Заплахата на патриота

7

Ким си наля порядъчна доза уиски. Двуетажният му пентхаус се намираше две палуби над апартамента на Ларкс и беше чудовищно голям — четири помещения, пълни с махагонови и ратанови мебели. Той беше впечатлен от размерите и пищността му, от удобствата, богатата храна, разнообразните напитки и огромните букети свежи цветя, които се доставяха всеки ден. Барът беше зареден с отлични местни вина и златист американски бърбън; той си падаше и по двете.

Големият старинен часовник изпълни мелодията на лондонския Биг Бен, за да възвести полунощ и настъпването на 11 ноември. Пхенян беше седем часа напред, там слънцето вече изгряваше в студеното есенно утро и неговият полубрат — Любимият вожд на Северна Корея — скоро щеше да стане и да започне новия си ден.

Ким го ненавиждаше.

Докато собствената му майка — мила и възпитана жена — беше законна съпруга на баща му, неговият полубрат беше продукт на дългогодишна афера с някаква оперна певица. И баща му, и дядо му бяха имали по много държанки. Това се смяташе за нещо напълно в реда на нещата. Само че майка му презираше изневярата и изпадна в клинична депресия от безсърдечието на съпруга си. Накрая не издържа и избяга в Москва, където почина преди няколко години. Ким бе останал с нея до края, държал ѝ бе ръката, слушал бе тъжната история на живота ѝ.

Подобна на неговата собствена.

Той беше получил образованието си в частни училища в Швейцария и Москва, като най-напред бе произведен в престижното звание Млад генерал, а впоследствие — официално обявен за Великия наследник. От живота си зад граница бе придобил вкус към западния лукс, най-вече към дизайнерски дрехи и скъпи коли, по което също приличаше на баща си. Накрая се бе прибрал в родината, където бе започнал работа в отдел „Агитация и пропаганда“, а след това бе назначен за директор на Националния компютърен център, откъдето Северна Корея водеше компютърни войни срещу останалия свят. Щяха да последват високи постове във военната йерархия, които постепенно да го изтласкат все по-близо до центъра на властта. Но онзи инцидент в Япония му бе струвал всичко. Сега, на петдесет и осем години, той практически не съществуваше. И какво толкова бе направил? Просто се бе опитал да заведе две деца в Дисниленд…

- Ние не можем да управляваме без армията — бе казал баща му. — Тя е фундаментът, върху който се крепи властта на семейство Ким. Моят баща успя да спечели лоялността на военните, аз — да я задържа. Но след твоите изпълнения те вече снеха доверието си от теб.

Той изпитваше някаква нелогична смесица от срам заради грешката си и гордост от проявеното упорство, затова поиска да знае:

- По каква причина?

- Безотговорен си. Винаги си бил такъв. За теб животът е това, което си прочел в разните там приключенски романи. Това, за което пишеш в безумните си разкази. Пиесите и филмите, които гледаш, са пълна дивотия. В тях няма грам истина освен тази за болното ти съзнание.

Той не си бе давал сметка, че баща му знае всичко за личните му увлечения.

- Не притежаваш необходимото, за да ръководиш тази нация. Ти си един неуморен мечтател, а за такива няма място тук.

Винаги си бе представял генералите като рибни пасажи, движещи се в пълен синхрон помежду си; никога не би допуснал, че някой може да се престраши да плува сам. Това, което вършеше един, вършеха и всички останали. Бяха безполезни освен във време на война. Но войната беше последното нещо, за което се замисляше.

Снели били доверието си от него?

Това много скоро щеше да се промени.

Беше запомнил баща си като безмилостно практичен човек с потискащо нелепа външност. Подстригваше се по войнишки късо и носеше куртки в стил Мао Дзъдун, които му придаваха донякъде комичен вид. Неговият полубрат подражаваше на стила му — същият непохватен глупак, вече трийсет и девет годишен, отгледан и изучен вкъщи от майка си, курвата, изолиран от света. Но това се бе превърнало в неочаквано предимство. Докато Ким беше изпратен в чужбина да учи, другите двама синове — и двамата незаконни — бяха расли близо до баща си. Постепенно бащината обич, някога запазена единствено за него, се бе разпростряла и върху полубратята му. И когато бе посрамил родината си пред света, двамата претенденти се бяха превърнали в основни играчи.

Той смаза гърлото си с още една голяма глътка уиски.

Тази вечер обаче Ким имаше и добра новина. Двайсетте милиона долара нямаше да стигнат до Пхенян като подарък за ничий рожден ден. Полубрат му управляваше достатъчно дълго страната, за да си създаде врагове. Слава богу, лоялностите в Северна Корея се сменяха доста лесно. С някои от враговете на въпросния си полубрат се бе сприятелил и те тихичко му бяха разказали доста подробности, свързани с тазгодишната доставка. Първоначалното му намерение беше да задигне парите и да лиши брат си от джобни. Бе наел банда от Макао да свърши тази работа. Сега обаче парите ги нямаше. Но за Ким унищожаването им постигаше същия ефект. Слава богу, на него средства не му липсваха. Имаше повече, отколкото можеше да похарчи. В това отношение поне баща му го бе подсигурил.

Той доля чашата си с уиски.

Всъщност Ким никога не се бе запознавал лично със своя полубрат. Обичаят изискваше синовете на Вожда да растат отделно един от друг, като най-големият винаги се ползваше с особени привилегии. Той бе чувал, че полубрат му открито го наричал затлъстял, разхайтен плейбой, неспособен да свърши каквото и да било или пък да го застраши с каквото и да било. Но именно това подценяване на противника щеше да допринесе за неговата гибел. Ким с големи усилия си бе изградил образ на безгрижен непрокопсаник. Установил бе, че е много по-изгодно да бъде смятан за маловажна личност, пияница и позор за семейството, защото това му даваше свободата да пътува където пожелае. Помагаше му и фактът, че живееше в Макао, извън общественото внимание, и никога не се месеше открито в политиката на страната си. От време на време медиите го откриваха за интервю, но мненията, които изказваше, бяха винаги глуповати и безсмислени. На практика в родината му го брояха за несъществуващ.

Той се усмихна. Ах, какво славно завръщане си беше подготвил!

Да можеше да види физиономията на своя полубрат, когато това станеше — щеше да си струва униженията, които го бяха принудили да преживее. И всичко благодарение на Анан Уейн Хауъл и неговата „Заплахата на патриота“.

Винаги се бе интересувал от право и финанси. Допадаше му колко плътно са свързани помежду си тези две дисциплини, особено в Съединените щати. Американците се гордееха със строгото спазване на законите. Stare decisis беше фразата, която използваха. Придържай се към взетото решение. Повечето правни системи по света отхвърляха тази концепция, и то с основание, понеже тя имаше вътрешноприсъща грешка. Ами ако придържането към „взетото решение“ означава катастрофа? Трябва ли и тогава да се придържаме въпреки всичко? Не и в Северна Корея. Ами американците? Е, там е друго.

Той надигна чашата и я пресуши на една глътка. Лаптопът му беше на масата пред него; на екрана бе отворил страница от „Заплахата на патриота“. Препрочиташе част от нея, преди да навести Пол Ларкс. Сега очите му отново пробягаха по избрания пасаж.

С президентска заповед, подписана през 1942 г., Франклин Рузвелт облага всички лични доходи над $25 000 ($325 000 в днешна стойност) с данък от 100 %. Можете ли да си представите? Работиш упорито цяла година, вземаш правилни решения, изкарваш солиден доход, след това всичко над $25 000 го даваш на държавата. Конгресът се противопоставя на Ф.Д.Р. и в безкрайната си мъдрост намалява данъка на 90 %. Данъчният процент бива променен едва от президентите Кенеди и Рейгън. Кенеди понижава максималната ставка на 70 %, а Рейгън я смъква на 28 %. След всяко от тези намаления приходите в бюджета нарастват взривообразно, инвестициите се увеличават. Както 60-те, така и 80-те години на миналия век са периоди на големи иновации. Буш-старши увеличи данъка за най-богатите на 31 %. Клинтън го качи още повече — до 39,6 %, но Буш-младши го смъкна обратно на 35 %. Понастоящем най-високата ставка отново е 39,6 %. Данъците върху личните доходи съставляват 82 % от всички федерални постъпления. Още 9 % идват от корпоративния данък. Така над 90 % от федералните постъпления се генерират от облагане на доходите.

Как гласеше онази поговорка?

Хитрият заек има три дупки.

Казано с други думи: диверсифицирай парите и вниманието си.

Когато му бе отнето правото на наследник, пропагандната машина на баща му положи всички усилия за публичното му очерняне. Наредено му бе да понася мълчаливо хулите, след което да се изсели в чужбина. Баща му не искаше да го вижда повече. Това се бе случило преди четиринайсет години.

Баща му почина две години след това, а неговият полубрат моментално се обяви за Любим вожд и пое абсолютната власт в страната. Което можеше да означава край на всичко. Но преди няколко месеца, както си сърфираше в интернет, бе попаднал на Анан Уейн Хауъл — едно от онези събития в човешкия живот, които могат да бъдат описани единствено като щастлива случайност. След като прегледа сайта на Хауъл, той си свали книгата му и попи всяка дума, като през цялото време се питаше дали тя не е неговият билет за завръщане от изгнанието. Мечтател? Защо не? Ким притежаваше нещо, на което неговият полубрат никога нямаше да се радва.

Визия.

И тя му бе позволила да реализира потенциала, който предлагаше радикалната теза на Хауъл. Имаше обаче един проблем. От три години никой не го бе виждал или пък чувал. Ким не бе успял да го открие. Първоначално бе помислил, че този круиз е начинът това да се случи. Сега единствената му следа беше жената с черната кожена чанта и възможността Хауъл някак си да се появи на следващия ден.

Той си наля още уиски.

Когато навремето се бе опитал да посети Дисниленд в Токио, не го бе направил само заради децата си. Той също беше фен на „Дисни“. До такава степен, че на стената на офиса му в Макао си бе окачил портрет на самия Уолт Дисни. В рамка. Отдолу беше девизът, с който се бе прочул този визионер: Забавно е да вършиш невъзможното.

Което си беше вярно.

Хана влезе в стаята откъм балкона, където се беше оттеглила, откакто се върнаха от каютата на Ларкс. Тя винаги бе обичала усамотението. От всичките му деца Хана най-много приличаше на него. Беше на двайсет и три и, за жалост, дотук животът не се бе отнесъл добре с нея. Душата ѝ беше покрита с белези, затова навъсеното изражение никога не напускаше лицето ѝ.

- Трябва да видиш това — каза тя на корейски.

Говореше толкова малко, че той се вслушваше във всяка нейна дума. Хана излезе обратно на балкона и той я последва.

Долу забеляза една моторница, която тъкмо завиваше към бетонния кей. Наоколо гъмжеше от водни таксита, прибиращи пътници от разходката. Моторницата забави ход.

Те се намираха на трийсет метра над равнището на водата, скрити в сенките на нощта, и Ким виждаше ясно двамата мъже в нея. Лесно разпозна единия от тях. Онзи досаден американец.

Хана бе прекарала последните десет дни в следене на Ларкс, но задачата ѝ се усложняваше от присъствието на мъжа, който очевидно вършеше същото. Бе успяла да го заснеме и източниците им в Пхенян ги бяха информирали, че се казва Харолд Ърл Малоун, с прякор „Котън“. Памук. Висок, строен, широкоплещест, с пясъчноруса коса. Бивш капитан от военноморския флот, който дванайсет години бе работил в разузнавателно звено, наречено отряд „Магелан“, към Министерството на правосъдието на Съединените щати. Малоун се бе пенсионирал преди три години и сега притежаваше книжарница в Дания. Но какво правеше тук?

Малоун бе следил Ларкс при всяко негово слизане от кораба, обикаляйки по петите му — Дубровник в Хърватия, Ла Валета в Малта и Котор в Черна гора.

- Господин Малоун като че ли се завръща — заяви той.

И двамата знаеха, че Малоун бе слязъл отново от кораба преди няколко часа. Бяха използвали отсъствието му, за да навестят Ларкс. Липсващата кожена чанта не преставаше да ги тормози. Сигурно имаше начин да я открият, но този любопитен американец там долу можеше да им създаде проблем.

- Ще погледне в каютата на Ларкс, преди да се прибере в своята — каза той. — Всяка вечер го прави. — Той ѝ подаде магнитна карта. — Взех я, когато си тръгвахме. Казах си, че може да потрябва.

Тя пое картата с многозначително мълчание, точно както бе очаквал.

- Време е да решим проблема.

И той ѝ каза какво очакваше от нея да направи. Тя кимна и се прибра вътре.