислено съчувствие. Може би никога нямаше да се върне у дома, ако не бяха

тези писма — ако не бе получила второто, нямаше да се обади на майка си и Неси

никога нямаше да узнае адреса, за да й изпрати своята отчаяна молба. Бедничката, наплашена Неси! Сега в главата на Мери нахлуха мисли за сестричето й и за баща

й, а когато се приближи до къщата, оживя споменът за онази нощ, когато я бе

напуснала, незаличимо запечатан в гънките на ума й, и тя не можа да сдържи

вълнението си; тихото, отдавна наложено спокойствие на външния й вид най-после

се стопи от прилива на гореща кръв, подгонена от необичайните трепети на

разтуптялото й се сърце.

Тя усети, че пак трепери в очакване на срещата с баща си; чувствуваше,

че леко изтръпва, докато по своя воля се приближава към потискащата атмосфера на

жилището, в което някога бе държана като пленница.

Когато най-сетне стигна пред родната си къща, Мери бе дълбоко поразена

от външния й вид и се запита в обзелото я смайване дали я гледа с други очи, но

след миг, когато се взря по-внимателно, забеляза отделните дребни промени, които

я правеха да изглежда и занемарена, и жалка. Прозорците бяха немити, пердетата

по тях — мръсни и опърпани, щорите — разкривени: едно от прозорчетата в

куличката бе отворено и без капаци, а другото — с плътно затворени капаци, като

замижало око, тъй че лицето на кулата й намигаше облещено, с неподвижна

насмешка. Чистият сив камък на фасадата бе изцапан от дълга, крива, ръждива

рязка, изписана от водата, която се стичаше от счупен капчук и минаваше по

лицето на къщата като позорно петно; капчукът висеше във въздуха, една плоча

стърчеше накриво, като пияна, откроявайки се от правата линия на стрехата, а