i 3e0c0223816db71f

тя не можа да види живо. Да беше останало живо, много щеше да ми се иска да

подържа детето на Мери в моите ръце — Мама отправи безнадежден поглед надолу, Страница 179

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

към съсухрените си ръце, които едва можеха да вдигнат чаша до устните й, — по

божата воля била това да не стане, и толкоз.

— Жено, не ти ли е противно да мислиш за такива работи посред бял ден —

навъси се Броуди. — Малко ли работа си имала около собствените си деца, та си

спомняш за… онова!

— Това беше само мечта — пошепна Мама, — аз мечтаех за много неща,

откакто лежа тука, тези шест дълги месеца… дълги като безконечни години. — Тя

затвори очи с уморен вид, забравила за Броуди под новия наплив на виденията, за

които бе говорила. Сладкият дъх на орловите нокти понесе мислите й назад и тя

вече не беше в тясната задушна стая, а пак у дома си, във фермата на своя баща.

Тя виждаше масивните варосани постройки, къщата, мандрата и дългия чист

краварник, заградили от три страни закътания чист двор, видя баща си да се връща

от лов със заек и връзка фазани в ръка. Когато гладеше пълните гърди на птиците, гладките им пъстри пера будеха у нея радост.

— Тлъстички са като тебе — викаше й баща й със своята широка топла

усмивка, — но не са толкова хубави!

Тогава не беше повлекана, нито пък фигурата й беше предмет на

подигравки!

Ето, тя помагаше на майка си да бие мляко и наблюдаваше как жълтият

сгъстък на маслото се сбива в бялото мляко като китка ранна игличина, подала се

изпод снега.

— По-полека, Маргарет, мила — мъмреше я майка й за бързото биене. — Ще

си откъснеш ръката.

Тогава не беше мързелива, нито я наричаха некадърница!

Мислите й весело кръжаха около стопанството и във въображението си тя се

търкаляше в прясно ухаещо сено, чуваше как потропват конете край яслите си,

притискаше буза до гладката кожа на любимото си теленце. Спомняше си дори и

името му — беше го кръстила „Розабел“. „Що за име за крава! — дразнеше я

доячката им Бела. — Да беше я нарекла направо на моето име, и толкоз!“ Обзе я

безмерна носталгия при спомена за дългите, горещи подиробеди, когато бе лежала с

глава, опряна о дънера на кривата ябълка, и бе наблюдавала лястовичките да се

стрелкат като крилати сини сенки около стрехите на белите, огрени от слънцето

сгради. Когато някоя ябълка падаше до нея, тя я вдигаше и забиваше зъбите си

дълбоко в плода; тя още усещаше сладкия възкисел вкус да освежава устата й, да

разхлажда треската, от която езикът й се беше напукал. После се видя с

муселинена рокля на цветчета, застанала до калината на брега на Пауни Бърн, и

към нея да идва младеж, чиято мрачна, сурова сила привличаше нейната кротка

природа. Мама бавно отвори очи.

— Джеймс — пошепна тя и нейните очи потърсиха неговите с плаха, тъжна

настойчивост, — помниш ли оня ден край Пауни Бърн, когато ми закачи косите с

хубавите червени ягоди на калината? Помниш ли какво ми каза тогава?

Броуди я погледна вторачено, стреснат от промяната на темата, и се

питаше дали тя не бълнува; той беше пред прага на разорението, а тя взела да

дрънка за някакви ягоди от калина от преди тридесет години! Устните му се

изкривиха, но той бавно отговори:

— Не! Не помня, но кажи ми, кажи ми какво съм казал.

Болната затвори очи, сякаш за да не вижда нищо освен далечното минало, и

бавно промърмори:

— Ти само каза, че калината не била толкова хубава, както красивите ми

къдрици.

Когато Броуди неволно погледна оределите кичури трошлива коса, разпилени

около лицето й, неочаквано го обзе страшно вълнение. Той си спомни оня ден. Пред

него възкръсна спокойствието на малката долчинка, бълболенето на потока,

слънцето, което ги огряваше, и как отскочи нагоре клонът, след като беше

откъснал от него чепката ягоди; в тоя миг виждаше блясъка на къдрите й на фона

на яркоалените ягоди на калината. Безмълвен, той се мъчеше да отхвърли мисълта, че това… това съсипано същество, което лежеше на леглото, в оня ден бе почивало

в прегръдките му и бе отговаряло на любовните му признания с нежните си свежи

устни. Това беше невъзможно… и все пак беше така! Лицето му странно се гърчеше, устата се кривеше и той се бореше с напиращото чувство, устремило се срещу,

преградата на неговото съпротивление като буен поток, който се удря о гранитната

стена на вълнолома. Някакъв могъщ, властен порив устремно се надигаше в него и

го караше да каже необмислено, безразсъдно, така, както не бе говорил от

двадесет години:

„Да, помня този ден, Маргарет, и ти беше хубава… хубава и мила за мен

като цвете!“

Но не можеше да изрече това! Устните му не можеха вече да промълвят

такива думи. Нима беше дошъл в тази стая, за да изхленчи няколко глупаво нежни

изречения? Не, беше дошъл да й каже за тяхното разорение и щеше да й каже

Страница 180

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

въпреки обзелата го непривична мекушавост.

— Старо — промърмори той през стиснати устни, — ти ще ме умориш с

приказките си. Когато ще трябва да живеем с помощи от енорията, тогава ще ми

разправяш такива глупости, за да ме развеселяваш.

Изведнъж очите й се отвориха въпросително, с уплаха, с поглед, който

отново го бодна в сърцето; но Броуди се насили да продължи, той й кимна и

престорено възобнови стария си тон на насмешлива шеговитост.

— Да! — възкликна той. — Положението е точно такова. Няма да имам вече

петдесет лири за изхвърляне, та да оправям твоите глупости. Аз затворих вратата

на дюкяна за последен път. Скоро всички ще бъдем в приюта за бедни. — Когато

изрече последните думи, Броуди видя лицето й да се променя, но някакъв

сатанински порив, породен от собствената му, обзела го в този момент слабост и

разпалващ още повече озлоблението му, понеже в дълбините на сърцето си

чувствуваше, че съвсем не иска да й говори по този начин, го накара да наведе

глава по-ниско до нея, подстрекаваше го да продължи: — Чуваш ли! Край на

търговията. Аз те предупреждавах преди една година… не си ли го спомняш и това

освен проклетите ти глупости за калината? Казвам ти, че сме разорени! Ти, с

твоята чудесна помощ, ме докара дотам. С нас е свършено, свършено, свършено!

Думите му й подействуваха мигновено и страхотно. Когато Мама схвана

смисъла на казаното, жълтата, съсухрена кожа на лицето й ужасно се загърчи,

внезапна дълбока скръб яростно се мъчеше да оживи умиращите тъкани, сълзите

сякаш напразно напираха да бликнат от пресушените източници на тялото й. Очите й

неочаквано се разшириха, напрегнаха и запламтяха и с едно огромно усилие, цялата

трепереща, Мама се повдигна на леглото. Порой от думи трептеше на езика й, но тя

не можеше да ги изрече; най-после пот ороси челото й със студени, боцкащи

капчици, тя несвързано замънка, безсмислено протегнала напред ръка. Постепенно

лицето й стана сиво от напрежение и ненадейно тя заговори:

— Мат! — изкрещя Мама с ясен висок глас. — Мат! Ела при мен! — Тя

протегна напред двете си треперещи ръце, сякаш бе загубила зрението си, и

продължаваше да вика с отпадащ, замиращ глас: — Неси! Мери! Къде сте?

Броуди искаше да отиде при нея, да се хвърли към нея начаса, но остана

като прикован на пода; и все пак от устата му неволно се изтръгнаха тези думи, чудновати като кичур цветя на сухо дърво:

— Маргарет, жено… Маргарет… Забрави това, което ти казах. Не съм мислил

и половината от това, което ти казах!

Но тя не го чу и с последния си, едва доловим дъх пошепна бавно:

— Защо забавяш колелата на колесницата си, о господи? Аз съм готова да

дойда при тебе!

След това госпожа Броуди леко се отпусна назад на възглавницата. В

следния миг последна дълбока въздишка разтърси слабото й, смалено тяло в

конвулсивна спазма и тя остана неподвижна. Безчувствена, опъната на гръб, с

ръце, метнати настрани на леглото, с пръсти, леко присвити към обърнатите нагоре

длани, Мама лежеше неподвижна и безмълвна, като разпъната на кръст. Тя беше

мъртва.

>>

XIII

Броуди плъзна неприязнен поглед по насядалата неудобно в гостната

компания, спря очи върху Неси, Матю и майка си, с нетърпение изгледа

братовчедите на жена си, Джанет и Уилям Лъмсден, и навъсено се втренчи накрая в

госпожа Лъмсден, жената на Уилям. Те бяха току-що погребали всичко, което бе

останало от Маргарет Броуди и гостите, придържайки се о привилегиите, дадени им

от отдавна установената традиция, въпреки негостоприемното мръщене на Броуди

след погребението бяха се върнали в къщата, за да закусят.

— Нищо няма да им даваме! — беше викнал Броуди на майка си тази сутрин.

Събудилата се за миг закъсняла нежност към жена му бе вече забравена и той

злобно негодуваше пред заплахата от нашествието на нейните роднини. — Не ги

искам в къщата си. Могат да си вървят у дома, щом я закопаят.

Старата сама се беше надявала, че ще има хубав чай с нещо за похапване,

но забележката на сина я накара да поограничи желанията си.

— Джеймс — замоли му се тя, — трябва да им поднесеш по глътка вино и

малко кейк заради честта на семейството.

— Нашите роднини всички са измрели — изръмжа Броуди. — Какво ме

интересуват нейните? Съжалявам, че не се отървах от тях още когато ми писаха, че

ще дойдат.

— Те живеят прекалено далече, за да дойдат мнозина — примирително го

убеждаваше старата, — но не може да не им поднесеш нещо. Няма да е прилично.

— Черпи ги тогава — извика той и осенен от внезапна мисъл, добави: —

Страница 181

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Добре, почерпи ги. Нахрани ги тия свини. Ще ти изпратя някой да ти помогне.

Сега той изпита мрачно удоволствие, когато видя Нанси пъргаво да влиза с

кейк, сладкиши и вино и да поднася на гостите. Той беше пак старият Броуди и

смяташе за прекрасна сатира хрумването си Нанси да влезе в неговия дом в същата

минута, когато изнесат тялото на жена му; двете жени — покойната и живата — бяха

се разминали, така да се каже, на прага; очите му се срещнаха с очите на Нанси и

в тях блесна пламъче на скрита насмешка.

— Хайде, Мат — подхвърли той с многозначителна подигравка на сина си,

когато Нанси с дързък вид му поднесе вино. — Вземи си една чаша. Ще ти дойде

добре след толкова сълзи. Нищо няма да ти стане. Аз ще се погрижа да не те удари

в главата. — Той наблюдаваше с погнуса треперещата ръка на сина си. Мат пак го

беше посрамил, като се беше разчувствувал по най-жалък начин край гроба, бе

хленчил и хлипал пред тези роднини на Мама и истерично бе паднал на колене,

когато първата лопата пръст тежко падна върху ковчега.

— Нищо чудно, че е разстроен — каза Джанет Лъмсден със състрадателен

тон. Тя беше дебела, спокойна жена с големи любвеобилни гърди, които се подаваха

от горния край на лошо прилягащия й корсет. Тя огледа събралите се и добродушно

добави: — Но аз съм склонна да вярвам, че това е било по-скоро милостиво

избавление. Сигурна съм, че тя ще е по-щастлива там, където е сега.

— Жалко, че никой не се погрижи да се набавят един-два венеца за

нещастницата — забеляза жената на Уилям Лъмсден, изсумтя и тръсна глава. Тя

имаше гънки устни, а ъглите на устата й бяха извити надолу под дългия й, остър

многознаещ нос; когато посегна към табличката, тя втренчено загледа Нанси, сетне

отвърна поглед и пак бавно отметна глава. — Погребение без цветя не е погребение

— твърдо добави тя.

— Да, те действуват някак си утешително — примирително рече Джанет

Лъмсден. — Големите лилии са превъзходни.

— Никога още не съм била на погребение без цветя — язвително отговори

госпожа Лъмсден. — На последното погребение, на което присъствувах, имаше цяла

отворена кола цветя освен онези, с които бе покрит ковчегът.

Броуди я измери с продължителен поглед.

— Е, госпожо — учтиво промълви той, — надявам се, че ще имате, колкото

пожелаете цветя, когато ви изпращат на вечен покой.

Госпожа Лъмсден го изгледа недоверчиво покрай дългия си нос, без да знае

дали трябва да приеме забележката му като комплимент или оскърбление, и в своята

несигурност заповеднически се обърна за подкрепа към мъжа си. Той беше дребен

сух човечец и не се чувствуваше добре в стегнатия си лъснат черен костюм,

колосан нагръдник и стягаща го връзка „на ластик“; имаше величествен вид, но

въпреки това миришеше на обор; разбрал познатия му поглед, той покорно започна:

— Цветята са подходящо нещо за погребение; то се знае, че това е въпрос

на разбиране, но аз бих казал, че те са утеха за опечалените. Но най-чудното

нещо според мене е, че са на мястото си и на сватба. Просто не мога да разбера

как могат да прилягат на две толкова противоположни церемонии. — Той се покашля

и дружелюбно погледна Броуди. — Знаете ли, аз съм присъствувал на много

погребения… да, и на много сватби. Веднъж бях на цели четиридесет мили далеч от

дома, но, вярвате ли, мили мой — победоносно заключи той, — в течение на

тридесет и две години не съм прекарал нито една нощ в чуждо легло.

— Така ли! — рязко рече Броуди. — Това не ме интересува.

Тази грубост предизвика неловка пауза, мълчание, прекъсвано само от

отривистите хлипания на почти успокоилата се вече Неси, чиито очи бяха се

зачервили от плач. Двете групи се гледаха с недоверие като пътници от

противоположни пейки в железопътно купе.

— Но времето днес е тъкмо подходящо за погребение — заговори най-после

предизвикателно Лъмсден и погледна ръмящия дъждец; при тази забележка между

тримата гости се завърза тих разговор, в който никой освен тях не взимаше

участие и който постепенно ставаше все по-оживен.

— Да, много неприятен, както и всичко тука!

— Забелязахте ли как плисна дъждът на гроба, когато започнаха да спускат

ковчега?

— На мене ми се видя много странно, че пасторът не пожела да дойде в

къщата след погребението да ни каже няколко думи.

— Сигурно си има причини за това.

— Това, което каза на гроба, във всеки случай беше добре казано. Жалко,

че самата тя не можа да го чуе, горкичката.

— Как каза — „вярна съпруга и предана майка“ — така ли беше?

Те поглеждаха под око към Броуди, сякаш очакваха да потвърди какво

подобава този израз на последна почит, но той като че ли не ги беше чул и сега

мрачно гледаше през прозореца. Тогава, забелязали, че Броуди очевидно не ги

слуша, те станаха по-смели.

Страница 182

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Много ми се искаше да я видя още веднъж, бедничката, и бях страшно

изненадана, когато чух, че ковчегът бил затворен, преди да пристигнем.

— Трябва ужасно да се е променила от тази страшна болест и от всичките

тревоги, които е преживяла!

— На младини беше такава весела и жива! Смехът й беше като песен на

дрозд!

— Такава си беше — рече най-после Джанет с укоризнен поглед към фигурата

край прозореца, сякаш искаше да каже: „Тя беше прекалено добра за тебе.“

Настъпи кратко мълчание, сетне госпожа Лъмсден хвърли предпазлив поглед

към Неси, който обгърна синята й вълнена рокличка, и промърмори:

— Просто се възмущавам, като гледам това бедно дете без прилична траурна

рокля на гърба. Това е направо срамно!

— Аз пък бях изненадана от това мъничко погребение — отговори Джанет. —

Само две коли и нито един човек от града!

Броуди ги дочу, всъщност той беше чул всяка тяхна дума и само в

безразличието на своето ожесточение беше ги оставил да си говорят, но сега грубо

се обърна към тях:

— По мое изрично желание погребението трябваше да стане в затворен кръг

и колкото може по-тихо. Или може би искахте да я изпратим с градския оркестър, да раздаваме безплатно уиски и да палим огньове?

Те бяха явно шокирани от тази бруталност, събраха се по-наблизо в

негодуванието си и взеха да мислят за тръгване.

— Уилям! Знаеш ли някое място в Ливънфорд, където бихме могли да пием

чай и да похапнем, докато стане време за влака? — попита госпожа Лъмсден с

треперещ, но злобен глас, като намекваше за желанието си да си върви. Беше

очаквала вместо това тънко, кисело вино и купешки кейк с ким богата трапеза с

топли ястия и студени меса, домашни сладкиши, пшеничени питки, топли кифлички и

други съответствуващи на случая деликатеси; дошли от едно далечно село в Ейршир, те нищо не знаеха за разоряването на Броуди и смятаха, че е напълно по силите му

да им предложи по-достойна и солидна гощавка от тази, която им беше поднесъл.

— Няма ли да си вземете още една сладка, щом сте гладна? — попита

старата баба Броуди и се изкиска. — Това са прочутите „Дисайдс“, мога да ви ги

препоръчам. — Виното беше истински нектар за несвикналата й уста и тя хубавичко

беше си пийнала от него, тъй че лека руменина бе избила през жълтата сбръчкана

кожа на издадените й скули; тя безгранично се наслаждаваше на отдалия й се

случай да си похапне и предаването на праха на бедната Маргарет на земята се

превръщаше за нея в тържествено празненство. — Да ви налея ли още една капчица

вино?

— Благодаря ви! Не! — отговори госпожа Лъмсден и надменно свила устата

си до най-малкия възможен обем, презрително процеди думите си през този

миниатюрен отвор. — Не ми се пие повече, ако нямате нищо против. Не съм

привърженица на виното, а пък и туй, което пиете, не ми е по вкуса. Знаете ли —

продължи тя, като си слагаше черните кожени ръкавици, — тази мома има твърде

безсрамен вид, за да се върти из къщата ви при такъв случай. Отдавна ли е при

вас?

Баба Броуди не можа да отговори веднага поради леко хълцукане.

— Не я познавам — объркано рече тя, — тя дойде сега, Джеймс я изпрати да

ми помогне.

Госпожа Лъмсден размени поглед с братовчедката на мъжа си. Те си кимнаха

една на друга е едва забележимо пренебрежително движение, като че искаха да

кажат: „Точно както си мислехме“, след което и двете отправиха пресилено

състрадателни погледи към Неси.

— Какво ли ще правиш сега без майка си, миличка? — забеляза едната.

— Трябва да дойдеш да постоиш при нас, дете — рече другата. — Сигурно ще

ти хареса да играеш из стопанството.

— Аз мога да се погрижа за Неси — с леден тон се намеси Броуди; — тя

няма нужда нито от помощта, нито от съжалението ви. Когато пак чуете за нея, тя

ще е на път да постигне нещо, което за вас и за вашите деца ще остане завинаги

непосилно.

Понеже в този миг Нанси влезе да прибере чашите, той продължи:

— Хей, Нанси! Тези две дами току-що забелязаха, че си била безсрамна… —

мома ли казахте, госпожи? — да, безсрамна мома. В знак на благодарност за

доброто им мнение, ако нямаш нищо против, изпроводи ги от къщата… Пък струва ми

се, че няма да е зле това господинче, което са довели със себе си, също да си

отиде с тях.

Нанси дръзко тръсна глава.

— Ако това беше мой дом — каза тя и смело погледна Броуди, — нямаше

въобще да ги оставя да стъпят в него.

Скандализирани, двете жени скочиха на крака.

Страница 183

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Какъв език… какво държане! И това пред детето! — задъхано каза Джанет

на път към вратата. — В такъв ден!

Госпожа Лъмсден, не по-малко възмутена, но незагубила присъствие на

духа, изправи в цял ръст високата си ъгловата снага и предизвикателно отметна

глава.

— Тука ме оскърбяват — изписка тя през тънките си стиснати устни, — след

като съм направила дълго и скъпо пътешествие, за да дойда в този дом и да донеса

утеха! Отивам си! О, разбира се, че ще си отида, нищо не може да ме спре, но —

подчертано добави тя — преди да си отида, искам да зная какво е оставила

нещастната ми братовчедка на своята половина от семейството.

Броуди късо й се изсмя в лицето:

— И таз хубава. Ами я ми кажете, моля ви се, какво е имала, за да ви

остави?

— Случайно зная от Уилям, че освен порцелана, картините и украшенията за

камината в спалнята и майчиния си часовник и медальона Маргарет Лъмсден е

донесла в своя дом доста сребро — ядно извика госпожа Лъмсден.

— Да, и не малко е изнесла от него — отсече Броуди. — Хайде, махай се

оттука! Само видът на твоята кисела, свидлива, алчна мутра ме кара да излизам от

кожата си! — Той размаха ръце и като кокошка ги подкара към вратата. — Махайте

се всички, тука няма нищо за вас. Съжалявам, че ви пуснах да престъпите моя

праг.

Почти разплакана от негодувание и ярост, госпожа Лъмсден се обърна на

вратата.

— Ние ще заведем дело за това — извика тя. — Съвсем не ми е чудно, че

бедната Маргарет се стопи тука. Тя е била твърде добра за вас с вашите

развратници! Превърнахте във възмутителен скандал дори погребението на

нещастната душица! Да си вървим у дома, Уилям!

— Правилно — подигравателно закрещя Броуди. — Заведи Уилям у дома, в

неговото легло. Нищо чудно, че толкова го обича, като си има такава гиздава

скъпоценност под одеялото като тебе. — Той оскърбително й се облещи. — Права си

да не го пускаш никъде нощем, иначе може вече да не се върне.

Когато, вирнала глава, тя изчезна заедно с другите с пламнало лице,

Броуди извика подире й:

— Няма да забравя да ти изпратя цветя, щом ти дойде времето!

Но когато се върна в гостната, скованата маска на престорено равнодушие

падна от лицето му и понеже искаше да остане сам, с променен, тих глас той

заповяда на всички да излязат. Когато се запътиха към вратата, Броуди се обърна

към Матю и натъртено му каза:

— Да се махаш оттука и да си намериш работа! Не ща само да се мотаеш, да

хленчиш и да се лигавиш за щяло и не щяло. Залови се за нещо. Няма да можеш

дълго да живееш на гърба ми!

Но когато край него мина Неси, той я погали по главата й нежно и рече:

— Спри да плачеш, миличка, татко ще се погрижи за тебе. Избърши си очите

и върви да четеш някоя книжка или да се занимаваш с нещо друго. Не се тревожи.

Занапред аз ще се погрижа за тебе.

Това бе пътят — размишляваше Броуди, седнал пак в празната стая, — в

който трябваше незабавно да насочи своя живот: да се реабилитира чрез Неси. Тя

бе неговият капитал, тя беше умна — казваше си той, с блестящи способности! Той

щеше да бди над нея, да я насърчава, да я тика напред от победа към победа,

докато нейното и собственото му име ще се прочуят в града. Страхотното му

поражение и сполетелите го напоследък други неблагополучия бяха за него само

временно затъмнение, от което с време щеше непременно да се съвземе. „Който е

кадърен, ще изплува“ — това бе една от често повтаряните от него максими и сега

той се утеши с нея. Той пак щеше да се издигне до още по господарско положение, и сега смяташе в ума си за проява на висша стратегия да подготви връщането си на

старото любимо място в обществото чрез Неси. Струваше му се, че вече чува името

на Неси Броуди на всички уста, виждаше голям дял от всеобщите хвалебствия да се

падат на самия него. „Нищо не можа да го спре, откакто умря жена му — чуваше той

хората да приказват, — тя трябва да е била голяма пречка за него!“ Колко вярно

беше това! Главното чувство, което изпита, когато помагаше да свалят лекия

ковчег в плиткия трап, бе чувство на облекчение: най-после беше се освободил от

едно безполезно бреме, от един излишен товар и за търпението му, и за кесията

му. Не си спомняше нищо хубаво за нея, никоя от добродетелите й не му беше скъпа

— мислеше само за нейната слабост, за липсата на физическа привлекателност у нея

през последните години. Сега не го вълнуваше никакво нежно чувство, подобно на

това, което бе леко трепнало в него пред смъртното й ложе, никакъв спомен за

ранните дни на съвместния им живот; паметта му бе непрогледна като небе, покрито

с облаци, през които нито един светъл лъч не може да пробие от ясния простор

отвъд. Въобразяваше си, че тя с нищо не бе оправдала очакванията му — нито с

Страница 184

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

дружбата си, нито с физическото си отдаване, нито дори с децата, които беше

родила. Тя нямаше никаква заслуга за Неси, която той смяташе изцяло за своя

плът, и всичко, което можеше да каже в нейна памет, се заключаваше в

единствената дума „некадърна“. Когато безвъзвратният край, дошъл със смъртта й, прониза ума му със своята внезапна, неумолима яснота, обзе го странно чувство на

освобождение. Слабото въздържащо влияние, което тя бе оказвала върху него,

вбесяваше със самото си безсилие. Той беше още млад, пълен със сили мъж, когото

чакаха много удоволствия, и сега, след нейната смърт, нямаше пречка да ги вкуси.

Долната му устна увисна и се издаде напред, когато мислите му започнаха да

преценяват достойнствата на Нанси, а след това жадно се зареяха сред пищните

еротични селения на въображението му. Нанси трябваше да е винаги до него — сега

можеше да остане в къщата завинаги. Нищо не пречеше да бъде до него, нищо не

можеше да се каже против това, че му прислужва, че го забавлява, пък и… Да, все

трябваше в края на краищата да има кой да гледа домакинството!

Доволен от това успокояващо решение, без сам да забележи, Броуди отново

се замисли за по-малката си дъщеря. Неспособен да преследва с ума си повече от

една цел едновременно, когато си поставяше такава цел, той я преследваше с

безпощадна упоритост; така и сега му стана ясно, че за да продължи да живее в

къщата си, да издържа Неси и да й даде такова образование, каквото иска, трябва

час по-скоро да намери някакъв източник на доходи. Устните му се свиха и той

дълбокомислено кимна с глава, решил незабавно да приведе в изпълнение един план, който от два дена зрееше в главата му. Броуди стана и отиде в хола, сложи си

шапката, взе от стойката копринения си чадър и бавно излезе.

Вънка беше хладно, валеше ситен, неосезаем дъждец, лек и нежен като

роса, който обвиваше като с мъгла дрехите му и като милувка докосваше горещото

му чело. Броуди пълнеше дробовете си с големи глътки от тази благоуханна мъглива

влага и изпитваше радост, че не лежи в тесен дървен сандък, покрит с четири педи

мокра земя, а върви на чист въздух, бодър, жив и свободен. Поради тесните

граници на интелекта му (това бе типично за него) споменът на преживяното

унижение в търговията, дори и заключителната сцена на Хай Стрийт, когато бе

проявил цялата си безумна невъздържаност, беше напълно заличен; сега виждаше

разорението си в друга светлина; той не беше смачкан и победен, а благородна

жертва на коварни обстоятелства. Гневното избухване, предизвикано от

Лъмсденовци, беше се уталожило и понеже сегашната мисия отново го изпълваше с

чувство на собствено достойнство, той важно вървеше по улиците, не заговаряше с

никого и със сериозен вид поздравяваше онези от срещнатите, които смяташе, че

заслужават вниманието му. Вече беше напълно под влиянието на собственото си

хрумване, че сега, след като се е освободил от жена си и избрал Неси за оръдие, което ще придаде блясък на неговата личност започва нова и важна страница от

неговия живот.

В началото на Чърч Стрийт Броуди сви под прав ъгъл и продължи в посока,

противоположна на Хай Стрийт, към Нютаун. Магазините оредяха; отляво се нижеха

работнически жилища — невзрачни къщурки, без градинки, построени направо на

улицата, а отдясно се издигаше безкрайна висока каменна стена. Над тази стена

стърчаха горички от високи, оголени от клоните им стволове на дървета, а през

стената, носени от соления морски ветрец, до ушите му долитаха стотици

разнообразни звуци. Няколкостотин крачки по-нататък Броуди спря пред група

сгради, които разкъсваха безкрая на стената с внушителните си фасади; там той

застана пред главния вход. Имаше вид на човек, който внимателно проучва

скромната медна табелка на вратата — фирмичката с изящен надпис „Ливънфордска

корабостроителница“ — отгоре и „Лата и Сие“ — отдолу, но всъщност той събираше

всичките си сили, за да влезе през тази врата. Сега, след като беше стигнал

дотука, той бе обхванат от необичайно колебание, което отслабваше устремеността

на решението му; дори видът на външните предели на огромната корабостроителница, смътното съзнание за грамадното състояние, което тя представлява, го караше при

неговото нещастно финансово положение да изпитва чувство за собствената си

малоценност. Той ядно отхвърли тази мисъл, убеждавайки себе си със своята

аксиома, че важното е човекът, а не парите, и с бързо движение горделиво влезе

през внушителния портал.

Влязъл с такъв устрем, Броуди отмина напред, без да забележи малкото

прозорче с надпис „Справки“, и веднага се загуби в безбройните коридори.

Известно време той бродеше из тях, лутайки се разгневен, като заблудил се в

лабиринт минотавър, докато случайно се сблъска с един млад мъж, когото правилно

взе за писар, съдейки по щръкналата като шиш на ухото му къса писалка.

— Искам да се видя със сър Джон Лата! — сърдито заяви той. В тези

коридори се чувствуваше като истински глупак. — Искам да го видя веднага.

Младежът трепна, като чу височайшето име. За него достъпът до върховния

шеф бе преграден от непроходимо множество главни писари, управители, началници

на отдели и директори.

Страница 185

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Имате ли уговорена среща? — объркано попита той.

— Не — отговори Броуди. — Нямам.

— Разбира се, аз нищо не мога да направя — отвърна младежът, за да свали

веднага всяка отговорност от себе си, — но това щеше да е много по-лесно, ако

срещата беше уговорена. — Той изрече последните думи с такава дълбока

тревожност, сякаш те бяха въплъщение на ключа, необходим за отваряне на вратата

към някакво светилище.

— Вашите уговорени срещи не ме интересуват, аз трябва да го видя —

извика Броуди толкова свирепо, че младият човек се видя принуден да предложи

друга възможност.

— Бих могъл да докладвам за вас на господин Шарп — забеляза той,

споменавайки лично своя непосредствен полубог.

— Хайде, заведете ме при него — нетърпеливо рече Броуди — и побързайте.

С изненадваща леснота младежът се оправи из коридорите, с няколко

обяснителни думи представи Броуди на господин Шарп и мигновено избяга, сякаш за

да се избави от всякаква отговорност за извършеното.

Господин Шарп не беше сигурен или всъщност дълбоко се съмняваше дали сър

Джон въобще ще има възможност да приеме някого днес. Главата на фирмата бил

извънредно зает, бил наредил да не го тревожат, след малко щял да излезе и

всъщност, освен ако работата била от най-важно естество, той, господин Шарп,

едва ли би имал смелостта да го обезпокои и да доложи за господин Броуди.

Броуди се втренчи в събеседника си със своите малки, зли очи.

— Кажете на сър Джон, че Джеймс Броуди го моли да бъде приет — буйно

възкликна той. — Той ме познава добре. Той ще ме приеме веднага.

Господин Шарп излезе с обиден вид, но се върна след известно време: той

помоли господин Броуди с леден тон да седне и му каза, че след малко сър Джон ще

го приеме.

С тържествуващ поглед, в който се четеше: „Нали ти казах, глупак

такъв!“, Броуди седна, зачака и за убиване на времето се зае да наблюдава

бръмчащия около него кошер от заети писари, над чиято работа видимо бдеше

острият поглед на Шарп. Минутите се влачеха бавно и докато Броуди седеше като на

тръни, изправен пред неизвестност, той си помисли, че „след малко“ трябва да

означава доста дълъг срок, а колкото повече чакаше, толкова повече гаснеше

неговото въодушевление и толкова по-голямо ставаше явното задоволство на

господин Шарп; бяха му дали да разбере, че не може да влезе в кабинета на сър

Джон по този непринуден начин, по който сър Джон бе влизал в неговата кантора, и

че да поиска да има разговор с него тука, е значително по-трудно, отколкото е

било да му заговори безцеремонно на Животновъдната изложба. Обзе го тежко

униние, което не можа да се разсее и когато най-сетне внезапно го поканиха в

кабинета на главата на предприятието.

Сър Джон Лата бегло вдигна очи от писалището си, когато Броуди влезе в

стаята, мълком му посочи едно кресло и пак съсредоточи дълбокото си внимание

върху лежащия пред него план. Броуди отпусна тежкото си тяло в креслото и огледа

разкошната обстановка, без да пропусне скъпата ламперия от тиково дърво и

меките, убити цветове на тапетите, многобройните морски пейзажи по стените,

великолепните модели на кораби, сложени на изящни подставки; когато нозете му

потънаха дълбоко в дебелия килим и той видя инкрустацията на писалището и

златната кутия за пури на него, ноздрите му леко се издуха, а очите му

заблестяха от чувство на дълбоко възхищение. „Всичко това ми харесва — като че

ли казваше неговото изражение, — ето, такива неща би трябвало да притежавам аз.“

— Е, Броуди — рече най-после сър Джон, но без да вдигне очи, — какво

има?

Броуди надали би могъл да забележи липсата на всякаква топлина в тона,

но все пак нетърпеливо заговори:

— Сър Джон! Дошъл съм да ви искам съвет. Вие сте единственият човек в

Ливънфорд, с когото мога да говоря така. Вие ме разбирате и знаете всичко за

мене, сър Джон. Толкова много пъти съм чувствувал това в миналото и сега съм

дошъл да ви искам помощ.

Лата го изгледа с любопитство.

— Вие говорите с гатанки, Броуди — студено отвърна той, — а този начин

на говорене не ви прилича. На вас повече ви подхождат, недвусмислени действия, отколкото двусмислени приказки. — След това бавно добави: — Пък и действията ви

невинаги ви приличат.

— Какво искате да кажете, сър Джон? — избърбори Броуди. — Кой е говорил

за мене зад гърба ми?

Сър Джон взе в ръка изящна линия от слонова кост и леко почуквайки с нея

по писалището, бавно отговори:

— Вие не се ползувате от моята благосклонност, Броуди. Щем не щем, до

нас стигат новините и слуховете от града… а вие сте се държали като глупак или

Страница 186

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

даже по-лошо.

— Да не би да говорите за онази щуротия… с хвърлянето на шапките?

Лата поклати глава.

— Това положително беше глупост, но като ви познава човек, то е понятна

глупост. Вие загубихте жена си, а доколкото зная, и предприятието си. Преживели

сте разочарования, тъй че няма много да ви занимавам с това. И все пак чувам за

вас лоши неща. Знаете, че аз на умряло куче нож не вадя, но — продължи той

спокойно — аз се интересувам от всички наши съграждани и съжалявам, когато чуя

да се говорят лоши неща дори и за най-долния работник от моята

корабостроителница.

Оборил глава като набит ученик, Броуди се луташе в догадки дали сър Джон

загатваше за провалянето на Матю или за „Герба на Уинтъновци“.

— Може да сте забелязали — спокойно продължи Лата, — че от началото на

миналата година не съм правил никакви покупки от вашия магазин. Това стана,

защото тогава чух за една ваша постъпка, която смятам и за несправедлива, и за

безмилостна. Държали сте се като злодей и побойник към нещастната си дъщеря,

Броуди, и макар че някои биха могли да намерят за вас оправдание в нарушаването

на добрите нрави, ние не можем да имаме нищо общо с вас, докато на челото ви има

такова петно.

Ръцете на Броуди силно се свиха, бръчката на наведеното му чело стана

по-дълбока. Лата — мислеше си той — беше единственият човек в Ливънфорд, който

можеше да има смелостта да му говори по такъв начин, който можеше да си позволи

да му каже такива думи безнаказано.

— Не мога нищо да направя — рече той мрачно, като се мъчеше да се сдържи

поради проблесналото в ума му съзнание за своята зависимост от доброто

разположение на сър Джон. — Всичко това е минало и заминало.

— Можете да й простите — сурово отвърна Лата. — Можете да ми обещаете,

че тя ще намери подслон във вашия дом, ако някога от това стане нужда.

Броуди седеше навъсен и мълчалив и мислите му бяха заети не с Мери, а

колкото и странно да беше това с образа на Неси. Трябва да направи нещо за нея!

В края на краищата не беше трудно да даде някакво недоизречено обещание и

затова, все тъй навел глава, забил очи в килима, той избърбори:

— Добре, сър Джон! Да бъде, както вие казвате.

Лата дълго разглежда огромната начумерена фигура в креслото. Едно време,

при редките им срещи беше гледал Броуди с окото на познавач, който вижда пред

себе си нещо необикновено, беше се възхищавал от него като великолепен тип на

мъж-планина; беше се усмихвал на явното му самомнение и със заинтригувано

любопитство бе търпял неговите чудновати, бомбастични и неясни намеци. Беше го

наблюдавал с интереса, които един добре възпитан човек проявява към някакъв

изключителен и ексцентричен екземпляр, но сега присъствието на Броуди му стана

неприятно, той му се видя променен и унизен, стори му се, че може да има някакво

по-дълбоко обяснение за това непресторено и все пак нескромно подчертаване на

личното достойнство. Той побърза да отхвърли тази мисъл — нали Броуди беше

отстъпил пред неговото искане.

— Е, как мога да ви помогна, Броуди? — сериозно попита той. — Разкажете

ми какво става с вас.

Най-после Броуди вдигна глава, доловил, че без сам да знае как,

разговорът е взел желаната от него насока.

— Аз закрих работата си, сър Джон! — започна той. — Вие знаете не по-зле

от мене как постъпиха към мен тези… — Той преглътна и се въздържа. — Това

предприятие, което се промъкна в града и се установи до самия ми дюкян като

нощен крадец. Те прибягнаха до най-подли хитрости, подлъгаха да отиде при тях

моят управител; намалиха цените си под моите, продаваха какъв ли не боклук

вместо качествена стока, те… те просто ми изсмукаха кръвта.

Спомените му се пробудиха при собствените му думи, погледът му се

изпълни със самосъжаление, той убедително протегна ръка.

Но всичко това някак си не направи впечатление на Лата, той махна

неодобрително с ръка, за да спре Броуди, и забеляза:

— А какво направихте вие, Броуди, за да се борите с тази тактика?

Въведохте ли някакви нови видове стока, или… или постарахте ли се да станете

по-внимателен спрямо клиентите си?

Броуди го гледаше с тъп, магарешки инат.

— Аз постъпвах, както си знам — упорито възкликна той, — както съм

постъпвал винаги.

— Разбирам — бавно каза Лата.

— Аз се борих с тях! — възкликна Броуди. — Борих се с тях като

джентълмен, и се борих честно! Да, аз щях да ги разкъсам на парчета с тези две

ръце, ако бяха имали смелостта да излязат насреща ми. Но те се бореха с

коварство… как можех да се унижа да действувам като тях, като тези кучета?

Страница 187

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Много ли ви са объркани работите сега? — запита сър Джон. — Имате ли

дългове?

— Не — гордо отговори Броуди. — Нямам. Аз съм разсипан… но не дължа

никому нито една пара. Ипотекирах къщата си, но макар да нямам нищо, нямам и

дългове. Мога честно да започна отначало, сър Джон, ако бихте искали да ми

помогнете. Трябва да се погрижа за бъдещето на моята малка Неси. Тя е

най-способното момиче в Ливънфорд. Тя е просто предопределена за стипендията, учредена от баща ви, стига да не бъде лишена от възможността да учи.

— Защо не продадете тази смешна къща? — замислено каза Лата, на когото

последните думи на Броуди направиха по-благоприятно впечатление. — Все едно,

сега тя е прекалено голяма за вас. Тогава ще си изплатите ипотеката, а с

остатъка можете да си купите по-малка къща и да започнете отново.

Броуди бавно поклати глава.

— Тази къща е моя — тежко промълви той. — Аз си я изградих и в нея ще си

остана. По-скоро бих я съборил над главата си, отколкото да се откажа от нея. —

После, след кратко мълчание, мрачно добави: — Ако това е всичко, което можете да

ме посъветвате, няма да ви отнемам повече време.

— Недейте скача такъв! — сопна му се Лата. — Веднага пламвате като

прахан! — Дълбоко замислен, той разсеяно си играеше с линията, а Броуди, в

недоумение, без да може да го разбере, следеше бързо променящото се изражение на

лицето му. Най-после Лата заговори. — Вие сте чуден човек, Броуди — каза той, —

не мога да разбера хода на вашите мисли. До преди една минута бях на мнение

направо да ви откажа, но нещо не ми даваше. Ще ви направя едно предложение.

Търговията сега не е за вас, Броуди. Вие сте твърде едър, твърде бавен, твърде

тромав. Никога вече не бихте имали успех във вашия бранш, дори и да можехте да

започнете отново. Би трябвало да работите ей с тези огромни мускули, но

предполагам, че бихте сметнали такова нещо под личното си достойнство. Но вие

умеете да държите писалка, да водите книги, да събирате цифри. Бихме могли да ви

намерим място тук. Както ви казах, правя ви предложение — повече от това не мога

да направя за вас, — а вие можете да откажете, това си е ваша работа.

Очите на Броуди блеснаха. Той си знаеше по начало, че сър Джон ще му

помогне, че здравите връзки на тяхното приятелство ще го накарат да му помогне, и то да му помогне царски; той предусещаше, че за него се готви нещо голямо и

важно.

— Да, сър Джон — припряно отговори той, — какво ще ми предложите? Аз съм

на ваше разположение, ако мога да ви бъда полезен.

— Бих могъл да ви предложа — невъзмутимо продължи Лата, — бих могъл да

ви предложа длъжност на писар в канцеларията. Случайно в момента има свободно

място в отдела за дървен материал. Ще трябва да понаучите доста неща, но все

пак, от уважение към вас, ще ви дам малко по-голяма заплата. Ще получавате две

лири и десет шилинга седмично.

Долната челюст на Броуди увисна и цялото му лице се сви в дълбоки бръчки

на изумление. Не можеше да повярва на ушите си, очите му се замъглиха от

изненада и огорчение, мярналите се внезапно пред очите му розови видения как ще

седи в разкошна стая (може би подобна на тази) и ще ръководи множество улисани в

работата си подчинени, бавно избледняха пред погледа му.

— Помислете си малко — спокойно рече Лата, стана и се запъти към една

вътрешна стая. — Моля да ме извините за малко.

Броуди се мъчеше да мисли. Докато сър Джон се бавеше вънка, той седеше

смазан, съкрушен от унижението си. Той, Джеймс Броуди, да стане писар! И все пак

по кой друг път би могъл да тръгне? Заради Неси трябваше да приеме; щеше да

постъпи на тази жалка длъжност… но само… само за първо време. После ще им покаже

на всичките… а най-вече на този Лата!

— Е — каза Лата, щом влезе пак в кабинета, — какво решихте?

Броуди тъпо вдигна глава.

— Приемам — отговори той с глух глас и додаде с тон, в който се помъчи

да вложи оттенък на жлъчност, но в който прозвуча само покруса: — И ви

благодаря.

Съвсем замаян, той видя Лата да дръпва сложения до писалището звънец, чу

го да нарежда на мигновено появилото се момче:

— Повикай господин Блер.

Блер дойде също така бързо и тайнствено, както и момчето, но Броуди

почти не погледна дребната му стегната фигура, нито видя неговия поглед, който

надминаваше погледа на Шарп по официалната си студенина. Не чу и разговора му

със сър Джон, обаче след известно време (не можеше да каже дали го беше дълго, или кратко) долови, че срещата е свършила.

Броуди стана и бавно последва Блер вън от стаята, по някакъв коридор,

надолу по стълбите, през един двор и най-сетне влезе след него през вратата на

малка канцелария, която се помещаваше в отделна сграда.

Страница 188

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Макар и да сте настрана от главното помещение, надявам се, че не ще

злоупотребявате с този факт. Това ще е вашата маса — студено каза Блер. Явно

беше, че гледа на Броуди като на натрапник и когато се залови да обяснява

наложените му задължения, вложи в думите си, колкото можеше повече ледено

презрение. Другите двама писари в стаята, и двамата млади мъже, любопитно

надзъртаха иззад счетоводните си книги към странната фигура на Броуди и не

можеха да повярват, че това е новият им колега.

— Надявам се, че сте ме разбрали — заключи най-после Блер. — Всичко ли

ви е ясно?

— Кога трябва да започна? — тъпо запита Броуди с чувството, че от него

се очаква да поблагодари.

— Предполагам утре — отговори Блер. — Сър Джон не каза нищо определено.

Ако желаете да се запознаете с книгите, нищо не ви пречи да започнете сега. — А

на излизане от стаята добави с унищожаващ тон: — Обаче до свирката остава само

половин час. Струва ми се, че това време едва ли ще ви стигне да овладеете

работата.

Безмълвно, сякаш не знаеше какво прави, Броуди седна на стола пред

писалището; отворената приходо-разходна книга се мярна като бяло петно пред

погледа му. Той не виждаше цифрите, с които трябваше да се занимава в бъдеще, нито усещаше втренчения поглед на двамата младежи, които мълком го гледаха със

странно стеснение. Той писар! Писар, който работи за петдесет шилинга на

седмица! Броуди вътрешно се гърчеше пред тази безпощадна мисъл, но не можеше да

се отърве от нея. Не! Той няма да търпи това… това падение! Щом излезе от тази

канцелария, ще отиде някъде и ще пие, ще пие, докато забрави унижението си, ще

търси забрава, докато споменът се превърне в глупав кошмар. Колко време бе казал

оня, че имало още? Половин час до свирката? Да, това долно робство, а след това

ще е свободен. Той целият се разтърси от някаква тръпка, слепешката посегна да

вземе перото и го натопи в мастилницата.

>

Книга трета

>>

I

— Не вярвам да носят такова нещо там, ако и да са чернокожи — каза Нанси

и се изкиска. — Ти само си правиш шеги с мене. — Седнала на кухненската маса, тя

многознаещо кимна с глава, измери Мат с поглед и заклати към него изящните си

крака, за да подкрепи забележката си.

— Като нищо — оживено отговори Матю, който стоеше облегнат на бюфета и

флиртуваше с нея с очи, с позата си, с целия си елегантен вид. — Точно това

носят туземните дами, щом ти харесва да ги наричаш така.

— Хайде де! — закачливо извика Нанси. — Много знаеш! Още малко и ще

вземеш да ми разправяш, че в Индия маймуните ходят с панталони.

И двамата избухнаха в смях при тази шега с чувството, че чудесно се

забавляват: Нанси — понеже й беше приятно да разнообрази скуката през свободните

сутринни часове и да си побъбри с някого другиго освен с този мрачен, навъсен

Броуди, а Мат — понеже в този разговор можеше да блесне с великосветския си чар

почти по същия начин, както би я заслепил, ако тя беше седяла пред лъскавия бар

на някоя пивница.

— Ти си страшен дърдорко — подхвана пак девойката с укорителен и

същевременно насърчаващ тон. — След като ми разправи, че тези негри дъвчели

червени като кръв орехи и си чистели зъбите с пръчици, ще искаш да ти повярвам и

че си решат косите с крака на някой стол… като Дан, Дан приказния великан. — Те

пак прихнаха да се смеят, докато Нанси не замълча с престорена скромност и

отново заговори: — Но аз нямам нищо против такива измислици. Виж, когато

започнеш да ми разправяш разни двусмислени шеги, караш ме направо да се червя.

Нима мога да се меря аз, бедното, невинно момиче, което никога не е било в

странство, с тебе, който си живял в такива чудни, интересни страни? Хайде,

разправи ми още нещо!

— Че нали не искаше вече да ме слушаш — подразни я Мат. Нанси нацупи

тъмночервените си устни.

— Прекрасно знаеш какво искам да кажа, Мат. Много ми е приятно да слушам

за всички тези чудновати неща там. Остави жените. Ако бях с тебе, нямаше да те

оставя дори да ги зърнеш. Разправяй ми за цветята, за шарените птици, за

зверовете, за папагалите, леопардите, тигрите. Искам да ми разправяш за

пазарите, за храмовете, за идолите от злато и слонова кост — на тези неща просто

не мога да се наситя.

— Ти си момиче, на което не мога да откажа — отговори той. — Нищо не ти

стига. Та за какво говорех, когато ме попита за… за това, за което не ми се

Страница 189

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

позволява да приказвам? — Мат се захили. — Аха! Спомням си сега, за свещените

крави. Да, може да не повярваш, Нанси, но кравата е свещено животно за милиони

хора в Индия. Къде ли не слагат изображението на това животно, а по улиците на

туземните квартали ще видиш да се клатушкат огромни крави с цветя на рогата и

венци от невен на шиите и да си бутат носа навсякъде, сякаш са стопани на цялото

селище — по къщите и по сергиите (това е нещо като дюкяни, нали разбираш), — и

никой нищо не им казва. Веднъж видях как един такъв звяр спря пред една сергия

за плодове и зеленчуци и преди да кажа „копче“, очисти целия тезгях от край до

край, а собственикът на дюкяна трябваше да седи безпомощен и да гледа как

кравата изяжда всичката му стока; а когато тя свърши, не можеше да направи нищо

друго, освен да се обърне към нея с молитва или да закачи на дебелата й шия

остатъка от своите цветя.

— Не думай, Мат! — хлъцна Нанси с широко отворени от любопитство очи. —

Много е чудно това, което ми разправяш. Само да си помисли човек, че се кланят

на такова нещо като крава!

— Разбира се, има разни видове крави, Нанси — намигна й Мат, но веднага

продължи по-сериозно: — Да! По това, което ти разправям, не е нищо. Не бих могъл

да ти опиша всичко, което съм видял, трябва сама да попътуваш, за да се любуваш

на такива чудесии, каквито иначе и насън няма да видиш. Пък не забравяй, че има

и други места, по-хубави от Индия, където климатът е по-добър, където няма

толкова комари и цари същата свобода.

Докато той говореше увлечено от собственото си въодушевление, Нанси

замислено го разглеждаше; погледът й се плъзгаше по стройната му фигура в

спретнат кафяв костюм, тя забелязваше подкупващото изящество на целия му вид, характерното, но не неприятно малодушие, лъхащо от бледото му лице, и не можеше

да се начуди как е могла да се учуди и избяга от него при първата им среща. В

течение на шестте седмици, изминали от погребението на госпожа Броуди, когато

официално се установи да завежда домакинството в дома на Броуди, тя постепенно

бе започнала да гледа на Матю благосклонно, да го защищава пред баща му, беше й

приятно да води забавни разговори с него след гнетящото мълчание и мудните

едносрични забележки на по-стария си приятел.

— Ти не ме слушаш, закачко — възкликна неочаквано Мат. — Каква полза да

си хаби човек гласните струни и да употребява най-цветистите прилагателни, щом

хубавото момиче не му обръща никакво внимание?… А пък уж искаше да ти разказвам

и така нататък.

— Значи, ти мислиш, че съм хубава, Мат? — отговори тя и продължи да го

гледа замечтано, но придаде на погледа си по-прелъстително изражение, а на

съблазнителната си поза — повече предизвикателство.

— Разбира се, Нанси — с готовност извика той и очите му светнаха. — Ти

си хубава като картина! Цяло удоволствие е, че си тука, в къщи. Винаги съм

мислил така, откакто те зърнах за първи път.

— Да — подхвана замислено Нанси, — ти беше много лошо момче, когато се

видяхме за първи път, но поведението ти извънредно се подобри оттогава.

Всъщност, когато дойдох у вас, отначало си мислех, че те е малко страх да

приказваш с мене, но както виждам, сега страхът ти е минал вече и право да си

кажа, не съжалявам за това, макар и да се чудя какво ли би казал баща ти за тази

промяна, ако се научеше за нея.

Мат беше се поизправил, сякаш искаше да се доближи до нея, ала при

последните й думи запалилият се в очите му блясък внезапно угасна, той отново

отпусна тялото си на бюфета и начумерено й отговори:

— Не разбирам какво може да намери едно младо създание като тебе в такъв

кисел и груб старей. Съвсем не ти е прилика, на тебе ти трябва по-млад мъж.

— Но той е много силен, Мат — отговори Нанси замислено, не преставайки

да го привлича с погледа си. — Приятно ми е да виждам тази сила да се пречупва

пред мене. Както се обърнаха нещата, сега мога да го въртя, както си поискам. Но

не забравяй — добави тя с друг тон и рязко тръсна глава, — че аз съм само

домакиня тука.

— Да — възкликна с огорчение Мат, — ти имаш висока длъжност. Добре си се

настанила тука, Нанси.

— Ами ти? — дръзко му възрази девойката. — И ти хубавичко си се настанил

тука, макар че все разправяш големи работи за разни големи служби в чужбина.

Мат се разсмя с възторг:

— Момиче! Не мога да не се възхищавам на острото ти езиче. Стига да

поискаш, всекиго можеш жив да одереш.

— Мога я! — многозначително подхвърли Нанси. — Няма и да усети.

Как му разпалваше кръвта тази малка кокетка, която принадлежеше напълно

на баща му, която той нямаше абсолютно никакво право да докосне поради

наложеното върху й табу от нейния собственик.

— Ти знаеш не по-зле от мене, Нанси, че да си намеря работа, е само

Страница 190

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

въпрос на време — отговори й Мат сериозно. — Мене ме имат пред вид при пет-шест

фирми. Първото свободно място ще бъде за мен. Не бих могъл да остана до края на

живота си в тази проклета дупка. Нищо не ме задържа тука, откакто… откакто умря

майка ми. Но ти казвам право в очите, че ще ми е мъчно да се разделя с тебе.

— Ще ти повярвам, когато получиш назначение, Мат — отвърна хапливо

Нанси. — Но не бива да се оставяш старият да те мачка толкова много. Дръж

по-здраво своето. Имай повече вяра в собствените сили. Това, от което имаш

нужда, според мене е една жена с малко повече ум в главата, която да ти дава

кураж и да те учи как да се справяш с положението.

— Аз ще си видя сметките с него — мрачно заяви Мат. — Ще му дойде

времето. Ще го накарам да ми плати за всичко, което ми е сторил… — Той замълча и

добави чистосърдечно: — Да, и за всичките страдания, които е причинил на майка

ми. Той без друго ще умре от пиянство.

Нанси не отговори, а само отметна глава и замислено загледа тавана, като

му показа прелестната си бяла шия и с изящната извивка на тялото дръпна полата

почти до колената си.

— Казвам ти, че само си хабиш времето с него — развълнувано продължи

Матю. — Той не е нищо повече от един огромен, намусен грубиян. Виж какво прави с

Неси: мира не й дава с тези уроци. Виж какво направи с Мама! Той не те

заслужава. Нима не виждаш сама?

Нанси се разтърси от спотаен смях и отговори:

— Не ме е страх, Мат. Аз не се оставям да ме газят. Само си мисля

едно-друго с малката си главица. Една тайна между Нанси и мен — пленително

пошепна тя.

— И каква е тя? — пламенно се провикна Матю, възбуден от нейното

държане.

— Ще ти кажа някой ден, ако си добричък.

— Кажи ми сега! — настояваше той. Ала Нанси отказа да го посвети в

тайната, завъртя глава, погледна часовника и рече:

— Охо! Тъкмо си мислех, че е време да сложа обеда да се готви на

печката. Трябва да помня служебните си задължения и да не забравям за какво съм

тука, че може да ме изгонят. Ти сигурно ще обядваш в града както винаги.

Мат също погледна часовника, за да установи колко време още може да стои

безопасно у дома, преди да се махне, за да избегне срещата с баща си; след

смъртта на Мама беше възприел политиката колкото може повече да го отбягва.

— Да, ще изляза. Знаеш, залъкът ми засяда в гърлото, когато се храня на

една маса с него… Не че ме е страх, той толкова се е променил, че не проронва

нито дума… но колкото по-малко се навираме в очите един на друг, толкова

по-добре за всички. Това е просто въпрос на благоразумие от моя страна.

Когато Мат напусна мястото си, придавайки си съвсем безразличен и

независим вид, Нанси сключи ръце на тила си, сякаш за да придържа наклонената си

назад глава, и продължи да го гледа със същата лека, загадъчна усмивка.

— Ела тук за малко, Мат — промълви най-после тя полугласно.

Със съмнение в погледа той се запъти към масата, на която тя седеше, но

вървеше толкова бавно, че девойката го подкани:

— По-близо, по-близо. Няма да те ухапя.

Матю си помисли, че на драго сърце би се подложил на такова примамливо

наказание, когато забеляза блясъка на белите й равни зъби, показали се между

червените й засмени устни — устни, които се открояваха толкова по-живо на бялата

й кожа, колкото повече се приближаваше до нея.

— Ха така — най-после му подхвърли тя; — сега се показа по-сърцат. Знаеш

ли, Мат, баща ти е ужасно глупав, смахнат човек, щом оставя двама млади като

нас, които имат толкова свободно време, да се чудят какво да правят в тази

скучна къща. Да имаше поне капчица здрав разум да седне и да помисли за тази

работа, никога нямаше да го допусне. Дни наред вече не съм излизала, освен за да

пазарувам, а на него и на ум няма да му дойде да поизведе момичето си някъде да

се повесели. Слушай сега какво ще ти кажа. Утре има концерт в Общинската зала.

Мат — пошепна Нанси и пленително повдигна черните си мигли, — какво ще кажеш, ако речем да отидем с тебе? Той никога няма да узнае, а пък аз все някак ще

измъкна от него пари за билети.

Вперил в нея омаяни очи, без да мисли за думите й, които едва ли чуваше,

Мат гледаше как поради позата й твърдите й гърди предизвикателно се издават към

него и (което бе забелязал не само той) как едва забележими златисти лунички

осейват малкото й право носле и стигат до меката закръглена извивка на

повдигнатата горна устна. Сега той разбра, че я желае, макар и да го беше страх

да я вземе, и че както се взираше дълбоко в тъмните и очи, някакъв полуприкрит

блясък в тях го подбуждаше към необмислено, стремително действие; той неволно

избъбра:

— Нанси! Нанси! Ти дяволски умееш да привличаш мъжете!

Страница 191

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

За секунда лицето й загуби прелъстителното си изражение и на него се

изписа радостно самодоволство.

— Започвам вече да разбирам това — промърмори тя — и следващият мъж,

който ме вземе, не ще ме получи много евтино. — Но гласът й веднага се промени

пак и тя отново подхвана с умилкване: — Е, какво ще кажеш за концерта, Мат… дава

го семейство Мак Келви… те са чудесни! Просто умирам за малко развлечение.

Двамата с тебе чудесно можем да отидем на такъв концерт. Винаги сме прекарвали

толкова весело заедно, а това ще ни освежи. Хайде, Мат, ще ме заведеш ли?

Мат усети дъха й да го лъхва по бузата с топла интимност и с мъка и с

променен глас прошепна:

— Добре, Нанси! Ще те заведа! Всичко, каквото поискаш… само ми кажи.

Той получи в награда една усмивка; Нанси леко скочи от масата и едва

доловимо допря бузата му с върха на пръстите си.

— Решено, нали? — весело извика тя. — Чудесно ще прекараме, ще видиш,

остави цялата работа на мене, билетите и всичко друго. Може да наредим така, че

да се срещнем в залата, но ще трябва да дойдеш с мене на връщане по този дълъг, тъмен път — добави тя хитро. — Мен ще ме е страх да се връщам сама. Може да имам

нужда от твоята закрила. — В този миг изведнъж тя вдигна очи и извика: —

Божичко, я погледни часовника. Че аз почти нямам време да опържа наденицата!

Бягай, Мат, ако не искаш да се сблъскаш със скъпия си татко! Бягай сега, но ела

си пак, щом се разсеят облаците, и ние хубавичко ще си похапнем заедно — само ти

и аз.

Тя му прати последен топъл поглед и Мат излезе от стаята, без да

проговори: вътрешната борба на чувствата беше му сковала езика, бе направила

движенията му мудни и крачките — тромави.

След излизането на Мат Нанси се залови със закъснелите си приготовления

за обед, без много-много да бърза, с несмутимо и дори преднамерено нехайство, хвърли в тигана един фунт наденици и ги остави да се пържат сами на печката,

докато тя постла на масата мръсна покривка, шумно нареди на определените им

места няколко чинии и небрежно сложи край всяка от тях вилица и нож.

Немарливостта й в домакинската работа представляваше подчертан контраст

с личната й, спретната и изискана външност, по недвусмислено се потвърждаваше от

общия вид на кухнята. Прахът, който лежеше на дебел слой по камината и полиците, лекявата и ръждясала решетка пред огъня, непометените под и огнище,

неопределената вяла атмосфера на нечистота и занемареност, която тегнеше в

стаята — всичко това ставаше понятно, ако се свържеше със сегашното й поведение.

В целия вид на стаята бе настъпила печална промяна в сравнение с онези дни,

когато Мама бе несправедливо хулена за своята разтуреност, когато с неоценените

си усилия бе поддържала поне безупречна чистота в къщата; сега възмутените

наденици пръскаха маста си по близките стени и като че заклеймяваха стаята с

белега на печално западане.

Изведнъж, всред пращенето на тигана, всред изпълнения с мазни изпарения

килер се чу звукът на отварящата се и пак затваряща се входна врата, а след това

тежки, но мудни крачки отекнаха през хола. Обаче, макар и да позна в тях

стъпките на Броуди, закъснялата Нанси ни най-малко не се смути и продължи

безучастно да наблюдава тигана от разстояние. Тя ли щеше да се затича презглава

с вкусен бульон, с напълнена до ръба чаша с кафе или с бял чайник? Когато чу

Броуди тромаво да влиза в кухнята и мълком да сяда на масата, девойката почака

за миг и сетне весело се обади:

— Много си подранил днес, Броуди. Не съм още съвсем готова за теб — и

след като той не й отговори, продължи да вика, на него, който никога нито за

секунда не се отклоняваше от установения ред: — Толкова си нередовен тези дни, че все не зная кога ще си дойдеш или пък никой часовник в тая твоя къща не е

верен. Както и да е, потрай и всичко ще стане ей сега.

Той „траеше“ и чакаше, без да пророни дума. За краткото време, изтекло

от постъпването му в управлението на „Лата & Сие“, в него бе настанала промяна —

по-поразителна и по-дълбока, отколкото в стаята, в която седеше, макар и

горе-долу в същата насока. Сега, както седеше тук, навел поглед надолу, в

сложената пред него чиния, изглеждаше малко да се е свил, тъй че дрехите сякаш

не му бяха по мярка, а направени за по-едър човек; неговата изправена, изпъчена

и винаги войнствена стойка беше се сменила с леко, но биещо на очи прегърбване.

Суровото му по-рано лице бе станало навъсено, погледът на очите му вече не

пронизваше, а бе неподвижен и замислен, самите му очи бяха малко кървясали,

бузите изглеждаха леко хлътнали, а мрачната бръчка на челото му беше се врязала

като дълбоко клеймо. Човек би рекъл, че ясните очертания на неговата снага са се

разлели, че резките му черти са се стопили, че цялата твърдост на неговото

същество е била разядена и подкопана от някаква неизвестна рушителна киселина в

кръвта му.

Щом Нанси влезе, носейки чинията с надениците, Броуди бързо вдигна

Страница 192

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

поглед, притеглян от магнита на нейните очи, но когато тя сложи чинията пред

него, погледна надениците и каза с дрезгав глас, който отекна като звук на

недобре опъната струна:

— Нямаш ли супа за мене днес, Нанси?

— Не — отсече девойката. — Нямам.

— Хубаво щеше да ми дойде днес мъничко бульон — отговори Броуди със

сянка от недоволство. — Позахладя вече; но щом нямаш, няма какво да приказваме.

Ами къде са картофите?

— Нямах време да ти сваря картофи днес. И тъй без крака останах. Не

можеш да искаш да правя всичко за тебе всеки ден, никога не съм бъркала с ръце в

студена мръсна вода, за да беля картофи. Едно време, когато идваше да ме виждаш

в „Гербът на Уинтъновци“, ти се задоволяваше с още по-прост обед, а работите ти

не са се оправили оттогава. Хайде, яж и бъди доволен!

Зениците на очите му се разшириха, устните му слабо се отвориха, за да

издумат ядовит отговор, но той направи усилие да се сдържи, посегна към

сложената пред него чиния, взе парче хляб и започна да яде. Нанси постоя за миг

до него с ръце на хълбоците, за да се натрапи на погледа му с фигурата си,

изпълнена със съзнанието за властта си над него, но баба Броуди влезе в стаята и

Нанси се завъртя и се върна в килера.

Старата се приближи до масата с полусънно изражение на жълтото си

сбръчкано лице и като сядаше, полугласно промърмори: „Уф! Пак същото.“ Ала едва

бе дочул думите й, Броуди се обърна, озъби й се както едно време и изръмжа:

— Какво лошо намираш в надениците? Ако не ти харесва простото

доброкачествено месо, можеш да идеш в старопиталището; ако ли пък ти харесва, затваряй старата си уста, която все мърмори.

Тези думи, а още повече придружаващият ги поглед я накараха веднага да

се затвори в себе си и тя посегна с треперещите си ръце, макар и без особено

желание, да си сипе от храната, която бе толкова нескромно осъдила.

Застаряващият й, размътен ум, неспособен да разбере напълно значението на

станалите около нея промени, възприемаше само факта, че сега й липсваха

удобствата, че й поднасяха оскъдна, невкусна храна и докато безсилните й челюсти

с досада и отвращение дъвчеха, тя изразяваше неудоволствието си с бързи погледи, стрелкащи се към невидимата личност в килера.

След няколко мига, в течение на които двамата се хранеха в пълно

мълчание, Броуди внезапно спря безразлично да предъвква залъка си, повдигна

глава при лекия шум на нечие влизане и заковал очи на вратата на хола, зачака

появяването на Неси. Тя веднага влезе в стаята и при все че Броуди продължаваше

машинално да яде, очите му следяха всяко нейно движение. Малката дръпна тесния

ластик изпод брадичката, свали простата си сламена шапка, хвърли я на канапето, съблече синята си габардинена дрешка и я сложи до шапката, оправи светлите си

като лен коси и най-после се отпусна на мястото си до него. Тя се облегна

умърлушено на стола и загледа, масата с детински капризно изражение, без нищо да

казва, но със спотаената мисъл, че видът на замръзващата пред очите й мас убива

и без това лошия й апетит, че макар и да не би се отказала може би да хапне, и

то с удоволствие, малко кюфтета яхния или дори някое агнешко котлетче, сега й се

повдигаше при самата мисъл за ядене. В сегашната си възраст — петнадесет години

— тя бе навлязла в този период от своя живот, когато нейното напълващо и

развиващо се тяло изискваше по-особено внимание и по-подбрана храна. Макар да не

съзнаваше всичко това, Неси инстинктивно чувствуваше, при лекото й главоболие и

при пристъпите на нейното знаменателно неразположение (за което не е прието да

се говори), че не е справедливо да й поднасят такава храна, каквато виждаше пред

себе си сега. Понеже тя остана да седи в същата поза, баща й, който я бе

наблюдавал непрекъснато от момента на влизането, заговори; без да промени

изражението си, но с глас, в който се мъчеше да вложи непринуденост и

убедителност, той каза:

— Хайде, Неси, миличка, започвай да ядеш. Какво само седиш и оставяш

обеда да изстива. Едно голямо момиче като теб трябва да е гладно като вълк и да

се нахвърля върху храната, сякаш е готово да изяде цялата къща.

При тези думи Неси се сепна всред размишленията си и веднага се подчини,

като промърмори за извинение с почти умоляващ тон:

— Боли ме главата, татко, точно тука отпред, като че ли някой я стяга с

ремък — и тя с безразличие посочи челото си.

— Хайде, хайде, Неси — отговори й Броуди с тих глас, за да не се чуе в

килера, — вечно разправяш за това главоболие. Ако все викаш: „Вълк! Вълк!“, няма

да ти повярваме, когато той наистина се вмъкне в кошарата. Гледай да не усетиш

ремъка по ръцете си, затова по-добре не му обръщай внимание, като ти стяга

главата.

— Но понякога толкова силно ми стяга челото — кротко промърмори Неси, —

като ремък.

Страница 193

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Хайде де! Важно не е челото, а мозъкът зад него, моето момиче. Трябва

да си благодарна, че от него не можеш да се оплачеш. — След това, когато тя

започна вяло да яде, баща й продължи с пресилена похвала в гласа си:

— Ха така! Не можеш да работиш, без да се храниш. Нахрани се с това,

което е на масата. Усилената работа трябва да събужда у едно младо момиче като

тебе здрав апетит, а гладът е най-добрият готвач. — Изведнъж той стрелна майка

си със злобен поглед и грубо добави: — Радвам се, че не си толкова капризна и

придирчива като някои други хора.

Неси, доволна, че му е угодила и малко поотпуснала се от похвалата,

удвои слабите си усилия да яде, но от време на време поглеждаше напрегнато

унеслия се в спомени Броуди.

— На твоите години, Неси, можех да изям цял вол, когато се втурвах у

дома от полето. Аз бях здраво дете… да… нахвърлях се на всичко, каквото ми

даваха. Но никога не ми стигаше. Не, не! Моят живот беше по-друг от твоя, Неси!

Аз нямах такъв късмет. Кажи ми — доверително промърмори той, — как ти вървя днес

в училище?

— Много добре — автоматично отговори тя.

— Ти си все още първата в класа, нали? — настояваше Броуди.

— Ах, татко! — недоволно възкликна Неси. — Омръзна ми да ти обяснявам,

че сега вече нямаме такива неща. През последните три месеца най-малко пет-шест

пъти съм ти казвала, че всичко се решава от тримесечните изпити. — Със слаба

нотка на суетност тя добави: — Нали разбираш, вече не съм в първоначалното

училище.

— Да, да! — побърза да отговори Броуди. — Аз все забравям, че на голямо

момиче и на отлична ученичка като тебе не бива да се досажда с такива детинщини.

Разбира се, за нас с тебе имат значение само изпитите. — Той замълча и после с

хитър тон забеляза: — Колко време ни остава до крайните изпити?

— Струва ми се, около шест месеца — без желание отговори Неси и продължи

вяло да яде.

— Чудесно! — отвърна й Броуди. — Не е чак толкова дълго за чакане и все

пак имаш предостатъчно време, за да се подготвиш. Не можеш да кажеш, че не са те

подсещали. — Той зашепна почти нечуто: — Да! Аз няма да те оставя, дъще… ние с

тебе ще спечелим стипендията „Лата“.

По това време старата баба Броуди, която досега бе очаквала второ ястие,

без да обръща внимание на разговора, и просто я сърбеше езикът, но я беше страх

да попита: „Няма ли да получим нищо друго?“, най-сетне загуби и последната си

надежда; с покорна, макар и приглушена въздишка тя бутна стола, вдигна скованото

си тяло и безутешно се затътри вън от кухнята. На минаване през вратата тя с

прискърбие установи, че в светилището на собствената й стая две празни тенекиени

кутии я чакат като ограбени и ненапълнени отново дарохранителници и безмълвно

потвърждават отдавнашното отсъствие на любимите й бисквити и бонбони.

Унесен в съзерцаване на дъщеря си, Броуди не забеляза излизането на

майка си и заговори с почти ласкателен тон:

— Нима нямаш нищо ново да ми кажеш, Неси? Положително някой ти е казал

нещо. Не ти ли каза пак някой, че си умно момиче? Сигурен съм, че си получила

най-добрите бележки за домашните си. — Той сякаш й се молеше да му предаде някоя

похвала, някой приятен отзив за дъщерята на Джеймс Броуди; сетне, когато тя

отрицателно поклати глава, погледът му се помрачи от внезапно проблеснала мисъл

и той свирепо избухна: — Да не са говорили за баща ти, а, да не би някой от тези

хлапаци да е говорил? Те сигурно слушат какво си приказват техните родители,

тези мръсници, тези клеветници! Но ако посмеят да ти надрънкат нещо на тебе,

само ми кажи. И дано го вярваш. Ходи с вдигната глава, с гордо вдигната глава.

Помни коя си ти… помни, че се казваш Броуди… Искай да се държат към тебе с

дължимото уважение. Покажи им какво значи това. Да, и ти ще им го покажеш,

момичето ми, когато грабнеш стипендията изпод сополивите им носове. — Той

млъкна, а после, с конвулсивно потръпваща буза, й кресна: — Да не би онова

мръсно хлапе на Грирсън да ти е подхвърлило някоя от подлите си клюки?

Неси плахо се дръпна и възкликна:

— Не! Не, татко! Никой нищо не ми е казвал, татко. Всички са толкова

любезни с мене. Госпожа Пакстън ме почерпи шоколад, когато ме срещна на пътя.

— Охо! Почерпила те, така ли? — Броуди се подвоуми, докато смели

новината; тя явно не му хареса, защото той заговори с презрение: — Е, кажи й

идущия път да запази хубавите подаръци за себе си. Кажи й, че ние си имаме

всичко, каквото ни трябва. Ако ти се доядат бонбони, например някой голям

карамел, не можеш ли да ги поискаш от мене? Не знаеш ли, че всеки клюкар в града

само това и чака — да ни унизи? „Той не може вече да си позволи да купи на

дъщеря си един бонбон“ — ето какво ще чуем утре, а докато това стигне до центъра

на града, ще разправят, че те моря от глад. — Раздразнението му се разрастваше, той се разпали до краен предел и закрещя: — Ех! Трябваше да имаш повече ум в

Страница 194

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

главата си! Всички са против нас! Така е сега! Но нищо! Нека хвърлят, колкото си

щат, кал по нас! Нека всички до последния човек се обърнат против мене, аз пак

ще победя напук на всички! — Когато свърши, Броуди вдигна яростния си поглед

нагоре и неочаквано забеляза, че Нанси е влязла в стаята и го наблюдава изпод

повдигнати вежди хладно, с критичен и малко присмехулен поглед. Той веднага

загуби надутия си вид и сякаш хванат в непозволена постъпка, наведе глава,

когато тя заговори:

— За какво са всичките тия крясъци? Помислих, че някой има припадък,

когато те чух да ревеш така! — Понеже той не й отговори, Нанси се обърна към

Неси:

— За какво бяха тия викове? Надявам се, че не те е бил, кокошленце?

При влизането на Нанси в кухнята Неси бе обхваната от някакво смътно

безпокойство и сега пребледнялата първом кожа на лицето й ярко пламна. Тя

отговори смутено, с тих глас:

— О, не! Не е имало нищо… нищо такова!

— Радвам се — отговори Нанси. — Както се беше развикал, просто да

оглушее човек! Още ми кънтят ушите. — Тя им хвърли неодобрителен поглед и тъкмо

се канеше пак да излезе, когато Броуди погледна крадешком Неси и придал с усилие

нехаен оттенък на гласа си, каза:

— Ако си свършила с обеда, Неси, бягай при вратата пред къщата и ме

почакай. След една минута ще съм готов да вървим заедно. — После, когато дъщеря

му стана, прибра нещата си от канапето и мълчаливо и стеснително излезе от

стаята, той обърна все още наведената си глава; вдигнал очи изпод вежди, Броуди

загледа Нанси с настойчива, дълбока съсредоточеност и рече:

— Седни малко, момиче. Не съм те виждал през цялата обедна почивка. Не

ми се сърди, че избухнах. Време е вече да знаеш моите чудатости. Просто се

забравих за една минута.

Когато тя седна без желание на току-що освободения от Неси стол,

погледът му се впи в нея с такова удоволствие на собственик, което по-ясно от

думите му показваше колко много се е привързал към нея. След като дълго не беше

имал свежа, изпълнена с жизненост жена в къщата си, след като толкова много му

бе опротивяло старото и изхабено тяло на жена му, това здраво, бяло, младо

създание бе разпалило в кръвта му треска, която все повече се засилваше;

задоволявайки дивите му неутолени инстинкти, то беше го превърнало почти в свой

роб.

— Ти не ни поднесе пудинг, Нанси — продължи той и непохватно взе ръката

й в огромната си лапа; — няма ли да ми дадеш нещо вместо него… засега само една

целувка. Няма да те заболи, а за мене тя ще бъде по-сладка от всички ястия,

които можеш да сготвиш.

— Стига, Броуди! Вечно само за едно и също ми говориш — отговори тя и

тръсна глава. — Не можеш ли поне веднъж да измислиш нещо друго? Не забравяй, че

ти си здрав мъж, а аз съм малко девойче, което не може да издържи на толкова

много прегръдки. — При все че го кореше, тя вложи в думите си прелъстителен

оттенък, който го накара да стисне пръстите й и да каже:

— Прощавай, ако съм бил груб с тебе, моето момиче. Не съм го направил

нарочно. Ела, седни по-близо до мене. Ела при мен!

— Какво! — изпищя Нанси. — Посред бял ден! Трябва да си полудял Броуди.

И това след такава нощ, негоднико! Ти ще ме направиш на сянка… Не! Не! Няма да

се оставя да ме съсипеш, както съсипа другата. — Тя едва ли приличаше на сянка с

пълните си бузи и набитата си снага, която беше се наляла още повече през

последните шест месеца на безгрижно, мързеливо съществуване, като преценяваше с

поглед колко много зависи той от нея, тя усети, че Броуди вече губи своята власт

над нея, че непонятната сила, която я беше привлякла някога, се топеше под

влиянието на алкохола и нейните прегръдки, че сега той нямаше достатъчно пари, за да задоволява прищевките й, че изглеждаше стар, навъсен и не й беше прилика.

В душата си тя изпита към него почти презрение и му заговори бавно, пресметливо:

— Бих могла да те целуна. Само бих могла, имай пред вид. Какво ще ми дадеш, ако

те целуна?

— Не съм ли ти дал достатъчно, момиче? — мрачно й отговори Броуди. —

Живееш и се храниш като мене и доста неща от къщата съм продал, за да угодя на

твоите прищевки. Не ми искай невъзможното, Нанси.

— Хайде де, човек ще помисли, че си ми подарил цяло състояние! — извика

лекомислено Нанси. — Като че ли не го заслужавам! Не ти искам да продаваш игли

за вратовръзки, нито верижки, нито картини. Искам само да имам няколко шилинга в

джоба, та да ида утре да видя леля си Ани в Овъртън. Дай ми пет шилинга и ще

получиш целувка.

Броуди мрачно издаде долната си устна.

— Пак ли ще излизаш утре? Излизаш и ме оставяш самичък. Кога ще се

върнеш?

Страница 195

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Човече! Тебе май ти се иска да ме вържеш за крака на ей тази маса. Не

съм твоя робиня; аз съм само твоя икономка. „Получи си го!“ — помисли си тя,

като му подхвърли този дързък намек за това, че никога не й бе предложил да се

ожени за нея. — Няма да скитам цяла нощ я! Към десет часа ще съм у дома. Хайде, давай парите и тогава може би ще се покажа по-добричка, отколкото заслужаваш.

Под нейния заповеднически поглед Броуди бръкна в джоба си и напипа там

не шепа жълтици, както едно време, а няколко нещастни дребни монети, от които

опипом извади исканата му сума.

— Хайде на` ти — най-после каза той и й подаде парите. — Не ми е лесно

да ти ги дам, но нали знаеш, нищо не мога да ти откажа.

Нанси скочи, тържествуващо стиснала парите, и тъкмо се канеше да се

измъкне, когато той също скочи, хвана я за ръката и викна:

— Ами условието? Забрави ли го? Нима съвсем не ме обичаш?

Тя веднага прие сериозен вид, вдигна лицето си към него, отвори широко

очи с престорена чистосърдечност и промърмори:

— Разбира се, че те обичам. Мислиш ли, че щях да съм тука, ако не те

обичах? Не бива да си набиваш такива глупави мисли в главата. Така говорят

лудите. Още малко и ще кажеш, че искам да те напусна.

— Не, няма да те оставя да направиш такова нещо — отвърна Броуди и я

сграбчи в свирепа прегръдка. Както притискаше малката й покорна снага до

огромното си тяло, той виждаше в нея успокоителен лек за ранената си гордост, забрава за унижението си, а тя, обърнала настрана притиснатото си към неговите

гърди лице, мислеше колко смешно й се струваше сега влюбеното му лековерие,

колко много й се искаше да има някой по-млад, не толкова груб, не толкова

ненаситен, някой, който би се оженил за нея.

— Момиче! Какво има в тебе, та още малко и ще ми се пукне сърцето,

когато те притисна така? — прегракнало рече той, без да я пуска. — Сякаш нищо

друго не съществува за мене освен теб. Бих искал това да продължи вечно.

Лека усмивка премина по невидимото за него лице и тя отговори:

— Че защо да не продължи? Да не би да ти омръзвам вече?

— Бога ми, сега те желая повече от всеки друг път. — После, след кратко

мълчание, той неочаквано възкликна: — Само заради парите ли го правиш, Нанси?

Тя извърна към него възмутеното си лице и се възползува от случая да се

откъсне от него.

— Как можа да го кажеш? Как можа да го помислиш? Ако не млъкнеш, ей сега

ще ти ги хвърля в лицето!

— Не! Не! — побърза да я прекъсне Броуди. — Не го казах сериозно. Аз ти

ги давам от сърце, а в събота ще ги донеса нещо хубаво. — Това беше денят,

когато получаваше седмичната си заплата и при внезапната мисъл за подчиненото си

положение, за промяната в своя живот лицето му отново се помрачи, състари се; той наведе очи и каза: — Е, трябва да вървя, Неси ме чака. — Изведнъж му дойде

на ум нещо друго. — Къде е Мат днес? — попита той.

— Че откъде да зная. — Нанси потисна една прозявка, сякаш тази тема й бе

толкова безинтересна, че й навяваше скука. — Излезе веднага след закуска.

Предполагам, че няма да се прибере преди вечеря.

Броуди я изгледа за миг, след това бавно рече:

— Е, да вървя и аз. Тръгвам!

— Хайде — извика тя весело. — Тръгвай, пък гледай да се върнеш направо

от канцеларията. Ако си пил само една глътка, когато се върнеш, ще ти стоваря

чайника на главата!

Изпод гъстите си вежди Броуди отправи към нея засрамен поглед, който не

подхождаше на набръчканото му мрачно лице, кимна глава в знак на обещание,

стисна за последен път ръката й и излезе.

В двора пред къщата, гъсто обрасъл сега с бурени и лишен от нелепото си

украшение — медния топ, който преди три месеца бе продаден за стойността си на

стар метал, Неси търпеливо чакаше баща си, опряла неоформената си още, леко

прегърбена снага на железния стълб на портата. Щом го видя, момичето се изправи

и без да разменят дума, двамата потеглиха заедно към мястото, където на края на

Рейлуей Роуд пътищата им се разделяха и откъдето той щеше да продължи към

канцеларията си в корабостроителницата, а тя — към училището. Тази всекидневна

разходка бе станала сега за Броуди и дъщеря му установен обичай и той

използуваше това време да я насърчава и напътствува, да я поощрява тя да

постигне желания от него блестящ успех; но днес не говореше, а само почукваше по

улицата с дебелия си ясенов бастун; сакото му бе увиснало като торба, шапката му

бе избеляла и неизчеткана — той целият представляваше печална карикатура на

едновремешната си надменност и крачеше с такъв затворен и съсредоточен вид, че

Неси не смееше да му заговори. Сега пред хорските очи той винаги се затваряше в

себе си, високо вдигаше глава, гледаше право напред, не виждаше никого и така

създаваше за себе си широки, безлюдни улици, изпълнени не с любопитни,

Страница 196

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

вторачени, насмешливи лица, а само със собствената му личност.

Когато двамата стигнаха пресечката, откъдето тръгваха в различни посоки,

Броуди се спря — фигурата му изглеждаше чудновата — и каза на дъщеря си:

— Хайде, върви и учи хубаво, Неси. Здравата! Помни, каквото винаги съм

ти повтарял: „Щом нещо заслужава да го правиш, прави го както трябва.“ Ти трябва

да спечелиш тази стипендия и туй то. Дръж! — Той бръкна в джоба си. — Ето ти

едно пени за шоколад. — Той почти се усмихна: — Ще ми го върнеш, когато спечелиш

стипендията.

Плахо, но все пак с благодарност, Неси взе монетата и продължи по своя

път, за да се занимава още три часа в задушната класна стая. Нищо, че не беше

закусила сутринта и бе яла твърде малко на обед. Сега щеше да се подкрепи и

събере сили за ученето поне с богатата храна, която предлагаше лепкавото

парченце шоколад с малинов крем!

Когато тя се отдалечи, леката следа от оживление напълно се загуби от

лицето на Броуди, той се изпъчи, обърна се и закрачи нататък, към канцеларията, която мразеше. Недалече от корабостроителницата Броуди нерешително забави

крачки, подвоуми се и хлътна във вратата на „Шлосерска среща“, където в общата

зала, пълна с работници в дочени дрехи и комбинезони, с такъв вид, като че там

нямаше никои друг освен самия него, обърна голяма чаша неразредено уиски, бързо

излезе навън и стиснал устни, за да не го издава мирисът на алкохол, мрачно

влезе през вратата на „Лата & Сие“.

>>

II

Вечерта на следващия ден, когато Нанси беше отишла да споходи леля си в

Овъртън, а Мат, както винаги по това време, не беше в къщи, в кухнята на дома

Броуди цареше блажена, спокойна уютност. Така поне се струваше на господаря на

къщата, когато, излегнат в своето кресло, отметнал глава назад, кръстосал крака, с лула в устата и с пълна чаша от любимото си питие в ръка — греяно уиски,

съзерцаваше Неси, която седеше на масата, наведена над уроците си със смръщени

от съсредоточение руси вежди, а после поглеждаше майка си, която поради

временното отсъствие на омразната й натрапница не беше се прибрала в стаята си, а седеше свита в обичния ги кът до пламтящия огън. Лека руменина бе избила по

бузите на Броуди, устните, с които посмукваше лулата, бяха влажни и подпухнали, очите, замислено устремени в тоя миг към съдържанието на вдигащата пара чаша —

влажни и красноречиви; той се чувствуваше някак си странно преобразен,

неприятностите бяха забравени, доволният му ум бе обладан от мисълта, че е

прекрасно нещо човек да прекара една спокойна вечер в собствения си дом.

Наистина сега не излизаше вечер или по-право по никое друго освен през работното

си време, отбягваше да се явява на улиците и в клуба, пък и малката задна

стаичка на добродетелната Фими бе затворена за него; и би било логично седенето

пред камината да не представлява за него толкова важно събитие, нито да

предизвиква толкова необичайно наслаждение. Но тази вечер със съзнанието, че

няма да му бъде искана сметка от неговата домоуправителка, загдето е закъснял за

чая, той беше се позабавил тук-таме на връщане от работа и сега, разнежен още

повече от няколко допълнителни чашки и от мисълта за няколко предстоящи, с

чувство на тъга поради раздялата с Нанси, но успокоен от радостта на

непривичната си свобода и от перспективата за свиждането си с Нанси по-късно

вечерта, той вкусваше това състояние на блаженство, което изкуствено създаваше у

себе си и което го бе обхванало по-рано и по-силно от обикновено. Гледана от

неговото кресло, в светлината на прозрачното кехлибарено уиски, длъжността му в

канцеларията се превръщаше в синекурна, всекидневните му задължения на дребен

чиновник — в забавно развлечение; тази служба беше само прищявка и той можеше да

я напусне, щом пожелае; беше доволен, че е скъсал с търговията — това долно

занятие, което явно не отговаряше нито на характера, нито на възпитанието му; обаче скоро щеше да изостави и сегашната си несериозна длъжност, за да премине

към по-почетно и по-доходно занятие, с което ще смае града, ще удовлетвори себе

си и ще възхити Нанси. Неговата Нанси… Ех! Това е любовница за истински мъж!

Когато образът й се мярна пред него, той пи за нейно здраве и от все сърце й

пожела да се позабавлява при леля си в Овъртън. Розови мъгли плуваха из мръсната

занемарена стая, обагряха нечистите пердета, забуляха потъмнелия квадрат на

стената, който издаваше изчезването на гравюрата от Бел, придаваше руменина на

бледите бузи на Неси и смекчаваше дори повехналото, завистливо лице на майка му.

Броуди загледа втренчените очи на старицата през ръба на вдигнатата чаша, отпи

голяма глътка и след като си пое дъх, присмехулно се провикна:

— Сега ти се иска да си на моето място, дърто. Да, да, виждам по лакомия

ти поглед, че ти се иска това да влезе в твоя корем, а не в моя. Мога да те

уверя, в случай че не знаеш, че то е чудесно уиски, захарта е тъкмо по моя вкус, Страница 197

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

а водата е, колкото трябва, понеже е много малко. — Той толкова гръмогласно се

изсмя на собствената си шега, че Неси с уплашен израз вдигна глава, но доловила

неговия поглед, веднага сведе очи, а Броуди възкликна:

— Гледай си работата, малка негоднице! Защо си губиш времето? Да не

плащам за образованието ти, за да седиш и да се пулиш на хората, вместо да си

гледаш книгите! — Като се обърна пак към майка си, той важно поклати глава и

словоохотливо продължи: — Не бива да я оставям да се отпуска! Това е

единственият начин да изкореня проявите на мързел, които е наследила от майка

си. Ей богу! Аз ще я изуча въпреки това! Мозъкът й е на място. — Той отпи още

една глътка от чашата и шумно смукна лулата.

Старата жена отвърна на погледа му с кисело изражение, изгледа

зачервеното му лице, после чашата в ръката му и попита:

— Къде е онази… къде е отишла тази вечер?

Броуди първо се вторачи за миг в майка си, сетне избухна в смях:

— За Нанси ли говориш, дърта вещице? Да не те е омагьосала и тебе, та не

смееш да й споменеш името? — После, след кратко мълчание, в течение на което си

придаде вид на подигравателна сериозност, продължи: — Всъщност съвсем ме ми се

иска да ти кажа, но щом трябва да знаеш, тя е отишла на събрание във

Въздържателната дружина.

Той целият се затресе от смях, а баба Броуди посрещна това буйно веселие

с неодобрителен поглед и му отвърна толкова язвително, колкото можеше да си

позволи:

— Не виждам на какво чак толкова се смееш. Ако беше ходила във

Въздържателната дружина, когато е била по-млада, може би щеше… — Усетила погледа

му върху себе си, тя млъкна от страх, че може би е отишла твърде далеч.

— Продължавай! — присмя й се Броуди. — Довърши туй, дето го казваше.

Изрисувай ни всичките, щом си почнала. Има хора, на които не можеш угоди. Ти не

беше доволна от Мама, а сега започваш да търсиш кусури и на моята Нанси. Сигурно

си мислиш, че можеш сама да се оправиш с къщата. Че може би по този начин ще

имаш щастието от време на време да докопаш бутилката. Как не! Когато ми наготви

обед за последен път, малко остана да ме отровиш.

Той я загледа развеселено, отправил поглед надолу от по-високия стол, и

се замисли как би могъл да я подиграе. Изведнъж му хрумна една безумна, смешна

мисъл, толкова глумлива, че от възторг той се плесна по бедрото. Тя му

завиждаше, че пие, и гледаше неговото уиски като котка чинийка с каймак,

въздишаше за него, готова да го излочи при първия удобен случай. Добре, щеше да

го получи тя — тази, която толкова лесно бе готова да унижава другите! Щеше да

го получи, дявол да я вземе! Той щеше да я накара да се напие, да се напие като

кютюк. Направи сметка, че има достатъчно уиски у дома и че общо взето много

малко щеше да стигне, за да замае главата на старицата; предвкусвайки

комичността на това развлечение, Броуди целият се затресе от сподавен смях и пак

възторжено се плесна по бедрото. Дявол да го вземе! Биваше си го него за такива

работи!

После изведнъж спря да се смее, доби сериозен вид и хитро присвил

малките си очички, лукаво подметна:

— Знаеш, май не бях прав да ти говоря така, старо; виждам, просто съм те

презрял. Имаш съвсем умърлушен вид. Слушай, няма ли да пийнеш една глътка, че да

дойдеш на себе си? — А когато тя бързо и подозрително вдигна очи, Броуди

великодушно й кимна и продължи: — Да, не се шегувам. Сериозно ти говоря. Защо да

го пия само аз, а не и ти? Хайде, вземи си чаша.

Мътните очи на бабата лакомо светнаха, но понеже тя твърде добре

познаваше вечните му гаври, все още се съмняваше, боеше се да се помръдне, за да

не бъде разочарована от някое избухване на ехидния му смях; тя само облиза

сухите си устни и рече с треперещ глас:

— Да не се шегуваш с мене, а?

Броуди пак буйно поклати глава, този път отрицателно, посегна към

бутилката, сложена под ръка до стола му, и съблазнително я протегна напред.

— Виж! „Росата на Шотландия“ на Тичър. Бързо! Върви и си вземи чашка!

Тя скочи на крака така припряно, сякаш щеше да се надбягва, и се запъти

към килера, разтреперана от мисълта за този късмет, понеже не беше сложила в

устата си нито капчица от деня на погребението, пък и тогава бе пила само вино, а не истинско, донасящо забрава питие. Тя се върна и протегна чашата, кажи-речи

преди Броуди да успее да потисне новия прилив веселие, предизвикан от

несигурните й, нетърпеливи крачки; но когато щедро й наля ракия, той забеляза

със спокоен, загрижен глас:

— Стар човек като тебе трябва да си пийне от време на време. Виж, налях

ти доста, да не му сложиш много вода.

— Ах, недей, Джеймс! — възпротиви се бабата. — Не ми слагай прекалено

много! Нали знаеш, не обичам да пия много… само съвсем мъничко, колкото да се

Страница 198

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сгрея.

При последните й думи внезапен спомен преряза веселостта му като удар с

бич и той изръмжа:

— Не ми казвай тези думи! Те твърде много ми напомнят за някого, когото

не обичам чак толкова много. Защо говориш като мазна и неискрена лицемерка? —

Докато майка му бързаше да изпие чашата си, от страх да не й я отнеме, Броуди я

гледаше злобно, а след това, подтикван от разгорялото се желание да си отмъсти, извика: — Хайде. На още. Дай си чашата.

— Не! Не! — слабо възразяваше старицата. — Стига ми толкоз. Хубаво ме

затопли и в устата ми остана вкус. Много ти благодаря, но не искам повече.

— Няма да ми отказваш — грубо викна синът й. — Каква си, та ще се

отказваш от хубавото уиски? Поиска си го и ще го получиш, дори да стане нужда да

ти го налея в дъртото гърло. Дай си чашата; ще пием поравно.

Зачудена, тя се подчини и когато Броуди отново наля доста в чашата й,

взе да го пие по-бавно, по мъничко, без да го гълта веднага, като мърмореше

между глътките:

— Това е истинско уиски. Много си добър, Джеймс, че ме почерпи. Никога

не съм пила толкова много. Наистина не съм свикнала. — Тя млъкна за малко и

течността в чашата и доста понамаля, после изведнъж не издържа: — Така чудесно

щипе езика… нали? Право ти казвам, кара ме да се чувствувам пак, кажи-речи,

млада. — Тя тихичко се изкиска. — Мислех си… — и тя се закиска по-високо.

Лекомисленото й кискане го накара мрачно да се усмихне.

— Да — проточи той, — и за какво помисли, старо? Кажи ни, че и ние да се

посмеем.

При тези думи баба Броуди се закикоти още повече, покри сбръчканото си

лице с възлестите ръце и се отдаде на обзелото я неизказано веселие, докато

най-после свенливо откри едното си старческо, разчувствувано око и пресекливо

пошепна:

— Сапун! Сетих се за сапуна!

— Сериозно! Мислила си за сапуна! — подражаваше й синът й. — Тъкмо

навреме. Да не би да ти се иска да се измиеш? Защото, ако е така, мога да те

уверя, че е крайно време да го направиш.

— Не, не — кикотеше се старицата, — не за това. Просто ми дойде на ума

какво правеха жените на моите младини, когато искаха да си пийнат, без

стопанинът да се научи. Те… те отиваха да си купят ракийца от селския бакалин и

го караха да я пише на сметката на сапуна… Сапун! — Възхищението от тази чудесна

хитрина я обзе с такава сила, че тя отново закри лицето си с ръце, но след миг

ги махна, за да добави: — Ама аз никога не съм правила такова нещо! Не! Винаги

съм била почтена и можех да си чистя къщата без такъв сапун!

— Ха така! Похвали се сама — подигра я Броуди. — Разкажи ни какъв

образец на добродетел си била. Аз те слушам.

— Да! Добре си живеех тогава! — продължи баба Броуди, унесена в спомени,

загубила всякакъв страх от сина си в сковалата ума й тъпота. — И все пак

трябваше да се помирявам с много неща. Баща ти беше същият, какъвто си сега ти, приличате си като два стръка иглика. Също така се големееше и беше избухлив като

барут. Много пъти вечер, като се прибираше, току се нахвърляше върху мен, ако

нещо не беше по вкуса му. Но аз не му се оставях, когато се разбеснееше! Доволна

съм, като си помисля за това. — Тя помълча, погледът й се углъби. — Виждам го, като да е било вчера. Божичко, горд беше той, горд като самия дявол.

— Че не е ли бил прав да се гордее? — дрезгаво възкликна Броуди,

забелязал, че алкохолът не предизвиква желаното от него действие, че тя вече не

го забавлява. Не го ли знаеш от кой корен беше?

— Как не, зная го открай време — ехидно захихика баба Броуди, обладана

от буйно, злобно неблагоразумие. — Държеше се като херцог, все „дай ми това“ и

„донес ми онова“, с хубавите си дрехи, с приказките си за своите прадеди и какви

големи права щял да има, ако можел да ги придобие. Ох! Все разучаваше старото си

родство с Уинтъновци… Ама често съм се чудила дали сам си вярва. Има какви ли не

роднинства — отново се закиска тя — и все ми се вярва, че това старо родство не

е от брачното ложе.

Броуди я загледа свирепо, не вярвайки на ушите си, и когато най-сетне

можа да отвори уста, закрещя:

— Млък! Млък, дърта кучко! Коя си ти, та да говориш така за Броудиевци!

Самата ти носиш това име сега. Как смееш да го черниш пред мене! — И той сграбчи

бутилката, сякаш се канеше да я запрати по майка си.

— Хайде, хайде, Джеймс — без ни най-малко да се смути, дърдореше

старицата, вдигнала в знак на възражение треперещата си ръка, — бъди

благоразумен. Аз не съм от ония птици, дето рушат собственото си гнездо… Ние си

говорим, тъй да се каже, в семеен кръг… и ти сигурно знаеш, че хората са

разровили и са разбрали как цялата тая работа е почнала преди много, много време

Страница 199

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

с любовната история между Джанет Дрегхорн, която била дъщеря на главния

градинар, и младия Робърт Броуди, който наследил титлата много години по-късно.

Не! Не, те въобще никога не са били венчани.

— Я си затваряй глупавата уста! — изрева Броуди. — Ако не я затвориш, ще

ти откъсна мръсния език! Седнала насреща ми и ми мърси името! За какво се

мислиш? Имала си късмет, че те е взел баща ми! Ти… ти… — Той заекваше, задъхан

от ярост; лицето му се гърчеше, като гледаше безизразните й, съсухрени черти.

Майка му беше вече съвсем пияна, не долавяше нито неговия гняв, нито уплашения

поглед на Неси и продължаваше:

— Късмет ли! — брътвеше тя с пиянско хилене. — Може да съм имала, а може

и да не съм имала, но ако знаеше цялата работа отвън и отвътре, може би щеше да

мислиш, че ти си имал късмет! — Тя избухна в кънтящ писклив смях, но изведнъж

изкуствените й челюсти, които никога не се държаха здраво на мястото си,

изтласкани сега от устата й от насъбралите се лиги, се подадоха между устните й

като зъбите на цвилещ кон и под натиска на последния изблик на несдържаното й

веселие изскочиха от устата и се разбиха на парчета на пода. Това беше донякъде

щастливо съвпадение, защото иначе Броуди положително щеше да я удари, а сега

двамата гледаха счупените и пръснали се протези, които лежаха помежду им като

обелени и разсипани бадеми; старицата ги гледаше с хлътнали, грозни бузи и

свито, неузнаваемо лице, а Броуди — объркан и почуден.

— Те лежат пред тебе като бисери пред свиня — най-после възкликна той. —

Така ти се пада за проклетото ти безсрамие.

— Хубавите ми изкуствени челюсти! — стенеше бабата изтрезняла — тя все

още с труд изговаряше думите. — Четиридесет години съм ги носила! И бяха толкова

здрави с тая пружинка между тях! Какво ще правя сега? Не мога да ям! Кажи-речи, не мога да говоря!

— Това е чудесно — изръмжа синът й, — щом няма да можеш да бръщолевиш с

лъжливия си език. Така ти се пада.

— Те не може да се поправят — хленчеше старата. — Трябва да ми направиш

нови! — Отчаяният й поглед все още беше прикован в пода. — Не мога само да смуча

месото. Така човек не може да извлече никаква полза от него. Кажи, че ще ми

направиш нови челюсти, Джеймс.

— Ще има да чакаш — тросна се Броуди. — За какво са нови зъби на такава

дъртачка, дето й е дошло време да мре? Не можеш ги дочака. Смятай го за

наказание от господа.

При тези думи баба Броуди захлипа, закърши костеливите си ръце и

несвързано забърбори:

— Какво ще правя? Никога няма да ги прежаля! Какво ще стане с мене, след

като съм ги носила толкова дълго! Виновно е това уиски! Винаги ми служеха

толкова добре! Това ще ме умори!

Броуди навъсено гледаше комичната й хленчеща фигура, после отмести

погледа си и внезапно забеляза облещеното лице на Неси, която наблюдаваше

сцената с уплашено, но напрегнато внимание.

— Какво си се зазяпала пак? — изръмжа й той, раздразнен от думите на

майка си. — Не можеш ли да си гледаш работата? Много нещо ще свършиш, щом все се

озърташ наоколо. Какво ти става?

— Не мога да уча както трябва на тоя шум, татко — плахо отговори Неси и

сведе очи; — отвлича ми вниманието. Не ми е лесно да уча, когато наоколо

говорят.

— Така ли било! — отговори баща й. — Е, сега в къщата има достатъчно

място. Щом не ти харесва в кухнята, ще те сложим в гостната. Там няма да чуеш

нито звук. Тогава няма да имаш извинение да мързелуваш. — Той стана и преди Неси

да успее да му отговори, със слабо залитане се приближи до масата, събра книгите

й в един безреден куп, сграбчи ги с огромните си ръце, обърна се, тежко се

запъти към вратата и й подвикна: — Хайде. Марш в гостната! Най-добрата стая в

къщата за моята Неси. Там ще работиш на спокойствие и ще работиш както трябва.

Щом не можеш да учиш в кухнята, ще отиваш всяка вечер в гостната.

Момичето покорно се изправи и го последва в студената, със застоял

въздух стая, където, след като се спъна няколко пъти в тъмнината, Броуди

захвърли книгите й на масата и най-после сполучи да запали газа. Бледата

светлина проблесна под матовия абажур и освети студената, непокрита махагонова

маса, празната, неизползувана камина и мразовитата неуютност на изоставената, покрита с прашен слой стая и накрая — властната фигура на Броуди и свилата се

фигурка на детето.

— Ето, заповядай — извика той великодушно, отчасти възстановил доброто

си настроение. — Всичко е готово и на твое разположение. Дръпни си стола и

започвай. Да не кажеш, че не съм ти помогнал. — Той сложи два пръста на

купчината книги и ги разпиля по цялата повърхност на масата, като ги разбърка

още повече и обърка всичките набелязани места. — Ето! Има предостатъчно място за

Страница 200

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

всичките ти неща. Не можеш ли да кажеш „благодаря“?

— Благодаря, татко — послушно пошепна Неси.

Броуди проследи със самодоволен поглед как тя седна и сви слабите си

рамена, надвесена над учебниците, след което с тромава, пресилена предпазливост

излезе на пръсти от стаята; но преди да си отиде, още веднъж мушна главата си

през вратата и каза:

— След една минутка ще дойда да видя как ти върви работата.

Когато се върна в кухнята, той размисли, че е постъпил правилно с Неси,

че трябва да се грижи за нейния напредък, поздрави себе си за стореното, отпусна

се отново в креслото и за награда си наля още една чаша уиски. Едва тогава

забеляза майка си, която продължаваше да седи неподвижна и с оглупял вид, като

жена, понесла тежка загуба, с празен поглед, сякаш някаква сила бе изсмукала

всичките й жизнени сокове.

— Още ли си тука? — сопна й се той. — Много си мълчалива за човек, който

до преди една минута толкова е работил с езика. Като не те чух, помислих си, че

си отишла да си отспиш след всичките си мъки. Хайде… махай се сега. Върви си, че

не мога да те гледам. — И понеже тя се размърда много бавно, закрещя: — По-живо!

Да не те виждат очите ми!

Докато беше се бавил в гостната, баба Броуди бе събрала останките от

челюстите си от пода и сега, здраво стиснала тези парчета, мълком се измъкна от

стаята; прегърбената й, убита фигура представляваше печален контраст на онова

оживление, с което се беше спуснала да донесе чашата на собственото си

унищожение.

Останал самичък и несмущаван от никого в кухнята, Броуди обърна

по-усърдно внимание на бутилката, за да измие неприятния спомен за присъствието

на майка си и горчивите размишления, предизвикани от нейните забележки. Той

добре знаеше, че в основите на старческите й и все пак неприятни за него

възпоминания лежеше печална истина, но и сега, както и винаги, предпочиташе да

затваря очи пред тяхната достоверност — нещо, което никога не представляваше

затруднение за неговия тъп и неподвижен ум, сега то бе станало още по-лесно от

друг път поради изобилието на изпитите чаши. Скоро Броуди забрави цялата случка

с изключение на комичния спомен за неочакваното и безславно лишаване на майка си

от зъби; небрежно изтегнат в креслото и непрекъснато наливайки се с уиски, той

стигна връхната точка на пиянството. С постепенното повдигане на самочувствието

си започна да съжалява, че е самичък, и с нетърпеливо поклащане на крака и

припрени погледи към часовника се помъчи да ускори завръщането на Нанси. Но

часът бе само девет, а той знаеше, че тя няма да се върне преди десет и тъй като

въпреки усилията му да ускори техния ход стрелките се движеха с отмерена и

неизменна мудност, Броуди стана и започна да ходи из стаята. Хрумна му безумната

мисъл да се поразходи из улиците на града, да се втурне сред насъбралите се в

клуба и да ги смути с няколко страшни и добре подбрани думи, но при все че тази

мисъл го занимава известно време, в края на краищата я отхвърли поради

съображението, че неговата Нанси не ще одобри такава постъпка. Сега беше загубил

своето навъсено и мрачно изражение и както се разхождаше тромаво между тесните

стени на кухнята, с разрошена коса, с измачкани дрехи, увиснали още

по-нескопосно на гърба му, с ръце, клатещи се като бездейни бухалки. Броуди

изпитваше нужда да изрази обхваналото го въодушевление с някакво определено и

подходящо действие. В тоя миг миналото беше забравено, а изгледите за бъдещето

се ограничаваха само от кръга на следващи те няколко часа; той беше отново

старият Броуди, но все пак от време на време, когато звукът на стъпките му

отекнеше твърде силно в неговите уши, спираше, дълбоко загрижен за ученичката си

в съседната стая, укоряваше се с поклащане на глава и пак започваше да крачи

по-тихо, с по-голяма и по-пресилена предпазливост.

Най-после стаята му стана прекалено тясна, не го сдържаше вече в тези

четири стени. Тихо той излезе от нея и се залута из къщата. Качи се по стълбата, прекоси горната площадка, отвори вратата на майчината си стая и подхвърли на

старината някаква заядлива забележка, закиска се сам на себе си, влезе в

спалнята на Матю, където с погнуса разгледа редицата шишенца с одеколон и помада

за коса, и след като запали навсякъде газа, тъй че цялата къща блесна в

светлина, накрая се озова в собствената си стая. Тук, привлечен от някаква тайна

сила, бавно се приближи до скрина, където Нанси държеше дрехите си, и със

смесица от лукаво въжделение и гузно смущение захвана да вади и разглежда

изящното бродирано бельо, което тя си беше купила с дадените й от него пари. Той

вземаше в ръце гладките, поръбени с дантели дрехи, докосваше мекото ленено

платно, опипваше тънката батиста, държеше в огромната си лапа дългите празни

чорапи и устните му се извиваха в усмивка, когато мислено обличаше в тези

благоуханни одежди онази, на която принадлежаха. Кървясалите му очи, впити в

разкрилата се пред тях белота, виждаха всъщност алабастъра на нейната снага,

която не преставаше да бъде за него източник на възхищение и наслада; струваше

Страница 201

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

му се, като че ли тъканта на пипания от него плат трябва да е придобила своя

цвят от допира с тази млечна кожа. Както стоеше там и само за свое собствено

удоволствие държеше в протегнатите си ръце тези ефирни принадлежности на

женската красота, той приличаше на някой стар и грозен сатир, който случайно е

намерил захвърлените одеяния на нимфа, сграбчил ги е и със съзерцание разпалва

прищевките на затъпялото си въображение.

Най-после с едно натискане на коляното Броуди затвори чекмеджетата,

ходом се огледа настрани, излезе крадешком от стаята и тихо затвори вратата зад

себе си. Когато се озова вънка, човек би рекъл, че е извършил успешно и без да

бъде открит, нещо тайно, защото засраменото и лукаво изражение изчезна от лицето

му, той шумно потри ръце, изду бузите си и тежко заслиза по стълбите. В хола

отвори вратата към гостната и с шеговита важност извика:

— Мога ли да вляза, мадам? Или не приемате? — След това, без да дочака

отговор, какъвто впрочем и не получи, влезе в гостната и продължи със същия тон:

— Обиколих къщата си, за да се уверя, че всичко е наред, тъй че тази вечер няма

да бъдете тревожена от крадци. Всички прозорци светят! Чудесна илюминация, за да

видят всичките мръсни свини, че ние в дома на Броуди сме весели и доволни.

Неси съвсем не разбра какво иска да каже баща й и само го загледа със

сините си, умоляващи очи, които сега изглеждаха разширени и рязко се открояваха

на замръзналото й, сковано личице. Със скръстени ръце, трепереща, подвила

обутите си с тънки чорапи крака, за да се стопли, загубила всички усещания освен

едно — че краката и ръцете й се вкочанясват, запомнила живо с впечатлителния си

ум сцената, на която бе станала свидетелка в кухнята, несполучила ни най-малко

да напредне с уроците си, тя гледаше Броуди, обзета от страх.

— Е, как върви? — продължи той, втренчил в нея очи. — Достатъчно тихо ли

е тука за тебе? Какво си направила, откакто си тука?