Заплахата на патриота

67

Питсбърг, Пенсилвания

18:00 ч.

Стефани и Джо Леви седяха в хеликоптера, който се приближаваше към Питсбърг. Шосетата бяха задръстени от вечерния пиков трафик. Полетът в северна посока със служебната машина на Министерството на правосъдието щеше да отнеме по-малко от два часа. Скоро щяха да кацнат.

Тя знаеше, че Мелън първо е бил погребан в гробището „Хоумуд“. Наполовина парк, наполовина мемориален комплекс, то се намираше в Ист Енд, един от заможните квартали на Питсбърг, и служеше за последен дом на градския елит. Никога преди не бе чувала, че има разлика между гробищен парк и гробище, но Джо Леви я бе просветил.

- Гробището си е просто земен участък, предназначен за погребване на умрели — каза той. — Обикновено се поддържа от някоя църква или от държавата. Докато един гробищен парк е нещо много повече. Има строги правила, определящи размера на отделните парцели. Списъци от неща, разрешени или забранени за вършене. Гробищният парк е сложен организъм, изискващ непрестанни грижи. Нещо като институция.

- Ти специален интерес ли имаш към тия неща?

- Обичам историята — усмихна се той. — Затова чета много.

Стефани бе чувала неведнъж Котън да казва същото, а сега, докато летяха над „Хоумуд“, започна да разбира защо. В надигащия се здрач видя под тях да се редят безупречно поддържани паркови площи, открити ливади, виещи се алеи, езерце, високи дървета. Навсякъде имаше паметници, някои просто маркиращи наличието на гроб, други прилични на храмове, трети по-големи от къщи. Един конкретен мавзолей с форма на пирамида привлече погледа ѝ.

- Впечатляващо — възкликна Леви.

Слънцето беше залязло, бързо падаше мрак. Пилотът направи кръг и приземи хеликоптера на празния паркинг, където се виждаше един-единствен автомобил. Някакъв мъж ги чакаше до колата и те бързо излязоха изпод въртящите се перки на ротора. Мъжът се представи като управител на гробищния парк и каза, че от Белия дом са го предупредили за посещението им.

- Разбирам, че искате да видите гроба на Мелън.

Тримата се качиха в чакащия автомобил. Докато се движеха по алеите през притихналия парк, мръкна съвсем. Никъде не се виждаха светлини, но и за какво ли бяха необходими?

- Парцелът на Мелън се намира в сектор четиринайсет. Това е един от най-пищните мавзолеи — каза управителят. — Бил е построен за Джеймс Мелън след смъртта му през трийсет и четвърта година. Андрю, братът на Джеймс, също е погребан тук през трийсет и седма, но след няколко десетилетия е преместен във Вирджиния.

Човекът очевидно нямаше представа защо са дошли и Стефани реши да не му казва.

- Джеймс Мелън е бил председател на нашия управителен съвет до смъртта си. Той е повлиял в огромна степен развитието на нашия гробищен парк.

В гласа му се долавяше гордост. Минаха под тунел от дървета с падащи листа. Килим от жълта шума блестеше на светлината на фаровете. Накрая колата спря и управителят на парка им даде знак да слязат.

- Имам фенерчета в багажника — каза той. — Реших, че може да потрябват.

Извади три и им подаде двете. Стефани включи своето и насочи лъча към мавзолея. На светлината му видя триъгълен фронтон, поддържан от бели мраморни колони; постройката наподобяваше гръцки храм. Под надписа МЕЛЪН, издялан в камъка, имаше врата от ковано желязо, спираща достъпа на нежелани посетители. Между алеята и трите каменни стъпала към входа се виждаше бронзова статуя на седнал мъж с измъчено лице, който държеше в скута си малко момиченце. В камъка на основата ѝ бяха изсечени думите БЕЗ МАЙКА.

- Статуята се е намирала в градината на Джеймс Мелън — обясни техният домакин. — За нея се разправят какви ли не истории. Според някои изобразявала преждевременната смърт на една от жените в семейството, след което бащата трябвало да отгледа детето. Но истината е по-проста: Джеймс я бил поръчал в Шотландия като градинско украшение. Скулпторът я нарекъл „Без майка“. След смъртта на Джеймс е преместена тук. Няма нищо загадъчно.

Но ефектът ѝ беше поразителен.

- Казаха ми — продължи управителят, — че искате да ви докарам до тук. Не мога да ви отворя вратата. Би било нарушение на правилника. Само с разрешение на семейството.

Този човек трябваше да ги остави на мира.

- Бихте ли ни извинили? Елате да ни вземете след половин час.

Тя видя обърканото изражение на лицето му, но управителят си тръгна, без да спори. Явно от Белия дом го бяха инструктирали да им осигури спокойствие. Двамата мълчаха, докато стоповете на колата се загубиха в далечината.

- Онзи ключ… — обади се накрая Леви. — Смяташ ли, че е от тук?

- Да видим.

Прекосиха ливадата и се изкачиха по стъпалата до желязната врата. В бронзовия панел отдясно се виждаше назъбена ключалка. Тя извади от джоба си шперца, който Мелън бе скрил в картината, и го пъхна в нея. Пасваше идеално.

Стефани завъртя ключа наляво, после надясно; бравата щракна и вратата се отвори.

- Изглежда, ще минем и без разрешението на семейството.

Бутнаха двойните врати и влязоха вътре, като си светеха с фенерчетата. Интериорът също беше от бял мрамор; обозначения сочеха нишите, в които бяха погребани роднините на Мелън. Тя огледа датите и си отбеляза наум, че последното погребение беше от 1970 г. На една от преградите нямаше надпис, мраморният капак отпред липсваше, а нишата зееше празна.

- Тук сигурно е бил Андрю — каза Леви, — преди да го преместят.

Тя беше на същото мнение.

- Ами сега? — попита Леви.

Тя огледа вътрешността на мавзолея, опитвайки се да разбере какво им бе завещал Мелън. И тогава го видя. Парче мрамор, очертано с тънък златен бордюр. Пристъпи напред. Квадратната мраморна плоча беше с размери около половин на половин метър. Отгоре имаше римско число.

XVI.

- Не е точно кръстче с флумастер — каза тя. — Но върши същата работа.

Римските цифри бяха изсечени в отделна, по-малка мраморна плочка, около 10 на 10 сантиметра. Явно Мелън не си падаше по излишните усложнения.

Тя претегли фенерчето в дясната си длан. Беше от плътен алуминий, солидна направа. Щеше да свърши работа. Обърна го със задната част напред и го стовари върху гравираните цифри. Камъкът се напука и по пода се посипаха парчета. Точно както бе очаквала. Тя отстрани с ръка останките и видя отдолу златна ключалка.

- Положително и тук ще пасне — обади се Леви.

Тя вкара шперца и го завъртя. Каменната плоча се оказа врата на тайник. Лъчите на двете им фенерчета разкриха ниша, дълбока около три педи. Вътре имаше куп книжа — покафенели от времето пергаменти, някои навити на руло и пристегнати с кожена каишка. Отделни листа бяха по-светли на цвят. Веленова хартия, каза си тя. Целият топ беше около педя. Тя осветяваше с фенерчето, докато Леви бръкна вътре и внимателно ги извади.

- Записи на заповед — каза той и се зачете. — Невероятно. Издадени са от Втория континентален конгрес. С тази тук се потвърждава, че на колониите е отпуснат заем от Хаим Саломон. Посочват се сумата, лихвата и падежът: хиляда седемстотин и деветдесета година. — Той я изгледа. — Точно както пишеше в бележката на Мелън от картината. Това е доказателство за дълга.

- Всичките еднакви ли са?

Той внимателно разглеждаше крехките документи.

- Някои са от Континенталния конгрес, други са от Конгреса на Конфедерацията, както се е казвал Континенталният конгрес след хиляда седемстотин осемдесет и първа, когато е приет Уставът на Конфедерацията. Но да, всичко това са записи на заповед за дългове към Хаим Саломон.

- Днешната им стойност трябва да е стотици милиарди долари.

- Определено е възможно.

Стефани забеляза подписа на някои от тях. Четлив и лесно разпознаваем. Джон Ханкок. И тогава си припомни. Президентът на Континенталния конгрес.

В тайника бяха останали още книжа и един хартиен плик. Тя внимателно ги издърпа навън. Пликът беше еднакъв по размер и състояние с онзи в музея. Капачето не беше залепено; вътре имаше единичен сгънат лист хартия. Извън плика имаше два листа — пожълтели, но с все още четлив текст.

При това важен.

Министерство на правосъдието

Правен отдел

Доклад 13 февруари 1913 г.

Относно: Ратифицирането на 16-ата поправка

към

Конституцията на Съединените щати

Държавният секретар поиска становище от Правния отдел дали уведомленията за ратификация от отделните щати на предложената 16-а поправка към Конституцията са надлежно оформени и ако са, то от отдела се иска да изготви съответното съобщение, което да бъде направено от Държавния секретар в съответствие с Раздел 205 от Кодекса с федерални закони. На своята първа сесия 61-вият Конгрес на Съединените щати прие резолюция, която бе депозирана в Държавния департамент на 31 юли 1909 г. В нея се призовава за приемане на поправка към Конституцията на Съединените щати, която, след като бъде ратифицирана от законодателните органи на три четвърти от отделните щати, да се смята за влязла в сила, както следва: Конгресът има право да налага и събира данъци върху доходите, независимо от какъв източник, без прилагане на принципа за пропорционалност между отделните щати и без оглед на броя на населението в тях.

Държавният секретар получи информация от 46 щата относно действията, предприети от съответните законодателни органи по резолюцията на Конгреса, предлагаща 16-ата поправка към Конституцията. Останалите два щата (Флорида и Пен- силвания) изобщо не са разглеждали въпроса. От представената справка става ясно, че от 46-те щата, разглеждали поправката, 4 щата (Кънектикът, Вирджиния, Роуд Айланд и Юта) са я отхвърлили. Останалите 42 щата са предприели стъпки за нейното одобрение. Въпросът е дали достатъчен брой от тези одобрения подкрепят ратификацията. По-конкретно, данните от въпросните 42 щата сочат следното: Резолюциите, приети от 22 от тях, съдържат пунктуационни или правописни грешки, или и двата вида; в тези на 11 щата са открити грешки във формулировката на текста, някои от които съществени; при 3 щата (Кентъки, Тенеси и Уайоминг), макар да се твърди, че са ратифицирали поправката, са налице фундаментални правни проблеми, свързани с действията им — достатъчно сериозни, за да обосноват извода, че същата не е ратифицирана; а при 7 щата (Делауер, Минесота, Невада, Ню Хемпшър, Южна Дакота, Тексас и Върмонт) информацията относно процеса на ратифициране е толкова непълна, неточна или липсваща, че поставя под въпрос самия факт на извършването ѝ.

За ратификация на поправката са нужни трийсет и шест щата. При наличие на сериозни правни или конституционни проблеми при повече от 6 от 42-та щата, за които се предполага, че са я одобрили, то ратификацията се поставя под съмнение. Според мен са налице сериозни проблеми с ратификацията поне в 10 щата. Един конкретен щат, Кентъки, е особено показателен. Моето разследване сочи, че щатският Сенат там е отхвърлил поправката с 22 на 9 гласа. Установих, че Държавният секретар Нокс лично се е запознал с официалните протоколи от Сената на Кентъки, които, както установих впоследствие в моето разследване, разкриват, че щатският Сенат категорично е отхвърлил поправката. Въпреки това по необясними за мен причини Държавният секретар е издал удостоверение за ратификация от името на щата Кентъки. Позволете ми да посоча, че съгласно Конституцията щатският законодателен орган няма право по никакъв начин да променя текста на поправка, предложена от Конгреса, като функцията на щата е единствено да одобри или отхвърли поправката във вида, в който е предложена. Трийсет и три от 42-та щата, разгледали поправката, са внесли изменения в нея (някои съвсем минимални, други по-съществени). При десет са налице сериозни правни проблеми с гласуването на ратификацията. Ако днес бъда призован да изкажа становище, то би било, че поправката не е надлежно ратифицирана. Ето защо препоръчвам декларацията на Държавния секретар, с която се обявява приемането на 16-ата поправка към Конституцията, да бъде отложена, докато бъде извършено пълно и щателно разследване на случая. Предвид важността на въпросната поправка това ми се струва единственият благоразумен подход. Правният отдел е готов и занапред да оказва всичкото необходимо съдействие.

Стефани и Джо Леви се спогледаха.

- Истина било — каза той. — Всичко било истина. Пробутали са поправката като валидна. По някаква идиотска причина Филандър Нокс е допуснал да влезе в сила.

- Това е първият доклад, който се споменава в документа, копиран от Ларкс от архивите ви. Той беше с дата двайсет и четвърти февруари хиляда деветстотин и тринайсета година. Спомням си, че там се позоваваха на друго становище, изпратено преди единайсет дни, което било игнорирано. Това трябва да е то.

Тя си припомни също и написаното от Хауъл относно причините Нокс да постъпи така.

- За него вероятно поправката е била жизненоважна. Все пак републиканците я били предложили. Последното, което биха желали, било да бъде обявена за невалидна заради някакви формалности. Това щяло да им струва властта. На тяхно място щели да дойдат Удроу Уилсън и демократите. Съмнявам се дали някой от тях е виждал в подоходния данък особен проблем. Та той се отнасял само за минимален процент от населението, за хора, които бездруго щели да намерят начин да го избегнат. Никой тогава не си представял в какво ще се превърне един ден този данък.

Изражението на лицето му показваше какво мисли. Как трябваше да постъпят сега? Преди да вземат решение, тя реши, че е редно да прочетат и последното послание на Мелън. Отвори плика и извади единичния лист хартия. Леви насочи фенерчето и двамата зачетоха заедно.

Гатанката, която ти зададох, е решена; сега знаеш и двете тайни. През 1921 г. Филандър Нокс ми бе казал за проблемите около ратификацията на Шестнайсетата поправка от 1913-а. Моят стар приятел бе предпочел да игнорира тези незаконосъобразности. Казал си бе, че така прави голяма услуга на партията си и на страната. Може би, но беше надценил собствената си важност. Аз успях да го убедя да не разкрива нищо от онова, което знаеше. След което се погрижих тайната да остане завинаги скрита. Разпратих агенти из страната, които да прочистят щатските архиви от всякакви документи, свързани с темата, с което направих невъзможно доказването на каквото и да било. Онези десет щата, които така бяха обезпокоили Правния отдел, не представляват никаква заплаха. Както виждаш, г-н Президент, аз улесних решението ти по този пункт. А ако не бях, как ли щеше да постъпиш? Да обявиш поправката за невалидна? Да върнеш всеки долар, неправомерно събран като данъци от 1913 г. насам? И двамата знаем, че ти би потулил тази информация, за да запазиш Америка, точно както направих и аз. Виждаш ли, значи си приличаме много повече, отколкото някога си предполагал. Единственото, за което съжалявам, е, че не успях да опазя страната от теб.

- Какво ли би направил Рузвелт наистина? — попита тя.

- Същото, което твърди и Мелън. Нищо. Спомни си, че именно Рузвелт е разширил базата на подоходния данък и е започнал да удържа направо от заплатите на хората. Нужни са му били приходи в хазната.

- А защо просто не е подложил поправката на повторно гласуване?

- Как би могъл да го направи? Би било признание, че всички данъци след хиляда деветстотин и тринайсета година са събрани неправомерно. Представи си само съдебните дела…

Тя си припомни още нещо, което Хауъл бе споменал в книгата си. Нещо, което Мелън бил казал на своя приятел Дейвид Финли. В крайна сметка ще открие какво съм му завещал. Няма да се сдържи и ще го потърси. И ще бъде прав. Тайните ще бъдат запазени, а аз ще съм доказал правотата си. Защото, колкото и да ме мрази и да не е съгласен с мен, той ще постъпи точно така, както искам. И последната му декларация: Аз съм патриот, Дейвид. Никога не го забравяй.

- Мелън се е погрижил Шестнайсетата поправка да не се превръща в проблем — кимна тя. — Искал е да поизмъчи Рузвелт, знаейки, че няма никаква опасност.

Стефани си даваше сметка, че Мелън вероятно бе използвал информацията, с която разполагаше, за да си осигури несменяемост като министър на финансите при трима президенти.

- За съжаление, опасността все още съществува — каза Леви. — Тук има достатъчно данни, за да се повдигнат немалко правни въпроси. Трийсетте години на миналия век са били друго време с други правила. Тогава всъщност е било възможно да се опази тайна. В днешно време няма как да преживеем подобен дебат. Би било политически кошмар.

Тя помнеше какво Апелативният съд бе изискал по делото „Хауъл“. Изключително солидни доказателства за противоконституционна ратификация. Това можеше и да не е достатъчно, но Леви беше прав. Ефектът от евентуално разкритие щеше да бъде лавинообразен.

- Тук стоим на тъмно — каза той. — Така трябва да бъде и занапред. Това не бива да види дневна светлина.

Прав беше. Но следващото нещо, което се готвеха да извършат, повдигаше много етични въпроси, на каквито в миналото тя винаги се бе гордяла, че знае отговорите. Сега не беше толкова сигурна. Джо Леви сякаш усети колебанието ѝ.

- Ти и аз решаваме тук — каза ѝ той.

Тя излезе първа навън, държейки в ръка доклада. Зад гърба ѝ Леви носеше документите за Хаим Саломон. Наоколо царяха мрак и тишина. От джоба си Стефани извади запалка. Щракна и поднесе пламъка под доклада. Леви започна да подава един по един листата стара хартия, които се разпадаха при допира си с огъня.

Двамата се взираха в догарящия куп. Скоро от него остана само пепел, която се разнасяше в нощта.