Заплахата на патриота

34

След като прехвърли мислено всички възможни ходове, Малоун се спря на онзи, който му се струваше най-лесен. Допускаше, че Ким се е скрил в една от многото каюти на кораба. Не би представлявало проблем да открие точно в коя. Сто евро и всеки от стюардите щеше да му даде нужната информация. Разбира се, Ким едва ли бе направил резервацията на свое име, но колко ли корейци на средна възраст имаше на борда? Някой със сигурност го беше видял, може би дори му бе помогнал с багажа. И той щеше да открие въпросния някой. Ако ли не, просто щеше да чака на мостчето при слизане.

- Ларкс определено е бил загазил — казваше в този момент Хауъл. — Отишъл в Кентъки и попаднал на проблем; същото направил и неговият приятел в Тенеси. Липсвали оригинални документи. И когато докладвал за това, получил нареждане да забрави всичко, което е видял и научил. Само че старецът не се отказал. Накрая го принудили да подпише декларация за конфиденци- алност и тихомълком го пенсионирали. Не е имал избор: или това, или губи пенсията си.

- Но е разказал всичко на теб.

Хауъл кимна.

- И ми беше донесъл доказателствата, за да направя нещо по въпроса.

Монотонният грохот на двигателите отслабна и корабът забави ход. Малоун вече бе видял хърватския бряг през прозорците; наближаваха крайната точка на пътуването си.

- Скоро ще хвърлим котва — каза той.

- Какво планираш?

Добър въпрос, но той не искаше Хауъл да знае плановете му.

- Ако ми казваш истината, ще се погрижа тя да не бъде погребана.

- И това трябва да ми подейства успокояващо?

Малоун се запита дали да му каже за обещаното помилване от президента, после реши да запази засега това за себе си. В този момент мощна сирена разцепи въздуха. Пътническият салон забръмча от уплашени гласове. Разнесе се груб метален глас: Fuoco! Fuoco! Пожар.

Ким крачеше напред. Хана вървеше след него и придържаше през кръста упоената жена, която едва пристъпваше. Бяха решили да оставят багажа си на огнената стихия. Личните вещи бяха най-малката им грижа. Беше важно да се махнат от кораба, преди да е хвърлил котва; Ким стискаше в ръце черната кожена чанта заедно с една пътна чанта, в която бяха лаптопът му и някои неща от първа необходимост.

Още с качването им във Венеция Хана бе огледала палубите, за да са готови, в случай че се наложи да се спасяват с бягство. Преди да напуснат каютата, бяха запалили чаршафите, хавлиите, мебелите, дори ненужните си дрехи. Скоро пожарът набра сила. Той се възхищаваше на изобретателността ѝ. Каква перфектна тактика за отвличане на вниманието!

Бяха се качили две палуби по-нагоре, където се намираха спасителните лодки. Компактни и построени на модулен принцип, те бяха по около пет метра дълги, изцяло затворени, боядисани в бяло и яркооранжево. Спускането им ставаше със скрипци, които се командваха от палубата. Достъпът беше лесен.

Прозвучаха пожарни сирени. Ким погледна към брега. Задаваше се буря. От плътните облаци заплющяха първите дъждовни капки; режещият източен вятър вдигаше бели зайчета по вълните. Намираха се на няколко километра западно от Задар, току-що бяха подминали групичката крайбрежни острови, образуващи естествена преграда между залива с пристанището и откритото море. Той пристъпи към един от пултовете за спускане на спасителните лодки, по които присветваха лампички, явно задействани от противопожарната аларма. Имаше надписи на италиански и английски език. Покрай тях по палубата тичаха хора, никой не ги забелязваше. Ким натисна един от бутоните, до който имаше надпис ТОВАРЕНЕ. Лебедката се извъртя навън, после скрипците свалиха лодката до нивото на палубата. Хана въведе жената в затворената каюта. Той ги последва. Очаквал бе вътре да има контролен пулт като онзи на палубата и не се излъга — същите лостчета, бутони и лампички.

Фериботът бе забавил ход и стоеше почти неподвижен във водата.

Ким натисна бутона СПУСКАНЕ и лодката бързо заслиза надолу.

В момента, когато килът докосна развълнуваната повърхност на морето, той натисна ОСВОБОЖДАВАНЕ и лодката се отдели от ферибота.

Хана положи жената върху една от лъскавите пейки с високи облегалки. Интериорът на лодката беше просторен, имаше място за може би двайсетина души. После Хана натисна един бутон и двигателят запали. Тя даде газ и завъртя руля. След миг вече бяха далече.

Малоун даде знак на Хауъл да го последва. Тази аларма не бе задействана случайно. Целият корпус на кораба се затресе; винтовете бяха превключили на заден ход и фериботът забавяше скорост. Чуваха се отсечените команди на екипажа, призоваващи към запазване на спокойствие. Той излезе на палубата. Покрай него тичешком премина един от моряците и той го попита на италиански какво е станало.

- Долу има пожар.

- Йелена — прошепна Хауъл.

Малоун кимна. Пожарът най-вероятно беше свързан с нея. В този момент някакво движение до кърмата привлече погледа му. Една от спасителните лодки се спускаше по въжетата си към водата. Никой не бе давал команда за напускане на кораба. Той хукна нататък и стигна до мястото точно когато лодката докосна водната повърхност и някой запали двигателя. Страничният люк беше отворен; в този момент една ръка отвътре се протегна да го затвори, за момент се мярна лице.

Ким Чен Ин.

- Ти не ми ли каза, че нямало къде да иде? — обади се Хауъл.

- Явно съм сгрешил.

Малоун вдигна очи към останалите лодки. Защо не? След като веднъж номерът беше минал… Хауъл прочете мислите му.

- Не тръгвам никъде без Йелена! Няма да я оставя тук.

Малоун не беше в настроение за пазарлъци.

- Ако не искаш по лесния начин, знам и труден.

Което си беше истина. Ако се наложеше, беше готов да пребие Хауъл и да го качи в безсъзнание на лодката. По-младият мъж усети, че няма избор, и кимна. Малоун го подкара към една от висящите лодки и се спря пред контролния пулт. Откъм носа на кораба се виеха кълба дим. Наоколо тичаха уплашени пасажери. Отнякъде се появи униформен член на екипажа и му изкрещя на италиански да се маха от лодката. Той не му обърна внимание и я свали до равнището на палубата, после даде знак на Хауъл да скочи вътре. Униформеният си проби път през тълпата, преметна ръка през шията на Малоун и го стисна в сгъвката на лакътя си.

Малоун нямаше време за глупости и заби лакът в ребрата на нападателя си. После още веднъж. Хватката през шията му се охлаби. Той се извърна и с дясно кроше запрати униформения по гръб на палубата. Неколцина пътници коленичиха около него да го свестяват. Малоун използва суматохата, за да скочи в лодката, затръшна люка и заключи отвътре. После намери вътрешното контролно табло и натисна бутона СПУСКАНЕ.

Лодката заслиза бързо надолу и се озова сред вълните. Малоун освободи въжетата и запали двигателя.

Докато Люк Даниълс плащаше на шофьора, Изабела слезе от таксито. Нужни им бяха почти двайсет минути, за да изминат късото разстояние по задръстените от коли улици. Пътните им чанти бяха оставени на гардероб на летището. Щяха да стигнат и до тях. Сега основната им грижа беше фериботът.

Задар беше град на контрасти. Докато предградията бяха модерни, с бизнес паркове и търговски комплекси, Старият град беше изпълнен с църкви, паметници и римски останки. Историческият му център — плетеница от ниски сгради с червени керемидени покриви между дебелите крепостни стени — се намираше върху полуостров с правоъгълна форма, свързан със сушата чрез тесен провлак. Докато самолетът се снижаваше за кацане, тя забеляза, че градът е защитен откъм открито море с естествена преграда от малки продълговати острови, ориентирани успоредно на бреговата линия. Имаше много естествени пещери и тесни, вдадени навътре заливчета. Бяха застанали извън стените на крепостта, на самия връх на полуострова, където хвърляха котва корабите. Бурята, от която се бе страхувала, вече бушуваше с пълна сила; всичко беше обвито в сивкава водна пелена. Голите клони на близките дървета потрепваха на вятъра. На около два километра от брега тя забеляза ферибот и чу сирена.

- Има пожар — извика Даниълс.

От предния отсек на кораба се виеше дим, вятърът бързо го отнасяше встрани. Нещо не беше наред. Видяха как една от спасителните лодки се спусна във водата и потегли.

- Хващам се на бас, две срещу едно, кой може да е в тази лодка.

- Какво искаш да кажеш?

- Това е Ким, който бяга. Трябвало е да се чупи от кораба, преди да е хвърлил котва.

- Как е задигнал лодката? Едва ли е възможно.

- Толкова ли си наивна? Или просто глупава. Сега там ситуацията е: всеки за себе си. Правиш каквото можеш.

- Аз не постъпвам така. Никога не съм го правила, никога няма да го направя.

Той поклати глава, отвратен. Още една спасителна лодка се спусна във водата.

- Знам и тази кой я е свил — ухили се Даниълс и бръкна в джоба си за мобилния телефон.

Вятърът завихряше дъжда на призрачни вихрушки над залива. Студът щипеше лицето ѝ. Трябваше да намерят подслон, но Люк Даниълс не мърдаше от мястото си; погледът му беше прикован в двете оранжеви лодки, които поеха на север, отдалечавайки се едновременно и от ферибота, и от града. Когато отсреща отговориха, той включи апарата на високоговорител, за да чува и тя.

- Котън, ти ли си в едната лодка?

- Аз съм. Ким е в предната.

- Ние сме на брега — каза Даниълс. — На пристанището. Жената-чудо е с мен.

Освен презрителното му отношение особено я раздразни прякорът, за който знаеше, че колеги от финансите използват по неин адрес.

- Документите са у Ким — каза Малоун. — Не може да го оставим да се изплъзне. Там има един оригинал, който трябва да приберем.

Тя долови важността на онова, което Малоун бе успял да научи; ставаше все по-трудно да се ограничи обхватът на пораженията.

- Може и да не успея да го настигна — каза Малоун. — Тия корита не са направени за бързо каране. Можеш ли да го проследиш по суша?

Даниълс плъзна поглед по неравната брегова ивица, която продължаваше на север. На около три километра по-нататък се виждаше защитено с вълнолом пристанище за яхти. Тя също го видя. А по протежение на брега, докъдето стигаше погледът, се виеше асфалтов път, отделен от морето с широка плажна ивица.

- Няма проблем, старче. Ще те чакам там.