Заплахата на патриота

31

Адриатическо море

Малоун проследи с поглед Ким, докато кореецът излизаше от ресторанта с черната кожена чанта. Какво трябваше да направи сега? Да го последва? Да остане на място? Лицето на Хауъл беше изкривено в тревожна гримаса. Очевидно случващото се в момента бе нещо, което не беше очаквал и с което не можеше да се справи. Ким нямаше къде да се скрие на ферибота и Малоун реши да остане при Хауъл и да види какво може да изкопчи от него. Стана от мястото си, прекоси салона и седна до него.

- Кой сте пък вие, по дяволите? — изгледа го Хауъл подозрително. После се сети и направи гримаса. — Ах, мамка му! От федералните служби. Кои по-точно? Данъчните? ФБР?

- Нито едните, нито другите. Просто човек, който може да ти помогне. Какво стана току-що?

- Целият свят ли знае с какво се занимавам? Ти пък как ме откри?

Започваха да привличат внимание.

- По-тихо, ако обичаш. Не се прави на толкова отворен. Какво искаше Ким?

- Коя е Ким?

- Не коя, а кой. Мъжът, който беше с теб току-що. Ким Чен Ин.

- Кой е пък той?

- Някой, с когото не е здравословно да си мериш оная работа.

- Да ме арестуваш ли си дошъл?

- Това беше първоначалният план, но нещата се промениха. Пол Ларкс е мъртъв. — Малоун разбра, че Хауъл не знаеше това. — Ким го уби.

Хауъл изглеждаше едновременно ядосан и уплашен.

- Нещата излизат извън контрол. Сигурно не ми вярваш, но аз нямам никаква представа кой е този кореец. Пишехме си, но той използваше псевдоним. Какво иска от мен?

- Всъщност ти вярвам. Държа само да разбера какво има в тази чанта.

- Слушай… как се казваш все пак?

- Котън Малоун.

Хауъл го изгледа учудено.

- Кой ти измисли това име?

- Дълга история, а нямаме време. Отговори на въпроса.

— Този Ким взе за заложник гаджето ми. Йелена. Каза, че ще я убие, ако не му предам чантата. Тя няма нищо общо. Запознахме се в Хърватия. Там се бях скрил. Тя просто ми правеше услуга. Ларкс ми беше купил билета за круиза, но аз го смених на нейно име.

Малоун се съмняваше, че Ларкс му е купил каквото и да било. Най-вероятно Ким бе финансирал цялото начинание като начин да събере всички действащи лица на едно място.

- Какво има в чантата?

- Доказателства за конспирация, която може да постави Америка на колене.

- Твърде дръзко твърдение.

- За кого работиш?

- За Министерството на правосъдието.

- Не мога да допусна нещо да се случи на Йелена. Тя не го заслужава. Той каза, че ще се върне, след като прегледа документите.

Малоун фиксира Хауъл с поглед и повтори за последен път:

- Кажи ми какво има в чантата.

Ким влезе в каютата, която Хана бе наела. Беше с две легла и малка баня с душ. И двамата пътуваха под чужда самоличност с фалшиви паспорти, купени в Макао. На него му доставяше удоволствие да се движи необезпокояван по света, а и сега фалшификатите бяха с далеч по-високо качество, отколкото навремето, когато безуспешно се бе опитал да влезе в Япония. Освен това никой не му обръщаше внимание.

- Как е нашата гостенка? — попита той.

Хана посочи леглото, върху което се намираше жената, упоена със същия наркотик, както преди това Малоун и Ларкс. Ким бе установил, че е много по-лесно да се пренасят лекарства, отколкото оръжие. Никой не си даваше труда да ги забележи. Много хора в последно време пътуваха с цели аптеки в багажа си.

- Не създаде никакви проблеми — каза Хана.

Намираха се два етажа под ресторанта, към носа на кораба. Той видя, че Хана е забелязала чантата в ръцете му, и се усмихна на общия им успех.

- Време е да видим дали си струваше.

Малоун слушаше обясненията на Хауъл, че Шестнайсетата поправка към Конституцията е приета като пряка последица от едно решение на Върховния съд от 1895 г., според което данъците върху доходите на населението трябвало да се определят пропорционално в съответствие с чл. I, алинея 2 от Конституцията. Това означавало, че жителите на по-рядко населените щати плащали по-висок данък върху доходите си, за да може техният дял в общия бюджет на страната да се изравни с този на щатите с по-голяма гъстота на населението. Тази изначална несправедливост била замислена още от отците-основатели, които не били привърженици на преките данъци. Пропорционалното данъчно облагане било прието като начин за тяхното избягване. И вършело работа. Преките данъци не се харесвали на Конгреса.

Но в началото на XX в. нагласите се променили. Позлатената епоха предизвикала ясно разделение на обществото на „имащи“ и „нямащи“. Социалните вълнения станали ежедневие и идеята за данък, който да „издои богатите“, придобила популярност сред либералите както в Демократическата, така и в Републиканската партия. Няколко пъти демократите прокарвали в Камарата на представителите законопроекти за увеличаване на данъците върху по-високите доходи, но всеки път тази мярка била торпилирана от консервативното републиканско крило в Сената. Оттогава на републиканците излязло прозвището „партия на богатите“.

И то им останало. Предизвиквайки безпокойство за успеха им на бъдещи избори.

През април 1909 г. демократите внесли нов законопроект за национален подоходен данък, като целта била да поставят натясно републиканците, като ги принуят да признаят публично подкрепата си за богатите. Разбира се, никой не очаквал законопроектът да мине, а дори това да станело, оставал фактът, че преди петнайсет години събирането на данъци по начин, различен от пропорционалния, било обявено за противоконсти- туционно. Но за всеобщо изумление Теодор Рузвелт и още неколцина либерално настроени републиканци подкрепили мярката. Тогава републиканците консерватори изпаднали в паника. Ако застанели срещу законопроекта, официално щели да бъдат обявени за „партия на богатите“. А ако го подкрепели, щели да загубят политическата си база — същите тези богати. Затова решили да играят по тъч линията.

През юни 1909 г. президентът републиканец Уилям Тафт изненадал демократите с предложението си за Шестнайсета поправка. В момента, в който станало ясно, че демократите ще прокарат законопроекта за подоходния данък, републиканците решили да поставят въпроса за одобрение от самите щати. Нещо повече: ако поправката бъдела одобрена, тя щяла да елиминира съпротивата на Върховния съд срещу подоходните данъци, да отмени изискването за пропорционалност и да позволи една и съща данъчна ставка да бъде приложена върху цялата територия на страната. Републиканската стратегия изглеждала блестящо на хартия, доколкото поправката практически нямала шансове да мине през Конгреса, а дори да минела, три четвърти от щатите щели да я отхвърлят.

Но стратезите грешели. Сенатът подкрепил поправката със 77 на 0 гласа, а Камарата на представителите — с 318 на 14. След което щатите започнали един по един да я ратифицират, докато на 12 февруари 1913 г. държавният секретар Филандър Нокс я обявил за „действителна“.

- Когато първият подоходен данък бил одобрен през хиляда деветстотин и тринайсета година, ставката била едва един процент от първите двайсет хиляди долара и седем процента от доходите над петстотин хиляди долара. В днешни пари това би означавало един процент от първите двеста деветдесет и осем хиляди долара и седем процента от разликата над седем милиона четиристотин и шейсет хиляди. Към трийсет и девета година едва пет процента от населението били длъжни да подават данъчна декларация. Днес това правят над осемдесет процента.

Хауъл звучеше като истински фанатик, прибягващ до цифри, за да защити позицията си.

- Редът на събиране на данъци се променил през четирийсет и трета година, когато Франклин Рузвелт обложил всички надници и заплати. Данъците започнали да се удържат направо от заплатите, преди да е настъпил падежният срок за данъкоплатеца. Тогава системата се променила от облагане на богатите към поголовно облагане.

Хауъл отново огледа салона. От Ким нямаше и следа.

- Притеснявам се за Йелена — каза той.

- Продължавай. Уверявам те, че тя е добре. Засега.

Ким разтвори чантата и извади дебел свитък листа, захванати с черна метална щипка. Поне няколкостотин страници, всичките фотокопия, с изключение на една. Той ги прелисти и се зачете напосоки. Отделните документи бяха защипани с кламер или скоба.

Един привлече погледа му.

Министерство на правосъдието

Правен отдел

Доклад

24 февруари 1913 г.

Относно: Ратифицирането на 16-ата поправка

към

Конституцията на Съединените щати

Той знаеше за тази поправка от книгата на Хауъл. Неин автор бил главният юридически съветник на държавния секретар. Към нея имало препратки в други документи — това също го знаеше от книгата, — но самият доклад никога не бил показван публично. Явно е бил потулен в секретния архив на Министерството на финансите, до който се бе добрал Ларкс.

Усети как го обзема вълнение. Една от причините да се довери на Хауъл бе твърдението му, че докладът съществува. И ето че сега го държеше в ръцете си.

Малоун се опитваше да прецени до каква степен може да има доверие на събеседника си.

- Аз изобщо не те познавам — изохка Хауъл. — Не знам защо разговарям с теб. Три години се крия от властите.

- Не ти се сърдя, че не ми вярваш. Прав си. Бях изпратен тук, за да те върна в Америка. Но нещата се промениха. Ларкс е мъртъв, а приятелката ти здравата е загазила. Затова, ако искаш да си помогнеш, говори.

- Винаги ли си толкова симпатичен?

- Днес повече от обичайното.

По-младият мъж поклати глава.

- Написах книгата си на базата на откъслечни факти и твърде много догадки. Признавам си. С това разполагах. Бях чул за случката с Мелън и Рузвелт още преди години. Една от онези градски легенди, с които е пълна американската история. Предполага се, че Мелън е имал доказателства за нелегитимността на Шестнайсетата поправка. А също и за това, че Америка дължи огромна сума пари на наследниците на човек, който ни е дал заем по време на Революцията.

- И това е причината да не плащаш данъци?

- Именно. Това, което правят, е незаконно. Направих си сайт и се опитах да разглася онова, което бях научил, но си спечелих единствено посещение от данъчните. Един ден пристигнаха и преобърнаха дома ми наопаки. О, да, имаха заповед за обиск, но не търсеха нищо конкретно. Беше само предупреждение.

- Имали са законово основание, ти не плащаш данъци.

— Знам. Повдигнаха ми обвинения и ми спретнаха процес по бързата процедура. Явих се на първото заседание и след като се убедих, че делото е фарс, изчезнах, преди да ме бяха признали за виновен. Което и направиха, но в мое отсъствие. Оттогава се укривам.

- Не ти ли взеха паспорта още с повдигане на обвиненията?

Хауъл поклати глава.

- Онези дебили дори не ме попитаха имам ли паспорт, а пък и аз не им казах. Бях си го извадил преди няколко години за един круиз из Карибите. Свърши ми добра работа, когато реших да избягам. Тръгнах с кола от Алабама, добрах се до Мексико и от там просто изчезнах от радара. Накрая се озовах в Хърватия. Казах си, че едва ли някой ще се занимава с някакъв дребен длъжник на държавата.

Явно Хауъл не си бе направил добре сметката.

- А кога се появи Пол Ларкс?

— Той се свърза с мен чрез сайта ми. Оказа се вярно, че държавата дължи пари на наследниците. Няколко месеца преди това на Ларкс му било възложено да установи дали има документни доказателства за дълга към Хаим Саломон. Нареждането дошло лично от президента. Ларкс не открил кой знае какво по въпроса, но стигнал до заключението, че най-вероятно Мелън е прочистил архива на Министерството на финансите от доказателства за дълга още през двайсетте години на миналия век. След което в същите класифицирани документи се натъкнал на информация за Шестнайсетата поправка. Изпаднал в шок. Ларкс беше особняк. Леко смахнат. За държавен служител не изпитваше особено топли чувства към работодателя си. Дразнеше го това, че правителството можело да се окаже замесено в данъчна измама, започнала още от тринайсета година. Поискал среща с министъра на финансите, но шефът му казал да забрави, че изобщо е виждал нещо такова. Това допълнително го побъркало. Слава богу, че преди да го уволнят, успял да копира доста неща от архива. И ми ги донесе сега.

- Защо точно на теб?

- Открил книгата ми онлайн, прочел я и ми каза, че разполагал с нещо, което можело да докаже тезата ми. Смущавал го фактът, че хора като мен ставали обект на съдебна разправа и били вкарвани в затвора. А особено го бе раздразнило обстоятелството, че собственият му шеф му бил наредил да забрави всичко. Разправи ми с какво разполага, което наистина запълваше някои празноти в написаното от мен. Ларкс беше прав. Не е редно това, което върши правителството.

- А какво общо има тук Ким?

- С мен ли? Абсолютно нищо. Аз го смятах за поредната жертва на данъчните власти. Беше ми се представил като Питър от Европа. Двамата разговаряхме онлайн за обичайните неща. Данъци, затвор, такива работи. Единствено с Ларкс съм навлизал в подробности.

Малоун си каза, че Ким е манипулирал едновременно и Хауъл, и Ларкс. Поощрявал ги е да се свържат един с друг и същевременно е черпел информация и от двамата.

- Накрая Ларкс спомена, че се познавал с някакъв кореец — продължи Хауъл. — Но аз така и не направих връзката. И защо да я правя? Той ми каза, че кореецът искал среща. Аз за нищо на света не бих се върнал в Щатите, но той ме успокои, че това не било проблем, самият кореец бил в чужбина. И така, Ларкс предложи да плати пътуването и ми запази билет. Аз просто смених резервацията си на името на Йелена. След като поговорихме още малко, двамата с Ларкс се разбрахме да не намесваме чужденци. Да се справим сами. Така или иначе, трябваше да се срещнем, затова се възползвахме от този круиз. Виж, не трябва ли все пак да предприемем нещо? Да потърсим Йелена? Тя е в беда…

- Корабът е голям, а те няма къде да отидат, докато не стигнем пристанището.

В съзнанието на Малоун картината започваше да се оформя, но все още липсваше едно парче.

- От финансите изпратиха тук свой агент, жена, да прибере тези копия. Ти я блъсна във водата от кея във Венеция. Откъде знаеше за нея?

- Не съм знаел. Просто забелязах, че се беше залепила за Йелена, затова я обезвредих. Нямах представа коя е.

- Е, добре. Кажи ми сега онова, което още не си ми казал. И не ме лъжи. Опитах се да ти го обясня, но ти май не схващаш. Аз съм единственият ти приятел.

Той забеляза, че Хауъл започваше да осъзнава този факт.

- Сред донесените от Ларкс документи има един, който според него бил особено важен. Единственият, който не е копие, а оригинал. Точно него исках да видя. И заради него Ларкс дойде да се срещнем.

Малоун зачака.

- Смачкан лист хартия. Предполага се, че Андрю Мелън го е дал на Франклин Делано Рузвелт.