i 3e0c0223816db71f

задълбочеше в някоя книга, тя ставаше нейна робиня.

— Ти съвсем си станала робиня на тези глупости — подигра я той веднъж,

когато тя не отговори веднага на въпроса му. — Залепила си се за книгата като

пияница за бутилката. Можеш да седиш и да четеш, дори къщата да изгори над

главата ти.

Като установи с неспокоен поглед, че е безсмислено да безпокои майка си

и че при тези обстоятелства не би могла да получи от нея смислен, а камо ли

утешителен отговор, Мери тихо и незабелязано излезе да изпълни поръчението си.

По пътя към града тя беше потопена в тъжните си, тревожни мисли и

пристъпяше бавно и отпуснато, с наведена глава. Въпреки, че по този начин пътят

й отне повече време, тя стигна до магазина, без да открие дори най-слаба

възможност за разрешение на загадката си.

В магазина Питър Пери бе сам — оживен, надут и важен, с величественост

поради пълната отговорност, която носеше сега. Той поздрави Мери с припряно

многословие, лицето му се озари от удоволствие, а бледите му страни станаха още

по-бели от радостната изненада да я види.

— Това наистина е неочаквано удоволствие, госпожице Мери. Нямаме често

удоволствието да ви видим тук на работа. Боже мой! Какво удоволствие! Какво

удоволствие! — повтаряше той възбудено и търкаше тънките си прозрачни и

треперещи пръсти с бързи и резки движения; после се спря изведнъж напълно

объркан. Пери бе слисан от стечението на обстоятелствата, които доведоха Мери в

магазина точно в деня, когато баща й отсъствуваше, и би могъл да разговаря с

нея. В смущението си той напълно забрави блестящите разговори, които така често

водеше във въображението си с рой царствени млади дами от най-висшето общество и

на които гледаше като на репетиции за случаи като сегашния. Сега той мълчеше, той, който бе мечтал за такава щастлива възможност, казвайки си: „Само да ми се

удаде случай, как бих блеснал пред госпожица Мери.“ Той, който се обръщаше в

запарената задна стаичка към дъската за гладене с лекота и надменно красноречие, сега стоеше с вързан език. Парализираща безчувственост обхвана човека, който в

неделя сутрин се излежаваше в романтична мечтателност, с поглед, впит в

месинговата топка на таблата на кревата като в някаква корона, и очароваше

херцогини с изисканата си реч. Той усети как мускулите му се отпускат, кожата му

се овлажни и го засърбя, хладна пот изби по порите му; окончателно се обърка, внезапно професионалните му маниери взеха връх и той изтърси:

— Моля, седнете, мадам, с какво мога да ви услужа?

Пери бе потресен: колкото кръв бе останала в жилите му, нахлу болезнено

в главата и образът на Мери се разплу пред очите му в мъглата на смущението.

Пери не се изчерви — за него това бе невъзможно, — но му се зави свят. За негово

удивление и облекчение обаче Мери не прояви нито възмущение, нито изненада.

Всъщност мислите й все още блуждаеха тъжни и далечни, тя все още не бе се

съвзела от мрачните химери и изобщо не бе го чула; вместо да покаже учудване, тя

с благодарност прие машинално предложения й от Пери стол и се отпусна на него с

уморена въздишка.

Изведнъж тя вдигна поглед, сякаш едва сега го видя.

— О, господин Пери — възкликна тя. — Аз… аз трябва да съм се замислила.

Нямах представа, че сте тук.

Пери бе леко засегнат. Като се гледаше женствената му фигура,

най-невероятно нещо на света би било да се помисли, че той може да храни, както

обикновено става, тайна страст към дъщерята на господаря си. А в действителност

Страница 46

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

беше точно така и в най-високите, необуздани и потайни полети на въображението

си той виждаше как един изключително способен млад човек може да стане съдружник

във фирмата чрез сключване на такава връзка с дома Броуди, която е много

по-здрава, отколкото долните търговски връзки. Мери и не подозираше за неговите

оптимистични мечти, но в сърцето си съжаляваше боязливия младеж, който така явно

се страхуваше от баща й. Тя го погледна любезно.

— Трябва да ви предам нещо, господин Пери — каза тя. — Господин Броуди

няма да дойде днес и иска вие да наглеждате работата в негово отсъствие.

— О, разбира се, госпожице Броуди! Много добре разбрах, че баща ви днес

ще бъде на изложбата. Всъщност аз съм взел всички мерки, за да бъда тук през

целия ден. Тук ще обядвам. Отлично зная, че шефът извънредно харесва подобни

зрелища.

Ако Броуди сам бе чул да се споменава името му по такъв начин, той би

унищожил помощника си с един поглед, но Пери сега се бе съвзел, бе готов да си

отдаде нужното уважение и в себе си преценяваше последната си цветиста забележка

като твърде сполучлива.

— Но дори и в отсъствието на шефа работата ще продължава, госпожице

Броуди, и аз се надявам, че ще продължава добре — добави той сладкодумно. — Вие

лично можете да бъдете уверена, че ще направя всичко по силите си, за да върви

работата гладко.

Тонът му бе толкова сериозен, влажните му очи блестяха така

красноречиво, че въпреки апатията си, Мери изпита благодарност към него, макар

че едва ли знаеше защо.

В този момент влезе купувач, един работник от корабостроителниците,

който поиска нов каскет. Мери тъкмо се готвеше да излезе, но от душевна

отпадналост се чувствуваше изнемощяла и бездейна, а телесната умора я

приковаваше към удобния стол. Тя не изпитваше желание да се връща в къщи и пред

очите й, макар и безразлично следящи движенията му, Пери, възползувал се от

чудесната възможност да прояви способностите си, обслужи клиента с порой от думи

и извърши чудеса на извънредна ловкост и сръчност с кутиите и малката стръмна

стълба, а накрая и с хартията и канапа. Когато купувачът си отиде, Пери се върна

със самодоволен вид и като се наведе над тезгяха, поверително забеляза:

— Баща ви има чудесно предприятие, госпожице Броуди; това е истински

монопол.

Той се гордееше и с тази дума и въпреки че тя произхождаше от един труд

по икономика, с който се бореше вечер, той й я произнесе като свое дълбоко и

своеобразно откритие.

— Не че… ако смея да предложа… не че не би могло да се уголеми с някои

нови идеи и с известно модернизиране, може би с някои нововъведения, дори с

разширение на магазина… Да, това би могло да стане — добави той подкупващо.

Мери не отговори, което предизвика у него потискащото чувство, че той

някак си не успява да прикове вниманието й; разговорът му се струваше

едностранен.

— Надявам се, че се чувствувате добре? — осведоми се той след доста

дълга пауза.

— Съвсем добре — отзова се тя машинално.

— Изглеждате ми, ако смея да се изразя така, малко поотслабнала в

лицето.

Тя вдигна очи.

— Мислите, че съм отслабнала?

— Положително!

Пери използува случая, за да се загледа с израз на почтителна

загриженост в безучастното й, помрачено лице. Той се бе облегнал на тезгяха,

подпрял острата си брадичка на дългите си пръсти, и с цялото си тяло заемаше

заучена поза на възхищение.

— Всъщност — продължи той смело — макар да сте красива както винаги, ако

ми позволите да се изразя така, изглеждате мъничко неразположена. Опасявам се, че горещият ден ви измъчва. Да ви донеса ли чаша вода?

Преди тя да успее да откаже, той скочи в пристъп на услужливост, излетя

като куршум, незабавно се върна с пълна догоре чаша с искряща вода и натика

студеното, изпотено стъкло в безволно отпуснатата й ръка.

— Изпийте я, госпожице Мери — настоя той. — Това ще ви помогне.

Тя сръбна няколко глътки, колкото да не го обиди, а в това време

внезапна тревожна мисъл го изпълни със загриженост.

— Вярвам, че не сте болна. Толкова сте бледа. Бяхте ли при вашия лекар?

— запита той с най-благоприличния си тон.

При тези превзети думи Мери спря ръката, която наполовина бе издигнала

чашата към устните й, сякаш я бе озарил лъч, който с внезапна лъчезарност й

показваше какъв път да поеме. Тя погледна Пери сериозно и съсредоточено, после

Страница 47

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

отправи погледа си през отворената врата навън и изведнъж решително стисна

устни.

За момент тя остана неподвижна, а след това стана поривисто и прошепна:

— Сега трябва да вървя, господин Пери. Благодаря ви за любезността.

Без да му даде време да се опомни, тя тихо се запъти към вратата и

излезе от магазина, оставяйки го да зяпа тъпо към чашата, празния стол и

празното пространство. Какво странно момиче, мислеше си той, да си тръгне така, когато той се отнасяше тъй възхитително към нея; но, разбира се, жените са

странни същества, а общо взето той смяташе, че се е държал много похвално.

Господин Пери започна да си подсвирква.

Когато излезе на улицата, Мери тръгна не надясно, накъдето беше домът й,

а наляво, по пътя, който водеше към Ноксхил. Случайната забележка на Питър Пери

й подсказа разрешението, което тя сляпо търсеше, и тъкмо това я накара да поеме

сега обратната посока. Тя ще иде на доктор. Докторите са мъдри, лоялни, любезни; те лекуват, съветват, утешават и при това уважават тайните на пациентите. Тя

веднага си помисли за единствения лекар, когото познаваше, доктор Лори, който, макар че влизаше в къщата им веднъж на десет години, бе по име техен домашен

лекар. Сега тя живо си спомни последния път, когато той бе й говорил, когато бе

сложил ръка върху малката й главица и бе забелязал с преувеличено добродушие:

„Едно пени за всяка къдрица, млада госпожице! Хайде! Ще стане ли сделката? Няма

да съжалявате!“ Тогава Мери бе десетгодишна и взе пенито, при все че той не

получи къдрицата. Макар и да не бе го срещала след това, тя често го виждаше да

кара двуколката си по всеки час и по най-различни места винаги забързан и винаги

с вида на учен, благороден и изискан човек, който се бе запечатил в детската й

памет. Той живееше в Ноксхил в голяма стара къща, обрасла с лишеи, но все още

внушителна, възправена на половин път до върха на хълма. Като крачеше решително

по улицата, Мери си спомни, че е дочувала, че приемният час на доктора започва

от пладне.

До къщата на доктора имаше още доста път и скоро тя бе принудена да

забави импулсивно бързите си крачки. Само преди няколко месеца тя можеше да

изтича цялото разстояние, без дори да се задъха. Със забавянето на крачките

намаля леко и решителността й и тя започна да се чуди как да се обърне към

доктора. Мисълта да потърси съвета му й бе хрумнала така щастливо, че не й

дойдоха наум трудностите за осъществяването й; но сега те мъчително и неприкрити

се натрапваха на съзнанието й, с всяка крачка ставаха все по-непреодолими. Дали

да започне, като го запита за здравето си? Тя се сети, че той веднага ще се

почуди защо е дошла сама, без да е придружавана и закриляна от майка си. Това

беше нещо нечувано и тя си помисли, че можеше дори да откаже да я приеме, ако не

е придружавана; ако се съгласеше да я приеме и тя в неопитността му обяснеше с

някаква недостатъчна причина идването си, беше сигурна, че с няколко умели

въпроса той ще разплете прозрачната мрежа от лъжи, които тя би могла да измисли, и ще я остави да стои безпомощна и засрамена. Тя тъжно размисли и реши, че

единственият възможен начин е да каже цялата истина и да се предостави на

милостта му. Ами ако докторът после съобщи на родителите й, можеше ли целта,

която тя се стремеше да постигне, да оправдае такъв страшен риск? Мислите й

продължаваха да се суетят в хаотична и безсмислена обърканост, когато тя започна

да се изкачва нагоре към Ноксхил.

Най-после Мери стигна до външната врата на къщата на доктора, където

неговата голяма месингова фирма, очукана през първите трудни години от камъните

на някой пакостлив гамен, а сега излъскана, гладка и нечетлива, лъщеше с

достойнство като окото на оракул, призоваващо към себе си болните и изнурените.

Пред вратата, където се спря за момент да сподави опасенията си и да

събере смелост, тя видя отдалеко да се приближава един възрастен човек, познат

на баща й, и с внезапно стрясване съзна, че не може да рискува да влезе, докато

той можеше да я види. Тя се обърна с гръб към него и бавно мина покрай къщата. С

крайчеца на окото си разгледа голямата солидна къща с портал в тежък георгиански

стил, с прозорци, закрити с тайнствени тъмнооранжеви завеси, и почувствува с

растящо смущение как къщата надвисва все по-тежко над нея, почувствува как

съмненията й се възвръщат, по-големи и по-тревожни. Грешка щеше да бъде да отиде

при лекар, който я познава. Денис може би щеше да бъде недоволен, загдето е

предприела такава стъпка, без първо да се посъветва с него; по-удобно беше да

дойде друг път; тя не беше болна и се чувствуваше добре като всякога; просто бе

станала жертва на собственото си въображение и това очевидно беше ненужно и

опасно.

Сега улицата беше пуста и тя разбра, че или трябва да влезе веднага, или

изобщо да не влиза; като си каза, че първо ще влезе, а после ще се справя с

трудностите; тя сложи ръка върху дръжката на вратата, но си спомни, че няма пари

в себе си, за да плати хонорара, който дори и докторът да не го поиска, трябва

да се даде веднага, за да се избягнат усложнения, водещи към разкриване. Тя

Страница 48

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

отдръпна ръката си и отново започна нерешително да се разхожда по тротоара.

Изведнъж видя една слугиня да наднича иззад завесите на един от предните

прозорци. Всъщност слугинята не беше забелязала нищо, но на възбуденото

въображение на Мери се стори, че тя я гледа подозрително и под обвинението на

това явно наблюдение се разпръснаха последните остатъци от решителността й. Тя

почувствува, че не може повече да понася мъчителното колебание, и с виновно

изражение забърза по улицата, като че ли я бяха хванали в някаква позорна

постъпка.

Мери отново измина уморителния път, по който бе дошла, а незадоволеното

й желание почти я задушаваше. Тя се наричаше глупачка и страхливка; лицето й

гореше от срам и обърканост; тя чувствуваше, че на всяка цена трябва да избегне

погледите на хората. За да отбегне всеки, който би могъл да я познае, и за да се

върне в къщи колкото може по-бързо, тя не тръгна по Хай стрийт, а пое друг път —

една тясна и мръсна уличка, наречена Колидж стрийт, но която всички наричаха

Канала, тя се отделяше от завоя на главната улица и водеше, минавайки под

железопътната линия, право към Мерата. С наведена глава Мери се спусна в мрачния

Канал, сякаш искаше да се скрие тук, и забърза по грозната, ползуваща се с лоша

слава улица, с груб калдъръм и канавки, пълни със счупени бутилки, празни

консервени кутии и с гнилата смет на бедния квартал. Само желанието да не я

познаят накара Мери да тръгне по тази негласно забранена за нея улица, където

никога не бе идвала; но дори в паническото й бягство мизерията на уличката

протегна към нея мръсната си ръка.

От разградените дворове я заглеждаха жени, развлечени, с голи ръце,

които стояха без работа на групи и бъбреха; едно улично куче я подгони с лай и

се впусна по петите й; един сакат човек, мръсен и обезобразен, разположен на

тротоара, подвикна подире й за милостиня, преследвайки я с плачливи, натрапчиви

и оскърбителни молби.

Мери тръгна още по-бързо, за да се измъкне от потискащата уличка, и

почти я бе преминала, когато видя пред себе си много хора, насочили се насреща

й. За един трагичен миг тя застана неподвижно, въобразявайки си, че това е

тълпа, готова да се втурне и да я нападне. Веднага обаче до слуха й достигнаха

звуците на музика и тя разбра, че врагът, потеглил срещу й като полк в боен ред, обкръжен от безразборно множество мръсни дечурлига и тичащи наоколо мършави

псета, е местният отряд на Армията на спасението, образувана неотдавна в

Ливънфорд. В устрема на младежкия си ентусиазъм преданите сподвижници

използуваха празника, за да маршируват из бедните квартали на града — дори в

този ранен час, — за да сразят всеки порок и разпуснатост, които биха могли да

се проявят по повод животновъдната изложба.

Отрядът се приближаваше, знамената се развяваха, кучетата лаеха, цимбали

звънтяха, оркестърът тръбеше химна „Хвърлете спасителното въже“, а войниците от

двата пола шумно сливаха гласовете си в хармонично усърдие.

Когато приближиха, Мери се притисна до стената, пожелавайки земята да се

разтвори под краката й и да я погълне, а докато преминаваха, тя се сви,

чувствувайки грубото блъскане и полюляване на напиращите тела. Внезапно всред

преминаващата маса една жена — редник от Армията, зачервена от благочестие и

радост от новата си униформа, като видя Мери така изплашена и унизена, понижи за

момент пронизителното си сопрано, приближи лицето си плътно до лицето на Мери и

пошепна на един дъх, пламенно и проникновено:

— Сестро, грешница ли си ти? Тогава ела и бъди спасена; ела и се измий в

кръвта на агнеца!

После сля шепота си с могъщия химн, запя шумно: „Днес една душа пропада“

и изчезна, крачейки победоносно надолу по улицата.

Чувство за неизразимо унижение обзе Мери, която още се опираше на

стената. За чувствителната й природа това последно нещастие бе върховна проява

на разгневеното провидение. През тези няколко часа внезапното и случайно

отклоняване на мислите й в тъмна и нова за тях посока промени целия облик на

живота й. Тя не можеше да определи чувството, което я бе овладяло, но можеше

смислено да изрази или дори да разбере ужаса, който я изпълваше, но като се

препъваше по пътя към къщи в пристъп на самообвинения, си мислеше, че е

недостойна да живее.

>>

VII

В понеделника след селскостопанската изложба в дома на Броуди настъпи

значително вълнение. Тази сутрин пощаджията потропа по-силно от обикновено, а

изражението му бе по-важно, когато връчи на госпожа Броуди писмо, украсено с

цяла поредица чуждестранни марки — тънък и фин продълговат плик, който шумолеше

загадъчно в разтрепераната й ръка. С разтуптяно сърце Мама втренчи очи в

Страница 49

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

писмото, което бе очаквала толкова дни. За нея бе излишно да се замисля кой го е

изпратил, тъй като веднага позна един от тънките „чуждестранни“ пликове, които

сама; грижливо бе избрала и сложила в багажа на Мат. Тя бе сама и в порив на

благодарност и очакване притисна плика към устните си, после плътно до гърдите

си. След миг, сякаш само чрез докосването бе вече приела в сърцето си скритото

му послание, тя отдръпна плика и го заобръща в почервенелите си, загрубели от

работа ръце.

Макар и убедена, че писмото е изключително за нея, тя видя, че то бе

адресирано „До г-н и г-жа Броуди“ и не посмя да го отвори; не посмя да изтича

нагоре по стълбите и да викне радостно на мъжа си: „Писмо от Мат!“ Вместо това

тя взе тази първа, скъпоценна мъничка вест от чужбина и я положи внимателно

върху чинията на съпруга си. Тя чакаше. Чакаше покорно, но с трепетно, пулсиращо

нетърпение да узнае новини от сина си и от време на време се връщаше от килера в

кухнята, да се увери, че писмото е все още там, че това вълшебно послание, което

като по чудо бе преминало три хиляди мили през чужди морета и екзотични страни, за да стигне до нея, не се е стопило във въздуха, както по странен начин бе

дошло.

След известно време, което й се стори вечност, Броуди слезе, все още

запазил доброто си настроение от предишния ден, както тя можа да установи с

благодарност. Мама веднага му поднесе кашата и като постави грижливо чинията

пред него, се отдръпна очаквателно малко назад. Броуди взе писмото, претегли го

мълчаливо върху дланта на огромната си лапа, разгледа го безстрастно, пак го

претегли демонстративно, после го остави неотворено пред себе си и започна да

яде кашата. Изгърбен, опрял и двата си лакътя на масата, съсредоточил погледа си

върху писмото, той сърбаше лъжица след лъжица и злобно се преструваше, че не

забелязва жена си.

Понасяйки тази изтънчена жестокост, Мама стоеше отзад, стиснала силно

ръце. Тялото й бе напрегнато от трескаво очакване. Не можеше да понася повече

неизвестността.

— Отвори го, татко! — прошепна тя. Той се престори на силно стреснат.

— Ей богу, жена, щеше да ми изкараш ума! За какво стърчиш тука? О!

Виждам! Това мъничко нещо те привлича.

Той замахна с лъжицата към писмото и небрежно се отпусна назад на стола

си, наслаждавайки се на гледката. Беше в най-добро разположение на духа и

смяташе, че отлично се забавлява с жена си.

— Мязаш ми на оса над буркан със сладко — изръмжа той. — Изглеждаш точно

така болезнено жадна. Тъкмо си мислех, че писъмцето май е доста тъничко; сигурно

е съвсем мизерно.

— Това са тънки листове, които му купих, за да плаща по-малко за писмата

— опита да се защити Мама. — Дванайсет такива листа могат да влязат в един плик.

— Тук няма дванайсет листа. Не, питам се дори дали има повече от два или

три. Дано това не означава лоши вести — добави той тъжно и я стрелна с къс,

злобен поглед.

— О, отвори го да се успокоя, татко! — пак замоли тя. — Нали виждаш, че

умирам от нетърпение.

Броуди вдигна глава повелително.

— Има време… има мноого време — провлече той думите си. — Десет седмици

си чакала, още десет минути няма да те уморят. Върви ми донеси останалата

закуска:

С въздишка на несигурност тя бе принудена да се отдалечи от писмото, да

се върне в килера да му приготви пържените яйца с шунка, като непрекъснато

трепереше от страх, че той може да прочете писмото и веднага да го унищожи,

докато я няма.

— А, така те искам — викна Броуди, когато жена му бързо се върна. — Не

съм те виждал да търчиш така, откакто яде зеленото френско грозде. Сега зная как

да те накарам да станеш пъргава. За една минутка ще те накарам да ми танцуваш.

Тя обаче не отговори: с подигравките си той я бе довел до нямо отчаяние.

Като довърши закуската си, Броуди пак взе писмото.

— Е добре, да видим какво има в него — изръмжа той отпуснато, бавейки се

колкото може повече, като отваряше плика и вадеше едро изписаните листове.

Мълчание цареше, докато той непоносимо бавно четеше писмото, а през цялото време

тревожният поглед на Мама не се откъсваше от лицето му, търсейки да долови в

израза му потвърждение на надеждите си и опровержение на страховете си.

Най-после Броуди захвърли писмото и заяви.

— Нищо няма в него! Само глупости!

В мига, в който той пусна листовете, Мама се хвърли върху тях, сграбчи

ги алчно, поднесе ги близо до късогледите си очи и жадно започна да поглъща

редовете. Тя веднага разбра от датата, че писмото е писано на борда на „Иравади“

и е било пратено почти незабавно след пристигането на кораба.

Страница 50

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

C>

„Мили родители — зачете тя, — вземам перото да Ви пиша след един ужасен

и безкраен пристъп на mal de mer или по-просто казано, морска болест. Това

страшно заболяване ме хвана първо в Ирландско море, но в — Бискайския залив бях

така зле, че исках да умра и щях да помоля да ме хвърлят на рибите, ако не беше

мисълта за Вас у дома. Каютата ми беше тясна и непоносима, а спътникът ми се

оказа грубиян — отдаден силно на пиянството, — така че отначало се опитвах да

остана на палубата, но вълните бяха толкова огромни и моряците толкова

безмилостни, че бях принуден пак да сляза в задушната неприятна дупка. В това

тясно пространство лежах на койката си и бях клатушкан по най-ужасен и отчаян

начин. Понякога бях подхвърлян до тавана, където оставах прилепнал за момент, а

след това тежко падах. Когато падах на койката си, стомахът ми, изглежда,

оставаше горе, до такава степен изпитвах чувство на празнота и изтощение, сякаш

бях изтърбушен. Отгоре на всичко съвсем не можех да се храня, а непрекъснато

повръщах, денем и нощем. Моят другар по кабина, както се казва тук, който

заемаше долната койка, ме ругаеше с най-отвратителни изрази през първата нощ, когато бях болен, и ме накара да стана по нощница в студената, люлееща се каюта, за да си сменим местата. Единственото нещо, което ме успокояваше и наистина

крепеше нещастната ми душа в тялото, бе едно хранително питие, което един от

прислужниците любезно ми донасяше. Той го наричаше стинго* и трябва да призная, че бе приятно на вкус и наистина само то спаси живота ми. Но общо взето това

беше страхотно време, уверявам Ви.

[* Стинго — силно пиво. — Б.пр.]

Но да продължим. Като минахме Гибралтар, който е само една гола скала,

много по-голяма от нашата Ливънфордска скала, но не така хубава, и навлязохме

навътре в Средиземно море, успях да се отърва от морската болест. Морето тук бе

по-синьо от всичко, каквото съм виждал досега — кажете на Неси, че е по-синьо и

от очите й, — и аз можех да му се радвам и да се наслаждавам на красивите багри

на залезите, тъй като морето бе така благодатно спокойно. Все още едва можех да

преглътна нещо, но в Порт Саид натоварихме запаси от плодове и можех да хапна

малко пресни фурми и няколко прекрасни портокала, които бяха много сладки и се

белеха лесно като мандарини, но бяха доста по-големи. Ядох също и един плод,

наречен папая, който е сочен като малък пъпеш, но има зелена кора и розово месо.

Много освежителен! Мисля, че плодовете ми помогнаха, всъщност съм сигурен, че

много ми помогнаха.

Тук не слизах на брега, защото ме бяха предупредили, че Порт Саид е

много порочен град и е опасно за европейците, ако не са въоръжени. Един господин

на кораба ми разправи дълга история за едно приключение, което преживял в един

езически храм и на други места в града, но аз няма да я повторя от приличие, а и

защото не съм сигурен дали казваше истината. Но струва ми се, че тук стават

поразителни работи. Във връзка с това кажете на Агнес, че съм й верен. Забравих

да пиша, че в Порт Саид идват с лодки до кораба и продават много хубав

рахатлокум, който е отличен на вкус, въпреки че никога не бихте очаквали нещо

подобно от такова име.

Преминахме много бавно през Суецкия канал, тесен ров, заграден от двете

страни от безкрайни пясъчни пустини с пурпурни планини в далечината. По канала

няма какво да се гледа. Той минава през няколко скучни блата, наречени Горчивите

езера, но казват, че имал много голямо значение. Понякога виждаме мъже с бели

наметала, яздещи не камили, както бихте си помислили, а бързи коне, с които

галопираха, щом видеха кораба. Трябва да Ви кажа, че за пръв път видях и палми —

точно като ония в църковния салон, само че много по-големи и дебели. В Червеното

море жегата беше много голяма, но когато отминахме Аден и един смешен остров, наречени Дванадесетте апостола. Аз тъкмо се надявах да се забавлявам, като се

присъединя към дамите в игрите на палубата, в разговорите и музиката, горещината

отново изведнъж стана страхотна. Мама, тия дрехи от зебло, които ми даде, не

струват нищо, защото са дебели и тежки. Правилното е да се поръчат в Индия при

някой от местните шивачи. Казват, че те били много сръчни и имали подходящ

материал — а именно коприна, но не зебло, което ти ми даде. Понеже става дума за

това, кажете, моля, на Мери, че стъклената част на шишето, което тя ми даде, се

счупи при първата буря, а компасът на Неси показва различно от корабния компас.

Както и да е, много страдах от горещината и въпреки че се хранех

по-добре — много обичам индийските подправки, — доста отслабнах. Сигурен съм, че

станах много тънък, което ме караше да се смущавам и което заедно с моята

недостатъчна енергия ме възпираше да се включа в обществото на кораба; ето защо

през цялото време седях самичък, мислех за неизползуваната си мандолина и тъжно

гледах към дамите и многобройните акули, които следваха кораба.

След горещината дойде дъждът, на който тук казват мусон — чота (малък)

мусон, но на мене той ми стигаше — точно като вечната шотландска мъгла, която

прониква навсякъде. Пътувахме през мъглата, докато стигнахме Цейлон, където

Страница 51

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

спряхме в Коломбо. Коломбо има чудесно пристанище. Наоколо видях много мили

спокойна вода. Много приятна гледка! Доста се напатихме от вълните в Индийски

океан. Някои хора слязоха на брега да купят скъпоценни камъни, опали и тюркоази, но аз не отидох, защото казват, че просто те ограбват на брега и че скъпоценните

камъни са дефектни или с други думи — напукани. Но затова пък моят приятел,

прислужникът, ми даде един отличен цейлонски ананас. Макар че беше голям, за моя

изненада можах да го изям целия. Много вкусен! Червата ми бяха малко разслабени

на другия ден и помислих, че имам дизентерия, но за щастие тази болест не ме

сполетя, нито пък малария, поне досега. Сигурно е било от ананаса.

Обаче най-лошото предстоеше тепърва. В Индийски океан попаднахме в

тайфун, който е най-лошият вид ужасна буря, каквато можете да си представите.

Отначало небето стана съвсем пурпурно, после тъмно-жълто като месинг. Изпърво

мислех, че е много красиво, но изведнъж заповядаха на всички пътници да се

приберат долу и аз с право взех тази заповед за лошо предзнаменование, защото

веднага след това вятърът удари кораба като с юмрук. На един човек, който стоеше

до каютата си, вратата внезапно му заклещи ръката и му откъсна палеца. Също и на

един моряк му се счупи крака. Беше ужасно.

Не ми стана лошо, но сега трябва да призная, че почти се изплаших много.

Морето се надигна, но не на вълни като в Бискайския залив, а със страхотни водни

планини. Скоро бях принуден да се откажа да гледам през прозорчето. Корабът

скърцаше така, че ми се струваше, че сигурно ще се разпадне. Люлеенето беше

страхотно: на два пъти се навеждахме толкова силно и оставахме в това положение

толкова продължително, че се боях, че никога вече няма да се изправим. Но

провидението се смили и най-после достигнахме делтата на Ганг, с обширни пясъчни

брегове и много кална вода. Имахме пилот, който да ни преведе нагоре по устието

на Хугли, и пътувахме толкова бавно, че ни бяха потребни няколко дни. По

бреговете има множество малки парчета обработена земя, напоявани с канали. Видях

кокосови палми, както и банани по дърветата. Туземците тук, разбира се, са черни

и работят само с една кърпа около бедрата, но някои имат и чалми. Те клечат,

като работят земята си, но някои хвърлят мрежи в жълтите води на реката и ловят

риба, за която казват, че била добра. Белите носят шлемове против слънцето —

татко, твоят шлем е точно такъв!

Сега трябва да привършвам. Написах това писмо на части, а сега корабът

опира на кея. Голямо впечатление ми прави големината на града и на пристанището.

Сякаш цялото небе е изпълнено с покриви и минарета.

Всеки ден чета по малко в библията си. Не се чувствувам неразположен.

Смятам, че тук ще съм добре.

Целувам всички в къщи и оставам

@

Ваш предан син

@

Мат“

C$

Мама възторжено пое дъх и избърса сълзите, които сякаш преливаха от

преизпълненото й сърце. Крехкото й същество се въззе в хвалебствен, радостен и

благодарствен химн. Душата й пееше: „Какво писмо! Какъв син!“ Новината й се

струваше твърде значителна, за да я запази у себе си — обхвана я мощен порив да

изтича навън на улицата, да прекоси града, размахвайки писмото, да разгласи

героичната хроника на това епохално пътешествие.

С презрителен, проникващ поглед Броуди ясно долови настроението й.

— Повикай глашатая и го накарай да бие барабана из целия град! Хайде!

Накарай да прогърмят ушите на всички от твоята новина. Ба! Почакай, докато

получиш не първото, а двайсет и първото му писмо. Досега още нищо не е направил, освен да яде плодове и да се превзема.

Гърдите на Мама се надигнаха възмутено.

— Горкото момче е прекарало такива изпитания — заекна тя. — Такава

болест! Не трябва да го укоряваш за плодовете. Той толкова ги обича.

Само обидата срещу сина й можа да я накара да му възрази. Броуди я

изгледа насмешливо.

— Май че хубава каша си забъркала с екипировката. Моят шлем се е оказал

единствената полезна вещ — каза той и стана от масата.

— Още днес ще отнеса писмото при управителя на магазина на Лени — извика

Мама задавено. — Той сам ми каза, че там носели зебло. Помисли си каква измама!

Поради това синът ми би могъл да загине от слънчев удар.

— Ти все ще объркаш някоя каша, старо — отправи й той добродушно

последна стрела.

Но сега стрелите му не я засягаха и нараняваха; те дори не я достигаха,

тъй като тя беше в онази далечна страна, където високите палми величествено

протягаха листата си към опаловото небе, където мек камбанен звън се носеше от

храмовете в уханния здрач.

Най-после Мама се пробуди от фантастичните видения.

Страница 52

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Мери — викна тя към килера. — Вземи писмото на Мат! Прочети го и го

занеси на баба, като свършиш! — След това несъзнателно добави: — После ми го

върни.

Тя пак се отдаде на сладките си мисли и съобрази, че след обед ще

изпрати скъпоценното послание на Агнес Мойр. Мери щеше да го занесе заедно с

един буркан домашно сладко и кейк. Възможно е и Агнес да е получила писмо,

въпреки че, както госпожа Броуди самодоволно си помисли, това беше малко

вероятно. Във всеки случай Агнес страшно щеше да се зарадва, ако научеше, по

какъвто и да било начин, за героичните събития от пътуването на Мат и

прекрасната новина за пристигането му. Мама много добре разбираше, че беше

правилно веднага да изпрати писмото, а допълнителните дарове — сладкото и кейка

— трябваше да подсладят още повече желаната вест за Агнес — добро и достойно

момиче, което Мама напълно одобряваше.

Когато Мери се върна, Мама я попита:

— Какво каза баба за писмото на Мат?

— Нещо такова, че и на нея й се искало да опита вкуса на ананаса —

отвърна Мери безразлично.

Мама настръхна и внимателно взе свещеното писмо от дъщеря си.

— Как е възможно! — възмути се тя. — Горкото момче за малко е щяло да се

удави или да го изядат акулите. Би могла да се покажеш малко по-загрижена за

брат си при такива опасности. Цяла сутрин се мъкнеш из къщи като убита. Ей,

чуваш ли? Искам да изтичаш до Агнес днес след обед. Ще й занесеш и едно пакетче.

— Слушам — отговори Мери. — Кога трябва да се върна?

— Постой да си побъбрите с Агнес, ако искаш. Пък ако те покани на чай,

позволявам ти да останеш. Нищо лошо не може да ти се случи в обществото на

такава добра християнка като нея.

Мери не каза нищо, но умърлушените й движения се оживиха. Един безумен

план, който витаеше неопределено в съзнанието й през предишната безсънна нощ, започна вече да се оформя при тази неочаквано предложена възможност.

Тя бе решила да отиде в Дарок. Да се осмели да отиде сама, би било за

нея по всяко време трудно и опасно начинание, свързано с голям риск от

разкриване и несполука. Но ако тя изобщо искаше някога да предприеме такова

нечувано смело пътуване, навременната поръчка на Мама й предлагаше единствената

възможност. Тя знаеше, че има влак от Ливънфорд за Дарок в два часа, който

преминава четирите мили между двата града за петнадесет минути, и че същият влак

се връща от Дарок в четири часа. Ако по чудо се решеше да тръгне, щеше да има

повече от час и половина, за да постигне целта си, и това й се струваше

достатъчно. Единственият въпрос, който я безпокоеше, бе дали ще успее да предаде

пакетчето преди два часа и което беше още по-важно — дали ще успее да се откопчи

от стесняващото и излиятелно гостоприемство на Агнес, за да не изпусне влака.

Цяла сутрин Мери работи упорито с мисълта, че трябва да бърза и свърши с

домакинските си задължения преди един часа, когато хапна набързо няколко залъка

и изтича горе да се преоблече. Но щом стигна в стаята си на горния етаж, я

обхвана странно усещане. Изведнъж тя се почувствува лека, ефирна; пред смаяните

й очи подът на стаята се задвижи леко нагоре и надолу бавно, с равномерно

полюляване, стените също се наклониха към нея като събаряща се къщичка от карти; пред погледа й заигра дъга от светлини, последвани веднага от мрак. Краката й се

подкосиха и тя тихо се свлече на пода припаднала. Дълго време Мери лежа на гърба

си в безсъзнание. После постепенно затихналото й кръвообращение се възстанови

благодарение на хоризонталното положение на тялото й, малки струйки кръв сякаш

отново протекоха под мъртвешки бледата й кожа и тя с въздишка отвори очи, които

веднага се спряха на часовника, показващ един и половина. Тя трескаво се

повдигна на лакът и след няколко безплодни опита най-после успя да се изправи.

Чувствуваше се несигурна и отмаляла, но на главата й бе леко и ясно. Пръстите й

се прегъваха безсилно, но тя направи усилие, облече се набързо и се втурна

надолу по стълбите.

Мама я посрещна с писмото и пакета и цял куп заръки, поздрави и

пожелания за Агнес. Тя бе така погълната от доброжелателна щедрост, че не

забеляза лошия вид на дъщеря си.

— И да не забравиш да й кажеш, че сладкото е от тази година — викна тя

подир Мери на портата — и че в кейка съм сложила две яйца! И не й оставяй

писмото! Кажи й, че си го искам обратно.

На Мери оставаха двадесет минути да стигне до гарата, тя нямаше време за

губене. Тежкият пакет, съдържащ килограм кейк и килограм сладко, изпъваше ръката

й: както беше прималяла, мисълта за разкошния кейк я разстройваше, а

ароматичното сладко изпълваше с погнуса въображението й. Тя нямаше време да

предаде пакета на Агнес, а явно бе невъзможно да го разнася цял следобед със

себе си. Започнала бе вече едно отчаяно деяние и сега нещо я подбуждаше към нова

дързост. Нещо я караше да се отърве от суетния подарък на Мама, да го пусне

Страница 53

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

незабелязано в канала или да го захвърли в някой близък двор. Теглото му я

изморяваше, а отвращението от мисълта за съдържанието му я тласна към внезапно

безразсъдство. До тротоара бе застанало едно момченце, окъсано, босо и мръсно, и

скръбно шареше с тебешир по тухлената стена. На минаване край него с внезапен

греховен порив Мери бутна пакета в ръцете на слисания гамен. Без да съзнава

какво върши, тя пошушна:

— Вземи! Бързо! Вътре има нещо за ядене!

Хлапето я изгледа удивено с ококорени очи, които показваха по-ясно от

всяка членоразделна реч дълбокото му подозрение към разни непознати, които под

предлог на човеколюбие се опитват да му натрапят тежки пакети. Поглеждайки я

недоверчиво с едно око, то разкъса хартиената обвивка, за да се увери, че не го

мамят, но когато богатото съдържание се разкри пред смаяния му поглед, мушна

пакета под мишница, разви бясна скорост, преди тази странна дама да си е върнала

здравия разум, и изчезна като дим надолу по улицата.

Мери бе потресена от собствената си наглост. Изведнъж й причерня, като

се запита как ще скрие от майка си тази непростима постъпка, по какъв начин би

могла да обясни безследното изчезване на плодовете на честния труд на Мама.

Напразно се опитваше да се утеши с мисълта, че ще предаде писмото на Агнес, като

се върне след четири часа; лицето й си остана разстроено по целия път до гарата.

Във влака за Дарок тя положи неимоверни усилия да съсредоточи измореното

си внимание върху осъществяването на плана си, отбелязвайки предварително в ума

си стъпките, които трябваше да предприеме; тя бе решена да не допусне повтаряне

на слабостта и колебанието от предишния ден. Мери познаваше Дарок достатъчно

добре, защото бе идвала тук няколко пъти, преди за нея градът да бъде обкръжен с

романтичен ореол като място, където живееше Денис. Откакто тя узна, че той живее

тук, това сиво градче, състоящо се предимно от химически и бояджийски заводи, чиито отпадъци често замърсяваха бистрите води на Ливън в долното му течение, бе

претърпяло вълшебна и абсолютна метаморфоза. Лошо павираните тесни улички й се

струваха широки, защото Денис ходеше по тях, опушените сгради и изглеждаха

по-разкошни, защото между тях бе отрасъл той.

Приближавайки до този чаровен град, Мери, въпреки угнетяващата тревога,

просто се задъха от нетърпение. Тя нямаше за цел да търси Денис, но не можеше да

потисне напиращото в гърдите й вълнение от мисълта, че се приближава до него, че

е в неговия град.

Когато влакът навлезе в дарокската гара, тя бързо напусна купето,

предаде билета си и бе между първите неколцина пътници, които напускаха перона.

С уверена стъпка и бързайки, колкото й позволяваха силите, тя премина по

главната улица, сви изведнъж наляво и навлезе в тих жилищен квартал. Никой от

минувачите не я познаваше; външността й не предизвикваше нито учудване, нито

интерес. Въпреки че му липсваше атмосферата на административен център, Дарок бе

голям колкото Ливънфорд и всъщност беше единственият голям град на разстояние от

дванадесет мили, така че за Мери бе лесно да се гмурне незабелязано в оживените

улици и да се слее с изпълващата ги тълпа. Именно затова тя бе избрала Дарок за

сегашната си цел.

Когато измина половината улица, тя с облекчение установи, че паметта й

не бе изменила. Изправена пред полукръг от къщи с тераси, тя решително се

приближи до последния дом и веднага шумно позвъни. Дребна прислужница със синя

памучна престилка отвори вратата.

— В къщи ли е докторът? — запита Мери.

— Моля, заповядайте — отговори малкото слугинче с безразлично изражение

на човек, комуто е омръзнало да повтаря същите думи.

Прислужницата въведе Мери в чакалнята. Тя бе наредена бедно, с тънък

протрит килим на пода, обзаведена с няколко стола, намиращи се в различна степен

на разнебитеност, и голяма дъбова маса, върху която лежаха окъсани като баница

стари списания и бе поставена розова порцеланова ваза с повехнали аспидистри*.

[* Аспидистра — цвете, известно у нас и под името семейно щастие. —

Б.пр.]

— Как се казвате? — попита апатично малката робиня на вратата.

— Госпожица Уинифред Браун — отговори Мери отчетливо. Сега тя ясно

съзна, че лъжеше! Вместо да седи в Ливънфорд в приятелски разговор със законната

годеница на брат си, след като бе захвърлила пакета на майка си, тя се намираше

тук на четири мили далеч, под лъжливо име, в къщата на непознат лекар, чийто

адрес си бе спомнила само по някаква щастлива случайност. Слабата червенина,

която покри лицето й, когато произнесе измисленото име, пламна по-ярко при тези

нейни мисли и тя с усилие се помъчи да отхвърли от себе си съзнанието за

виновност, преди да я въведат в кабинета.

Докторът беше човек на средна възраст, плешив, небрежно облечен,

разочарован от живота, с бедна и безцветна клиентела. Сега не беше обичайният му

приемен час и поради това той с право се сърдеше, но материалното му положение

Страница 54

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

бе такова, че го принуждаваше да приема пациенти по всяко време. Той беше ерген.

Домакинята му току-що му бе донесла обяд от тлъсто, варено говеждо месо и мазен

пудинг, който той бе изял набързо, и тъкмо сега хроническото му лошо

храносмилане, предизвикано от лошо приготвената храна, нередовното хранене и

развалените зъби, от които страдаше, започваше болезнено да го измъчва. Той

изненадано погледна Мери.

— При болен ли ме викате?

— Не. Дойдох да се посъветвам с вас — отвърна тя с далечен и неузнаваем

глас.

— Седнете тогава — каза той рязко. Веднага усети, че тук има нещо

необикновено, и раздразнението му се увеличи. Отдавна бе престанал да се

интересува за клиническата страна на случаите и всяко отклонение от добре

утъпканата рутина на ежедневната практика, свързана с бързо раздаване на

шишенца, съдържащи разреден разтвор от евтини лекарства и бои, го ядосваше.

Освен това щеше му се час по-скоро да се върне да легне на кушетката си;

болезнен спазъм го сви в стомаха, като се сети, че вечерта го чакаше доста

работа.

— Какво има? — продължи той лаконично.

Със запъване Мери започна да му обяснява, изчервяваше се, заекваше,

отново продължаваше да говори като насън. Тя не знаеше как се бе изразила, но

пробудените съмнения на доктора явно бяха потвърдени.

— Ще трябва да ви прегледам — съобщи й той студено. — Сега ли, или ще се

върнете с… с майка си?

Едва разбрала думите му, Мери се чудеше какво да отговори.

Студените му обноски я обезсърчаваха, безсърдечният му израз я

смразяваше, а и цялата му груба външност, провисналите неподстригани мустаци, мръсните нокти на пръстите и мазните петна по жилетката му я изпълваха с не

по-малко чувство на силна антипатия. Тя обаче си каза, че трябва докрай да

понесе изпитанието, и тихо пошепна:

— Не мога да дойда друг път, господин докторе!

— Тогава се съблечете и се пригответе! — каза той грубо, посочи

кушетката и излезе от стаята.

С плахата си неловкост Мери едва успя да смъкне дрехите си и да легне на

изтъркания прокъсан диван преди завръщането му. Със затворени очи и стиснати

зъби тя се подложи на мъчителния и непохватен преглед. Душевно и физически за

нея това бе изтезание. Неговата грубост и недодяланост сковаваше чувствителната

й душа, допирането на неловките му пръсти я караше да се гърчи от болка.

Най-после той свърши и след няколко кратки думи пак напусна стаята.

След пет минути Мери отново седеше на стола, облечена и нямо втренчена в

доктора, който с тежки стъпки се върна до масичката си.

Този път докторът бе малко объркан. Той често се бе натъквал на това

нещастие у жени от различни слоеве, но въпреки тромавия си, закоравял ум

съзнаваше, че това момиче, по-скоро това изплашено дете, е непосветено и

невинно. Той разбра, че неволната й дефлорация е съвпаднала със зачеването.

Разбра и защо тя тъй самоуверено се представи с чуждо име и в неговото загрубяло

сърце се пробуди смътно съжаление. Отначало с безпокойството на неуспелия лекар, който се страхува за мършавото си реноме, той подозираше, че тя ще го помоли по

някакъв начин да я избави от състоянието й. Но сега съзна напълно колко голямо

бе неведението й. Той се размърда неловко на стола и не знаеше как да започне.

— Не сте ли омъжена? — каза той най-после с потиснат глас.

Тя поклати глава, а очите й се овлажниха и разшириха от ужас.

— В такъв случай ви съветвам да се омъжите. Ще имате дете.

Отначало тя не разбра. После устните й се сгърчиха и разтрепераха, очите

й се овлажниха и сълзи безшумно рукнаха по лицето й. Тя се чувствуваше

парализирана, сякаш думите му я бяха зашеметили. Той й говореше, опитваше се да

й обясни какво трябва да направи, какво да очаква, но тя едва го чуваше.

Докторът се отдръпна назад; околните предмети изчезнаха; Мери се озова в сивата

мъгла на крайно и несравнимо низвержение, сама с подлудяващо, ужасно съзнание за

предстоящата, неизбежна трагедия. От време на време тя долавяше смисъла на част

от думите му, като оскъдни проблясъци през вихрушката на мъглата около нея.

— Гледайте да не се тревожите! — чу тя гласа му. После през заобикалящия

я мрак проникнаха думите:

— Вие сте млада, животът ви не е пропаднал.

Какво знаеше той? Какво го беше грижа? Добронамерените му банални думи я

оставяха хладна и безучастна. Инстинктивно Мери почувствува, че представлява за

доктора само един преходен и неприятен инцидент в монотонното ежедневие. Тя

стана, попита какъв хонорар дължи и веднага забеляза в погледа на лекаря

полуприкрито проблясване на облекчение. Усетът й не я излъга: щом взе парите и я

изпрати до вратата, той хукна към шишето с бисмута, взе голяма доза, легна с

Страница 55

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

тежка въздишка да си почине и веднага и напълно забрави за нея.

Беше точно три часът, когато тя излезе на улицата. Имаше един час до

влака, ако изобщо щеше да го вземе. Душата й се изтезаваше и тя вървеше надолу

по улицата, шепнейки: „Боже, боже защо направи това с мене? Никакво зло не съм

ти сторила. Не давай да стане това! Не давай!“ Сляпо безразсъдство я обзе и тя

се питаше как и защо всевишният е избрал именно нейното тяло за този мръсен

експеримент. Порази я тази върховна несправедливост на божието всемогъщество.

Странно, но тя не винеше Денис; тя просто се чувствуваше жертва на някаква

ужасна и непонятна измама.

Не! Тя не винеше Денис; напротив, чувствуваше, че трябва да литне към

него. Поради крайната си тревога тя пренебрегна всяка предпазливост и с

напрегнато лице вървеше по главната улица, в далечния край на която се виждаше

кръчма с надпис: „Ломонд — вино и спиртни напитки. Собственик Оуен Фойл“. Зад

ъгъла имаше широка двойна порта, водеща към двора, откъдето открита извита

стълба се изкачваше към жилището на Фойловци.

Мери изкачи стълбата и леко почука на вратата. Отвътре се чу дрънкане на

пиано. Дрънкането продължи, но никой не дойде да отвори; после се чу глас:

— Рози, мила, има ли някой на вратата? Виж дали има някой!

Детски глас отговори:

— Сега упражнявам гамата, мамо, иди ти или почакай да потропат пак.

Звукът на пианото се разнесе отново с удвоена енергия и сила, показваща

голямата усърдност.

След моментно колебание Мери щеше да потропа по-силно, но тъкмо протегна

ръка и вън на двора се чу остро свиркане, което постепенно се приближаваше.

Тя се обърна и в същия миг Денис се появи пред стълбата с любопитно

наведена назад глава. Очите му се разшириха от изненада, като я видя. Веднага

забеляза, че Мери е страшно разстроена, и изтича нагоре по стълбата.

— Мери! — викна той припряно. — Какво има?

Тя не можа да отговори; дори не можа да каже името му.

— Какво има, скъпа Мери? — зашепна Денис, като се приближи, взе

студената й ръка и нежно я загали. — Баща ти ли?

Тя поклати глава, без да го погледне, за да не избухне в плач.

— Да се махнем оттук — продума тя. — Да се махнем оттук, преди да дойде

някой.

Угнетен, Денис бавно я последва надолу по стълбата.

На улицата той разгневен запита:

— Да не са се държали лошо с теб у вас? Кажи ми бързо какво те мъчи,

мила. Ако някой те е ударил, ще го убия!

Настъпи мълчание. После тя каза бавно, неясно, мъчително и всяка дума се

откъсваше от устните й като огромна тежест:

— Ще имам дете.

Лицето на Денис побледня, сякаш му нанесоха страшна рана, и постепенно

ставаше още по-бледо, като че ли силата и жизнеността му се изцеждаха от него.

Той пусна ръката й и я загледа с разширени, уплашени очи.

— Сигурна ли си? — попита той най-подир.

— Сигурна съм.

— Откъде знаеш?

— Нещо не беше в ред с мен. Ходих при лекар. Той ми каза.

— На лекар? Значи сигурно е?

— Сигурно — глухо повтори тя.

Значи случило се беше нещо безвъзвратно. Само с едно изречение тя бе

стоварила върху плещите му бреме на нещастие и отговорност, което превърна

веселото, подсвиркващо момче в зрял, загрижен мъж. Любовта им се оказа клопка, любовните игри и тайните срещи от миналото бяха просто уловка, които го

примамиха и впримчиха в тази заплетена история. Приятните идилични планове да се

ожени за нея, увлекателните приготовления, които той замисляше, сега му тежаха

като вериги, приковаващи го към задължението, което той неизбежно трябваше да

изпълни. Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. В мъжката компания, сред която

той се движеше, нищо не се смяташе за по-унизително или по-смешно от това да те

накарат да се ожениш по принуда. Той ще загуби престижа си, ще му се подиграват

по улиците, името му ще стане посмешище. Положението му се стори толкова

непоносимо, че го обхвана желание да бяга и за миг в главата му се мярнаха

Канада, Австралия, Америка. Той често бе мислил да емигрира, но възможностите, които съществуваха в тези нови страни за един свободен, млад човек, никога не

бяха му се виждали така привлекателни както сега. Нова мисъл му дойде наум.

— Кога каза докторът, че ще…

Той замълча, неспособен да довърши изречението. Все пак тя може да

разбере смисъла.

— Той каза през февруари — отговори тя и извърна лице.

Страница 56

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Само пет месеца още и той ще бъде баща на детето й! В онази прекрасна

нощ, която те прекараха заедно край Ливън, е било заченато дете, дете, което ще

остане без име, ако той не се ожени за нея незабавно. Наложителната необходимост

да се ожени отново угнетяващо му се натрапи. Той не знаеше колко време можеше тя

да остане неразкрита, преди бременността й да стане очевидна. Макар понякога да

бе слушал сред другарите си разкази как селски момичета, работещи на полето, са

оставали неразкрити чак до самото раждане, той се съмняваше дали Мери ще има

силата и издръжливостта да се прикрива продължително. И все пак тя трябваше да

се прикрива. Той не беше в състояние веднага да й създаде дом. Тя трябваше да

почака. Разбира се, още нищо не се виждаше. Той я изгледа внимателно и докато

наблюдаваше грохналата й фигура, обременена с много по-тежко отчаяние от

неговото, за пръв път помисли за нея вместо за себе си.

След като му бе казала всичко, тя безпомощно чакаше, сякаш покорно се

осланяше на него да направлява движенията й. Отпуснатата й поза му напомни, че

трябва да й каже какво да прави. С огромно усилие той се съвзе, но все пак

думите му звучаха рязко и неубедително.

— Забъркали сме една каша, Мери, но все ще се оправим някак. Трябва да

поговорим.

— Трябва ли да се върна в Ливънфорд? — попита тя тихо.

Той помисли малко, преди да отговори:

— Страхувам се, че за теб ще е най-добре така да направиш. С влака ли

дойде?

— Да, и ако ще се връщам, трябва да замина в четири часа.

Той измъкна часовника си, който показваше три и половина. Макар че бяха

разменили само няколко думи, те бяха стояли на улицата половин час.

— Не може да чакаш следващия влак — съгласи се той. — Ще стане много

късно.

Изведнъж му дойде нещо на ум. По това време чакалнята на гарата

обикновено беше празна; те можеха да седнат там до тръгването на влака. Денис я

хвана под ръка. При тази първа нежност, която той прояви към нея, след като му

бе съобщила ужасната новина, Мери го погледна жално и измъченото й лице се озари

от бледа усмивка.

— Само тебе имам, Денис — пошепна тя, когато тръгнаха заедно.

Но за нещастие чакалнята на гарата бе пълна; една баба, няколко ратаи и

двама бояджийски работници седяха и зяпаха един към друг и към голите стени.

Невъзможно беше да се разговаря тук и затова Денис изведе Мери на далечния край

на перона, където, след като бе успял да се съвземе през кратката разходка и

след като си бе припомнил чрез допира на ръката й за нейния чар и красота, за

прекрасната привлекателност на свежото й тяло, той събра сили да се усмихне.

— Не е толкова страшно, Мери, в края на краищата, щом сме заедно.

— Ако сега ме изоставиш, Денис, ще се удавя в Ливън. Ще се убия по

някакъв начин.

Очите му срещнаха нейните и той можа да види, че тя съвсем сериозно

произнася всяка една от тези мрачни думи. Той отново нежно притисна ръката й.

Как можа дори за миг да помисли да изостави това мило, беззащитно същество,

което щеше и до днес да е девица, ако не беше той, и което пак заради него скоро

щеше да стане майка. И колко страстно привързана беше тя към него! Той изпита

буйна радост, като видя как напълно Мери зависеше от него и как покорно се

подчинява на волята му. Духът му се съвзе от смазващия удар, който бе понесъл, и

той започна да мисли свързано и нормално.

— Всичко ще оставиш на мен! — каза той.

— Всичко — повтори тя.

— Тогава трябва да си идеш в къщи, мила, и да се помъчиш да се държиш,

като че ли нищо не е било. Зная колко ще ни е трудно, но трябва да ми дадеш

колкото може повече време да се приготвя.

— Кога можем да се оженим?

Тези думи й струваха неимоверни усилия, но сега, когато вече знаеше

всичко, тя смътно чувствуваше, че тялото й ще остане осквернено, докато не узнае

кога той ще се ожени за нея.

Той размисли.

— Към края на годината ми предстои голяма обиколка по служба — тя е

много важна. Можеш ли да чакаш, докато мине тя? — запита той несигурно. Дотогава

бих могъл да приготвя всичко… И ще можем да се оженим и веднага да се нанесем в

някоя малка къщичка… Не в Дарок или Ливънфорд, но може би в Гаршейк.

Идеята му за къщичка в Гаршейк ги ободри. И двамата веднага си

представиха тихото старо селце, скупчено тъй уютно до устието на реката.

— Бих могла да чакам дотогава — отговори Мери с копнеж и видя в мислите

си една от малките варосани къщички на селото, заградена с червени рози, с

порта, обрасла с пълзящ клематис — къщичката, в която детето по тайнствен начин

Страница 57

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

щеше да дойде в прегръдките й. Тя погледна Денис и почти се усмихна.

— Няма да те изоставя, мила — каза той. — Ако си храбра… и издържиш

колкото може повече.

Влакът навлезе в гарата и бабата, ратаите и двамата работници се

втурнаха към местата си. Мери можа само набързо да се сбогува с Денис, който я

настани в купето. Влакът тръгна, той затича до него и до последния момент държа

ръката й, а когато трябваше да се пуснат, Мери сърцато му извика:

— Помня девиза ти, Денис, скъпи!

Той се усмихна и в отговор размаха шапка, докато влакът се скри зад

завоя и те се изгубиха от поглед.

Мери наистина бе храбра, а сега, след като узна най-лошото, бе готова да

употреби цялата си издръжливост, за да постигне единствената си надежда за

щастие. Срещата с Денис я спаси. Той беше и в бъдеще щеше да бъде спасение за

нея. Подкрепена от съзнанието, че е споделила тайната си с него, тя сега усещаше

у себе си сили да понесе всичко, докато той я отведе завинаги. Тя потреперя при

спомена за посещението при доктора, но решително потисна в паметта си противните

преживявания от последните два часа. Заради Денис щеше да бъде храбра.

Завърнала се в Ливънфорд, Мери побърза да предаде писмото на Агнес Мойр

и с облекчение узна, че Агнес се е качила горе да изпие чая си. Затова Мери й

остави писмото в магазина заедно с всички поздрави и заръки на госпожа Броуди и

изчезна, доволна, че не я разпитваха.

По пътя към къщи тя размисли, че майка й положително щеше да разкрие

по-късно постъпката й с пакета, но тъй като бе забъркана в по-дълбока и

по-сериозна неприятност, това й изглеждаше безразлично. Мама можеше да гълчи, да

плаче или да се тюхка колкото ще, Мери знаеше, че само след няколко месеца ще

напусне тази къща, която сега мразеше. Всичките й мисли и чувства се насочиха

към изкусителното предложение на Денис и във въображението си тя го превръщаше в

действителност. Отхвърляйки от себе си мисълта за сегашното си състояние, тя

стремително съсредоточи пламенните си надежди върху къщичката, която щеше да

споделя с него в Гаршейк.

>>

VIII

Броуди седеше в кантората си и четеше „Ливънфорд адвъртайзър“. Вратата

бе леко отворена, така че да може от време на време да отправя бдителен поглед

към магазина, без да прекъсва приятното четене на вестника. Пери бе болен, на

легло, както съобщи тази сутрин развълнувана майка му. Имал голям цирей, който

донякъде му пречел да ходи и съвсем не му позволявал да сяда. Броуди промърмори

недоволно, че иска от помощника си да стои, а не да седи, но неохотно се съгласи

да го освободи днес, когато го увериха, че благодарение на непрекъснатите

компреси страдалецът положително щял да бъде облекчен и да се яви на работа на

другия ден. Седнал като на трон на стола си на върха на стълбата, водеща към

светилището му, Броуди посвети почти изключително вниманието си на репортажа за

селскостопанската изложба. Той се радваше, че не идват много купувачи тази

сутрин и че не е принуден да се унижава да върши грубата работа в магазина, от

която се отвращаваше и която изцяло предоставяше на Пери. Преди няколко минутки

той трябваше да напусне стола си, за да обслужи един работник, който недодялано

нахълта в магазина; във възмущението си отпрати човека с първата шапка, която му

попадна в ръце. „Какво ме е грижа — помисли си той — дали шапката му става, или

не!“ Той не можеше да се безпокои за такива дяволски дреболии; това беше работа

за Пери; Броуди искаше да прочете вестника си на спокойствие като всеки

джентълмен.

С вид на обиден той се върна на мястото си и отново се захвана с

уводните редове на репортажа.

„Ливънфордската градска и областна годишна изложба на добитък — прочете

той — се състоя в събота, 21 того, и бе посетена от Многобройни и изтъкнати

гости.“ Той прочете целия репортаж бавно, внимателно, търпеливо и към края на

статията стигна до частта, започваща с думите: „Между присъствуващите…“ Очите му

светнаха напрегнато и триумфално блеснаха, като видя, че името му бе напечатано.

Сред изтъкнатите имена от града и графството към края на списъка, естествено, но

не съвсем накрая, стоеше името на Джеймс Броуди. Той победоносно удари с юмрук

по масата. Ей богу, това ще им даде да разберат! Всички четяха „Ливънфорд

адвъртайзър“, който излизаше веднъж седмично в петък — всички щяха да видят

името му да се откроява близо до името на човека от ранга на лорд управителя на

графството. Броуди засия от суетност. Той обичаше да гледа името си напечатано.

Главното „Д“ от Джеймс имаше особена обаятелна извивка, а що се отнася до

презимето му — не, името на рода! — той се гордееше с него повече, отколкото с

всичко друго, което притежаваше, взето заедно. Той вирна глава на една страна, Страница 58

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

без да откъсва поглед от своето прелестно име. Всъщност бе прочел дългия

репортаж, измъчвайки се с многословието му, единствено за да види себе си

изтъкнат в очите на общественото внимание посредством тези две напечатани думи.

Той просто ги поглъщаше с очи.

Джеймс Броуди! Устните му неволно се нагласяха, за да произнесат тези

две думи, които беззвучно се въртяха на езика му. „Горд човек си ти, Броуди —

прошепна той на себе си. — Ех, колко си горд! — Но кълна се, има защо.“

Очите му се замъглиха от силата на чувствата му, целият списък от

бляскави личности с техните титли, чинове и отличия отпадна от зрителното му

поле, остана единственото име, което сякаш неизличимо се бе отпечатало върху

ретината му. Джеймс Броуди! Нищо не можеше да надмине тези прости, но

съдържателни думи.

Мислите му леко се отклониха от своя ход и ноздрите му се разшириха от

възмущение, като си спомни, че бе трябвало да се унизи в собствените си очи,

като обслужва един прост работник през същата тази сутрин. Това можеше да става

преди двадесет години, когато бе още млад и се бореше и бе принуден да се заеме

с търговия поради обстоятелства, които не зависеха от него. Но сега той имаше

нает слуга, който трябваше да работи вместо него. Той почувствува тазсутрешната

случка като петно върху името си и в гърдите му се надигна яростно възмущение

срещу нещастния Пери, загдето го бе изоставил.

— Ще му дам аз един цирей — викна Броуди. — Тоя пъпчив дребосък!

Броуди открай време знаеше, че не е роден за търговия, но тъй като

трябваше да приеме тази професия, той преобрази съдържанието й в нещо, което

по-подхождаше на неговото име и положение. Той никога не бе се считал за

търговец и още от самото начало бе възприел ролята на обеднял благородник,

принуден да живее от неподходящо и недостойно занятие. Той смяташе, че самата му

личност по странен път бе придала благородство на професията му и я превръщаше в

нещо достойно за него. Тя престана да бъде нещо мизерно и се превърна в нещо

изключително. От самото начало той никога не бе тичал подир хората — всъщност те

бяха принудени да играят по неговата свирка и да му уйдисват на всяка слабост и

прищявка.

На млади години веднъж бе изхвърлил един човек от магазина си заради

една нелюбезна дума; бе стреснал града и го бе накарал да го признае. Не се

молеше за благосклонност, а се изправяше изпъчен, сякаш казваше: „Приемете ме

такъв, какъвто съм, или ме оставете на мира!“ Това ненормално поведение се бе

увенчало с изключителен успех. Той си бе създал име на груб, но абсолютно честен

и открит в постъпките си човек; най-дръзките му максими се повтаряха като

епиграми в градските клюки; благородниците го признаваха — както се изразяваха

тук — за „личност“, а оригиналната му индивидуалност му спечели тяхното

покровителство. Но колкото повече се развиваше характерът му, толкова по-силно

презираше той средствата, които му бяха донесли известност.

Сега той се смяташе за изтъкната личност, надрасъл изискванията на

търговията. Той изпитваше огромно задоволство, че е успял да постигне известност

въпреки недостойния характер на професията си. Огромната му гордост му пречеше

да направи разлика между известността, която бе постигнал, и по-благородната

почит, към която се стремеше. Успехът го настървяваше още повече. Той искаше

името му да прогърми. „Ще им дам да разберат — прошепна той арогантно. — Ще им

дам да разберат какво мога аз!“

В този момент някой влезе в магазина. Броуди погледна разгневен;

властният му поглед предупреждаваше натрапника да не дръзва да поиска обслужване

от човека, който е равен на местните благородници. Но за негово учудване не го

помолиха да слезе. Един младеж прескочи леко тезгяха, изкачи се по стълбата и

влезе в кантората, като затвори вратата след себе си. Това беше Денис Фойл.

Преди три дни, когато изпрати Мери с влака, лавина от угризения на

съвестта се стовари върху Денис и веднага го погълна. Той смяташе, че се бе

отнесъл към Мери студено, страхливо и егоистично. Внезапният удар върху

самочувствието му го завари така неподготвен, че в момента забрави до каква

степен държеше на нея. Но той я обичаше; всъщност сега, когато тя бе далеч от

него, той съзна по-зряло, че копнее за нея. Тежкото бреме на нейното състояние й

придаваше, ако се замислеше човек по-добре, една трогателна привлекателност, на

която той досега бе устоявал. Ако неговото положение бе неприятно, нейното бе

непоносимо, а той не й предложи друго облекчение освен няколко жалки и разнежени

съболезнования. Душата му се свиваше от безпокойство какво ли мисли Мери сега за

неговата презрителна страхливост и несъобразителност; изпълваше го с отчаяние

мисълта, че не може да се срещне с нея и да й каже какво чувствува, да изрази

най-пламенно своето разкаяние и любов.

В продължение на два дни той понасяше напора на тези постепенно

засилващи се чувства, докато изведнъж му хрумна един съвсем определен и

необикновен начин на действие, който му се видя смел, силен и дръзновен.

Страница 59

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Всъщност това бе реакцията на опънатите му нерви под градушката от самообвинения

и макар планът му да бе прибързан, самонадеян и глупав и да представляваше само

отдушник за потиснатите му чувства, в него Денис виждаше възможност да се

реабилитира пред себе си и пред Мери.

Именно този порив да се оправдае го накара да застане сега пред Броуди и

да каже:

— Дойдох по този начин, господин Броуди, защото помислих, че иначе може

да не се съгласите да ме приемете. Аз съм Денис Фойл от Дарок.

Броуди бе смаян от неочакваността на появата на Денис и от дързостта,

която тя означаваше, но не се издаде. Той се отпусна по-удобно на стола си;

главата му сякаш потъна между огромните рамене, като скала, забодена на билото

на рид.

— Синът на кръчмаря? — пренебрежително се засмя той.

— Точно така — отвърна Денис учтиво.

— Е, господин Денис Фойл — Броуди иронично подчерта думата господин, —

какво търсите тук?

Той се надяваше да предизвика Фойл да го нападне, за да си направи

удоволствието да го пребие.

Денис го изгледа открито и без да обръща внимание на тона му, продължи,

както бе намислил:

— Може би сте изненадан от посещението ми, но смятах, че трябва да дойда

при вас, господин Броуди. Повече от три месеца не съм се срещал с дъщеря ви,

госпожица Мери Броуди. Тя упорито ме отбягва. Искам да ви кажа откровено, че

изпитвам чувства към дъщеря ви и дойдох да ви помоля да ми позволите да се

срещам с нея.

Броуди вдигна поглед към младежа. Лицето му бе мрачно, неподвижно като

маска и не показваше нищо от надигащата се в него вълна на удивление и гняв.

Като хвърли къс, дебнещ поглед към Фойл, той каза бавно:

— Драго ми е да чуя от собствените ви уста, че заповедите ми се

изпълняват. Дъщеря ми отказва да се среща с вас, защото аз й забраних дори да ви

погледне! Чувате ли? Забраних й, и пак й забранявам, след като видях какво

представлявате.

— Защо, господин Броуди, ако мога да попитам?

— Трябва ли да ви обяснявам постъпките си? Фактът, че съм заповядал, е

достатъчен за дъщеря ми. Аз не й обяснявам, аз заповядвам!

— Господин Броуди, бих искал да зная какво имате против мен. Ще направя

всичко по силите си, да отговоря на изискванията ви във всяко отношение. — С

цялата си убедителност Фойл се опитваше да го умилостиви. — Много държа да ви

задоволя. Кажете само какво желаете и аз ще го направя.

Броуди се озъби насреща му:

— Желая да махнете мазната си физиономия от кантората ми и никога вече

да не я показвате в Ливънфорд. Колкото по-бързо направите това, толкова по-добре

ще ме задоволите.

С извинителна усмивка Фойл отговори:

— Значи възразявате само срещу физиономията ми, господин Броуди.

Той чувствуваше, че трябва някак си да спечели втория рунд.

Броуди започна да кипи от ярост; дразнеше го мисълта, че не може да

накара тоя хлапак да сведе поглед, нито да го предизвика да избухне. С усилие се

овладя и каза саркастично:

— Нямам навика да разменям мисли с такива като вас, но тъй като имам

малко свободно време, ще ви кажа какво имам против. Мери Броуди е дама, тя има в

жилите си кръв, с която и една херцогиня може да се гордее, и тя е моя дъщеря.

Вие сте долна ирландска измет, нищо, което е произлязло от нищо. Баща ви продава

евтина ракия и не се съмнявам, че вашите деди са яли картофени кори направо от

гърнето.

Денис още устояваше, без да мигне на погледа му, макар и той да кипеше

от обидите. Но отчаяно си налагаше да остане спокоен.

— Обстоятелството, че съм ирландец, положително не ме опетнява — отвърна

той с равен глас. — Аз не пия нито капка. Всъщност аз се занимавам със съвсем

друга работа, която смятам някой ден да ми донесе големи доходи.

— Чувал съм за работата ви, миличък. Дълги обиколки из провинцията, а

после отново се мотаете с дни. Познавам ги такива като вас. Ако мислите, че

можете да спечелите пари, като разнасяте чай из Шотландия, значи, сте глупав, а

ако мислите, че такава пършива служба може да ви реабилитира за калпавото ви

семейство, трябва да сте луд.

— Искам да ме оставите да ви обясня, господин Броуди.

Броуди го изгледа диво.

— Ще ми обяснявате! Вие смеете да ми говорите така, проклет пътуващ

търговец! Знаете ли с кого говорите? Погледнете! — ревна той, размаха вестника и

Страница 60

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

го просна пред младежа. — Вижте това, нали можете да четете! С такива хора се

събирам аз! — Той изпъчи гърди и викна: — По-скоро бих пуснал дъщеря си да се

търкаля със свинете, отколкото да ви стане жена.

С голямо усилие Фойл отново се удържа.

— Господин Броуди — помоли се той. — Искам да ме изслушате. Вие сигурно

ще признаете, че човекът е това, каквото направи със себе си — че сам определя

съдбата си, независимо от това, какви са родителите му. Аз не се срамувам от

произхода си и ако възразявате срещу него, това не е позор за мен.

Броуди го погледна намръщено.

— Осмелявате се да ми приказвате за тоя проклет новоизмислен социализъм!

— ревна той сърдито. — Всички хора са равни, така ли? И какво още? Глупак! Това

ми стига. Махайте се!

Денис не помръдна. Той ясно видя, че този човек не разбира от разумни

доводи, че по-лесно би пробил каменна стена с главата си; разбира, че при такъв

баща животът на Мери трябва да е непрекъснат низ от ужасни нещастия. Но именно

заради нея реши да се въздържи и каза съвсем спокойно:

— Съжалявам ви, господин Броуди. Вие принадлежите на епоха, която

отминава; вие не разбирате прогреса. Вие не разбирате какво значи да си създаваш

приятели, вие можете да си създавате само врагове. Лудият не съм аз!

Броуди се надигна с дебнещ вид, той беше побеснял като раздразнен бик.

— Ще се махнеш ли оттук, прасе? — каза той дрезгаво. — Или чакаш да те

смажа?

Той тежко пристъпи към младежа. Денис би могъл да напусне кантората за

миг, но скритото му упорство бе предизвикано от обидите на Броуди и макар да

знаеше, че заради Мери трябва да си отиде, той остана. Уверен, че ще съумее да

се отбранява, той не се плашеше от силата на Броуди и схвана също, че ако си

отиде сега, Броуди ще си помисли, че го е изхвърлил като бито куче. С глас,

подавен от отвращение, Денис извика:

— Не ме докосвайте! Търпях обидите ви, но не си позволявайте нищо

повече!

При тези думи яростта на Броуди почти го задуши.

— Как не! — извика той, а дишането му стана често и шумно. — Хванах те

като плъх в капан и ще те смажа като плъх.

С тежки, бавни стъпки той бавно напредваше към Денис, внимателно

маневрираше с огромното си надвиснало тяло към него; после, като приближи на

по-малко от метър до младежа, толкова близо, че Денис не би могъл да се

изплъзне, устните му злобно оголиха венците. Изведнъж той вдигна гигантския си

юмрук и със смазваща сила замахна към главата на младия Фойл. Чу се остро,

хрупкаво изпращяване. Ударът не падна върху главата на Денис; по-бърз от

светкавица, той се бе отдръпнал настрана и юмрукът на Броуди се стовари върху

стената със силата на ковашки чук. Дясната му ръка увисна безжизнено: китката

беше счупена. Денис сложи ръка на дръжката на вратата и спокойно каза:

— Съжалявам, господин Броуди. Виждам, че все пак има неща, които не

разбирате. Предупредих ви да не опитвате подобно нещо.

След това излезе, и то точно навреме. Тежкият махагонов въртящ се стол,

захвърлен през стаята от лявата ръка на Броуди като от катапулт, се блъсна във

вратата и разби стъклата и рамката на хиляди късчета.

С треперещи ноздри и увиснала ръка Броуди стърчеше и тъпо съзерцаваше

опустошението, което бе причинил. Той не усещаше никаква болка в наранената

ръка, а само невъзможност да я движи, но гърдите му щяха да се пръснат от ярост

заради поражението. Фактът, че това младо пале не само не се уплаши, но и можа

да се изплъзне, го караше да се гърчи от наранена гордост; физическата болка

беше нищо, но пораженията върху самочувствието му бяха убийствени.

Пръстите на лявата му ръка се свиха конвулсивно. Още една минута и той

щеше да го хване, и пребие; Броуди беше сигурен в това. Но да остане победен, без да му е нанесъл поне един удар! Само някакъв слаб остатък от самообладание и

здрав разум му попречиха да хукне слепешком по улицата подир Фойл и да се опита

да го настигне и да му строши костите. За пръв път в живота му някой бе дръзнал

да го изиграе и той изскърца със зъби при мисълта, че бе посрамен и надхитрен от

този нахален и долен хлапак.

— Ей богу, ще го накарам да ми плати за това! — викна той в празната

стая.

После погледна безполезната си ръка, която вече бе посиняла, отекла и

подпухнала. Разбра, че трябва да се погрижи за нея и че ще трябва да измисли

нещо за обяснение — някаква глупава история, че се е подхлъзнал по стълбите. Той

сърдито напусна магазина, затръшна външната врата, заключи я и тръгна.

Междувременно Денис схвана, че с прибързаната си постъпка е нанесъл

неизмерима вреда на Мери и на себе си. Преди разговора той си въобразяваше, че

би могъл да разположи към себе си баща й и да получи съгласието му да се среща с

Страница 61

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

нея. Смяташе, че така ще им е по-лесно да подготвят събитията и да изработят

определен план за бягство. Всъщност той самонадеяно бе очаквал Броуди да започне

да го гледа с по-малко неодобрение и дори да изпита към него известна

благосклонност. Ако успееше, това несъмнено щеше да улесни внезапните стъпки, които те по-късно биха били принудени да предприемат, и щеше да смекчи удара от

неизбежното разкриване.

Тогава той още не познаваше Броуди. Често се бе замислял над разказите

на Мери, но си въобразяваше, че думите й са повлияни от детински страх или че

чувствителната й природа преувеличава силата на грозните му наклонности. Сега

вече напълно разбираше ужаса й от Броуди, почувствува, че забележките й са били

дори прекалено снизходителни. Само преди няколко мига той го бе видял в

състояние на такава невъздържана злоба, че започна да се страхува за Мери и

многократно се прокле заради безразсъдната си постъпка.

Денис бе напълно объркан и не знаеше какво да направи, когато изведнъж,

като минаваше покрай една книжарница на Хай стрийт, му дойде мисълта, че може да

й пише писмо и да я помоли да се срещнат на другия ден. Влезе в книжарницата и

купи лист хартия и плик. Въпреки безпокойството си той си бе запазил

способността да печели хората и с чара си накара възрастната дама зад тезгяха да

му продаде една марка и да му услужи с перо и мастило. Тя стори това на драго

сърце, с майчинска усмивка, и докато той пишеше кратката бележка за Мери, го

гледаше доброжелателно с крайчеца на окото си. Като свърши, той й благодари

любезно и тъкмо щеше да пусне писмото в кутията пред книжарницата, когато го

осени нова мисъл и той дръпна ръката си като опарен. Денис бавно се отвърна от

пощенската кутия и като се замисли над новата опасност, накъса писмото на малки

парченца и ги пръсна по улицата. Той се бе сетил, че ако случайно писмото бъде

заловено, Броуди веднага ще разбере, че е бил умишлено измамен, че те с Мери са

се срещали тайно през цялото време. Денис вече бе направил една сериозна грешка

през деня и реши да не допуска друга. Той закопча плътно сакото си, мушна ръце в

джобовете, издаде брадичката си войнствено напред и бързо се отдалечи. Решил бе

да разузнае околностите на къщата на Броуди.

Денис не познаваше тази част на града и малко се полута в предградието,

но благодарение на чувството си за ориентация след много обиколки най-после видя

дома на Мери. Никога не бе виждал тази къща и сега, след като я разгледа, остана

поразен. Тя му приличаше повече на затвор, отколкото на жилище и му изглеждаше

толкова неподходяща за подслон на нежната и мила Мери, както някое тъмно и пусто

подземие за гнездо на гълъбица. Грубите, сиви стени сякаш бяха безвъзвратно

сключени около любимата му, острите зъбери символизираха робството й, дълбоките

като амбразури прозорци провъзгласяваха, че над нея тегне неумолимо насилие.

Като разгледа къщата, Денис промърмори:

„С радост ще я измъкна оттук, а и тя на драго сърце ще дойде. Този човек

не е в ред. Има нещо объркано в ума му. И къщата някак си е като него.“

Все още мрачен и безпокоен, той пропълзя в една пролука в живия плет от

глогини зад себе си, седна на земята, запали цигара и започна да прехвърля в ума

си различни планове. Изправен пред наложителната необходимост да види Мери,

Денис започна да обмисля редица невъзможни проекти и непредпазливи кроежи за

постигане на целта си. Страх го беше да не направи нова лекомислена грешка, но

все пак беше убеден, че трябва да види Мери веднага — в противен случай тази

възможност би била загубена завинаги. Цигарата му вече догаряше, когато изведнъж

мрачният израз се разнесе от лицето му и той дръзко се усмихна на очебийната

простота на отличната мисъл, която му хрумна. Нищо не можеше да му попречи сега, посред бял ден, да се приближи смело и да почука на входната врата. Почти

сигурно беше, че Мери сама ще отвори вратата, след което той веднага щеше да й

даде знак да мълчи, щеше да предаде в ръцете и една бележка и да си отиде също

тъй прилично и открито, както бе дошъл. Той знаеше достатъчно за семейството, за

да предположи, че докато Броуди е на работа, а малката Неси е на училище,

единствено госпожа Броуди освен Мери би могла да отвори. Дори и да станеше така, тя нямаше да го познае, тъй като Броуди още не бе я предупредил за него и Денис

просто щеше да попита за някое измислено лице, щеше да се извини и бързо да се

отдалечи.

Той нетърпеливо откъсна един лист от бележника си и надраска с молив

кратко писъмце, в което казваше на Мери, че я обича и я молеше да се срещнат

пред градската библиотека на другата вечер. Той би предпочел да избере по-скрито

място за срещата, но се страхуваше, че тя би могла да напусне къщата единствено

под предлог, че отива в библиотеката. Той завърши писъмцето, сгъна го на малък

правилен четириъгълник, скочи и изтърси праха от дрехите си. С бодър поглед се

обърна към къщата и вече бе приел наивното и невинно изражение на случаен

посетител, когато изведнъж лицето му се удължи, челото му се помрачи и той бързо

се хвърли назад в скривалището си. От долния край на улицата се задаваше сам

Броуди с превързана и увиснала на шията ръка.

Страница 62

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Денис прехапа устни. Явно не му вървеше! Сега беше невъзможно да се

приближи до къщата. Огорчен, разбра, че Броуди в яда си положително ще

предупреди всички в къщи и по този начин ще го лиши от възможността да осъществи

успешно плана си при друг случай. С болка на сърце Денис си помисли, че гневът

на Броуди може да се стовари върху Мери, въпреки че при нещастния разговор в

магазина той така внимателно я бе прикрил. Той проследи Броуди, който се

приближаваше, откри загрижен, че наранената ръка бе гипсирана, забеляза

буреносния облак на лицето му, видя как Броуди яростно разтвори портата и влезе

в дома. Денис се измъчваше от тежки предчувствия. Стана му ясно, че докато Мери

живее с този чудовищен човек в тази чудовищна къща, за нея няма да има покой.

Той напрегна слуха си, за да долови някакъв шум, някакъв вик, зов за помощ и

остана така дълго време. Но имаше само тишина — тишина зад студените сиви зидове

на това причудливо жилище. Най-после Денис стана и умърлушен се отдалечи.

>>

IX

Мери Броуди бе седнала и плетеше чорапи на баща си. Наведена леко

напред, с бледо и помръкнало лице, тя бе вперила поглед в дългите стоманени

игли, които бляскаха автоматично в бързите й пръсти. „Кликкликклик“ — пееха

иглите. Напоследък тя сякаш не чуваше нищо освен този звук, защото през цялото

си свободно време бе заета с плетене. Мама беше отсъдила мъдро: както дяволът не

бива да остава без работа, тъй и Мери трябва да се занимава с нещо дори когато

почива, и тя й постави задача всяка седмица да изплита по един чифт чорапи. Сега

Мери довършваше шестия чифт.

Старата баба Броуди седеше и я наблюдаваше със стиснати, сякаш зашити

устни. Беше сложила изсъхналите си крака един въз друг, като със свободния крак

отмерваше такта на песента на иглите; не продумваше ни дума, а бе приковала

непроницаем поглед върху Мери, сякаш премисляше всевъзможни неща, които никой, а

най-малко Мери, би могъл да знае. Понякога на Мери и се струваше, че тези

помътнели тъпоумни очи я пронизват, четейки мислите й, пълни с отмъстително

подозрение, а когато погледите им се срещнеха, враждебна искра проблясваше в

замръзналите зеници на бабата. Напоследък Мери изпитваше чувството, че очите на

старата Сибила я омагьосват и тя движи уморените си пръсти неспирно, въпреки

волята си, мъчейки се да свърши едно безкрайно кълбо прежда.

За старицата бе приятно развлечение да наблюдава младото момиче, но

същевременно това бе неин дълг, задача, поставена й преди шест седмици. Тя леко

поклащаше глава, припомняйки си онзи невъобразим следобед, когато синът и си

дойде с превързана ръка и лице, мрачно като нощ; спомни си онова важно съвещание

между Броуди и съпругата му зад заключената врата на гостната. Нямаше ни помен

от обикновените кавги, никаква врява из къщата — само сурово, гнетящо мълчание.

Тя не можеше да разбере какво бе станало, но сигурно някакво голямо нещастие бе

надвиснало. След това дни наред по лицето на снаха й бе изписана уплаха; устните

на госпожа Броуди потрепваха, когато съобщи на старата, че трябва да пази Мери.

Тя каза само: „Мери не бива да излиза от къщата! Нито крачка навън от пътната

врата! Това е заповед!“ Мери беше затворница, това беше всичко, а бабата отсега

нататък беше тъмничар. Зад маската на лицето си тя се наслаждаваше на тази

мисъл, на мисълта, че Мери е в немилост. Тя никога не бе обичала момичето и

възложената й сега работа я изпълваше с дълбоко удовлетворение и наслада.

Размислите й бяха прекъснати от влизането на госпожа Броуди. Мама подири

с очи Мери.

— Сви ли вече петата? — осведоми се тя, като се мъчеше да се покаже

заинтересувана.

— Почти — отвърна Мери, а бледото й лице не промени израза си на

безразлично равнодушие.

— Работата ти спори. Ще наплетеш за баща си цял куп чорапи за зимата още

преди да са се свършили всичките.

— Мога ли да изляза малко в градината?

Майка й с престорена загриженост погледна през прозореца.

— Всичко е прогизнало от дъжда, Мери. Мисля, че ще е по-добре да не

излизаш точно сега. Когато Неси си дойде, може би ще престане и тогава можеш да

я изведеш на разходка в задния двор.

Глупавата дипломация на Мама! Волята на Броуди, прикрита зад благовидни

съвети или изразявани явно под формата на възвишени цитати от светото писание, пристягаше Мери като примка в продължение на шест седмици, всяка от които бе

сякаш година — година с дълги, дълги дни. Толкова потисната и слаба бе сега

волята й за съпротива, че тя се чувствуваше длъжна да иска позволение за всяка

своя постъпка.

— Мога ли тогава да отида за малко в стаята си? — рече унило тя.

Страница 63

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Разбира се, Мери. Ако искаш да четеш, мила, вземи това — и докато

дъщеря й излизаше бавно от стаята, госпожа Броуди й тикна един подвързан

екземпляр от проповедите на Спърджън; тази книга лежеше под ръка върху

тоалетката. Но щом Мери излезе, двете жени в стаята размениха поглед и Мама леко

кимна с глава. Бабата стана веднага, послушно напусна топлото място край

камината, дотътри се до гостната и седна до прозореца към улицата, откъдето

имаше пълна възможност да наблюдава всеки, който би се опитал да излезе от

къщата. Системата на постоянен надзор, предписана от Броуди, бе в действие. Но

едва ли бе изминала и минута от излизането на бабата, и Мама бе осенена от друга

идея. Тя размисли, после поклати глава, съзнавайки, че сега й се отдава

благоприятна възможност да изпълни поръченията на съпруга си, и като прихвана

поли, изкачи се по стълбата и влезе в стаята на дъщеря си, решена да каже една

„добра дума“ на Мери.

— Рекох да дойда да си побъбрим малко — весело каза тя. — От ден-два не

съм разменила ни дума с теб.

— Да, Мама.

Мери инстинктивно разбра какво предстоеше, разбра, че Мама ще й чете

една от благочестивите проповеди, поставени в ход напоследък, които отначало я

караха или да плаче, или да негодува, но които никога не бяха я накарали да се

чувствува по-добре душевно, а сега просто безсмислено отекваха в претръпналите й

уши. Тези възвишени нравоучения й бяха станали нетърпими през времето на

карцирането й; наред с всякакви други високопарни наставления те й биваха

натрапвани, стоварваха се отгоре й като обвинения при всеки удобен случай. Не

беше трудно да се открие причината за това. При приключването на онзи ужасен

разговор в гостната Броуди бе изръмжал на жена си: „Тя е твоя дъщеря. Твоя

работа е да й втълпиш някакво чувство на покорство! Ако ли не, ей богу, пак ще

стоваря каиша върху гърба й — а също и върху твоя.“

— Смяташ ли, че вече си намерила здрава опора, Мери? — продължи усърдно

Мама.

— Не зная — отговори Мери с измъчен глас.

— Виждам, че още не си — леко въздъхна Мама. — Каква утеха би било за

баща ти и за мен да видим, че си изпълнена с повече вяра, доброта и покорство

пред родителите си.

Тя взе отпуснатата ръка на Мери.

— Ти знаеш, дете, че животът е кратък. Ами ако бъдем внезапно призвани

пред трона на всевишния и се явим недостойни? Какво ще правим тогава? Вечността

е дълга. Тогава не ще можем да се покаем. О, как искам да видиш, че си на грешен

път. Причиняваш ми толкова мъки, на мен, собствената ти майка, която е дала

всичко за теб. Мъка ми е, че баща ти обвинява мене за този непреклонен, упорит

израз, който още имаш — също като че си се вцепенила. О, бих направила всичко, бих повикала дори преподобния господин Скот да ти говори някой следобед, когато

баща ти го няма. Онзи ден четох една книга, която е истинска утеха за душата: как един божи служител накарал една своенравна жена да види небесната светлина.

Мама въздъхна тежко и след дълга, внушителна пауза попита:

— Кажи ми, Мери, какво ти е на душата?

— Мама, искам да ме оставиш за малко сама — тихо каза Мери. — Не се

чувствувам добре.

— Значи нямаш нужда нито от майка си, нито от всемогъщия? — рече Мама и

подсмръкна.

Мери гледаше нажалено майка си. Тя напълно разбираше нейната слабост,

безпомощност и немощ. Отдавна тя мечтаеше за майка, пред която би могла да

разкрие цялата си душа, на която би могла здраво да се опре, пред която би могла

да издума поривисто: „Мамо, ти си прибежище за раненото ми скръбно сърце, утеши

ме, облекчи страданията ми. Загърни ме в плаща на твоята защита, брани ме от

стрелите на нещастието.“

Но, уви, Мама не беше такава. Непостоянна и плитка като ручей, тя бе

само отражение на вездесъщата личност на друг, по-силен от нея. Над нея тегнеше

сянката на планина, чието зловещо присъствие обгръщаше прозрачния й характер в

непрекъснат потискащ мрак. Самият тон на този набожен разговор бе само отзвук от

неумолимата заповед на Броуди. Та как би могла да говори за страха от вечността, когато този страх бледнееше, превръщаше се в нищо пред страха й от Броуди? За

Мама имаше само една опора — желязно твърдата, яростна воля на съпруга й. Горко

й! Горко й, ако не се държеше покорно за тази опора! Тя, разбира се, беше

християнка, цяла проникната от оная богобоязливост, която това й качество

изискваше: да ходи всяка неделя на черква, да посещава, когато успееше да се

откъсне от другите си задължения, някое разгорещено вечерно събрание, за да

заклейми употребата на вулгарни изрази като „по дяволите“ и „дявол да го вземе“

— това за Мама бе пълно доказателство за нейната набожност. А когато за отмора

прочиташе някое литературно произведение, тя се задълбочаваше само в такива

Страница 64

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

почтени книги, в които в последната глава добродетелната непорочна героиня се

омъжваше за прелестен, набожен съпруг — книги, които я изпълваха с чувство на

чиста, възвишена култура. Но както не можеше да се противопостави на гнева на

съпруга си, тъй и не можеше да подкрепи дъщеря си в този критичен момент от

живота й.

Мери отлично разбираше всичко това.

— Няма ли да ми кажеш, Мери — настоя Мама. — Иска ми се да зная какво

става в твоята упорита глава.

Тя непрекъснато се страхуваше, че дъщеря й може тайно да замисля някоя

позорна постъпка, която отново да възбуди неукротимата ярост на Броуди. Често, потръпвайки от лоши предчувствия, тя чувствуваше не само неговите шибащи я като

камшици думи, но и наказанието, с което я бе заплашил.

— Няма какво да ти казвам, Мама — унило отвърна Мери. — Няма нищо за

казване.

Тя знаеше, че ако се помъчи да каже болката си, майка й ще я спре с

писклив негодуващ вик и без да я изслуша, ще излети от стаята. Мери почти я

чуваше да вика, бягайки: „Не! Не! Не ми говори! Нито дума повече! Не те слушам!

Какъв срам!“ Тя повтори с горчивина:

— Не, няма какво да ти казвам.

— Но ти сигурно си мислиш нещо. По вида ти познавам, че мислиш — настоя

госпожа Броуди.

Мери гледаше майка си право в очите.

— Понякога си мисля, че ще бъда щастлива, ако бих могла да изляза от

тази къща и никога вече да не се върна — горчиво рече тя.

Госпожа Броуди вдигна ръце слисана.

— Мери — изписка тя, — какво говориш? Трябва да си признателна, че имаш

такъв хубав дом. Добре, че баща ти не те чу — никога не би ти простил такава

черна неблагодарност.

— Как можеш да говориш така! — викна гневно Мери. — Не можеш да не

чувствуваш същото, което и аз чувствувам — това никога не е било дом за нас. Не

виждаш ли, че ни смазва? Той сякаш е частица от ужасната таткова воля. Като си

помисля, че не съм излизала оттук шест седмици, струва ми се… О, чувствувам, че

съм разкъсана на парчета — изхлипа тя.

Госпожа Броуди гледаше сълзите й с благодарност — за нея това бе знак на

покорство.

— Не плачи, Мери — взе да я утешава тя, — макар че би трябвало да

съжаляваш, загдето наговори такива непростими глупости за великолепния дом, в

който имаш щастието да живееш. Когато баща ти строеше нашата къща, ливънфордци

говореха само за нея.

— Да — изплака Мери, — а също и за нас. Татко и това успя да направи.

Ние не приличаме на другите. На нас не гледат като на обикновените хора.

— Разбира се, че не — сопна се госпожа Броуди. — Ние стоим много

по-високо от тях.

— О, майко — извика Мери, — ти никога не ще разбереш какво искам да

кажа. Татко те е наплашил и ти разсъждаваш като него. Той ни тласка, тласка

всички ни към някакво бедствие. Държи ни настрана от хората. Ние нямаме

приятели. Никога не съм имала възможностите, които всеки има; така съм откъсната

от всичко…

— И това съвсем не е лошо — прекъсна я Мама. — Така трябва да се

възпитава едно почтено момиче. Тъй както си тръгнала, би трябвало още повече да

те откъснем.

Мери, изглежда, не я чуваше и вторачила се пред себе си, продължи

последната си мисъл до горчивия й край.

— Затворена бях в тъмница, в мрак — промълви тя. — А когато успях да

избягам, бях ослепена и загубих пътя.

Израз на крайна безнадеждност се разстла бавно по лицето й.

— Недей да мърмориш! — остро извика Мама. — Щом не можеш да говориш

прилично с майка си, изобщо не говори. Що за мисли! Трябва да си благодарна, че

има кой да се грижи за теб, да те пази тук, далеч от всякакви беди.

— Беди! Не съм причинила много беди през последните няколко седмици —

откликна Мери с безразличен глас.

— Мери, Мери — с укор извика майка й. — Трябва да бъдеш по-съзнателна.

Не отговаряй така мрачно. Бъди весела, жизнерадостна и се отнасяй с повече

уважение и почит към родителите си. Като си помислиш само за долните младежи от

околността, които тичат след теб, трябва да се червиш от срам. Би трябвало да си

доволна, че си тук, далеч от тях, а не да се мотаеш из къщи все така начумерена.

О, като си помисля само от какви нещастия те пазим…

Мама замълча от скромност и като потръпна целомъдрено, тикна проповедите

на Сърджън по-близо до Мери. Завършвайки с възвишен и приповдигнат тон, тя

Страница 65

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

стана, отстъпи към вратата и рече важно:

— Хвърли един поглед в тази книга, моето момиче. От нея ще имаш повече

полза, отколкото от празните разговори, които би могла да чуеш на улицата.

После излезе и затвори след себе си вратата със спокойна сдържаност,

която хармонираше на изпълнилите я благочестиви мисли.

Но Мери не докосна книгата, която така упорито й навираха; тя гледаше

безнадеждно през прозореца. Тежки облаци закриваха небето и по-бързо превръщаха

краткия октомврийски следобед в нощ. Тих, настойчив дъжд замрежваше стъклата на

прозореца. Не полъхваше никакъв вятър. Нейните три сребърни брези, останали без

листа, се издигаха мълчаливи, в мрачен, печален унес. Напоследък тя толкова

често ги съзерцаваше, че познаваше всяко тяхно настроение и ги смяташе за свои.

Гледала ги бе как ронят листа. Всеки лист падаше с тъжно трептене, бавно като

загубена надежда — и с всеки паднал лист Мери губеше част от вярата си. Тези три

дръвчета за нея бяха като символи и докато дишаха с живите си листа, тя не се

отчайваше. Но последното листче се бе отронило и тази вечер брезите бяха като

нея — оголени, обгърнати от студена мъгла, потънали в дълбоко униние.

Детето бе живо в утробата й. Тя го усещаше как пулсира, как все повече

животът бушува в него; за това пулсиращо, живо дете никой не знаеше освен Денис

и тя! Не бяха я открили. Не беше лесно да се прикрива — отначало това особено я

тревожеше, но сега изобщо не я безпокоеше; в момента умът й бе зает с по-дълбок

и по-страшен размисъл.

Както седеше неподвижна до прозореца, тя си припомни, че първото

движение на детето в нея й бе причинило болезнен пристъп не на страх, а на

възвишен копнеж. Пред погледа й бързо бе преминала светлина, която бе озарила

тъмните кътчета в ума й; бе я завладяло буйно желание да има детето си. През

множество тежки часове това желание поддържаше духа й, изпълваше я с мъжествена

издръжливост в нещастието й. Тя смяташе, че страда за детето, че колкото повече

търпи, толкова повече ще я възнагради то с обичта си.

Но струваше й се, че това беше много отдавна, преди да я напусне

последната надежда. Тогава тя все още вярваше в Денис.

След онзи следобед, когато отиде в Дарок, не бе го виждала. Затворена в

къщи по волята на баща си, тя прекара тези шест непоносими седмици, без дори да

зърне Денис.

Понякога й се струваше, че вижда фигурата му да се спотайва пред къщата;

често нощем чувствуваше, че той е близо; веднъж при едно леко почукване на

прозореца й тя се събуди с писък. Но сега разбираше, че всичко това бяха просто

измами на болното й въображение и бе убедена, че той я е зарязал. Денис я беше

изоставил. Никога нямаше да го види.

Копнееше да настъпи нощта и да й донесе сън. В началото на нещастието си

тя не бе в състояние да си отпочива, после, кой знае как, започна да спи дълбоко

и в съня й често я спохождаха прекрасни видения, видения, пълни с безкрайно

блаженство. Тогава винаги биваше с Денис сред пленителна обстановка, преброждаше

с него някаква слънчева страна с пъстри старинни градове, движеше се между

усмихнати хора, които ядяха чудновати екзотични храни. Някога тези приятни

видения, вещаещи щастливо бъдеще, я ободряваха и утешаваха; но това отдавна бе

минало; сега не жадуваше вече за химери. Искаше сънят й да бъде без сънища. Бе

решила да се самоубие. Ясно помнеше думите си, отправени към Денис на гара

Дарок, когато в несъзнателно ужасно предчувствие му каза какво ще направи, ако

той я напусне. Единственото й спасение беше смъртта. Без никой да знае, Мери бе

скрила в стаята си плик с лимонена киселина, взет от високата полица над

умивалника в килера. Тази вечер щеше да си легне както обикновено, а на сутринта

щяха да я намерят мъртва. Живото дете, непоело още въздух, също щеше да бъде

мъртво, мислеше тя, но това беше най-доброто, което можеше да стори. Щяха да я

погребат във влажната земя ведно с нероденото дете и тогава всичко щеше да

свърши и тя щеше да почива в мир. Стана и отвори едно чекмедже. Да, киселината

бе там непокътната. Със спокойни пръсти Мери отвори малко единия край на белия

плик и се загледа в безобидното наглед съдържание. Неволно тя си мислеше колко

чудно е, че тези неподвижни, невинни кристали могат да имат толкова силно

смъртоносно въздействие; и все пак тя съзнаваше, че за нея те не представляваха

опасност, а само милостиво избавление. Те щяха да й дадат възможност с

едно-едничко бързо движение да се избави от безнадеждния тежък ярем на своето

съществуване; когато ги изгълташе, тя щеше да пресуши с една последна

конвулсивна глътка сетната горчива утайка на самия живот. Спокойно помисли, че

когато стане време за лягане, ще трябва да донесе чаша вода, за да разтвори

кристалите.

Мери остави плика на мястото му, затвори чекмеджето и като се върна при

прозореца, седна и пак се залови да плете. Тази вечер щеше да свърши чорапа на

баща си. Спомняйки си за Броуди, тя не изпита никакво чувство към него — всичко

в нея бе застинало, сякаш чувствата й вече бяха умрели. Той не й продумваше.

Страница 66

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Ръката му оздравя. Животът му остана непроменен и дори след като тя бъдеше

мъртва, пак щеше да бъде непроменен, със същия неизменен ред, със същото гордо

безразличие, подсладен от нископоклонничеството и раболепната смиреност на Мама.

За миг Мери престана да плете и погледна през прозореца. Неси се връщаше

от училище. Стана й жал за малката, чувствителна сестрица, която първа я съжали

в нещастието й. Тъжно й беше, че ще остави Неси. Горката Неси. Ще остане

сам-самичка. Но чудно, дребната фигурка не мина през вратата, а застана в

припадащия здрач, като правеше особени, определени знаци. Това не беше Неси, а

друго момиченце, което стоеше упорито на дъжда и махаше с ръка нагоре

многозначително, но все пак прикривайки се. Мери се вгледа в него, но в това

време движенията му престанаха и малката кукла се отдалечи. Появиха се двама

души и се изгубиха от погледа й надолу по пътя, оставяйки го зад себе си пуст и

мрачен както преди. От Мери се откъсна въздишка — угаснала бе една смътна,

неродена надежда; тя неуверено разтърка очи и ги покри с ръце. Сетне свали

ръцете си и тутакси пак видя детето да маха — по-настойчиво и по-упорито от

преди. Тя гледаше без да разбира, а после реши, че трябва да е жертва на някаква

необикновена халюцинация на разстроените си сетива и като очакваше, че видението

ще изчезне мигновено, магически, както се бе появило, отвори бавно, неуверено

прозореца и погледна навън. Като изневиделица от мъгливия сумрак долетя нещо

кръгло хвърлено с безпогрешна точност, удари я по рамото и тупна леко в краката

й, а в същия миг улицата пак остана празна и безлюдна. Мери механично затвори

прозореца и отново седна. Тя би сметнала, че цялата случка е измама, дължаща се

на уморения й мозък ако на пода не лежеше хвърленото кръгло тяло, което тупна

върху нея от сгъстяващия се здрач като малък безвреден метеор, паднал от

невидимото небе. Тя го погледна по-отблизо. Беше ябълка.

Мери се наведе и вдигна ябълката, която бе гладка, лъскава и топла, като

че дълго време бе лежала в горещи човешки ръце; като я държеше в малката си

длан, Мери почти не разбираше защо трябваше да остави плетивото си, за да

съзерцава тази глупава ябълка. Тя позна, че ябълката е сорт пипин и тутакси в

паметта й проблесна нещо, което й бе казал Денис: „В къщи много обичаме ябълки —

беше й казал той. — В килера винаги имаме по един сандък от пипините.“ При тази

внезапна мисъл тя престана да се взира с недоумение в ябълката, заразглежда я

отблизо и откри с изненада и растящо вълнение едва забележим кръг, направен

несъмнено с тънко острие около горната част на плода. Щом потегли късата

изсъхнала дръжка, задържала се и досега на ябълката, по изпитите страни на Мери

се разля силна нервна червенина, но те веднага побледняха и кръвта се оттегли от

лицето, когато в ръката й остана умело изрязано кръгло парче от твърдия бял

отвътре плод и се разкри издълбаната вътрешност, натъпкана с навита на рулце

тънка хартия. С бясна бързина и мъчително възбуждение нервните й пръсти несръчно

извадиха и развиха масурчето, после изведнъж разтупаното й сърце почти престана

да бие. Това беше писмо от Денис. Той й пишеше. Не бе я изоставил. Безумните й, невярващи очи се впиха жадно в това писмо, стигнало до нея навреме като

милостиво отменяване на присъда. Мери трескаво четеше. Видя, че писмото е писано

близо преди две седмици, че Денис се обръща към нея с най-пламенни слова. Велика

радост я озари — като силна блестяща светлина, насочена внезапно срещу нея, —

ослепи я с неочакваността си, стопли я със сиянието си. Думите в писмото грееха; пред очите й съдържанието им се разливаше из нея като топлина, проникваща в

измръзналото й вкочанено тяло. Луда ли беше да се съмнява в Денис? Той беше

Денис — нейният Денис — и той я обичаше!

Той я обичаше, мъчил се бе с всички сили да се добере до нея. Опитвал се

бе да й хвърли нощем бележка през прозореца. Сега тя разбираше, че не беше се

лъгала, когато имаше чувството, че той е някъде наблизо, ала така глупаво бе

извикала от страх, че го бе прогонила. Но сега нищо нямаше значение пред тая

чудесна новина. Сърцето й туптеше бързо, докато четеше, че Денис е наел

къщичката в Гаршейк. Можеха да влязат на първи януари. Наричаха я Розов хълм —

лете тя беше беседка от рози, а зиме — сигурен пристан, в който можеха да се

приютят. Денис правеше всичко, което беше по силите му, не се плашеше. Тя бе

неизказано трогната от труда, който Денис полагаше, от това, което той правеше

за нея. Как бе работил за нея! Би дошъл при нея открито, ако бяха осъществени

плановете им. Но преди да предприемат някаква решителна стъпка, трябваше да имат

покрив над главите си, къща, където да се подслонят. Дотогава той трябваше да е

предпазлив заради нея. Да, тя трябваше да чака. Да почака още мъничко, да

почака, докато той направи последната си лятна обиколка за годината, докато ще

може да се посвети всецяло на нея. Тогава щеше да я вземе със себе си завинаги, щеше да се грижи за нея, за нейната сигурност и удобство. От щастие очите й се

изпълниха със сълзи, като четеше обещанието му, че ще я обича нежно. Можеше ли

да чака? Тя трябваше да чака. Можеше да изтърпи всичко, докато той най-после я

вземеше при себе си.

Като свърши писмото, за момент тя остана вцепенена. Сякаш ударът на

Страница 67

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

неочакваното щастие я беше превърнал в камък, тя стоеше като мраморна фигура, закована и неподвижна. Сетне бавно някакъв пулсиращ балсам протече по жилите й, тайнствени струи, раздвижени от вълнуващите думи в писмото, се разляха из

нейното тяло. След цяла вечност смъртна изнемога тя се съживяваше и като у

пробуждаща се Галатея в нея нахлу живот, руменина покри лицето й, тялото й,

крайниците й. Очите й неудържимо блестяха с радостта на живота, стиснатите й

устни се разтвориха леко, жадно, тъжната неподвижност на лицето й бе заличена от

прилив на буйна радост. Като някой забравен на самотен остров пустинник, който, изтощен от безкрайно, безплодно бдение, е оставил всяка надежда, неочакваната

поява на спасителното средство я изпълни с невероятно, почти неприемливо

опиянение. Разбуденото й сърце биеше звънко и в ушите й звучеше възторжената му

песен; бледните ръце, които държаха писмото, се одухотвориха, оживяха, станаха

дейни; пръстите нетърпеливо сграбчиха една наблизо сложена писалка и бързо

почнаха да пишат на обратната страна на хартията.

Това бе кратка бележка, в която Мери съобщаваше, че е добре и че сега,

когато има вест от Денис, е щастлива. Не споменаваше нищо за преживените душевни

терзания, нито за бездната, към която бе тръгнала. Писа му, че с радост ще живее

в новия си дом, стига само той да дойде да я вземе през декември и неведнъж го

благослови за изпратеното писмо. Нямаше време да пише повече, защото пред

къщата, при бързо гаснещата светлина на деня, тя различи фигурата на

търпеливото, упорито дете, което пак се бе появило и се взираше с очакване към

прозореца. Това беше Роза и никой друг — онази малка предана сестричка, за която

Денис й бе говорил. Мери благослови Роза. Сега тя постави отново бележката в

издълбаната ябълка, отвори прозореца и като хвърли ябълката с всичка сила,

проследи с поглед как тя прелетя във въздуха и подскочи два пъти на пътя, преди

да се спре. Мери смътно зърна Роза да тича след ябълката, видя я, че извади

писмото и го сложи в джоба на палтото си, забеляза как многозначително и

победоносно й махна с ръка и сякаш за да символизира сладостта от победата, се

отдалечи по пътя, заръфала ожулената, натъртена ябълка. Тръпка на благодарствено

възхищение премина през Мери, когато малката фигурка се изгуби от погледа й,

закрачила решително по пътя — със същия непобедим вид, със същото жизнерадостно

дръзновение като Денис. Лека усмивка раздвижи устните на Мери, когато си спомни

колко нехайно свиреше Роза на пианото. Каква глупост — да съди за безстрашния