Замъкът на шапкаря

постепенно ръката на Мат се отпусна и гъвкавата снага на девойката мълком се

изплъзна от прегръдката му. Тогава, като че ли накаран от това движение да

проговори, но без да откъсне нито за миг очи от лицето на сина си и с думи,

студени и пронизващи като стомана, Броуди запита:

— Направил ли ти е нещо лошо, Нанси?

Хубавата прислужничка от „Герба на Уинтъновци“ бавно се приближи до него

и изхлипа с треперещ глас:

— Нищо особено. Въобще нищо. Не ме заболя. Вие дойдохте тъкмо навреме.

Броуди силно стисна устни, а погледът му стана още по-втренчен, когато й

рече:

— Не плачи тогава, мойто момиче! Излез оттука.

— Да те почакам ли тук, в къщата, мили? — пошепна му Нанси. — Ако искаш,

ще остана.

— Не! — възкликна Броуди без никакво колебание. — Достатъчно си се

измъчила тука. Бягай си у дома. — Очите му се разшириха, юмруците му се отваряха

и сключваха и той бавно продължи: — Искам да остана… насаме с този господин…

съвсем насаме.

Когато Нанси мина край него, Броуди я погали по бузата, без да я гледа,

и нито един мускул не се отпусна на лицето му.

— Да не му направиш нещо — уплашено пошепна девойката. — Той не мислеше

нищо лошо. Сам виждаш, че не е на себе си.

Броуди не отговори, а когато тя излезе, тихо затвори вратата и се

приближи до сина си. Двамата се изгледаха. Този път Матю не се смути от погледа

на баща си, защото веднага наведе очи и умишлено ги заби в земята. Мислите в

Страница 157

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

бесен вихър се носеха в помътения му от алкохола ум. Изпитаният от него в първия

миг потискащ страх се смени с противоположно чувство, което буйно се надигна и

разрасна в жестока, горчива обида. Нима му бе съдено баща му вечно да се

изпречва на пътя му? Споменът за всички унижения, за всички подигравки, за

всички побоища, претърпени от него през целия му живот, изгаряше като с бял

пламък мозъка му, обзет от пиянска храброст. Нима трябваше търпеливо да понесе

още един бой, защото, без да знае, беше се натъкнал на любовницата на баща си?

Подлуден от пиенето и от незадоволената си похот, разпален от обхваналата го

огнена омраза, Матю стоеше неподвижно, с безразсъдното чувство, че поне сега е

превъзмогнал страха.

Броуди гледаше наведената глава на сина си с необуздана ярост, която

най-сетне преля границите на желязното му самообладание.

— Куче! — изсъска той през стиснати зъби. — Ти се осмели да направиш

това! Ти се осмели да се намесиш в моя живот и да посегнеш на нещо, което е мое!

Аз те предупредих да не ми се изпречваш на пътя и сега… сега ще те удуша! — Той

протегна огромните си ръце да стисне сина си за гърлото, но Матю с рязко

дръпване се изплъзна, изтича със залитане на другата страна на масата и оттам

впи безумен поглед в баща си. Бледото му лице се покри с капки пот, устата му се

гърчеше, той се тресеше с цялото си тяло.

— Ти не си по-добър от мене, свиня такава! — закрещя той. — Да не

мислиш, че можеш да ми се налагаш и занапред! Ти искаше да запазиш тази курва за

себе си. Там е цялата работа. Но ако аз не мога да я пипна, ще се постарая да не

можеш и ти. Достатъчно съм страдал от тебе. Нямам намерение да страдам повече.

Не ме гледай така!

— Да не те гледам ли! — изрева Броуди. — Не само ще те гледам! Аз ще те

душа, докато изстискам последния дъх от негодното ти тяло!

— Хайде, опитай се — тежко дишайки, кресна в отговор Мат. — Няма да ти

дам да ме душиш… няма да се оставя да ме изтезаваш повече. Мислиш, че ме е страх

от тебе, но господ ми е свидетел, че не ме е страх! Аз ще ти покажа нещо, което

не си очаквал.

Още по-зверска ярост облада Броуди при това неочаквано

предизвикателство, очите му пламнаха, но той не проговори, а бавно започна да

обикаля масата, за да стигне сина си. Колкото и да беше странно, Матю не се

помръдна. Вместо това с див вик на лудешко ликуване той мушна ръка в страничния

си джоб, измъкна малък пистолет, свирепо го стисна с пръстите си и го насочи

право срещу баща си.

— Ти не знаеше, че имам ей това, свиня такава! — изписка той. — Не

знаеше, че го донесох от Индия. В него има куршум, който е моят армаган за тебе.

Получи си го сега, да те вземат дяволите! Получи го ти, вечно гаврещ се тиранин!

— И стиснал зъби зад побелелите си устни, Мат дръпна показалеца и натисна

спусъка. Блесна яркожълта светлина, чу се рязък гърмеж, който силно проехтя в

тясната стая. Изстрелян отблизо, куршумът жегна Броуди по сляпото око, заби се в

огледалото над камината и строшеното стъкло иззвънтя на пода всред замиращото

ехо на изстрела.

За секунда Броуди се скова от ужас, а след това със силен вик се втурна

напред и нанесе на сина си страхотен удар с железния си юмрук право между очите.

Матю се строполи като заклано животно и при падането удари главата си о крака на

масата. Загубил съзнание, той лежеше на пода; от носа и ушите му шуртеше кръв.

— Убиец! — запъхтяно промълви Броуди, вперил горящи очи в безчувственото

тяло пред него. — Ти се опита да убиеш собствения си баща! — Докато стоеше така, някой бясно зачука на вратата, в стаята разтреперана се втурна хазайката и

безобразното й лице стана още по-страшно, когато очите й се спряха на пистолета

и на безжизнената фигура на пода.

— Боже мой! — изпъшка тя. — Да не сте… да не сте застреляли собствения

си син?

Броуди притисна носната си кърпа към разкървавеното си и опърлено сляпо

око, лицето му остана неподвижно, гърдите му болезнено се вдигаха.

— Остави ни — заповяда той, без да отмести поглед от Матю. — Не, той се

опита да убие мен.

— Значи, той е стрелял по вас — извика жената и закърши ръце. — Знаех,

че нищо хубаво няма да излезе, като се намъкна тука насила. Пък и този пистолет

вдигна такъв шум!

— Махай се оттука! — заповяда й грубо Броуди. — Махай се, че ще се

вдигне още шум… щом само за това те е грижа.

— Да не направите нещо необмислено — умоляваше го тя. — Не забравяйте

името на къщата.

— Махай се по дяволите със своята къща! Тя и без това има лошо име —

закрещя Броуди и я стрелна със свирепия си поглед. — Не разбра ли, че малко

остана да умра! — Той я сграбчи за рамото и избута от стаята. След като затвори

Страница 158

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

вратата подире й, Броуди се обърна и отново мрачно се загледа в проснатата

фигура на сина си, после се приближи, застана над нея и я побутна с крак…

— Ти щеше да убиеш баща си — промърмори той. — Бога ми, ще ти платя за

това! — Той бавно отиде при масата, седна, скръсти ръце на гърдите и търпеливо

зачака Матю да се свести.

В течение на пет минути в стаята беше съвършено тихо, ако не се смяташе

бавното цъкане на закачения на стената часовник или падането на някоя главня в

огнището; после внезапно Мат изпъшка и се размърда. Стиснал глава с двете си

ръце, с все още шуртяща кръв от носа, той се помъчи да седне, но не успя и със

слаб болезнен стон пак се отпусна на пода. Полученият удар за малко не му счупи

черепа и сега му беше лошо от сътресение на мозъка. Той още не съзнаваше

присъствието на баща си, понеже стаята се въртеше пред очите му и ужасно му се

гадеше. Изведнъж страшно му се повдигна, той хлъцна и след това повърна. Гадното

съдържание на претоварения му стомах рукна от устата и отвратително се размеси с

локвата кръв на пода. Имаше вид като че ли няма да спре да бълва, сякаш

гърчещите тялото му напъни щяха да го убият, но най-после спря и след като

полежа безсилно на едната си страна, стана и замаян се довлече до един стол край

масата. Лицето му беше бледо и омазано с кръв, очите — изцъклени и подпухнали, но колкото малко и да виждаше, той съзря баща си и тъпо се вторачи в него.

— Още си тука, както виждаш — тихо пошепна Броуди, — и аз също съм тук.

— Той изрече последните думи бавно и натъртено и притегли своя стол по-близо до

стола на сина си. — Съвсем самички сме в тази стая. Това е чудесно, нали? За

мене е рядко удоволствие да бъда ей така с тебе и да те виждам толкова близо до

мен. — Той замълча за миг, сетне изръмжа: — Скъпата ти майка щеше много да те

хареса, ако можеше да те види сега. Видът на лицето ти щеше да изпълни нейното

сърце с радост! Тези модни дрехи, по които си изрисувал с бълвочи такъв чудесен

нов десен, щяха направо да я очароват! Големият й, прекрасен син!

Матю не беше в състояние да говори, но това и не се искаше от него;

Броуди вдигна пистолета, започна нарочно да си играе с него пред уплашения

поглед на сина си и продължи да говори с по-сдържан и замислен тон:

— Е-хей, като те гледам такъв, не мога да се начудя, че твар като тебе е

имала смелостта да се опита да ме убие. Ти си такава дребна въшка! Но макар и да

не ми се иска да ми забият куршум в мозъка, в известно отношение е жалко, че не

сполучи. Щеше толкова хубаво да танцуваш на бесилката и да се люшкаш от една

страна на друга с въже на жълтия си врат.

Матю, вече съвсем изтрезнял, обърна своето мъртвешко, жалко лице към

баща си и подчинявайки се на инстинктивния си подтик да избяга, направи слаб

опит да стане и да се измъкне от стаята.

— Стой на мястото си, псе такова! — кипна Броуди. — Да не мислиш, че съм

свършил с тебе? Ще си отидеш, когато аз поискам, а има и известна вероятност

въобще да не си отидеш.

— Аз не бях на себе си, татко — пошепна Матю. — Аз не знаех какво върша…

аз бях пиян.

— Значи, пийваш си по някоя чашка, а? — злобно му подхвърли бащата. — Я

го гледай ти! Още един благороден навик, който си донесъл от чужбина. Нищо

чудно, че толкова добре мериш с пистолета.

— Нямах намерение да стрелям — отговори шепнешком Мат. — Купих този

пистолет само за да се хваля с него. О! Никога, никога вече не ще правя такова

нещо!

— Ш-шт! Внимавай — подигра му се Броуди. — Недей дава такива прибързани

обещания. Може утре наистина да поискаш да убиеш някого и да му пръснеш черепа

така, че да му изтече мозъкът на земята.

— Татко, татко, пусни ме да си отида — разхленчи се Матю. — Ти много

добре разбираш, че не исках да го направя!

— Хайде, хайде! — гавреше се Броуди. — Това няма да го бъде. Няма да

прилича на такъв велик човек като тебе… няма да прилича на храбрия син на майка

ти. Както изглежда, трябва да си избълвал цялата си смелост. Трябва да ти

поднесем още една чаша, че да се съвземеш. — Той грабна оставения на масата

звънец и силно иззвъня. — Помисли само — продължи той с вледеняващ смях, — един

мъртвец не би могъл така да позвъни. Не! Нямаше да мога да те почерпя чаша

уиски, ако беше ме убил.

— Недей повтаря тази дума, татко — изхлипа Мат. — Тя ме плаши! Нали ти

казвам, не знаех какво правех!

В този миг хазайката влезе в стаята и със стиснати устни мълчаливо ги

загледа.

— Още сме живи, както виждаш — весело й подхвърли Броуди, — въпреки

всичките пистолети и барута и армаганите от Индия; а понеже сме живи, ще пием.

Донеси ни бутилка уиски и две чаши.

— Не искам да пия — трепна Мат. — Много ми е лошо. — Главата му се

Страница 159

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

пръскаше от мъчителна болка и му се повдигаше от самата мисъл за алкохол.

— Какво? — проточи Броуди. — Че как може така? Такъв видял и патил

юначага, който ходи с револвер в джоба? Слушай, по-добре е да пиеш, щом те черпя

— трябва да му врътнеш една чашка, за да събереш сили, преди да те предам на

полицията!

— Полицията! — едва пое дъх от ужас Мат. — Не! Не! Ти няма да го

направиш това, татко! — Той беше жалък в уплахата си. Полученият удар, реакцията

в чувствата му и близостта на баща му бяха го принизили до равнището на някаква

безгръбначна гадина, готова да пълзи в краката на Броуди, стига да можеше да го

умилостиви с това.

Броуди гледаше сина си с отвращение; той четеше мислите му и виждаше

позорния страх, изписан в кървясалите му очи. Той не проговори, докато жената не

донесе бутилката и чашите; после, когато тя си отиде, бавно промърмори на себе

си:

— Господ да ми е на помощ! И това нещо носи моето име? — После с

огорчение вдигна бутилката и напълни двете чаши с чисто уиски, без да го разреди

с вода.

— Хайде — провикна се той, — ще пием за здравето на моя голям, смел син!

За елегантния господин от Индия! За любимеца на жените! За човека, който се

опита да убие баща си! — Броуди свирепо помести чашата към сина си. — Пий, куче, или ще ти я плисна в мутрата. — Той пресуши чашата си на един дъх и впери

застрашителен поглед в Матю, който с мъка застави себе си да преглътне своя дял

от питието.

— Чудесно ще се забавляваме тази нощ, само ти и аз — гавреше се Броуди.

— Напълни си чашата! Напълни я, ти казвам!

— Татко, пусни ме да си отида у дома — изплака Мат, отвратен вече от

самия вид и вкус на уискито. — Искам да си отида у дома. Главата ми ще се

пръсне.

— Гледай ти! Гледай ти! — отговори Броуди, грубо подражавайки гласа на

жена си. — Нашия Мат малко го боли главичката. Трябва да е там, където те

ударих, синко. Това е ужасно! Какво ще правим сега? — той се престори на дълбоко

замислен и пак изпразни чашата си. — Знаеш ли, не мога да измисля нищо по-добро

от мъ-ъничко ракия. Това е подходящ лек за такъв непокварен, чист човек като

тебе: малко чисто уиски. Той пак напълни догоре чашата на Матю с неразредено

уиски, наведе се напред, като с менгеме стисна с пръстите си долната челюст на

сина си, отвори му насила устата и бързо изля съдържанието на чашата в гърлото

му; докато Матю се задъхваше и давеше, той продължаваше да говори със страшна

престорена веселост: — Така е по-добре! Много по-добре! А сега кажи ми — имай

пред вид, че искам да не се колебаеш и да бъдеш съвсем откровен, — кажи ми как

ти се видя Нанси. Може да не е от толкова добро потекло като майка ти, знаеш, но

от нея не смърди. Не! Тя има чисто телце в известни отношения. Изглежда, че

човек не може да има и едното, и другото. — Внезапно той смъкна маската на

престорена благост и изръмжа със сатанински глас: — Беше ли ти по вкуса, питам

те?

— Не зная. Не мога да кажа — изхленчи Матю, разбрал, че какъвто и

отговор да даде сега, все ще е крив.

Броуди замислено кимна с глава.

— Да, това е съвсем вярно! Аз не ти дадох достатъчно време да разбереш.

Колко жалко, че влязох толкова рано. Можеше да ви оставя още десетина минутки

насаме. — Той нарочно разпалваше въображението си на тая болна тема с мрачен, неосъзнат садизъм и знаеше само, че колкото повече измъчва себе си, толкова

повече терзае сина си. Колкото по-ясно виждаше как умът на сина му болезнено се

бунтува при спомена за доскорошните похотливи чувства, толкова повече му

натрапваше тези отблъскващи мисли.

— Е-хей — продължаваше той, — не можех да не се възхитя от смелостта и

силата, с която я беше притиснал, при все че тя надали би отказала нещо на такъв

галантен кавалер като тебе. Както я беше хванал, човек можеше да си помисли, че

се бориш с мъж.

Матю не можа да издържи повече. Издръжливостта му стигна крайния си

предел, той захлупи на масата главата си, която се пръскаше от ударите на

стотици чукове, избухна в безсилен плач и извика:

— Татко, убий ме, ако искаш. Все ми е едно. Убит ме и толкова, но, за

бога, остави ме на мира.

Слисан, Броуди го изгледа с яростно раздразнение; надеждата му да успее

с гаврите да накара сина си още веднъж да се нахвърли сляпо върху му, та да може

да изпита насладата да го просне безчувствен на пода, не се сбъдна. Той разбра, че Матю бе твърде слаб, твърде съсипан, твърде жалък в нещастието си, за да може

да го предизвика за ново избухване, и внезапен изблик на мъчителна обида го

накара да се наведе напред и да му удари страхотна плесница:

Страница 160

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— На ти тогава, тъпоглав лигльо! — високо кресна той. — Ти нямаш смелост

дори колкото една овца. — Цялата изтънченост на неговия гняв, насмешките,

сарказмът, иронията изчезнаха и на тяхно място се надигна и преля ярост, подобна

на бушуващо море, лицето му потъмя от развилнелия се бяс, както черни облаци

помрачават бурно небе. — Ти посегна на моя жена! Ти вдигна ръка срещу мене!

Срещу мене!

Мат вдигна към баща си жалък, умоляващ поглед.

— Не ме гледай! — изрева Броуди, сякаш синът му бе извършил

светотатство. — Ти не си достоен да вдигнеш очите си по-високо от обувките ми.

Не мога да те гледам, без да ми се доще да те заплювам. На, на, на! — При вейка

дума той бъхтеше главата на Матю като празна бъчва и я удряше о масата. — Боже!

— възкликна той с погнуса. — Какво представляваш ти! Главата ти кънти като

празен тъпан. Нима трябва да се напиеш, за да имаш смелост да се защищаваш? Нима

в кръвта ти няма нито капчица гордост? Нима не се гордееш с името, което си

наследил от мене? — После, стигнал върха на своята ярост, внезапно той сграбчи

Мат за рамото, вдигна го като разнебитена марионетка и го накара да се изправи.

— Защо ли си хабя времето с тебе тука? Да вървим у дома! — кресна той. — Ще те

заведа у дома. Трябва да те измъкна от тази развратна къща и да те заведа здрав

и читав при майка ти. Това съвсем не е подходящо място за сина на такава

благочестива жена. — Броуди хвана Мат под ръка, опря залитащото му,

полубезчувствено тяло на своето, хвърли на масата пари и нахлупи шапката на

главата на сина си. — Знаеш ли да пееш? — извика той, след като извлече Мат на

дрезгавата безлюдна улица. — Можем да си попеем двамата на път към дома.

Двамата, ти и аз, да покажем на хората какви приятели сме с теб. Пей, куче! —

заплаши го той и до болка му изви ръката. — Пей или ще те убия!

— Какво… какво да пея? — откликна се задъханият, измъчен глас на сина

му.

— Каквото искаш. Пей някой черковен химн. Да! — Броуди злобно се зарадва

на хрумването си. — Това е много подходящо. Ти току-що насмалко не уби баща си…

Трябва да славословиш господа и да му благодариш. Я запей „Всички люде“*, моето

голямо, храбро момче. Започвай! — заповяда той.

[* Стотният псалом на Давида, преработен като черковен химн. — Б.пр.]

— „Всички люде по земята“ — с треперещ глас подхвана Мат.

— По-високо! По-бързо! — закрещя Броуди. — По-мъжествено! С повечко

сърце! Представи си, че сега излизаш от молитвено събрание. — Той го поведе,

като го подкрепяше, влачеше, подпираше го, когато Мат залиташе по неравната

улица, тактуваше и от време на време подемаше припева с богохулствена гавра.

Те вървяха по тесния „Канал“ към къщи и думите на химна звучно кънтяха в

тишината на неподвижния въздух. Все по-глухо отекваха стъпките им и все по-глухо

долиташе песента, докато най-после и сетният замиращ шепот се загуби в мирния

мрак на нощта.

>>

X

Госпожа Броуди лежеше на тънкия сламеник в тясното си легло, заобиколена

от тъмнината на стаята си и от безмълвието на къщата. Неси и баба Броуди спяха, но откакто Агнес беше си отишла, тя лежеше будна и напрегнато се вслушваше да

чуе завръщането на Мат. След удара, преживян рано вечерта, умът й беше празен и

тъпото й вцепенение не й позволяваше да мисли, но докато чакаше, тя страдаше

физически. Старата остра болка я измъчваше пак! Мама се въртеше ту на една

страна, ту на друга, опитваше ту едно положение, ту друго в усилието си да

облекчи пронизващите я пристъпи на болка, които се стрелкаха по цялата дължина

на тялото. Краката й бяха студени, а горещите ръце непрекъснато се движеха по

изтърканата повърхност на парцаления юрган, с които беше завита. Пръстите й

несъзнателно опипваха всяко пришито парче, сякаш тя, без сама да си дава сметка, проследяваше работата, извършена от нейната игла. Госпожа Броуди смътно копнееше

за грейката, която да изтегли кръвта, приляла в натежалата й глава, към ледените

изтръпнали крака, но беше твърде отпаднала, за да се помръдне, а освен това

някакъв неясен страх не й позволяваше да напусне сигурното убежище на стаята си, боеше се от вероятността да я сполети някакво ново нещастие, да не би на

стълбището да я чака някое друго ужасно изпитание.

Секундите с бавно цъкане преминаваха в минути, минутите мудно се

провличаха в часове и ето че в спокойствието на нощта госпожа Броуди чу слабото

далечно биене на градския часовник, когато той отброи дванадесет едва доловими

удара. Всъщност беше започнал нов ден и скоро тя трябваше да се изправи пред

унилата върволица на дневните часове и всичко онова, което щеше да й донесе

новата зора. Но нейните мисли не следваха този път. Когато разбра колко е часът, тя само промърмори: „Закъснял е! И двамата са ужасно закъснели!“ С песимизма, Страница 161

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

присъщ на един сломен дух, тя прерови бездната на печатните възможности до

най-неизмеримите й дълбочини и съкрушена, се чудеше дали Мат не се е сблъскал в

града с баща си. Непредвидените обстоятелства, които биха могли да възникнат от

такава случайна среща, я караха да трепери дори както лежеше отпусната на

леглото.

Най-после, когато тревогата й стана съвсем непоносима, тя чу крачки

вънка на пътя. На госпожа Броуди отчаяно се искаше да се спусне към прозореца, да се опита да прониже мрака с погледа си, но не можеше да си позволи това

усилие и бе принудена да лежи неподвижно и да чака с трепетен страх щракането на

бравата на входната врата. Ето, тя чу този звук, ала с отварянето на вратата

безпокойството й порасна, защото веднага позна високия, креслив глас на мъжа си, присмехулен, заповеднически, нетърпящ възражение, и в отговор — плахия, смирен

глас на сина й. Тя чу мудното движение на тежко тяло, което шумно се качваше по

стълбите, и провлечените стъпки на друго, по-леко, по-отпуснато и по-грохнало, подир него. На площадката пред нейната стая мъжът й рече с висок, заплашителен

глас:

— Махай се сега в колибата си, куче! Утре сутрин ще се разправя с тебе с

нови сили.

Отговор не последва, чуха се само залитащи крачки и силно хлопване на

врата. Къщата бе отново завладяна от тишина, нарушавана само от случайни звуци, долитащи от стаята на Броуди; скърцане на пода, тътрене на стол, тропот на

захвърлени обувки, с хриптене на пружините, когато той се отпусна с цялата си

тежест на леглото. След този сетен звук ненарушимата тишина отново напълно

обгърна къщата.

Безпомощното й положение като че изостряше схватливостта на Мама и

прилагаше добавъчна сила на интуицията й. Госпожа Броуди разбра, че

възможността, от която се бе страхувала, се е сбъднала и че отгоре на това

някакво гибелно нещастие е сполетяло сина й. Последното обстоятелство тя веднага

долови от тътренето на заплитащите му се крака и безнадеждната немощ в гласа му, но сега въображението й се развилня и започна да изпълва скования покой на нощта

с тревожни звуци. Стори й се, че чува някого да плаче. Тя се запита дали това бе

лекият полъх на вятъра вън, или наистина бяха приглушените ридания на нейния

син? Ако това беше Мат, до каква ли необмислена постъпка можеше да го докара

такова отчаяние? Представи си го, заблуденото, но все пак любимо дете, да

обмисля някой безразсъден начин за самоунищожение. Незабавно риданията се

превърнаха в тиха печална музика, която се лееше с настойчивостта на погребално

песнопение. Госпожа Броуди се помъчи с всички сили да заспи, но не можа. В

несигурното състояние на ума й, блуждаещ между действителността и сънищата, това

ридание я заливаше, както сиви вълни заливат изоставен бряг под отчаяния

безутешен писък на морски птици. Тя виждаше проливен дъжд и под него пресни,

мокри буци току-що разкопана глина, груба дъсчена катафалка, на която стои жълт

ковчег; виждаше как спускат ковчега и как тежки, лепкави буци пръст започват да

падат отгоре му. Със сподавен вик Мама се обърна по гръб. Жесток пристъп на

телесно страдание изведнъж разпръсна полусъзнателните й видения. Терзаещата

болка, която беше я прерязвала от време на време преди, сега я връхлетя с

яростна и неотслабваща упоритост. Беше непоносимо. Досега тази особена болка, макар и ужасно силна, винаги бе краткотрайна, но сега терзанието не прекъсваше.

То й се видя далече по-лошо от родилни мъки и в ума й проблесна мисълта, че

страда тъй ужасно, понеже не беше защитила дъщеря си и беше допуснала

безразсъдното й изгонване в бурята, тъкмо преди да роди. Струваше й се, че

омаломощеното й сърце се къса на парчета от зашеметяващия напор на болката.

— О, боже! — зашепна тя. — Избави ме! Не мога да понасям повече!

Но болката не я остави, а се засили още, докато не можеше да издържи

повече; с безумно усилие госпожа Броуди се изправи на крака и се загърна

по-плътно с дългата си нощница. Тя се олюляваше на всяка крачка, но страданието

я караше да върви напред; довлече се боса до стаята на сина си и, кажи-речи,

падна на леглото му.

— Мат — задъхваше се тя, — пак имам болки. Не спират… Тичай… тичай за

доктор. Тичай бързо, синко!

Матю едва бе заспал и сега седна в леглото, стреснат от появяването на

туй ново, ужасяващо видение; той страшно се уплаши от майка си, понеже можеше да

различи само някаква дълга бяла фигура, просната напреко на кревата му.

— Какво има? — извика той. — Какво искаш от мене? — После, когато смътно

осъзна, че майка му е болна, възкликна: — Какво ти има, Мама?

Госпожа Броуди едва дишаше.

— Умирам. За бога, Мат… доктор! Няма да остана жива от тази болка! Тя ще

ме довърши, ако не побързаш!

Мат скочи от леглото, главата му беше още замаяна под влияние на

неотдавнашните собствени изживявания, страстно разкаяние обзе и без това

Страница 162

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сломения му вече дух и той пак се превърна в уплашено, измъчвано от съвестта

момче.

— Аз ли съм виновен, Мама? — захленчи той. — Затова, че ти взех парите?

Няма вече да го правя. И часовника ще ти откупя. Ще бъда добро момче!

Госпожа Броуди едва ли го чу, беше й толкова зле, че надали можеше да

разбере думите му.

— Тичай бързо! — стенеше тя. — Не мога да издържа повече!

— Отивам! Отивам! — възкликна Мат сломен от самоунижение. С бясна

бързина той намъкна панталоните си, навлече сакото, сложи си обувките, спусна се

бегом по стълбите и изскочи на улицата. С големи, несигурни крачки Мат тичаше по

средата на улицата, а вятърът, който образуваше с движението си, вдигаше

сплъстената коса от посинялото му подпухнало чело.

— О, боже! — шепнеше той бежешком. — Нима сега ще убия и майка си?

Грешката е у мене. Аз съм виновният. Лошо постъпих към нея.

В покрусата, последвала пиянството, той смяташе себе си отговорен във

всяко отношение за внезапното заболяване на майка си и разтърсван от сълзливи

гърчове, гласно молеше бога и редеше безумни, несвързани обещания да се поправи

и да изкупи грешката си, само и само господ да му запази Мама. Той тичаше с

отметната назад глава, с притиснати към страните лакти, с риза, разтворена на

тежко дишащите гърди, с развяваща се незакопчана горна дреха, тичаше като

престъпник, бягащ от правосъдието, движен единствено от стремежа да се спаси.

Въпреки неясното си намерение да стигне града, отначало, поради отчаянието и

объркаността на мислите си, той нямаше определена цел, но сега, когато започна

да поема дъх с къси, безсилни пъшкания и усети бодежи в страната си, което го

накара да разбере, че не може да тича повече, Мат се замисли как по-скоро да

намери доктор. Измъчен и изтощен, той съзна, че не ще може да продължи пеша чак

до Ноксхил, за да повика сър Лори. Беше твърде далеч. Внезапно си спомни, че в

едно от обемистите си писма Мама бе споменала някой си д-р Ренуик, който живеел

на Уелхол Роуд и както му се струваше, беше се отзовала благоприятно за него. С

тази мисъл Мат сви наляво при железопътния мост, принуди изнуреното си тяло да

положи още малко усилия и за свое облекчение видя червен фенер пред една от

тъмните къщи на пътя.

Задъхан, той спря пред вратата, объркано затърси нощния звънец, намери

го и дръпна дръжката с цялата стремителност на своя насъбран страх. Дръпна я тъй

силно, че както стоеше на улицата, чу продължителен звън вътре в смълчаната

къща; след няколко мига над главата му се отвори прозорец и се подадоха главата

и раменете на някакъв мъж.

— Какво има? — обади се над него рязък глас.

— Трябва да дойдете веднага, докторе! — извини Мат с извито нагоре,

слабо белеещо в мрака разтревожено лице. — Майка ми е болна! Стана й много зле!

— От какво е болна? — запита Ренуик.

— Не мога да ви кажа, докторе — възкликна Матю с пресеклив глас. — Аз

въобще не знаех нищо, докато не й прилоша. О! Тя има страхотни болки! Елате

веднага!

— Къде е това? — попита примирено Ренуик. Той не виждаше положението в

същата изключителна и крайна тревожна светлина както Матю; за него това беше

само една нощна визита, която можеше да се окаже сериозен или незначителен

случай, един от често повтарящите се, дразнещи моменти в работата му —

лишаването от хубава нощна почивка.

— Ние се казваме Броуди, докторе. Положително знаете къщата на края на

Дарок Роуд.

— Броуди! — възкликна докторът; после, след кратко мълчание, каза с

променен, въпросителен тон: — Защо идвате при мене? Майка ви не е моя пациентка.

— Ах! Откъде да зная всичко това — трескаво извика Матю. — На нея й

трябва лекар! Вие трябва да дойдете — тя толкова страда! Аз ви моля да дойдете!

Това е въпрос на живот или смърт!

Ренуик не беше същият както преди две години; сега той беше човек,

комуто успехът позволяваше да избира, да отказва на пациенти, които не желаеше

да лекува, но не можа да устои на тази молба.

— Добре, ще дойда — отсече той. — Вървете напред. Аз ще дойда след

няколко минути.

Матю въздъхна с облекчение, изсипа куп несвързани благодарности към

затворилия се вече прозорец, обърна се и забърза към дома. Въпреки всичко,

когато стигна пред къщата, достраша го да влезе сам и както не беше достатъчно

облечен, остана да трепери отвън, обзет от чувството, че трябва да дочака

лекаря, за да има смелост да влезе. При все че беше закопчал дрехата си догоре и

току се загръщаше с нея, студеният нощен въздух го пронизваше като с нож, но

страхът, че може да направи някое ужасно откритие, че не е изключено да намери

Мама да лежи безжизнена на неговото легло, го караше да стои нерешително пред

Страница 163

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

портата и да трепери от студ и ужас. Обаче не стана нужда да чака дълго, защото

скоро на завоя на пътя се показаха жълтите петна на два фенера на кабриолет и с

приближаването си заблестяха по-ярко. Най-после те извиха към края на пътя и

спряха, осветили Мат с целия си блясък, а от тъмнината зад тях бодро прозвуча

гласът на Ренуик:

— Защо не сте влезли? Голяма глупост е да стоите така, след като сте

тичали. Можете да настинете смъртоносно, като висите така целият изпотен. — Той

скочи от кабриолета и от непроницаемия мрак влезе в кръга на светлината. — Хей, човече! — неочаквано рече той. — Какво ви има на главата? Ударил ли ви е някой?

— Не! — запъна се объркано Матю. — Аз… аз паднах.

— Лошо сте се ударили — бавно отговори Ренуик с отправен към него

въпросителен поглед; въпреки всичко той не каза нищо повече, а само направи

движение с чантата, която държеше в ръка, за да подкани Матю да влязат.

Влязоха. Тишината, и мракът веднага ги погълнаха.

— За бога, запалете светлината — ядосано се сопна Ренуик. Колкото

по-дълго беше с Матю, толкова по-ясно преценяваше и осъждаше с присъщата си

проницателност неговото малодушие и нерешителност. — Не можахте ли да се

погрижите за всичко това, преди да дойда? Трябва да се овладеете, ако искате да

помогнете на майка си.

— Не се безпокойте — пошепна Матю. — Имам кибрит в джоба. — С трепереща

ръка той драсна една клечка и запали малката газова горелка в хола; в тази

мъждива, примигаща светлина двамата се запътиха напред подир собствените си

колебливи сенки и се заизкачваха по стълбите. Вратата към стаята на госпожа

Броуди беше полуотворена и отвътре долиташе звук на ускорено дишане, който така

развълнува Матю, че той се разплака:

— Слава богу, тя е жива!

С непостижимо героично усилие Мама беше се върнала в собствената си стая

и сега лежеше безпомощна като ранено животно, сполучило с върховно напрежение на

сетните си сили да стигне бърлогата си. Лекарят взе кибрита от неспособните за

нищо пръсти на Матю, запали газовото осветление в спалнята и мълком изпроводи

Матю навън, после затвори вратата, обърна се и седна до проснатата на леглото

фигура. Тъмните му загрижени очи се спряха върху очертанията на съсипаното тяло

пред него и след като с внимателен допир провери бързия ускорен пулс на госпожа

Броуди и забеляза следите на изтощението по дълбоко хлътналите й бузи, лицето му

леко се помрачи от оформящото се вече в главата му подозрение. След това нежно

сложи дланта си на тялото й, чувствителната му ръка веднага долови

неестествената съпротива на опънатите мускули и едновременно с това лицето му

стана още по-загрижено. В този миг госпожа Броуди отвори очи и с молба ги

устреми към него; после бавно пошепна:

— Вие дойдохте! — По думите и погледа й личеше, че го смята за свой

спасител. Чертите му се смекчиха в същия миг, когато тя го погледна, и

изражението му стана приветливо и успокояващо.

— Ей тука ви боли — посочи той леко, с натискане на ръката. — Ето, на

това място.

Госпожа Броуди кимна с глава. Видя й се чудно, че пекарят веднага

отгатна къде се крие болката й; това му придаваше чудотворна и внушаваща

благоговение сила; докосването му веднага й се стори целебно, а неговата леко

движеща се ръка се превърна в някакъв талисман, който щеше да открие и да

разгадае безпогрешно причината на измъчващата я болест. Тя с готовност му

позволи да изследва изтерзаното й тяло, уверена, че пред нея стои човек, който

притежава почти божествена сила да я изцери.

— Така е по-добре — насърчи я Ренуик, когато усети, че тя се отпуска. —

Можете ли да изтърпите, ако натисна малко по-силно… само веднъж? — запита той.

Мама пак кимна с глава и послушна на полугласната му заповед, се опита да диша

спокойно, докато дългите му сигурни пръсти я караха цялата да изтръпва от

пронизващата я болка. — Прекрасно! — Той й поблагодари със спокойна любезност. —

Вие сте много смела. — Нито едно трепване на клепачите му не й издаде, че

дълбоко в тъканите на тялото й беше открил възлите на дълбоко вкоренен израстък, напреднал до такава степен, както бе разбрал, че бе извън човешките сили да й се

помогне. — Откога имате тези болки? — попита я той спокойно. — Положително това

не е първият пристъп?

Госпожа Броуди с мъка заговори:

— Не! Отдавна ги имам, от време на време ме заболяваше, докторе, но

никога толкова дълго, както сега. Болката спираше изведнъж, но този път много

бавно ми олеква. Сега вече ми е по-добре, знаете ли, но още не ми е минало.

— Разбира се, вие сте забелязвали и други симптоми, госпожа Броуди —

възкликна Ренуик с поглед, които говореше повече от простите му думи. — Сигурно

сте знаели, че не сте добре. Защо не сте взели мерки по-рано?

— Знаех си го — отговори Мама, — но като че ли все не ми стигаше време

Страница 164

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

да се погрижа за себе си. — Тя не спомена нищо за деспотизма на мъжа си и само

добави: — Просто не обръщах внимание. Мислех си, че с време ще се оправя.

Ренуик бавно поклати глава с лек упрек и каза:

— Боя се, че много сте занемарили себе си, госпожа Броуди. Може да се

наложи сега да полежите известно време. Трябва да решите да си дадете почивка…

отдавна вече имате нужда от нея. Почивка и никакви тревоги!

— Че какво ми има? — пошепна болната. — То не е… не е нещо сериозно?

Докторът стана от леглото и я загледа благо.

— Какво ви казах за тревогите? — отговори й той. — Аз ще дойда утре за

по-подробен преглед, когато няма да имате болки. А сега хубавичко ще си отспите.

Сега ще ви дам нещо, от което ще ви олекне.

— Можете ли да ми помогнете? — безсилно промърмори Мама. — Не бих могла

да издържа това още веднъж.

— Няма вече да ви боли — успокои я докторът. — Ще се погрижа за това.

Госпожа Броуди мълчаливо го наблюдаваше, докато той взе чантата си,

отвори я и извади малко шишенце, от което внимателно отмери няколко капки в една

чаша; след това, когато добави вода и се обърна пак към нея, тя сложи мършавата

си ръка на неговата и каза разчувствувана:

— Вие сте толкова добър към мене! Нищо чудно, че всички говорят за вас.

Мога само да ви благодаря, че бяхте толкова добър да дойдете при мене тази нощ: благодаря ви от все сърце!

— Хайде, изпийте това — промълви Ренуик и леко стисна сухите й,

загрубели пръсти. — Това е чудесно нещо за вас.

Мама пое чашата с безграничното доверие на малко дете, пресуши и тъмната

утайка, направи усилие да извика слаба, трагична усмивка на бледите си устни и

пошепна:

— Много беше горчиво, докторе. Трябва да е добро лекарство.

Докторът й отвърна с ободряваща усмивка.

— А сега си починете — заръча той. — Имате нужда от хубав, дълъг сън. —

И без да отпусне ръката й, отново седна до нея и зачака приспивното да окаже

своето действие. Присъствието му повдигаше самочувствието й с благотворното си

магнетично влияние; талисманът, който стискаше с пръстите си, сякаш се боеше да

го изпусне, я успокояваше; от време на време очите й се отваряха да го погледнат

с благодарност. Сетне зениците й бавно се стесниха, напрегнатите черти на лицето

се отпуснаха и тя сънливо промърмори:

— Господ да ви благослови, докторе. Вие спасихте живота на моята Мери и

пак вие ще излекувате и мен. Елате при мене пак… моля. — След това тя заспа.

Ренуик бавно освободи ръката си от нейните сега отпуснати пръсти, прибра

всичко в чантата си и прав загледа спящата. Защитното було на успокояваща

жизнерадост бе изчезнало от неговото лице и сега то бе омрачено от печална

увереност, примесена със загрижено човешко съчувствие. За миг той остана

неподвижен, после зави болната по-топло с юргана, намали газа и излезе от

стаята.

В дъното на стълбището го чакаше Мат и бледото му уплашено лице

светлееше с белезникавата нездрава бледост на луната.

— Как е тя? — запита той полугласно. — По-добре ли е?

— Сега няма болки и спи — отговори Ренуик. — От това майка ви имаше

най-голяма нужда. — Той погледна Мат право в очите, като се чудеше дали може да

му каже всичко.

— Къде е баща ви? — най-после попита той. — Струва ми се, че трябва да

го видя.

Погледът на Мат посърна, подпухналите му очи се наведоха, той гузно се

раздвижи и пошепна:

— Татко спи. Не ми се иска да го безпокоя. Не! По-добре е да не го

будим. Няма да има никаква полза.

Лицето на Ренуик придоби сурово изражение пред жалкия поглед на Матю.

„Що за къща е това? — питаше се той. — И що за хора? Майката, синът, дори и това

нещастно дете Мери, всички треперят пред единственото всемогъщо същество, пред

господаря на къщата, пред този свиреп Броуди.“

— Не зная дали ще е желателно за мен да продължа лекуването на този

случай — най-после каза той, като студено подчертаваше всяка дума, — но можете

да кажете на баща си, че ще дойда да поговоря с него утре.

— Искате да кажете, че още дълго ще е болна? — измънка Матю.

— Не повече от шест месеца.

— Колко дълго! — бавно изрече Мат. — Тя гледа цялата къща. Как ще се

справим без нея?

— Ще трябва да се справите — сурово промълви докторът. — Крайно време е

да се научите.

— В какъв смисъл? — тъпо запита Матю.

Страница 165

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Майка ви умира от неизлечим вътрешен рак. Тя никога вече не ще стане

от леглото си. След шест месеца тя ще е в гроба.

Мат залитна, сякаш Ренуик беше го ударил; загубил сили, той седна на

стъпалата. Мама умира! Само преди пет часа беше го заобиколила с грижите си,

беше му поднесла вкусно ядене, сготвено от собствените й ръце, а сега лежеше

безсилна на легло, от което никога не щеше да стане! Оборил глава на ръцете си, той не забеляза излизането на лекаря, нито чу звука на затварящата се врата.

Сломен от скръб и угризения на съвестта, Мат гледаше не напред, а назад; под

натиска на спомените мислите му преброждаха целия му живот; съживилите се

възпоминания блуждаеха по всичките пътеки на миналото. Той усещаше нежното

поглаждане на нейните ръце, милувката на бузата й, докосването на устните й до

неговото чело. Виждаше я да влиза в стаята му, когато той капризно се търкаляше

на леглото, чуваше я да казва, за да го предразположи: „Ето нещо вкусничко за

тебе, синко.“ Чертите й се мяркаха пред него с най-различно изражение,

придумващо, умоляващо, галещо, но все със същия, неподдаващ се на никакво

определение отпечатък на любовта й към него. После видя лицето й, навеки

застинало в тихата, спокойна скованост на смъртта, и във ведрината му пак

забеляза на бледите устни онази усмивка на нежност, с която винаги бе посрещала

всеки негов поглед.

Останал самичък на стълбите, Мат избухна в ридания и не преставаше да си

повтаря шепнешком:

— Мама! Мама! Винаги си била толкова добра към мене!

>>

XI

— Къде е горещата ми вода? — крещеше Броуди. — Горещата вода. Водата за

бръснене! — Той стоеше на площадката пред стаята си по риза и панталони и викаше

към долния етаж. Това бе първият случай, откакто помнеше, когато водата за

бръснене не бе сложена готова пред вратата му точно на секундата; по силата на

навика машинално се беше навел да вдигне каната, но каната не беше на мястото

си; При тази небивала чудовищна проява на невнимание изумлението му веднага

отстъпи пред чувството на лично оскърбление и това още повече изостри мрачното

му настроение, с което бе станал от сън. Щом се събуди тази сутрин, събитията от

миналата нощ му се представиха в друга светлина и след като ги повтори в ума си, започна бавно да се вбесява при мисълта, че син му се беше натъкнал на връзките

му с Нанси, беше открил мястото на срещите им в къщата на Коледж Стрийт.

Негодуванието, че такъв некадърник като Мат се е осмелил да се намеси в личния

му живот, го накара да забрави преживяната опасност; необичайният случай с

изстрела се загуби в пределите на невероятното и злобният му яд се надигаше само

поради това, че бяха му попречили да се забавлява. Главата му беше замаяна от

тежкия сън; вечната тревога за неуспехите в търговията, която непрекъснато

гнетеше подсъзнанието му и го тревожеше още при събуждането, подсили острото му

мрачно раздразнение; и сега, когато толкова му се искаше да се обръсне и освежи, за да подреди обърканите си мисли, не можеше да получи гореща вода. „Вечно

същото! — каза си той. — В тази проклета къща човек никога не може да получи, каквато иска.“ — И с пълна сила на законното си възмущение той отново зарева:

— Вода! Да ми донесеш веднага вода! Дяволите да те вземат, да не искаш

да стоя тука цял ден и да ми изстиват краката за твое удоволствие! Донеси

водата, да те вземат мътните!

Нито звук! За негово изумление Мама не изтича по стълбите, задъхана от

унижение и бързане, с познатата, дигаща пара кана в ръка и плахи извинения на

устните. Долу цареше необичайна тишина. Броуди изпръхтя с издути ноздри като зъл

бик, който души вятър, не можа да долови апетитния мирис на закуската от кухнята

долу. Той изпъшка гневно и тъкмо се канеше да слезе долу и да предяви исканията

си по по-убедителен начин, когато неочаквано вратата на стаята на Мат се отвори

и подчинявайки се на приглушените звуци на последни напътствия, оттам излезе

Неси и боязливо се приближи до баща си.

Когато я видя, гневът му се поукроти, навъсеното му чело се разведри,

ядната извивка на устните леко се смекчи. Присъствието на дъщеря му неизменно

смекчаваше присъщата му грубост и всъщност именно поради това тя бе избрана да

му съобщи новината.

— Татко — плахо рече Неси. — Мама не е станала тази сутрин.

— Какво! — провикна се Броуди, сякаш не можеше да повярва на ушите си. —

Още не е станала? Още лежи по това време?

Неси кимна.

— Но тя не е виновна, татко — умоляващо прошепна тя. — Не й се сърди… Тя

не е добре. Тя се опита да стане, но не можа да се помръдне.

Броуди изръмжа. Беше сигурен, че жена му я мързи, че симулира, че цялата

Страница 166

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

тази работа е скроена, само и само за да остане той без вода за бръснене. След

това се сети за закуската. Кой щеше да му я приготви сега? Той рязко направи

крачка към стаята на Мама, за да види дали присъствието му няма да я накара да

забрави неразположението си и да я съживи за по-полезна дейност.

— Мама е била ужасно зле цялата нощ — спря го Неси. — Станало е нужда

Мат посред нощ да тича да търси лекар.

Броуди се спря като закован при това ново и изненадващо съобщение и

възкликна с недоволно изумление:

— Лекар ли! Че защо не са ми казали? Защо не са се посъветвали с мене?

Всичко ли в тази къща ще се върши зад гърба ми, без да ми се казва? Къде е Мат?

Матю, който слушаше разговора през полуотворената си врата, бавно излезе

на площадката. По сбръчканото му, отслабнало лице се виждаше, че не беше спал и

сега той неспокойно гледаше баща си в ярката дневна светлина. Все пак Неси бе

изиграла ролята си и бе съобщила потресаващата новина; сега щеше да му е

по-лесно да обясни останалото.

— Защо не ми каза за тази… тази работа, господинчо? — свирепо повтори

Броуди. Той не искаше да употреби направо думата „болест“; по негово мнение

цялата работа беше измислица, целяща да наруши неговото спокойствие, заговор, за

да му се създадат главоболия. — Защо не си дошъл първо при мене?

— Не исках да те тревожа, татко — измънка Мат. — Мислех, че спиш.

— Много си се загрижил за мене изведнъж — подигра му се Броуди. —

Невинаги отделяш толкова внимание на здравето ми, нали? — Той многозначително

замълча и после добави: — Ти си извикал Лори… е? Какво каза той за нея?

— Не, не беше Лори — смирено отговори Матю, — не можах да извикам него,

татко. При нея дойде Ренуик.

Броуди целият потрепера от гняв.

— Какво! — изрева той. — Ти си довел този простак в моя дом! Къде си

мислил, глупак такъв! Не знаеш ли, че ние сме заклети врагове? Разбира се, че

той ще нареди Мама да остане на легло. Естествено — продължи подигравателно

Броуди. — Сигурно е наредил да лежи цяла седмица. Той ще изкара, че ние сме я

уморили тука. Не се и съмнявам, че ще подпише да я храним с пиле и шампанско, а

ние ще се чудим откъде да намерим пари да му платим за лекуването.

— Ах, татко! — увещаваше го Матю. — Не вярвам такова нещо. Той каза, че…

че положението й е наистина сериозно.

— Ами! — изръмжа Броуди. — Пет пари не давам за мнението на такъв като

него… пък и ти не си по-добър, щом го пускаш тук зад гърба ми. Хубавичко ще ти

плати за това! И за него ще си получиш заслуженото!

— Тъй или иначе — запелтечи Мат, — той каза… каза, че ще дойде да я

прегледа по-подробно тази сутрин… и че иска да поговори с тебе.

— Тъй ли! — рече Броуди. Той стоеше, без да проговори, с устни,

разтегнати в отвратителна, презрителна усмивка. Ренуик щял да дойде в дома му

тази сутрин? Може би за да сложи начало на цяла редица всекидневни визити, без

съмнение със сметка, че едно такова мекушаво, безгръбначно същество като Мама

може прекрасно да се превърне в мнима болна, която ще разиграва, както си ще.

Броуди неволно сви юмрук, както правеше винаги, когато вземаше някакво твърдо

решение, и скръцна със зъби. — Аз ще го посрещна лично — промълви той гласно с

тон на крайна враждебност. — Ще видя какво има да каже. Аз ще му приготвя

изненада. Вместо да види нея, ще види мен.

После, след кратко мълчание, през време на което беше се загледал

направо пред себе си, той се обърна.

— Неси — каза той, — иди и донеси на татко си малко гореща вода. Гледай

да не се опариш, миличкото! След това събуди старата си майка… Нека ни приготви

нещо за закуска. Ако Мама може да се излежава, има други, които трябва да

работят. Хайде, върви сега. — Той я потупа по слабите рамена и влезе обратно в

спалнята си.

Горещата вода скоро бе донесена и Броуди пристъпи към привичните

подробности на сутрешния си тоалет. Но мислите му бяха далеч от онова, което

вършеше. Той току спираше, в устремения му в пространството поглед пламваше

злобно пламъче и той яростно, презрително тръсваше глава.

— Ще държи жена ми на легло — ядно мърмореше той, понеже смяташе вече,

че Ренуик преднамерено е наредил жена му да лежи. — Безсрамно нахалство! Но аз

ще го науча! Ще видим дали ще се бърка в моите работи пак!

Още от времето на страшното боледуване на дъщеря си той бе затаил злобна

ненавист към Ренуик заради заклеймяващите обвинения на доктора при онзи паметен

разговор, когато той отказа да споходи Мери, която се бореше със застрашаващата

живота й пневмония, и да й помогне. Свирепа вражда пламтеше в него сега, докато

обмисляше предварително всички хапливи оскърбления, които щеше да му хвърли в

лицето. Нито за миг не му дойде на ум, че трябва да се отбие при жена си; тя

беше само незначителна пионка в ходовете на тази игра и Броуди смяташе, че след

Страница 167

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

като успешно си види сметката с Ренуик, тя без съмнение ще стане и ще му сготви

обед — и то особено хубав обед, за да го възнагради за неизпълнените сутрешни

задължения.

— Да! Аз ще го наредя — току мърмореше той. — Ще му хвърля хонорара в

лицето и ще му кажа да се маха от къщата ми.

Той така кипеше от възмущение, че едва можа да преглътне закуската си,

пък и храната не беше в никакъв случай съблазнителна. Кашата бе загоряла и рядка

и Броуди мрачно наблюдаваше как старата му майка, запретнала до кръста полата, по раирана долна фуста, приготвяше всичко с безкрайна мудност.

— Тази каша е направо за хвърляне — мрачно й подметна той. — Нея и

свините няма да я ядат.

Нищо не беше наред. Препеченият хляб беше мек и не хрускаше; чаят

(Броуди бе принуден да се помири с чай, вместо да пие любимото си кафе) беше

слаб и запарен с незавряла вода; пърженото яйце приличаше на гьон, а беконът бе

станал на въглен.

— Тя трябва да стане! — високо възкликна Броуди. — Не мога да понасям

такова нещо. Само това месо стига, за да се отрови човек с него!

Непочистената камина зееше насреща му, обувките му не бяха лъснати, той

беше се порязал при бръсненето; пламнал от гняв, Броуди стана от масата и седна

в креслото си да чака Ренуик. Очите му следяха с погнуса старческите, непохватни

движения на майка му. После, като забеляза, че Неси се разтакава из стаята,

рязко й каза да тръгва на училище. Тя бе закъсняла най-малко един час с

надеждата, че поради необичайността на станалото може да я забравят или може би

да й позволят да пропусне уроците, но Броуди й заповяда да върви и тя тръгна, без да се опита да му възрази. Матю не се появи и продължи да се спотайва горе.

Мама не издаваше нито звук.

Броуди не можеше да си намери място. Погледна часовника, видя, че е

десет и половина, помисли си, че е закъснял най-малко един час за работа, че

дюкянът му ще стои отворен, празен, необслужван и че само глупавото, нехайно

момче ще зяпа безпомощно всеки, който би могъл да влезе; после с огорчение си

каза, че отсъствието му няма голямо значение, че то въобще няма да се отрази

поради малкото хора, които сега влизаха при него.

Той стана и безпокойно закрачи насам-натам. Кухнята му се виждаше някак

си чужда в това осветление; понеже беше объркал установения ред, всичко наоколо

му се струваше странно и необикновено. Нарушаването на всекидневните навици,

последвало толкова скоро след изключителните събития на изминалата нощ,

събуждаше в него чувство за някаква чудовищна недействителност, което объркваше

посредствения му разум, а раздразнението, произтичащо от тази озадачаваща го

обърканост, му действуваше като масло, разпалващо още повече пламъците на гнева

му. Неспокоен като затворен в клетка тигър, Броуди крачеше нагоре-надолу в хола.

Колкото по-дълго трябваше да чака, толкова повече растеше негодуванието му; по

едно време, сякаш за да ускори пристигането на Ренуик, той влезе в гостната и

нетърпеливо загледа през прозореца. После му дойде на ума, че докторът може да

го види как надзърта и да счете това за признак на слабост от негова страна; при

тази непоносима мисъл Броуди рязко се дръпна от прозореца и се върна в кухнята, където с усилие над себе си седна отново в креслото и запази поне привидно

самообладание. Външно безстрастен, но целият кипящ вътрешно, Броуди чакаше и

горещото му нетърпение личеше само по бързото друсане на крака му, с който сякаш

непрекъснато потупваше празния въздух.

В единадесет часа звънецът на вратата издрънча. Като бегач, който

отдавна чака сигнала за старт, за да даде воля на сдържания си запас енергия, Броуди скочи от креслото, запъти се сам към входната врата и с широко,

предизвикателно движение я отвори така, че тя се удари о стената. Огромната му

снага запълни входа и прегради пътя за влизане.

— Е! Какво има? — изръмжа той. — Какво искате?

Доктор Ренуик спря на прага, безучастен, безупречен в своя добре ушит

костюм и още по-внушителен със своя прислужник, със своя добре гледан кон и с

изискания си кабриолет зад гърба си. Сигурен сега в своята голяма и доходна

клиентела, той не направи никакъв опит да влезе и чак след доста голяма пауза

любезно отговори:

— А! Самият господин Броуди, както виждам!

— Няма защо да се занимавате с мене — навъсено каза Броуди. — Какво

търсите тука?

— Наистина, вие сте олицетворение на самата учтивост — несмутимо

промълви Ренуик. — Не сте се променили от последната ни среща… поне в добър

смисъл.

— За какво сте дошли, господине? — с мъка изрече Броуди. — Няма какво да

ми показвате сладкодумието си. Отговаряйте направо.

— Добре! Щом се държите толкова безцеремонно и аз ще се държа по същия

Страница 168

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

начин. Снощи дойдох тука по настойчивата молба на сина ви и бих казал, против

желанието си, за да прегледам жена ви, и макар да се преструвате, че това не ви

е известно, аз съм убеден, че знаете за визитата ми. — Той помълча и нехайно

потупа ръкава си с ръкавицата, преди да продължи. — Тази сутрин смятах да

направя последната си визита — той силно натърти думата „последната“, — за да

потвърдя след по-подробен преглед печалната диагноза, която поставих снощи.

Броуди го измерваше със злобен поглед. Несмутимото равнодушие на Ренуик

го вбесяваше безкрайно повече, отколкото би го вбесила проява на яростен гняв.

Гнева той можеше да посрещне със същото настървение. Ала бавният му ум бе

толкова безсилен пред това будно хладнокръвие, както една сопа пред светкавично

размахвана рапира; той беше прободен на десетина места, преди да успее да

замахне в отговор с тежкото си оръжие.

Всъщност докторът почти го беше обезоръжил с уверението си, че нямал

намерение да прави повече визити, и беше привлякъл вниманието му с неясното

загатвано за състоянието на Мама.

— Какво смятате, че сте открили у нея тогава? — подигравателно подхвърли

Броуди и несъзнателно промени държането си. — Тя е голяма любителка на

излежаването.

Без да проговори, Ренуик леко повдигна вежди с едва забележимо движение,

което въпреки това незабавно оказа желаното въздействие и накара Броуди да

почувствува колко безвкусна е неговата забележка. Побеснял от това неизречено

презрение, Броуди слепешката прибягна до неизменното средство, към което

прибягваше, когато нищо друго не можеше да му помогне — до личното оскърбление.

— Няма защо да ми се подигравате с глулашкото си хилене — закрещя той. —

Грозната ви мутра не става по-хубава от това.

Ренуик продължаваше да го гледа с пълно безразличие. Повечето хора

поради ръста си се виждаха принудени да гледат Броуди отдолу нагоре и това му

доставяше истинска наслада; той изпитваше чувство на превъзходство и сила,

когато се вдигаше над другите. Обаче Ренуик беше висок колкото него и поради

малко по-високото равнище на външния праг положението беше тъкмо обратното и

сега той гледаше Броуди отгоре надолу.

— Няма да губя повече време тука — най-после студено каза той. — Вие ако

нямате работа, аз имам. При вашето умствено състояние не сте способен да

разсъждавате разумно. Вие страдате от мания за величие, поради което искате

всеки да трепери пред вас. Нещастните членове на вашето семейство без съмнение

се страхуват от вас, но аз не се страхувам! Разберете това добре, ако можете. А

сега сбогом! — Той се завъртя на токовете и тъкмо се канеше да слезе по

стъпалата, когато Броуди го хвана за ръката.

— Чакайте! Чакайте! — извика той. Разговорът не се разви, както бе

очаквал; той беше си представял как с явно нежелание ще пусне Ренуик да влезе, след като накара доктора да му се моли и кланя и след като задоволи оскърбеното

си самолюбие. В сърцето си Броуди съзнаваше, че трябва да узнае мнението на

лекаря за болестта на жена си и макар и да беше искал да накара Ренуик първо да

се почувствува като нает слуга, на когото можеш пренебрежително да платиш и да

го изпратиш да си върви, не му се искаше да остане напълно неосведомен за

състоянието на Мама.

— Не си отивайте така — извика той. — Още не сте ми казали от какво е

болна жена ми. За какво ви плащаме! Щом не можете да ми кажете, за какво сте

идвали нощес? Трябва с нещо да оправдаете визитата си.

Ренуик обърна към него студено презрителния си профил.

— Доколкото ми е известно, въпросът за плащането въобще не е бил

повдиган. Що се отнася до другия въпрос, аз вече ви осведомих, че ще ви съобщя

окончателно диагнозата само след по-подробно вътрешно изследване. — Той се

освободи от спиращата го ръка на Броуди и пак понечи да си тръгне.

— По дяволите! — извика внезапно Броуди. — Влизайте и правете, каквото

искате. Щом вече сте тука, можем да ви използуваме.

Ренуик бавно се върна и с влудяващо спокойствие рече:

— Понеже ме молите, ще се върна, но трябва да разберете, че го правя

само заради жена ви. — С тези думи той се провря край застаналата на пътя

огромна фигура и бързо се качи по стълбите.

Броуди, вбесен и объркан, остана да стои в хола. Той ядно свъси вежди,

нерешително потърка брадичката си, протегна ръка да затвори входната врата, но

през обидения му ум мина мисълта, че да затвори врата след Ренуик, би било почти

равно на самоунижение, и я остави отворена.

— Нека сам си затваря вратата — промърмори той. — Все едно, няма много

да се забави. Скоро ще си отиде, и то за последен път. — Броуди мрачно се

загледа през отворената врата в чакащия пред портата чудесен кабриолет на

доктора и намръщеният му, завистлив поглед се спря на стройните крака на коня, на мускулестите му плешки и пъргавата извита шия. Той можеше лесно да прецени

Страница 169

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

колко струваше това великолепно животно, здравата кола с ресори, гиздавата

ливрея на прислужника, та дори и контешки сложената на главата му шапка с

кокарда; това натрапващо се на погледа му благоденствие на доктора направо му

отравяше живота. Броуди рязко отмести погледа си и взе да крачи нагоре-надолу по

хола. „Няма ли най-после да слезе? — питаше се той. — Какво прави там толкова

време?“

Той нетърпеливо размишляваше за това, което сигурно ставаше горе, и се

гърчеше при мисълта за възможното естество на прегледа. Макар и да беше скъсал

половия живот с жена си във всяко отношение, макар и да я беше отблъснал по

най-позорен начин, мисълта, че я „закача“ (както наричаше това мислено) друг

мъж, го разяряваше. Макар че жена му беше стара, изтощена и съсипана, все пак тя

беше негова собственост, негова вещ, негово имущество. Никога вече нямаше да има

нужда от това имущество, никога нямаше да използува тази вещ, но въпреки това тя

трябваше да остане напълно и всеотдайно негова. Такъв бе неговият манталитет и

ако беше живял в друг век, положително щеше да убива всяка своя любовница, след

като й се наситеше, поради извратения си страх, че тя ще попадне в ръцете на

някой друг. И ето че и сега започнаха да го измъчват нелепи и гадни мисли…

— Бога ми! — провикна се Броуди. — Ако той не слезе, аз ще се кача горе!

Но не се качи! Нещо в студеното пренебрежение на Ренуик бе смразило

животинския му ум и макар че (разбира се!) никой не можеше да го уплаши, все пак

самообладанието в държането на доктора дотолкова го превъзхождаше душевно, че

той се чувствуваше по-малък и дори подчинен. Всеки по-развит и безстрашен ум

предизвикваше у него смътно, мрачно недоверие, нещо като прелюдия на омраза, на

разюздана антипатия, която отслабваше, причинявайки собственото му поражение, и

малкото количество разсъдък, което обикновено ръководеше неговите постъпки. Той

продължи да нервничи и да тъпче в хола и едва след като бе чакал цял половин

час, най-сетне чу Ренуик да се връща долу. Когато наблюдаваше лекаря бавно да

слиза по стълбите, той изпита неудържима нужда да изкаже гласно крайното си

неудоволствие.

— Нали казахте, че сте били уж зает? — изръмжа Броуди. — А се

разтакавате!

— Положително не беше прекалено дълго за последна визита — безстрастно

отвърна Ренуик.

— Е, какво й има? — сопна се Броуди. — Не се съмнявам, че сте й набивали

в главата какви ли не фантазии цялото това време.

— Което ме подсеща — несмутимо продължи докторът, без да обърне внимание

на прекъсването, — че трябва да се погрижите домашният ви лекар непременно да

дойде още утре. Ако желаете, аз мога да се свържа с него. Жена ви се нуждае от

непрестанни и неотстъпни грижи.

Броуди недоверчиво втренчи поглед в него, после пренебрежително се

изсмя.

— Няма ли нужда от болногледачка? — възкликна той.

— Вашата добра съпруга положително има нужда и от болногледачка. Разбира

се — спокойно добави Ренуик, — ако можете да си позволите това.

Броуди съзря в думите на доктора унизителен намек.

— Внимавайте — рече той. — Аз ви попитах какво й има.

— Напреднал, неизлечим рак на матката — бавно отговори Ренуик.

Броуди зяпна при тази ужасна дума.

— Рак! — повтори той. — Рак! — Въпреки желязното му самообладание бузите

му леко пребледняха, но той се мъчеше да се съвземе.

— Това е лъжа! — високо се провикна той. — Вие се мъчите да ми

отмъстите! Мъчите се да ме уплашите с тази проклета лъжа!

— Бих искал да е лъжа, но аз се уверих и за мене няма нито сянка от

съмнение, че диагнозата ми е правилна — тъжно каза Ренуик. — Нищо друго не може

да се прави за нещастницата, освен да се облекчават болките й… Тя никога вече не

ще стане от леглото, на което лежи сега.

— Не ви вярвам — озъби се Броуди. — Вашето мнение не значи за мене и

толкова. — Пръстите му щракнаха пред лицето на доктора като изплющяване на

камшик. Броуди се интересуваше много по-малко от бедата, която може би бе

сполетяла неговата жена, отколкото от унизителното положение, в което, както си

представяше, искаше да го постави докторът. — Ще потърся съвета на по-опитен

лекар! — крещеше той. — Ще повикам домашния си лекар. Той стои с цяла глава

по-високо от вас в знанията си. Ако тя е болна, той ще я излекува!

Ренуик наведе глава.

— Искрено се надявам, че ще го направи, но трябва да ви кажа — строго

добави той, — че в медицината основните изисквания на всяко лекуване са почивка

и отсъствие на тревоги.

— Благодаря ви, макар и да няма за какво — грубо извика Броуди. —

Чакайте! Какво ви дължа за тези дрънканици?… Какво трябва да ви платя, задето

Страница 170

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сте й казали да не става от леглото? — и той мушна ръка в джоба на панталоните

си.

Докторът, запътил се вече към вратата, се обърна и каза с проницателен

поглед, по който личеше колко добре му е известно лошото финансово положение на

Броуди:

— Моля ви се, недейте! От вас не бих могъл да взема пари при сегашното

ви положение. Не бих могъл и да помисля за такова нещо. — Той замълча и додаде: Запомнете, че няма да дойда пак, освен ако ме повикате… — и с тези думи излезе.

Стиснал юмруци, Броуди безсилно гледаше отдалечаващата се фигура. Едва

когато кабриолетът се скри от погледа му, той намери подходящ отговор.

— Да го повикам пак! — кресна той. — Никога вече не ще влезе в тази

къща! Проклет простак! Не вярвам нито една дума от проклетите му лъжи. Куп лъжи!

— повтори той, сякаш за да убеди самия себе си.

Застанал в хола, той не знаеше какво да прави; но и в този миг на

нерешителност, въпреки престореното презрение към мнението на Ренуик, думата

„рак“ не преставаше да пулсира в мозъка му със страшното си значение. Рак в

матката! Струваше му се, че това е най-ужасната проява на страхотната болест.

Макар и да беше толкова буйно изразил недоверието си, сега усети да го залива

вълна на увереност; малко по малко той започна да сглобява доказателства, които

сами по себе си го убеждаваха в правотата на Ренуик. Значи, болнавият й вид не е

бил преструвка — всичко, което вършеше скришом, не е било непристойност и упрек

към него, а само жалка необходимост.

Внезапно го порази смразяваща мисъл! Дали не бе прихванал тази страшна

болест? Без да знае нещо за законите на заразяването и инфектирането, Броуди все

пак се чудеше дали сам той не се е заразил и веднага спомените за прежната й

близост с него, за предишните сношения нахлуха в ума му и го накараха да се

почувствува поразен от болестта. Броуди неволно огледа мускулестото си тяло,

като че ли би могъл вече да открие по него някакъв зловещ признак на

заболяването. Този поглед го успокои, но веднага след първата мисъл съвсем

естествено го заля вълна на леко възмущение против жена му.

— Не можеше ли да се пази малко повече? — промърмори той, сякаш тя беше

в известна степен виновна за собственото си бедствие.

Той се отърси и изпъчи широките си гърди, за да прогони всички потискащи

и противоречиви мисли. Без да си дава сметка, Броуди влезе в студената,

неизползувана гостна, седна в неуютната стая и се залови да обмисля какво трябва

да направи. Макар че трябваше, разбира се, да изпълни заканата си към Ренуик и

да покани доктор Лори, той вече беше уверен, че от това няма да има полза. Това

беше само злобна подигравка, продиктувана от некадърния му ум, а в дълбините на

сърцето си той признаваше, че способностите на Лори стояха много по-долу от

способностите на Ренуик. Съзнаваше също, че трябва да се качи горе при жена си, но нямаше никакво желание да изпълни този си дълг, защото, заклеймена с тази

ужасна болест, тя му бе станала още по-нежелана и отвратителна, отколкото преди.

Еднакво много го отблъскваше и самата тя, и тежкото задължение да я споходи. Той

побърза да прогони мислите за жена си и започна да размишлява за създалото се

положение в домакинството. Каква бъркотия — мислеше си той, — кажи-речи, както и

в търговските му дела! На тежкото му, масивно лице бавно се изписа почти

жалостиво изражение на обърканост, което смекчи грубите му черти, пропъди

озлоблението, разведри намръщеното му чело. Но този изблик на състрадание се

отнасяше до самия него. Той мислеше не за жена си, а за себе си, съчувствуваше

на себе си, съжаляваше Джеймс Броуди за сполетелите го тревоги.

— Да — тихо промърмори той, — добре, че се държиш като мъж при всички

тези несправедливости. Не са едно-две нещата, които трябва да понасяш. — С тези

думи той стана и се заизкачва горе толкова бавно и тежко, сякаш се катереше по

неустойчива бояджийска стълба; пред стаята на Мама се поспря, поизпъчи се и

влезе. Тя беше чула стъпките му и вече се обръщаше да го поздрави с умолителна, търсеща съчувствие усмивка.

— Прощавай, татко — веднага зашепна болната. — Много се мъчих да стана,

но нямах сили. Само да знаеш колко съжалявам, че ти създадох такива тревоги.

Дадоха ли ти хубава закуска?

Броуди като че я виждаше с нови очи: сега забеляза, че лицето и бе

мъртвешки бледо, че слепите й очи и бузите бяха хлътнали, че тялото й сякаш

изведнъж се беше смалило. Не знаеше какво да й каже. Толкова отдавна не беше се

обръщал към нея с блага дума, че езикът отказваше да му се подчинява и това

колебание го караше да се чувствува неловко, нелепо, глупаво. Движещият принцип

в живота му беше да насилва, да иска, да наказва, да бичува; той не можеше да

съчувствува. Броуди отчаяно гледаше жена си.

— Вярвам, че не ми се сърдиш, татко — плахо каза тя, неправилно

изтълкувала погледа му. — След един-два дена ще бъда на крака. Той казва, че

имам нужда само от малко почивка. Ще гледам да стана колкото може по-скоро, за

Страница 171

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

да не ти създавам неприятности.

— Не ти се сърдя, жено — дрезгаво рече Броуди. След като помълча, той

добави с усилие: — Лежи си спокойно, докато видим какво може да направи за тебе

доктор Лори.

Госпожа Броуди веднага трепна.

— О, не, не, татко! — извика тя. — Не го искам него! Доктор Ренуик ми

харесва толкова много и съм сигурна, че ще ме излекува! Толкова е добър и умен!

От неговото лекарство веднага ми олекна.

Броуди безсилно скърцаше със зъби, докато слушаше безкрайните й молби.

По-рано щеше просто да й наложи решението си и да я накара да го приеме ще не

ще, но сега, при новото положение, в което се намираше тя (пък и той), не знаеше

какво да каже. Беше твърдо решил да извика Лори, но с усилие промени отговора си

и възкликна:

— Е, ще видим! Ще видим как ще се чувствуваш.

Госпожа Броуди го гледаше с недоверие, с вътрешно убеждение, че ако той

й отнеме Ренуик, тя положително ще умре. Бе харесала спокойната увереност на

този лекар, бе се успокоила благодарение на необичайната му отзивчивост.

Подсъзнателно я привличаше към него и това, че той беше човекът, който бе гледал

дъщеря й; Ренуик вече беше й говорил за Мери и бе похвалил търпението и

твърдостта на нейното дете в изпитанията на една почти смъртоносна болест. Сега

тя мигновено долови, че мъжът й беше против желанието й, но знаеше, че не може

да спори с него и побърза да го умилостиви.

— Как ще си наредиш сега живота, Джеймс? — осмели се да го попита тя. —

За тебе трябва да се грижат. Всичко трябва да ти бъде наред.

— Аз ще се оправя — успя да изрече Броуди. — Старата няма да ме остави.

— Не! Не! — настояваше госпожа Броуди. — Цяла сутрин съм мислила и

премисляла. Аз трябва да стана колкото може по-скоро, но не бихме ли могли

междувременно да вземем някое момиче, което ще ти готви всичко, както ти го

обичаш? Бих могла да й разправя… да й разправя точно какво да прави… как да вари

бульона, както ти го харесваш, с какво да подправя кашата ти… и за

проветряването на фланелите ти, и…

Броуди я прекъсна с решително, нетърпящо възражение поклащане на глава.

Нима тя не можеше да разбере, че да държиш слугиня, струва пари? Да не би да

мислеше, че той е потънал в пари? Искаше да й каже нещо съкрушително, с което да

прекъсне глупавото й дърдорене. „Какво се е разприказвала, да не смята, че съм

безпомощно кърмаче? — питаше се той. — Да не мисли, че в тази къща нищо не става

без нея?“ Но знаеше, че отвори ли устата си да говори, пак ще се изпусне да й

даде някой груб отговор (не беше способен на изискани изрази) и затова стисна

устни и запази раздразнено мълчание.

Мама внимателно го наблюдаваше и насърчена от мълчанието му, боязливо се

чудеше дали бива да зачекне въпроса, който й тежеше на сърцето. Непривичната му

сдържаност й придаде смелост, тя дълбоко пое дъх и възкликна:

— Джеймс. В интереса на домакинството… Не бихме ли могли… не бихме ли

могли да повикаме обратно Мери?

Броуди отскочи от нея. Престореното му спокойствие не издържа, той

загуби самообладанието си и закрещя:

— Не! Няма да направя това! Аз те предупредих да не споменаваш името й.

Тя ще се върне тука само ако пълзи по целия път на колена. Аз да я моля да се

върне! Никога! Дори да си на смъртния си одър!

Последните думи прокънтяха в стаята като тръбен зов и в очите на Мама

бавно проблесна страх.

— Както искаш, Джеймс! — Тя трепереше. — Но много те моля да не

споменаваш тези ужасни думи. Не искам още да умра. Нали знаеш, че аз ще

оздравея. Аз скоро ще стана.

Нейният оптимизъм го вбесяваше. Той не си даваше сметка, че навикът на

половин живот беше вкоренил в нея чувството, че в негово присъствие трябва

винаги да проявява тази привидна бодрост, нито пък разбираше, че желанието да

оздравее идваше от вечно преследващия я подтик да изпълни измъчващите я

безбройни задължения.

— Докторът не каза нищо особено — продължи тя примирително, — освен че

съм имала някакво възпаление. Когато то мине, сигурна съм, че много скоро ще си

възстановя силите. Не понасям това лежане на легло. Трябва да мисля за толкова

много неща. — Тя се тревожеше за изплащането на своя дълг. — Разни дреболии, за

които никой освен мен няма да се погрижи — побърза да добави Мама, сякаш я беше

страх, че Броуди може да прочете мислите й.

Той мрачно гледаше жена си. Колкото повече омаловажаваше тя болестта си,

толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че няма да остане жива; колкото

повече говореше за бъдещето, толкова по-безнадеждно ставаше положението й в

неговите очи. Дали и пред лицето на смъртта щеше да бъде също тъй некадърна,

Страница 172

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

както е била пред лицето на живота? Той отчаяно търсеше някакви подходящи думи; какво можеше да каже на тази обречена, но нищо неподозираща жена?

Държането му започна да я озадачава. Отначало с благодарност бе решила,

че тихият му тон беше израз на снизхождение поради болестта й, малко по-друг

израз на същото чувство, което я караше да ходи на пръсти из цялата къща в онези

редки случаи, когато той боледуваше и тя трябваше да го гледа. Но нещо особено и

странно в погледа му започна да я безпокои и неочаквано тя го запита:

— Да не ти е казал докторът нещо за мене? Да не ти е казал нещо, което е

скрил от мен? Той като че ли много се забави долу, преди да си отиде.

Броуди я изгледа е тъп поглед. Човек би казал, че умът му възприема

въпроса й от далечно разстояние и го обсъжда бавно, отвлечено, без да може да

намери подходящ отговор.

— Кажи ми, вярно ли е, Джеймс? — уплашено извика болната. — Бих

предпочела да знам. Кажи ми! — Изражението на лицето й съвсем се промени,

държането й от спокойно и оптимистично стана развълнувано и тревожно.

Броуди беше дошъл в стаята без установено мнение как следваше да се

държи към нея. Той не изпитваше съчувствие, нямаше такт, а сега му липсваше и

находчивост, за да я излъже. Пред това слабо, белязано вече от смъртта същество

на леглото той се чувствуваше объркан, като попаднал в клопка, издебнат звяр.

Изведнъж той избухна.

— Пет пари не давам какво мисли той! — ненадейно за самия себе си грубо

каза Броуди. — Човек като него може да каже, че ще умреш и когато те заболи зъб.

Той нищо не разбира… По-малко от нищо. Нали ти казах, че ще извикам да те види

Лори. — Ядните му, неуместни думи я поразиха като гръм от ясно небе. Мама

мигновено разбра, разбра с ужасяваща увереност, че болестта й е смъртоносна. Тя

потрепера и було на страх се спусна пред очите й като неясен, призрачен

предвестник на сетното, непрозирно перде на смъртта…

— Значи, той ти каза, че ще умра? — изтръпна тя.

Броуди я изгледа свирепо, вбесен от положението, в което бе неволно

попаднал. Устните му забълваха гневни думи.

— Няма ли да спреш да дрънкаш за това говедо! — развика се той. — Като

те чуе, човек може да помисли, че е самият господ! Той не е всезнаещ! Ако той не

може да те излекува, в Ливънфорд има и други лекари! Има ли полза да вдигаш

толкова шум за тази работа?

— Разбирам. Сега разбирам — пошепна болната. — Няма вече да вдигам шум.

— Застинала неподвижно в леглото, госпожа Броуди устреми поглед към него и зад

него; този поглед като че ли проникваше оттатък пределите на тясната стая и със

страх се впиваше в далечината отвъд. След продължително мълчание тя рече сякаш

на себе си: — Аз няма да бъда кой знае каква загуба за тебе, Джеймс! Много съм

стара и съсипана за тебе. — И после едва чуто пошепна: — Но Мат! О, Мат, синко

мой, как ще те оставя?

Тя мълком се обърна към стената, за да се отдаде на неразгадаемите си

мисли, и остави Броуди да стои с мрачно, наръсено чело зад нея. За миг Броуди

устреми безсмислен поглед към отпуснатата й фигура, после без да продума, тежко

излезе от стаята.

>>

XII

Внезапно сноп лъчи на яркото августовско слънце провикна през прозирната

завеса, изтъкана от сетните капки на стихващия пороен дъжд, и поръси Хай Стрийт

с мъгляво сияние; а ведрият вятър, прогонил рунестите вълма на облаците,

подкарваше сега дъжда бавно нататък всред блясъка на златна омара.

— Слънце грее, дъжд вали! Слънце грее, дъжд вали! — припяваха група

момчета, които тичаха по съхнещата вече улица да се къпят в Ливън.

— Виж! — извика многозначително едно от тях. — Дъга! — и посочи нагоре,

към съвършено правилния полукръг, който като тънка, обвита с панделки дръжка на

дамска кошничка бляскаво се издигаше над цялата улица. Всички спираха да гледат

дъгата. Вдигаха очи от скучната повърхност на земята, заглеждаха се нагоре, към

небето, кимаха с глави, весело се усмихваха, ахкаха от възхищение, подвикваха си

един на друг през улицата.

— Чудесна гледка.

— Вижте само какви цветове.

— Стълбът на стария Каупър нищо не е пред нея*.

[* Пред бръснарниците вместо фирма слагали пъстро боядисан по диагонал

стълб. — Б.пр.]

Внезапното, неочаквано очарование на това явление веселеше хората,

несъзнателно издигаше умовете им над отегчителното ежедневие на техния живот и

когато те отново поглеждаха надолу, образът на тази разкошна, искряща дъга

Страница 173

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

оставаше пред тях и ги вдъхновяваше за предстоящия ден.

От „Гербът на Уинтъновци“ всред тази ярка слънчева светлина излезе

Джеймс Броуди. Той не виждаше никаква дъга и вървеше със суров вид, с нахлупена

на очите шапка, с наведена глава, с ръце, мушнати дълбоко в страничните джобове; нищо не поглеждаше и при все че десетина погледа следяха стъпките му, не

поздравяваше никого. Вървеше с тежки, отмерени крачки по стръмната улица и

чувствуваше, че „те“ — тези дебнещи, любопитни свини — го гледат с жадни за

клюки очи, знаеше, макар и да ги отминаваше с презрение, че сега вниманието им е

устремено към него. От седмици насам му се струваше, че той и загиващият му

дюкян са в центъра на странното и неестествено внимание на града, че гражданите, някои от които познаваше, и други, които никога не беше виждал преди, нарочно

минаваха край дюкяна, за да надзърнат открито, любопитно, преднамерено през

вратата. Застанал вътре, в полумрака, на него му се струваше, че тези празни, любопитни погледи му се подиграват; той мислено крещеше: „Нека гледат, подли

свини! Нека ме зяпат, колкото си щат. Аз ще им поднеса една изненада, та да се

опулят!“ Дали се досещаха, питаше се Броуди с горчивина сега, както вървеше

нататък, че той е празнувал… че е отпразнувал последния ден на предприятието си?

Дали знаеха, че току-що с жестока подигравка е вдигал чаша след чаша за

собственото разорение? С мрачна усмивка Броуди си мислеше, че от днес спира да

бъде шапкар, че след малко ще излезе от кантората си за последен път и

безвъзвратно ще хлопне вратата подире си.

На другата страна на улицата Пакстън пошепна на съседа си:

— Гледай, гледай, бързо, ето го Броуди! — И двамата впериха очи в

мощната фигура на отсрещния тротоар. — Да, драги! Някак си ми е жал за него —

продължи Пакстън; — не му прилича много да фалира.

— Не — съгласи се другият. — На такъв човек не му подхожда да се разори.

— Въпреки цялата му сила и енергия — пак поде Пакстън — в него има нещо

безпомощно и объркано. Това е страхотен удар за него. Забелязваш ли как са му

увиснали рамената, сякаш носи тежък товар на гърба?

Съседът поклати глава:

— Аз виждам тази работа другояче. Сам е подготвил това от много, много

време насам. Ако има нещо, което не мога да понасям у този човек, то е неговата

черна, злобна гордост, която расте въпреки всичко. Тя е като болест, която все

повече и повече се влошава; а и основанията за тази гордост са направо

безсмислени. Само да можеше сега да се види такъв, какъвто го виждат другите, може би щеше малко да се посвие.

Пакстън погледна събеседника си някак особено.

— Аз не бих говорил за него така — бавно рече той, — да се говори така

за Джеймс Броуди, не е безопасно дори и шепнешком, а сега повече от всеки друг

път. Ако те чуе, ще се нахвърли отгоре ти и ще те разкъса.

— Той не ни слуша — отговори съседът му с известна тревога; сетне

добави: — Трябва пак да е пийнал, ако се съди по вида му. Нещастието кара някои

хора да се сепнат, но с него става обратното.

Двамата пак се обърнаха и погледнаха бавно отдалечаващата се фигура на

Броуди. След като помълчаха, Пакстън каза:

— Чул ли си напоследък как е жена му?

— Нито дума! Доколкото ми е известно, никой не я вижда. Няколко дами от

черквата тръгнали да й занесат малко сладко и други работи, но Броуди ги

пресрещнал на портата и ги напъдил да си вървят. Да, и не само това, ами хвърлил

всичките хубави неща, които те донесли, пред очите им.

— Не думай! Той не дава никому да се бърка нито на него, нито на

близките му! — възкликна Пакстън и като помълча, запита: — Тя има рак, нали,

Джон?

— Да! Така се говори!

— Какво ужасно нещастие!

— О, да! — отговори съседът му и тръгна да си върви. — Лошо е, но според

мене не е по-лошо за тази бедна женица, отколкото да бъде телом и духом свързана

с човек като Джеймс Броуди.

По това време Броуди беше влязъл в магазина и стъпките му силно отекнаха

в почти празното помещение, където сега се намираше само една десета от стоката

му, понеже другата беше върната за уреждане на сметките със Соупър. Невзрачното

момче бе завинаги изчезнало и той беше сам в опустелия, злощастен, разорен

дюкян, където леките нишки, опънати от паяка между останалите още по полиците

кутии за шапки, безмълвно сочеха линията на отлива, до която бяха спаднали

неговите продажби. Сега, застанал сред това опустошение; Броуди несъзнателно го

населяваше с образи от миналото, от онези дни, когато се чувствуваше всесилен и

се разхождаше из дюкяна с господарски вид, без да удостои с вниманието си

по-скромните клиенти, когато посрещаше с удоволствие и като равен всички

по-важни и влиятелни личности. Виждаше му се непонятно, че сега те бяха само

Страница 174

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сенки, извикани от неговото въображение, че нямаше вече да се смее, шегува и

говори с тях между тези стени, в които бе прекарвал ден след ден в течение на

двадесет години. Това беше същият магазин, той беше същият човек и все пак бавно

и тайнствено тези живи същества бяха го напуснали и бяха оставили само тягостни, маловажни спомени. Малкото стари клиенти, главно хора от висшата класа от

околностите на града, които все още не го изоставяха, като че само бяха

протакали ужаса на неговото разорение и сега, когато бе стигнал до края, в

душата му нахлу огромна вълна от гняв и мъка. Сбърчил ниското си чело, Броуди

безуспешно се мъчеше да разбере как е станало всичко това, да анализира как се е

стигнало до тази странна, невъобразима промяна. Някак беше допуснал това да

стане! Конвулсивна, неволна въздишка повдигна широките му гърди, след това,

сякаш разгневен и отвратен от такава проява на малодушие, той разтвори устни

тъй, че се оголиха бледите му венци, скръцна със зъби и бавно влезе в кантората

си. Нито писма, нито всекидневният брой на вестника не отрупваха писмената маса

в очакване на презрителното му внимание; имаше само прах, дебел слой прах върху

всичко. И все пак, когато застана в занемарената кантора, като предводител,

който се бори за безнадеждна кауза и най-после се е отказал от нея, скръбта му

се смеси с едва доловимо тъжно облекчение; той си даде сметка, че сега се е

изправил пред най-тежкото, че неизвестността на тази неравна борба е свършила за

него.

Парите, които бе взел от ипотекирането на къщата, бяха похарчени; макар

да беше допълнил тази сума със сетната си пара, средствата му бяха изтощени

докрай. Но, помисли си Броуди, той беше изплатил и последното си задължение;

сега никому не дължеше нито едно пени и при все че беше разорен, не беше

потърсил позорно спасение във фалита. Той седна на стола си, без да обръща

внимание на праха, като че ли без въобще да забелязва вдигналия се около него

облак прах, без да се пази от прахуляка, който покри дрехите му — толкова нехаен

беше станал спрямо външния си вид и облеклото. Беше небръснат и бялото на очите

свирепо блестеше на фона на наболата по лицето брада; ноктите му пяха изпочупени

и огризани до месото, обувките не бяха лъснати, връзката, незабодена с

неизменната игла, беше полуразвързана, сякаш почувствувал нужда да диша

по-свободно, беше я разхлабил с рязко дръпване. Дрехите му също бяха навлечени

как да е, понеже при обличането сутринта бе мислил единствено как да излезе

по-скоро. Сега действително главната му грижа беше колкото се може по-бързо да

напусне тази къща, където се разнасяха внезапни тревожни стенания, където се

ширеше безредие и бъркотия, трупаха се немити чинии и се носеше воня на

лекарства, тази къща, където му се повдигаше от лошо сготвената и лошо поднесена

храна и където го дразнеха плачливият син и некадърната баба. Както бе седнал, Броуди изведнъж бръкна с ръка във вътрешния си джоб и внимателно извади плоска

черна бутилка, после, все тъй втренчил очи пред себе си, без да погледне

бутилката, захапа тапата със здравите си зъби и с бързо движение на дебелия врат

я измъкна. Острият звук от издърпването на тапата изпълни тишината на стаята.

Броуди поднесе гърлото на бутилката към проточените си устни, вдигна бавно

лакътя и дълго пи с шумни глътки, сетне рязко пое въздух през раззинатите си

челюсти, сложи бутилката пред себе си на масата и заби поглед в нея. Нанси беше

я напълнила за него! Очите му светнаха за миг, сякаш бутилката отразяваше

нейното лице. Тя, Нанси, беше добра, тя облекчаваше неговата тъга, уталожваше

мъката му; въпреки нещастията си никога нямаше да я остави; каквото и да му се

случеше, щеше да държи на нея. Той се помъчи да прозре в бъдещето, да гради

планове, да реши какво трябва да прави; това не беше по силите му. Щом се

опиташе да мисли сериозно, умът му се отплесваше в най-далечни и неуместни

насоки. Пред него се мяркаха бегли видения от младостта: усмивката на едно

момче, с което бе играл някога, сгряната от слънце стена, в пукнатините на която

заедно с други момчета беше ловил стършели, димът около дулото на пушката му, когато бе убил първия си заек; чуваше съскането на коса, гукането на гривеци, резкия писклив смях на една баба от селото.

С тръсване на глава Броуди прогони виденията и надигна още веднъж

бутилката, съсредоточено размишлявайки каква огромна утеха намира в алкохола.

Мъката му се поразведри, устните му презрително се извиха и „те“, безмълвните

критикари, противниците, които вечно присъствуваха в ума му, станаха по-окаяни, по жалки от всеки друг път. После изведнъж, при това ново настроение, му хрумна

една блестяща идея и когато я обмисли по-подробно, тя изтръгна от гърдите му

кратък, язвителен смях. Пред погледите на целия град, който дебне крадешком в

неговите нещастия, който очаква той подло да се измъкне от арената на своето

разорение, той въпреки всичко щеше да покаже как умее Джеймс Броуди да посрещне

бедата. Той щеше да се погрижи напускането на магазина му да стане по подходящ

начин и щеше да ги изненада с такова зрелище, че да ги накара да запремигат с

шпиониращите си очи. Броуди яростно допи остатъка от уискито, доволен, че в

главата му най-сетне се е породило вдъхновение, което ще го пораздвижи,

Страница 175

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

възхитен, че може да облекчи проклетите мрачни мисли, които измъчваха ума му, с

определена физическа дейност, колкото нередна и да беше тя. Броуди се надигна, събори стола си на земята, влезе в дюкяна, огледа с враждебен поглед останалите

по рафтовете кутии, наредени над тезгяха, отиде при тях и се залови припряно да

изхвърля съдържанието им на пода. С поривисти движения той трупаше една връз

друга всевъзможни шапки. Без да си дава труд да отваря кутиите внимателно, той

яростно ги сграбчваше с огромните си ръце, раздираше картона като цигарена

хартия, късаше и раздираше кутиите, сякаш с това бясно унищожаване насичаше на

парчета труповете на своите врагове. Броуди запращаше раздърпаните остатъци,

където завърне, с широки буйни движения, докато изпомачканите парчета изпълниха

помещението и покриха пода около краката му като току-що паднал сняг. После,

след като беше тъй грубо изпразнил и сетната кутия, той вдигна купчината шапки

от пода с дългите си ръце, смачка ги в мощната си прегръдка и победоносно се

запъти към вратата на дюкяна. Обхвана го диво въодушевление. Понеже нямаше какво

да прави с шапките, щеше да ги подари, да ги раздаде безплатно, та благородната

му щедрост да бъде последното, с което да го запомнят на тази улица.

— Хей! — провикна се той. — Кой има нужда от шапка? — Алкохолът беше

разрушил възпиращите прегради на неговата сдържаност и тази

глупаво-екстравагантна постъпка му се виждаше великолепна и величествена. —

Такъв случай има веднъж в живота! — викаше Броуди с презрително извити устни. —

Заповядайте всички, добри хора, и вижте какво съм приготвил за вас.

Наближаваше пладне и улицата беше много оживена. Броуди бе незабавно

заобиколен от тълпа любопитни хлапаци, а зад този кръг започнаха да се събират

все по-голям брои минувачи, безмълвни и недоверчиви, които се побутваха едни

други и разменяха многозначителни погледи.

— Днес шапките са евтини! — крещеше, колкото му глас държи, Броуди. —

По-евтини, отколкото можете да ги купите в ей този музей с восъчни фигури —

викаше той с яростна насмешливост, с надеждата, че подигравката му ще бъде чута

в съседния магазин. — Аз ги подарявам! Ще ви накарам да ги вземете, все едно

дали ги искате, или не! — и веднага започна да натрапва шапките си на зрителите.

Както той сам казваше, това не струваше нищо и хората безмълвно, с изумление

приемаха подаръците, които не бяха искали и които може би никога нямаше да

използуват. Беше ги страх да му откажат и забелязал превъзходството си, Броуди

злорадствуваше, мяташе към хората все по-свирепи погледи и ги караше да свеждат

очи, щом срещнат неговите. Дълбоко спотайваното първично желание на природата му

най-сетне бе задоволено и уталожено. Той беше в стихията си, в центъра на една

тълпа, която се мъчеше да долови всяка негова дума, всяко негово движение, която

го гледаше със зяпнала уста и както той си въобразяваше, с възхищение. Имаше

нещо страшно в ексцентричното му изстъпление, което караше другите да сдържат

смеха си и да го гледат с мълчаливо страхопочитание; готови да побегнат, ако се

хвърли като берсеркер* срещу тях, те стояха като омагьосани овци пред огромен

вълк.

[* Легендарни норвежки воини, които се били с безумна ярост. — Б.пр.]

Но скоро простото раздаване на шапки взе да му дотяга, Броуди закопня за

по-невъздържани, по-разюздани постъпки. Затова започна да хвърля шапки на

застаналите най-далече; после от обикновено хвърляне премина към замерване на

заобиколилите го зрители, пламнал изведнъж от ненавист към всяко от тези бели, безизразни лица; те се превърнаха в негови неприятели и колкото по-дълбоко

презрение изпитваше към тях, толкова по-безпощадно ги замерваше с нарастващо

бурно желание да им причини болка и да ги разпръсне.

— Ето! — ревеше Броуди. — Вземете ги! Аз се отказвам от тях завинаги. Не

ми трябват тези проклети боклуци, макар и да са по-хубави и по-евтини, отколкото

ги продават в съседния магазин. По-хубави и по-евтини! — не спираше да вие той.

— Като не сте ги искали преди, ще ви накарам да ги вземете сега!

Тълпата отстъпи пред силата и точността на неговия обстрел, но докато

хората се разпръскваха с извърнати към него негодуващи лица, Броуди не спираше

да ги преследва отдалече с точните си удари.

— Да спра ли? — подигравателно викаше той. — Да пукна, ако спра! Не ги

ли искате, та бягате? Изпускате единствения в живота ви случай.

Той злобно тържествуваше за създаденото от него безредие и когато всички

бяха вече твърде далече, сграбчи за периферията едно бомбе и с все сила го

запрати надолу по стръмната улица, където, подхванато от попътния вятър, то се

затъркаля като топка на кегелбан и най-после се удари в краката на минаващ в

долния край на улицата човек.

— Виж, това беше удар! — викна Броуди и се за кикоти от буен възторг. —

Винаги съм мерил добре. Ето още, и още. — Той запрати нов залп след първото

бомбе и всевъзможни шапки лудо заподскачаха, закръжиха, затанцуваха, разхвърчаха

се настрани, запрескачаха се, гонейки се една друга по надолнището. Сякаш някой

ураган внезапно бе облажил главите на голямо множество; в Ливънфорд никой още не

Страница 176

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

бе виждал такава несравнима и чудовищна гледка. Но най-после запасът на Броуди

почти се свърши и сграбчил в огромната си лапа последния метателен снаряд, той

се забави да си избере жертва, скъпейки сетния си изстрел — една твърда като

дъска гарсонетка, която поради своята форма и твърдост заслужаваше според него

по-определена и сигурна цел. Неочаквано, с крайчеца на окото, Броуди забеляза

бледото, сковано от страх лице на Пери, бившия си помощник, да надзърта от

съседната врата. „Ето го, ето го — помисли си Броуди — този плъх, който избяга

от потъващия кораб, за да спаси собствената си кожа, прекрасния управител на

паноптикума* „Мънго“.“ В същия миг той метна плоския, въртящ се като диск снаряд

в прежълтялото, ужасено лице отсреща. Твърдата ръбеста периферия удари Пери по

устата и му счупи един зъб; когато видя потеклата кръв и как обезумелият от

уплаха Пери презглава се скри в магазина, Броуди нададе тържествуващ рев за

сполучливия си удар.

[* Музей с восъчни фигури на забележителни личности. — Б.пр.]

— Така ще ти прилича да възглавяваш музей с восъчни фигури ти, червей!

Такова нещо отдавна ти дължах! — Стори му се, че е достигнал подобаващата връхна

точка на това рядко и забележително проявление. Той вдигна ръце във въздуха,

възторжено ги размаха и с блажена усмивка се върна в дюкяна. Когато влезе вътре

и огледа съвсем празното помещение, из което се валяха само изпокъсаните кутии

на пода, усмивката на устните му бавно замръзна в язвителна, неподвижна гримаса, но Броуди не се спря да поразмисли. Той се запъти през пръснатите боклуци към

кантората си и все със същото необуздано желание да руши издърпа всичките

чекмеджета от масата, разби празната бутилка от уиски в стената и с

един-единствен мощен напън преобърна огромното писалище. Любувайки се на тази

гледка с мрачно, уродливо задоволство, Броуди свали ключа от куката до

прозореца, взе бастуна си и с високо вдигната глава пак прекоси дюкяна, излезе и

затвори вратата след себе си. Това малко последно движение внезапно му се видя

като нещо тъй безвъзвратно окончателно, че стиснатият в ръката му ключ му се

стори глупав и излишен; когато го издърпа от ключалката, той го загледа

безсмислено как лежеше на дланта му, после изведнъж се дръпна назад, захвърли го

високо през покрива на сградата и внимателно заслушан, изчака, докато чу неясния

плясък от падането му в реката отвъд. „Нека влязат в дюкяна, както искат —

злобно си помисли той. — Аз във всеки случай съм свършил с него.“

На път към дома Броуди все още не можеше или поне не искаше да мисли и

нямаше ни най-малко представа какво ще прави в бъдеще. Трябваше да се грижи за

една чудесна каменна къща, на която тежеше голяма ипотека, за една стара

грохнала майка, за една болна жена, трябваше да издържа един негоден син и да

даде образование на малката си дъщеря; но освен че беше як и обладаваше

физическа сила, достатъчна, за да може да изкорени доста голямо дърво,

възможностите му да устои на тези задължения бяха съвсем нищожни. Всъщност той

не разсъждаваше по този начин, но след като изтрезня от самозабравата на

доскорошното си настроение, смътно почна да долавя несигурността на положението

си и това много му тежеше. Дразнеше го главно липсата на пари в джоба, а когато

наближи къщата си и видя да стои пред нея познатият висок кабриолет с дорестия

кон, лицето му се начумери.

— Да го вземат дяволите! — промърмори Броуди. — Пак ли се е домъкнал?

Прави ли сметка как ще му платя тези безбройни визити?

Видът на колата на доктор Лори пред портата го жегна с парливия спомен

за материалното му положение и му се поиска да си спести неизбежната неприятна

среща, като влезе в къщи незабелязано; но още повече се ядоса, когато се сблъска

с Лори лице с лице на входната врата.

— Тъкмо понадзърнах да видя добрата ви съпруга, господин Броуди — рече

лекарят с престорена сърдечност. Той беше величествен, представителен господин с

издути бузи, малка червена уста и хлътнала брадичка, несполучливо допълнена с

пищна сива брада. — Мъча се да поддържам духа й, нали знаете: трябва да направим

всичко, каквото можем.

Броуди го изгледа мълчаливо и навъсеният му поглед сякаш говореше

по-ясно от думи: „Наистина много си й помогнал, празна тиква такава!“

— Боя се, че няма почти никакво подобрение — припряно продължи Лори,

малко поруменял под грубия поглед на Броуди. — Почти никакво подобрение. Като че

ли наближава последната глава. — Това беше обичайната изтъркана фраза, с която

намекваше за близостта на смъртта, и сега той дълбокомислено поклати глава,

въздъхна и поглади брадата си с вид на скръбно смирение.

Броуди гледаше с неприязън превзетите движения на този надут дървен

философ и макар и да не съжаляваше, че го е повикал напук на Ренуик, не се

лъжеше от добродушните му обноски, нито от пресилените прояви на съчувствие.

— Откога сте ми заразправяли това — изръмжа. — Все вашите глави ми

навирате! Струва ми се, че по-малко от всеки друг знаете какво ще стане. Започва

вече да ми омръзва.

Страница 177

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Зная, зная, господин Броуди! — отговори Лори с няколко малки

успокоителни ръкомахания. — Вашата мъка е много естествена… много естествена! Не

можем да кажем със сигурност кога ще дойде печалният край. Това толкова много

зависи от реакцията на кръвта — там е цялата същина на въпроса: реакцията на

кръвта по отношение поведението на кръвните телца! Кръвните телца понякога

излизат по-силни от очакванията ни. Да! Телцата понякога проявяват удивителна

активност. — И доволен, че бе показал своята ученост, той пак приглади мустаците

си и изгледа Броуди с многознаещ вид.

— Защо не пратите по дяволите всичките си телца? — отвърна Броуди

презрително. — Вие сте й помогнали толкова, колкото моят крак!

— Хайде, господин Броуди! — рече Лори с полувъзразяващ,

полупредразполагащ тон. — Не говорете така безразсъдно. Нали идвам всеки ден.

Нали правя всичко, което ми е по силите!

— Направете тогава повече! Доубийте я, че да свърши цялата тази история

— сопна му се горчиво Броуди, рязко се обърна и влезе в къщата, а докторът

остана да стои слисан, с широко отворени очи и възмутено нацупена малка уста.

Вътре Броуди усети да го залива нова вълна на възмущение, когато, без да

си даде сметка за факта, че се прибира по-рано от обикновено, забеляза, че

обедът му не е готов и изруга майка си, приведена в килера всред купища от

чинии, помия, тенджери и картофени люспи.

— Много съм вече остаряла за тая работа, Джеймс — отвърна тя с треперещ

глас. — Не съм вече толкова пъргава, колкото бях едно време… пък и докторът ме

забави.

— Хайде, поразмърдай старите си кокали — озъби й се синът й. — Гладен

съм.

Той не можеше да седне сред такава неразбория и под напора на своето

внезапно върнало се мрачно настроение реши да запълни времето преди обеда, като

посети жена си — добрата си съпруга, както я беше нарекъл Лори — и като й съобщи

голямата новина за дюкяна.

— Все някога трябва да я научи — промърмори той, — а колкото по-скоро,

толкова по-добре. Това не е новина, която трябва да се опази в тайна. —

Напоследък беше придобил навика да отбягва стаята й и понеже не беше я спохождал

от два дена, без съмнение посещението му щеше да я зарадва още повече със своята

неочакваност.

— Е! — забеляза той тихо, влизайки в спалнята й. — Както виждам, ти си

още тука. Като се прибирах, срещнах доктора и той ми разправи надълго и широко

за кръвните ти телца: според него били много здрави.

Госпожа Броуди не се помръдна при влизането му и остана да лежи

неподвижно — само блясъкът на очите й показваше, че е жива. През шестте месеца, изминали, откакто бе принудена да остане на легло, тя се беше ужасно променила и

никой, който не бе наблюдавал незабележимото й линеене от ден на ден,

постепенното топене на нейната плът, не би могъл да я познае, при все че бе

имала болнав вид и по-рано. Под тънката завивка, с която бе покрита, тялото й

изглеждаше като скелет с нелепо щръкнали бедрени кости; тънките дълги кости на

краката и ръцете й бяха покрити само с повехнала, отпусната кожа, докато костите

на лицето й бяха облечени с опънат сух пергамент, на който имаше кухини за

очите, носа и устата. Устните й бяха бледи, сухи, напукани, с полепени по тях

като люспи малки, кафяви, пресъхнали кожички, а кокалестото и чело като че се

издаваше напред с неестествена, много голяма извивка над хлътналите черти на

лицето. Няколко кичура сива коса, повехнала и безжизнена както лицето й, бяха

разпилени по възглавницата и обгръщаха като в рамка това призрачно лице.

Слабостта й бе толкова очевидна, че дори и дишането като че представляваше за

нея непреодолимо усилие, и именно поради тази слабост тя не отговори на

забележката му, а само го изгледа с изражение, което Броуди не можеше да

разбере. На болната се струваше, че никаква негова забележка не би могла вече за

я уязви.

— Имаш ли всичко, от което се нуждаеш? — продължи той с тих тон на

престорена загриженост. Всичко, което е необходимо за тези твои кръвни телца?

Във всеки случай имаш достатъчно лекарства… достатъчно голям избор, както

виждам. Едно, две, три, четири — преброи Броуди, — четири различни шишета с

лекове. Изглежда, че разнообразието има значение. Но, мила моя, ако продължаваш

така да ги пиеш, ще трябва да поискаме нов заем от прекрасните ти приятели в

Глазгоу, та да има с какво да ги плащаме.

Дълбоко в живите й очи — единственото нещо на изпитото й лице, което още

даваше израз на чувствата й отново се отвори стара рана и те се изпълниха с

изражение на тъпа молба. Преди пет месеца, изпаднала в отчаяние, беше се видяла

принудена да му изповяда задължението си към лихварите и при все че Броуди бе

напълно изплатил сумата, оттогава нито за миг не беше я оставил да забрави тази

нещастна история и по стотици различни начини, по най-невъзможни поводи я

Страница 178

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

вплиташе в разговора. Дори и сегашният й поглед не го трогваше, защото сега вече

не изпитваше към нея никакво състрадание, обладан от убеждението, че тя ще крее

вечно и ще бъде безполезно бреме за него.

— Да — продължи Броуди приветливо, — ти излезе голям майстор да пиеш

лекарства. За това те бива толкова, колкото и да харчиш чужди пари. — После

рязко промени темата и я запита сериозно: — Виждала ли си днес големия си,

чудесен син? А, значи, си го виждала — продължи той, прочел отговора в очите й.

— Много се радвам. Мислех си, че може да не е станал още, но виждам, че съм

сгрешил. Все така долу го няма. Напоследък все нямам късмет да го видя.

При тези думи Мама най-после заговори, раздвижила вкочанените си устни в

безсилен шепот:

— Мат беше добър син за мене напоследък.

— Е, отплаща ти се както подобава — умно възкликна Броуди. — Ти беше

чудесна майка за него. Резултатът от твоето възпитание прави чест и на двама ви.

— Той замълча, съзнал нейната слабост и без сам да знае защо й говори така; но

въпреки това не можа да победи дългогодишния си навик и подтикван от собственото

си ожесточение, от личните си несполуки, продължи с тих глас: — Чудесно отгледа

децата си, чудесно! Да вземем Мери: какво повече можеше да желаеш от това, което

излезе от нея? Не зная точно къде е сега, но сигурен съм, че можеш да се гордееш

с нея. — Забелязал, че жена му се мъчеше да заговори, той спря, за да я чуе.

— Аз зная къде е — бавно пошепна Мама.

Броуди я изгледа втренчено.

— Да! — отговори той. — Ти знаеш, че е в Лондон, това го знаем всички… а

повече от това никога няма да узнаеш.

Невероятно, но болната размърда съсухрената си ръка, която изглеждаше

неспособна за движение, вдигна я от завивката и със знак го накара да замълчи; сетне, когато изпосталялата й ръка отново падна, рече с немощен и силно треперещ

глас:

— Не бива да се сърдиш на мене, не бива да се сърдиш на нея. Аз получих

писмо от Мери. Тя е добро момиче… все още. Сега ми е по-ясно от всеки друг път, че не бях добра към нея. Тя иска да ме види сега, Джеймс, и аз… аз трябва да я

видя по-скоро, преди да умра. — След като изрече последните думи, тя се помъчи

да му отправи умолителна, предразполагаща усмивка, но чертите й останаха

неподвижни и сковани, само устните леко се притвориха в разкривена, жалка

гримаса.

Червенина бавно заля неговото чело.

— Тя е посмяла да ти пише писмо — промърмори Броуди — и ти си посмяла да

го четеш!

— Той, доктор Ренуик, когато ти му забрани да идва, той й писа в Лондон

и й обади, че аз няма… няма да изтрая дълго. Той винаги много се е интересувал

от Мери. Той ми каза през оная сутрин, че Мери… моята дъщеря Мери… е била

храбра, да, и невинна.

— И той е бил храбър, за да спомене това име в моя дом — отвърна Броуди

ниско и натъртено. Не можеше да крещи и беснее при сегашното й състояние; само

някакво съвсем нищожно съжаление го възпираше да не се нахвърли буйно върху й, но той злобно добави: — Да бях знаял, че толкова се бърка в моите работи, щях да

му счупя главата, преди да излезе от къщата ми.

— Не говори така, Джеймс — промълви жена му. — Нямам сили да понасям

огорчения сега. Струва ми се, че съм живяла безполезен живот. Не съм свършила

толкова много неща, които трябваше да свърша, но аз трябва… ох!… аз трябва да

видя Мери, да се помиря с нея.

Броуди стисна зъбите си така, че мускулите на брадясалите му бузи се

издуха като твърди, възлести буци.

— Трябва да я видиш? — отвърна той. — … Това е много, много трогателно.

Трябва да паднем на колене и да се преклоним пред мисълта за такова чудесно

помирение. — Той бавно заклати глава. Не, не, мила моя! Няма да я видиш на този

свят, а много се съмнявам дали ще я видиш и на другия. Никога не ще я видиш.

Никога!

Болната не отговори, но се затвори в себе си, стана още по-безучастна,

по-отчуждена от него. Дълго време очите й останаха приковани към тавана. В

стаята настъпи тишина и само някакво насекомо сънливо бръмчеше, обикаляйки

няколко клонки дъхави орлови нокти, откъснати и сложени от Неси в една ваза до

леглото. Най-после едва доловима тръпка премина през изтощеното тяло на Мама.

— Добре, Джеймс — въздъхна тя, — щом ти казваш, така да бъде… винаги е

било тъй; но аз исках — аз толкова исках да я видя пак! Имаше моменти — продължи

тя бавно и с голямо усилие, — когато болките ми бяха също като родилни мъки —

толкова тежки и продължителни — и това ме караше да мисля за нейното дете, което