Замъкът на шапкаря

могла да отиде на неделно училище* с бялата рокля и широкия розов колан, който й

бе направила Мама. Но роклята е износена или окъсяла; Неси е вече голямо момиче.

Все пак Мама обичаше тя да ходи след обед на неделното училище с кожени ръкавици

и умито лице. „Хей, деца, вижте я, Неси учи библия.“ Но сега тя не е там, ами

учи, толкова напрегнато учи уроците си… „Да, татко, залягам. Каквото правя,

правя го добре.“ Мама искаше татко да е доволен от нея, но Мама е умряла. Сега

тя си няма майка, а Мери си няма дете! Мама и детето на Мери са заедно, седят на

един облак, махат й с ръка и пеят: „Неси Броуди ще спечели „Лата“. „Поиска й се

да запее с пълен глас заедно с тях, но нещо й стягаше гърлото и й пречеше.

Напоследък не беше толкова сигурна в себе си. Не! Голямо нещо е едно момиче, и

при това една Броуди, да спечели стипендията. Голямо нещо и трудно нещо!

Отначало беше толкова сигурна в победата, че по едно време купчината жълтици

лежеше на чинията й тъй, че всеки можеше да я види и да й се възхищава. Но сега

в душата й се промъкваше страшно, тайно съмнение дали ще сполучи да я вземе.

Никой не знаеше това съмнение (това беше единствената й утеха) и никой нямаше да

узнае за него. „Да, татко, аз напредвам прекрасно… не бих могла да уча още

по-добре. За тоя Грирсън няма никаква надежда. Аз съм непреодолимо препятствие

за него. Стипендията е вече моя.“ Баща й се радваше на тези думи, потъркваше

ръце и одобрително й се усмихваше, а колко хубаво беше за Неси да чувствува, че

е доволен от нея! Тя ще прикрие всичко така хитро и внимателно, че той никога да

не забележи и най-малката й несигурност. Тя знае какво ще прави, нали е умно

момиче! Неси се ровеше в собствения си ум, надничаше в гънките на мозъка си,

възхищаваше се, поздравяваше себе си, смяташе, че самите й мисли текат с чудно

Страница 246

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

плавен ромон, с наслада съзерцаваше как проблясват край нея като ярки, бързи

вълни искряща светлина.

[* Занятия по вероучение, организирани от черквата. — Б.пр.]

Но изведнъж Неси се стресна, унесеният й поглед угасна в очите й,

кроткото несмутимо спокойствие изчезна от лицето й, тя си потърка челото с ръка, погледна часовника и тревожно промърмори:

— Боже господи! За какво си мислех? Заспала ли бях, или какво? Цял час е

минал, а аз не си спомням нищичко! — Тя поклати глава, ядосана заради

собствената си слабост и заради загубата на този скъпоценен час, и тъкмо се

канеше пак да се залови за Евклид, когато вратата тихо се отвори и в стаята

влезе сестра й.

— Ето ти чаша мляко, миличка — пошепна Мери и пристъпи на пръсти към

масата. — Татко сега спи, та си помислих, че мога да ти го донеса. Само да знаеш

колко е студено! Цял час съм държала каната под чешмата.

Неси взе чашата от сестра си и започна разсеяно да пие.

— Ей, че е студено наистина — отговори след миг Неси. — Също като

сладолед в такъв ден като днешния. Било ли ти е някога толкова задушно?

Мери леко допря длан до бузата на сестра си.

— Ти гориш! — пошепна тя. — Не искаш ли да си починеш половин час и да

поизлезеш с мен на чист въздух?

— А какво ще стане с мен, ако той се събуди и види, че съм излязла? —

попита Неси и внимателно я изгледа. — Нали знаеш, ти ще си изпатиш по-зле от

мен! Не! Ще си седя тука. Това мляко чудесно ме разхлади. Освен това трябва да

преговоря цялата тая книга до петък.

— Как си с главоболието? — попита Мери след кратко мълчание, през време

на което с тревога се вглеждаше в сестричето си.

— Все същото! Сега вече не го усещам като главоболие. То е просто

някакво изтръпване.

— Искаш ли пак да ти сложа компрес със студена вода и оцет?

— Остави, Мери! Струва ми се, че не ми помага. Като мине изпитът идущата

събота, веднага ще ми олекне. Това е единственото нещо, което ще ме излекува.

— Помисли си дали не искаш още нещо.

— Не. Нищо не ми идва на ум. Но ти си много добричка, Мери. Цялото време

си била толкова добра към мене, а пък трябваше да търпиш толкова много обиди. Не

знам какво щях да правя без тебе.

— Нищо не съм правила — тъжно отговори Мери. — Би ми се искало да

направя много повече. Съжалявам, че не можах да се наложа да не кандидатствуваш

за стипендията, но това беше невъзможно. Аз не исках да се явяваш на този изпит.

— Не говори така! — припряно възкликна Неси. — Ти знаеш, че трябва да се

явя! От шест месеца не съм помислила за нищо друго и ако трябва сега да се

откажа, направо ще ми се пръсне сърцето. Аз трябва да я спечеля!

— Наистина ли ти се иска да продължиш тая работа? — запита със съмнение

Мери.

— Само си помисли колко съм се трудила — с известно възбуждение отговори

Неси; — само си помисли как ме караха да се трудя! Нима мога да оставя всичко

това да отиде на вятъра? Мисля, че не. Сега вече и самата аз толкова съм се

сраснала с тази мисъл, че не бих могла да се откажа, дори и да опитам. Сега имам

чувството, като че нещо ме е сграбчило и ме дърпа напред.

Мери съзря нервното напрежение в очите на сестра си в желанието си да я

успокои утешително пошепна:

— Е, още малко и всичко ще се свърши, Неси! Не бива да се тревожиш

толкова много! Работи по-бавно един-два дена!

— Как можеш да говориш така! — възкликна с раздразнение Неси. — Нали

знаеш, че трябва да преговоря целия този материал, а той е толкова важен! Тази

трета книга още не ми е влязла в главата както трябва. Трябва да я науча.

Трябва… трябва да я вкарам в главата си като пирон, та да ми се забие в ума и

никога вече да не излезе. Може да ми зададат въпрос точно от това, което ти ми

казваш да оставя.

— Тихо, Неси, миличка! Не се ядосвай — замоли й се Мери.

— Че кой няма да се ядоса от такова нещо! — не можа да се сдържи Неси. —

Аз съм седнала тука и си разпъвам мозъка, а ти си мислиш, че трябва само да

отида в университета, да поискам стипендията и да я донеса в къщи като карамел!

Съвсем не е така! Разбери го!

— Недей, Неси! Успокой се, миличка! — умиряваше я Мери. — Не се

разстройвай, съвсем не съм мислила подобно нещо!

— Мислила си! — възбудено отвърна Неси. — Всички мислят все същото.

Мислят, че е лесно за мене, понеже съм толкова способна. Никой не знае колко

труд и мъка трябваше да вложа в това учене. Толкова, че може да полудея.

— Но аз зная, миличка — нежно отговори Мери и я погали по главата. —

Страница 247

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Зная всичко това, и как не са ти давали нито минутка почивка. Но ти не се

измъчвай. Ти се преуморяваш и затова те е страх. По-рано беше толкова уверена в

себе си! Не се тревожи, ако не спечелиш тази нещастна стипендия. Какво от това!

Обаче нервите на Неси бяха толкова опънати, че никакви доводи на сестра

й не биха могли да я утешат, и тя избухна в сълзи.

— Какво от това ли? — истерично ридаеше тя. — Как можеш да кажеш такова

нещо, да го кажеш на мен, след като с цялото си сърце искам да я спечеля! А да

наречеш, кажи-речи, сто жълтици, които ще получа, „нещастна стипендия“, това

може да разстрои всекиго. Нима не знаеш какво ще направи татко с мен, ако не

спечеля стипендията! Той ще ме убие!

— Няма да го направи, Неси — спокойно възрази Мери. — Сега аз съм тука и

няма защо да се боиш от подобно нещо. Ще бъда с тебе, когато получиш резултата, и само да се опита да те докосне дори с един пръст, толкова по-зле за него.

— Какво би могла да направиш ти? — изплака Неси. — Говориш така, като че

по-скоро би предпочела да се изправиш срещу татко, отколкото аз да спечеля

стипендията!

Мери не отговори на тези груби думи, а продължи да мълчи и да я

успокоява с нежни милувки, докато най-после Неси спря да хлипа, избърса си очите

и каза с неочаквано самообладание:

— Не разбирам защо приказваме тия неща с тебе и само се въртим в

омагьосан кръг. И двете говорим глупости. То се знае, че аз ще спечеля „Лата“, и

толкова!

— Точно така, скъпа — отвърна Мери, щастлива да види сестра си малко

по-спокойна. — Сигурна съм, че ще спечелиш. Как ти върви днес?

— Прекрасно! — рече Неси с неестествен глас, който странно не

съответствуваше на думите й. — Просто хвърча. Не зная какво ме прихвана преди

малко. Нали няма вече да мислиш за това, което казах, Мери? — продължи тя

убедително. — Не казвай на никого нито думичка за това! Не ми се иска татко да

се научи, че съм се държала тъй глупаво. Ами че аз съм толкова сигурна, че ще

спечеля стипендията, колкото в това, че съм изпила тази чаша мляко! — И тя изпи

на един дъх останалото мляко.

— Ти знаеш, че нищо няма да кажа — отговори Мери, втренчила в сестра си

озадачен поглед, доста учудена от тази внезапна промяна в нейното държане и

настроение. Дали Неси действително вярваше, че ще сполучи, или само се

преструваше, за да прикрие дълбокия си таен страх, че може да пропадне? Обзета

от тревожни мисли за онова, което непосредствено предстоеше на сестра й, Мери

бавно промълви:

— Нали обещаваш да кажеш резултата на мен, преди да го съобщиш на татко,

Неси? Ще ми го кажеш, щом се научиш.

— Разбира се — отговори Неси със същия тон, но отмести поглед от сестра

си и загледа настрани през прозореца. — Но ние ще го узнаем една-две седмици

след изпита.

— Нали обещаваш? — настояваше Мери. — Кажи ми, че ще отворим писмото

заедно.

— Да! Да! — ядосано извика Неси. — Откога съм ти обещала! Можеш дори да

отвориш ти, не държа на това. Обещала съм ти и ще си устоя на думата. По-добре

ме остави да уча, отколкото да ми опяваш за това!

Мери отново загледа сестра си с известно безпокойство, като си мислеше

колко малко прилича на обичайната й ласкава, непресторена кротост сегашното й

раздразнение и престорената й самоувереност, но макар и да се тревожеше

вътрешно, реши, че това трябва да е само последица от естествения страх пред

наближаващия изпит, и нежно каза:

— Е, аз си отивам и те оставям да учиш, миличка! Но моля ти се, не се

преуморявай прекалено много! Аз се тревожа заради тебе. — Мери взе празната чаша

и на излизане се опита пак да я убеди: — Съвсем ли си сигурна, че не би искала

да поизлезеш за няколко минутки? Аз отивам на разходка.

— Не — викна Неси и буйно поклати глава. — И дума да не става! Хубавичко

ще си уча и нищо няма да ми стане. — Тя се усмихна на Мери с чудновато

самодоволство — същата Неси, която преди един миг се тресеше от безутешни

ридания и която неизменно проявяваше пълна зависимост от сестра си. — Върви и се

поразходи, момиче! — добави тя. — Искам да си помисля на спокойствие!

— За Евклид ли? — запита със съмнение Мери от вратата.

— Да, за Евклид! — извика Неси с отривист смях. — Хайде върви и не ми

пречи!

Мери затвори вратата на гостната и понеже кухнята представляваше

забранен предел, отреден за почивката на Броуди, бавно се качи в стаята си, все

още държейки в ръка чашата от млякото на Неси. Тя гледаше тази празна чаша и се

мъчеше да се утеши със спомена за всичките грижи, които бе посветила напоследък

на сестра си, за допълнителната храна, която купуваше за нея и я караше да

Страница 248

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

изяжда, но въпреки успокоението, което й донасяха, тези размишления, тя

въздишаше и не можеше да пропъди мисълта за внезапното избухване на Неси:

струваше й се, че в него открива нови доказателства за неуравновесеността на

сестричето си, която я тревожеше от деня на завръщането й у дома. Докато си

слагаше шапката и ръкавиците, за да излезе на обичайната си разходка, Мери реши

по-отблизо и по-внимателно да наблюдава Неси през време на върховните усилия, които тя щеше да положи през настъпващата седмица.

Вънка въздухът бе топъл и неподвижен, а улицата безлюдна, потънала в

онази тишина, която караше Мери в неделя да излиза на разходка винаги подиробед, а не вечер, когато същата улица гъмжеше от разхождащи се двойки. Пък и понеже

Броуди спеше по това време, тя се чувствуваше сигурна, че Неси е запазена за

час, два от тормоза му и тази сигурност я изпълваше с чувство на свобода,

каквато сега рядко изпитваше. Тя се запъти нагоре по улицата и този път реши да

тръгне наляво, по пътя, който водеше направо към далечните Уинтънски хълмове, прострели се пред нея и изглеждащи още по-далечни, защото почти целите бяха

забулени в трептяща омара. Тази омара бе надвиснала и над пътя; тя се вдигаше

при лекото движение на въздуха като мираж и създаваше илюзията, че в далечината, на пътеката пред нея, имаше локви вода. Но нямаше никаква влага, всичко бе сухо

и тънеше в прахуляк, който скоро покри обувките й със ситен, бял прашец и се

вдигаше на малки облачета около полата й при всяка стъпка. Денят беше прекрасен, природата дремеше, огряна от жаркото слънце, но часът не подхождаше за разходка

и скоро малката къдрица, която никога не се подчиняваше на строгата четка за

коса, увисна като влажен кичур на бялото чело на Мери; крачките й станаха

по-бавни и тя се почувствува уморена. Заедно с умората я завладя отново мисълта

за странното поведение на Неси този следобед, жегата изведнъж започна да я гнети

и Мери бе вече решила да се върне обратно у дома, когато неочаквано забеляза по

пътя бързо да се приближава към нея един кабриолет. Тя тозчас позна кабриолета и

този, който го караше, и трепна от смущение, понечи да се обърне и да побегне, спря се, нерешително се забави за момент, оглеждайки се насам и натам, сякаш

търсеше място да се скрие, после, разбрала може би безполезността на такова

бягство, наведе глава и бързо се запъти срещу кабриолета. С приближаването си

Мери положи върховни усилия да придобие спокоен вид с надеждата, че може да

отмине, без да бъде забелязана; обаче с растящо вълнение, макар и нищо да не

виждаше, чу шума на търкалящите се към нея колелета постепенно да заглъхва и да

секва до самата нея, чу гласа на Ренуик да й казва:

— Добър ви ден… госпожице Броуди!

На Мери се стори невъзможно да вдигне очи и да издаде с изражението си

бушуващите в нея чувства, но угнетена от мисълта, че бе станала за него

„госпожица Броуди“, а не „госпожица Мери“ или дори само „Мери“, с пресекващ глас

отговори на поздрава му.

— Чудесен ден! — весело възкликна Ренуик. — Прекрасен ден, само че е

твърде горещо, за да се разхожда човек пеша. Това трябва да е нещо като пътуване

из Сахара.

Мери се питаше дали той бе забелязал изпотеното й лице и прашните й

обувки, които сигурно и придаваха вид на някаква чорлава, безпътна скитница.

— Учтивостта би изисквала да ви кажа, че срещата ни тука е просто

случайност — продължи докторът, — но това съвсем не е така. Когато тръгнах

насам, аз знаех, че идвате тук на разходка в неделните дни. Исках да се осведомя

за Неси.

Колко чудно хубави щяха да бъдат думите му без това последно обяснение;

но както стоеше с наведена глава, загубила ума и дума, Мери схвана, че трябва да

даде някакъв отговор, защото иначе той ще я сметне за глупава или недодялана, или и за едното и другото; с голямо усилие тя бавно го погледна в очите, помисли

в същия миг, въпреки смущението си, колко красиво се откроява мургавото му,

енергично лице на фона на небето и безпомощно, не на място отговори:

— Нямах възможност да ви разкажа за Неси. Не съм ви виждала от много

отдавна.

— Прекалено отдавна — възкликна Ренуик, — и то по ваша собствена воля.

Не съм ви виждал никъде от седмици насам. Помислих си, че пак сте избягали от

Ливънфорд, без да се сбогувате с мен.

— Тоя път ще остана тук завинаги — бавно отговори Мери. — Но вие скоро

ще се сбогувате с Ливънфорд.

Лицето му леко се помрачи.

— Да! Остават само две седмици. Как бързо лети времето… като стрела. —

Ренуик въздъхна. — Чудно, но колкото повече се приближава денят, толкова

по-малко ме привлича тази перспектива. Отначало мисълта за заминаването много ме

радваше, но изглежда, че съм се привързал към този стар град.

— Сигурно имате тука много приятели.

— Точно така! Имам приятели!

Страница 249

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Ренуик несъзнателно си играеше с камшика, втренчил невиждащи очи в

помръдващите уши на коня, после сериозно погледна Мери и каза:

— Имате ли време да се поразходите с мене с кабриолета, госпожице

Броуди? Може да не ви видя вече, а бих искал да поприказваме с вас по един-два

въпроса. Хайде елате, ако нямате нищо против!

Разбира се, Мери нямаше нищо против, а като си помисли, че баща й ще спи

до пет, каза си, че по-удобно време не би могло да има; въпреки това се поколеба

и отговори:

— Не съм… Не съм облечена за разходка с кола и трябва да се върна до

пет, и…

— В такъв случай ще дойдете — каза с усмивка Ренуик и й протегна ръка. —

Имаме на разположение, кажи-речи, час и половина. Колкото за вашето облекло, то

е твърде хубаво за моята стара бричка.

Преди да успее да го разбере, Мери се озова в кабриолета до Ренуик — тя

седеше близо до него на червената плюшена седалка, той бе я загърнал с леката

покривка против прахуляка, беше подкарал коня и тя се возеше с него, плъзгайки

се плавно и все пак бързо напред. Ветрецът, образуван от тяхното преминаване

през неподвижния въздух, лъхаше бузите й, небето вече не пламтеше и бе смирило

своя жар, прахът не й пречеше — сега той беше само мека настилка, която

облекчаваше тичащите крака на коня, а след отегчението и умората от ходенето за

Мери беше приятно да седи в кабриолета смълчана и щастлива и да гледа как

разнообразната местност леко преминава пред очите й. Но макар че бе твърде

смутена от близостта на Ренуик, за да го погледне, Мери виждаше с крайчеца на

окото си гладката мека кожа на ръчно изработените му ръкавици, посребрените

такъми на коня, монограма на покривката, изящните принадлежности на онова, което

бе нарекъл своя „стара бричка“, и пак, както в неговия дом, Мери рязко

почувствува разликата между неговия и своя живот. Сега, независимо от предишната

му борба за съществувание, начинът, по който живееше, не му налагаше да мисли и

премисля за всяка пара, преди да я похарчи, да носи дрехите си, докато станат на

парцали, да задушава дори желанията си за най-малките развлечения, излизащи

извън кръга на строгата пестеливост. Но Мери потисна надигащото се в нея чувство

за собствената й нищожност, сподави мислите си за бъдещата си тъга, каза си, че

не бива да помрачава единствения час на това необичайно удоволствие, и се отдаде

на непривичната наслада да се радва на живота.

Ренуик от своя страна наблюдаваше чистия й профил, леката руменина,

избила по меките й бузи, и необичайното й оживление със странно задоволство, с

по-остро чувство на радост, отколкото тя наблюдаваше гледката. Изведнъж изпита

силно желание да я накара да се обърне към него, за да може да надзърне в очите

и; той прекъсна мълчанието с думите:

— Нали не съжалявате, че дойдохте?

Въпреки това Мери не го погледна, при все че устните й се извиха в лека

усмивка, когато отговори:

— Радвам се, че дойдох! Всичко е тъй прекрасно! Не съм свикнала на

такива неща и ще мога да си спомням за тази разходка.

— Имаме време да отидем до брега на Лок — весело отговори Ренуик, — а

ако Тим не жали силите си, ще има време и да пием чай.

Мери бе възхитена от предложението му и загледа чистия загладен гръб на

Тим с тайната надежда, че ще бърза достатъчно много, за да имат време за чай, но

не чак толкова, че да я върне у дома преди време.

— Тим! — повтори тя, без да се замисля. — Колко хубаво име за кон!

— И конят също е хубав — отговори Ренуик и добави по-високо: — Нали,

Тими?

Чул тези думи, Тим наостри уши и сякаш зарадван, ускори спокойния си

тръс.

— Виждате ли? — продължи Ренуик, забелязал с одобрение усмивката й. —

Разбира, че говоря за него, и се мъчи да не се засрами… Тоя безсрамен лицемер!

Той съвсем ще се измързеливи в Единбург. Прекалено много овес и недостатъчно

движение!

— Нима ще го вземете със себе си? — попита Мери.

— Да. Не бих могъл да продам Тим. Такъв съм аз. — Той замълча, сетне

замислено продължи: — Това е смешна черта, но когато обикна нещо, не мога да се

разделя с него — картини, книги, кон — все едно какво. Когато харесам нещо,

харесвам го докрай. Аз съм упорит. Не признавам чужди преценки в съжденията си.

Някой критик може да ми каже десет пъти, че еди-коя си картина била хубава; щом

не я харесвам, не я искам. Аз купувам картина, която ми харесва, само ако тя ме

завладее и вече не мога да се разделя с нея.

— Картината в трапезарията ви е прекрасна.

— Да — отговори уверено Ренуик, — чудесно платно… Радвам се, че ви

хареса. Тази картина ми е като другар. Купих я, когато бях в Института. — След

Страница 250

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

това Ренуик добави с хитро изражение: — Но тя не допада само на мене, критиците

я харесаха също.

Споменът за картината наведе Мери на мисълта за целта на първото

посещение при доктора и за да предвари неговия въпрос относно Неси, каза:

— Много съм ви благодарна за всичко, което сторихте за Неси. Вие се

показахте повече от добър към нас двете. — Тя не беше му казала за нещастието, сполетяло гроздето, и той продължаваше да я отрупва с вниманието си, за щастие, без да бъде открит от Броуди.

— Искаше ми се да ви помогна — отвърна Ренуик. — Как се чувствува тя при

тази напрегната работа?

— Изглежда, че е по-добре със здравето — каза Мери с леко прозвучала в

гласа тревога, — но е много променчива. Понякога ми се вижда съвсем особена.

Тревожи я приближаването на изпита. Той е в събота. Аз направих всичко, което

можех, за нея.

— Зная, че сте направили… всичко — успокоително рече Ренуик. — Но щом е

издържала досега, без да си разстрои нервите, трябва да е добре! Надявам се, че

ще получи тази стипендия и ще се успокои. — После, след продължително мълчание, забеляза със сериозен тон: — Да бях на ваше място, бих гледал да съм близо до

нея, когато получи съобщението за резултата, и ако ви дотрябвам, извикайте ме

веднага.

Мери знаеше, че той ще е заминал, когато съобщят резултата, но

съзнавайки, че е направил достатъчно за нея, нищо не отговори и продължи да

мълчи, потънала в мислите си. Както Ренуик каза, Неси трябва да е добре! Тя ще

се погрижи за това. Ще бъде до нея: ще я наблюдава, ще я закриля, в случай на

неуспех ще я запази от неочакваните прояви на баща си.

От тези размишления, от затвърждаващото се в мислите й решение я

изтръгна неговият глас:

— Тука са разширили пътя. Ще можем лесно да минем, освен това е

по-сенчесто, отколкото по другия път.

Когато вдигна глава, Мери с изумление видя, че без да знае какво

значение има това за нея, Ренуик се беше отклонил от главния път и бе тръгнал

точно по онази пътека през елховата гора, където тя се бе загубила през нощта на

бурята. Със сковано, уплашено лице Мери гледаше, заградилата я отново гора,

която сега не се люшкаше и не се превиваше под яростния напор на бурята, нито

ехтеше от тътена на падащи изкоренени дървета, а тиха, успокоена и мирна тънеше

в ясно спокойствие. Ярките слънчеви лъчи се процеждаха между тъжните вейки на

мрачните дървета, смекчаваха вида им, обличаха бодливите им клони със злато и

рисуваха по правите им, сухи дънери гиздава плетеница от трепкащи светлини и

сенки. Возейки се сега удобно и безопасно през тази гора, Мери изтръпнала си

представи невероятната картина: как изтерзана, с живото дете в утробата си, бе

тичала слепешком в мрака, бе се спъвала, падала, бе пробола ръката си на острия

връх на един клон, преследвана от безумни гласове, как не бе имало никой да я

види и чуе.

Една сълза трепна на клепката на овлажнелите й очи, но Мери плътно

притисна пръсти на белега на дланта си, сякаш за да намери сили в спомена за

тогавашното си страдание, и не позволи на сълзата да падне, а вместо това,

когато излязоха от гората, обърна поглед надолу към далечната долина. Да! Ето и

чифлика, където беше изгубила сетните си сили! Той изпъкваше на гладката

зеленина на тучните ливади, а до него се виждаше малката барачка, дала подслон

на измъченото й тяло; белите стени на къщата се издигаха до жълтия сламен

покрив, а пушекът от единствения комин излизаше право нагоре и като дълга синя

лента на тънка струя се издигаше в небето.

Мери с болка откъсна очи от тази гледка, със сковано, изправено тяло, с

усилие да потисне пробудените чувства загледа направо напред и ушите на Тим се

заклатиха в мъгла пред плувналите й в сълзи очи. Ренуик дълго време не

проговори, сигурно доловил инстинктивно, че някаква тайна мъка е накарала Мери

да замълчи, но когато превалиха Маркинч Хил и пред тях блеснаха спокойните,

гладки води на Лок, той тихо забеляза:

— Вижте каква красота и покой.

Гледката беше прекрасна. Водата, отразила дълбоката, бляскава синева на

безоблачното небе, се простираше хладна и неподвижна като ивица девствен лед, а

по края се издигаха стръмни, обрасли с гъсти гори склонове на хълмове, които се

възвишаваха и простираха чак до острите зъбери на планините отвъд. Повърхността

на този спокоен простор се нарушаваше от редица островчета, украсили гърдите на

езерото сякаш с огърлица от скъпоценни изумруди, зелени и китни като бреговете, отразени с такова съвършенство във водата, че окото не може да различи кое е

остров и кое — безупречното му отражение. На брега пред тях имаше малко селце, сгушените му къщурки се белееха на яркия синьозелен фон; Ренуик го посочи с

широк жест.

Страница 251

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Ето и Маркинч, а за вас това значи чай, Мери! Величието на природата

не бива да ви разваля апетита.

Лицето й, спокойно и прекрасно като повърхността на езерото, се откликна

на неговите думи и в леката й усмивка отново грейна радост. Той беше я нарекъл

„Мери“!

Те слязоха по виещия се надолу път в Маркинч, където Ренуик с

пренебрежение отмина малката, доста неугледна кръчмичка в началото на селото и

продължи до последната от редицата къщурки край самия бряг на езерото, отправи

многозначителен поглед към Мери, скочи от кабриолета и почука на вратата. Къщата

беше в пълна хармония със заобикалящата я красота: край белите й стени пъстрееха

яркожълти латинки, над зелената входна врата се виеха червени пълзящи рози,

градинката ухаеше от силния мирис на резеда — такава къщичка Мери едно време бе

мечтала да има в Гаршейк; дребна прегърбена женица отвори вратата, плесна с ръце

и с възторг се провикна:

— Докторът! Докторът! Вие ли сте? Господи божичко! Нима това сте вие?

— Както виждаш, Джанет! — извика докторът със същия тон. — Това съм аз,

а това е една млада дама. И ние двамата, кажи-речи, умираме от глад след

разходката. Ако не получим от твоя чудесен чай и от твоите питки, масло,

мармалад и не знам какво още, ние просто ще се стопим от мъка и никога не ще

дойдем пак.

— Няма да правите такова нещо! — буйно извика Джанет. — Не! Не! Няма да

минат и пет минути и ще получите най-хубавия чай в Маркинч!

— Може ли да го пием в градината, Джанет?

— Разбира се, може, господин докторе! Стига да кажете, може да го пиете

и на покрива на къщата ми.

— Ще се задоволим с градината, Джанет — отговори с усмивка Ренуик. — И…

Джанет! Нека момченцето се погрижи за Тим. Повикай ни, когато приготвиш всичко.

Ние ще се поразходим малко по брега.

— Добре, добре, господин докторе! Стига да кажете — оживено отговори

Джанет и тръгна да изпълнява поръчката, а докторът се обърна и отиде при Мери.

— Да походим ли малко? — попита той и когато Мери кимна, помогна й да

слезе от кабриолета и каза: — Джанет няма да се забави повече от пет минути, но

нищо не ни пречи да се поразтъпчем. Сигурно сте се схванали от седене.

„Колко се зарадва старата, като го видя — мислеше си Мери, — и с какво

удоволствие забърза да му услужи — както всички, които го познават.“ Заета с

тази мисъл, Мери промълви, докато двамата вървяха по дребните камъчета край

брега:

— Джанет трябва да е ваша стара позната! Очите й просто светнаха, като

ви видя.

— Веднъж направих дребна услуга на един от синовете й в Ливънфорд —

нехайно отговори Ренуик. — Тя е прекрасна душица, приказлива е като бъбрива

сврака. — И като погледна Мери под око, добави: — Но има нещо още по-хубаво: тя

прави чудесни питки. Вие трябва да изядете точно седем парчета.

— Защо седем? — попита Мери.

— Това е щастливо число — отговори Ренуик, — и е точно необходимият брой

питки за една здрава, гладна млада дама. — Той огледа Мери критично. —

Съжалявам, че не мога аз да ви предписвам диетата, госпожице Мери. Във вашите

малко хлътнали бузи има тъжна прелест, но те показват, че забравяте за маслото и

млякото. Готов съм да се обзаложа, че сте давали всичко, което съм ви изпращал, на своята малка Неси.

Мери се изчерви.

— Не! Не всичко! Толкова мило беше от ваша страна да ни изпращате тези

неща!

Ренуик съчувствено поклати глава.

— Дали някога ще помислите за себе си, Мери Броуди? Сърцето ми се свива,

като си помисля какво ще стане с вас, когато замина. На вас ви трябва някой,

който строго и сурово да следи дали се грижите за себе си. Нали ще ми пишете и

ще ми разказвате как се чувствувате?

— Да — отговори Мери бавно, сякаш лек хлад й лъхна от неподвижната вода

край тях, — ще ви пиша, когато заминете!

— Чудесно — весело възкликна Ренуик. — Ще смятам това за окончателно

обещание от ваша страна.

Те бяха се спрели и се радваха на прекрасната и спокойна гледка пред

тях, която се струваше на Мери толкова далечна от тревожното съществувание в

техния дом, толкова възвишена над обичайното равнище на нейния живот. Тя беше

пленена от тази хубост и потисканата досега обич към застаналия до нея мъж,

освободена при вида на окръжаващата я красота, се надигна в нея с цялата си

сила. Сега я влечеше към него много по-дълбоко и по-затрогващо чувство от онова, което я бе вълнувало преди; тя изпитваше безразсъдно желание да прояви своята

Страница 252

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

преданост, видимо да покаже преклонението си; но не можеше да го направи и

трябваше да стои мълчаливо до него, измъчвана от лудото туптене на сърцето си.

Лекият ромон на вълните, които едва докосваха брега, нарушаваше тишината наоколо

им и й нашепваше коя и каква е тя, че тя е Мери Броуди, майката на едно

незаконно дете, и не спираше да отеква в ушите й с тази дума, с която я заклейми

баща й, когато я изхвърли от своя дом в онази бурна нощ.

— Чувам да звъни пукнатият хлопатар на Джанет — най-после промълви

Ренуик. — Готова ли сте за питките?

Мери кимна с чувството, че някаква буца в гърлото й пречи да заговори, а

когато той леко я прихвана под ръка, за да й помогне да мине по камъчетата на

брега, това допиране я прониза по-непоносимо от всяка друга изпитана досега

болка.

— Всичко е готово. Всичко е готово — викаше бързащата като хала Джанет.

— Масата и столовете, и всичко друго е приготвено в градината, както заръчахте.

И питките са пресни… Отзарана съм ги пекла.

— Прекрасно! — рече Ренуик, настани Мери и седна на своя стол.

Макар че с тона си я бе подканил да си върви, старицата се забави и след

като открито и с възхищение огледа Мери, облиза устните си и тъкмо се канеше да

заговори, когато забеляза изражението на Ренуик; с невероятно усилие тя спря

напиращия на устните й безкраен поток от думи, обърна се и се запъти към къщата.

Когато Джанет си отиде, клатейки глава и мърморейки нещо под носа си,

леко стеснение обзе Мери и Ренуик; макар че чаят беше чудесен, а напоената с

ухание на резеда прохлада на градината — прекрасна — и двамата се чувствуваха

смутени.

— Джанет е истинско кречетало — опита се да се пошегува Ренуик. — Тази

дума много приляга за нея. Ако бях й позволил да започне, можеше да оглушеем. —

Но след тази забележка той изпадна в неловко мълчание, което събуди у Мери

спомена за единствения друг случай в живота и, когато беше седяла сама на масата

с някои мъж, когато бе яла сладолед всред пъстрия разкош на салона Берторели, когато Денис бе настъпил крака й и я бе очаровал с веселите си, цветисти

приказки.

Колко различна беше обстановката тука, в прохладната свежест на селската

градинка, изпълнена с аромата, излъхнат от стотици цветчета; колко различен беше

и нейният другар, който нито бъбреше за примамливи пътувания из чужбина, нито

пък, уви, галеше с крака си нейния крак. Обаче сега той й се заканваше с глава.

— В края на краищата вие изядохте само две — промърмори й Ренуик с

трагичен поглед и бавно добави: — а аз казах седем.

— Те са толкова големи! — възрази Мери.

— А вие сте толкова малка… Но щяхте да бъдете по-голяма, ако правехте,

каквото ви се казва.

— Винаги съм правила, каквото ми казвахте в болницата!

— Да — отговори той след кратко мълчание, — наистина правехте. — И като

че ли отново обзет от униние, Ренуик се унесе в спомени и си представи Мери

такава, каквато я беше видял за първи път: със затворени очи, безжизнена,

пребледняла, неговата пречупена, изтръгната от корен лилия. Най-после той

погледна часовника си, а след това с мрачно лице погледна нея. — Боя се, че

времето лети. Да се връщаме ли?

— Да — пошепна Мери, — щом смятате, че е време.

Те станаха и без да говорят, напуснаха приятната усамотеност на

градината, която сякаш беше създадена за подслон на двама пламенни любовници.

След като помогна на Мери да се качи на кабриолета, Ренуик се върна да плати на

старата Джанет.

— Не ми трябват вашите пари, господин докторе — каза тя със своя писклив

като звук на гайда глас. — За мене беше удоволствие да го направя за вас и за

хубавата госпожица.

— Хайде, Джанет — викна докторът, — вземи ги сега или ще ти се разсърдя.

Джанет долови леката промяна в настроението му, взе парите и смирено

пошепна:

— Да не съм нещо объркала конците? Много съжалявам, ако съм направила

такова нещо. Или питките не са ви се усладили?

— Всичко беше наред, Джанет… прекрасно беше — успокои я докторът и се

качи в кабриолета. — Сбогом!

С леко недоумение старицата им помаха за сбогом и когато те се скриха

зад завоя на хълма, пак поклати глава, замърмори нещо и влезе в къщи.

Те почти не си говориха на връщане; след като я запита дали й е удобно,

дали не иска да й метне покривалото, дали й е харесала разходката, не трябва ли

да подкара Тим по-бързо, Ренуик потъваше в мълчание, което ставаше толкова

по-гнетящо, колкото повече се приближаваха към Ливънфорд.

Пипалата на нейния дом отново се протягаха към нея, а след като я

Страница 253

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

стиснеха, Броуди с подпухнали очи и пресъхнал език щеше мрачно да се събуди от

сън и да поиска от нея незабавно да му поднесе чай; Неси щеше да чака нейното

съчувствие и утеха; тя щеше веднага да се изправи пред безбройните задачи,

изпълнението на които влизаше в задълженията й. Това краткотрайно и неочаквано

откъсване от горестите на нейния живот клонеше към своя край и при все че беше

се наслаждавала безмерно, безмерна, мъчителна скръб изпълни сърцето й, когато

уморено си помисли, че може би — почти сигурно — нямаше да види повече Ренуик.

Бяха стигнали почти до тяхната порта, Ренуик спря коня на известно

разстояние и промълви с чудноват глас:

— Ето че стигнахме! Колко кратко, нали?

— Много кратко — откликна се Мери, стана от мястото си и слезе от

кабриолета.

— Трябваше да постоим повече в Маркинч — с усилие рече той и додаде след

кратко мълчание: — Може да не ви видя вече. Мисля, че е по-добре да ви кажа

сбогом. — Те дълго се гледаха и във вдигнатите към него очи на Мери светеше едва

доловима молба; тогава Ренуик свали ръкавицата, протегна й ръка и каза бавно: —

Сбогом!

Мери машинално пое подадената ръка и когато усети при това ръкостискане

твърдата, уверена сила на тези пръсти, от които толкова често беше се

възхищавала, които някога бяха успокоили изтерзаното й тяло, но никога нямаше да

го направят пак, на тези пръсти, които обичаше с такава преданост, неочаквано

чувствата й надделяха и тя притисна с ридание топлите си устни към неговата ръка

и страстно я целуна, а след това побягна по пътя и влезе в къщи.

За миг Ренуик загледа ръката си, сякаш не можеше сам да вярва на очите

си, сетне вдигна глава и като видя изчезващата фигура на Мери, понечи да скочи

от кабриолета и да изтича подир нея; но не го направи и след като дълго седя

неподвижен, отново загледан в ръката си, странно изражение се появи в очите му, той поклати тъжно глава, сложи си ръкавицата и бавно подкара коня по пътя.

>>

IX

— Донеси още каша за сестра си — извика Броуди с висок глас на Мери. —

Каквото си й дала, не ми хваща окото. Как можеш да искаш от нея да работи на

празен стомах, и то в такъв ден като днешния?

— Но, татко — плахо възрази Неси, — аз самата помолих Мери да не ми

сипва толкова много. Аз ще получа яйце, разбито с мляко. Тази сутрин само като

си помисля за каша и ми става лошо.

— Стига, момиче! Ти не разбираш кое е хубаво за тебе — отговори Броуди.

— Не е малък късмет, че имаш баща, който те наглежда и се грижи да ядеш здрава

храна. Излапай я тая каша, хайде! Тя ще ти се полепи по ребрата и ще ти даде

сили за това, което те чака. — И той надменно се отпусна в креслото си,

наблюдавайки със самодоволен поглед фигурата на по-малката си дъщеря, която с

леко трепереща ръка се мъчеше да натъпче още няколко лъжици каша между нервно

стиснатите си устни. Броуди съвсем не си даваше сметка, че тази сутрин й се

повдигаше от храната, нито че в тревожното си състояние тя щеше да се чувствува

по-щастлива, ако я оставеха на мира; сам той беше в повдигнато настроение поради

мисълта, че днес бе великият ден, денят на конкурса за стипендията „Лата“, и не

беше тръгнал на работа в обичайното време, а беше останал в къщи, за да дава

сили и смелост на Неси със своето присъствие. Чудесен баща щеше да бъде —

мислеше си той, — ако не останеше да изпрати дъщеря си да се бори за „Лата“!

Дявол да го вземе! Той не можеше да постъпи така! Не беше забравял

предначертаната цел през всичките тези тягостни месеци, да! И беше се грижил

толкова неотстъпно Неси да заляга и да учи, че нямаше сега да се поскъпи за една

стиска сол, та да развали цялата работа. Не! Нямаше да отиде на работа тази

сутрин, въобще нямаше да отиде на работа днес. Щеше да си позволи цял ден

отпуска по този случай. Днес за него беше празник; той бе положил много труд за

този ден и сега щеше да му се радва, дявол да го вземе! Бегла усмивка се плъзна

по лицето му при тази мисъл и без да сваля доволния си поглед от Неси, Броуди

викна:

— Ха така, момиче! Храни се спокойно. Няма защо да бързаш. Татко ти е до

тебе.

— Не й ли стига, татко? — осмели се да каже Мери с изписана на нежното й

личице молба. — Може да не й се яде тази сутрин от много вълнение. Аз съм й

разбила яйце с мляко.

— Лапай, Неси… лапай — проточи Броуди, без да обръща никакво внимание на

тези думи. — Ние знаем какво дава сили на човека. Да не бях аз, щеше направо да

умреш от глад. Не съм аз този, който ще те пусне да седиш три часа на изпит, без

да си подложиш както трябва. — Той беше в стихията си, жънеше плодовете на

Страница 254

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

положените за нея грижи, бе забравил превратностите на съдбата си, в тоя миг се

беше освободил от болезнения спомен за Нанси; разтегнал уста в още по-широка и

още по-ехидна усмивка, Броуди възкликна: — Дявол да го вземе! Тъкмо ми дойде на

ума, че може и тоя дръвник Грирсън да седи на масата, да гледа своя хапльо как

нагъва закуската си и да се чуди какъв ли зор ще има да види днес. Да, цяло

удоволствие е да си помисли човек това! — Устата му се присви и усмивката му

стана злобна. — Кметът на града, големият човек… знаменитият, всезнаещ

представител на града. Боже! Обзалагам се, че тази сутрин изглежда съвсем дребен

и жалък, и уплашен! — Броуди замълча за миг, след това, забелязал, че Неси,

която бе сполучила да довърши кашата, пие разбитото с мляко яйце, грубо извика, сякаш още под влиянието на мисълта за Грирсън: — Хей! Хапни си поне питка с

масло заедно с този буламач, щом си решила да го изпиеш! — Той гневно изгледа

Мери и добави: — Има хора, които искат само да си пълниш търбуха с течности! —

Сетне, пак устремил поглед към Неси, продължи с наставнически тон: — Какво само

примигаш, момиче! Може да помисли човек, че те чака нещо много страшно, а не

някаква си лесна писмена работа! Нали всичко ти е в главата и само трябва да го

напишеш! Може ли да се тревожиш заради такова нещо, та чак да се мръщиш на

чудесната, хранителна каша? — Той самодоволно се замисли за дълбоката мъдрост на

разсъжденията си и изведнъж, сякаш раздразнен от безсмислената нервност на Неси, сопнато я попита: — От какво те е страх, дявол да го вземе? Не си ли моя дъщеря?

Какво има в цялата тая работа, та си се разтреперила такава?

Неси си помисли за високата изпитна зала, изпълнена със скърцането на

двадесетина яростно състезаващи се пера, представи си мълчаливата фигура на

професора, облечен в черна мантия, седнал на катедрата строг и всесилен като

съдия, представи си и собствената дребна, свита, невзрачна фигурка, пишеща с

трескава бързина, но притвори очи и побърза да отговори:

— От нищо не ме е страх, татко! Може да се вълнувам малко от мисълта за

пътуването. Аз съвсем не мисля за „Лата“. Можеше предварително да обявят

резултата, за да не карат другите напразно да ходят на изпит.

Броуди широко й се усмихна и възкликна:

— Виж, така те харесвам! Така повече приличаш на моя дъщеря! Не сме те

карали току-тъй да се мъчиш. Сега, като те изкарам на арената, трябва да покажеш

какво се казва галоп. — Той спря, доволен от сравнението, което при сегашното му

приповдигнато настроение и възбудата пред нейното заминаване смътно му припомни

дните, когато бе тръгнал на Животновъдната изложба, и извика: — Днес ти

участвуваш в изложбата, Неси, и аз се гордея с тебе. Аз зная още преди да

тръгнеш кой ще се върне с червената лента на врата. Моята дъщеря, Неси Броуди…

Това е името, което ще повтарят всички. Ние с тебе ще учудим града. Бога ми!

Сега няма да си вирят носовете, като ме срещнат. Ние ще им покажем! — Той я

загледа с обич, почти с възхищение, и подир малко каза: — Дявол да го вземе!

Просто не мога да се начудя, като гледам тая малка главица, и си мисля за

всичко, което е побрала. И латински, и френски, и математика, и бог знае какво

още! А пък не е по-голяма от моя юмрук. Да, вярно е, дето има една дума, „малък

е бисерът, ама скъпо струва“. Важно е качеството. Човек не може да не изпита

удовлетворение, когато вижда дъщеря си да проявява неговите способности, а и

когато е в състояние да й даде възможност да ги развие. Когато бях на твоята

възраст, нямах такъв късмет като тебе. — Той въздъхна от съжаление към себе си.

— Не! Аз щях да стигна далече, ако ми бяха дали възможност, но трябваше да се

боря с живота и сам да си пробивам път. По онова време нямаше стипендии, иначе

щях да ги спечеля всичките накуп. — Броуди вдигна очи към нея и възкликна с

променен, възбуден тон: — Но с тебе ще бъде друго, Неси! За тебе пътят е

отворен. Аз ще се погрижа за това. Ще видиш какво ще направя за тебе, като

спечелиш „Лата“! Аз… аз… аз ще те избутам до най-високото положение, което можеш

да стигнеш. — Той стовари юмрука си на масата, победоносно я изгледа и добави: —

Не си ли доволна от всичко, което правя за тебе?

— Да, татко — полугласно рече Неси, — аз… аз съм много доволна от

всичко!

— Че как няма да си доволна! — извика Броуди. — В Ливънфорд няма друг

човек, който би направил за тебе това, което направих аз. Гледай да не го

забравиш. Когато се върнеш с тази стипендия, да не си навириш носа! Помни

благодарение на кого си я спечелила!

Неси му отправи плах поглед и тихо промълви:

— Нали не смяташ, че довечера ще се върна със стипендията, татко? Ще

мине доста време, преди да съобщят резултата… Най-малко две седмици!

Тези думи сякаш прерязаха разгорялата се у Броуди радост и той изведнъж

доби недоволен вид.

— Пак ли старата песен подхващаш? Какви са тия приказки за резултата? Да

не би според тебе да смятам, че ще донесеш парите вързани в торба? Аз зная, че

ще ги получиш, когато им дойде времето. Зная, че те са за твоето следване. Не

Страница 255

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

съм умрял за тях. Но струва ми се, като че ли започва да те хваща страх, че може

да не ги докопаш.

— О, не, татко — побърза да го увери Неси. — Съвсем не мисля за такова

нещо. Само си рекох да не би да мислиш, че още довечера ще бъда сигурна за

резултата.

— „Сигурна“ — бавно повтори Броуди; — не си ли „сигурна“ вече?

— Да! Да! — възкликна Неси. — Сигурна съм. Да ме убият, ако не съм

сигурна. Сама не зная какво приказвам, толкова се вълнувам, че ще отивам в

университета.

— Не се оставяй голямото вълнение да ти замайва главата — каза с

предупреждаващ тон Броуди. — Помни, че си на шестнадесет години и ако на тази

възраст не можеш да се владееш, никога не ще можеш. Не губи ума и дума, само

това ще ти кажа! Приготви ли си всичко, от което ще имаш нужда: перодръжка,

писци, гума и всичко друго?

— Там ще ми дадат всичко — свито отговори тя. — Всичко това се дава от

университета.

— Аха! Е, в такъв случай не ще можеш да кажеш, че си забравила

перодръжката. — Той спря и погледна часовника. — Горе-долу е време за влака.

Нахрани ли се добре?

Неси имаше чувството, че й се бърка в стомаха, когато пошепна:

— Да, татко.

Броуди стана и се запъти към стойката с лулите с думите:

— Е, аз изпълних моите задължения.

Щом Броуди се обърна гърбом, Мери се приближи до сестра си и тихичко й

каза на ухото:

— Ще дойда с тебе на гарата, Неси, за да не си сама и да ти помогна да

се настаниш във влака. Няма да те тревожа с излишни приказки.

— Какво рече? — извика Броуди и светкавично се обърна. За нещастие бе

дочул част от думите й. — Ще отидеш на гарата, а? — подигравателно повтори той.

— Я гледай ти! Много любезно от твоя страна! Ще направиш туй, ще направиш онуй и

все ще се бъркаш и ще се увърташ, както правеше майка ти. Нима Неси не може да

измине стотина крачки сама, та трябва да й вържеш на врата връвчица и да я

водиш? — Подигравателният му тон се превърна в ръмжене. — Не съм ли ти казал да

оставиш моята Неси на мира? На никаква гара няма да ходиш! Нищо няма да правиш

за нея. Тя ще отиде сама. — Той се обърна към Неси: — Нали не искаш тя да ти

досажда, муленце?

Неси сведе очи и със запъване едва чуто отговори:

— Не, татко, щом ти казваш.

Броуди пак загледа Мери с мрачно предизвикателство.

— Видя ли! — извика той. — Тя не те иска. Не се бъркай, където не ти е

работа. Аз ще направя всичко, което е необходимо. Тази сутрин аз сам ще й донеса

нещата. Хей, Неси! Къде ти е шапката и палтото? Аз ще те изпратя до вратата. —

Той се пръскаше от гордост, като си мислеше за честта, която оказва на Неси. Тя

мълком посочи кушетката, където, изчеткана и изгладена, лежеше овехтялата синя

габардинена дрешка, която носеше всеки ден, единствената й дреха, и сламената й

шапка, разхубавена сега с нова сатенена панделка, купена от сестра й и зашита от

любещите й ръце. Броуди взе палтенцето и шапката, подаде ги на дъщеря си и

стигнал крайния предел на своята любезност, помогна й да си сложи дрешката и ето

че Неси вече стоеше пред него — дребна, неописуемо затрогваща, — облечена и

готова за пътуването. Броуди я потупа по гърба с подчертано снизхождение и

възкликна, сякаш я бе облякъл от глава до крака със собствените си ръце: — Ето

на! Сега си съвсем готова за път. Не смяташ ли за много голяма чест, че не

отидох на работа, за да мога така да те изпратя? Хайде, ще дойда с теб до

вратата.

Обаче Неси проявяваше странно нежелание да се помръдне и стоеше

извърнала глава от него, впила поглед в черните, изпълнени с обич очи на Мери, с

леко увиснала долна устна, нервно кършейки преплетените си тънки пръстчета.

Чистата кожа на нейните бузи, от които отново бе изчезнала появилата се по едно

време руменина, изглеждаше почти прозрачна и като че ли беше силно опъната върху

дребните и черти, а бледостта й се подчертаваше още повече от нежно-златистия

блясък на светлата й коса, незаплетена в плитки и свободно падаща около дребното

й напрегнато личице. Неси стоеше неподвижна, обзета от съзнанието, че е наближил

върховният миг на нейните усилия и че тя няма никакво желание да го посрещне; после, като че бе забравила изведнъж за присъствието на баща си, тя се приближи

до Мери и тихо, почти нечуто пошепна:

— Не искам да отида, Мери. Онова нещо пак ми стяга главата. По-добре да

си остана у дома. — И въпреки това, почти без да си вземе дъх, сякаш без да

съзнава, че е промълвила току-що пошепнатите думи, извика: — Е, аз съм готова, татко. Всичко е наред. Аз съм непоклатима като скала и съм готова да залягам.

Страница 256

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Броуди се втренчи в нея, сетне чертите му бавно се отпуснаха.

— Хайде тогава и не се разтакавай. Какво се заплесваш с нея? Стига с

това глупаво губене на време, че ще изпуснем влака.

— Няма да го изпуснем, татко — възбудено извика Неси и се откъсна от

Мери, без да я погледне, сякаш не беше чула последните насърчителни думи,

пошепнати от сестра й, нито обещанието й да я посрещне на гарата на връщане. —

Не! Не! — възкликна тя. — Нима мога да направя такова нещо! Да не съм учила на

вятъра цели шест месеца! Как можа да го кажеш! — Неси изправи тесните си рамена

и за да прояви своята готовност, бързо изтича пред баща си в хола, отиде при

входната врата и широко я отвори. — Ето, аз тръгвам, татко — високо извика тя и

добави донякъде с неговия собствен тон: — Ще се върна, когато си дойда!

— Чакай малко! — възкликна навъсено Броуди и тежко тръгна след нея. —

Нали ти казах, че ще те изпратя до вратата! Какво те прихвана, та се втурна

такава. — Той я изгледа за миг изпод гъстите си вежди, после, успокоен от яркия

блясък, който се бе появил сега в нейните очи, викна: — Ти ще изкараш. Имаш вид

като че нямаш търпение изпитът да започне. Хайде, върви. Обзалагам се, че ще

направиш всичко, каквото можеш. Успях да ти повдигна духа както трябва. Сега не

може да не спечелиш. — Той й плесна с ръце, сякаш беше кокошка, и подвикна: —

Хайде сега, пък да му насолиш опашката на тоя Грирсън.

— Имай вяра в мене — весело отговори Неси. — Така ще го насоля, че ще

стане на туршия.

— Чудесно! — с възторг извика Броуди и я проследи с поглед, докато тя

излезе през портата на пътя. Неси нито веднъж не се обърна. Както стоеше пред

вратата и наблюдаваше слабата й фигурка да се смалява в далечината, Броуди за

миг бе завладян от мощен прилив на старото си гордо, презрително самодоволство.

Дявол да го вземе! Бива си я неговата Неси. Способна, та не може повече, с ум

остър като игла и тази игла ще прободе тоя Грирсън, дето се е надул като голям

мехур, за да му излезе всичкият въздух като на спукана гайда. Ама и той я е

подготвил както трябва за това голямо събитие, та се е настървила като млада

хрътка, която няма търпение да подгони дивеча! Току-що, преди да тръгне, в очите

й имаше такъв огън, че просто му стана горещо. Беше успял чрез строгото

възпитание на момичето, с това, че бе влял част от собствената си жар в кръвта

му, че беше му вдъхнал твърдото решение да сполучи. „Залягай, Неси!“ — това беше

неговият лозунг, лозунг, който напълно постигна целта си! Тя щеше да излезе от

изпитната зала със стипендията в ръка и да изпревари Грирсън със сто мили или

бележки, или както ги казваха там. Грирсън можеше дори да излезе последен!

Наслаждавайки се с мрачна усмивка на тези мисли, Броуди бавно се обърна, вдъхна

свежия въздух с още по-голямо удоволствие поради това, че беше свободен, качи се

по стъпалата и влезе вътре.

В хола той безцелно се спря и първоначалният му прилив на радост загуби

част от своята сила при мисълта, че макар и да нямаше още единадесет часа и

целият ден да беше на негово разположение, той съвсем не знаеше какво да прави; обаче след миг Броуди влезе в кухнята, отпусна се в креслото и остана да седи

там, наблюдавайки с крайчеца на окото си Мери, която се занимаваше със

сутрешните си домакински задължения. Тя нищо не каза за неотиването му на работа

и бе мълчалива и сдържана както винаги, макар че сянката, легнала в глъбините на

нейните очи и около тях, днес беше по-тъмна. Държането й с нищо не му издаваше

естеството на вътрешните й мисли. Броуди току отвори устни да й заговори, да й

подхвърли някоя унищожителна забележка за разликата между Неси и нея, подсилена

с язвителен намек за нейното минало, но не изрече думите, понеже знаеше, че

каквото и да каже, единственият й отговор щеше да бъде същото непроницаемо

мълчание. Нямаше да й говори още! Нека се държи, колкото си иска непреклонно и

колкото си иска мълчаливо — мислеше си Броуди, — той въпреки това знае какво таи

тя в душата си, въпреки цялото й престорено безразличие. Тя се мъчеше да спечели

Неси, да му се бърка, опитваше се, щом й се отдаде случай, да пречи на неговите

намерения, стремеше се на всяка крачка да осуети постигането на поставената от

него цел. Нека почака! Той също е нащрек и щом тя открито се противопостави на

набелязания за Неси път, тежко и горко на нея!

Докато прикрито наблюдаваше плавните, грациозни движения на дъщеря си,

поради някакво преплитане на мислите изведнъж пред него възкръсна споменът за

една друга жена, която беше любил със същата сила, с която мразеше тази — за

Нанси, първия и последен образ, който виждаше пред себе си, когато беше буден, а

дори и насън. Обаче сега Броуди здраво стисна зъби и пропъди мъчителното видение

от ума си с твърдото решение, че нищо не бива да помрачава тържеството на този

ден. Той искаше да мисли за Неси, за своята утеха Неси, която сега седеше във

влака и повтаряше в умната си главица някои от уроците, над които я беше карал

толкова много да заляга, или може би мислеше за последното му напътване. Винаги

бе смятал, че това ще бъде велик ден за него и сега си казваше, че не бива да се

впуска в мрачни размишления, че трябва да задържи повишеното си настроение на

Страница 257

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

това равнище, до което бе стигнало рано тази сутрин. Не беше зле да си пийне

една чашка, само колкото да се посъживи.

Очите му блеснаха, когато стана от креслото си и отиде при бюфета,

където отвори малкото отделение отляво и извади познатата черна бутилка и своята

чаша, сложена винаги в пълна готовност до нея. С чашата в едната ръка и с

бутилката в другата Броуди пак седна в креслото, наля си уиски и веднага взе да

пие с удоволствие, на малки глътки, задържайки за миг питието в устата. Първата

чаша през деня винаги пареше устните му с по-силен, по-приятен вкус и аромат, отколкото всички други чаши и сега гърлото му така се сгря от потеклото по него

уиски, че го накара по-скоро да си налее още една чаша. Първата бе изпил за себе

си, втората ще изпие в чест на Неси! Тя може би вече не беше във влака, ако бе

послушала — а той не се съмняваше в това — неговия съвет да слезе на гарата

Патрик; тя може би в същия тоя миг се качваше по стръмния склон на Гилморхил към

сивата грамада на университета на върха. За него нямаше съмнение, че тази

великолепна сграда, от която лъхаше на ученост, бе напълно подходяща за

провеждане на изпитите за „Лата“, достойно място за дъщеря му да спечели

стипендията в нея. Професорите може би вече бяха чували отнякъде за нейните

способности, защото слуховете за блестящи ученици се предават по криви, но

далече стигащи пътища в академичния свят, пък дори и да не беше така, тя носеше

име, което веднага щеше да им подскаже коя е, име, което беше за нея равно на

паспорт, където и да отидеше. Той пи за университета, после за Неси, после за

името Броуди.

Така беше по-добре! Днес уискито му оказваше съвсем друго влияние, което

не се ограничаваше само с притъпяване на мрачното му униние — обичайния

напоследък резултат от неговите възлияния; сега го обземаше онова въодушевление, което бе изпитвал в ранните дни на своето пиянство, и когато откри това чудесно

обстоятелство, настроението му се повдигна и той затърси в ума си какъв ли израз

би могъл да даде на своето възвърнато отново възбуждение. Не беше ли безобразно

скучно за един весел човек да седи под навъсения поглед на печалната си дъщеря?

И разбрал, че ще трябва да потърси развлечение вън от дома си, Броуди се замисли

за миг дали да отиде в кантората, разбира се, не за да работи, а просто така, неофициално, за да позабавлява двете млади момчета в своята стая и да чукне това

парвеню Блер по омразния му нос. Но беше събота и в канцеларията работеха

половин ден, което значеше, че скоро всички щяха да приключат работа и да си

отидат, пък и той чувствуваше, че трябва да отпразнува този случай по

по-подходящ начин, а не със завръщане в обстановката на всекидневната си работа.

Броуди изостави това хрумване с леко съжаление, което съвсем се стопи в още една

чаша „Планинска роса“.

Роса! Роса по тревата… по зелената трева… по моравата за игра на топки*!

А! Най-после се сети! Кой смееше да каже, че прочутото питие на Тичър, което

винаги бе предпочитал, не навява вдъхновение? Лицето му се озари от жива радост, загдето толкова навреме си бе спомнил, че летният турнир на Ливънфордския клуб

трябваше да се състои същия подиробед на Уелхолската поляна; Броуди широко се

усмихна, като си помисли, че там ще бъдат всичките големци — непременно ще

бъдат, — като се почне от мъничкия Джони Пакстън, та до негово благородие кмета

Грирсън.

[* Игра на открито с големи дървени, ексцентрично утежнени с олово

топки. — Б.пр.]

— Дявол да го вземе! — промърмори Броуди и съвсем както едно време се

плесна по бедрото. — Това е точно, каквото ми трябва! Там ще ги видя всичките

накуп и ще ги чукна по носа със стипендията. Ще им покажа, че не ме е страх от

тях. Отдавна е време пак да ми чуят гласа. Чудя се на себе си, че толкова време

съм чакал.

Той гаврътна още една чаша като венец на удоволствието и повишил глас,

извика:

— Ей, ти там, побързай с обеда ми. Искам да ям по-скоро. Подиробед те

изляза, и искам да си подложа преди това. И гледай да има нещо по-хубаво за

ядене, а ме помии като тия, дето ги тикаше на Неси отзарана.

— Обедът ти е готов, татко — тихо отговори Мери. — Ако искаш, можеш да

седнеш веднага.

— Да, искам — троснато отговори Броуди. — Хайде, слагай и няма какво да

стоиш и да ми се пулиш такава.

Мери бързо сложи масата и му поднесе обеда, но макар че всичко беше по

вкуса му и наистина беше безкрайно по-добре сготвено, отколкото всички ястия, които му бе правила Нанси, Броуди нито похвали дъщеря си, нито й благодари. Това

не му попречи да окаже дължимото внимание на гозбите и с изострен от уискито

апетит да яде тоя път лакомо; усърдно дъвчейки, той ту мислеше за плановете си

за следобеда, ту продължаваше размишленията си за Неси. Всъщност тя трябва вече

да е започнала изпита и сигурно седи и изписва страница след страница, докато

Страница 258

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

другите, а особено младият Грирсън не е изписал още и половината! Броуди тихичко

захихика, зарадван от забележителната способност на Неси, и запреглъща храната с

още по-голяма наслада, като си представи объркването на Грирсън. До края на

обеда умът му работеше главно в тази насока, а когато свърши, стана и продължи

да пие, докато изпразни бутилката — с надеждата, че на Неси ще дотрябват не две, а три тетрадки, за да покаже на професорите широкия обсег на своите знания.

Беше още много рано, за да се запъти към игрището на Уелхолската морава;

понеже не искаше да отиде там, преди да са се събрали всичките големци, а от

друга страна чувствуваше, че още не е стигнал до онази степен на разюздано

лекомислие, която най-много подхождаше на такова похождение, изправен пред

останалата вече празна бутилка „Планинска роса“, Броуди реши да излезе и да

прекара един час в кръчмата „Уелхол Волтс“, разположена насгода до самата

морава.

Той изпълни решението си, излезе и се запъти към града, обаче не с онова

неподвижно, навъсено изражение и невиждащ поглед, както ходеше напоследък из

улиците; добил увереност от повишеното си настроение и от сигурността в успеха

на дъщеря си, той вървеше отпуснато и нехайно, сякаш искаше да привлече хорските

погледи. Отначало не срещаше почти никого, но когато пресече Рейлуей Роуд,

забеляза на отсрещната страна величествената фигура на доктор Лори, не в

двуколка, а пеша. Броуди веднага мина през улицата и му заговори.

— Добър ден, доктор Лори — любезно извика Броуди. В миналите дни беше се

обръщал към него само с „Лори“ и не така любезно. — Радвам се да ви видя.

— Добър ден — отвърна докторът, който се сети за неплатената си сметка и

вложи в отговора целия си малък запас сдържаност.

— Колко хубаво, че ви срещам тъкмо сега! — не млъкваше Броуди. — Колко

хубаво! Знаете ли какво става в същия този миг?

— Не — предпазливо отрони Лори и го загледа внимателно.

— Докато ние с вас приказваме тука, моята Неси печели стипендията „Лата“

в университета — възкликна Броуди. — Това е потвърждение на собствените ви думи.

Не си ли спомняте какво ми казахте, че глава като нейната има една на хиляда.

— Сериозно? Сериозно? — отговори надменно Лори, но с нотка на сърдечност

в гласа си. — Радвам се да чуя това. Печели „Лата“! И такова нещо е помощ!

Вярвам, че и то ще добави малко мливо във мелницата. — Той погледна под око

Броуди с надеждата, че той ще долови намека, после изведнъж го погледна направо

в очите и попита: — Печели?… Искате да кажете, че вече е спечелила „Лата“?

— Все едно, че е спечелила — самодоволно потвърди Броуди. — Тя е на

конкурса сега… в същата тази минута. Аз не отидох на работа, за да се погрижа тя

да тръгне с най-висок дух. Когато излизаше, в очите й имаше блясък, който

означаваше само победа. Тя ще изпише три тетрадки!

— Сериозно? — рече пак Лори с някакъв странен поглед, незабелязано се

отдръпна от Броуди и продума: — Трябва да вървя… Една важна консултация… На моя

кон току-що му падна една подкова… Закъснях!

— Не бързайте така! — запротестира Броуди и здраво хвана смутения Лори

за едно от копчетата на сакото му. — Не съм ви разказал още и половината за

дъщеря си. Знаете ли, много го обичам това момиче. По свой начин. По свой начин.

Много труд положих за нея през последните шест месеца.

— Моля ви се, оставете ме да си вървя, господин Броуди — възкликна Лори,

като се мъчеше да се освободи.

— До среднощ сме седели двамата, Неси и аз — важно продължаваше Броуди.

— Трябваше да се свърши сума работа, но заслужаваше си, дявол да го вземе!

— Вижте какво, господине — извика Лори с рязък, възмутен тон, като се

изтръгна от ръцете на Броуди и се огледа, за да се увери, че никой не е

забелязал разправията му с тази личност с вид на разбойник, — вие си позволявате

твърде много! Това не ми харесва! Внимавайте как ще се държите с мене в бъдеще!

— С един последен свиреп поглед докторът отново изду бузите си и се втурна

надолу по улицата.

Броуди го изпрати с изумени очи. Той не можеше да открие в сегашното си

поведение нищо, което би могло да предизвика възмущение, и най-после поклати

глава, обърна се, тръгна по пътя и без други премеждия стигна до сигурното

пристанище на „Уелхол Волтс“. Тука не го познаваха и той остана да седи до три

часа мълчаливо, но без да спира да пие и да се опива с уиски и с нови видения за

постиженията на дъщеря си. След това Броуди стана, сложи си шапката съвсем на

тила, стисна устни и с олюляване пак излезе на улицата.

Няколкото крачки до Уелхолската Морава той измина почти без да се спъне,

и скоро се намери на спретнатото игрище, пред гладкия, ярко зеленеещ на

слънчевата светлина квадрат, по който пред погледа му се мяркаха само черните, мъгляви фигури на играчите. „Що за игра за възрастни мъже — мислеше си той с

презрение — да търкалят насам-натам няколко топки като глупави хлапетии. Не

могат ли да вземат пушка или кон, както правех едно време аз, щом имат нужда от

Страница 259

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

раздвижване и развлечение?“

Обаче очите му не се задържаха дълго върху моравата, а бързо се вдигнаха

и се устремиха към малката група, насядала на верандата на павилиона, на другия

край на игрището; Броуди се усмихна с ехидно задоволство, когато забеляза, че

точно според предвижданията му там бяха всички — от простичкия Джон Пакстън до

негово благородие кмета на града. Броуди се изпъчи както едно време и се запъти

право към тях.

Известно време той се приближаваше, без да бъде забелязан от това малко

общество — всички съсредоточено наблюдаваха развиващата се пред тях игра, — но

изведнъж Пакстън вдигна очи, видя го и с изумление възкликна:

— Боже мой! Вижте кой идва!

Неговият тон веднага привлече вниманието на останалите и проследили

учудения му поглед, те също съзряха чудноватата, невзрачна фигура, която

наперено крачеше към тях, и всеки посвоему изрази удивлението си:

— Божичко! Това е Броуди! Не съм го виждал от месеци насам.

— Трябва да е пиян като кютюк, ако се съди по вида му.

— Дявол да го вземе! Той е мъртво пиян!

— Вижте му лицето, вижте му дрехите!

— Охо! Вижте го само как се перчи!

Всички замълчаха, когато Броуди се приближи, отместиха поглед и

загледаха игрището, показвайки му своето пренебрежение, но всичко това съвсем не

го смути, когато спря пред тях с леко олюляване и ги измери с подигравателния си

поглед.

— Гледай, гледай — закикоти се той, — ние сме се прехласнали да гледаме

как се търкалят малките топчици. Чудесно, увлекателно забавление. Ако я караме

така, скоро ще се наслаждаваме на игра на кукли като глупави момиченца. — Той се

поспря и преднамерено запита: — Кой е спечелил, кмете? Ще ми кажете ли… нали сте

най-личният представител на града?

— Играта не е свършила още — отговори Грирсън след моментно колебание и

все още с извърнат поглед. Озлоблението, което бе изпитвал едно време, му се

видя съвсем неоправдано при сегашното жалко положение на Броуди и сякаш изведнъж

се бе изпарило. Освен това не беше ли той кмет? — Никой не е спечелил още —

добави той по-дружелюбно.

— Тази игра още не е спечелена — иронично се откликна Броуди. — Хубаво!

Хубаво! Съжалявам! Но мога да ви кажа нещо за една друга игра, която е

спечелена!

Той злобно изгледа всички и пламнал от гняв поради тяхното безразличие,

изкрещя:

— Думата ми е за стипендията „Лата“. Може би мислите, че и конкурсът,

както тази тъпа игра на топки, не е свършил още. Но аз ви казвам, че е свършил…

съвсем е свършил… и победителка е моята Неси!

— Ш-шт! По-тихо! — сопна се Гордън, който седеше току пред Броуди. —

Пречите ми да гледам играта. Седнете или се отместете и няма защо да ни

проглушавате ушите.

— Ще стоя, където искам. Отместете ме, ако можете — отвърна Броуди със

заплаха в гласа. След това с подигравка продължи: — Пък и кой сте вие, та се

обаждате? Някакъв си бивш кмет… Вас вече ви детронираха… Сега нашият скъп

приятел Грирсън е седнал на вашето място и аз искам да говоря с него. — Той

насочи глумливия си поглед към Грирсън и се обърна към него: — Чухте ли какво ви

казаха за „Лата“, господин кмете? Не! Не се стряскайте така… Не съм забравил за

прекрасния ви син. Много добре зная, че и той е отишъл на изпита. Синът на кмета

Грирсън е кандидат за „Лата“. Дявол да го вземе! Сигурно стипендията е вече в

джоба му?

— Никога не съм казвал подобно нещо — отвърна неволно засегналият се

Грирсън. — Моето момче може да си опита късмета! Разбира се, не поради това, че

има нужда от тези пари, за да си продължи образованието.

Острият намек в нехайната забележка на кмета накара Броуди да скръцне

със зъби и яростно да напрегне мозъка си, за да измисли някакъв унищожителен

отговор, но както винаги, когато се спречкваше с Грирсън, не можеше да намери

подходящи думи, за да изрази своя гняв. Мисълта, че той, който едва преди един

миг беше се приближил с величествено равнодушие, сега беше обезоръжен само от

една дума, го вбесяваше, а като усети свръх това, че не им прави желаното

впечатление, Броуди не можа да се овладее и изкрещя:

— Че защо ме моли да оттегля кандидатурата на дъщеря си, щом не си искал

твоят хапльо да спечели конкурса?… Отговори ми, подла свиня такава! Ти ме спря

на площада и ме моли да не позволя на моята Неси да участвува в конкурса.

— Ш-шт. Не ми крещете така в ушите — хладно отговори Грирсън. — От

устата ви смърди на уиски. Казах ви и тогава, че мислех за вашата Неси. Един

човек, чието мнение тежи, ме помоли да поприказвам с вас по този въпрос. Аз не

Страница 260

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

исках и сега съжалявам, че ви заговорих.

— Ти си мръсен лъжец! — изрева Броуди. — Ти си проклет, сладкодумен

лъжец!

— Ако сте дошли тука да ме принудите да се скарам с вас, няма да

сполучите — отговори Грирсън. — В тази работа няма нито лъжа, нито тайна. Сега, след като дъщеря ви е отишла на изпита, няма причина да не ви кажа, че бях

помолен да поговоря с вас от доктор Ренуик.

— Ренуик! — възкликна Броуди, без да вярва на ушите си. Той помълча,

после, сякаш осенен от просветление, изтърси: — Разбирам! Ясно ми е! Ти си го

насъскал. Той се е съюзил с тебе против мене. Той ме мрази също толкова,

колкото… колкото всички вие! — С широко движение на ръката Броуди слепешката

включи всички в думите си. — Аз зная, че вие всички сте против мене, завистливи

свини такива, но това няма значение за мен. Аз ще изплувам. Има време още да ви

тъпча всичките. Има ли някой от вас дъщеря, която да може да спечели „Лата“?

Отговорете ми!

— Ако дъщеря ви наистина спечели „Лата“ — извика някой, — какво

значение, по дяволите, има това за нас? Нека си получи стипендията и на добър й

час. Все ми е едно, който и да я спечели.

Броуди се втренчи в него.

— Все ти е едно ли? — бавно отговори той. — Все ти е едно ли… ти лъжеш!

Вие ще се пукнете от яд, ако една Броуди спечели „Лата“!

— Вървете си, за бога, в къщи — тихо рече Гордън. — Вие не сте на себе

си. Говорите глупости. Вие сам не знаете какво приказвате.

— Ще си отида, когато поискам — измънка Броуди. Пиянското възбуждение

внезапно угасна в него, яростта му стихна, той вече не изпитваше желание да се

нахвърли върху Грирсън и да го разкъса на парчета, а като прочете по лицата

наоколо незаинтересованост и отвращение, у него се събуди чувството на дълбоко

съжаление към самия себе си, той се питаше дали това бе същата компания, на

която бе давал тон, която беше командувал. Никога не бяха го обичали, но той им

се беше налагал със своята сила; сега, когато видя, че е загубил властта си над

тях, самосъжалението му така се изостри, че прерасна в безкрайна скръб, която

напираше да се изрази в сълзи. — Разбирам каква е работата — мрачно промърмори

Броуди на всички. — Вие мислите, че съм пропаднал, че с мене е свършено. Сега не

съм достоен за вашето внимание. Господи! Ако това не ми се виждаше смешно, щях

да заплача. Само като си помисля, че такива като вас могат да седят и да ме

гледат отвисоко… мене, човека, чието потекло е толкова по-благородно от вашето, че моите деди нямаше да се унизят дори да си бършат краката с вас. — Той ги

изгледа един по един, напразно търсейки нещо, което да го поощри, нещо, по което

да проличи, че им прави впечатление. После, при все че не забеляза нищо подобно, продължи по-бавно, с обезсърчен, неубедителен тон. — Не мислете, че с мене е

свършено. Щом го бива един човек, обезателно ще изплува… А вие не ще ми

попречите да изплувам, колкото и да се мъчите. Почакайте и ще видите какво ще

направи моята Неси. Тя ще ви покаже от каква мая сме ние. Затова дойдох тука. Не

сте ми дотрябвали. Исках само да ви кажа, че Неси Броуди ще спечели „Лата“ и

сега, след като ви го казах, нищо друго не ми трябва! — Броуди плъзна по лицата

им мрачен поглед, разбра, че няма какво да им каже повече, видя, че и те мълчат, и тръгна да си върви; все пак след няколко крачки той се спря, обърна се, отвори

уста, но не можа да проговори и най-сетне наведе глава, завъртя се и пак се

затътри навън от игрището. Те го оставиха да си отиде, без да му кажат дума.

Когато излезе от Моравата и се запъти по улицата, напразно мъчейки се да

утеши наранената си гордост, ненадейно Броуди забеляза в далечината фигурите на

двете си дъщери, които идваха към него от гарата. Той втренчи в тях почти

безсмислен поглед, в Неси и Мери Броуди, в двете си деца, сякаш се смущаваше от

странната гледка, която щяха да представляват те тримата заедно по оживената

улица; после изведнъж си даде сметка, че Неси се връща от изпита, че Мери пряко

волята му я е посрещнала на гарата. Нямаше значение! С Мери щеше да се разправи

по-късно, а сега нямаше търпение да узнае какво беше направила Неси, за да

успокои уязвената си суетност с новината за нейния успех; затова той побърза

насреща им и ги спря насред тротоара. Там, жадно изследвайки всяка черта по

умореното личице на по-малката си дъщеря, Броуди високо попита:

— Как мина, Неси? Бързо. Кажи ми… беше ли всичко наред?

— Да — промърмори тя. — Всичко беше наред.

— Колко тетрадки изписа?… Две или три?

— Тетрадки ли? — едва чуто се откликна Неси. — Аз писах само в една

тетрадка, татко.

— Само в една тетрадка! — възкликна Броуди. — Изписала си само една

тетрадка за цялото това време, което прекара там! — Той я изгледа с изумление, сетне лицето му бавно прие сурово изражение и той грубо попита: — Не можеш ли да

говориш, момиче? Не виждаш ли, че искам да зная всичко за стипендията. Питам те

Страница 261

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

за последен път. Ще ми кажеш ли веднъж завинаги как си изкарала?

С голямо усилие Неси се овладя, погледна го с умоляващите си очи, насили

устните си да се усмихнат и възкликна:

— Прекрасно, татко! Прекрасно изкарах! Не бих могла да изкарам по-добре!

Впил продължителен поглед в Неси, Броуди си припомни безочливостта, с

която беше тръбил за нейния успех, и след това каза бавно, със странен, сподавен

глас:

— Дано да си изкарала прекрасно! Дано! Защото, ако не си, тогава, бога

ми, ще има за какво да съжаляваш!

>>

X

Беше съботата след изпита за стипендията „Лата“, десет и половина часът

сутринта. Неси стоеше и гледаше през прозореца на гостната с изписано на лицето

й очакване, примесено със сподавена възбуда, която правеше очите и да блестят и

да изглеждат огромни на малкото й личице, сякаш чакаха появата на някакво

внезапно, вълнуващо откровение по прострялата се пред нея безлюдна улица.

Изражението на нейното само по себе си малодушно лице беше доста издайническо, понеже съзнанието, че е сама в стаята и никой не я наблюдава, и позволяваше

по-свободно и по-несдържано да прояви онези чувства, които бе грижливо таила в

течение на изминалата тревожна седмица.

През тази седмица държането на баща й към нея бе непоносимо и

преминаваше от нежна благосклонност към прояви, които толкова я смущаваха и

плашеха, че тя просто изпадаше в ужас; въпреки всичко Неси го понасяше, като се

утешаваше с мисълта, че нейната тактика бе по-изтънчена, по-резултатна от цялата

му врява и всичките му грубости. Тя мислеше, че е спечелила „Лата“, всъщност

беше изпитвала с минаването на всеки ден след изпита все по-голяма сигурност, че

е спечелила стипендията. Не беше възможно всичкото й учене, принудителният й

труд, всичките тези дълги часове, търпеливо прекарани в същата тази студена

гостна, да останат невъзнаградени и макар че след излизането от университета

миналата седмица бе изпитала чувство на неудовлетворение от писмената си работа, сега Неси беше напълно възвърнала самоувереността си; тя смяташе, че е спечелила

стипендията — както се изразяваше баща й — „като нищо“. И все пак съществуваше

вероятност, малка, недопустима вероятност да не е сполучила. Това беше

немислимо, невъзможно, но въпреки това по някакви странни, хитри подбуди на своя

ум тя ловко бе взела предпазни мерки именно против тази вероятност. И Мери, и

баща й мислеха, че резултатът от конкурса ще бъде обявен най-рано след една

седмица — тя им беше казала така и те бяха й повярвали, — но Неси беше добре

осведомена и знаеше, че ще получи резултата тази сутрин. Тя го чакаше в момента, защото пощата от Глазгоу разнасяха сутрин в единадесет часа, а според

сведенията, които бе получила в университета, резултатите от изпита трябваше да

се изпратят вечерта на предишния ден. И сега Неси лукаво се усмихна при мисълта

за изобретателността, с която беше измамила всички. Това хрумване беше блестящо

и смело — подобно на неочакваното изпращане на онова писмо на Мери — и Неси го

беше осъществила. Баща й така я бе мачкал и потискал с подготовката за изпита, че не бе имала време да си отдъхне, да помисли; а сега бе успяла да си спечели

време. Това беше победа. Беше си осигурила цяла седмица, преди той заплашително

да поиска да види доказателството за нейния успех, цяла седмица, през която

можеше да обмисли и да скрои някакъв план да се избави от него, в случай че е

пропаднала. Но тя не е пропаднала… тя е сполучила… и вместо да използува всеки

момент от тази скъпоценна седмица за изнамиране начин да се спаси от гнева на

баща си, щеше да я изживее в спотаено щастие, щеше да крие тайната си, докато

нямаше сили да се сдържа повече, и щеше да им я поднесе неочаквано, да я разкрие

тържествено, а те щяха да я слушат изумени. Те нямаше да я узнаят, докато самата

тя не им я кажеше; никой не биваше да знае, дори и Мери, която беше толкова

добра към нея и която толкова я обичаше. Всъщност не трябваше ли да каже на

Мери? Не! Това щеше да провали целия й план. Когато реши да проговори, ще каже

първо на нея, но засега всичко трябва да се запази в тайна, запечатана в

собствената й душа; тя не искаше никой да надзърта през рамото й, когато ще

отваря писмото, тя трябваше да бъде сама, недосегаема за любопитни погледи,

които биха могли да забележат как треперят пръстите й, каква тревога се крие в

очите й.

Както стоеше в гостната, Неси изведнъж се стресна и леко затрепера с

цялото си тяло, когато забеляза една неясна синя фигура на другия край на

улицата — раздавача, който с бавната точност на всекидневната си обиколка щеше

да стигне при нея едва след половин час. След половин час тя щеше да получи

писмото, но трябваше на всяка цена да бъде самичка, за да го получи

необезпокоявана от никого! С усилие Неси откъсна погледа си от далечната фигура

Страница 262

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

на раздавача и неволно, почти машинално се обърна и се запъти към вратата,

променила изражението си така, че лицето й загуби издайническия си вид, стана

затворено, непроницаемо, после бавно се навъси. Когато влезе в кухнята, чертите

й станаха още по-намръщени и разтревожени, тя отиде при Мери, притисна ръка към

челото си и с мъка възкликна:

— Пак имам това главоболие, Мери! По-лошо от всеки друг път.

Мери погледна съчувствено сестра си.

— Бедничката ми малка Неси! — възкликна тя. — Много съжалявам! А пък аз

мислех, че си се отървала от него завинаги.

— Не, не! — възрази Неси. — Пак ме боли! Много ме боли… дай ми едно от

моите прахчета, бързо!

През закрилата очите й ръка Неси наблюдаваше как Мери отиде при бялата

картонена кутия, която винаги стоеше на камината, видя я как тя отвори кутията и

откри, че е празна, след това я чу състрадателно да се провиква:

— Знаеш ли, че са се свършили! Много съжалявам, миличкото ми! Аз бях

сигурна, че има още един-два праха.

— Свършили се! — възкликна Неси. — Това е ужасно! Какво ще правя без

тях! Главата ми се пръска! Трябва веднага да взема един прах!

Мери погледна загрижено наведената глава на сестра си и попита:

— Какво мога да направя за тебе, миличка? Искаш ли студена кърпа с вода

и оцет?

— Казах ти вече, че това не ми помага! — сърдито отговори Неси. — Ще

трябва да ми вземеш прахове. Върви веднага, моля ти се!

На Мериното лице се изписа неувереност и след кратко мълчание тя

промълви:

— Не мога да изляза сега, скъпа. Трябва да сготвя обеда и да свърша

всичко друго. Полегни малко, пък аз ще ти поразтъркам челото.

— Върви да ми донесеш прахове! — избухна Неси. — Нима не можеш да ми

направиш тази малка услуга! Нали уж винаги ми разправяш, че искаш да ми

помогнеш? Няма да ми олекне, докато не взема прах — ти знаеш, че това е

единственото нещо, което ми помага.

След моментно колебание, през време на което съчувствено гледаше Неси,

Мери бавно протегна ръце към връзките на престилката си и още по-бавно ги

развърза.

— Добре, миличка! Не мога да те гледам как страдаш! Ще отида и ще помоля

да ти ги направят веднага. — После, на излизане от стаята, тя добави със

състрадание: — Няма да се бавя и една минутка. Полегни и си почини, докато се

върна.

Неси послушно легна, като си помисли с вътрешно задоволство, че тази

минутка щеше да трае цял час, че тя щеше да има достатъчно време да получи

писмото и пак да се успокои, преди Мери да успее да отиде в града, преди да

дочака с досада аптекаря да изпълни рецептата и да се върне при нея. Тя се

поусмихна, когато чу входната врата да се затваря зад сестра й; тази усмивка пак

стопи сдържания израз на лицето й, то отново придоби своя предишен странен и

лукав вид; Неси скочи и нетърпеливо изтича в гостната!

Да! Ето, Мери вървеше по улицата, бързаше (бедничката!) да поръча

лекарството, като че ли в къщата нямаше още две прахчета, скрити в чекмеджето на

бюфета, ето, без да забележи, тя се размина с раздавача, който се беше запътил

насам. Той имаше в чантата си нещо, което щеше да донесе на Неси по-голямо

облекчение, отколкото всички прахове, които би могъл да й даде Лори. Но колко

беше бавен! Това е Дан, позна го Неси — по-старият от двамата раздавачи, които

им носеха пощата, същият, който с такъв важен и достоен вид връчваше писмата от

Мат и многозначително се провикваше:

— Както изглежда, трябва да е нещо важно! — Но никое от писмата на Мат

никога не беше толкова важно, както това известие днес! Защо той не побързаше?

Както стоеше и гледаше, Неси смътно почувствува, че някога вече е стояла

пред същия прозорец в гостната, обзета от същото възбуждение и очакване, и

изведнъж се сети, без да се мъчи съзнателно да си спомни, че то беше в деня,

когато Мама получи телеграмата, която толкова я развълнува. Спомни си приятния

трепет, с който бе държала оранжевата бланка, и колко ловко бе маневрирала, за

да не узнае нищо по този въпрос баба Броуди. Сега не я беше страх, че писмото й

може да попадне в ръцете на старицата, защото тя беше полусляпа и почти съвсем

глуха и не излизаше от стаята си, освен когато усетеше; че е време да се яде.

Дан се приближаваше, спокойно преминаваше от едната страна на улицата на

другата, накуцваше, като че ли имаше по един мазол на всеки пръст на краката си, сложил тежката си чанта върху превития си гръб като хамалин. И все пак колко

бавно идваше той! Но сега вече, колкото и да беше странно, Неси не изпитваше чак

толкова горещо желание той да побърза, като че ли й се искаше Дан да си гледа

работата и да остави нейното писмо последно. Изглежда, всички от тяхната улица

Страница 263

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

имаха писма този ден и всички, точно както й се искаше, щяха да ги получат преди

нея. Дали Джон Грирсън бе вече получил своето писмо? Надали му се е зарадвал, ако го е получил. Колко много й се искаше да види съкрушеното му лице, когато го

отвори. Колкото за самата нея, тя въобще не искаше сега никакво писмо; то я

тревожеше, а тя беше толкова сигурна, че е спечелила „Лата“, че не си

заслужаваше трудът да отваря за потвърждение плика. Има пликове, които мъчно се

отварят!

Но ето че Дан вече се запъти към тяхната къща и тя потрепера с цялото си

тяло, не можеше да си поеме дъх, когато той нехайно отмина портата им, сякаш

сигурен, че вече не може да има писма за семейство Броуди, после внезапно се

спря, върна се и накара сърцето й буйно да подскочи в гърдите.

Цял век мина, докато иззвъня звънецът, но той иззвъня и Неси се видя

принудена, все едно дали искаше, или не, да се отдели от прозореца и да отиде да

отвори, не с весело подскачане, както бе сторила това при получаването на

телеграмата, а бавно, със странно, безразлично чувство, като че ли не отиваше да

отвори, като че ли още стоеше до прозореца и виждаше собствената си фигура

стъпка по стъпка да излиза от стаята.

Пликът, дълъг, дебел и внушителен, със син герб на гърба, беше в ръката

на Дан и очите й се заковаха на писмото, когато се спря на прага; тя не виждаше

усмивката, сбърчила покритата с вени червена буза на раздавача, оголила

пожълтелите му от тютюн зъби, почти не виждаше самия него и все пак смътно

долови, че той й каза, както беше очаквала:

— Както изглежда, трябва да е нещо важно.

Но ето че ръката й усети писмото, пръстите й почувствуваха плътната

грапава хартия, очите й съзряха калиграфския надпис със собственото й име,

изрисуван внимателно в средата на бялата му повърхност. Неси не знаеше колко

дълго бе съзерцавала името си, но когато вдигна очи, Дан беше си отишъл, а тя не

беше му поблагодарила, не беше му дори заговорила и сега, като погледна

безлюдната улица, почувствува леко съжаление, че се е показала неучтива,

помисли, че трябва някак да поправи грешката си пред раздавача — може би да му

се извини или да му подари тютюн за Коледа. Но първо трябваше да отвори това, което той й беше дал.

Тя се обърна, затвори вратата, даде си сметка, че няма защо да се връща

в тази толкова омразна за нея мрачна гостна, беззвучно прекоси хола и влезе в

празната кухня. Там веднага освободи ръката си от писмото и го остави на масата.

След това се върна при вратата, през която току-що беше влязла, увери се, че тя

е плътно затворена, отиде до вратата на килера, провери я по същия начин и

накрая, сякаш убедена най-после в своята пълна самота, върна се и седна до

масата. Всичко беше, както бе желала, всичко бе станало, както толкова хитро бе

предвидила; сега тя беше самичка, ненаблюдавана от никого, скрита; нямаше какво

повече да прави, нямаше какво повече да чака, нищо не й пречеше да отвори

писмото.

Погледът й отново падна на плика, не втренчено, както при получаването

му, а с растяща, трепетна възбуда. Устните й изведнъж изтръпнаха, устата

пресъхна и тя неудържимо се затресе от глава до крака. Неси виждаше не

продълговатия бял плик на писмото, а самата себе си, вечно наведена над

учебниците — в училище, у дома, в изпитната зала на университета, — с

надвесената навсякъде, над нея грамадна фигура на баща й, която тежеше над нея и

върху нея като някаква неизбежна сянка. Писмото сякаш отразяваше собственото й

лице, което я гледаше с трогателен поглед и разказваше, че всичко, заради което

беше работила, всичко, заради което беше принуждавана да се труди, цялата цел на

нейния живот лежеше тука, на масата, в няколко думи, написани на един-единствен

скрит лист хартия.

Името й стоеше на плика, а същото име трябваше да стои и на този скрит в

него лист, иначе всичко, което беше извършила, целият и живот губеха своя

смисъл. Неси беше сигурна, че в писмото стоеше нейното име, единственото име, срещу което никога не бяха писани слаби бележки, името на печелившия стипендията

„Лата“; и въпреки това я беше страх да го види.

Но това беше направо смешно! Нямаше защо да се страхува от името си,

което, както татко й правилно и настойчиво повтаряше, беше прекрасно име,

благородно име, име, с което тя с право можеше да се гордее. Тя беше Неси

Броуди… тя бе спечелила „Лата“! Всичко това беше предвидено преди много месеци, всичко бе предрешено от баща й и от самата нея. Божичко! Та нали тя беше

способното дребосъче… най-умното момиче в Ливънфорд… първото момиче, спечелило

стипендията… гордостта за името Броуди! Като насън ръката й се протегна към

писмото.

Колко чудно, пръстите й така неестествено трепереха, докато отваряха

пред собствените й очи дебелия плик. Колко тънки бяха нейните пръсти! Тя не

искаше те да отворят писмото, а те го отвориха; ето, те вече с леко треперене

Страница 264

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

държаха извадения отвътре лист.

Е, трябваше да си види името — името на Неси Броуди. Това положително не

беше голяма мъка: да погледне за миг собственото си име. Този миг бе настъпил!

С разтуптяно от неудържимо, непоносимо вълнение сърце Неси разгъна листа

и го погледна.

Името, което се мярна пред притъмнелия й поглед, не беше нейното — то

беше името на Грирсън. Джон Грирсън беше спечелил „Лата“!

За една секунда Неси гледаше писмото, без да може да го проумее, после

очите й се изпълниха с растящ страх, от който зениците й се разшириха така, че

думите се разляха и съвсем изчезнаха от погледа й. Неси седеше неподвижна,

скована, почти без да диша, все още с писмото в ръка, а в ушите й кънтеше поток

от думи, изричани от ръмжащия глас на баща й. Тя беше сама в стаята, той беше в

кантората на една миля от нея и все пак в измъченото си въображение Неси го

чуваше, живо го виждаше пред себе си.

„Грирсън е спечелил! Оставила си се да те бие копелето на този парвеню!

Нямаше да е чак толкова лошо, ако беше който и да е друг, но Грирсън, синът на

тази подла свиня! И след като толкова говорих, че си я спечелила! Това е

безобразие! Безобразие, казвам ти. Празноглава идиотка такава… И това след като

се заробих с тебе, след като вложих всичките си сили да те карам да учиш! Боже!

Няма да го изтърпя! Ще ти извия тоя тънък врат!“

Неси се отпусна по-дълбоко в креслото, опитвайки се да се освободи от

невидимото му присъствие, все още с ужас в очите; тя се сви, сякаш той

пристъпваше към нея, протегнал огромните си ръце. Тя седеше все тъй неподвижно, дори устните й не се мърдаха, но чуваше жалния си вик:

„Аз направих всичко, каквото можех, татко! Не можех да направя нищо

повече! Не ме пипай, татко!“

„Всичко, каквото можеше! — съскаше той. — Това, което си могла, не е

било достатъчно, за да биеш Грирсън. Уж се кълнеше, че стипендията била в джоба

ти! Сега ще трябва да понасям нови оскърбления заради тебе! Аз ще ти платя за

това! Казах ти, че ще имаш за какво да съжаляваш, ако пропаднеш!“

„Не! Не, татко! — пошепна Неси. — Не исках да пропадна! Това няма да се

повтори, обещавам ти! Ти знаеш, че винаги съм била най-силната ученичка в класа.

Винаги съм била твоята Неси. Ти няма да мъчиш такова дребосъче като мене. Втория

път ще изкарам по-добре.“

„За тебе няма втори път! — крещеше й Броуди. — Аз… аз ще те удуша за

това, което ми направи!“

Когато той се нахвърли върху нея, Неси разбра, че ще я убие, и когато

изписка, затворила очи от безумен, неописуем ужас, този ремък, който й стягаше

главата през последните изтощителни месеци, внезапно се скъса и й дари мир и

съвършен покой. Това, което бе стягало главата й, се изгуби, тя се освободи от

притискащия я ремък, страхът й изчезна и тя беше свободна. Неси отвори очи,

видя, че баща й вече не беше пред нея, и се усмихна, усмихна се с безгрижна,

весела усмивка, която заигра по подвижните й черти като трепкаща светлина и

незабелязано прерасна в неудържим кикот. Макар че не се смееше високо, тя се

свиваше като от спазми, по бузите й се стичаха сълзи и цялото й слабичко телце

се тресеше в забравата на този смях. Неси се смя много дълго, после веселието й

секна също така внезапно, както, беше възникнало, сълзите мигновено пресъхнаха и

лицето й придоби задълбочено и хитро изражение, сякаш едва забележимото

лукавство, което беше се изписало на него, когато бе стояла и мислила в

гостната, бе взело исполински размери. Сега обаче, тласкана в определена посока

от някаква вътрешна сила, тя не мислеше; за нея не съществуваше необходимостта

да мисли! Глътна стиснала устни, Неси внимателно сложи на масата като някаква

скъпоценност писмото, което досега бе държала стиснато в ръката си, стана от

креслото и права се заоглежда наоколо, кимайки като кукла с клатеща се глава.

Когато кимането секна, по лицето й трепна усмивка, но този път бегла, тя тихо си

пошепна за насърчение: „Щом нещо заслужава да го правиш, прави го както трябва, миличка Неси!“, обърна се и на пръсти излезе от стаята. Със същата мълчалива и

пресилена предпазливост тя се качи по стълбите, спряла се ослуша на площадката, после, успокоена, заситни към стаята си. Там, без да се двоуми, Неси отиде при

умивалника, наля студена вода в легена и се залови грижливо да си мие ръцете и

лицето. След като се изми по най-грижлив начин, почна да се бърше, докато

бледото й личице заблестя от прилежното търкане с кърпата, свали старата си

сивобежова рокля, извади от чекмеджето чистата рокличка от кашмир, по-хубава от

която нямаше. Явно, сега тя не я задоволяваше напълно, защото Неси поклати глава

и промърмори:

— Това не е достатъчно хубаво за тебе, миличка Неси! Съвсем не е

достатъчно хубава сега!

Въпреки всичко тя си я сложи със същата спокойна грижливост и лицето й

пак светна, когато вдигна ръце към косата си. Докато разплиташе плитките и

Страница 265

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

четкаше косата си с бързи движения по цялата й дължина, от време на време тя

тихо, с одобрение си шепнеше: „Моята хубава коса! Моята прекрасна коса!“ Доволна

най-сетне от хубавата златиста лъскавина, постигната с четкането, Неси се

изправи пред огледалото и се загледа с унесена, загадъчна усмивка; сетне взе

единствения си накит, малка огърлица от корали, които някога й беше подарила

Мама като възмездие за невниманието на Матю, понечи да я сложи на врата си, но

изведнъж отдръпна ръката с коралите. „Те са много остри, тези мъниста“ — пошепна

тя и полека ги сложи обратно на масичката си.

Без да губи повече време, Неси тихичко излезе от стаята, слезе по

стълбите и в хола си сложи габардинената дрешка и сламената шапка с хубавата, нова сатенена панделка, купена и зашита от Мери. Сега Неси беше напълно облечена

за излизане, с най-хубавите си дрехи — както беше облечена в деня на изпита. Но

не излезе от къщи; вместо това крадешком се промъкна пак в кухнята.

Тука Неси започна да действува по-бързо. Хвана един от тежките дървени

столове, премести го точно по средата на стаята, след това отиде при струпаните

на бюфета учебници, пренесе ги на стола, нареди ги в плътна купчина, огледа ги с

доволен вид и оправи някои малки неправилности в симетрията на купчината с леки

и точни движения на пръстите си. „Тая работа добре я свърши, мила моя —

промърмори тя с удовлетворение. — Ти си момиче, от което би излязло добра

домакиня.“ Докато си казваше това, Неси се отдалечи заднишком от стола, все още

любувайки се на делото си, но когато стигна до вратата, обърна се и тихо се

плъзна в килера. Тука се наведе и взе да рови в панера с прането при прозореца, после се изправи с тържествуващо възклицание и се върна в кухнята, стиснала нещо

в ръка. Това беше късо парче от въжето за пране. Сега движенията й станаха още

по-бързи. Сръчните й пръсти трескаво правеха нещо с единия край на тънкото въже, след това тя се качи на стола и изправена на струпаните книги, върза другия му

край за куката на тавана. Тогава, без да слиза от стола, тя взе писмото от

масата и си го забоде на гърдите, шепнейки: „Първа премия, Неси! Колко жалко, че

не е червена лента!“ Най-после тя внимателно вмъкна главата си в направената от

нея примка, като гледаше да не изкриви шапката си, грижливо прекара въжето под

разпуснатите си коси и го стегна — всичко беше готово.

Тя весело се поклащаше върху грамадата книги, като дете, качило се върху

пясъчен замък, а очите й жадно се вглеждаха през листака на люляковия храст

отвъд, сложеният на облегалката на стола крак бутна опората и тя увисна. Куката

силно се огъна, но гредата, в която беше забита, продължаваше здраво да я държи.

Въжето се опъна, но не се скъса. Неси висеше и се гърчеше като дърпана с конец

марионетка, а тялото й се удължаваше и като че ли отчаяно протягаше единия

люшкащ се крак с усилие да стигне пода, но не можеше да го стигне, защото имаше

два пръста разстояние. Шапката смешно се килна на челото й, лицето й бавно

потъмняваше, колкото повече въжето се врязваше в тънката й бяла шия; очите,

винаги молещи, дори умоляващи и сини като великденчета, с леко учудване се

замъглиха от болка, сетне бавно се изцъклиха; устните й се наляха с кръв,

подпухнаха и се отвориха, малката й долна челюст увисна, тънка струйка пяна

беззвучно потече по брадичката й. Неси се поклащаше насам-натам, увиснала в

стаята всред тишината, нарушавана само от едва чутото шумолене на люляковите

листа в прозореца, докато най-после тялото й леко потрепера и остана неподвижно.

Къщата беше безмълвна, сякаш потънала в безмълвието на смъртта, обаче,

след продължителна тишина се чу как някой се раздвижи на горния етаж и бавно, с

несигурни крачки заслиза по стълбите. Най-после вратата на кухнята се отвори и

вътре влезе баба Броуди. Привлечена тук от стаята си от приближаването на

обедния час и от желанието да си препече по-мек хляб, тя се тътреше напред с

наведена глава, без нищо да вижда, докато не се блъсна в трупа.

— Тцъ, тцъ! Къде съм тръгнала? — промърмори тя, дръпна се назад и с

изумление загледа с помътнелите си очи висящата фигура, която от тласъка на

ръката й беше отново се раздвижила и сега леко се клатеше към нея. Старото й

лице се смръщи, тя се взря с недоверие, внезапно устата й зяпна, а когато трупът

на мъртвото момиче пак я докосна, тя залитна назад и изпищя:

— О, боже господи! Какво… Какво е това? Тя… тя се е…

От устата й се изтръгна още един вик! С несвързани думи баба Броуди се

обърна, закуцука от стаята, с един замах отвори входната врата и се втурна вън

от къщата.

Бързайки презглава, тя измина двора и излезе на улицата и там, когато се

обръщаше, за да продължи бягството си, се сблъска и почти падна в прегръдките на

Мери, която я изгледа с тревога и извика:

— Какво е станало, бабо? Да не ти е лошо?

Старицата се вторачи в нея, лицето й се гърчеше, хлътналата й уста се

кривеше, езикът не я слушаше.

— Какво ти има, бабо? — повтори Мери с изумление. — Лошо ли ти е?

— Там! Там вътре! — пелтечеше старата и безумно сочеше с вдървената си

Страница 266

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

ръка към къщата. — Неси! Неси там вътре! Тя… тя се е обесила… в кухнята!

Мери метна поглед към къщата, забеляза отворената врата, с вик на ужас

изтича край старата жена и все още с бялата кутийка прахове против главоболие в

ръка, се качи бегом по стъпалата, втурна се в хола и оттам в кухнята.

— О, боже! — викаше Мери. — Моята Неси! — Тя изтърва кутийката,

светкавично издърпа чекмеджето на бюфета, грабна един нож и замахна срещу

опъналото се въже. В една секунда въжето бе прерязано и топлото тяло на Неси

беззвучно падна върху Мери и се свлече на пода. — О, боже! — повторно извика тя.

— Пощади я за мен! Ние двете си нямаме никой друг! Не я оставяй да умре! —

Обхванала с ръце мъртвата си сестра, Мери я сложи на пода, отпусна се на колене, с треперещи пръсти задърпа впилото се в отеклата шия на момиченцето въже и

най-сетне разхлаби примката. Тя удряше трупа по ръцете, милваше по челото,

несвързано викаше с глас, задавен от ридания: — Проговори ми, Неси! Аз те

обичам, моя любима сестричке! Не ме оставяй! — Но отворените, безжизнени устни

не даваха отговор; тогава, в пристъп на отчаяние, Мери скочи на крака и отново

се втурна вън от къщата, на улицата. Тя се заоглежда като побъркана и видя към

нея да идва момче на велосипед.

— Спри! — изкрещя Мери, безумно размахала ръце, и когато момчето учудено

спря до нея, притисна ръка до сърцето си и задъхано, недоизговаряйки думите, се

замоли: — Повикай лекар! Повикай доктор Ренуик! Бързо! Сестра ми е болна! Върви

бързо! Бързо! — Тя го отпрати с още един вик, върна се в къщи, втурна се да

вземе вода, пак коленичи, вдигна Неси в прегръдките си, намокри подутите й

устни, помъчи се да я накара да пие. После сложи отпуснатата глава на Неси на

възглавница, взе да бърше с мокра ръка потъмнялото й лице и със задавен глас

зашепна:

— Заговори ми, скъпа Неси! Искам да живееш! Искам да живееш! Не трябваше

да те оставя сама! О, защо ме накара да изляза?

След като изми лицето й, тя не знаеше вече какво да прави и остана на

колене до проснатия труп със стичащи се по лицето й сълзи и безумно сключени

ръце.

Мери стоеше така на колене, когато през все още отворената врата се чуха

бързи крачки и в стаята влезе Ренуик. Отначало той не забеляза трупа на Неси

поради коленичилата пред него Мери и като видя само нея, закова се на място и

високо извика:

— Мери! Какво се е случило?

Но когато пристъпи напред, той сведе очи, видя тялото на пода и в миг

коленичи до Мери. Ръцете му бързо заопипваха трупа, а Мери го наблюдаваше с ням, измъчен поглед; в следващия миг той вдигна очи към нея през тялото на сестра й и

бавно промълви:

— Недейте стоя повече на колене, Мери! Нека… нека да я сложа на

кушетката.

Мери разбра по неговия тон, че Неси е мъртва, и докато Ренуик вдигаше

тялото на кушетката, стана с треперещи устни, с гърди, разкъсвани от непоносима

мъка в сърцето.

— Аз съм виновна — съкрушено пошепна тя. — Аз излязох да й поръчам

прахове против главоболие.

Ренуик се обърна към нея от кушетката и нежно я изгледа.

— Не сте виновна, Мери. Вие направихте за нея всичко.

— Защо го направи? — изплака Мери. — Аз я обичах толкова много! Аз исках

да я закрилям!

— Сигурен съм в това! Тя трябва да се е побъркала, бедното дете — тъжно

отговори Ренуик. — Бедното наплашено дете!

— Аз бях готова да направя всичко за нея — пошепна Мери. — Аз бях готова

да умра за нея!

Ренуик изгледа девойката, изтерзаното й от скръб лице, помисли си за

нейното минало, за сегашната й мъка, за безрадостната несигурност на нейното

бъдеще и докато се взираше в пълните й със сълзи очи, усети как и него го

обземаше неизразимо вълнение. Като извор, скрит дълги години дълбоко под земята

и внезапно бликнал на дневната светлина, чувствата му го понесоха като отприщен

поток. Сърцето му натежа от нейната скръб и завладян от увереността, че никога

не ще може да я остави, той се приближи към нея и тихо каза:

— Мери! Не плачи, скъпа! Аз те обичам!

Тя го погледна през сълзи с невиждащи очи, когато той застана до нея, и

в същия миг се озова в неговите прегръдки.

— Ти няма да останеш тука, скъпа — шепнеше Ренуик. — Сега ти ще дойдеш с

мене. Искам да станеш моя жена. — Той утешаваше ридаещата в неговите обятия Мери

и й казваше, че трябва да я е обикнал още в онзи миг, когато я бе видял за първи

път, но и сам не е знаел това досега.

Докато двамата стояха така, неочаквано се чу висок глас, който ги оглуши

Страница 267

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

с невероятна, свирепа сила.

— По дяволите! Какво значи това в моята къща?

Беше Броуди. Застанал на прага, откъдето кушетката не се виждаше поради

отворената врата, той беше се заковал неподвижно, впил в тях изскочилите от

орбитите си от гняв и изненада очи. — Значи, това е твоят любовник! — яростно

закрещя той, като влизаше в стаята. — Значи, този ти е пратил хубавото черно

грозде. Чудех се кой ли може да бъде, но, бога ми, не ми дойде на ум, че може да

е този… Този фин господин!

При тези думи Мери трепна и щеше да се отдели от Ренуик, но той не я

пусна и тъй, прегърнал я с една ръка, втренчено изгледа Броуди.

— Няма какво да ме гледаш така надменно — подигравателно заговори Броуди

с отривист, злобен смях. — Не можеш ми замаза очите! Тоя път си ми паднал в

ръцете. Чудесен стълб на обществото в града, гледай го ти него, да дойде в

къщата ти и да я превърне в публичен дом!

В отговор Ренуик се изправи още по-непреклонно, бавно вдигна ръка и

посочи кушетката.

— Вие стоите пред лицето на смъртта — рече той.

Въпреки волята си Броуди сведе очи пред студения поглед на доктора.

— Да не сте луд? Да не сте полудели всички? — промърмори той. Но се

обърна натам, където сочеше пръстът на Ренуик, и когато видя тялото на Неси,

трепна и залитна към кушетката. — Какво… какво е това? — зашеметен извика той. —

Неси! Неси!

Ренуик отведе все още притискащата се към него Мери до вратата, спря се

и сурово изрече:

— Неси се е обесила в тази кухня, понеже е пропаднала на изпита за

„Лата“, и господ е свидетел, че вие сте виновен за нейната смърт. — При тези

думи той изведе Мери от кухнята и двамата заедно излязоха от къщата.

Броуди не ги чу да излизат; замаян от последните думи на Ренуик и от

странната неподвижност на лежащото пред него тяло, той промърмори:

— Те искат да ме уплашат! Събуди се, Неси! Това съм аз, татко ти. Хайде,

мъничката ми, събуди се! — Нерешително протегнал ръка да я разтърси, той

забеляза писмото на гърдите й, откъсна го от роклята й с треперещи ръце го

поднесе към очите си.

— Грирсън! — пошепна той с изумление. — Грирсън я спечелил! Значи, тя

наистина е пропаднала!

Листът падна от неговата ръка и погледът му неволно се спря на Несината

шия, прерязана от яркочервения белег. Дори и след като го видя, Броуди пак

докосна безжизненото й отпуснато тяло и лицето му се наля с кръв, стана червено

като белега на бялата й кожа.

— Боже! — пошепна той. — Тя… тя се е обесила! — Той закри очите си с

ръка, сякаш нямаше повече сили да гледа това зрелище. — Боже мой! — измънка

отново той. — Тя… тя… — А след това промълви тъй, като че не му стигаше въздух:

— Аз обичах моята Неси! — Тежък стон се изтръгна от гърдите му. Залитайки като

пиян, слепешката, Броуди се отдалечи заднишком от трупа и несъзнателно се

отпусна в креслото си. Пристъп на ридания без сълзи го разтърсваше и разкъсваше

гърдите му от мъка. Оборил глава на ръцете си, той остана така, с изтерзан ум, завладян от една-единствена Всепоглъщаща мисъл и все пак пронизван от други

бегли мисли, от безкраен поток от образи, който преминаваше край мъртвата му

дъщеря като шествие от сенки, прелитащи край почиващата върху катафалка

покойница.

Той виждаше сина си и Нанси, двамата заедно, залени от слънчева

светлина, виждаше прегърбената фигура и покъртително наведената настрана глава

на жена си, подигравателното лице на Грирсън, присмиващо му се в неговото

нещастие, виждаше прегърналия Мери Ренуик, дръзката фигура на младия Фойл,

осмелил се да излезе насреща му в собствената му кантора; виждаше раболепния

Пери, Блер, Пакстън, Гордън, дори Дрон — те всички безмълвно се изреждаха пред

затворените му очи, всички минаваха с извърнати от него глави, всички го

обвиняваха, отправили тъжен поглед към тялото на Неси, което почиваше на

смъртното си ложе.

Стори му се, че не може повече да изтърпи терзанието на тези вътрешни

видения; той вдигна глава от ръцете си, откри очите си и погледна крадешком към

кушетката. Погледът му веднага падна на слабата провесена ръчица на мъртвото

дете, увиснала безжизнена и неподвижна, с безсилно разтворени бледи восъчни

пръстчета. Потресен, Броуди вдигна очи и като сляп загледа през прозореца. Той

все още седеше така, когато вратата бавно се отвори и в стаята влезе майка му.

Неотдавна преживеният ужас беше се заличил от старческия й ум, цялото печално

събитие бе се загубило в гънките на вдетинения й мозък, тя се дотътри до своя

стол и седна срещу сина си. Очите й се взряха в Броуди, за да отгатнат със

замъгления си поглед неговото настроение; сетне, сметнала мълчанието му за

Страница 268

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

благоприятен признак, старицата измънка:

— Знаеш, ще си препека малко мек хляб. — С тези думи тя стана, забравила