Заплахата на патриота

57

Хърватия

Ким излезе от вагона и тръгна назад. Бе дошло времето да се изяви като лидер и последното нещо, което искаше в този момент, бе да покаже страх. До момента бе действал решително, като не се бе поколебал да отнеме живота на Ларкс, Йелена и на мъжа в хотела. Никой не биваше да застава на пътя му, а това включваше четиримата корейци в следващия вагон. Притиснал черната кожена чанта до гърдите си, той влезе вътре. Имаше само осем пътници, всичките в задния край.

- Мен ли търсите? — попита тихо той на корейски и приседна.

От мястото, където се намираше, Изабела държеше под око съседния вагон и веднага забеляза Ким, който явно предизвикваше четиримата корейци. Люк седеше с лице към нея и с гръб към развиващата се драма.

- Няма да повярваш какво видях — прошепна тя и го информира за ставащото.

- Тоя смахнат глупак се опитва да ги изкара от равновесие — сви рамене той.

- Черната чанта е у него.

- Да се приближим — надигна се Люк. — Стани и се премести на някоя седалка в края на този вагон, близо до изхода. Аз ще бъда наблизо.

Тя стана и тръгна по пътеката, като броеше пътниците. Общо шест заети седалки и много празни. Избра си място до изхода, с лице към Ким, когото виждаше ясно през прозорчетата. Люк се настани от другата страна на пътеката, също с лице към съседния вагон.

- Къде ли е Хауъл? — чу го тя да промърморва на себе си.

Тя се питаше същото. Хауъл бе изпратен, за да отвлича вниманието на Ким. Явно не се бе получило.

- Трябва да е с дъщерята — прошепна Изабела. — Оставил я е да го пази.

Хана се взираше изпитателно в мъжа на име Анан Уейн Хауъл. Той на свой ред я фиксираше с мрачен поглед, в който нямаше и намек за страх. Бе наблюдавала Хауъл и удавилата се жена в ресторанта на ферибота. Очевидно бяха близки, гледаха се и се докосваха като влюбени. За момент му бе завидяла. Никога не бе изпитвала обич. Нито към майка си, нито към баща си или братята и сестрите си, към когото и да било. Дори бе успяла да се изплъзне от вниманието на похотливите надзиратели и да запази девствеността си. Може би единствено към Сън Хи бе изпитала някаква форма на привързаност.

- Ти ли хвърли Йелена в морето или той? — попита Хауъл.

- Никога не съм убивала когото и да било.

Английският ѝ беше перфектен. Научила го беше в Макао, в частния пансион, където бе прекарала последните дванайсет години от живота си. Отначало ѝ бе трудно да се изравни с останалите ученици, но бе твърдо решена да се пребори с невежеството. И бе успяла. Четенето на книги бе едно от малкото ѝ удоволствия. Погледът на Хауъл казваше, че не вярва на декларацията ѝ, но нея малко я интересуваше какво мисли той. Тя знаеше истината.

- Какъв ти е проблемът? — попита Хауъл. — Лицето и очите ти са напълно безизразни, лишени от чувство. Сякаш не си човек, а машина.

Беше първият човек, който го казваше. Нито веднъж през тези четиринайсет години собственият ѝ баща не се бе поинтересувал от нейните чувства. Всичко се въртеше около него. Неговите мисли. Неговите желания. Особено през последните месеци, когато опиянението му от себе си нарастваше пропорционално на очаквания успех. Тя не отговори и продължи да го гледа втренчено.

- Тръгвам си — каза той.

Хана извади пистолета изпод сакото си. Хауъл замръзна на място.

Ким гледаше в упор четиримата мъже. Черната кожена чанта беше в скута му, с разтворен цип, а вътре се намираше пистолетът, готов за стрелба.

- Зададох ви въпрос.

Мъжът най-близо до него каза:

- Тук сме, за да приберем тази чанта и теб.

- Онова копеле брат ми ли ви праща?

- Праща ни народът на Корейската република. Ти си обявен за враг на народа заедно с другия ти брат.

- Който бе убит с цялото си семейство.

- Не можеш да избягаш от влака — каза мъжът. — Наши хора те чакат в Соларис.

- Може ли да ви попитам как ме намерихте?

- Помогнаха ни приятели, отлично информирани. Хора, които разполагат със средства за събиране на информация.

Това означаваше, че китайците са намесени. И той се сети как е станало. Бяха следили мобилния му телефон и електронната му поща. А пък той наивно бе решил, че никой не се интересува от него. Което определено беше грешка, но не и непреодолима в сегашната ситуация, която си имаше и своите добри страни. И той възнамеряваше да се възползва максимално от тях.

- Китайците не са ни приятели — каза той на мъжа, който явно беше старши на групата. — Нищо подобно. — Той посочи с глава чантата в скута си. — Допускам, че искате документите, които са вътре?

Мъжът кимна.

- Всичките, особено един смачкан лист с числа.

Изумително. Колко ли още знаеха тези хора? И кого ли още следяха китайците?

- Вие мен за глупак ли ме смятате? — учуди се той.

- Аз лично те смятам за разумен мъж. Тук сме четирима, а като спре влакът, ще дойдат още. Няма къде да отидеш. Не можем ли да свършим тази работа без насилие?

Ким не отговори, сякаш обмисляше предложението.

- За начало — продължи мъжът — ми дай документите.

Любопитството относно намеренията на четиримата отстъпи място на по-важния инстинкт за оцеляване. Той кимна, сякаш примирен с неизбежното, и дори се усмихна, докато дясната му ръка незабелязано се плъзна в кожената чанта. Не си даде труд да вади пистолета. Така би дал възможност на жертвите му да реагират. Вместо това той само извъртя чантата на една страна и натисна спусъка.

Изабела забеляза, че в съседния вагон нещо става. Ким завъртя черната чанта първо наляво, после надясно. Четиримата мъже на седалките срещу него едва се виждаха, но през шума на влака ѝ се стори, че чу тих пукот, и видя как в единия ъгъл на чантата се отвори дупка. Един от пътниците наблизо скочи на крака и вратата към нейния вагон се разтвори с трясък. През нея тичешком премина някакъв мъж. През стъклото се виждаха и други пътници, които тичаха към отсрещния край на вагона. Люк също забеляза суматохата.

- Какво, по дяволите…?

Ким изстреля три куршума в двамата мъже вляво от него и в един от седящите от дясната му страна. Старшият на групата, който беше най-близо, очевидно не бе очаквал такова нещо, но успя да се извърти на седалката си и да вдигне двата си крака за удар. Подметките му се забиха в кожената чанта и отхвърлиха Ким назад към облегалката. Той успя да задържи пистолета в ръката си.

Мъжът отсреща беше бърз. Плъзна се на пода и на свой ред извади пистолет.