Заплахата на патриота

41

Хърватия

Изабела седеше в килията с Люк Даниълс. Бяха минали два часа, откакто полицаите ги бяха прибрали на топло от проливния дъжд. През цялото това време тя не бе казала повече от няколко думи. Нито пък Даниълс, който лежеше със затворени очи на съседната желязна пейка. Но на нея не ѝ беше до почивка. Единственото, което занимаваше съзнанието ѝ, бе как да се измъкне от тук и да тръгне отново по следите.

Още с пристигането им тя бе помолила местните да ѝ позволят да ползва мобилния си телефон, но те бяха отказали. От краткия разговор с полицая в колата Малоун вероятно бе заключил, че здравата бяха загазили. И сега сигурно щеше да изпрати помощ. Никога преди не бе изпадала в подобна ситуация, затова сега не ѝ беше съвсем ясно как ще се измъкне. Но по всичко личеше, че Даниълс не споделя тревогите ѝ. Тя стана от пейката, пристъпи към него и го раздруса.

- Какво, по д… — промърмори той, събуждайки се от дрямката си.

- Хъркаш.

- Не е вярно — надигна се той и разтърка очи.

- Щом казваш.

Той погледна часовника си.

- Бързаш ли за някъде? — попита го тя.

- Не, ваше височество. Просто очаквам всеки момент нещо да се случи.

- Би ли обяснил?

- Не — усмихна се той.

- Реши да се направиш на Фитипалди, затова сме тук сега.

- А ти откъде си чувала за Фитипалди? Той от двайсет и пет години не се състезава. Ти на колко си?

Тя не му отговори. Вместо това попита:

- Защо просто не нае таксито да ни закара, докъдето трябваше? Защо ти трябваше да го крадеш? И после да караш като откачен? Можеше да убиеш някого.

Той се облегна на стената.

- Върви си у дома, извади калкулатора и продължавай да гониш хора за укрити доходи. Тая работа тук не е за теб.

- Ама я върша — озъби се тя. — При това, без да предизвиквам скандали. Не е нужно.

Той я изгледа недоверчиво.

- Де да не беше. Но понякога се налага. Да се надяваме, че Ким не се е измъкнал.

Беше прав. Документите трябваше да се намерят. Такива бяха нарежданията, които бе получила. Но за целта трябваше да открие Котън Малоун. Което не изглеждаше никак лесна задача. А благодарение на този фукльо, седнал срещу нея в килията, Малоун бе единственият им шанс да се измъкнат оттук.

Зад решетките се отвори метална врата и в преддверието влезе мъж с мокър от дъжда костюм. Беше на средна възраст, оплешивял, с неподстригани мустаци и папийонка. Нямаше придружител; вратата се затвори зад гърба му. Приближи се до килията и се представи като помощник-аташе в посолството на Съединените щати.

- Идвам от Загреб — каза мъжът.

Даниълс се изправи.

- Крайно време беше. Имаме работа да вършим.

- Обвиненията срещу вас са доста сериозни. Хърватите искат да ви изправят пред съда.

- Аз пък искам да спечеля лотарията, но нито едното, нито другото ще стане.

- Няма полза от зъбене — отбеляза мъжът.

Тя не можа да устои и се обади:

- Да го бяхте видели, когато напълно откачи…

Даниълс се изсмя.

- Много си сладка. Вижте, ние сме изпратени тук с мисия, аз съм от Министерството на правосъдието, тя от финансите. Информиран ли сте?

Техният спасител кимна.

- О, да. Имам инструктаж лично от държавния секретар. Възложено ми е да ви изкарам незабавно от тук.

- Защо тогава разговаряме през решетките?

- А какво става с Котън Малоун — поиска да знае тя. — Знаете ли нещо за него?

Мъжът кимна.

- Току-що прекарах половин час в компанията му.

Това наистина я заинтригува. Поне Малоун беше някъде наблизо.

- Къде е той?

- В Американския център. Намира се в Градската библиотека, недалече от тук.

Той обясни, че въпросният център представлява няколко стаи с книги и дивидита за американския начин на живот, история и общество. В Хърватия имало няколко такива, като първият бил изграден тук, в Задар. Библиотеката предоставяла помещения с ток, вода, телефон и интернет връзка, както и местен координатор. От посолството били закупили телевизор, дивиди плеър и няколко компютъра.

- Това е начин местните хора да научат за нас от първа ръка, всеки сам за себе си. Аз лично спомогнах за стартирането на тази програма.

- Виждам, че се гордеете с работата си — кимна Даниълс. — Но можете ли да ни измъкнете от тук?

Мъжът кимна.

- Разбира се. Господин Малоун ми каза да ви отведа право при него, в библиотеката.

Нещо в думите му я смущаваше.

- Казахте, че държавният секретар ви се е обадил лично?

Той кимна и извади от джоба си мобилен телефон.

- На личния ми номер! Беше вълнуващо, да си призная. Посолството е на два часа път от тук, в Загреб, но аз вече пътувах насам по друга работа. Държавният секретар ми каза първо да се свържа с господин Малоун и да го отведа в библиотеката, после да дойда за вас.

Тонът му беше сух и делови — нещо, което ѝ допадаше. Но прямотата му явно дразнеше Даниълс. Което също ѝ допадаше.

- Обвиненията срещу вас са свалени изцяло — обясни пратеникът. — На шофьора на таксито ще купим нов автомобил, като ще му платим и нещо отгоре за морални щети. За щастие, няма пострадали, което прави ситуацията много по-лесна за разрешаване.

- А телефонът ми?

- О, добре, че ми напомнихте.

Той извади два апарата от джоба на сакото си и им ги подаде през решетките.

- Ето ги, и двата.

- Трябва да се обадя — каза Даниълс.

- Тук не работят — отбеляза мъжът. — Полицейски участък, нали разбирате.

- Тогава ни изкарайте по-бързо.

Изабела беше на същото мнение. Колкото по-скоро се отървеше от Даниълс, толкова по-добре. Сега, когато вече знаеше къде се намира Малоун, можеше и сама да отиде при него. С малко късмет документите щяха да са у него или поне да ѝ каже къде да ги търси.

- Ей сега ще дойдат полицаите да отключат килията — каза мъжът.

- Благодаря ви — отвърна тя и дори се усмихна. — С господин Даниълс не сме създадени за такава близост. Нямам търпение да се махна.

- Но това е невъзможно — заяви пратеникът.

Тя забеляза, че тази забележка е привлякла вниманието и на Люк.

- Какво искате да кажете? Ще я оставите да си тръгне, разбира се.

- Наредено ми е да вземем с нас и госпожица Шефър. Тя никъде няма да ходи сама. Това са нарежданията, които получих.

- От кого? — поиска да знае тя.

- Държавният секретар ми каза, че указанията идват лично от президента на Съединените щати.