Замъкът на шапкаря

дворът пред къщата беше празен, запустял и обрасъл с бурени.

Изненадана от тези незначителни, но многозначещи промени, които така

преобразяваха вида на къщата, и движена от внезапния страх пред онова, което

можеше да открие вътре, Мери изтича по стъпалата и позвъня. Тревогата й нарасна, понеже трябваше дълго да стои и да чака, но най-после вратата бавно се отвори и

тя видя в полумрака слабата, неоформила се още фигура на Неси. Двете сестри се

изгледаха, извикаха едновременно „Неси!“, „Мери!“ и със слял се в едно вик се

хвърлиха в прегръдките една на друга.

— Мери! Ах, Мери! — несвързано плачеше Неси, способна в изблика на

чувствата си само да повтаря името й и да се притиска до сестра си в пълна

забрава. — Моята мила, скъпа Мери!

— Неси! Скъпа Неси! — пошепна Мери, също обзета от изблик на чувства. —

Толкова съм щастлива да те видя пак! Често съм мечтала за това, докато не бях

тука.

— Ти никога няма да ме напуснеш вече, нали, Мери? — хлипаше Неси. —

Толкова много исках да си при мене! Притисни ме здраво и не ме пускай вече.

— Никога няма да те напусна, миличка! Аз се връщам само за да бъда с

теб!

— Зная! Зная! — ридаеше Неси. — Много си добра, за да го направиш, но —

ох! — колко много ми липсваше, откакто умря Мама! Аз нямах никого! Беше ме

страх!

— Не плачи, скъпа — шепнеше Мери, притискаше главата на сестричката до

гърдите си и нежно я галеше по челото. — Сега всичко е наред. Няма от какво да

се боиш вече.

— Ти не знаеш какво съм преживяла — безутешно извика Неси. — Ти не знаеш

каква радост е за мене, че си се върнала; цяло чудо е, че съм още жива.

— Стига, миличка! Стига! Не искам така да се разстройваш и после да те

боли главичката.

— Не главата, а сърцето ме болеше — каза по-малката сестра и вдигна

зачервените си, възпалени очи. — Аз не те обичах достатъчно много, когато ти

беше тука, Мери, но затова сега ще те обичам много повече! Всичко така се е

променило. Имам такава нужда от тебе, че ще направя всичко, което поискаш, само

за да останеш при мен.

— Ще остана, миличка — успокои я Мери. — Избърши си сега очите и тогава

ще ми разправиш всичко. Ето ги моята кърпичка!

— Даваш ми я също както едно време — изхлипа Неси, отпусна ръката на

сестра си, взе протегнатата кърпичка и я притисна към мокрото си лице. — Аз

винаги губех моите. — После, когато риданията й стихнаха и погледна сестра си

малко по-отдалеч, изведнъж Неси възкликна: — Колко хубава си станала, Мери! В

Страница 224

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

лицето ти има нещо такова, че просто не ми се иска да откъсна очите си от теб!

— То е все същото лице, Неси.

— Не! Винаги си била хубава, но сега като че някаква светлина грее от

лицето ти!

— Хайде, стига говори за мене — нежно отвърна Мери. — Аз мисля за тебе,

миличка. Ще трябва да се погрижим тези мършави ръчички да понапълнеят. Личи си, че не е имало кой да те гледа.

— Вярно, нямаше — жално отвърна Неси и изгледа хилавото си тяло. — Не

мога да ям каквото и да е. Напоследък се хранехме толкова лошо! Всичко беше

заради тази… тази… — Тя бе готова отново да се разплаче.

— Тихо, мъничкото ми, тихо… не плачи пак — пошепна Мери. — Ще ми

разкажеш друг път.

— Не мога да чакам друг път — истерично извика Неси и занарежда

припряно: — От писмото ми нищо не си разбрала. Тука при нас имаше една ужасна

жена и тя избяга с Мат в Америка. Татко малко остана да полудее и сега само пие

от сутрин до вечер. Мери, той ме кара да уча толкова много, че просто нямам вече

сили! Не го оставяй да прави това, Мери… Нали няма да го оставиш? Ти ще ме

спасиш, нали, Мери? — И тя умолително протегна ръце към сестра си.

Мери стоеше като онемяла; потокът от думи, изтръгнал се от Неси, я

порази. Най-после тя каза бавно:

— Нима татко се е променил, Неси? Не е ли вече добър към тебе?

— Дали се е променил! — изхленчи Неси. — Толкова се е променил, че няма

да го познаеш! Понякога ме е страх да го погледна. Когато не е пил уиски,

прилича на човек, който ходи насън. Няма да ми повярваш колко се е променило

всичко… — продължаваше тя все по-високо и грабнала сестра си за ръката, я

задърпа към кухнята — няма да повярваш, ако не видиш сама. Погледни тука! Ела и

виж на какво прилича стаята — със стремително движение Неси широко отвори

вратата, сякаш за да покаже нагледно колко са се променили условията на нейния

живот.

Мери безмълвно огледа разхвърляната стая, после се обърна към Неси и

учудено я попита:

— Нима татко търпи всичко това?

— Дали го търпи! — извика сестра й. — Дори не го забелязва, а сам той

изглежда още по-лошо от тази стая, дрехите висят на него като торба, а очите му

са хлътнали съвсем навътре. Щом посегна да поприбера, крещи като луд и все ми

вика да си гледам ученето; как ли не ме заплашва, просто ми се струва, че ще се

побъркам.

— Толкова ли е лошо? — промълви Мери, като че говореше на себе си.

— Още по-лошо — извика Неси плачливо, с отправени към сестра си широко

отворени очи. — Баба прави всичко, каквото може, но тя е почти безпомощна сега.

Никой не може да се справи с татко. Най-хубаво е двете с теб бързо да отидем

някъде, преди да ни се случи нещо лошо. — Тя сякаш умоляваше сестра си с целия

си вид веднага да избяга с нея от развалините на семейното им огнище. Но Мери

поклати глава и с твърд глас весело рече:

— Не можем да избягаме, миличка. Двете заедно ще направим всичко,

каквото можем. Скоро къщата ще ти се види променена. — Тя отиде при прозореца, отвори го и остави поривът на хладния, остър вятър да нахлуе в стаята. — Ето на, нека ветрецът влезе вътре за малко, докато ние се поразходим в задния двор, а

после аз ще дойда и ще оправя всичко. — Тя свали шапката и дрешката си, сложи ги

на кушетката, обърна се отново към Неси, прегърна я през кръста и я изведе през

задната врата на чист въздух.

— Ах, Мери! — възторжено извика Неси и се притисна по-близко до сестра

си, когато двете бавно се разхождаха. — Чудесно е, че си пак тука! Ти си толкова

силна! Аз ужасно много вярвам в тебе. Положително сега всичко ще тръгне както

трябва. — После добави без всякаква връзка: — Как си живяла? Какво си правила

цялото това време?

Мери протегна за миг свободната си ръка.

— Работих ето с това — непринудено каза тя, — а никой още не е умрял от

тежка работа и както виждаш, аз съм жива и здрава.

По-младото момиче с изумление погледна загрубялага мазолеста длан, на

която личеше дълбок бял белег; то вдигна очи към сестра си и учудено попита:

— От какво имаш този голям белег? Порязала ли си се?

Мимолетно изражение на мъка премина по лицето на Мери, когато отговори:

— Ти отгатна, Неси, но това е минало. Казах ти вече да не се занимаваш с

глупавата си сестра. Сега трябва да помислим за мъничкото ми сестриче.

Неси щастливо се засмя, но изведнъж с удивление се сепна.

— Нима това е истина! — възкликна тя слисана. — Аз се засмях, а това не

съм правила от месеци насам. Божичко! Щях да бъда направо щастлива, ако не ме

измъчваше мисълта, че трябва толкова да уча за този изпит за проклетата

Страница 225

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

стипендия. — Тя силно потрепери. — Това е най-лошото от всичко.

— Няма ли да го издържиш? — загрижено попита Мери.

— Разбира се, ще го издържа! — възкликна Неси и тръсна глава. — Искам да

го издържа само за да им покажа на всичките… Просто е срамота как се държат

някои от тях с мене в училището. Но татко… Все ми опява и не ме оставя да дишам

спокойно. Колко бих искала да ме остави на мира. — Тя поклати глава и добави с

тон на възрастна, сякаш това беше гласът на майка й: — Главата ми се пръска,

като беснее срещу мен понякога. Направил ме е на сянка.

Мери изгледа със състрадание крехката снага и слабото, преждевременно

състарено лице на сестра си, стисна ободряващо хилавата й ръчица и каза:

— Скоро ще те оправя, моето момиче. Аз зная точно какво да правя и имам

в запас няколко фокуса, които може да те изненадат.

Неси се обърна и с любимата скоропоговорка от тяхното детство запита с

престорена наивност:

— От тия фокус-мокус-препаратус ли, Мери?

Сестрите се спогледаха, изминалите години сякаш се стопиха, те взаимно

се усмихнаха една на друга в очите, високо се изсмяха в един глас и този звук

странно проехтя в изоставената градина зад къщата.

— О, Мери! — въздъхна с възхищение Неси. — Всичко е по-хубаво, отколкото

очаквах! Бих могла все да те прегръщам и да те прегръщам? Ти си чудесна!

Хубавата ми голяма сестра се е върнала! Видя ли колко бях смела да ти пиша и да

те помоля да се върнеш? Ако той беше узнал, щеше да ми откъсне главата. Но ти

няма да ме издадеш, нали?

— Разбира се, не — нежно я увери Мери, — няма да му кажа нито дума.

— Той скоро ще си дойде — проточи Неси и лицето й отново се изопна при

мисълта за наближаващото завръщане на баща й. — Вярвам, че знаеш за… за това, че

е на работа в корабостроителницата.

Лека руменина заля бузите на Мери, когато отговори:

— Да, чух, веднага след смъртта на Мама.

— Какво падение! — рече Неси с тон на голям човек. — Добре, че бедната

Мама не го доживя. Ако не всичко друго, това щеше да я довърши. — Тя замълча, въздъхна и добави като скръбно утешение: — Бих искала тези дни да отидем и да

занесем малко цветя на гроба й. Там няма съвсем нищо, дори венец от изкуствени

цветя!

Сестрите потънаха в мълчание, всяка заета със своите мисли, после Мери

се опомни и рече:

— Трябва да вляза и да се заловя за едно-друго. Искам да приготвя

всичко. Ти постой тука на въздух, мисля, няма да ти повреди. Почакай и ще видиш

колко хубаво ще наредя всичко за тебе!

Неси изгледа сестра си със съмнение.

— Нали няма да избягаш и да ме оставиш? — попита тя, сякаш се страхуваше

да изпусне Мери от очи. — Ще дойда с тебе и ще ти помагам.

— Глупости! Аз съм свикнала с тази работа — отговори Мери. — Твоята

задача е да останеш тука и да получиш апетит за чая.

Неси пусна ръката на сестра си и когато я видя да влиза през задната

врата, високо я предупреди:

— Да знаеш, че ще те гледам през прозореца да не избягаш.

Влязла вътре, Мери се залови да възстанови чистотата и поне донякъде

реда в кухнята; тя си сложи престилка, която намери в килера, и пристъпи към

работата със сигурност, придобита чрез опит: бързо излъска и почерни решетката

пред камината, запали огъня и помете пред огнището, изми пода, избърса праха по

мебелите и успя до известна степен да изтърка мръсотията от прозорците. После

затършува да намери най-чистата покривка за маса, постла я и пристъпи към

приготовленията за толкова апетитна вечеря, колкото можеха да й позволят

оскъдните продукти в килера. Застанала край печката, поруменяла и малко задъхана

от бързане, Мери като че ли беше хвърлила от гърба си изтеклите години, сякаш не

бе преживяла понесените горчиви страдания и беше пак същото младо момиче, заето

с приготвянето на вечерята за семейството. Докато стоеше така, тя чу бавни

влачещи се стъпки в хола, след това изскърцването на отварящата се кухненска

врата и когато се обърна, видя в стаята с накуцване да влиза прегърбената,

грохнала фигура на старата баба Броуди и неуверено, несигурно да се движи като

някой призрак сред развалините на отминалото си величие. Мери заряза печката, запъти се към нея и извика:

— Бабо!

Старината бавно вдигна глава, показа жълтото си изрязано от бръчки лице

с хлътнали бузи и свити устни, загледа я без да вярва на очите си, сякаш и тя

виждаше някакво привидение, и най-сетне промълви:

— Мери! Нима това е Мери! — После поклати глава, като че отхвърли онова,

което виждаше със старите си очи, като немислимо, отмести поглед от Мери и с

Страница 226

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

неуверени крачки продължи към килера, шепнейки си:

— Трябва да му приготвя нещо за чай. Трябва да сложа чай за Джеймс.

— Аз сложих чай, бабо — възкликна Мери; — няма защо да се тревожиш за

него. Ела и седни на стола.

Тя хвана за ръка и поведе залитащата, но несъпротивляваща се старица към

старото й място край огъня, където тя се отпусна с празен и разсеян поглед.

Обаче когато Мери започна да ходи от килера в кухнята и обратно и масата

постепенно започна да добива вид, какъвто не бе имала от много месеци насам,

очите на старата жена се проясниха, тя вдигна поглед от една чиния с горещи

палачинки — истински, от които се вдигаше пара — към лицето на Мери, прекара

треперещата си, прозрачна и изпъстрена от сини вени ръка по челото и измърмори:

— Знае ли той, че си се върнала?

— Да, бабо. Писах му и му съобщих, че ще дойда — отговори Мери.

— Дали ще ти позволи да останеш? — не спираше старата. — Може да те

изхвърли пак. Кога беше това? Не беше ли преди смъртта на Маргарет? Не мога да

мисля. Много ти прилича, както си се сресала. — След това погледът й угасна, тя

като че загуби всякакъв интерес и безутешно промърмори, обърнала очи към огъня:

— Не мога вече така хубаво да ям без моите зъби!

— Не искаш ли гореща палачинка с масло? — запита Мери с предразполагащ

тон.

— Как да не искам! — не се забави отговорът. — Къде е?

Мери даде на бабата палачинката, видя как тя жадно я сграбчи и как

започна лакомо да я унищожава, приведена над огъня. Съзерцанието й бе прекъснато

внезапно от шепот на самото й ухо:

— Мери, миличка, моля ти се, дай и на мен една!

Неси беше влязла вътре и сега протягаше молеща длан и чакаше да сложат

там във вид на топло утешение току-що опържена палачинка.

— Ще получиш не една, ами две — извика развеселена Мери. — Да! Колкото

поискаш. Аз съм направила много.

— Много са хубави — с удоволствие възкликна Неси. — Просто са чудесни! И

ти ги направи толкова бързо, пък и кухнята стана съвсем друга, честна дума! Сега

е пак като едно време! Те са леки като перце! Също както ги правеше Мама, също

така вкусни, да, по-вкусни, отколкото бяха тогава. Ау… ау… чудесни са!

Заслушана в това бърборене на Неси и загледана в бързите й, нервни

движения, докато ядеше, Мери започна да разглежда сестра си по-внимателно,

отколкото досега, и постепенно я обзе чувство на смътна, но дълбока тревога.

Несериозното и непрекъснато брътвене на сестра й, поривистите и малко несдържани

движения, които забеляза сега при по-съсредоточено наблюдение, като че ли

издаваха състояние на подсъзнателно нервно напрежение, което я обезпокои, а

когато се вгледа в слабичките очертания на порасналото й тяло и обърна внимание

на леко хлътналите й бузи и слепи очи, Мери неволно попита:

— Неси, миличка, сигурна ли си, че си добре?

Неси натъпка последните остатъци от палачинката в устата, преди

изразително да отговори:

— Сега ми е все по-добре и по-добре… особено след като си хапнах това.

Палачинките на Мери са добри, но самата Мери е още по-добра! — Тя подъвка за миг

и сериозно добави: — Един-два пъти ми беше много зле, но сега съвсем нищичко ми

няма.

Това внезапно хрумване, разбира се, беше глупост, помисли си Мери, но

въпреки това реши да направи всичко в кръга на възможностите си, за да извоюва

за Неси поне малка почивка от ученето, което, както й се струваше, изтощаваше

недостатъчните сили на нейния недоразвил се още организъм. Донякъде от любов към

сестричето, но главно поради събудения от хилавостта на Неси силен майчински

инстинкт, горещо съчувствие завладя Мери, тя покровителствено прегърна слабите й

рамена, притисна я близо до себе си и благо пошепна:

— Ще направя всичко, каквото мога. Ще видиш. Няма такова нещо, което не

бих направила, за да те видя здрава и щастлива.

Докато сестрите стояха така прегърнати, старицата вдигна глава от огъня

и когато ги видя, мигновено дълбоко прозрение сякаш проблесна в замъгления й

старчески ум, защото тя рязко забеляза:

— Внимавайте да не ви види така. Не се прегръщайте пред него и не му

показвайте, че толкова се обичате. Не! Не! Той няма да търпи никой да му се

бърка с Неси. Остави я на мира, остави я на мира. — Резките нотки в гласа й се

притъпиха при последните думи, погледът й пак се помъти, тя се обърна с

проточена, неприкрита прозявка и замърмори: — Искам си чая. Не е ли още време?

Не е ли време Джеймс да се прибере?

Мери погледна въпросително сестра си, тъмна сянка отново легна на челото

на Неси и тя мрачно промълви:

— Можеш да запариш чая. Ей сега ще си дойде. Тогава сама ще видиш: щом

Страница 227

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

си допия чашата, това ще бъде сигнал да ме изпъди в гостната. До гуша ми е

дошло!

Мери не отговори и мълком отиде в килера да запари чая; сега я обзе

внезапен спотаен страх в очакване на предстоящата среща с баща й; чувството й на

самопожертвувателна грижа за сестричето й заглъхна за миг и цяла разтреперана, тя се помъчи да си представи как ще бъде посрещната от него. Очите й, устремени

с невиждащ поглед към облаците пара, вдигащи се от врящия чайник, запримигаха

при спомена как зверски я беше ритал, когато лежеше в хола, как този ритник бе

станал донякъде причина за пневмонията, която насмалко не й отне живота, и тя

бегло си зададе въпроса дали той някога е съжалявал за тази своя постъпка, дали

поне се е сетил за това в течение на четиригодишното й отсъствие. А самата тя?

Споменът за този ритник бе живял в нея с месеци, болката от него бе продължила

през цялото време, докато бе бълнувала, измъчвана от дългото боледуване,

изтезавана от хиляди негови зверски ритници при всяко пронизващо я като удар с

нож вдишване и издишване; чувството на оскърбление не бе я напускало дълго след

това, когато нощ след нощ бе лежала будна и бе преобръщала в ума си туй

посегателство върху нейното тяло — безчовечния ритник на тежката му обувка.

Мери пак се сети за тези обувки с дебели подметки, които толкова често

бе лъскала за него, които щеше пак да му лъска в доброволното си робство, а

когато си спомни тежките стъпки, които обикновено известяваха неговото влизане, тя трепна, вслуша се и отново чу крачките му в хола, по-бавни, дори мудни, не

толкова твърди, почти провлечени, но все пак крачките на баща й. Беше настъпил

моментът, който бе предвиждала, който бе си представяла хиляди пъти, от който

беше се бояла и към който въпреки това беше се стремила сама; при все че се

тресеше с цялото си тяло, тя се обърна и смело, макар и със свито сърце, излезе

да го посрещне.

Те се срещнаха лице с лице в кухнята, където влезлият мъж мълком загледа

нея, обиколи с мрачен поглед стаята, масата, ярко пламтящия огън и пак спря очи

на нея. — Мери разбра, че това беше действително баща й, едва когато той

заговори — едва когато старата му злобна усмивка разкриви сбръчканото му лице и

той каза:

— А, ти си се върнала, така ли? — Без да каже дума повече, Броуди отиде

при своя стол. Съкрушителната промяна в него, която бе тъй голяма, че Мери почти

не можа да го познае, я порази толкова дълбоко, че тя нямаше сили да заговори.

Нима този стар съсухрен човек с несресана коса, с лекясани, неспретнати дрехи, с

мрачно, небръснато лице, с див, нещастен и злобен поглед беше нейният баща? Неси

бе права! Не можеше да си представи размерите на тази промяна, докато не я беше

видяла, пък и сега едва можеше да повярва на собствените си очи. Като зашеметена

Мери пристъпи към масата и започна да налива и да поднася чая, а когато свърши, не седна наред с другите, но остана права да им прислужва, все още обзета от

неописуемо изумление пред ужасния вид на баща си. Броуди от своя страна

продължаваше да не я забелязва и мълчаливо да се храни; той ядеше небрежно,

почти немарливо и явно не обръщаше внимание нито какво яде, нито как яде.

Погледът му беше разсеян, помътен, а когато в него проблясваше съзнание за

заобикалящата го обстановка, той спираше очи не върху Мери, а винаги върху Неси, сякаш тя представляваше център на някаква дълбоко загнездила се в мозъка му

мисъл, в която се съсредоточаваше цялото му съзнателно внимание. Другите също

ядяха, без да приказват, и макар че още не й се беше отдал случай да заговори на

баща си, да прекъсне това мълчание, продължило цели четири години, Мери тихо

излезе от кухнята в килера, откъдето се вслушваше с напрегната тревога. Когато

бе решила да се пожертвува заради Неси и да се върне у дома, беше си

представяла, че ще трябва да се бори с тирания от по-друг род, гръмогласна,

заядлива, дори зверска, но не и с тази странна, нечовешка съсредоточеност, от

която, както й се струваше сега, бе завладян баща й. Изглеждаше, че силният му

мъжествен характер, както и неговата плът, бяха се стопили и сега бе останала

само обезобразена сянка на човек, обладан от нещо — и тя не знаеше от какво, —

което го бе покорило и сега държеше в подчинение всяка мисъл, всяко действие на

неговото тяло.

Мери бе прекарала в килера само няколко минути в тези размишления,

когато до напрегнатия й слух долетя дрезгавият, променен звук на гласа му, който

казваше:

— Ти свърши, Неси! Можеш да отидеш в гостната и да започнеш да учиш! — В

същия миг Мери събра сили, влезе отново в кухнята и видя Неси да става с

печален, потиснат вид, с уплашен поглед и да се приготвя да изпълни неговата

заповед; при това подчинение на детето тя усети прилив на смелост и с тих глас

се обърна към баща си:

— Татко, не може ли Неси да дойде да се поразходи с мене, преди да седне

да учи?

Но човек би рекъл, че Броуди беше глух за думите й и съвсем не

Страница 228

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

забелязваше присъствието й; той поне с нищо не показа, че я е чул и видял, и без

да свали погледа си от Неси, повтори, но с по-настойчив тон:

— Върви сега! И да си гледаш работата както трябва. Аз ще дойда да видя

как ти върви.

Когато Неси излезе през вратата, Мери захапа устни и силно се изчерви,

схванала от мълчаливото презрение, с което баща й бе отнесе към първите й думи, как смята да се държи, спрямо нея. Можеше да остане тука, но за него нямаше да

съществува! Тя не пророни нито дума, но когато той се вдигна от масата, а

старицата свърши да яде и излезе, Мери се залови да разтребва масата и както

влизаше в кухнята и излизаше в килера, забеляза, че Броуди е взел бутилка и чаша

от бюфета и се е настанил да си пийне, без да бърза, с вид на установен навик, сякаш се канеше да се налива цялата вечер без прекъсване.

Мери изми и избърса чиниите, изчисти и прибра в килера, после,

възнамерявайки да отиде в гостната при Неси, влезе в кухнята и тъкмо се запъти

към вратата, когато неочаквано и без да я погледне, Броуди изкрещя от своя ъгъл

със свиреп тон на забрана:

— Къде си тръгнала?

Мери спря и с умоляващ поглед отговори:

— Исках само да отида за миг да видя Неси, татко… Не да й говоря… само

да я погледам.

— Няма защо да ходиш тогава — отсече той все още загледан в тавана, а не

в нея. — Аз ще се грижа за Неси, колкото е необходимо. Ще те моля да стоиш

настрана от нея.

— Но, татко — нерешително рече Мери, — аз няма да й преча! Не съм я

виждала толкова дълго и ми се иска да бъда по-близо до нея!

— А на мен ми се иска да не си близо до нея — отвърна злобно баща й. —

Според мен ти не си подходяща компания за дъщеря ми. Можеш да готвиш и да се

грижиш за нея, пък и за мене, но ще стоиш по-далечко от Неси. Не искам да имаш

нищо общо нито с Неси, нито с нейните занятия. — Всъщност това точно отговаряше

на очакванията й и като се питаше за какво се е върнала, ако не за да помогне на

Неси, Мери твърдо загледа баща си със спокойните си очи, сетне събра цялата си

смелост и рече:

— Аз отивам при Неси, татко — и тръгна към вратата.

Едва тогава Броуди я погледна и вложил всичката сила на злобата си в тоя

поглед, грабна сложената до него бутилка, скочи на крака и бавно запристъпва

напред.

— Ако направиш още една крачка към тая врата — изръмжа той, — ще ти

пръсна черепа — и сякаш се надяваше, че тя може да не му се подчини, застана

пред нея, готов яростно да замахне с бутилката. Мери отстъпи и докато се дърпаше

назад, той я наблюдаваше със злобна насмешка и крещеше: — Виж, това е по-умно!

Това е по-умно! Виждам, че ще трябва отново да те уча на добро държане. Но да

знаеш едно! Не закачай Неси и не мисли, че ти можеш да ме измамиш. Сега вече

няма жена на света, която ще успее да ме излъже. Да беше пристъпила още една

крачка, щях да ти видя сметката завинаги. — После изведнъж яростното му

изражение изчезна, той се върна при креслото си, седна и изпаднал пак в

първоначалното си мрачно и замислено безразличие, продължи да пие, явно не за да

се развесели, но като че ли подтикван от безполезен, отчаян стремеж да заличи в

ума си някаква тайна, незабравима мъка.

Мери седна до масата. Беше я страх да излезе от стаята. Страхът й не

беше физически, тя не се боеше за себе си, а заради Неси, и ако не мислеше

единствено за сестра си, преди един миг щеше да тръгне направо срещу

застрашаващия я замах на оръжието, с което баща й беше я заплашил. Животът

нямаше голяма стойност за нея сега, но въпреки това тя си даваше сметка, че ако

иска да помогне на Неси в страшната опасност, която я заплашваше в тази къща, трябваше да бъде не само смела, но и умна. Тя разбираше, че нейното присъствие, както и самата цел на това присъствие в къщата, ще предизвикат ожесточена,

неспирна борба с баща й за притежаването на Неси, разбираше също, че собствените

й сили не са достатъчни, за да се справи с положението, с което се сблъска при

завръщането си. Докато седеше и наблюдаваше как Броуди непрекъснато, но напразно

се наливаше с уиски, тя реши, без да губи време, да потърси помощ и грижливо

обмисли какво трябва да направи на следния ден. Когато ясно и определено подреди

в ума си всичко, което трябваше да предприеме, Мери потърси да се занимае с

нещо, но не можа да намери нито книга за четене, нито нещо за шиене и се видя

принудена да седи без работа в тишината на стаята и да гледа баща си, без нито

веднъж да срещне неговия поглед.

Вечерта се влачеше бавно, часовете се точеха; по едно време й се стори,

че няма да има край, че баща й никога вече не ще се помръдне, но най-после

Броуди се изправи, студено й рече: „Имаш своя стая. Върви си там, но няма защо

да влизаш при Неси“ — излезе и отиде в гостната, откъдето до нея долетя гласът

Страница 229

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

му, който питаше и мъмреше за нещо Неси. Мери изгаси светлината и бавно се качи

в старата си стая, където се съблече и седна да чака, докато чу да идва горе

първо Неси, после баща й, чу ги как се събличаха. Най-после не се чуваше вече

нищо. Къщата потъна в тишина. Тя чака дълго време в тази малка стая, в която

вече беше преживяла толкова много в очакване и жестока мъка. Пред нея се

замяркаха мимолетни видения от миналото — на бденията й пред прозореца, когато

не беше откъсвала очи от сребърните дървета, на Роза (къде ли беше тя сега?) и

хвърлената от нея ябълка, на бурята, на разкриването на тайната й; спомнила си

собствените скръбни преживелици, Мери взе решение да спаси Неси от заплашващото

я нещастие, дори с цената на саможертва, доколкото това зависеше от слабите й

човешки сили. С тази мисъл Мери безшумно стана, отвори вратата, беззвучно се

промъкна през площадката, влезе в Несината стая и се шмугна в леглото до сестра

си. Тя стисна в прегръдка студеното, крехко телце на детето, затърка изстиналите

му крака, помъчи се да го стопли със собственото си тяло, да успокои риданията

му, да го утеши с гальовно нашепвани думи и най-после успя да го приспи. Така

със заспалото сестриче в обятията си Мери остана още дълго будна, потънала в

размисъл.

>>

VI

Мери гледаше картината, която в самотно величие висеше на тъмната

червена стена, унесена във възторжено съзерцание, откъснало я за миг от

потискащите я смут и тревога. Тя стоеше права, чистият й профил се изрязваше на

светлината на отсрещния прозорец, главата й беше отметната назад, устните — леко

притворени, сияещите й очи впити с дълбоко внимание в платното, от което лъхаше

студена сива мъгла, паднала над спокойни сиви води, меко обгърнала високи тихи

дървета, сребристи, както дърветата пред нейния прозорец, обвила тънките,

неподвижни стъбла на тръстиката, която заграждаше езерото. Мери се издигна над

обърканото душевно състояние, с което бе влязла в тази къща, гледайки

изключителната и тъжна красота на картината, предаваща тъй сдържано примирението

на природата, което сякаш излизаше от рамката си и я вълнуваше като мечта, като

печално и все пак ведро размишление за скръбта на собствения й живот.

Мери бе толкова погълната от съзерцанието на картината, привлякла

погледа й, когато седеше смутена в тази наредена с толкова вкус стая, тя бе

толкова трогната от противоречивите чувства, събудени от чудната, вълнуваща

красота, която бе я накарала неволно да се изправи и да застане пред нея, че не

забеляза лекото и нечуто отваряне на полираната махагонова врата; не забеляза и

мъжа, който влезе в стаята и сега се любуваше на бледия й преобразен профил със

същата задълбоченост, също тъй мълчаливо и унесено, както тя гледаше картината.

Той стоеше също така неподвижно, както и Мери, сякаш се боеше да не наруши

очарованието, навеяно от нейното присъствие, но я гледаше с удоволствие и чакаше

тя да насити очите си с хубостта на спокойното езеро.

Най-после Мери отмести погледа си, въздъхна, несъзнателно се обърна и

като вдигна пак черните си очи, внезапно го видя. В същия миг изчезналото й

смущение я обзе отново, изостри се чувството на срам; тя се изчерви и обори

глава, когато мъжът се приближи до нея и благо й стисна ръка.

— Това е Мери — рече той. — Мери Броуди е дошла пак да ме види.

С голямо усилие девойката вдигна плахите си очи, погледна го и отговори

с тих глас:

— Виждам, че още ме помните. Мислех, че ще сте ме забравили… Аз… аз

толкова съм се променила!

— Променила! — възкликна мъжът. — Съвсем не сте се променила, освен че

сте станала по-хубава от преди! Ш-шт! Защо се срамувате от това, Мери? Не е

престъпление да бъде човек красив като вас.

Мери леко се усмихна, а той продължи весело:

— Колкото за това, че не съм ви забравил — как бих могъл да забравя една

от първите си пациентки, тази, която ми създаде слава; когато се борех с живота

и нямах в тази стая нищо освен празния сандък, в който бяха пристигнали моите

книги.

Тя плъзна поглед по сегашната богата наредба на стаята и все още малко

стеснена, отговори в тон с вълнуващите я мисли:

— Има и нещо повече от всичко това тук, доктор Ренуик!

— Виждате ли! Ето какво направихте вие за мене — възкликна той. —

Създадохте ми име, като победихте болестта с твърдия си дух. Вие извършихте

работата, а аз получих славата.

— Вие получихте само славата — бавно отговори тя. — Защо ми върнахте

хонорара, който ви изпратих?

— От вашето писмо аз научих вашия адрес… след като избягахте, без да се

Страница 230

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сбогувате! — извика Ренуик. — Друг хонорар от вас не ми трябваше. — Неговата

радост да я види беше толкова странна и тя го чувствуваше странно близък, като

че не бяха изминали четири години, откакто бе говорил с нея за последен път,

като че още седеше до нейното легло и с бодрата си жизненост я караше да се

върне към живота. — Разкажете ми всичко, което сте правила — не спираше той, за

да я накара да се отпусне. — Поразвържете си езика. Искам да видя, че не сте

забравили старите си приятели.

— Не съм ви забравила, докторе, иначе нямаше да съм тука сега. Никога

няма да забравя всичко, което направихте за мене.

— Ш-шт! Не искам да си развързвате езика на такива теми! Искам да

говорим за самата вас. Сигурен съм, че през това време сте успели да накарате

целия Лондон да падне на колене пред вас.

Мери поклати глава при тези думи и с проблясваща в очите й лека насмешка

отговори:

— Не! Самата аз заставах на колене… за да търкам подове и да мия

стълбища!

— Какво! — провикна се докторът, поразен и огорчен. — На такава работа

ли сте била?

— Аз не се плаша от тежка работа — непринудено каза Мери. — Тя ми

помагаше: отвличаше мислите ми от собствените ми несрети и нещастия.

— Вие не сте създадена за такова нещо! — с упрек заяви Ренуик. — Това е

скандал! Много лошо постъпихте, като избягахте по този начин. Щяхме да ви

намерим някаква по-подходяща работа.

— Тогава исках да избягам от всичко — тъжно отвърна Мери. — Не исках

никой да ми помага!

— Да не направите пак такова нещо! — каза Ренуик с известна строгост. —

Да не вземете пак да избягате, без да кажете едно „сбогом“?

— Не — меко отговори Мери.

Ренуик не можа да се сдържи да не се засмее на смирения й вид; той я

покани да седне, притегли едно малко столче за себе си съвсем близо до нея и

каза:

— Съвсем съм забравил всички правила на учтивостта, та ви държа права

толкова време, но повярвайте ми, госпожице Мери, за мене беше толкова неочаквана

и приятна изненада да ви видя пак! Не бива да бъдете много строга към мен! —

После, след кратко мълчание, попита: — Нали получихте моите писма? Но те са ви

навявали печални спомени за този град, нали?

Мери поклати глава:

— Искам да ви поблагодаря за тях. Никога нямаше да се науча за смъртта

на Мама, ако не бяхте ми писали. Тези писма ме доведоха обратно тука.

Той я изгледа продължително и отговори:

— Аз бях сигурен, че ще се върнете някой ден. Чувствувах го. — После

додаде: — Но кажете ми, какво всъщност ви накара да си дойдете?

— Неси! Сестра ми Неси! — бавно промълви Мери. — Положението у дома е

било ужасно и тя е страдала. Тя имаше нужда от мен и ето че аз се върнах. И

заради нея съм дошла при вас. Това е много безочливо от моя страна, след като

вече направихте за мене толкова много! Ще ми простите ли? Имам нужда от помощ!

— Кажете ми с какво искате да ви помогна и аз те го направя — възкликна

Ренуик. — Болна ли е Неси?

— Не в пълния смисъл на думата — каза Мери, — но в известни отношения ме

тревожи; много е нервна, много лесно се възбужда. Ту се смее, ту плаче, много е

отслабнала и като че ли яде твърде малко. Обаче, макар това да ме безпокои, в

действителност не съм дошла поради това. — Тя замълча за миг, за да събере

смелост да му каже, после храбро продължи: — Думата е за баща ми. Той се държи

чудновато към нея, не лошо, но я насилва да се занимава с уроците си без мярка, да учи през цялото време, не само в училище, но и по цели вечери… всяка вечер.

Затваря я сама и я кара „да заляга“, както казва той, за да спечелела

стипендията „Лата“. Той е решил това за себе си. Неси ми разказа, че й го набива

в главата всеки път, щом я види, и я заплашва с какви ли не наказания, ако се

провали. Ако я остави на мира, тя ще си учи сама, но той все й натяква и

натяква, а тя е толкова слабичка, че ме е страх да не й стане нещо! Снощи плака

цял час в прегръдките ми преди да заспи. Много се тревожа!

Докторът погледна малкото й, печално, загрижено личице и живо си я

представи как успокоява и утешава сестра си, спомни си изведнъж за детето, което

бе загубила въпреки всичките му усилия, и отговори със сериозно изражение:

— Виждам, че се тревожите, но е много трудно да се намеси човек в тази

работа. Трябва да помислим. Баща ви действително ли не е жесток към нея?

— Не! Но я плаши. Едно време я обичаше, но сега толкова се е променил,

че дори и обичта му е друга и се е превърнала в нещо странно и страшно.

Ренуик бе чул, разбира се, историите за промяната в навиците на Броуди,

Страница 231

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

но се въздържа да задава повече въпроси на тази тема и вместо това възкликна:

— Защо толкова много му се иска Неси да спечели стипендията? Обикновено

я получава момче, нали така, а не момиче?

— Може тъкмо това да е причината — тъжно отговори Мери; — винаги е

бълнувал за някакъв необикновен успех, който да го прослави, винаги е искал Неси

да напредне заради неговата лична гордост. Но сега съм сигурна, че няма да знае

какво да прави с нея, когато спечели стипендията. Той я тика напред, без да има

някаква цел.

— Младият Грирсън не е ли кандидат за стипендията? — попита Ренуик, след

като се замисли за миг. — Струва ми се, че баща ви и Грирсън не са в особено

добри отношения.

Мери поклати глава.

— Сигурна съм, че причината е по-дълбока — отговори тя. — Както

приказва, човек може да помисли, че спечелването на стипендията ще накара целия

град да завижда на татко.

Докторът й отправи разбиращ поглед.

— Аз познавам баща ви, Мери, и разбирам какво искате да кажете. Страх ме

е, че в него не всичко е наред. Винаги е имало нещо… Е… Срещал съм се с него и в

миналото… — той не спомена, че това бе станало главно заради нея — и никога не

сме постигали съгласие. Няма да има почти никаква полза да отида да се видя с

него, ако, разбира се, бих могъл да си позволя това. Всяко мое непосредствено

вмешателство само би го ядосало и би направило поведението му още по-лошо.

Както седеше и го наблюдаваше, докато докторът размишляваше над въпроса

със съсредоточен поглед, Мери си помисли колко умен, добър и внимателен е той

към нея, как не решава нищо слепешком, но обсъжда всичко поред, за да й помогне; очите й бавно се плъзнаха по силното му мургаво лице, което беше живо и все пак

строго, по слабата му, пъргава и малко прегърбена снага и най-после се спряха на

неговите ръце, които изглеждаха чувствителни, здрави и кафяви на фона на

безупречно белите ивици на колосаните му ленени маншети. Тези уверени, изящни

ръце бяха изследвали тайните на безжизненото й тяло, бяха й спасили живота

(Какъвто и да беше той!) и когато мислено ги сравни със собствените си захабени

и подути пръсти, тя разбра каква пропаст я дели от този човек, към когото бе

имала дързостта да се обърне за помощ. Какви фини ръце! Внезапно я потисна

чувство за личната й малоценност и за това колко не съответствува тя на разкоша

и изискаността на обстановката, всред която се намира; Мери бързо отмести очи от

доктора и ги заби в пода, като че ли я беше страх той да не долови и да не

разбере нейния поглед.

— Бихте ли искали да се видя с директора на училището, да поговоря с

него за Неси? — най-после попита Ренуик. — Аз се познавам добре с Гибсън и бих

могъл доверително да поискам неговата помощ. Първо си помислих да поговоря със

сър Джон Лата, но баща ви работи сега в канцеларията на корабостроителницата и

това би могло да го злепостави там. Ние, лекарите, трябва внимателно да пипаме.

Нашата работа е много деликатна… — Той се усмихна. — Бихте ли искали да се видя

с Гибсън, или може би бихте предпочели да пратите Неси при мен, та да я

попрегледам?

— Мисля, че ако се видите с директора, ще бъде чудесно. Едно време той

имаше голямо влияние върху баща ми — отговори Мери с благодарност. — Неси

толкова се бои от татко, че ще я е страх да дойде тука.

— Ами вас не ви ли беше страх да дойдете? — попита докторът с поглед,

който я ободряваше, защото в него личеше, че помни колко смела е била в

миналото.

— Да — откровено призна Мери. — Беше ме страх, че ще откажете да ме

приемете. Нямам никого освен вас, когото да помоля да помогне на Неси. Тя е

толкова млада! Не бива да й се случи нищо лошо! — Мери замълча, сетне добави с

тих глас: — Може би не сте искали да ме видите. Вие знаете всичко за мене, каква

съм била!

— Недейте! Недейте говори така, Мери! Всичко, което зная за вас, е

хубаво. Запомнил съм ви през тези години само с хубавото, с вашата благост и

смелост. — Както я гледаше сега, поиска му се да добави „и с вашата хубост“, но

се въздържа и вместо това рече: — През целия си живот не съм срещал момиче с

толкова непокварена и самоотвержена душа като вашата. Това дълбоко се запечата в

паметта ми. Не ми е приятно, като ви чувам така да се подценявате.

Мери се изчерви от топлото съчувствие, прозвучало в думите му, и

отговори:

— Вие говорите така, но аз не го заслужавам. Обаче, ако мога да направя

нещо за Неси, за да изкупя своите грешки, ще бъда щастлива.

— Защо говорите като някоя баба! На колко сте години? — разгорещено

възкликна той. — Нямате още и двадесет и две. Боже господи! Та вие сте още дете

и целият живот е пред вас! Всичките изстрадани мъки може да се заличат… още не

Страница 232

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сте изпитали това, което наистина може да се нарече щастие. Почнете пак да

мислите за себе си, Мери. Когато влязох, видях ви загледана в тази моя картина.

Видях как тя ви накара да се забравите. Превърнете живота си в цяла галерия от

такива картини… Вие трябва да се забавлявате… да четете всички книги, които ви

паднат… да откриете някакъв интерес в живота. Бих могъл да ви намеря работа,

като компаньонка, да пътувате из чужбина.

Въпреки волята си Мери почувствува, че думите му някак странно я увличат

и хвърлила мислено поглед назад, тя си спомни как Денис беше я карал по същия

начин да се вълнува, когато с приказките си бе й рисувал омайни картини на

Париж, Рим и на пътувания из обширни, тайнствени страни. Това беше много

отдавна, когато с един безгрижен, смел замах на ръката той бе отмествал тесните

й хоризонти и бе летял с нея из чужди страни върху вълшебния килим на своята

образна и весела реч. Ренуик прочете мислите й със силата на прозрението си,

което я порази, и бавно каза:

— Виждам, че все още мислите за него.

Мери го погледна с леко смущение, доловила, че той не е правилно

преценил насоката на обзелото я чувство, което всъщност не бе нещо повече от

тъжен спомен, обаче сметна, че не може да изневери на паметта на Денис, и

замълча.

— Бих искал да сторя нещо за вас, Мери — отново тихо подхвана той, —

нещо, което ще ви направи щастлива. Аз се ползувам с известно влияние. Ще ми

позволите ли, преди да замина оттук, да ви намеря някаква длъжност, която да ви

подхожда, за която сте достойна.

Девойката се сепна при тези думи, които внезапно я лишиха от топлото

чувство на сигурност, и изненадана го запита:

— Нима заминавате?

— Да — отговори докторът, — заминавам след шест месеца. Ще ми бъде

възложена специална работа в Единбург. Открива ми се възможност да стана щатен

лекар там, а това е нещо повече от селската болница. То е рядък случай за мене.

Тя мислено видя как самичка, без неговата силна, решителна подкрепа,

напразно се мъчи да защити Неси от баща си, да се възправя с незначителните си

сили между пияното безразсъдство на Броуди и малодушието на сестра си и за един

миг схвана колко много се бе надявала на приятелството на човека, който седеше

пред нея, разбра колко голямо уважение изпитваше към него.

— Колко хубаво, че сте постигнали такъв успех — пошепна Мери. — Но вие

напълно го заслужавате. Сигурна съм, че в Единбург ще се поставите също така

добре, както се поставихте тука. Няма нужда да ви пожелавам сполука.

— Не знам — каза докторът, — но за мене ще бъде хубаво. Единбург е град,

в който прекрасно се живее, той е сив и все пак хубав. Да вземем Принсес Стрийт

през есента, когато листата шумолят в градините и ръждивочервеникавият замък се

откроява на фона на небето, когато синият пушек пълзи по Артур Сит и ветрецът

щипе, ведър и освежителен като хубаво вино. Човек не може да не обича Единбург.

— Ренуик целият светна при мисълта за този град и продължи: — Разбира се, това е

родното ми място… Трябва да ми простите, че се гордея с него… но все пак всичко

е по-голямо там… по-хубаво и по-чисто като въздуха.

Мери ловеше думите му със затаен дъх и живо си представяше картината,

която той й рисуваше, но навсякъде вместваше и собствената му фигура, тъй че не

виждаше само Принсес Стрийт, но и Ренуик, крачещ по сивата й настилка,

заобиколен от меките багри на градината на замъка.

— Колко хубаво звучи! Никога не съм била там, но мога да си представя

всичко — полугласно рече тя, мислейки си всъщност, че може да си представи там

него.

— Позволете ми да ви намеря някаква работа, преди да замина — настояваше

Ренуик, — нещо, което ще ви откъсне от тази къща.

Тя долавяше колко му се иска да приеме неговото предложение, но отхвърли

тази съблазнителна възможност с думите:

— Аз се върнах по собствено желание, за да се грижа за Неси! Не бих

могла да я оставя сега. Тя е водила ужасен живот в течение на последните няколко

месеца и ако си отида пак, кой знае какво може да й се случи.

Тогава Ренуик разбра, че тя бе твърдо решила да остане, и тозчас го обзе

дълбока грижа за нейното бъдеще, като че ли я виждаше вече принесена в жертва на

олтара на собственото себеотрицание, въпреки неговата намеса, станала жертва на

безумната гордост на баща й. Какъв смисъл бе имало да я спаси, да й помогне да

се изскубне от смъртта, щом тя искаше пак да се върне в същата обстановка, при

същата опасност в още по-страшна форма? Той така се развълнува, че сам се учуди

на обзелата го тревога, но бързо прикри чувствата си и весело възкликна:

— Ще направя всичко, каквото мога за Неси! Ще се видя с Гибсън още днес

или утре. Всичко, което е по моите сили, ще бъде сторено. Не се тревожете за нея

толкова много. Щадете повечко себе си.

Страница 233

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Когато Ренуик каза тези думи, Мери долови, че е постигнала целта на

посещението си и понеже се стесняваше да му отнема повече време, веднага стана и

се приготви да си върви. Докторът също се изправи, но не се запъти към вратата, а остана, мълчаливо загледан в нейното лице, което, както стоеше права, бе леко

озарено от един заблуден лъч на бледото мартенско слънце, толкова бледен в

дъното на стаята, че блестеше на бузите й като лунна светлина. Развълнуван както

един друг мъж, който я бе гледал на лунна светлина, доктор Ренуик затаи дъх пред

нейната красота, която беше тъй лъчезарна в това осветление, която се открояваше

още повече на фона на простичкото й, неелегантно облекло, а във въображението си

я обличаше със сатен в убит бледолилав цвят, представяше си я под сребристото

сияние на спокойна южна луна, в някоя градина във Флоренция или дори на някоя

тераса в Неапол. Когато тя смело направи първата крачка с малкото си краче,

обуто в груба обувка, за да си отиде, у него се събуди странно желание да я

задържи, но не можа да промълви нито дума.

— Сбогом — чу я той да казва. — Благодаря ви за всичко, което направихте

за мене — сега и преди.

— Сбогом — машинално отговори Ренуик и я изпрати в хола, съзнал, че тя

си отива. Отвори вратата пред нея, видя я да слиза по стъпалата и с внезапното

чувство, че може да я загуби, се подчини на вътрешния си порив и извика

припряно, неумело, като ученик:

— Скоро ще дойдете пак, нали? — Но засрамен от собствената нескопосност,

слезе долу при нея и се помъчи да обясни думите си: — След като се видя с

Гибсън, искам да ви съобщя какво съм направил.

Мери отново го погледна с благодарност, каза: „Ще дойда идущата

седмица“, излезе на пътя и бързо си отиде.

Когато се обърна и бавно влезе в собствения си дом, Ренуик усети да го

обзема учудване от това, което току-що бе извършил, от неочаквано изказаното

желание тя да го посети скоро пак; но макар отначало и да отдаваше това, малко

засрамен, на непреодолимото обаяние на нейната красота в светлината, озарила я в

неговата стая, по-късно честно си призна, че това не бе единствената причина за

поведението му. Мери Броуди винаги бе представлявала за него странно красиво

същество — благородна, смела душа, вплела къса и трагична нишка от своя живот в

неговото съществувание в града. От онзи миг, когато за първи път бе я видял в

безсъзнание, в печално състояние, всред заобиколилата я непроходима кал, като

лилия, изтръгната от корен и захвърлена на бунището, към нея го бе привлякла

нейната безпомощност и младост; по-късно го въодушеви търпението и смелостта, с

които тя без всякакво оплакване прекара продължителното си боледуване и посрещна

мъката, причинена от смъртта на детето й; Ренуик беше съзрял, и то ясно, че

макар и да бе принадлежала на друг, тя бе останала чиста и непорочна като

озарилата я преди малко светлина. Мери бе събудила неговото възхищение и интерес

и той беше си обещал, че ще й помогне да изгради живота си наново, но щом и

позволиха силите, девойката избяга от града, изтръгна се от мрежата на

безчестието, която сигурно вече усещаше около себе си. През годините на нейното

отсъствие понякога той бе мислил за нея; често споменът за тъничката, бяла и

крехка девойка бе възкръсвал пред него като чудноват, настойчив зов, сякаш за да

му каже, че нишката на нейния живот още веднъж ще се вплете в тъканта на

неговото съществувание. Ренуик седна пред писалището си дълбоко замислен за нея, молейки се завръщането на Мери Броуди в този дом на скръбта, от който бе тъй

унизително прокудена, да не стане причина за някоя нова трагедия. След няколко

мига мислите му приеха друга насока, той извади от една преградка на писалището

си старо писмо, редовете на което, написани със закръглен почерк и извиващи

надолу през единствената страничка, бяха поизбледнели след четири години пазене.

Докторът го прочете наново; то бе единственото й писмо до него, с което му бе

изпратила малко пари — без съмнение жалки спестявания от оскъдната си надница, —

в стремежа си да се отплати поне малко за положените от него грижи. Стиснал

писмото в изящните, стесняващи се към върха пръсти на своята ръка, той остана

загледан право пред себе си и си я представи да работи, както току-що му бе

казала; да търка на колене пода, да пере, да мие, да изпълнява неприятните

задължения на своя занаят — да работи като слугиня.

Най-сетне докторът въздъхна, тръсна глава, сложи писмото обратно в

писалището и като видя, че му остава още цял час, докато дойде време да приема

болните, реши веднага да отиде при директора на училището и да поговори с него

доверително за състоянието на Неси Броуди. Той предупреди икономката си, че ще

се върне до четири часа, излезе от къщи и бавно се запъти към училището, потънал

в странни и сериозни размишления.

Училището бе съвсем наблизо, понеже тази стара градска институция се

намираше в центъра на града, вдадена малко навътре от общата линия на Чърч

Стрийт, за да може по-добре да изпъкне строгата, но хармонична архитектура на

олющената й фасада; сега на павираната площ пред нея гордо се издигаха два руски

Страница 234

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

топа на високи лафети, пленени при Балаклава* от командуваната от Морис Лата

рота Уинтънска доброволческа кавалерия. Обаче когато стигна след малко сградата, Ренуик влезе вътре, без да забележи нито фасадата, нито топовете; той се изкачи

по полегатата каменна стълба с изтъркани стъпала, мина по коридора, почука със

загрижен вид на вратата на директора и влезе, щом чу отговор.

[* Град в Крим, известен с битката между руси и англичани, станала на 25

октомври 1854 г. — Б.пр.]

Гибсън, който изглеждаше много млад за своята длъжност и чието лице още

не бе напълно придобило привичния израз на учен мъж, седеше пред затрупаното си

с книжа писалище посред малък кабинет със стени, закрити от рафтове с книги, и

нито за миг не вдигна поглед, но със задълбочен вид, макар и фигурата му да не

изглеждаше педантична в гладкия му кафяв костюм (той обикновено се обличаше в

кафяво), продължи да разглежда някакъв сложен пред него документ. Най-после

сериозното лице на Ренуик се отпусна в лека усмивка пред съсредоточеното

внимание на директора и в следващия миг той шеговито подхвърли:

— Вие сте все тъй прилежен, Гибсън! — А когато директорът стреснат

вдигна очи, продължи: — Просто се унесох в миналото, като те видях да се

занимаваш толкова усърдно.

Гибсън, чието лице се разведри, щом видя Ренуик, се отпусна в креслото,

с движение на ръката покани доктора да седне и добродушно отговори:

— Нямах представа, че си ти, Ренуик. Помислих, че някой от моята

мастилена команда е застанал там и трепери в очакване на справедливо възмездие.

За тези малки негодници е добре да ги кара човек да треперят от страх пред

всемогъщото началство.

Двамата размениха усмивка, почти толкова непринудена, колкото смехът от

ученическите им дни, и Ренуик промърмори:

— Ти си цяло олицетворение на стария булдог Морисън. Трябва да му го

кажа, когато се върна в Единбург. Този комплимент ще му хареса.

— Искаш да кажеш, тази шега! — възкликна Гибсън с унесен в миналото

поглед. — Господи! Колко ми се иска да се върна пак там! Ти си щастливец! —

После изведнъж втренчено изгледа приятеля си и каза: — Да не си дошъл вече да се

сбогуваш?

— О, не! Какво разправяш — весело отговори Ренуик. — Има още шест

месеца, докато тръгна. Има още време, докато те оставя в този пущинак. — След

тези думи изражението му се промени, той загледа за известно време пода, сетне

вдигна очи към Гибсън и заговори вече сериозно: — Дойдох да поговорим по един

специален въпрос и искам разговорът да остане между нас. Ние сме стари приятели

и все пак не ми е лесно да ти обясня какво искам. — Той пак замълча и продължи с

известно притеснение: — При тебе в училището има едно дете, от което се

интересувам… дори се тревожа за него. Това е Неси Броуди. Макар и не пряко,

интересува ме нейното здраве и нейното бъдеше. Имай пред вид, Гибсън, че аз

нямам никакво право да те занимавам с този въпрос. Това ми е напълно ясно, но и

ти не си като училищните настоятели. Трябва ми твоят съвет и ако се наложи,

твоята помощ.

Гибсън внимателно изгледа приятеля си, после отмести поглед, но не

запита Ренуик за неговите подбуди, а вместо това бавно отговори:

— Неси Броуди! Тя е способно дете! Да! Много възприемчива, но има много

особен ум. Паметта й е превъзходна, Ренуик; човек може да й прочете цяла

страница от Милтън и тя ще я повтори почти дума по дума; много е схватлива, но

способността да разсъждава, по-дълбоките мисловни процеси стоят у нея много

по-ниско. — Той поклати глава. — Тя е това, което аз наричам добра ученичка,

винаги всичко знае, — но както ми се струва, има доста плитък интелект.

— Тя щяла да се състезава за стипендията „Лата“ — не спираше Ренуик. —

Има ли сили за такова нещо… дали ще я спечели?

— Може и да я спечели — сви рамене Гибсън, — но за какво й е? Пък

всъщност не мога да кажа дали ще я спечели. Ние с този въпрос не се занимаваме.

Университетските изисквания не съвпадат с нашите. Нейното призвание е да стане

учителка… след като завърши Учителския институт.

— Не можеш ли в такъв случай да й забраниш да се състезава? — попита

Ренуик с леко вълнение. — Имам сведения, че здравето й страда от тази напрегната

подготовка.

— Това е невъзможно — отвърна директорът. — Както току-що ти казах, ние

с този въпрос не се занимаваме. Тази стипендия е учредена за града, конкурсът се

урежда от университетските власти и в него може да участвува всеки, който

отговаря на условията. Да си кажа право, аз се опитах да намекна на нейния…

нейния уважаем родител — Гибсън се понамръщи, — но от това нямаше никаква полза.

Той си знае своето. Пък и наистина, вероятността да я спечели с толкова голяма, че направо глупаво звучи да поиска да я спре човек. И все пак…

— Какво? — попита Ренуик.

Страница 235

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

В отговор Гибсън взе листа, който лежеше пред него, загледа го за миг,

подаде го на приятеля си и бавно промълви:

— Странно съвпадение, но аз тъкмо преглеждах ей това, когато ти влезе.

Да видим какво ще кажеш.

Ренуик взе листа и разбра, че това беше превод на латински — проза —

вероятно Цицерон, както реши той, — написан с хубав, макар и неоформен почерк; докторът зачете свободния и издържан по стил английски текст, но изведнъж очите

му се заковаха. Вмъкнати между две изречения от интересния и гладък превод, той

прочете следните думи, написани на местното наречие и с нечетливи, почти

разкривени букви: „Залягай, Неси! Щом нещо заслужава да го правиш, прави го

както трябва. Трябва да спечелиш стипендията, иначе ще зная къде да търся

причината.“ След това пак гладко и непринудено продължаваше преводът. Ренуик

учуден изгледа директора.

— Тази сутрин ми го изпрати класният й учител — обясни Гибсън, — от

тетрадката на Неси Броуди.

— Къде е писано това, в къщи или в училище? — рязко запита докторът.

— В училище! Трябва да е написала тези думи несъзнателно, разбира се, но

въпреки това написала ги е със собствената си ръка. Какво значи това? Нещо

наследено от тези прочути шотландски прадеди, за които толкова ни е разправял

нашият старец? Или раздвояване на личността? Ти разбираш от тези работи повече, отколкото аз.

— По дяволите с раздвояването на личността! — отвърна с известно

изумление Ренуик. — Това е чисто затормозване на ума, проява на нервна преумора, предизвикана, както със сигурност мога да съдя по естеството на тези думи, от

силна воля, която й се налага. Не разбираш ли, боже мой? Тя се е уморила по

средата на упражнението, вниманието й се отклонило и мигновено това нещо в

подсъзнанието й изскочило на повърхността, замъчило я, принуждавайки я да

продължи, тъй че, наистина, преди да заработи пак свързано, тя е написала

несъзнателно този пасаж. — Той поклати глава:

— Боя се, че това твърде ясно показва от какво се страхува.

— Ние не я преуморяваме тука — възрази Гибсън; — ние щадим силите й в

много отношения!

— Зная! Зная! — отговори Ренуик. — Злото иде отвън. Виновен е

побърканият й баща. Какво можем да направим ние? Казваш, че ти си му говорил, аз

пък за него съм като червена кърпа за бик. Трудно е… — После, като сложи листа

обратно на писалището на Гибсън, той добави: — Това започва наистина да ме

тревожи. Това е симптом, който съм срещал и по-рано и които предвещава страшно

нервно разстройство. Не, ни най-малко не ми харесва!

— Ти ме изненадваш — каза директорът след кратко мълчание, през време на

което не сваляше от Ренуик острия си поглед. — Сигурен ли си, че не изпадаш в

крайност поради… да речем, поради пристрастие? — А когато приятелят му мълком

поклати глава, неуверено продължи: — Не би ли искал да видиш детето?… Само за

миг, разбира се… иначе ще го разтревожим.

Докторът се позамисли и отговори решително:

— Да, бих искал! Бих искал да се уверя в предположенията си. Много е

мило, че ми го предлагаш.

— Тогава аз ще я доведа — рече Гибсън, стана и додаде на път към

вратата: — Сигурен съм, че няма да я уплашиш! Не искам в никой случай да

споменаваш нещо за тази работа в упражнението.

Ренуик мълчаливо кимна в знак на съгласие и когато директорът излезе от

стаята, остана неподвижен, с леко наведена глава, с мрачен поглед, устремен към

написаното върху листа, сякаш странните, несвързани, вмъкнали се в превода думи

бяха се превърнали пред очите му във видение, което го плашеше и наскърбяваше.

Съзерцанието му бе прекъснато от влизането на директора, придружен от Неси,

която Ренуик никога още не беше виждал; сега, като разглеждаше слабичката й

прегърбена снага, кротките й, молещи очи, белия й, тънък врат, мекушавите й уста

и брадичка, той не се чудеше вече на стремежа й да се държи с две ръце за Мери, нито пък на това, че Мери от своя страна изпитва желание да я закриля.

— Това е една от най-силните ни ученички — дипломатично каза Гибсън,

като се обърна към Ренуик, след като седна на мястото си. — Ние се хвалим с нея

пред всичките си посетители. Тя има най-добрата памет в целия горен курс. Нали, Неси? — добави той и я стрелна с мигновен поглед.

Неси се изчерви от гордост и малката й душа се преизпълни от безгранично

удовлетворение и дълбока почит, примесена с известно смущение поради неясната за

нея цел, с която я бяха изправили пред това съчетание на величия — доктор Ренуик

и директора. Тя обаче разбираше, че въпросът е чисто реторичен, затова мълчеше и

стоеше, навела очи. Обутите й с износени обуща и груби вълнени чорапи тънки

крака малко трепереха, но не от страх, а само от вълнението, събудено от

внушителните личности пред нея. Тя знаеше, че не бива да говори, докато не се

Страница 236

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

обърнат направо към нея.

— Обичате ли занятията си? — любезно я попита Ренуик.

— Да, господине — плахо отговори Неси и го погледна като уплашена

сърничка.

— Не ви ли уморяват? — благо продължи той, без да се реши да придаде на

въпроса си по-определена форма.

Неси с очи поиска от директора позволение да говори и успокоена от

неговия поглед, отговори:

— Не, господине! Не много! Понякога ме боли глава. — Тя съобщи този факт

нерешително, като че ли можеше да се сметне за дързост от нейна страна да има

главоболие, но продължи по-уверено: — Преди около шест месеца баща ми ме заведе

при доктор Лори и той каза, че нищо ми няма. — Тя дори добави наивно: — Той

каза, че съм имала много умна глава.

Ренуик мълчеше, усетил малко ироничния поглед на Гибсън, но боязливите,

колебливи отговори на това плахо дете му се видяха толкова малко меродавни,

колкото и току-що споменатото мнение на надутия му колега; личното му

впечатление за нервното претоварване и изтощение на Неси се потвърди още повече, след като я видя.

— Чувам, че смятате да се състезавате за стипендията „Лата“ — най-после

забеляза той. — Не бихте ли предпочели да почакате още една година?

— О, не, господине! — припряно отговори момичето. — Трябва да я взема

тази година. Баща ми казва… — Лицето й се помрачи и скова; тя добави

по-сдържано: — Той би искал да я спечеля… а не е малко нещо едно момиче да

спечели „Лата“. Досега такова нещо не се е случвало, но аз мисля, че ще се

случи! — Неси пак леко се изчерви, не поради тази внезапна проява на своята

дребна самонадеяност, а поради смелостта си да произнесе пред тях такава дълга

реч.

— Не прекалявайте с ученето в такъв случай — заключи Ренуик и се обърна

към Гибсън, за да му покаже, че е привършил наблюденията си.

— Е, добре, Неси — рече директорът и й кимна с ободряващ поглед. — Бягай

сега в клас! И не забравяй какво ти каза доктор Ренуик. Добрият кон няма нужда

от шпори. Не прекалявай с ученето у дома.

— Благодаря, господине — смирено отговори Неси и тихо излезе от стаята,

чудейки се в ума си защо я бяха извикали; но въпреки тази несигурност тя бе

обзета от чувството, че е било голяма чест да спрат вниманието си именно върху

нея и като си спомни насърчителния поглед на всесилния директор, реши, че се

ползува от високото му благоволение. „Сега — рече си тя, когато със самодоволен

вид отново влезе в класа си — този нахален и любопитен хлапак Грирсън ще има да

се позамисли, като се научи, че съм била на приказки при самия директор.“

— Вярвам, че не я задържах прекалено дълго — каза Ренуик, отправил

поглед към приятеля си. — Достатъчно ми беше само да я видя.

— Ти беше образец на скромността — шеговито отговори Гибсън; —

училищните настоятели няма да ме изхвърлят, защото съм позволил да се наруши

дисциплината. — Той млъкна и после додаде със същия тон: — Хубаво те чукна тя с

това, дето го каза за Лори.

— Ами! — отвърна Ренуик. — Да го река направо, не си заслужава да му

вадя кирливите ризи, но като на стар приятел ще ти кажа, че за мен мнението на

Лори не струва една лула тютюн. Той е едно надуто магаре! Това дете съвсем не е

добре.

— Хайде, хайде, Ренуик! — рече примирително Гибсън. — Недей си набива

разни работи в главата. Аз не забелязах нещо да не е наред с момичето днес. Тя е

в лоша възраст, пък и баща й е гаден дърт пияница, но тя ще изкара, ще изкара.

Ти преувеличаваш. Винаги си бил непоправим защитник на онеправданите, дори и на

страдащите бели мишки.

— Тя е точно това — упорито отговори Ренуик, — малко бяло мишле, и може

зле да си изпати, ако човек не се погрижи за нея. Не ми харесва нейният уплашен

поглед.

— А пък на мен ми направи по-голямо впечатление занемареният й вид —

отвърна Гибсън. — Това започва да прави впечатление в училището. Не забеляза ли

колко е лошо облечена? Уверявам те, че от една година насам е настъпила голяма

промяна. Броуди няма сега нито пукната пара освен заплатата си, а по-голямата

част от това, което спечели, харчи за пиене. Строго между нас, дочух слухове, че

е закъснял да плати лихвите по ипотеката на къщата си, този удивителен замък на

неговата глупост. Не зная какво ще стане, но този човек сам си копае гроба.

— Бедната Неси — въздъхна Ренуик, но в ума си виждаше Мери всред

немотията и разрухата на родния й дом. По изражението на Гибсън не можеше да се

съди дали у него се е породила някоя смътна догадка за истинските подбуди на

приятеля му да се намеси в цялата тая работа; може би той се досещаше, защото в

миналото бе чувал Ренуик с голямо съчувствие да говори за странния случай с Мери

Страница 237

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Броуди, но сега само го потупа по рамото и рече с ободряващ глас:

— Засмей се, мрачен лечителю! Никой няма да умре. Аз ще се погрижа за

това. Няма да изпускам Неси от очи.

— Е — най-после каза Ренуик, — няма смисъл да седя и да се вайкам тука.

— Той си погледна часовника и стана. — Само ти губя времето, пък и аз имам

работа. Наближава четири.

— Сигурно чакалнята ти вече е пълна с разни богати бабички, хитрец

такъв! — подхвърли закачливо Гибсън. — Не мога да разбера какво намират в

грозната ти мутра!

Ренуик със смях отговори:

— Те не търсят красота, иначе щях да ги изпратя при тебе. — Той протегна

ръка. — Добър човек си ти, Гибсън! Ти най-много ще ми липсваш, когато си замина

оттука.

— Кой знае! — каза директорът и сърдечно стисна ръката на приятеля си.

Ренуик бързо излезе от стаята, но когато заслиза по ниските каменни

стъпала, изтъркани в течение на дълги години от безкрайна върволица безгрижни

стъпки, когато мина между двата сиви руски топа и се запъти към дома, крачките

му неусетно се забавиха и главата му пак се изпълни с мрачни мисли. „Бедната

Неси!“ Той виждаше пред себе си дърпаща се от ужас фигурка, прегърната от

нежните, закрилящи ръце на сестра й, която предпазваше немощната снага на детето

със собственото си женствено тяло и го гледаше със смели, твърди очи. Докато

вървеше по улицата, това видение все по-настойчиво го преследваше, потискаше го, лишаваше някак си от привлекателност вълнуващата перспектива, която доскоро бе

занимавала неговия ум, помрачаваше блясъка на новата му работа в Единбург,

заличаваше свежестта на градината на замъка и романтичната крепост, издигаща се

в небето, то притъпяваше дори и вечно острия полъх на вятъра, който вееше

насреща му от Калтън Хил. Ренуик влезе в къщата си с мрачно лице и се залови за

работа.

>>

VII

Топлият априлски ден бе превалил с един час пладне; напоен със свежи

ухания, изпълнен с меките, вълнуващи звуци на напълващата пролет, той сякаш

благославяше града Ливънфорд. Но Броуди, който се връщаше у дома за обед, не

съзираше нищо благословено в набъбващия растеж наоколо му. С душа, преизпълнена

с горчивина, той не усещаше милувката на лекия въздух, нито съзираше във всеки

нов ластар мъзгата, бликаща в дърветата; той отминаваше, без да види стръковете

кимащи жълти нарциси, белите, спотайващи се кокичета, светналите на слънцето

главички на минзухарите, които красяха градинките край пътя; тихото грачене на

враните, кръжащи около новите си гнезда във високите дървета на завоя, дразнеше

слуха му като грозна врява. И когато стигна под тези дървета и глъчката се

засили, той метна жлъчен поглед към птиците и промърмори:

— По дяволите тази врява… Ще проглушат ушите на човека. Да имам една

пушка, че да им се примеря! — Изведнъж, сякаш в отговор на тази заплаха, една

нисколетяща врана с подигравателно „гра-гра“ изцапа рамото му. Челото на Броуди

се навъси като буреносен облак при мисълта, че дори птиците са се обърнали

против него и го мърсят; за миг той придоби вид като че ей сега щеше да повали

всички дървета, да разнебити гнездата и да убие и сетната птица от ятото;

изкривил с отвращение устни, Броуди изчисти сакото си с носна кърпа и в още

по-ожесточено настроение продължи към дома си.

По-добрите условия на живота му след завръщането на Мери не бяха много

променили неговата външност, защото, при все че тя чистеше и гладеше дрехите му, переше и колосваше неговото бельо и лъскаше обувките му, докато блеснат, сега

всяка вечер той всецяло се посвещаваше на бутилката и поради това лицето му още

повече се изпъстри с червени жилки, стана по-жълтеникаво, по-мършаво, а

по-спретнатото облекло висеше на изпосталялата му фигура и му придаваше същия

вид, какъвто би имало бостанско плашило с нов костюм. Макар и да не съзнаваше

това, Броуди имаше вид на смазан човек, а откакто бе загубил Нанси, беше

започнал да пропада все по-бързо. Отначало с ожесточение си беше повтарял, че

Нанси не е единствената мряна в реката, че има и други жени, дори и по-хубави от

нея, че скоро ще запълни нейното място в сърцето си с друга, по-красива жена; но

постепенно, въпреки жестоко уязвената си гордост, трябваше да разбере, че е вече

твърде стар и непривлекателен, за да спечели вниманието на жените; а след

отминаването на безгрижните дни, когато кесията му беше претъпкана с пари, бе

твърде обеднял, за да купи тяхното благоволение. След редица краткотрайни и

отблъскващи самоизмами той си даде сметка и за това, че копнее за своята Нанси и

никоя друга не може да я замести; тя бе прелъстила неговата плът до такава

степен, че сега, когато я нямаше, жадуваше само за нея и знаеше, че никоя друга

Страница 238

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

не ще го задоволи. Пиеше, за да я забрави, а не можеше. Изпитото уиски

проникваше в мозъка му, притъпяваше острата болка от загубата и все пак, дори

когато беше пиян, мъчителни картини плуваха пред вцепенения му ум и го

изтезаваха с видения на Нанси и Мат, радващи се заедно на новия си живот. Когато

си ги представяше, те бяха винаги заедно и макар и да се проклинаше за тази

мисъл, живееха щастливо, забравили за него и за неговото участие в тяхното

минало; смехът на Нанси — а това беше смехът на Афродита, — предизвикан не от

неговите милувки, а от милувките на Мат кънтеше в ушите му, а когато си

представяше с терзаеща яснота как вместо него неговият син се опива от нейната

любов, очите му се затваряха, лицето му ставаше безпомощно и посивяваше.

Обаче в този миг Броуди беше погълнат от друго нещо — не и от обидата,

нанесена от враната, която беше само прибавила още един въглен към огъня на

неговото възмущение, а от нещо по-голямо, от едно много по-дълбоко засегнало го

оскърбление; изражението му не беше полкова безразлично, както обикновено,

когато ходеше из улиците, целият му вид беше по-напрегнат и той крачеше към дома

с необичайна бързина.

Трябваше да сподели огорчението си, а тъй като сега Неси беше

единственият човек, пред когото можеше поне малко да се отпусне, и понеже

въпросът до известна степен я засягаше, Броуди бързаше да види именно нея.

Когато отвори входната врата и влезе в къщи, мрачната му сдържаност за миг го

напусна и той веднага извика:

— Неси! Неси!

Той се озова в кухнята, преди момичето да успее да му отговори, и

суровият му поглед се срещна с уплашените очи на Неси, която седеше на масата

полуобърнала глава, със застинала във въздуха лъжица бульон, с изписан в цялата

й поза внезапен страх.

— Казвал ли ти е оня малък негодник на Грирсън нещо за „Лата“? — свирепо

й подхвърли той. Ръката й се отпусна, лъжицата с бульон цопна обратно в чинията

и Неси помисли, че, слава богу, въпросът не е толкова лош, колкото бе очаквала: тя нервно поклати глава и отговори:

— Не, татко. Поне нищо особено.

— Помисли си! — извика Броуди. — Хубаво си помисли! Какво значи „нищо

особено“?

— Знаеш ли, татко — гласът на Неси затрепера, — той вечно разправя лоши

неща… за нас. Понякога ме подиграва за „Лата“.

— Казвал ли ти е някога, че не трябва да участвуваш в конкурса? — запита

той. — Отговаряй!

— О, той много ще се радва, ако не участвувам, татко — отговори Неси и

стисна малките си устни. — Сигурна съм сто на сто. Сигурно си мисли, че така ще

има поне малко изгледи… ако въобще има изгледи.

Броуди приотвори устни в злобна усмивка и показа пожълтелите си зъби.

— Така, значи! — възкликна той. — Аз бях убеден, че е така. Да, аз съм

бил прав! — Той седна на масата и без да обръща внимание на горещата супа, която

Мери мълком сложи пред него, доближи лицето си до лицето на Неси. — Я го повтори

— промърмори той.

— Кое, татко?

— За негодника Грирсън.

— Че не може да спечели „Лата“ ли? — плахо попита тя; после, като видя,

че това му доставя удоволствие, се нагоди към настроението му и презрително

изсумтя: — Не! Не вярвам да успее. Той няма никаква надежда. Дори и да не

участвувах аз, има други, които са наравно с него. Но той не може да спечели, щом ще участвувам аз.

— Ти си непреодолимо препятствие за него!

— Разбира се, татко!

— Чудесно! Това е чудесно! — промърмори Броуди с разширени зеници. —

Господи, колко хубаво ми става, като чуя това! — Той замълча. — Знаеш ли какво

ми се случи днес, когато си идвах у дома както всички почтени граждани? —

Ноздрите му потрепераха при този спомен и гласът му се издигна до вик: — Да,

тихо и почтено се прибирах у дома, когато ме спря тази проклета свиня, кметът

Грирсън… чудесният ни нов кмет… Боже! Как можаха да направят такъв тип като него

кмет, но мога да разбера. — Трябва да е стигнал до тази длъжност с пълзене… Това

е… това е позор за града! Сигурно, понеже сега е кмет, смята, че може да прави, каквото си поиска, защото си позволи нечуваното нахалство да ми заговори посред

бял ден и да ми каже да не се състезаваш за „Лата“! — Броуди изгледа Неси тъй, като че очакваше тя да се пукне от възмущение, а Неси, усетила, че от нея се

очаква някакъв отговор, колебливо промълви:

— Той прави това само от завист, татко!

— Мислиш, че не му го казах? — извика Броуди. — Казах му го, и още как.

Казах му, че винаги си била по-добра от неговия жалък негодник, че пак ще му

Страница 239

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

надвиеш… и пак… и пак! — Той повтори тези думи като победен вик. — Каква мръсна

безочливост, да се мъчи да опече работата за сина си, като ми поиска ти да не се

състезаваш тази година! А когато му казах това направо в лицето, той има

безсрамието да извърти цялата работа и взе да ме залъгва със сладки приказки, че

имал висока длъжност, че бил представител на града, че уж му били казали, че не

си в състояние да кандидатствуваш… че не си достатъчно здрава… че се грижел за

тебе, а не за себе си. Но аз му дадох да разбере! — Броуди стисна юмрук почти

както едно време и възкликна: — Казах му всичко, каквото трябваше. Казах му

направо в мазната мутра думите на Лори. Направих го направо на пух и прах! —

Броуди тържествуващо се закикоти, но след миг лицето му се помрачи и той

промърмори: — Бога ми, ще го накарам да ми плати за това… Пък и за другото,

което ми каза! Защо не го изравних със земята! Просто не мога да разбера! Но

нищо… Ние с теб ще го накараме да ни плати по друг начин. Нали, Неси? — Броуди я

изгледа с коткащ поглед. — Ти ще завреш това негово хлапе в миша дупка, нали, Неси? Ще видим колко нещастна ще изглежда тогава надутата му мутра. Ти ще го

направиш… нали ще го направиш, момичето ми?

— Да, татко — покорно отговори Неси, — ще го направя за тебе.

— Чудесно! Това е наистина чудесно — измърмори Броуди и потърка ръце от

сдържан възторг. После изведнъж отново се навъси от някаква скрита мисъл, пак

доближи лицето си до лицето на момичето и извика: — Гледай да го направиш! Бога

ми, по-добре е да го биеш! Ако не го победиш, аз… аз ще те хвана за тоя тънък

врат и направо ще те удуша! Трябва да спечелиш тая стипендия, иначе ще има да си

патиш!

— Ще я спечеля, татко! Ще я спечеля — изхълца Неси.

— Да, ще я спечелиш, иначе ще зная къде да търся причината — бясно

изкрещя Броуди. — Знай, че в този град има заговор против мене. Всички до един

са се обърнали против мен. Мразят ме заради това, което съм. Завиждат ми. Знаят, че аз стоя много над тях… че ако можех да си получа правата, щях да си бърша

мръсните обувки в мазните мутри на тая пасмина. Но нищо — той сам си кимна с

глава в див порив на безразсъдство, — аз ще им покажа! Аз ще ги накарам да ме

уважават! „Лата“ ще бъде само началото. С нея ще сложим пръчка в колелото на

негово благородие кмета… А след това вече ще се заловим сериозно.

В този миг Мери, която беше стояла в дъното на кухнята и наблюдаваше с

голяма тревога буйството на баща си и държането му спрямо Неси, се приближи и

заговори с успокояващ тон:

— Защо не ядеш бульона, преди да е изстинал, татко? Толкова исках да ти

се услади! Пък и Неси да си хапне… Трябва да я подсилим, щом трябва толкова

усилено да учи.

Думите й веднага пресякоха неговото възбуждение. Изражението му се

промени, сякаш нещо, което се беше показало навън, се дръпна и бързо се скри в

потайните гънки на душата му. Той ядно извика:

— Ти пък защо се месиш? Не можеш ли да ни оставиш на мира? Когато ни

дотрябва твоето мнение, ще те питаме. — Броуди вдигна лъжицата и започна мрачно

да яде супата си; след малко, като че бе размишлявал за дързостта на Мери да му

заговори, възкликна: — Бележките за Неси ги задържай за себе си. Аз ще се

погрижа за нея, както си зная.

Известно време всички се храниха в мълчание, но когато ядяха простичкото

второ ястие, Броуди отново се обърна към по-малката си дъщеря, загледа я

отстрани и започна със своя коткащ тон, към който неизменно прибягваше при

вечните си въпроси от този род и който поради непрекъснатото повторение и поради

особеното му държане възбуждаше Неси и я докарваше почти до истерия.

— Как ти вървя днес, Неси?

— Много добре, татко!

— Похвали ли някой днес моето момиче? Хайде, хайде, все някой е казал

нещо за тебе. Днес заради френския, нали?

Неси отговаряше машинално, наслуки, само и само за да се отърве от

изнервящата я необходимост да измисля нови, приятни за него отговори на

безсмислените му, но настойчиви въпроси, та да задоволи ненаситната му жажда за

осезаеми доказателства на нейните способности и вниманието, на което се радва

дъщеря му в училището. Най-после, когато се почувствува удовлетворен, макар че

Неси от своя страна едва ли знаеше какво е казала, Броуди се облегна на стола

си, загледа я със снизходителен вид на собственик и заговори:

— Не е лошо! Не е лошо за името Броуди! Не са малки тези похвали за

тебе! Доста добре напредваш, момичето ми! Но трябва да напредваш още повече. Все

повече и повече. Трябва да си толкова сигурна в тази стипендия, като че ли лежи

ей на тая чиния пред тебе. Боже господи! Само си помисли! Тридесет гвинеи

годишно в течение на три години, това прави деветдесет гвинеи или, кажи-речи, сто златни соверена. Сто жълтици лежат на тази чиния пред тебе и чакат да ги

вземеш! Няма нужда нито да се катериш, нито да се навеждаш за тях, трябва само

Страница 240

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

да посегнеш и да ги прибереш! Боже! Ако не протегнеш тези малки ръчици да ги

грабнеш, ще ти откъсна главата! — Той загледа празната чиния пред момичето и си

я представи накамарена с жълтици, искряща от яркия блясък на натрупаното злато, пълна с толкова много пари, които при тежкото му положение се виждаха огромна

сума. — Това е голямо, голямо богатство — промърмори Броуди — и то е твое!

Просто виждам тоя тъпак Грирсън, как му изскачат лакомите очи, като си помисля, че в къщата му може да влязат толкова пари! Аз ще го науча какво значи да ме

оскърбява на главната улица на града! — Той се разтърси от отривист глух смях, който приличаше на подигравка, после пак погледна Неси, повдигна вежди и

придобил отново своя глупаво хитър вид, каза с дълбоко доверителен тон: —

Довечера ще се върна рано, Неси! Ще се заловим за работа, щом свършим чая. Няма

да губим нито минутка! Ще започнем уроците, преди да сме глътнали последния

залък. — Той я изгледа лукаво и добави: — Ти може да си учиш в гостната, а пък

аз ще остана тука и ще се грижа никой да не те смущава. Тишина! Тишина! Ето от

какво имаш нужда и аз ще се погрижа да я имаш. Ще бъде тихо като в гроб! — Явно

доволен от силното сравнение, той внушително и звучно повтори последните думи.

После с по-суров тон додаде: — Трябва да залягаш! Да залягаш здравата. Да

превиваш гръб. Каквото правиш, прави го добре! Помни, че носиш името Броуди, и

стискай зъби да спечелиш крайната победа. — Завършил засега задачата да поощрява

Неси и изпълнен от съзнанието за положените благородни усилия, Броуди отмести

погледа си от малката си дъщеря и тежко го спря на лицето на другата, сякаш за

да види дали ще посмее да се намеси.

— Какво си се опулила? — запита я той след миг. — Не ти ли казах да не

се бъркаш, когато си говорим с Неси? Когато ни потрябваш, ще те повикаме. Казах

ти, когато се завърна в тази къща, да не пипаш Неси с лапите си… Пази се. Не

искам да я разглезят, както негодната й майка разглези тебе и брат ти.

Мери се канеше да излезе от стаята, понеже знаеше, че това е

най-сигурният начин да прекъсне гнева му към нея, когато внезапно някой силно

иззвъня на вратата и тя се закова от този неочакван звук. Всички, които идваха у

тях, главно доставчици на продукти, звъняха на задната врата и такова

иззвъняване на входната врата бе рядко събитие, станало вече толкова необичайно, че Броуди рязко вдигна глава и след един миг рече:

— Виж какво има!

Мери отиде да отвори вратата и видя разсилен, който стоеше на външното

стълбище с неголям пакет в ръка; той допря фуражката си и попита:

— Госпожица Мери Броуди?

Тя кимна, втренчила с известно учудване поглед в пакета, който, съдейки

по гланцовата амбалажна хартия и хубавата розова панделка, не приличаше на

обикновените пратки, на нескопосно увитите бакалски стоки от местния магазин, нито на пакетите с продукти, въобще на нищо, поръчано от самата нея; но с

прекрасния си външен вид пакетът веднага я накара да си спомни за други също тъй

изискани пратки, които от време на време я изненадваха през последния месец.

Обаче другите пратки неизменно бяха пристигали късно сутринта, по едно и също

време, когато тя винаги беше сама в къщата; сега, обзета от внезапна тревога, тя

зададе на разсилния чудноватия въпрос:

— Не сте ли закъснели?

Момчето гузно пристъпи от крак на крак и потвърди подозрението й, като

започна да се оправдана:

— Имах много пакети за разнасяне — каза то. — Този пристигна от Глазгоу.

Трябваше да го чакам. — Разсилният явно се зарадва, че Мери прие пратката, без

да го смъмри; без да каже нещо повече, той затропа към портата, като я остави да

държи лекия товар на изящно вързаната кутия тъй, сякаш тя я поставяше в крайно

неудобно положение с тежестта си. Тези колети с деликатеси бяха редовно

пристигали за нея загадъчно, но без да й доставят неприятности, в удобно време, и с тях тя беше гощавала Неси с такова безгранично удоволствие! Дали и този

пакет беше от тях? С разтуптяно сърце Мери бавно затвори вратата, с трескаво

работещ мозък се прокрадна в гостната, скри пакета под кушетката и отново влезе

в кухнята със смътната надежда, че баща й няма да я пита кой е идвал. Но веднага

разбра, че тази малка вероятност бе невъзможна, че той нетърпеливо чака

завръщането й, че както седи облегнат в креслото си, вече я гледа с широко

отворени любопитни очи.

— Кой звъня? — Когато тя не отговори, Броуди повтори по-настойчиво: —

Хайде, казвай! Какво си се опулила така глупаво? Кой беше?

— Едно момче за поръчки, татко — тихо отговори Мери, като се помъчи да

говори спокойно.

— Момче за поръчки! — недоверчиво повтори Броуди. — Да звъни на предната

врата! Ами! Какво ли още няма да си позволят! — Сетне, разгневен от една

внезапно хрумнала му мисъл, извика: — Нямам намерение да търпя такива обиди. Кой

го е пратил? Кажи ми, че да го оправя аз тоя! Откъде беше момчето?

Страница 241

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Не знам! — запъна се Мери.

— Не знаеш?

— Не! — отговори девойката и все още напрягайки всички сили да го

успокои, побърза да добави: — Не му обръщай внимание, татко… това няма да се

повтори. Не се ядосвай!

Броуди я изгледа за миг изпод вежди, забеляза потиснатото смущение,

което макар и слабо, но ясно се четеше по винаги прямото й лице.

— Покажи ми какво е донесъл — процеди той най-после. — Не те видях да го

внасяш тука!

— То е в гостната — отвърна Мери с тих глас и понечи да влезе в килера.

— Само един пакет… нищо интересно за тебе.

— Дай ми тука, какаото е донесъл — настоя Броуди, — и побързай. Иска ми

се да видя този чудноват изчезнал пакет.

— Ах, татко! — възкликна Мери. — Нима не ми вярваш?

— Донеси го! — изрева той. — Иначе ще зная, че освен другото си и

лъжкиня.

Мери разбра, че трябва да се подчини, с колебливи крачки излезе от

кухнята и се върна с пакета в ръце.

Броуди се вторачи изненадан, че наистина е имало пакет, но още повече

изумен от необикновения му вид.

— Розова панделка — промърмори той. — Гледай ти какъв разкош! — След

това, рязко променил тона, продължи с подигравка: — Да не искаш да ти повярвам, че бакалинът изпраща овесените ядки с такива финтифлюшки! Веднага отвори

кутията! Искам да видя с очите ги какво има вътре.

Мери разбра, че е безполезно да му възразява повече, наложи си да бъде

спокойна пред неизбежността на разобличението, взе нож от масата и след няколко

секунди извади от памука, в който беше сложена, голяма чепка сочно черно грозде.

Броуди гледаше увисналото от ръката й грозде с изумен поглед, сякаш не можеше да

повярва на очите си. Това беше великолепен грозд, увиснал в тъмната стая като

екзотично цвете, с едри, твърди, прекрасни зърна, покрити със синкав прашец,

нежен и примамлив като омара, прибулила пред погледа на моряка показалия се

далечен бряг. Те съблазнително се полюляваха на дебелото гладко стъбло и

пръскаха тежко, напоено от слънчев зной ухание, налети до пръсване със сок,

готови да се стопят на езика в смесица от тънък аромат и сладък вкус. Черно

грозде по това време! Нечуто, скъпо, ненавременно излишество!

— Откъде е това? — викна Броуди с висок, повелителен тон. — Кой го

изпраща?

— Не зная, татко — искрено отговори Мери, понеже действително тези

тайнствени деликатеси никога не се придружаваха от никаква бележка и тя можеше

само смътно и все пак радостно да се досеща, че те идваха от Ренуик.

— Ти знаеш, кучко такава — кресна баща й, — защо иначе ще криеш пакета?

— Докато я гледаше разгневен и объркан, пред него възкръсна споменът за

депутацията от благочестиви лицемерки от енорията, които бяха дошли по време на

боледуването на жена му да й донесат плодове и сладко; той се развика: — Да не

са ги пратили тези проклети плачливи жени от черквата? Да не почнем да

получаваме милостиня от града? Дотам ли сме стигнали? Сигурно те съжаляват,

защото вечно се правиш на толкова бедна. Дявол да го вземе! Остава още да

започнат да ни изпращат религиозни брошури и супа! — Броуди грубо дръпна грозда

от ръката й и втренчи в него прозрителен поглед, но като го гледаше така, дойде

му на ума колко много трябва да струват тези скъпи плодове той внезапно разбра, че те не може да са изпратени от някаква група черковни деятели, колкото и да са

благочестиви. Лицето му бавно се разтегна в подигравателна усмивка и той

възкликна: — Не! Струва ми се, че се досещам какво се крие зад тази работа. Ние

не знаем кой ги е изпратил. Това е някой, както го наричат, анонимен дарител, Боже господи! Пак ли си се заловила за тези работи, мръснице… Пак ли започна да

получаваш подаръци от своите любовници! Пфу! Гади ми се от тебе! — Броуди я

изгледа със злобно разкривено лице, но Мери посрещна погледа му със спокоен,

твърд поглед и само бедната Неси, която за щастие остана незабелязана, прояви

признак на объркване и уплаха.

— Но ти няма да вкусиш от него! — грубо закрещя Броуди. — Не! Нито едно

зърно! Колкото жадно и да го гледаш, няма да го поднесеш до устата си! Ето какво

ще го направим! — Още недоизрекъл думите, той захвърли гроздето, което падна с

плясък на пода, и бясно го затъпка с тежките си обувки, така че сладкият сок

запръска на всички посоки, смачка го на тъмна каша, която обагри сивия линолеум

като кръв. — Ето! — крещеше той. — Това е ликът на огорчението, в който тъпча.

Това е моят път на огорченията… но аз ще тъпча по него! Съжалявам само, че

подлецът, който го е изпратил, не е под моите крака. Щях да постъпя с него по

същия начин, който и да е той. На`… сега ще имаш какво да чистиш… Това ще те

накара да позабравиш за мъжете. Курво такава! Като потъркаш пода, ще ти отмине

Страница 242

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

сърбежът! — Както говореше, Броуди подритваше остатъците по пода и ги

разпиляваше из цялата стая. После сграбчи Мери за рамената, доближи лицето си до

нейното и й се присмя с дрезгав глас: — Ясно ми е по кой път си тръгнала,

хубавото ми девойче, но гледай да не отидеш много далече… нали знаеш докъде я

докара миналия път. — Като изрече това, Броуди я блъсна от себе си тъй, че тя

залитна и се залепи на стената, откъдето, с пламнало от унижение лице,

продължаваше мълком да гледа баща си.

В следния миг Броуди се обърна към Неси и със съвсем променен, благ,

изпълнен с обич, предразполагаш глас, с който преднамерено, за да оскърби още

повече Мери, подчертаваше разликата в начина, по който беше говорил с нея, рече:

— Хайде, муленце… Не обръщай внимание на това, което видя… пък и на нея.

Няма защо да приказваш с нея занапред, щом не искаш. Тези неща не те засягат, а

освен това време е да тръгваме двамата с тебе, може да закъснееш за училище, ако

не побързаме, а това не е редно. — Той хвана Неси за ръка, мъчейки се да

демонстрира своята обич към нея, и изведе свилото се момиченце от стаята; обаче

Неси все пак успя да хвърли уплашен, виновен поглед към Мери, когато се обърна

да излезе от хола.

Когато входната врата се хлопна подир тях, Мери си отдъхна. Тя се дръпна

от стената, където я беше блъснал Броуди, и макар да гледаше със съжаление

мръсните, разпръснати остатъци от гроздето, от което Неси не можа да хапне, с

известно облекчение си помисли, че въпреки нейното унижение сестра й не беше се

повлияла от току-що разигралата се грозна сцена. Обидата от хвърлените от баща й

думи беше почти нетърпима, а несправедливото му държане я накара да захапе

устните си, за да задържи нахлулите в очите й сълзи на възмущение. При все че

нямаше никакви доказателства, освен вътрешното си чувство, Мери беше сигурна, че

и гроздето, и всички други подаръци й изпращаше безкрайно добрият доктор Ренуик; но сега и чистото чувство на благодарност, което изпитваше към него, и всички

жертви, които правеше заради Неси, бяха омърсени, стъпкани в калта от гнусното

тълкувание, дадено им от баща й. Това я накара отново да почувствува с какви очи

я гледаха хората, безмилостно й напомни за петното, което носеше на името си и

от което нямаше да се отърве в този град до края на живота си.

С леко потреперване Мери се раздвижи и се залови да прибира чиниите от

масата, а когато ги отнесе в килера, започна бавно да ги мие и бърше. Работейки, тя нарочно откъсна мислите см от собственото си положение и възстанови донякъде

спокойствието си, разсъждавайки, че Неси като че започва малко по малко да си

оправя здравето, че макар и да продължава напрегнато да учи по дълги часове,

вече се храни по-добре, че хлътналите й бузи като че започват да се издуват.

Мери не би се спряла пред никакво изпитание само да можеше да защити сестра си, да я види здрава и силна. Неизказано удоволствие й доставяше, че е могла да

постегне Неси с малко по-добри дрехи от личните си спестявания, от малкото пари, които беше донесла със себе си в Ливънфорд; тя се утешаваше с мисълта за

по-приличната външност на детето в сравнение със занемареното състояние, в което

го беше заварила при завръщането си.

След като избърса и сложи на място последната чиния, Мери взе кофа

гореща вода и парцал, отиде в кухнята, коленичи и започна да мие пода. Докато

вършеше тази работа, изведнъж й хрумна как ли би изглеждало лицето на Ренуик, ако можеше да я види с какво се занимава и по тоя начин да разбере превратния

изход на щедрата си постъпка. Обаче тя не се усмихна на тази си мисъл, а само

въздъхна и си каза, че ще трябва да го помоли да не изпраща повече великодушни

подаръци на Неси и нея. Беше го видяла два пъти след първото си посещение в дома

му и всеки път все по-ясно разбираше дълбокото състрадание, с което той се

отнасяше към съдбата на Неси; но напоследък нещо я караше да отбягва да се среща

с него, да се бои от това странно чувство, което я обхващаше всеки път, щом

долавяше съчувствения поглед на черните му очи. Внезапно в паметта й изникнаха

току-що казаните от баща й думи и дори както беше съвсем сама в стаята, Мери

трепна и с болка се замисли какво ли е всъщност чувството, което изпитва към нея

този човек, проявил към нея само доброта и дружба. Може би беше добре дошло

обстоятелството, че скоро той трябваше да напусне града, че скоро щеше да се

сложи край на нейното несигурно и тревожно душевно състояние.

Но не беше ли чудно, че след като сметна това обстоятелство за добре

дошло, лицето й се помрачи от печал, че след като свърши да мие пода и седна да

кърпи нещо за Неси, не можеше да откъсне мислите си от Ренуик? Той беше й казал

да превърне живота си в картинна галерия, но в нейната галерия имаше сега само

една картина и това беше портретът на неговото лице. Кухнята, толкова мръсна и

разтурена едно време, сега светеше от чистота; в цялата къща цареше същият

безупречен ред както по-рано; главната й работа за днес беше свършена; и въпреки

това, макар че би трябвало да вземе някоя книга или да си намери друго

занимание, както я беше съветвал той, тя можеше само да седи и да мисли за него.

Това просто не беше за вярване!

Страница 243

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Наистина възможностите й да се забавлява не бяха неограничени, защото,

при все че завръщането й не бе причинило някакво явно вълнение по повърхността

на живота в града, Мери отбягваше хорските погледи и напоследък бе придобила

навика да излиза само след здрачаване. Само веднъж наруши това правило, когато

отиде до Дарок да види гроба, в който почиваха Денис и нейното дете. Същият влак

я заведе там, същите улици отново ехтяха от печалните й стъпки, но на табелката

на „Ломонд Волтс“ стоеше друго име, а лекарят, към когото беше се обърнала при

последното си злополучно идване, беше се покорил на зова на съдбата и също така

беше изчезнал във вечна забрава. Мери не бе покъртена от пристъп на остра скръб, когато застана пред гроба на Дарок Хил — обзе я само нежна тъга, предизвикана

главно от образа на невръстното й дете, което лежеше толкова близо до

коленичилата си майка и все пак бе тъй безвъзвратно загубено за нея. Колко

странно — помисли си тя, — че туптящото тяло на детето, тъй буйно живяло в

нейната утроба, сега лежеше в земята, откъснато от нея завинаги. Странно беше и

това, че тя, майката, никога не бе видяла и никога вече нямаше да види това

дете. Тя лежеше още в безсъзнание в селската болница, когато поради простуда и

поради преждевременното си раждане детето бе умряло, без тя да знае за него, без

да го види.

Когато се изправи и си тръгна от гробищата, потисна я чувство за

несправедливостта на смъртта на детето: тя съзнаваше, че заслужава наказанието

си и го приемаше, но мислеше, че нейното дете без друго е заслужавало

краткотрайното щастие на живота. Когато на връщане се качи във влака, Мери си

даде сметка, че това посещение е било последно — тя никога вече нямаше да дойде

на този гроб; — а когато влакът потегли от гарата, смътно си представи пред

замъглените си от мъка очи една призрачна фигура на перона, фигурата на Денис, който смело и ободряващо й махаше с ръка за сетно сбогом.

Сега, както седеше и шиеше с наведен надолу и замислен поглед, умът й се

занимаваше не със спомена за това сбогуване, а с предстояща друга не тъй

призрачна раздяла; в затворения кръг на интимните си разсъждения най-после, след

като изостави всички опити да излъже самата себе си, Мери си призна, че й става

мъчно, като си помисли за заминаването на доктор Ренуик от града. Тя ясно

виждаше разделящата ги пропаст и прехвърления през нея единствен мост на

неговото милосърдие, обаче съзнавайки, че не би посмяла да пожелае дори и

дружбата му и че копнее само той да бъде някъде наблизо, сметна, че може да си

позволи да тъжи за заминаването му. Ливънфорд щеше да бъде празен за нея тогава!

Мери не можеше да шие повече; очите й отказваха да виждат бодовете,

иглата не искаше да се забие в памучния плат на дрехата; Мери плачеше при

мисълта за загубата си, подтиквана — уви! — от чувство, което не смееше да

нарече дори и дружба. Развълнувана, тя стана, изпълнена с презрение към себе си, закършила ръце заради собствената си злочеста слабост; сякаш усетила нужда от

по-свеж въздух, тя слепешката излезе в задната градина и закрачи нагоре-надолу, като се мъчеше да се успокои. Както се разхождаше, обзета най-сетне от своето

възвръщащо се спокойствие, изведнъж Мери забеляза, че на люляковия храст, който

не помнеше никога да е цъфтял, имаше сега голям чудесен напъпил кичур. С

внезапен интерес Мери се приближи, нежно притегли клонката, пое зеления кичур

между пръстите си, докосна го и го погали и за своя изненада разбра по цвета, обагрил връхчетата на неразтворилите се още пъпки, че това е бял люляк.

Прекрасен бял люляк! Досега не знаеше, че този храст беше бял люляк, а сега,

като някаква щастлива поличба за бъдещето, това печално дръвче бе покарало цвят

и скоро щеше да залюлее бяла, благоуханна вейка, за да я весели през

настъпващата пролет. Неси много ще й се радва, помисли си Мери, когато леко

отпусна клонката, обърна се и с по-леко сърце се запъти обратно в къщата.

Подиробедът изтече, падна здрач, настъпи и отмина времето за чай, както

и всеки ден Неси беше пак настанена в гостната при своите учебници, а Броуди

седеше в кухнята с бутилката си; след като изми чиниите и сложи в ред къщата, Мери реши да изпълни намерението си да посети доктор Ренуик и да му обясни с

целия такт, който притежаваше, колко й е трудно да приема тези подаръци, които

той изпращаше досега за Неси. Нищо не й пречеше да излезе; всъщност вечер беше

свободна да ходи където иска, стига да не проличи по нещо, че пречи на занятията

в гостната; затова тя си сложи шапката и палтото и тихо се изплъзна през задния

вход, понеже баща й беше наредил сега да влиза и да излиза от къщата само през

тази врата, отредена за по долна ръка хора.

Нощта бе хладна, въздухът галеше бузите й, невидимите цветя ухаеха

по-силно от росата и скрита в мрака, Мери вървеше по пътя с леки и бързи крачки.

Макар че не се запитваше защо й е толкова леко на сърцето, трепетът на

настъпващата пролет я възбуждаше, вълнуваше я, както се бе развълнувала при вида

на напъпилото люляково дръвче, а целта на това излизане несъзнателно я изпълваше

с щастие. Но когато се приближи до Уелхол Роуд, стори й се, че смътно долавя

причината на обзелата я радост, постепенно крачките й се забавиха и тя се

Страница 244

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

стресна от внезапна мисъл. Какво право имаше тя да се натрапва на един зает

човек, когото чакаха пациенти в чакалнята? Който без съмнение беше уморен от

тежкия си работен ден? Нещо повече, ако действително той бе изпратил гроздето, не беше ли дързост от нейна страна да се отказва от него? Прониза я мисълта, че

поводът да отиде сега при него беше само извъртане, предлог, измислен от

хитруващия й ум, за да може да го види; а когато оскърбителните думи на баща й

отново прозвучаха в ушите й като някаква присъда, започна да й се струва съвсем

безпредметно да отива, както беше възнамерявала, при доктор Ренуик, още повече, щом Неси видимо вече се поправяше. Поради някакво странно съвпадение на

годишното време или поради обладалите я чувства мислите й се зареяха назад към

друга пролет и Мери ясно видя, че в миналото, когато беше се запознала с Денис, той бе тичал подир нея, неотстъпно я бе преследвал; а сега — и Мери се изчерви

от срам в тъмнината — тя беше тази, която искаше да натрапи недостойното си

общество на човек, който нямаше желание да я види.

По това време бе стигнала неговия дом и спряла на другата страна на

улицата, съвсем угнетена, загледа къщата отсреща, представяйки си мислено

изящната й наредба и прекрасната картина, която бе приковала възхитеното й

внимание. Не! Нямаше да влезе, щеше само за миг да погледа къщата под

прикритието на тъмнината и да си представи него вътре — също както в бъдеще,

когато той напуснеше града завинаги, тя щеше да идва на това място, за да си го

припомни в богатата обстановка на тази стая.

Докато стоеше така, Мери чу бърз, звънлив тропот на конски копита, видя

две яркожълти светлини да блясват в мрака и преди да може да си отиде,

двуколката на доктора спря пред къщата; Мери се дръпна назад в сянката на

стената и видя радостното раздвижване край вратата, чу коня да удря с крак

земята, звънтенето на юздите, а после уверения глас на Ренуик, който прозвуча

толкова близо, че тя се стресна.

— Няма вече да излизам тази вечер, Дик — каза той; — поне така се

надявам! Лека нощ!

— Лека нощ, господин докторе. Дано да не ви тревожат — долетя до нея

отговорът на кочияша, който пак се качи на мястото си и пое към обора до къщата.

С поглед, който се мъчеше да пробие тъмнината, Мери проследи как смътно

очертаната фигура на Ренуик се запъти към входа; после, когато вратата внезапно

широко се отвори и неговият силует се открои на фона на ярката светлина вътре, тя го видя съвсем ясно. За миг Ренуик се обърна и се загледа в тъмнината, очите

му бяха насочени право към нея. Макар и да знаеше, че той не може да я види,

Мери се разтрепера, като че Ренуик вече я беше открил и щеше да се върне и да я

пита какво я кара да го следи толкова късно през нощта. След като хвърли

последен поглед към нощта, докторът влезе, затвори вратата зад гърба си и вън

настъпи непрогледен мрак.

За миг Мери остана неподвижна, потънала в мисли, после трепна и се

запъти обратно към къщи; малко прегърбена, с тихи крадливи стъпки тя вървеше из

улиците така, сякаш някакво смазващо откритие я потискаше с тежестта на своето

безчестие. Беше разбрала, че тя, Мери Броуди, прокудената, опозорената

девственица, майка на мъртво, останало без име дете, отново любеше, но не беше

любена.

>>

VIII

В неделя предиобед Броуди все още си позволяваше да почива; макар и да

ставаше късно и да не обядваше преди два часа, той мъчно се отказваше от

установените обичаи и празните часове от три до пет неизменно го заварваха

изтегнат без сако на кушетката. Но той почиваше не на канапето в гостната, а на

кушетката в кухнята; гостната все още беше стая, посветена на Несините занятия, които продължаваха и в този ден на почивка със същото напрежение както в

делниците; Броуди смяташе, че е направил жертва, равна донякъде на геройство, като е предложил и действително започнал да почива на по-недостойно ложе.

Тази неделя му се додряма от прежулящото юлско слънце и след като видя,

че по-малката му дъщеря се е заловила да учи, и след като най-настойчиво й бе

напомнил да бъде прилежна поради близостта на великия ден на изпита, който

трябваше да се състои подир една седмица, той легна с вид на човек, когото не

бива да тревожат, и се остави да бъде приспан от бръмченето на една муха на

прозореца.

Както бе току-що внушил на Неси, започваше последната обиколка на

надбягването; и докато Броуди хъркаше с щастливото съзнание, че е направил

всичко по силите си за нейния успех, като й е отстъпил гостната, самата Неси с

леко възбуждение пристъпи към последния преговор на третата книга на Евклид.

Лицето й бе зачервено от горещината в гостната, а бръмченето на насекоми,

Страница 245

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

подобно на онова, което тъй приятно бе приспало Броуди, дразнеше Неси и

отвличаше ума й от неотстъпната цел. Никога не бе се чувствувала съвсем сигурна

в знанията си по геометрия, а сега, когато до изпита оставаха само няколко дена, недостатъчните й знания по този предмет започнаха да я плашат и това я накара да

прегледа набързо цялата трета книга. С намръщено чело и мърдащи устни Неси

започна отново да набива в ума си осмата теорема, но въпреки съсредоточеността й

думите се люшкаха по страницата, чертежите се разливаха, а редовете се

разкривяваха в странни фантастични извивки, приличащи на онези чудновати фигури, които изпълваха неспокойните й сънища и я измъчваха в часовете на нощната

почивка. „Оста на ъгъла към перпендикуляра представлява коефициента на…“ Не, не, за какво говореше тя, това беше съвсем безсмислено! Трябва да залегне повече, иначе „Лата“ ще се изплъзне от джоба й, където вече се намира с такава

сигурност, ще избяга като бяла мишка, която скоро-скоро ще излапа всичките

жълтици като сирене… Колко е горещо! И колко я боли глава! С английския беше

отлично, с латинския превъзходно, с френския много добре, с алгебрата прекрасно…

Да, тя е способно момиче, всички го казват и изпитната комисия за стипендията ще

го разбере, щом я види. Когато отиваше гордо и самоуверено на училище в деня на

някой изпит, изпълнена със съзнанието за собствената слава, винаги и се

струваше, че хората си шепнат: „Това е Неси Броуди! Тя е най-способната ученичка

в училището; тя ще излезе първа на този изпит, това е тъй сигурно, както и това, че се казва Броуди.“ Може би и професорите от университета щяха да се понаведат

един към друг и да си кажат същото или поне щяха да си го кажат, след като

прочетат писмените й работи. Трябва да го направят! Иначе баща й ще им поиска

обяснение; без друго, ако не успеят да разберат коя е тя и не я сложат на

първото място, той ще ги улови и ще чукне главите им една о друга също като

кокосови орехи. Кокосови орехи! Когато заминаваше за Индия, Мат беше обещал да й

донесе кокосови орехи, а тя бе поискала и маймунка, и папагал, но той, кой знае

защо, беше забравил за всичко това и сега, след като избяга с тази ужасна жена, няма вече и да си спомни за такъв дребосък като Неси Броуди. Дали се е оженил за

Нанси? Неси не знаеше, но Нанси беше лоша, дори Мат да бе сложил халка на пръста

й. Тя не е като Мери, която е добра и мила към Неси. А пък Мери не е омъжена, макар че, кой знае как, е имала дете, което е умряло и за което никой не говори.

Мери никога не говори за него, но от лицето й лъха тъга, сякаш на душата й тежи

нещо, което не може да забрави. Мери вечно тича подир Неси, дава й супа, яйца, мляко, прегръща я и й казва да не учи толкова много. Мери иска тя да спечели

„Лата“, но по разумен начин — просто за да не може баща им да й направи нищо

лошо. Милата й сестра ще плаче, ако тя не спечели стипендията, а пък всъщност

няма защо да плаче. Ако пропадне, колко хубаво ще бъде никога да не го каже на

Мери, да остави годините да минават и никога да не й каже нито думичка. За какво

мислеше? Не бива да пропадне! Ако не се задържи горе, на първото място, ако не

бъде „първа в класа“, както винаги казва баща й, ще трябва сама да понесе

последствията. „Ще ти извия тоя тънък врат, ако се оставиш някой да те бие… и то

след като толкова съм ти помагал“ — това бяха думите, с които вечно й

проглушаваше ушите между милувките и предумванията. Той имаше големи ръце!

Оста на ъгъла към перпендикуляра… Наистина връх на безобразието е, че

трябва да се занимава с това в такъв горещ ден, и при това неделя, когато би