i 3e0c0223816db71f

на една от полуразрушените къщи край пътя наднича някой и с вътрешно

удовлетворение установи, че това беше малкият Петигру, бакалинът, който

неотдавна се бе преместил в този отбран квартал и отначало се бе опитал да си

създаде име, като слиза в града заедно с Броуди. Големият човек понесе тази

дързост първия ден, но когато на втората сутрин видя дребничкия незначителен

бакалин отново да го чака, той се спря.

— Петигру — каза Броуди спокойно, — страхувам се, че днес не виждам

много добре. Тази сутрин ми се виждате много дребен и мъничък, а утре може

изобщо да не ви забележа. Освен това аз ходя много бързо. Вървете си, както ви е

походката, но не измъчвайте малките си криви крачета, за да вървите заедно с

мен. Довиждане.

Като минаваше сега покрай къщата, той се усмихна саркастично, защото си

спомни, че оттогава нервният Петигру бягаше от него като от чума и бе навикнал

да го дебне, докато се отдалечи, преди да посмее да излезе на улицата.

Скоро той прекоси спокойния, изискан квартал и навлезе в града, където

на южния край на Чърч стрийт един занаятчия, понесъл торбата си с инструменти, го поздрави със сваляне на шапка на минаване. Броуди изпъчи гърди при този знак

на уважение, отреден само за най-видните граждани.

— Добро утро — отговори той дружелюбно, дигна още по-гордо глава, сви по

Хай стрийт, нарамил бастуна си, и като войник закрачи по наклона, докато стигна

до най-високото място на голямата улица. Тук той се спря пред един

незабележителен магазин. Магазинът беше стар и скромен, с тясна безлична фасада, само с една малка витрина, на която нямаше стока, а беше пусната ситна телена

мрежа; тя закриваше витрината, но показваше какъв е магазинът, тъй като върху й

със златни букви бе изписана само една дума — „Шапкар“. Следователно това беше

шапкарски магазин, но макар да беше на най-личното място в града, той не само

прикриваше предназначението си, а сякаш се дърпаше от погледа на публиката, като

отстъпваше малко от общата линия на улицата и позволяваше на околните сгради да

стърчат над него и пред него, като че въпреки установената солидност на

положението си искаше да остане колкото се може по-незабележим и затулен,

запазвайки характера си, но стремейки се да скрие себе си и всичко, каквото

имаше в него, от нахалните очи на простаците. На фирмата над вратата, също

избеляла от старост, със силно напукана от слънцето боя, измита от дъждовете, все още можеше да се различи изписаното с тънки наклонени букви име „Джеймс

Броуди“. Това беше магазинът на Броуди. Всяка сутрин, като го погледнеше,

мисълта, че притежава този магазин, неизбежно го развеселяваше. В продължение на

двадесет години той се отнасяше към професията си с благосклонно пренебрежение.

Разбира се, това беше единственият източник за прехраната му, невзрачният извор

на средства за неговото превзето и солидно жилище; оттук излизаха фините му

дрехи и парите, които дрънкаха изобилно в джобовете му; и все пак Броуди гледаше

на магазина си, както човек би гледал снизходително, но и с презрение на някаква

незначителна и неприятна слабост в характера си. Той, Броуди, шапкар! Той не се

Страница 23

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

срамуваше, а се самооблъщаваше от тази смешна нелепост, опиваше се от контраста

между себе си и професията си; този контраст според него трябваше да прави силно

впечатление на околния свят. Броуди се обърна и изгледа улицата отгоре надолу

като монарх, който милостиво позволява на народа да го види. Той беше само

шапкар. Цялата абсурдност на това положение винаги стоеше пред него и неизбежно

го занимаваше. И сега той се разтърси от вътрешна насмешка и влезе в магазина, за да започне ежедневната си работа.

Вътре магазинът беше тъмен, занемарен и почти мръсен; мрачното помещение

бе разделено на две от голям тезгях — той го разполовяваше на дължина и служеше

като преграда между посетителите и служебните помещения; върху неговата изтрита

и грапава повърхност на единия край имаше редица от потъмнели различно високи

месингови закачалки, със закачени по тях и шапки и каскети от разни цветове и

фасони. С другия си край тезгяхът опираше о стената, като последната му дъска

можеше да се вдига и откриваше достъп до няколко стъпала, които водеха до

стъклена врата с надпис: „Кантора“. Още по-назад, встрани от това издигнато

помещение и под него, се намираше една малка дъсчена преграда, която служеше

като задно отделение на магазина и чиито първоначални размери бяха стеснени от

изградената по-късно кантора; там едва се побираха една дъска за гладене и една

постоянно горяща желязна печка, която доизсушаваше без това сухия и замърсен

въздух. В самия магазин стените бяха покрити със сиво-червени тапети и украсени

с няколко стари гравюри. Въпреки че не можеха да се видят много шапки, а по тях

нямаше етикетчета с цените, зад тезгяха имаше широки махагонови шкафове за шапки

и дълги рафтове, по които от пода до тавана бяха наредени купове картонени

кутии.

Зад тезгяха пред тези изобилни, но скрити запаси стоеше млад човек,

чиято външност подсказваше, че и неговите запаси от добродетели сигурно са

скрити. Той беше слаб и бледен, а обезцветеното му лице, което сякаш

протестираше срещу липсата на слънчева светлина в магазина, бе обсипано с бледни

почетни белези от постоянна борба с пъпчасването, на което той за нещастие бе

жертва и което любещата му майка отдаваше на малокръвие, подсилвайки го поради

тая причина с хинин „Пепър'с“ и желязно вино.

Общото приятно впечатление от чертите му обаче никак не се накърняваше

от тези дребни дефекти, нито пък от малката, но биеща на очи брадавица, която

необмислено си бе избрала място тъкмо на върха на носа му — напротив, лицето му

бе обкръжено приятно от тъмни коси, които стърчаха на клечки, макар да ги мажеше

грижливо, и бяха така засипани с пърхот, че излишъкът образуваше постоянна ивица

като от скреж по яката на сакото му.

Иначе външността му бе приятна, а и дрехите бяха тактично съобразени с

положението му; обаче около него се разнасяше особена миризма на вкиснато,

причинена от склонността, особено на краката му, към обилно потене — едно

неизбежно нещастие, което често даваше повод на Броуди да го изхвърля през

задната врата, която водеше право към реката, заедно с парче сапун и грубо

нареждане да измие провинилите се крайници. Това беше Питър Пери — едновременно

разсилен, помощник, продавач, прислужник за печката и за дъската за гладене,

лакей на господаря и слуга за всичко.

Когато Броуди влезе, Пери наклони тялото си напред, притисна ръце с

разперени пръсти и прегънати лакти към тезгяха, показвайки повече темето,

отколкото лицето си, и в изблик на раболепие зачака поздрава на господаря.

— Добрутро, Пери.

— Добро утро, господин Броуди, сър — отговори Пери с нервна припряност,

показвайки малко по-малко коса и малко повече лице. — Пак много хубава сутрин, сър! Чудесна за този сезон. Прекрасна!

Той замълча почтително, преди да продължи:

— Господин Дрон идва тази сутрин; каза, че по работа, сър.

— Дрон! За какъв дявол съм му притрябвал?

— Съвсем не мога да ви кажа, сър. Той каза, че пак ще мине.

— Хм! — изръмжа Броуди. Влезе в кантората, отпусна се на един стол и без

да обърне внимание на няколкото делови писма на масата, запали лулата си. После

бутна шапката си назад — тя беше символ на личното му превъзходство и той никога

не я сваляше в магазина; после посегна към „Глазгоу хералд“, сложен грижливо на

сгода до ръката му.

Броуди зачете уводната статия бавно, движейки устните си според думите,

и макар че трябваше често по два пъти да прочита някое по-сложно изречение, за

да схване смисъла му, упорито продължаваше да чете. От време на време сваляше

вестника и се заглеждаше в стената пред себе си, напрягайки всичките сили на

тромавия си мозък в стремеж напълно да разбере съдържанието. Всяка сутрин Броуди

си налагаше тежката задача да усвои политическата уводна статия на „Хералд“ —

като човек с положение, той смяташе това за свой дълг. Освен това по този начин

той се запасяваше със солидни аргументи за по-сериозни разговори — ето защо

Страница 24

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

никога не се отказваше от тази задача, при все че до следващата сутрин напълно

забравяше същината на прочетеното.

С упорит труд той се бе справил с половин колонка, когато плахо

почукване на стъклената врата го смути.

— Какво има? — викна Броуди.

Пери — само той можеше да чука така — отговори през затворената врата:

— Господин Дрон ви търси, сър.

— За какъв дявол съм му притрябвал? Не знае ли, че чета уводната на

„Хералд“ и не искам да ме смущават?

Дрон, едно свито, незначително човече, стоеше зад гърба на Пери и чуваше

всяка дума — обстоятелство, което Броуди злобно съзнаваше и което го караше,

обзет от язвителна ироничност, да отговаря колкото може по-високо и с колкото

може по-груби изрази. Леко ухилен над вестника си, Броуди се вслуша в

полугласния разговор пред вратата.

— Той казва, господин Броуди, че ще ви отнеме само минутка — обади се

Пери.

— Само минутка ли казва? Виж ти! Да се радва, ако получи и секунда.

Нямам ни най-малко желание да го видя — провикна се Броуди. — Питай го какво

иска и ако не е нещо важно, нека тоя запъртък иде да духа каша, вместо да ми

досажда.

Зад вратата отново започна полугласен разговор, в който Пери повече с

енергични жестове, отколкото с думи, обясняваше, че е направил за събеседника си

всичко, което е съвместимо със собствената му сигурност и безопасност.

— Поговорете тогава сам с него — измънка той накрая като оправдание,

отказвайки се да уреди въпроса, и се оттегли зад тезгяха си.

Дрон открехна вратата на два пръста и надникна с едно око.

— Тука сте, значи, а? — забеляза Броуди, без да откъсва очи от вестника,

който бе издигнал пред себе си, нахално преструвайки се, че чете.

Дрон се покашля и отвори вратата още малко.

— Господин Броуди, може ли да поговоря с вас, съвсем за мъничко? Няма да

ви отнема повече от минутка — примоли се той и постепенно се вмъкна в кантората

през едва отворената врата.

— Е, какво има? — изръмжа Броуди и раздразнено вдигна поглед. —

Доколкото зная, нямам вземане-даване с вас. Ние с вас не сме от една ръка хора.

— Много добре зная това, господин Броуди — отговори Дрон смирено, — и

тъкмо затова идвам при вас. Идвам, така да се каже, да ви помоля за съвет и да

ви направя едно малко предложение.

— Казвайте тогава! Не стойте така като чучело.

Дрон започна нервно да мачка каскета си.

— Господин Броуди, напоследък търговията ми не върви много добре и

всъщност съм дошъл за малкия имот до вашия магазин.

Броудин го погледна:

— Искате да кажете за това разнебитено дюкянче, дето вече три месеца

стои запуснато? Как може да не го види човек? Та то е позорно петно за улицата.

— Зная, че отдавна е празно — отговори Дрон плахо. — Но то все пак

донякъде е ценност, всъщност единствената ценност, която ми е останала, и като

бях съвсем отчаян и си мислех за това и онова, дойде ми наум нещо, което може да

ви заинтересува.

— Я гледай! — присмя се Броуди. — Колко интересно! Ама че умна глава

имате — то се знае, че ще ви идват такива идеи! Следващия път ще ви изберат в

Градския съвет. Е, каква е великата ви идея?

— Помислих си — отговори човекът почтително, — че за вашата голяма

търговия магазинът ви може би е тесен и бихте могли да се разширите, като

вземете моето дюкянче и си направите голям магазин с една-две широки витрини.

Броуди дълго и язвително се втренчи в съседа си.

— Я гледай ти! Значи, от грижа за моята търговия сте измислили всичко

това и идвате два пъти тази сутрин — каза той най-после.

— О, не, господин Броуди. Нали ви казах, напоследък доста ми се

пообъркаха работите, пък и туй-онуй, а жената пак скоро чака дете, та трябва да

дам имота си под наем.

— Това вече е прекалено — изръмжа Броуди. — Все такива дребни, смачкани

хорица като вас имат големи семейства. Надявам се поне, че няма мен да държите

отговорен за последната ви придобивка. О, зная, вие копнеете да имате голямо

семейство. Чух, навъдили сте толкова много дечурлига, че вече не можете да ги

преброите. Но — продължи той с променен глас — не ме дръжте отговорен за тях.

Моят магазин си е мой и аз ще си го поддържам, както аз искам. Просташка витрина

ще си направя само тогава, когато започна да раздавам торбички с бонбончета

заедно с шапките. Дявол ви взел, вие не знаете ли, че най-видните хора от града

са мои клиенти и мои приятели? От месеци вече вашето празно дюкянче е петно за

Страница 25

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

моята солидна кантора. Дайте го под наем, щом искате. Непременно го дайте под

наем. Дайте го на дявола, ако щете, но аз никога няма да го взема. А сега се

махайте и да не сте дошли повече да ми досаждате с такива неща. Аз съм зает

човек и нямам време за вашето глупаво хленчене.

— Добре, господин Броуди — спокойно отговори Дрон, като продължаваше да

мачка каскета си. — Съжалявам, ако съм ви обидил, но мислех, че няма нищо лошо

да попитам… но с вас е трудно да се говори.

Той отчаян се обърна и понечи да излезе, но в този момент Пери възбуден

се втурна в стаята.

— Кабриолетът на сър Джон е пред вратата, господин Броуди — заекна той.

— Ей сега го видях да спира!

Помощникът можеше да се справя с по-маловажните клиенти, така да се

каже, с масата, на която бе длъжен да услужва, без да безпокои Броуди; но когато

в магазина дойдеше някоя видна личност, Пери, който помнеше какво му е

заповядано, изтичваше като хрътка да повика господаря.

Броуди изгледа Дрон високомерно, с поглед, който казваше: „Виждаш ли?“,

и като го хвана здраво за лакътя — защото не искаше сър Джон да го свари в

обществото на такъв долен човек, — избута го навън от кантората и през магазина, ускорявайки преминаването му през външната врата с един последен тласък.

Унижението от това мощно, неочаквано и окончателно избутване съвсем смути Дрон; той се препъна, хлъзна се, изгуби равновесие и се просна по гръб с цялата си

дължина тъкмо в момента, когато сър Джон Лата слизаше от кабриолета.

Като се смееше с пълен глас, Лата влезе в магазина и се приближи до

Броуди.

— Цяла вечност не съм виждал такава смехория, Броуди. Каква физиономия

имаше нещастният човечец! — извика той, като пляскаше с ръкавиците по бедрото

си. — Но, слава богу, нищо не му стана. Искаше да изпроси нещо от вас, нали? —

попита той лукаво.

— Съвсем не, сър Джон! Той е просто празен бъбривец, който всякога

досажда на хората.

— Това малко човече? — Сър Джон изгледа Броуди критично. — Знаете ли, че

не съзнавате силата си, драги? Вие сте необикновено силен варварин.

— Та аз само го бутнах с малкия си пръст — заяви Броуди самодоволно,

възхитен, че така навреме привлече вниманието на уважавания шеф на прочутите

корабостроителници „Лата“, което падаше като балсам на гордостта му. — Такива

като тоя мога да поваля цяла дузина с една ръка — добави той небрежно. — Но не

искам да си цапам ръцете с тях. Не бих се унижил дотам.

Сър Джон Лата го разглеждаше с тънка ирония над ситно набръчкания си

нос.

— Оригинален човек сте вие, Броуди! Мисля, че тъкмо затова ви ценим —

каза той. — Тяло на Херкулес и душа на… хм… — Той се усмихна. — Как да го кажа

по-меко? Нали знаете приказката odi profanum vulgus et arceo*?

[* Odi profanum vulgus et arceo. — Мразя вулгарния простак и го отбягвам

— мисъл на Хораций, който е презирал аплодисментите на тълпата. — Б.пр.]

— Точно така! Точно така! — отговори Броуди любезно. — Вие умеете тънко

да се изразите, сър Джон. Нещо такова прочетох тази сутрин в „Хералд“. И аз съм

на същото мнение. — Броуди нямаше и най-малка представа за какво говори

събеседникът му.

— Само че гледайте да се владеете, Броуди — каза сър Джон и

предупредително поклати глава. — От някои дреболии могат понякога да произлязат

големи истории. Да не почнете да биете наред хората из града. И не прекалявайте

с благородническите превземки. Надявам се, че ме разбрахте. Та — добави той и

рязко промени предмета на разговора, както и тона си, който сега стана

по-официален и не така интимен — не бива да се разтакавам, тъй като наистина

много бързам… имам заседание… Трябва ми панамена шапка, ама нещо хубаво, нали.

Не съм виждал такова слънце, откакто бях в Барбадос. Докарайте от Глазгоу, ако е

необходимо. Мярката ми имате.

— Още след обед ще имате богат избор в Ливънфорд Хаус — отговори Броуди

важно. — Няма да оставя това на персонала. Сам ще се погрижа за вас.

— Чудесно! А, между другото, Броуди — продължи Лата и се спря на половин

път от вратата, — за малко щях да забравя. Агентите ми писаха от Калкута, че са

готови да приемат вашият син. Той може да замине на четиринадесети юни с

„Иравади“. Това е пощенският кораб, хиляда и деветстотин тона, нали знаете.

Солиден кораб! Нашите хора ще се погрижат да му запазят място.

— Това е повече от любезно от ваша страна, сър Джон — измърка Броуди. —

Дълбоко съм ви благодарен. Крайно съм ви задължен, загдето така се застъпихте за

мен по този въпрос.

— Няма нищо! Няма нищо! — отговори Лата разсеяно. — Тук имаме доста

младежи, но оттатък, на доковете, ни трябват още, и то младежи на място! За

Страница 26

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

климата не заслужава да се говори, но той ще трябва да се пази от живота в

Индия. Някои младежи съвсем пропадат там. Ще поговоря с него, ако имам време.

Надявам се за ваше добро, че момчето ще съумее да се справи. Ами как е вашата

забележително красива дъщеря?

— Доста добре.

— А малката умница?

— Чудесно, сър, Джон.

— А госпожа Броуди?

— Средна хубост, благодаря.

— Радвам се. А сега тръгвам. Да не забравите за шапката.

Хубав и строен като патриций, Лата седна в кабриолета, взе юздите от

кочияша и подкара бързо по Хай стрийт. Гладките лъскави хълбоци на коня светеха, фенерите се отразяваха по въртящите се спици, по излъскания метал, по блестящата

ливрея на кочияша и по богатия гланц на полирания кабриолет.

Потривайки ръце, с очи, разширени от едва сдържан възторг, Броуди се

върна от вратата и викна с необичайна словоохотливост към Пери, който бе останал

в задната част на магазина като някаква отпусната мъглява сянка:

— Чу ли какъв разговор водихме? Не беше ли великолепно! Имаше защо да

щръкнат дългите ти уши, нали? Но май и половината не си успял да схванеш. И

латински не разбираш. Не! Но нали чу какво ми каза сър Джон… че е намерил служба

за сина ми и че се интересува за всички в семейството ми. Отговаряй де, жалък

глупак! — викна той. — Чу ли какво каза сър Джон Лата на Джеймс Броуди?

— Да, сър — заекна Пери. — Чух.

— Видя ли как се отнася той към мен? — изсъска Броуди.

— Разбира се, господин Броуди! — отговори Пери по-уверено, след като

разбра, че няма да му се карат за подслушване. — Аз нямах намерение да… да ви

подслушвам или да ви следя, но хубаво ви видях и двамата и съм съгласен с вас.

Сър Джон е отличен човек. Той беше толкова добър към майка ми, когато баща ми

умря така внезапно. О, да, господин Броуди, сър Джон наистина ще намери добра

дума и добро дело за всекиго.

Броуди го изгледа презрително.

— Пфу! — пренебрежително изкриви той уста. — За какво ми говориш ти,

малоумно същество! Та ти не знаеш какво искам да кажа, нещастен червей! Ти не

разбираш.

Без да се унижава да обърне внимание на сломения вид на помощника си,

той се изкачи пак надменно и господарски в кантората, отново седна на големия

стол и като събра листовете на вестника пред невиждащите си очи, пошепна тихо на

себе си, подобно на човек, който любовно, но все пак сериозно лелее някаква

дълбока и съкровена тайна: „Те не разбират. Те не разбират.“

Цяла минута той гледа втренчено пред себе си, а дълбоко в очите му се

появи мътен блясък. После, с внезапно потръсване на главата и мощно усилие на

волята, той сякаш категорично отхвърли от себе си нещо, като че ли се

страхуваше, че то може да надделее; отърсвайки се като огромно куче, той се

овладя, забеляза вестника пред себе си и отново започна спокойно и съсредоточено

да чете.

>>

IV

— Мери, сложи чайника на огъня. Ще се върнем навреме, за да мога да дам

чай на Мат, преди да се срещне с Агнес — каза госпожа Броуди със стиснати устни

и строго изражение, надяна черните си ръкавици и добави:

— Наглеждай го да ври, ние няма да се бавим много.

Тя се бе облякла за едно от редките си излизания в града и никак не

приличаше на себе си с широкото черно палто и подобната на шлем шапка с пера; до

нея стоеше Матю, изправен вдървено и неловко в съвсем нов костюм — толкова нов, че когато се движеше, крачолите му заставаха мирно като войници, а ръбовете

приличаха на саби, изправени за почест. Това бе необикновена гледка за делничен

следобед, сред седмицата, но случаят бе достатъчно забележителен, за да оправдае

и по-необикновени неща: на другия ден Матю заминаваше за Калкута. Преди два дни

той за последен път остави перото си и взе шапката си в кантората на

корабостроителницата и оттогава живееше в състояние на непрекъснато движение и

странна недействителност — животът преминаваше пред него като неясен сън, където

в моментни проблясъци на съзнание откриваше, че е попаднал в необичайно и

тревожно положение. Горе в стаята сандъкът му беше приготвен, дрехите посипани с

камфор на топчета, които бяха толкова много, че бяха проникнали чак в

мандолината, и толкова миризливи, че цялата къща ухаеше като новата ливънфордска

болница; още щом престъпеше прага на къщата, това му напомняше за омразното

заминаване. В сандъка му имаше всичко, каквото можеше да пожелае и най-опитният

Страница 27

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

околосветски пътешественик — като се почне от най-добрия тропически шлем,

какъвто можеше да се намери, подарък от баща му, и подвързаната с червена кожа

библия, подарък от майка му, и се стигне до патентованото, отварящо се

автоматично шише за вода, което му подари Мери, и мъничкия джобен компас, купен

от Неси, която бе спестявала даваните й всяка събота пенита.

С приближаването на сбогуването, през последните няколко дни, Матю

усещаше едно съвсем определено неприятно чувство в стомашната област; но въпреки

че, ако зависеше от него, той на драго сърце и самопожертвувателно би се отказал

от удоволствието да изпита такива силни преживявания, както някой смутен

новобранец пред атака, обстоятелствата не му позволяваха да отстъпи. Лъвовете, които само преди една седмица бяха родени от въображението му и пъргаво

подскачаха от езика му, за да изумяват и очароват Мери и Мама, сега се връщаха с

ръмжене в сънищата му и го тормозеха. Многократните уверения на хората от

корабостроителниците, че Калкута поне е по-голям град от Ливънфорд, не можеха да

го успокоят и той си създаде навик всяка вечер, преди да си легне, да търси

змиите, които можеха коварно да са се скрили под възглавницата.

На госпожа Броуди всичко това подействува силно възбудително: най-после

тя можеше да се види в положение, достойно за някои от главните героини на

любимите й романи. Подобно на римска матрона, която дава сина си на държавата, със спартанска твърдост или още по-точно, като майка християнка, която изпраща

втори Ливингстон* с мисия за надежда и слава, тя се отърси от кроткото си

намерение и с благородно достойнство опаковаше, разопаковаше, правеше планове, помагаше, утешаваше, насърчаваше, увещаваше и украсяваше речта си с извадки от

библията и молитви.

[* Прочут английски мисионер и изследовател в Централна Африка. — Б.пр.]

Броуди не пропусна да забележи тази промяна у нея; гледайки я

подигравателно, той се опита да си обясни това временно състояние.

— Хубава комедия разиграваш ти, жено — й се присмя той, — с тия фасони,

с това тичане подир твоя дангалак, с тия чайове и сладкиши час по час. Като те

гледа човек, би си помислил, че си кралица Виктория. Да не би да изпращаш

генерал на война или какво? Надула си се като свински мехур. Много добре зная

какво ще стане. Щом си замине, ще се строполясаш и пак ще ни увиснеш на врата

като празен чувал. Пфу! За бога, запази поне малко разсъдък в глупавата си

кратуна!

Тя почувствува студенината, безчувствието и дори грубостта му и плахо

възрази:

— Но, татко, нали трябва да осигурим първата стъпка на момчето. Такова

голямо бъдеще го чака.

И макар че оттогава започна да крие старанията си от своя съпруг, тя

съзнателно и с чувство на обидена справедливост удвои възторжените си грижи за

бъдещия славен пионер.

Сега, надянала ръкавиците така, че те плътно прилягаха на възлестите й

ръце, госпожа Броуди попита:

— Готов ли си, Мат, миличък? — с толкова принудено весел тон, че кръвта

на Матю се смръзна.

— Ще слезем до аптеката, Мери — продължи тя бъбриво. Преподобният пастор

Скот казал оня ден на Агнес, че най-добрият цяр за маларията е хининът. Казал, че хининът е истинско вълшебно средство, та сега ще идем да поръчаме няколко

праха.

Матю не каза нищо, но във въображението си видя как, разтърсван от

треска, лежи сред гъмжащо от крокодили блато; помисли мрачно, че тези няколко

жалки прахчета са съвсем несигурна защита срещу такава беда, и в ума си сърдито

отхвърли препоръката на преподобния джентълмен. „Какво ли пък знае той? Никога

не е бил там. Лесно му е да приказва“ — мислеше си Матю възмутено, докато

госпожа Броуди го хвана за ръка и го изведе от стаята като дърпаща се жертва.

Когато те излязоха, Мери напълни чайника и го сложи в нишата на

камината. Тя изглеждаше апатична и тъжна, което — без съмнение се дължеше на

мисълта за раздялата с брат й, и вече цяла седмица беше в крайно унило

настроение, което съвсем разумно можеше да се припише на сестринската й

загриженост. Любопитно съвпадение беше обаче, че тъкмо една седмица беше

изминала, откакто бе с Денис на панаира, и въпреки че копнееше за него, не бе го

виждала оттогава. Тя знаеше, че това е невъзможно, тъй като той бе заминал на

север по работа и й бе съобщил с писмо от Пърт, което тя получи с голяма

изненада. За нея всякога беше голямо събитие да получи каквото и да било писмо

(което в тези редки случаи неизбежно се проучваше от цялото семейство), но за

щастие тази сутрин тя първа бе слязла долу и никой не видя нито писмото, нито

внезапно избилата на лицето й радост и тъй избягна разпитите и сигурното

разкриване на тайната й.

Какво щастие беше за нея да получи писмо от Денис! С трепет тя си

Страница 28

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

представи, че той е държал този лист в ръцете си — същите ръце, които така нежно

я бяха докосвали, че е допирал плика до устните, които се бяха притискали о

нейните устни, а когато прочиташе писмото, заключена в стаята си, дори в

самотата тя се изчервяваше от жарките му любовни думи. За нея стана ясно, че той

иска да се ожени за нея, без да се съобразява с препятствията, които можеше да

има помежду им, и че никак не се съмнява в съгласието й.

Седнала сама в кухнята, тя измъкна писмото от пазвата си и го прочете за

стотен път. Да! Той пламенно я уверяваше, че копнее за нея, че не може да живее

без нея, че сега за него животът представляваше безкрайно очакване на момента, когато ще може да я види, за да бъде близо до нея, да бъде с нея завинаги. Мери

въздъхна дълбоко и печално. Тя също копнееше за него. Само седем дни бяха

изминали от онази нощ край брега на реката, а всеки изминат ден ставаше все

по-угнетяващ и по-мъчителен.

Първия ден тя се чувствуваше като болна, а мисълта за дързостта й, за

неизпълнението на бащината заповед и за нарушението на всички свещени принципи

на възпитанието й бе за нея като страшен удар. Но времето минаваше, след втория

ден дойде трети, а тя още не бе видяла Денис и чувството за виновност се

превърна в мъчително чувство за липсата му; тя забрави чудовищното си поведение, обзета от болезнен копнеж да го види. На четвъртия ден, когато всред печална

обърканост се опитваше да проникне в незнайните и неосъзнати дълбини на

преживяното, което вече й се струваше като странен и мъчителен сън, дойде

писмото му и веднага я издигна до висините на възторженото облекчение. Значи той

все пак я обича! Всичко останало избледня пред този замайващ факт; но през

следващите дни тя постепенно пак се смъкна от облаците и сега седеше,

размисляше, че няма никаква надежда изобщо да й позволят да се срещне с Денис, и

се питаше как би могла да живее без него и какво ще стане с нея.

Както се бе замислила, непредпазливо държейки писмото в ръка, в стаята

незабелязано влезе старата баба Броуди.

— Какво четеш? — попита бабата изведнъж и подозрително се втренчи в

младото момиче.

— Нищо, бабо, съвсем нищо — стреснато измънка Мери и натъпка смачкания

лист в джоба си.

— На писмо ми мязаше, пък и ти май доста побърза да го скриеш.

Напоследък все зяпаш и мечтаеш за нещо си. Само да ми бяха тука очилата — скоро

щях да разбера каква е работата. — Тя се спря и злорадо запечата в паметта си

резултатите от наблюденията си.

— Я кажи — започна тя отново — къде е калпавият ти брат?

— Отидоха с Мама да вземат хинин от аптеката.

— Ба, акъл му трябва на него, а не хинин. И то цяла кофа, че да стане

човек. Освен това там ще има повече полза от малко рициново масло и една хубава

глътка ракия. Нямам време за тия безкрайни приказки у нас напоследък. Цялата

къща сте обърнали с главата надолу за тия глупости. Кажи ми, довечера по-рано ли

ще пием чай? — Тя щракна обнадеждено със зъби, подушила като хищен звяр

близостта на храната.

— Не зная, бабо — отговори Мери. Неприкритата лакомия на старата жена

обикновено й беше безразлична, но тази вечер, тъй като сама беше смутена и

объркана, й стана противна; тя стана и отиде в задния двор, почувствувала, че

трябва да остане сама и в по-разведрена атмосфера. Като се разхождаше

напред-назад по малката морава, стори й се странно и жестоко, че животът наоколо

продължава неизменно да тече въпреки нейната тъга и смущение, че баба Броуди все

така лакомо очаква вечерята, че денят за заминаването на Матю все така неизбежно

приближава. Никога мислите й не бяха текли така безнадеждно. Движейки се

безпокойно, тя смътно си помисли, че всички обстоятелства в живота й

заговорничат срещу нея. През задния прозорец тя видя, че Матю и майка й се

върнаха, видя как Мама се суети да сложи масата и как Матю седна и почна да яде.

Какво ги беше грижа, че зад пламналото чело на Мери мислите безредно напираха, че тя се нуждае от съчувствие и съвет, но не знае къде да ги подири? Голата

сивота на двора и смешните очертания на къщата я изпълниха с гняв и тя в горчив

изблик пожела да беше се родила в някое не толкова самотно, не толкова

педантично, не толкова безчовечно семейство или още по-добре, изобщо да не беше

се раждала. Тя си представи фигурата на баща си, който като огромен колос

държеше в ръцете си съдбата на Броудиевци и тиранично направляваше живота й с

вечно бдителния си и неумолим поглед. По негова заповед на дванадесетгодишна

възраст тя престана да ходи на училище, което така обичаше, за да помага в

домакинството; той сложи край на започналата й дружба с други момичета, защото

едно било от по-долен произход, друго живеело в недостойна къща, на трето бащата

го бил разсърдил; той й забрани да ходи на чудесните зимни концерти в Клуба на

механиците, тъй като това било унизително за нея; а сега искаше да разруши

единственото й щастие в живота.

Страница 29

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

В душата й се надигна бунтовен вихър — развълнувана от несправедливостта

на това неестествено потискане, на това безусловно ограничаване на свободата й, тя изгледа войнствено жалките храстчета френско грозде, които едва вегетираха на

твърдата почва край оградата на двора. Уви, по-лесно беше да трогнеш тях,

отколкото Броуди, и те, сякаш заразени от тиранията наоколо, бяха изгубили

смелост да протягат нагоре тънките си мустачки.

Някой се допря до рамото й и тя се стресна, въпреки че току-що бе

дръзнала да се разбунтува. Беше само Матю, дошъл да й се обади, преди да иде у

госпожица Мойр.

— Тази вечер ще се върна рано, Мери — каза той. — Не си прави труд, нали

знаеш… да чакаш. И — добави той бързо — сега, като заминавам, зная, че няма да

кажеш на никого… Не искам никога да се разбере… И благодаря ти много за всичко, което си правила за мен.

Тази неочаквана благодарност на брат й, макар и предизвикана от

преждевременна носталгия и от предпазливия инстинкт да остави добър спомен през

отсъствието си, трогна Мери.

— Не заслужава да се говори за това — отвърна тя. — Драго ми беше да

направя нещо за тебе, Мат. Ти ще забравиш всички тия неприятности, като заминеш.

— Да, там сигурно ще си имам други грижи.

Никога досега Мери не бе виждала брат си толкова потиснат и така лишен

от самоувереност. Обхвана я топла нежност към него и тя каза:

— Сега отиваш при Агнес, нали? Ще те изпратя до вратата.

Хвана го под ръка и те заедно заобиколиха къщата. Тя почувствува

промяната у този моден градски кавалер, който за две седмици се бе превърнал в

несигурния, плах младеж, пристъпващ до нея.

— Трябва да се поразвеселиш малко, Мат — каза тя нежно.

— Сега, когато вече трябва да заминавам, не ми се иска — осмели се да

каже той уж небрежно.

— Бъди доволен, че се измъкваш оттук — отговори Мери. — Аз с удоволствие

бих заминала. Тази къща ми прилича на капан. Чувствувам, че никога няма да мога

да изляза от нея, колкото и да искам. Няма да мога!

Тя замълча за момент, после добави:

— Та ти оставяш тук Агнес! Там е цялата работа. Затова си така тъжен и

разстроен.

— Разбира се — съгласи се Матю. Досега тъкмо това съображение не бе му

идвало наум, но като се поспря на тази мисъл, той откри, че тя му предлага

истинска утеха и здрава опора за разклатеното му самочувствие.

— Какво мисли татко за Агнес и за тебе? — попита изведнъж Мери.

Той я изгледа учудено, преди да отговори с възмущение:

— Какво искаш да кажеш, Мери? Госпожица Мойр е крайно почтено момиче.

Никой не може да каже лоша дума за нея. Тя е забележително приятно момиче. Защо

така питаш?

— О, нищо особено, Мат — отвърна Мери уклончиво, без да изрази

абсурдната мисъл, която й мина през ума. Агнес Мойр, достойна и симпатична във

всяко друго отношение, бе просто дъщеря на дребен и съвсем незабележителен

сладкар в града, а тъй като самият Броуди, поне на вид, държеше магазин, той не

би могъл да отхвърли Агнес по тая причина. Но именно Броуди бе издействувал нова

служба за Матю, той бе настоявал за заминаването му. А Матю щеше да остане в

Индия пет години! Изведнъж Мери си спомни мрачния и саркастичен присмех в

погледа на баща си, когато той обяви пред ужасената си съпруга и поразения си

син своето намерение да го изпрати в чужбина. Сега за пръв път Мери започна да

се досеща за истинския характер на баща си. Тя винаги го бе почитала и се бе

страхувала от него, но сега, при внезапния обрат на мислите й, започна почти да

го мрази.

— Е, Мери, аз тръгвам — каза Матю. — А сега довиждане.

Тя разтвори устни, като да проговори, но докато мисълта й се бореше с

тези смътни подозрения, погледът й падна върху умърлушеното лице на безволния

Матю, който напразно се опитваше да се пребори с малодушието, и без да продума, тя го остави да си отиде.

Като се раздели с Мери, Матю закрачи по-бодро, съживявайки разколебаната

си самоувереност на пламъка, който тя неволно запали в гърдите му. Разбира се, той се страхува от раздялата с Агнес! Най-после почувства, че има оправдание за

унинието си, че и по-силни мъже биха се уплашили дори от нещо по маловажно, че

отчаянието всъщност му прави чест като на благороден влюбен. Той отново почна да

се чувствува по-скоро като Ливингстон, отколкото като новобранец, изсвири с уста

няколко такта от „Хуанита“, сети се за мандолината си, помисли без особена

връзка за дамите на борда на „Иравади“ и евентуално в Калкута и му стана доста

по-добре. Когато стигна до дома на семейството на Мойр, той си бе възвърнал

малка част от обикновената си напереност и буквално заскача по стълбите към

Страница 30

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

вратата, тъй като за нещастие Мойровци бяха принудени да живеят над магазина си, поради което имаше много стъпала, и — това беше още по-лошо — трябваше да се

мине през един тесен и мрачен външен коридор. Матю се бе окопитил до такава

степен, че почука на вратата с доста голяма доза решителност, а държането му

сякаш показваше неговото презрение към по-бедната обстановка като недостойна за

човек, чието име един ден ще блести в аналите на Британската империя. Той

изгледа високомерно малкото момиче, което помагаше в магазина, а сега, облечено

като слугинче, му отвори вратата и го въведе в гостната, където Агнес,

освободена от задълженията си зад тезгяха — макар че работното време не бе

минало, — очакваше своя Мат. На другия ден нямаше да й позволят да напусне

магазина и нямаше да може да го изпрати до Глазгоу; тази вечер обаче той й

принадлежеше.

Гостната беше студена, влажна, необитавана и строго официална, с големи

махагонови мебели, чиито сложни очертания се губеха в сладострастни тайнствени

извивки. Тапицираните с росхар мебели бяха покрити с калъфи, а мушамата на пода

лъщеше като мокра улица. Планински говеда, нарисувани зловещо с маслени бои,

гледаха бездушно от стените към пианото, този отличителен белег на отбраните

семейства, върху чийто тесен и претъпкан капак бяха сместени три препарирани

птици от неизвестна порода, накацали безшумно под стъклен похлупак сред цялата

гора от снимки. Агнес като пеленаче, като дете, като момиче, като девойка, Агнес

с група на годишната екскурзия на пекарите и сладкарите, с оркестъра на

„Социална надежда“, на разходка с работещите за църквата дами — всички тези

снимки бяха изложени тук!

Тук беше и самата Агнес в плът и кръв — наистина в плът и кръв, тъй

като, макар и ниска, тя вече проявяваше подобно на мебелите в стаята склонност

към щедро изпъкнали очертания особено на ханшовете и гърдите, които бяха пълни и

обещаваха да добият още по-големи размери в бъдеще. Тя имаше тъмна коса, черни

като боровинки очи под гарванови вежди, мургави страни и червени пълни устни, а

над горната й устна лежеше гладка тъмна сянка, съвсем нежна, но представляваща

сериозна заплаха за бъдещето.

Агнес горещо го целуна. Тя беше пет години по-възрастна от Матю и

съответно го ценеше. Хвана го за ръка, поведе го напред и седна до него на

неприветливия диван, който, както и цялата гостна, бе предоставена на двамата

влюбени.

— Това е последната ни вечер — печално въздъхна тя.

— О, не говори така, Агнес — отговори Матю. — Ние винаги ще можем да

мислим един за друг. С душите си ние ще бъдем заедно.

Макар че ревностно работеше за църквата, ако се съдеше по външността й,

Агнес притежаваше възможности и за по-близко обещание. Тя, разбира се, не

съзнаваше това и възмутено би отхвърлила едно подобно предложение, но въздишката

й беше дълбока, когато добави:

— Бих искала да не ходиш чак в Индия — и тя се притисна до Матю.

— Времето лети, Агнес. Много скоро ще се върна с цял куп рупии. — Той се

гордееше с познанията си върху чуждата валута и добави: — Една рупия струва

около шилинг и четири пенса.

— Остави сега рупиите настрана, Мат. Кажи ми, че ме обичаш!

— Да, обичам те. Затова съм така разстроен от заминаването. През

последните няколко дни просто не приличам на себе си — съвсем съм пребледнял.

Той почувствува, че постъпва много благородно, като стоварва бремето на

страданията си пред нозете й.

— Ти няма дори да заговориш с дамите в чужбина, нали, Мат? На твое място

никак не бих се доверявала: красивото лице може да крие зло сърце. Ще помниш

това, нали, скъпи?

— Разбира се, Агнес.

— Виждаш ли, мили, там в топлите страни сигурно много изкушения дебнат

хубавия млад човек. Какво ли не биха направили жените, за да оплетат един мъж, особено ако е скромен и млад — това повече ги възбужда, а твоята малка Агнес

няма да е с теб, за да те пази, Мат. Искам да ми обещаеш, че ще внимаваш — тъй, заради мен.

Матю изпитваше истинско наслаждение от това, че тя така пламенно го

желае, че вече отчаяно го ревнува и поглеждайки вече с едно око към бъдещите си

завоевания в чужбина, той тържествено промърмори:

— Да, Агнес, виждам колко прави са думите ти. Може да ми е тежко, но

заради тебе няма да им дам да ме покварят. Ако нещо се случи между нас, няма да

е по моя вина.

— О, Мат, мили — зашепна тя. — За такова нещо не бива и да споменаваш.

Няма да мога да мигна, като си мисля за всички развалени жени, които ще те

преследват. Но, разбира се, аз не съм неразумна, мили. Ще ми бъде драго да се

срещаш с добри, сериозни жени, може би с мисионерки или други, които залягат за

Страница 31

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

църковното дело там. Хубаво ще е да се запознаеш с някои дами с майчински

чувства. Те биха се грижили добре за тебе, може и чорапите ти да кърпят. Ако ми

съобщиш имената им, аз бих им писала.

— Разбира се, Агнес — отговори Матю не особено очарован от предложението

й и с дълбокото убеждение, че такива възрастни дами, каквито тя току-що бе

описала, не биха представлявали компания по неговия вкус. — Разбира се, не мога

да зная отсега дали ще намеря такива дами. Първо ще трябва да видя как стоят

нещата.

— Много бързо и хубаво ще се оправиш там, Мат — увери го Агнес нежно. —

Иначе и не може; ти така добре се държиш с хората. А и свиренето ще ти помогне

много в обществото. Взе ли със себе си всичките песни?

Той кимна самодоволно и каза:

— И мандолината. Вчера и сложих нова розова панделка.

Гарвановите й вежди се смръщиха при мисълта за тези, които щяха да се

наслаждават на това украшение върху романтичния инструмент, но тъй като не

искаше да прекалява, с усилие овладя опасенията си и с принудена усмивка насочи

разговора към по-благородни теми.

— Ще липсваш на църковния хор, Мат. Без тебе репетициите няма да са като

досега.

Той скромно въздъхна, но тя не му позволи да се подценява.

— Не! — възкликна тя. — Не отричай, мили. Твоят глас ще липсва на нашата

църква. Спомняш ли си онази вечер след репетицията, когато ти за пръв път ме

изпрати до нас, мили? Никога няма да забравя как ми говореше тогава. Не си ли

спомняш какво ми каза?

— Не мога да си спомня вече, Аги — отвърна той невнимателно. — Не

заговори ли ти най-напред?

— О, Мат! — ужаси се тя и укорително го погледна с широко разтворени

очи. — Как можеш? Ти знаеш, че тогава цялата вечер ми се усмихваше над нотите и

че ти пръв заговори. Аз само попитах дали си отиваш в същата посока като мене.

Матю кимна с глава за извинение и отговори:

— Сега си спомням, Агнес! Тогава изядохме една голяма кесия с разни

бонбони, която ти носеше. Много хубави бонбони бяха.

— Всеки месец ще ти изпращам по една голяма тенекиена кутия със сладкиши

— обеща Агнес с готовност. — Исках да не ти казвам, но тъй като ти заговори вече

за това, мога и да ти кажа, мили. Зная, че обичаш хубави сладкиши, а в ония

страни никога няма да намериш добра сладкарска стока. Те ще се запазят много

добре, ако ги пращам в тенекиена кутия.

Той й благодари с доволна усмивка, но без да му даде време да продума,

тя продължи, бързайки да използува благодарността му, преди да е охладняла:

— Твоята Агнес ще направи всичко за тебе, Мат, стига само да не я

забравиш — продължи тя страстно. — Никога, нито за минутка не бива да ме

забравяш! У тебе има от всичките ми снимки. Една ще сложиш веднага в каютата си, нали, мили? — Тя още по-тежко облегна глава на рамото му и го загледа

прелъстително. — Целуни ме, Мат! Колко хубаво беше! Колко хубаво е да

чувствувам, че сме сгодени. Това обвързва почти като брак. Никое почтено момиче

не би могло да изпита такива чувства като мен, без да е сгодено за избраника си.

Тъй като диванът очевидно нямаше пружини, на Матю почна да му става

неудобно под значителната тежест, стоварила се върху му. Неговата момчешка любов

към госпожица Мойр, ловко раздухвана от нея с ласкателства и нежности, не бе

достатъчно силна, за да устои на напрежението на тази мощна любовна прегръдка.

— Ще ми позволиш ли да запуша? — попита той тактично.

Агнес го погледна и очите й се наляха със сълзи под разрошените й

катранени коси.

— И последната вечер ли? — укори го тя.

— Струва ми се, че това ще ми помогне да се посъвзема — измънка той. —

Последните няколко дни бяха много тежки за мен… Това стягане на багажа е много

уморително.

Агнес въздъхна и неохотно се надигна.

— Добре, мили! Нищо не мога да ти откажа. Дръпни си няколко пъти, ако

мислиш, че това ще ти помогне. Но не бива да прекаляваш с пушенето в Индия, Мат.

Не забравяй, че гърдите ти не са много здрави. — После добави мило: — Нека да ти

запаля пурата, сега е за последен път.

Тя боязливо запали малко изкривената угарка, която Матю измъкна от джоба

на жилетката си, със страхопочитание загледа как той с мъжествена сдържаност

започна да изпуска гъсти кълба дим. Сега тя можеше да го обича и обожава само от

разстояние, но това все пак не й пречеше да протегне ръка и да поглади верижката

на часовника му.

— Ще ти е мъчно за твоята малка Аги, нали Мат? — запита тя с чувство, но

и с леко покашляне, защото бе вдъхнала вредния дим от пурата.

Страница 32

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

— Страшно! — отговори Матю тържествено. Сега удоволствието му беше

пълно; той героично пуши, а тя примира в краката му в любовно обожание.

— Ще бъде… непоносимо. — Искаше му се дръзко да каже „дяволски

проклето“, но от уважение към нея избра по-малко мъжествения израз и поклати

глава, сякаш се съмняваше в способността си да издържи всички тези изпитания.

— Трябва да търпим в името на любовта ни — каза Агнес с въздишка. —

Сигурна съм, че тази мисъл ще те накара да извършиш големи и добри дела там,

Мат. Ще ми пишеш за всичко, каквото правиш.

— С всеки кораб ще пращам писма — и на теб, и на Мама — обеща Матю.

— Аз, разбира се, ще поддържам най-близка връзка с Мама — отговори

Агнес, като че ли вече беше член на семейството.

Матю почувствува, че молитвите на двете предано обожаващи го жени ще се

издигат заедно към небето, докато той се бори с тежките си задачи в чужбина, но

пурата, въпреки усилията му да продължи живота й, вече пареше устните му и той

със съжаление я хвърли. Агнес незабавно положи глава на гърдите му.

— Целуни ме пак, мили! — каза тя.

След малко тя пошепна страстно и изкусително:

— Ще се върнеш при мен едър, силен, суров мъж, нали, Мат? Искам да ме

смачкаш в прегръдките си, силно, колкото искаш силно.

Матю вяло обгърна раменете й: струваше му се, че тя иска някак твърде

много от човек, който на другия ден ще се възправи пред опасностите на едно

трудно пътешествие в неизвестността.

— Наистина ме е срам, че така показвам чувствата си — продължи, тя

свенливо, — но в това няма нищо лошо, нали, Мат? Ние ще се оженим, щом се

върнеш. Сърцето ми се къса, като си помисля, че не можахме да се оженим, преди

да заминеш. На драго сърце бих дошла с теб.

— Но, Агнес — възрази той, — тая страна съвсем не подхожда за бяла жена.

— Толкова много отиват там, Мат, толкова много. Жени на офицери и какви

ли не! Аз ще замина с теб, ако след срока трябва пак да отидеш — заяви тя

твърдо. — Попречи ни само това, че първо трябва да си пробиеш път, мили.

Той замълча, стреснат от решителността в думите й. Никога досега не бе

се виждал така близко до олтара, нито пък бе подозирал каква власт имаше тя над

него; освен това стори му се, че прегръдката продължава безкрайно. Най-после той

каза:

— Вече трябва да си вървя, Аги.

— Но толкова рано е още, Мат — отвърна тя капризно. — Ти друг път винаги

си отиваш след десет часа.

— Зная, Агнес, но утре ме чака тежък ден — важно се оправда той. — Преди

пладне трябва да съм на борда.

— Тази раздяла ще ме убие — драматично каза Агнес и неохотно го пусна.

Матю се изправи, оправи си връзката, отърси панталоните си и като

разглеждаше доколко са пострадали ръбовете им, помисли, че всичко това си е

струвало труда и че е приятно да знаеш, че жени са готови да умрат за тебе.

— Е, тогава довиждане, Агнес — каза той храбро, разкрачи се и протегна и

двете си ръце към нея. — Ние пак ще се срещнем.

Тя отново се хвърли в обятията му и зарови лице в гърдите му, а

хлипанията й разтърсваха и двамата.

— Чувствувам, че не биваше да те пускам — изплака тя на пресекулки,

когато той се отдръпна. — Не биваше така да се отказвам от теб. Много далече

отиваш. Но аз ще се моля за тебе, Мат! Нека бог се грижи за тебе и да си ми те

запази — заплака тя подире му по стълбите.

Вън на улицата Матю се почувствува утешен, ободрен и подкрепен от

скръбта й, сякаш нанесените от него опустошения в девственото й сърце му

придаваха благородство и важност. Но като си легна по-рано, за да се подготви за

уморителния утрешен ден, и се замисли по-зряло и критично, дойде му наум, че

напоследък госпожица Мойр е станала твърде настойчива с чувствата си и заспа с

мисълта, че човек трябва два пъти да си помисли, преди прибързано да се обвърже, особено ако този човек е такова отракано момче като Матю Броуди.

На другата сутрин, въпреки че се събуди рано, Мама му позволи да стане

чак в девет часа.

— Не бързай, няма да си даваме много зор. Пази си силите, момчето ми —

каза тя, като му донесе чая за закуска. — Имаме много време, а те чака дълъг

път.

Очевидно тя си представяше вече как той пътешествува без почивка до

Калкута; а защото бе станал късно, беше още полуоблечен, когато баща му го

повика от долния край на стълбите. Броуди не пожела да отстъпи нито на сантим от

навиците си; той би сметнал за слабост да остане в къщи, за да изпрати сина си, и затова в девет и половина тръгна за работа както обикновено. Когато Матю

изтича презглава надолу по стълбите по тиранти, с кърпа в ръце и намокрена коса, Страница 33

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

паднала върху бледото му чело, и се представи пред баща си в хола, Броуди впи

хипнотизиращи очи в сина си и за момент улови колебливия му поглед.

— Е, Матю Броуди — каза той, гледайки го отвисоко, — днес ти заминаваш,

а това значи сбогом на тоя дом за пет години. Ей богу, надявам се, че ще

направиш нещо през тези години. Ти си калпав и слабохарактерен, а и майка ти те

е поразглезила, но в тебе трябва да има нещо свястно. Трябва да има нещо свястно

— викна той, — защото си мой син! Искам то да се прояви. Гледай хората в очите и

не провесвай глава като куче! Изпращам те, за да те направя човек. Не забравяй, че си син и наследник на Джеймс Броуди!

— Дал съм ти всичко необходимо — продължи той. — Отговорна служба с

големи възможности. Дал съм ти най-добрата екипировка, каквато може с пари да се

купи, и най-важното — дал съм ти име. Бъди човек, господине, но преди всичко

бъди Броуди! Дръж се като Броуди, където и да си, иначе господ да ти е на помощ!

— Той стисна сурово ръката на сина си, обърна се и излезе.

Матю замаян се дооблече, подпомаган от Мама, която непрекъснато сновеше

през вратата на стаята му, изяде закуската си, без да усети вкуса й, и още преди

да се опомни, бе потресен от пристигането на файтона. Върху му се посипаха нови

прощални излияния. Старата баба Броуди, сърдита, че толкова рано я обезпокоиха, викна от горния край на стълбите, запретнала дългата нощница около босите си

кокалести крака:

— Е, тогава сбогом! И гледай да не се удавиш по пътя!

Неси, разплакана много преди това поради самата тържественост на случая,

успяваше само несвързано да прохълца:

— Ще ти пиша, Мат! Дано компасът да ти върши работа.

Мери бе дълбоко развълнувана. Тя обви ръце около врата на Мат и нежно го

целуна.

— Бъди юнак, Мат, скъпи. Бъди смел и нищо няма да ти напакости. И не

забравяй сестра си, която те обича.

Матю се беше свил апатично във файтона до Мама и понасяше немилостивото

друсане по пътя към гарата, докато госпожа Броуди гордо гледаше през прозореца.

Във въображението си тя виждаше как хората се бутат един друг, сочат препускащия

екипаж и си казват: „Ето, госпожа Броуди изпраща момчето си за Калкута. Тя беше

добра майка за него, а и момчето си го бива, да, да!“ „Наистина не всеки ден

някоя майка от Ливънфорд води момчето си до кораба за Индия“ — мислеше си тя

доволна и се зави по-пристойно с палтото, седнала величествено в разнебитения

файтон, като че ли се возеше в собствена карета.

На гарата тя с важен вид плати на файтонджията, като поглеждаше встрани

изпод шапката си към неколцината случайни безделници под сводестия ход, и не

можа да не каже уж случайно на човека, който носеше багажа:

— Младия господин пътува за Индия.

Препъвайки се под тежкия товар и зашеметен от разнасящата се от него

миризма на камфор, носачът изви почервенелия си врат изпод ръба на сандъка и я

изгледа тъпо, твърде изтощен, за да разговаря.

Те излязоха на перона, но съдбоносният влак имаше закъснение, тъй като

разписанието на линията за Дарок и Ливънфорд, всякога предмет на обществено

недоволство, и днес не измени на лошата си слава и очевидно се спазваше без

каквато и да било точност. Мама неспокойно потропваше с крак, нетърпеливо

свиваше устни и току поглеждаше към сребърния часовник, който висеше на шията й

на верижка от сплетени коси; Матю, изпълнен с отчаяна надежда, че някъде по

линията има повреда, гледаше неуверено и безутешно към носача, който на свой ред

бе зяпнал с отворена уста към госпожа Броуди. Той не бе я виждал досега и

кретенският му поглед лакомо поглъщаше нейните живи и величествено небрежни

маниери; тя съвсем не можеше да се вмести в рамките на неговите местни представи

и той я взе за нещо изключително — за пътешественица поне от европейски мащаб.

Най-после в далечината се дочу тракане, което прозвуча като погребален

звън за последните надежди на Матю. С много пушек влакът влезе в гарата и след

няколко минути отново запуфтя, отнасяйки госпожа Броуди и Матю, седнали един

срещу друг на коравите дървени пейки. Останалият на гарата носач погледна с

недоумение едното пени, което госпожата му мушна в ръката с величествен жест, почеса се по врата, плю отвратено и изхвърли от паметта си цялата тази случка

като някаква загадка, която не бе по силите му да проумее.

Във влака г-жа Броуди се възползуваше от всякакво затихване на

тракането, когато гласът й можеше да се чуе, за да се обърне към Матю с някоя

ободрителна забележка, а през промеждутъците го съзерцаваше въодушевено. Матю се

гърчеше на мястото си; той съзнаваше, че е подложен на процедура за окуражаване

и това му беше отвратително. „Лесно й е на нея — мислеше си той нацупено, — тя

няма да заминава.“

Най-подир стигнаха Глазгоу. Пътуването се стори на Матю трагично кратко.

Като излязоха от гарата, те се спуснаха по Джамайка стрийт и надлъж по Брумило

Страница 34

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

до кея, където „Иравади“ стоеше под пара. Два влекача бяха готови да го изтеглят

из пристанището.

Параходът им се видя огромен, с перки, разперени като криле на прилеп, и

с комин, пред който мачтите на останалите кораби изглеждаха като джуджета. Мама

възхитително забеляза:

— Страшно голям кораб, Мат, честна дума! Сега няма да се страхувам

толкова, като си мисля, че си на него. Тоя комин е висок като градската кула. Я

погледни хората на палубата! Май че трябва да се качваме.

Те преминаха заедно по прехвърления между кораба и брега мост и се

качиха на борда, където бе започнала суетнята по товаренето и цареше голяма

суматоха и бъркотия. Моряците скачаха насам-натам по палубата и вършеха чудеса с

въжетата; офицери със златни галони важно викаха и шумно надуваха свирките си; прислужници тичаха подир пътниците и пътници тичаха подир прислужниците,

англо-индийци*, завръщащи се в страната, която си бяха избрали за живеене,

гледаха възбудено всеки, който им се изпречеше на пътя; роднини, пред прага на

раздялата, се препъваха в железните колове и купищата багаж.

[* Англичани, заселили се за постоянно в Индия. — Б.пр.]

Пред тази трескава дейност госпожа Броуди посърна. Важният вид на

контрольора, който ги заведе долу, я уплаши и при все че тя възнамеряваше поне

да се обърне към капитана и по подобаващ начин да повери Матю на специалните му

грижи, сега се разколеба; свила се в тясната задушна дупка, която трябваше да

служи на Матю за каюта през идните осем седмици, почувствувала лекото надигане и

спускане на кораба край кея, тя разбра, че трябва колкото може по-скоро да се

върне на брега.

Сега, когато предстоеше истинското прощаване, лъжливата екзалтация,

предизвикана от романтичното й въображение, се пръсна като сапунен мехур — точно

както бе предсказал мъжът й. Тя отново стана предишната госпожа Броуди — слабата

жена, която бе родила това дете, която го бе кърмила на гърдите си, която го бе

отгледала да порасне и която сега трябваше да види как то я напуска. Една сълза

се отрони бавно по бузата й.

— О, Мат — проплака тя. — Опитах се да се крепя заради тебе, синко,

заради тебе, мили, но ми е мъка, че те загубвам. Не зная дали си ти за тия чужди

страни. По-добре да си беше останал в къщи.

— И аз не искам да замина, Мама — примоли се той горещо, сякаш в

последния момент тя можеше да протегне ръка и да го избави от тази страшна

участ.

— Сега ще трябва да заминеш, синко. Вече е много късно нещо да се

промени — отговори тя тъжно и поклати глава. — Баща ти винаги така искаше. А

каквото той каже, трябва да се направи. Не може иначе. Но ти ще се стараеш и ще

бъдеш добро момче, нали, Мат?

— Да, Мама.

— Ще ми изпращаш част от заплатата си да я внасям на твое име в

строителното дружество, нали?

— Да, Мама.

— Всеки ден ще прочиташ по една глава от библията, нали?

— Да, Мама.

— И не ме забравяй, Мат!

Матю изведнъж се разхлипа.

— Не искам да заминавам — ревна той и се вкопчи в роклята й. — Вие

всички ме изпъждате, аз никога няма да се върна! Там ще умра! Не ме пускай,

Мама!

— Трябва да заминеш, Мат — пошепна тя. — Той ще ни убие, ако се върнем

заедно.

— Ще се поболея на кораба — изхленчи Мат. — Вече усещам как ми се

повдига. Треска ще ме хване там. Ти знаеш, че не съм силен. Казвам ти, Мама,

това ще ме съсипе.

— Пшшшт, синко — промълви тя. — Трябва да се успокоиш. Ще се моля на

бога да те закриля.

— Е, тогава, Мама, щом трябва да вървя, остави ме сега — простена Мат. —

Не мога да понасям повече. Няма какво да седиш тук да ми се подиграваш. Остави

ме, нека се свърши всичко!

Майка му се изправи и го притисна в обятията си — най-после тя прояви

своята женственост.

— Довиждане, синко, и бог да те благослови! — каза тя тихо.

Когато майка му излезе разплакана и разтреперана от каютата, Матю се

хвърли отчаяно върху нара.

Госпожа Броуди слезе на брега и се отправи към гарата на Куин стрийт.

Мина отново покрай доковете, но сега краката й се влачеха по същите плочи, по

които тя така надменно бе минала преди малко; постепенно тялото й се приведе

Страница 35

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

напред, роклята й се повлече немарливо подире й, главата й отново жално клюмна; обзе я примирение; тя се пробуди напълно от мечтите си и отново се превърна в

нещастната и безпомощна съпруга на Джеймс Броуди.

На връщане във влака тя се почувствува изморена и изтощена от бурно

сменящите се вълнения, които бе изпитала. Главата й се замая и тя заспа. Из

тъмните кътчета на сънния й мозък изскочиха призраци и започнаха да я измъчват.

Някой я захвърляше надолу, замеряше я с камъни — навсякъде около нея имаше

четвъртити сиви камъни, които я притискаха. На земята край нея лежаха децата й, а телата им, отпуснати и неподвижни от крайно изтощение, изглеждаха като

трупове. А когато стените започнаха бавно да се надвесват над нея, тя се събуди

с висок писък, който се сля със свирката на локомотива. Влакът навлизаше в

околностите на Ливънфорд. Тя си беше у дома.

>>

V

Към десет часа на следващата сутрин госпожа Броуди и Мери бяха сами в

кухнята и по обичая си се съвещаваха по домакинските планове за деня, след като

господарят на дома бе излязъл подир закуската. Тази сутрин обаче те седяха, без

да разговарят по това какво да чистят и кърпят, без да разискват дали за обед да

има задушено или кълцано, без да обсъждат дали сивият костюм на Броуди се нуждае

от гладене, а вместо това потиснато мълчаха. Госпожа Броуди печално сърбаше чаша

силен чай, а Мери безучастно гледаше през прозореца.

— Днес хич не ме бива — каза най-после Мама.

— Нищо чудно след вчерашния ден — въздъхна Мери. — Мисля си какво ли му

е сега. Дано да не му е станало мъчно за дома.

Госпожа Броуди поклати глава.

— Най-лошото ще бъде морската болест. От това ме е най-страх, защото Мат

никога не е бил моряк, горкото момче! Много добре си спомням, когато беше тъкмо

дванадесетгодишен, на парахода до Портдоран му стана много лошо, а тогава морето

не беше толкова развълнувано. След обяда поиска да яде сливи, а аз не можех да

откажа това удоволствие на момчето и да му разваля целия ден. Но той ги повърна, а също и хубавия обяд, за който баща му плати половин крона. О, колко му се

разсърди баща му, пък и на мен се разсърди, като че ли аз бях виновна, загдето

корабът разбърка стомаха на момчето.

Тя замълча, завладяна от спомените, и добави:

— Радвам се, че аз поне никога не съм продумвала лоша дума на Мат,

особено сега, когато е толкова далеч. Не! Никога не съм му казвала сърдита дума, ръка не съм дигала на него, за да го накажа.

— Ти винаги най-много обичаше Мат — се съгласи Мери кротко. — Безпокоя

се, че много ще ти е мъчно за него.

— Мъчно? — отвърна госпожа Броуди. — Да, много ще ми е мъчно. Чувствувам

се отпаднала, сякаш… сякаш част от тялото ми е заминала с тоя кораб и никога

няма да се върне. Но, надявам се, и на него му е мъчно за мен.

С овлажнени очи тя продължи:

— Да, и макар че е вече мъж, в каютата той се разплака като дете, когато

трябваше да се сбогува с майка си. Това ми е утехата, Мери, и това ще ме

поддържа, докато получа подкрепа от неговите собствени мили писма. Боже! Как ги

очаквам! Единственото писмо от него съм получила, когато беше на девет години и

бе отишъл да летува на село при братовчеда Джим, защото беше слабичък в гърдите.

И толкова беше интересно — за коня, на който седял, и за малката пъстърва, която

хванал в реката. До ден-днешен си го пазя в чекмеджето. Трябва пак да го

прочета. Да — завърши тя с тъжно доволство, — ще преровя всички чекмеджета и ще

намеря всички неща на Мат. Това ще ми бъде трошица утеха, докато получа писмо от

него.

— Ще разтребим ли днес стаята му, Мама? — попита Мери.

— Не, Мери… нея няма да пипаме. Това си е стаята на Мат и ще я пазим

така, както си е, докато пак му потрябва… Ако изобщо му потрябва някога.

Мама с наслаждение отпи глътка чай.

— Хубаво, че се сети да ми направиш този чай, Мери, той ме ободрява. Мат

сигурно ще получава хубав чай в Индия, тя нали е страната на чая и на

подправките. Студеният чай ще го освежава в горещината — добави тя. След малко

продължи: — Ами ти защо не си наля една чаша?

— И аз се чувствувам малко разстроена тази сутрин, Мама.

От всичките си деца госпожа Броуди най-малко обичаше Мери, но като

нямаше любимеца й Матю, тя почувствува Мери по-близка.

— Днес няма да похващаме никакво чистене в къщи; и двете сме заслужили

малко почивка след цялата суетня напоследък — продължи госпожа Броуди. — Ще се

опитам да се поразсея малко с някоя книга, а ти ще идеш за покупки и да погълташ

Страница 36

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

малко въздух. За теб ще е добре да се поразходиш, докато е сухо и слънчево.

Какво ни трябва сега?

Те установиха какви продукти липсват в килера и Мери си ги записа на

листче хартия, за да се осигури срещу предателската си памет. Покупките трябваше

да се правят в различни магазини, тъй като отпусканите за домакинството суми не

бяха големи и беше необходимо всеки продукт да се купува там, където можеше да

се вземе най-евтино.

— Трябва да спрем поръчката си за малките кифлички при пекаря, докато го

няма Мат. Баща ти никога не ги поглежда. Кажи им, че вече нямаме нужда от

кифлички — каза Мама. — Господи, страшно празно е в къщата, като си помислиш, че

момчето е заминало… за мен беше такова удоволствие да му поднеса някое хубаво, вкусно ядене.

— Вече няма да ни трябва и толкова масло, Мама. Той страшно много

обичаше масло — предложи Мери, почуквайки замислено с молива по белите си зъби.

— Тази сутрин и без това няма да ни трябва — отвърна Мама малко хладно,

— но като излезеш, искам да купиш тазседмичния брой на „Добри помисли“. Точно

това трябва на Мат и аз ще му го пращам всяка седмица. Той ще се ободрява, като

го получава редовно, а и за душата му ще бъде извънредно полезно.

След като разгледаха и прецениха всички нужди на домакинството и

внимателно изчислиха общата стойност, Мери взе парите, отброени от отънялата

кесия на майка й, нахлупи шапчицата си, взе хубавата плетена чанта и тръгна да

направи покупките. Тя бе щастлива, че е навън, на открито, тук чувствуваше

тялото и духа си по-свободно, по-малко ограничени, по-малко стеснявани от

вкоренените неизменни форми, сред които живееше. Освен това сега за нея всяко

посещение в града беше голямо и вълнуващо приключение. На всеки ъгъл тя дълбоко

си поемаше дъх в очакване и едва се осмеляваше да вдигне поглед с надежда и

боязън, че ще види Денис. Въпреки че не бе получила второ писмо — може би за

щастие, защото в такъв случай сигурно щяха да я открият, — някакво вътрешно

чувство й говореше, че той вече се е върнал от обиколката си по служба и че ако

наистина я обича, сигурно ще дойде в Ливънфорд да я потърси. Инстинктивният

копнеж ускори крачките й и накара сърцето и да затупти по-бързо. Тя мина смутена

покрай Мерата, като забеляза с бърз боязлив поглед, че от веселия панаир от

преди една седмица не бе останало нищо друго освен следите от многото стъпки, избелели четириъгълници и кръгове на местата на бараките и палатките, и купищата

отпадъци и димяща пепел върху стъпканата и обгорена трева. Но тази замърсеност и

изоставеност не й причиняваше болка, отсъствието на веселата тълпа не я караше

да съжалява, тъй като в сърцето й оставаше спомен, който не бе избелял, не бе

стъпкан или изгорен, който с всеки изминат ден се разпалваше все по-ярко.

Желанието й да види Денис стана по-властно, изпълни стройното й тяло със

странно обаяние, замрежи очите й и обля бузите й със свежест като на току-що

разцъфнала шипка; копнежът се надигна в гърлото й и започна да я души като

жестоко страдание.

Стигнала веднъж до града, Мери правеше покупките колкото можеше

по-бавно, застояваше се пред витрините с надежда, че леко докосване по ръката

внезапно ще я пробуди, избираше най-обиколните пътища и преминаваше по колкото

се може повече улици, надявайки се да срещне Денис. Но той все още не се

показваше и сега, вместо да прикрива погледа си, тя започна жадно да се оглежда

наоколо, сякаш го умоляваше да дойде и да сложи край на мъката, на

неизвестността. Постепенно списъкът на поръчките й ставаше все по-малък, а

когато направи последната покупка, малка бръчка на безпокойство набразди

гладкото й чело, ъглите на устата й се отпуснаха жално: обзе я дремещото досега

чувство, противоположно на копнежа й. Денис не я обича, затова не идва при нея!

Луда е била да мисли, че той ще продължава да се интересува за нея, която така

малко отговаря на неговия чар и изящна красота. С горчивата увереност на

отчаянието тя реши, че Денис никога вече няма да я потърси и тя ще остане като

простреляна птица, едва пърхаща с криле в самотата.

Сега вече бе невъзможно да протака повече завръщането си: с внезапен

изблик на достойнство тя почувствува, че не бива да я виждат да скита по

улиците, сякаш публично се унижава да търси мъжа, който я е презрял. Тя бързо се

обърна и тръгна към къщи, а чантата с пакетите висеше на ръката й като тежко

бреме. Сега избираше по-тихите улици, за да се скрие, доколкото можеше, и в

нещастието си казваше, че ако Денис не я иска, тя няма да му се натрапва. В

изблик на тъжно себеотрицание тя държеше главата си наведена и се стараеше да

изглежда колкото се може по-незначителна на улиците, по които вървеше.

Тя така пълно се бе примирила с мисълта да не види повече Денис, че

когато той се появи пред нея от уличката, водеща от новата гара, стори й се, че

призрак изникна из въздуха. Тя вдигна сведените си очи — стреснати и

недоверчиви, те сякаш отказваха да позволят на внезапното обаяние на видението

да проникне в съзнанието й и да го изпълни с радост, която би могла да се окаже

Страница 37

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

недействителна, просто лъжлив мираж на надеждите й. Но никакъв призрак не би

могъл да се втурне напред така живо, да се засмее така пленително, да стисне

ръката й тъй топло, тъй плътно, та да почувствува пулсирането на горещата му

кръв в тая пламенна, одухотворена ръка. Това наистина беше Денис. Но той нямаше

право да бъде толкова весел и бодър, толкова безгрижен и сияещ и възторгът му да

бъде непокътнат от спомена за раздялата им. Нима не разбираше, че тя бе

принудена да го чака през много дълги, тъжни дни, че само преди секунда бе

изпаднала в тежко отчаяние и дори се смяташе за изоставена.

— Мери, струва ми се, че съм на небето, като те виждам пак, а ти

изглеждаш като един от небесните ангели! Едва късно снощи се върнах у дома и

идвам веднага, щом можах да се освободя. Какъв късмет да те срещна — възкликна

той и впи пламенен поглед в очите й.

Тя му прости начаса. Отчаянието й се стопи от топлината на неговата

преливаща веселост, унинието й изчезна в радостната му заразителна усмивка;

вместо това внезапно я обхвана смущаващата мисъл за сладката интимност на

последната им среща и тя пламна от дълбок срам.

Мери се изчерви, като виждаше пред себе си сред бял ден този красив

младеж, който под благосклонния плащ на тъмнината я бе притискал тъй здраво в

обятията си, който пръв я бе целунал, пръв бе докоснал с милувка девственото й

тяло. Знаеше ли той всичко, което тя бе премислила оттогава за него? Всички

вълнуващи спомени за миналото и безумните, трепетни видения за бъдещето, които

владееха мислите й? Тя не се осмеляваше да го погледне.

— Толкова съм щастлив, че те виждам, Мери! Просто ми се скача от радост!

Щастлива ли си, че пак се срещаме? — продължи той.

— Да — каза тя с тих и смутен глас.

— Имам да ти кажа толкова неща, които не можех да пиша в писмото. Не

исках да пиша много, защото се страхувах да не хванат писмото. Получи ли го?

— Получих го, но не бива да ми пишеш — пошепна тя. — Ще ме е страх за

тебе, ако пак ми пишеш.

Това, което бе писал, бе толкова недискретно, че само мисълта за

недоизказаното обагри още по-ярко бузите й.

— Сега много време няма да става нужда да пиша — се засмя Денис

многозначително. — Разбира се, сега ще се срещаме съвсем често. Ще остана в

кантората за месец-два преди есенната обиколка; а щом става дума за работата, Мери, скъпа, в нея ти ми донесе щастие като вълшебница — този път получих два

пъти повече поръчки. Ако продължаваш да ме вдъхновяваш така, ще ми създадеш цяло

състояние за съвсем кратко време. Ей богу, ще трябва да се срещаш с мен, макар и

само за да делим печалбите!

Мери се огледа безпокойно; дори в тихата улица тя усещаше върху си

погледа на множество предателски очи, долавяше по стремителността на Денис колко

малко разбира той положението й.

— Денис, страхувам се, че не мога да остана повече. Може да ни видят

тук.

— Та нима е престъпление да разговаряш с един млад човек… и при това

сутрин? — отговори той нежно и многозначително. — Разбира се, няма нищо срамно в

това. Пък ако предпочиташ да се разхождаш, бих вървял с тебе до края на света!

Позволете да ви понося малко пакетите, уважаема госпожице!

Мери поклати глава.

— Така хората ще ни забележат още по-лесно — отговори тя плахо,

предварително усещайки как очите на целия град я следят при тази безразсъдна

разходка.

Денис я погледна нежно и покровителствено, а след това уверено хвърли

поглед към двата края на улицата; на нейните влюбени очи този поглед се видя

като дръзкия взор на покорител на вражеска страна.

— Мери, скъпа моя — пошегува се той сега, — ти още не знаеш с какъв

човек си. „Фойл не познава поражение“ — това е моят девиз. Ела да влезем тук!

Хвана я здраво за ръка и я поведе няколко къщи надолу по улицата; преди

тя да разбере какво става и дори да помисли да се съпротивлява, той влезе с нея

през бежовите врати на сладкарницата на Берторели. Мери побледня от страх,

почувствувала, че окончателно е преминала границите на почтеността, че е

достигнала най-долната точка на падението си; тя погледна укорително засмяното

лице на Денис и ужасена пошепна:

— О, Денис, как можа?

Но като огледа чистото празно помещение с редове мраморни масички, с

малките блестящи огледала и ярки тапети по стените и след като му позволи да я

отведе до една плюшена ложа, съвсем прилична на мястото й в църквата, тя се

почувствува странно изненадана, сякаш бе очаквала да види някаква мръсна

бърлога, подхождаща за разпуснатите оргии, които, ако се вярва на мълвата, са

неизбежно свързани с подобни места.

Страница 38

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Учудването й се засили от появата на един пълен добродушен човек с цяла

редица гънки под брадичката, една от друга по-благи и по-почтени. Човекът

усмихнат се приближи до тях, поклони се с бързо прегъване в областта, където

някога е бил кръстът му, и каза:

— Добър ден, господин Фойл. Драго ми е да ви видя пак.

— Добро утро, Луис.

Значи това беше самото чудовище.

— Добре ли пътувахте, господин Фойл? Надявам се, че сте имали успех в

работата си.

— И още как, старо парче сланина! Още ли не знаеш, че мога да продавам

всичко. Цял тон макарони бих могъл да продам по улиците на Абърдийн.

Берторели се засмя и изразително разпери ръце, а от смеха му се появиха

още повече гънки около пълното му сияещо лице.

— Това не е мъчно, господин Фойл. Макароните са хубаво нещо, също като

кашата. От тях човек става едър като мен.

— Точно така, Луис! Ти си живо предупреждение против употребата на

макарони. Но не се безпокой за фигурата си. Как е семейството?

— О, просто прекрасно! Момчето скоро ще стане като мен. Вече има двойна

брадичка.

Докато Берторели се заливаше от смях, Мери отново ужасена се втренчи в

този злодей, който прикриваше разбойничеството си под маската на престорена

веселост и фалшива човечност. Но противоречивите й мисли бяха прекъснати от

Денис, който тактично я попита:

— Какво ще вземеш, Мери… един макалъм?

Тя намери достатъчно смелост да кимне с глава, тъй като не би могла да

различи един макалъм от макарони, а да признае невежеството си пред този

архангел на порока, бе свръх силите й.

— Много добре, много хубаво — съгласи се Берторели и се отдалечи със

ситни стъпки.

— Това е човек на място — каза Денис. — Крайно почтен, а по-блага душа

от него трудно ще намериш.

— Но — заекна Мери — за него разправят такива неща.

— Ба! Че яде малки деца, нали? Това са празни и безсъвестни измислици,

скъпа Мери. Един ден ще трябва да се издигнем над тия работи, ако не искаме да

останем затънали в тъмното средновековие. И той е човешко същество, въпреки че е

италианец. Родом е отнякъде край Пиза, където е прочутата кула, която е

наведена, а не пада. Ще идем да я видим някои ден… в Париж и Рим също ще отидем

— добави той небрежно. Мери изгледа почтително този младеж, който се обръщаше

към чужденци с малкото им име и който си играеше със столиците на Европа, но не

самохвално като клетия Мат, а с хладнокръвна, спокойна увереност; тя си помисли

колко хубав би бил животът с такъв мъж, тъй любещ, но и така силен, тъй нежен, но и така неустрашим. Почувствува, че още малко и ще започне да го обожава.

Мери започна да яде своя макалъм — една чудесна комбинация от сладолед и

малинов сироп, която съчетаваше изкусно деликатната киселина на плода със

студената мека сладост на сладоледа и се топеше на езика й, доставяйки й

изтънчено и неочаквано наслаждение. Под масата Денис леко притисна крака й, а

очите му с живо задоволство следяха наивната й радост.

Защо, запита се тя сама, и ставаше тъй хубаво, когато беше с него? Защо

със своята нежност, щедрост и търпимост той й се струваше тъй различен от всички

хора, които бе познавала досега? Защо извитите му устни, блясъкът на косата му, държането на главата му караха сърцето й да тръпне от щастие в гърдите?

— Доволна ли си? — попита Денис.

— Тук наистина е хубаво — призна тя тихичко.

— Това е съвсем прилично заведение — съгласи се той. — Иначе нямаше да

те доведа тук. Но навсякъде е хубаво, щом сме заедно. Това е цялата тайна, Мери!

В отговор тя погледна с блеснали очи. Цялото й същество попиваше

излъчваната от него смела жизненост и за пръв път след срещата им тя се засмя

непринудено, щастливо, от душа.

— Така е по-добре — насърчи я Денис. — Бях почнал да се безпокоя за теб.

Той се наведе поривисто над масата и взе в ръката си тънките й малки

пръсти.

— Знаеш ли, Мери, скъпа, толкова много искам да си щастлива. Когато те

видях за пръв път, те обикнах заради твоята миловидност — но това беше тъжна

миловидност. Ти ме гледаше, сякаш се страхуваше да се усмихнеш, сякаш някой бе

потъпкал всичкия смях на душата ти. След онази чудесна вечер, когато бяхме

заедно, аз непрекъснато мисля за тебе. Обичам те и се надявам, че и ти ме

обичаш, защото чувствувам, че сме създадени един за друг. Сега вече не мога да

живея без теб, искам да бъда с теб, да видя как се освобождаваш от тъгата, да

гледам как се смееш на глупавите празни шеги, които ти разправям. Позволи ми да

Страница 39

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

те ухажвам открито!

Тя замълча, трогната неизмерно от думите му, и най-после продума:

— Колко искам да сме заедно — каза тя тъжно. — Аз… аз… толкова ми беше

мъчно за теб, Денис. Но ти не познаваш баща ми. Той е ужасен. У него има нещо, което ти не разбираш. Страх ме е от него, а той… той ми забрани да говоря с теб.

Денис сви очи.

— Не съм достатъчно добър за него, а?

Мери неволно стисна силно пръстите си, сякаш я бе наранил.

— О, не говори така, Денис! Ти си чудесен и аз те обичам — бих умряла за

теб; но баща ми е най-тираничният човек, когото можеш да си представиш, пък и

най-гордият.

— Защо е такъв? Какво може да има той против мен? Аз няма от какво да се

срамувам. Защо казваш, че е горд?

За момент Мери не отговори. После бавно каза:

— Не зная. Когато бях малка, никога не се замислях над това; за мен баща

ми беше като бог, толкова голям, силен, всяка негова дума беше като заповед.

Като поотраснах, започнах да чувствувам, че тук има някаква тайна, нещо, което

го прави различен от обикновените хора, което го кара да се опитва да ни

моделира по свой начин, а сега почти се боя, че той си въобразява… — Тя се спря

и погледна нервно към Денис.

— Какво? — настоя той.

— Не съм сигурна. О, не мога да кажа такова нещо. — Тя се изчерви

неловко и продължи със запъване: — Той, изглежда, мисли, че по някакъв начин сме

род с Уинтъновци.

— С Уинтъновци? — възкликна Денис недоверчиво. — Със самия граф? Че как

му е дошло това на ум?

Тя тъжно и жално поклати глава.

— Не зная. Той никога не говори за това, но съм уверена, че тази мисъл

му е всякога в главата. Семейното име на Уинтъновци е Броуди, нали разбираш… Но

всичко това е толкова смешно!

— Смешно — повтори Денис. — Наистина е смешно. Какво очаква той от тази

работа?

— Нищо — възкликна Мери ожесточено. — Само подхранва гордостта си.

Понякога прави живота ни невъзможен. Той ни тиранизира, принуждава ни да живеем

различно от другите хора. Ние сме откъснати от света в тази негова къща и тя ни

потиска като него.

Увлечена от разказа за опасенията си, тя възкликна:

— О, Денис, зная, че не е хубаво да говоря така за баща си, но аз се

страхувам от него. Той никога, никога няма да позволи да се оженим.

Денис стисна зъби.

— Ще ида сам да се срещна с него. Ще го убедя въпреки характера му и ще

го накарам да ми позволи да те виждам. Не се страхувам от него. От никой жив

човек не се страхувам.

Тя подскочи изплашено.

— Не! Не, Денис! Не прави това! Той ужасно ще накаже и двама ни. — Тя си

представи как баща й със своята страшна, брутална сила обезобразява красотата на

този млад гладиатор и това я ужаси. — Обещай ми, че няма да ходиш при него! —

извика тя.

— Но ние трябва да се виждаме, Мери. Не мога да се откажа от тебе.

— Може да се срещаме понякога — отговори тя.

— Така до никъде няма да стигнем, мила; трябва съвсем определено да се

разберем. Ти знаеш, че искам да се оженим.

Денис впи поглед в нея; той разбра колко дълбока е невинността й и се

побоя да каже нещо повече. Вместо това взе ръката й, целуна дланта й нежно и я

притисна към бузата си.

— Ще се видим ли скоро? — попита той внезапно. — Искам отново да съм с

теб на лунна светлина и да гледам как тя се отразява в твоите очи, да видя

лунните лъчи да танцуват по косата ти.

Денис вдигна глава и погледна влюбено ръката, която още държеше в

своята.

— Ръцете ти са като снежинки, Мери, толкова са меки и бели, и нежни.

Студени са като сняг върху пламналото ми лице. Обичам ръцете ти и обичам тебе.

Обзе го страстен копнеж да я има винаги при себе си. Ако е необходимо,

той ще се бори; ще излезе по-силен от обстоятелствата, които ги разделиха,

по-силен от самата съдба. С променен глас той каза твърдо:

— Ще се ожениш за мен дори и ако трябва да чакаме, нали, Мери?

Той седеше мълчалив на фона на пищната празна сладкарница, ръката му

леко се докосваше до нейната в очакване на отговора; в очите му Мери виждаше как

душата му се стреми към нея, във въпроса му чуваше само желанието му тя да бъде

Страница 40

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

винаги щастлива с него и като забрави изведнъж за трудностите, опасностите и

пълната невъзможност за осъществяване на мечтата им, без да знае нищо за брака, а само примираща от любов към Денис, удавила страха си в неговата смелост, сляла

се напълно с него, тя го погледна дълбоко в очите и отговори:

— Да.

Той не помръдна, нито се хвърли на колене в изблик на благодарност, но и

така, както седеше неподвижно, неизразима любов и пламенност преливаше от

неговото тяло в нейното през допрените им ръце, а очите му й отправиха такъв

нежен и предан поглед, че като се срещнаха с нейните, и двамата бяха сякаш

озарени от сияние.

— Няма да съжаляваш за това, мила — пошепна той, наведе се над масата и

леко целуна устните й. — Ще направя всичко по силите си, за да си щастлива,

Мери. Досега бях егоист, но занапред винаги ще се грижа първо за теб. За теб ще

работя упорито. Бързо си пробивам път, но отсега ще върви още по-бързо. Сега

имам нещичко в банката и скоро, ако си готова да чакаш, Мери, някой ден просто

ще излезем и ще се оженим.

Зашеметяващата простота на това разрешение я заслепи. Като си помисли

колко лесно ще е за тях да избягат внезапно, тайно, без баща й да знае, да се

освободят напълно от него, тя плесна ръце и пошепна:

— О, Денис, може ли? Никога не съм помисляла за това!

— Може и ще бъде, скъпа Мери. Ще работя здраво, за да можем скоро да

стъпим на краката си. Помни девиза ми! Ще го направим наш, семеен девиз. Не

мисли за Уинтъновци! А сега — стига толкова думи и грижи за главичката ти.

Остави всичко на мен и помни само, че мисля за теб и всякога се стремя към теб.

Може би ще трябва да внимаваме как се срещаме, но сигурно ще можем да се виждаме

от време на време — дори и само за да се възхищавам от далеко на елегантната ти

фигурка.

— Трябва да те виждам от време на време; няма да мога да издържа иначе —

промълви тя и наивно продължи: — Всеки вторник отивам в библиотеката да сменя

книгата на Мама, а понякога и своята.

— Като че ли не съм разбрал това досега, хлапенцето ми — засмя се Денис.

— Положително ще проумея литературните вкусове на майка ти през това време. Аз

ли не зная библиотеката! Ще бъда там, бъди сигурна. Но не можеш ли да ми дадеш

снимката си, мила, за да имам нещо, което да ме крепи между срещите?

Тя леко сведе глава, съзнавайки недостатъците си и странното си

възпитание, и отговори:

— Нямам снимка. Баща ми не позволява.

— Какво? Твоите родители са изостанали от времето си, моето момиче. Ще

трябва да ги разбудим. Срамота е да се помисли, че досега не са ти направили

снимка; но няма значение, аз ще изправя сладкото ти личице пред фотоапарата

веднага щом се оженим. Как ти харесва това? — попита той, като извади мътна

кафява снимка на наперен младеж, застанал с бодро и същевременно неподходящо

весело изражение сред колекция от предмети, които наподобяваха миниатюрни

надгробни камъни.

— Денис Фойл на „Пътя на великаните“ миналата година — обясни той. —

Старицата, която продава раковини там, нали знаеш, онези големите, дето пеят на

ухото, ми предсказа бъдещето тогава. Тя ми каза, че ще бъда много, много

щастлив. Сигурно е знаела, че ще те срещна.

— Може ли да я взема, Денис? — запита Мери срамежливо. — Прекрасна е.

— Тя е за теб и за никой друг, но при условие, че ще я носиш до сърцето

си.

— Трябва да я нося там, където никой няма да я види — отговори Мери

невинно.

— Така съм съгласен — отвърна Денис и се усмихна присмехулно на

внезапното й изчервяване, когато тя схвана мисълта му. Но той веднага почтително

се поправи: — Не ми обръщай внимание, Мери. Дето рекъл онзи: все ще забъркам

някоя каша с глупавия си език.

И двамата се разсмяха. Мери се разтапяше от радост и чувствуваше, че

може вечно да слуша шегите му. Тя разбра, че Денис по такъв начин се опитва да я

ободри за раздялата им и го обикна още повече за това. Неговата храброст й

даваше кураж, неговото открито и смело отношение към живота я освежаваше, както

хладният вятър би разведрил затворника след дълго стоене във вонящ зандан.

Всички тези мисли нахлуха в главата й и тя непринудено и простичко каза:

— Ти ми даваш радост и свобода, Денис. Когато съм с тебе, мога да дишам.

Не познавах смисъла на любовта, преди да те срещна. Никога не бях мислила за

това… не разбирах… но сега зная, че за мен любовта значи да бъда с теб, да дишам

заедно с теб…

Тя се сепна и замълча, смутена, че се е осмелила да му говори така.

Мярна й се блед спомен за предишното й съществуване, за живота й без Денис, а

Страница 41

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

като видя до себе си купичката пакети, си спомни за Мама, която сега се чуди

какво ли е станало с дъщеря й; помисли си за вече ужасното закъснение, а също, че трябва да се въздържа и да бъде предпазлива, скочи бързо и с къса въздишка

каза:

— Сега наистина трябва да си вървя, Денис.

Думите й изведнъж се стовариха върху му като тежко бреме, но той не

започна да я моли да остане повече, а се изправи веднага като мъж.

— Не искам да си отиваш, мила, и зная, че и ти не искаш да си отиваш, но

сега бъдещето ни е по-ясно. Трябва само да се обичаме и да чакаме.

Те още бяха сами. Дори и да беше чудовище, с безследното си изчезване

Берторели показа все пак човешко разбиране и тактично оценяване на положението

им — нещо, което би могло да натежи, макар и малко, на везните срещу

жестокостите, които му се приписваха. Двамата млади се целунаха бързо: устните й

се плъзнаха по неговите като докосването на крилце на пеперуда. На вратата те си

хвърлиха последен поглед — мълчалив израз на тайното им разбирателство, доверие

и любов, което те си размениха като свещен талисман. После тя се обърна и

излезе.

Сега чантата й се струваше лека като перце, крачките й бяха бързи, сякаш

държаха такт с танцуващото в гърдите й сърце, главата й бе изправена, къдриците

й се развяваха волно и весело зад нея и тя стигна у дома си, преди възторгът й

да се бе уталожил. Когато се втурна в кухнята, госпожа Броуди я изгледа

въпросително иззад наклонения си нос.

— Защо се забави, момиче? Много време ти беше нужно за тия поръчки.

Някой познат ли срещна? Да не те е разпитвал някой за Мат?

Мери за малко щеше да се изсмее в лицето на майка си. За момент тя си

представи какво щеше да бъде въздействието, ако й бе казала, че току-що бе яла

божествено лакомство, поднесено й от отвратителния злодей, който измъчва деца с

макарони, в забранената бърлога на падението, и то в обществото на младеж, който

буквално й предложи да прекарат меден месец в Париж. Добре, че се въздържа,

защото, ако във възбуждението си бе отстъпила пред това абсурдно изкушение,

госпожа Броуди или щеше да се усъмни в душевното равновесие на дъщеря си, или

положително щеше веднага да припадне.

— Какво и да е, въздухът, изглежда, ти е подействувал добре — продължи

Мама с известна подозрителност. — Доста си се зачервила.

Колкото и да беше доверчива, с майчинския си инстинкт тя се съмняваше в

подобно незабавно въздействие на обикновено не особено лековития ливънфордски

въздух.

— Да, чувствувам се много по-добре сега — отговори Мери искрено с

тръпнещи устни и блеснали очи.

— Докато те нямаше, баба разправяше нещо за някакво писмо, което те

видяла да четеш — упорствуваше госпожа Броуди, преследвайки смътното си

подозрение. — Надявам се, че няма да направиш някоя пакост против волята на баща

си. Не се изправяй срещу му, Мери! Които са дръзнали да го сторят, после са

съжалявали. Краят може да бъде само един. — Тя въздъхна, като си спомни нещо, и

добави: — Най-подир той пак всичко ще узнае и ще се нахвърли върху ти; и този

край ще бъде горчив, много горчив.

Мери отхвърли палтото си с едно движение на раменете. През последния час

стройната и фигура си бе върнала младежката и властна жизненост. Тя стоеше

изправена, изпълнена с бурна радост и самоувереност.

— Мама — каза тя весело, — не се безпокой за мен. Сега девизът ми е:

„Мери не познава поражение!“

Госпожа Броуди поклати тъжно трогателно наклонената си глава и обзета от

смътно, невнятно предчувствие, събра пакетите; после излезе бавно от стаята с

още по-меланхолично сведена глава, като въплътено прорицание за нещастие и лошо

предзнаменование.

>>

VI

— Неси! Мери! — завика пискливо госпожа Броуди в неистов пристъп на

сервилност, докато се суетеше около Броуди и му помагаше да се облече. — Елате

да сложите гамашите на баща си!

Беше събота сутрин, двадесет и първи август — една от датите, отбелязани

с червено в календара на Броуди. Облечен със сако и голф на големи черни и бели

квадрати, с лице, почервеняло като слънце, той седеше и се мъчеше да напъха

краката си в гамашите, които бяха употребявани за последен път преди една година

точно на същия ден. Въпреки че сега предпочиташе да забрави това обстоятелство, и тогава той бе изпитвал същата трудност при обуването им.

— Що за идиотска глупост да се прибират гамашите влажни! — съскаше той

Страница 42

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

на жена си. — Сега не могат да се притегнат на крака. По дяволите, не може ли

поне нещо да се запази както трябва в тази къща? Гамашите са се свили.

Когато нещо не беше в ред, вината неизбежно се стоварваше върху слабите

плещи на жена му.

— Човек не може да остави нещо, без някое слабоумно същество да го

опропасти. Как мога да отида на изложбата без гамаши? Следващия път ще ме

накараш да ида и без яка и връзка!

— Но, татко — плахо отвърна госпожа Броуди, — мисля, че тази година

носиш мъничко по-големи обувки. Тези, новите, дето сама ти ги поръчах, бяха

малко по-широки от предишните.

— Глупости! — изгрухтя той. — Остава да кажеш, че и краката ми са

пораснали.

В този момент Неси се втурна в стаята като младо жребче, а Мери я

последва малко по-бавно.

— Бързо, момичета — нареди Мама, — стегнете гамашите на баща си. Но

пъргаво, че вече е закъснял!

Младите прислужнички коленичиха и с вещина и сила заработиха с ловките

си пръсти, докато Броуди се отпусна назад и кипнал от яд, отправяше убийствени

погледи към виновно свитата фигура на жена си. Госпожа Броуди приемаше

катастрофата още по-трагично, тъй като в такъв особен ден можеше да се разчита, че той ще бъде в добро настроение. Мисълта, че е провалила рядката възможност за

един ден без скандали, като е разбудила задрямалия вулкан, бе за нея

по-мъчителна от действителните унижения на момента.

Днес се откриваше Ливънфордската изложба на добитък — едно голямо

селскостопанско събитие, на което се стичаше елитът както на добитъка, така и на

човешките обитатели от цялото графство. Броуди обичаше тази изложба и личното му

присъствие всяка година бе нещо неотменимо установено. Той обичаше лъскавите

крави с напращели вимета, мускулестите клайдсдейлски жребци, гордо пристъпващите

по пистата коне, тлъстите охранени свине, овците с гъста къдрава вълна и се

гордееше, че умее да преценява животните.

„Аз, един шапкар — сякаш искаше да каже той, като заставаше близо до

журито, сграбчил с една ръка прочутия си ясенов бастун, пъхнал другата дълбоко в

джоба на сакото, — аз по-разбирам от тия работи, отколкото те!“

Тук Броуди беше в стихията си, в първите редове на оценяващата публика,

начело на най-добрите експерти. После, килнал шапката на тила си, той почваше да

броди сред палатките, отрязваше си с джобното ножче филийка от това сирене,

парченце от онова, вкусваше го критично, опитваше от различните масла, от

каймака, от мътеницата; закачаше нахално най-симпатичните млекарки, които стояха

зад изложените си стоки.

В дни като този тържествуваше онази част от съществото му, която бе

близка до земята. От семейството на майка си, от Лумсденовци, които от много

поколения насам обработваха земите на графовете Уинтън, той бе наследил дълбоко

вкоренената любов към земята, към нейните плодове и към животните. Тялото му

копнееше за упорития земеделски труд, защото на младини той бе вървял подир

плуга по глинестата почва в земите на Уинтъновци, познаваше удоволствието от

допира на приклада на пушката до бузата си. От баща си, Джеймс Броуди, този

груб, суров и неумолим човек, на когото бе единственият син, той бе наследил

гордостта, захранвана от желанието да притежава земята. Единствено затрудненията

след смъртта на обеднелия му баща, който се бе убил при падане от кон, го

принудиха още като младеж да се заеме с противната за природата му търговия.

Но имаше и друга, по-силна подбуда, която го караше да посещава

изложбата, а именно стремежът му да общува на равна нога с благородниците от

града и околността. Тук той се държеше с тях без раболепие, а по-скоро с лека

арогантност, но все пак всяко кимване, поздрав или кратък разговор с някой

известен или високопоставен благородник го възнаграждаваше вътрешно и го

опияняваше със суетна наслада.

— Готово, татко! Първа свърших — извика Неси тържествуващо. С малките си

пръстчета тя бе успяла да закопчее единия от непокорните гамаши.

— Хайде, Мери — замоли се госпожа Броуди. — Колко си туткава. Баща ти не

може да чака цял ден.

— Не й давай зор — обади се Броуди с жестока ирония. — Може и да

закъснея, щом и без това се е стигнало дотам. Всъщност вие бихте ме бавили цял

ден тук.

— Тя никога не е така чевръста както Неси — въздъхна Мама.

— Готово — каза най-после Мери и се изправи с вдървени пръсти.

Баща й я изгледа критично.

— Почваш да ставаш мързелива, там е бедата, моето момиче. Господи, като

те гледам сега, виждаш ми се дебела като къща. Трябва да ядеш по-малко и да

работиш повече.

Страница 43

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

Мама изведе двете момичета от стаята, а Броуди се изправи и започна да

се любува на себе си в огледалото. Отражението му го поглеждаше все

по-одобрително и в края на краищата самодоволството му бе възстановено. Дебелите

му мускулести крака се очертаваха много добре от грубия голф, а под мъхнатите

домашно плетени чорапи прасците му благородно изпъкваха; плещите му бяха широки

и прави като на борец; нито грам тлъстина не загрозяваше фигурата му; кожата му

беше гладка и чиста като на дете. Той имаше съвършената фигура на провинциален

благородник и когато този факт, който вече му бе известен, бе потвърден още

по-убедително от бляскавия образ в огледалото, той засука мустаци и поглади

брадичката си със самодоволна суетност.

В този момент вратата на стаята му се открехна бавно и баба Броуди

провря боязливо главата си през отвора, проучвайки какво е настроението на сина

й, преди да му заговори.

— Може ли да те погледам, преди да тръгнеш, Джеймс? — провлече глас

бабата след предпазлива пауза. Този ден предизвикваше у вцепенената й душа

вълнение, близко до възбуда — ехо от полузабравените спомени от млади години, които безразборно се втурваха в съзнанието й.

— Изглеждаш истински красавец. Чудесна мъжка фигура имаш — каза тя на

сина си. — Ех, как ми се ще да дойда с теб!

— Много са ти стари зъбите, за да те показвам на изложбата, майко —

подигра я Броуди. — Но ти би могла да спечелиш, премия за жилавост.

Отслабналият й слух и попречи да чуе добре, а отвлечените й мисли не й

позволиха да схване пълния смисъл на забележката му.

— Да, поостаряла съм за такива работи — проплака тя. — Но имаше време,

когато бях между най-първите и при доенето, и на изложбата, и при танците след

това, и после при закачките в колите по дългия път до дома в хладната нощ.

Всичко си спомням сега. — Потъмнелите й очи блеснаха. — А какви големи млинове и

пити печахме, въпреки че тогава не им обръщах много внимание. — Бабата въздъхна

съжалително за пропуснатите възможности.

— Шт, старо, не можеш ли да помислиш за друго освен за ядене? Като те

слуша човек, би помислил, че те моря от глад.

— Не! Не, Джеймс! Много съм благодарна за всичко, което ми даваш, и то е

изобилно. Но днес, ако се случи да видиш някое мъничко хубаво парче чедарско

сирене, не много скъпо — към края на деня може да се направят износни покупки, —

би могъл да го вземеш за мен. — Тя го загледа сервилно и подкупващо.

Броуди избухна в шумен смях.

— Ох, ще ме умориш, старо! Твоят господ е в стомаха ти. Днес очаквам да

се срещна със сър Джон Дата. Да не искаш да нося торби и пакети, като се видя с

него — викна той на старицата и шумно напусна стаята.

Майка му забърза към прозореца на стаята си, за да го види, като излиза

от къщата. По-голямата част от деня тя щеше да прекара тук, щеше да напряга

очите си, за да разглежда преминаващия добитък и да се радва на разноцветните

картончета — червени за първите награди, сини за вторите награди, зелени за

третите награди и безразлично жълти, означаващи само похвала. Тя се захласваше в

блъсканицата и суетнята на селската навалица и се взираше, опитвайки се напразно

да открие някое старо, познато лице в преминаващата тълпа. Освен това от ума й

не излизаше мисълта — самата невероятност на тази мисъл разпалваше фантазията й,

— че синът й можеше да й донесе някакъв малък подарък. Тя доволно си помисли, че

поне си го бе поискала, а повече от това не можеше да направи и се настани

удобно на стола си, за да започне приятните си наблюдения.

Долу, в хола, Броуди на излизане се обърна към Мери:

— Ти по-добре иди на работата и напомни на онова магаре, Пери, че днес

целия ден няма да идвам. — В къщата на Броуди магазинът бе известен под

названието „работа“, а да се произнесе думата „магазин“, би се сметнало за

мизерно и дори унизително. — Той може да забрави, че днес за него е работен ден.

Той е такъв, че може да забрави и главата си… да, да. И тичай по целия път,

моето момиче, това ще ти стопи малко тлъстинките.

На Мама той каза:

— Ще се върна, когато се върна.

С тези думи се сбогуваше той в редките случаи, когато благоволяваше да

се обади на жена си, и всъщност това бе израз на необикновено великодушие, което

Мама прие с подобаваща благодарност.

— Дано да прекараш хубаво, Джеймс — каза тя боязливо, нагаждайки

отговора си към настроението му и към забележителното събитие. Само в такива

редки и паметни случаи се осмеляваше тя да го нарича с малкото му име, но когато

те се появяха, тя поемаше този риск, чувствувайки, че това укрепва маловажното и

несъществено положение, което заемаше тя в съзнанието му.

Мама не смееше да помисли, че изложбата можеше да бъде интересна и за

нея; смяташе се, че й стига, гдето й позволяват да се възхищава от гордо

Страница 44

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

изправената фигура на мъжа й, когато той тръгваше сам да се забавлява вън, и

никога не й идваше наум нахалната мисъл, че би могла да го придружава. Тя нямаше

дрехи, беше необходима в къщи, нямаше достатъчно сили да понесе усилията на цял

един ден на открито — всяка една от тези и редица други причини бяха достатъчни

за нейната плаха логика, за да я възпрат.

— Надявам се, времето да се запази хубаво заради него — промърмори тя

доволна, като се върна да измие съдовете от закуската, докато Неси махаше за

довиждане на баща си от прозореца на гостната.

Когато вратата се затръшна след господаря на къщата, Мери бавно се

изкачи в стаята си, седна на ръба на леглото и се загледа през прозореца.

Въпреки ясното утро тя не виждаше трите високи брези с гладки и лъскави кори, изправени като сребърни мачти; тя не чуваше шепота на листата, ту светли, ту

тъмни от играта на вятъра и слънцето. Погълната от себе си, тя мислеше за

забележката на баща си и я прехвърляше неловко и мъчително в ума си. „Мери,

станала си дебела като къща“ — бе й се присмял той. Тя напълно разбираше, че той

имаше предвид, че тя се развива и пълнее, както е редно за нейната възраст и

бърз растеж. Все пак тази единствена забележка внезапно предизвика дълбоко

безпокойство в съзнанието й, подобна на лъч светлина, проблеснала за миг в мрака

на нейното неведение.

Като камилска птица, която заравя глава в пясъка, майка й отбягваше

нервно всеки намек по този въпрос, когато той се появеше на домашния хоризонт, и

не бе я просветила дори за най-елементарните полови неща, а на всеки пряк и

наивен въпрос, отправен от дъщеря й в тази област, ужасена отговаряше: „Млъкни

веднага, Мери! За такова нещо не е хубаво да се говори. Добрите момичета не

мислят такива работи. Срамота е да питаш така!“ Познанството на Мери с други

момичета бе толкова бегло, че тя никога не бе се просветила за тези неща от

пошепваните сред хихикане забележки, които и най-примерните и благодетелни

момичета в града понякога си разменяха. Откъслечни части от такива разговори, дочути от нея случайно, не достигаха до съзнанието й или пък тя ги отхвърляше с

естествената деликатност на чувствата си. Тя бе живяла в незнание и наивност, като може би не даваше вяра на баснята, че щъркелът донася децата — ако изобщо

се бе замисляла върху това, — но бе абсолютно неосведомена за най-основните

факти на размножението.

Дори сега обстоятелството, че вече три месеца нормалните функции на

тялото й бяха смутени, не нарушаваше гладката като езеро повърхност на

девствената й душа. Обаче грубата забележка на баща й, в по-различен смисъл от

някаква скрита конвулсия на съзнанието й, обезобразена от друго тълкуване, се

стовари върху й със смазваща сила.

Променила ли се беше тя? Възбудено Мери опипа тялото си. Това беше

нейното тяло, нейно собствено, принадлежащо само на нея тяло; как може то да се

е променило? Обзета от паника, тя скочи, заключи вратата, свали кашмиреното си

елече и полата, ризата, бельото, съблече се съвсем и застана, смутена, в

целомъдрена голота, докосвайки се с разтреперани ръце. Никога досега тя не бе

разглеждала тялото си с траен интерес. Тя тъпо се загледа в млечнобялата си

кожа, издигнала ръце над главата си, и гъвкавата й стегната фигура се протегна в

безупречна красота. Малкото огледало на масата не показваше в своята неравна

глъбина никакъв белег или недостатък, които да оправдаят смътния й страх, и

въпреки че завъртя глава на всички страни, уплашеният й поглед не можа да открие

никаква позорна обезобразеност, крещящо изразяваща някакъв вътрешен порок. Тя не

можеше да различи дали се е променила, дали гърдите й са станали по-пълни, дали

седефенорозовите им зърна вече не са така нежни, дали гладката извивка на

бедрата й е по-изпъкнала.

Страх и нерешителност я обхвана. Преди три месеца, когато лежеше в

прегръдките на Денис в състояние на несъзнателно самопожертвуване; тя сляпо се

подчини на инстинктите си и със затворени очи се отдаде напълно на мощните

импулси, пронизващи цялото й същество. Нито разумът, ако го бе желала, нито

познанието, ако го бе имала, можеха да попречат; в действителност, изпитваща

завладяващото чувство на непоносимо сладка болка и неудържимо опияняваща

наслада, тя бе така извън себе си, че изобщо не разбра какво става в

действителност. В онзи момент чувствата й я бяха издигнали над всеки размисъл, но сега тя неясно се запитваше какъв тайнствен процес е възникнал от силата на

прегръдката им, сякаш като по някакво странно съчетание притискането на устните

й към неговите я бе променило безвъзвратно по дълбок и невнятен начин.

Мери се почувствува безсилна, изгубена всред смущение и нерешителност,

съзнаваща, че трябва да действува незабавно, за да разпръсне тази внезапна

тревога в душата си, но не знаеше как. Мрачно облече разпръснатите пред краката

си дрехи. Тя незабавно се отказа от мисълта да се довери на майка си, тъй като

отлично знаеше, че страхливата душа на Мама ще се смрази от ужас само при

споменаването на подобно нещо. Неволно мислите й отново се отправиха към Денис, Страница 45

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

нейната постоянна утеха, но за свое още по-голямо огорчение веднага се сети, че

няма да го види поне една седмица и че когато се срещнат следващия път, ще бъде

само за момент. След онзи чудесен разговор в сладкарницата на Берторели срещите

им бяха кратки — макар и толкова приятни — и те грижливо ги пазеха в тайна. Тези

бегли срещи с Денис бяха единственото щастие в живота й, но сега тя разбра, че

при бързата размяна на насърчения и уверения в любов тя никога не би имала

смелост да поиска, макар и косвено, съвета му; само мисълта за това я накара

дълбоко да се изчерви.

Когато се облече отново, Мери отключи вратата и слезе долу, където Мама,

след като бе „турила всичко в ред“, както тя се изразяваше, се бе разположила

удобно да прекара един час в блажено четене. В тези книги нямаше проблеми като

нейния, помисли тъжно Мери; в любовните клетви, целувки по крайчеца на пръстите, сладките думи и винаги щастливия край нямаше нищо, което да й покаже как да се

справи със своите затруднения.

— Ще ида до работата да предам поръчката на татко. Той поръча да ида

преди обед — каза Мери след мигновена нерешителност, обръщайки се към сгърбената

погълната в четене госпожа Броуди.

Мама седеше в салона на едно имение в Съсекс, обкръжена с отбрано по

неин вкус общество, и разговаряше сериозно с евангелисткия енорийски свещеник.

Тя не отговори, нито пък чу гласа на дъщеря си. Както казваше мъжът й, когато се