Заплахата на патриота

49

Хърватия

Малоун се беше върнал в Американския център при Люк и Хауъл.

- Какво става, жената-чудо в екипа ли е? — попита Люк.

- Знаеш ли, тя може да те изненада.

- Зелена е като джоджен, старче.

- Тя е твой партньор в тази мисия. По дяволите, и ти беше млад и зелен, когато за пръв път те зачислиха към мен.

Люк го изгледа изненадано.

- Аз пък останах с впечатление, че беше обратното…

- Помисли ли върху онова, за което говорихме? — обърна се Малоун към Хауъл.

- Не е нужно да се безпокоиш за мен, ще се справя.

- Безпокоя се. Ким уби двама души през последните двайсет и четири часа. Няма да му е никакъв проблем да убие и трети.

- Само да се опита.

- Ето, това имам предвид — вдигна пръст Малоун. — Тази самонадеяност ще те погуби, а и на нас не ни помагаш така.

Хауъл като че ли се стресна малко.

- Ако за теб има някакво значение, умирам от страх. Но ще изпълня задачата.

- Това исках да чуя. Страхът е хубаво нещо, стига да е в малки дози. А сега ми разкажи къде се крие.

Преди да излезе, за да говори с Изабела, Малоун бе разяснил плана си на Люк и Хауъл. Трябваше му място, където да разиграе пиеската си. Хауъл му бе предложил едно място дълбоко във вътрешността на Хърватия.

- Соларис е планинско градче, на около два часа път с влак от тук. Йелена е от там. Обикалях наоколо, опитвах се да бъда невидим, и един ден слязох от влака. Запознах се с нея и тя ме покани да остана.

Хауъл обясни, че градчето имало едва няколкостотин жители и се намирало близо до границата с Босна. Някога преобладаващото население в областта било сръбско, но след възстановяването на територията си през 90-те години Хърватия прогонила всички сърби в кампания за етническо прочистване.

- Там още има много празни и разрушени сгради — каза Хауъл. — Градчето е донякъде възстановено, но местната икономика е в криза. Хърватите може и да не са го съзнавали навремето, но са имали нужда от онези сърби.

- Има ли такива, дето са се върнали?

- Много са малко — поклати глава Хауъл.

- Бас държа, че е удобно за скривалище.

- И аз така си рекох. А когато се запознах с Йелена, реших да остана там завинаги.

За момент гласът му прозвуча едва ли не жизнерадостно.

- Откакто Ким налапа въдицата, от теб се иска само да навиваш бавно влакното — каза Малоун. — Казвай му истината. Така по-малко ще ти се налага да мислиш. Когато си в стрес, една лъжа трудно се поддържа. Той ще иска да чуе историята ти, затова му подавай откъслечни детайли, но никога цялата картина.

- Не е ли рисковано? — попита Люк. — Той и без това знае вече твърде много.

Малоун сви рамене.

- Ким няма да ни избяга. Трябва да приспим вниманието му, колкото влакът да стигне до Соларис. Аз ще съм там и ще го чакам. — После се обърна към Хауъл и каза: — Люк и Изабела са твоето подкрепление. Имаме предимството, че Ким не подозира за съществуването им. Но внимавай с дъщерята. Тя е неизвестна величина. Не знаем нищо за нея, освен че обича да боде хората с игли.

Ако нещата се развиеха добре, щяха да спипат Ким в едно затънтено хърватско градче, на сто и петдесет километра навътре в сушата, откъдето нямаше накъде да мърда. Международните съобщения, доколкото ги имаше, щяха да са несигурни. А и колко корейци би могло да има на такова място? Нямаше нито къде да се скрие, нито щеше лесно да избяга от там. Като цяло превъзходно място за капан.

- И още нещо — добави Малоун. — За нищо на света не му показвай, че знаеш за Йелена. Издадеш ли се, стойността ти за него ще е равна на нула. Ще те убие и толкова.

- Разбирам. Знам как да играя тази игра. Не забравяй, че от три години се укривам от правосъдието.

- А какво ще правим с китайците? — попита Люк.

- Нищо не се знае за тях, но в момента Стефани се опитва да научи дали имат хора тук.

- В тази част на света те използват много наемници — кимна Люк. — Така че никога не се знае откъде ще ударят.

- Това не ми харесва — заяви Хауъл.

- Не е и за харесване — отвърна Малоун. — И китайците, и севернокорейците искат да се докопат до онова, което е у Ким, и не биха се поколебали да убият всеки един от нас, за да го получат.

- Няма да го допуснем — намеси се нов глас в разговора.

Всички се извърнаха и видяха Изабела.

- Това е основната ви грижа с Люк — обобщи ситуацията Малоун. — Оставете на Хауъл да се занимава с Ким. А вие двамата гледайте да не се намесват странични лица. Ако възникнат проблеми, постарайте се да ги парирате своевременно.

Човекът с папийонката се зададе иззад ъгъла и влезе при тях в центъра. Малоун го бе пратил някъде със задача, която явно бе изпълнил. В ръцете си мъжът държеше кожено куфарче.

- Намерил си, така ли? — попита Малоун.

Мъжът постави куфарчето върху масата, отвори го и извади два пистолета. Малоун взе единия и подаде втория на Люк. После мъжът бръкна отново в куфарчето и извади трети пистолет.

- Този е за вас — каза той на Изабела.

Тя го пое и го стисна в ръката си. Пратеникът от посолството им подаде по един резервен пълнител.

- Какво ще направите с Ким, след като го хванете? — попита Хауъл.

Добър въпрос, на който Малоун и Стефани все още не знаеха отговора. Той обаче се досещаше какво би желала тя да се случи. В никакъв случай не можеха да допуснат съдебни дела, които щяха да се превърнат в публична трибуна за Ким. Да го скрият някъде беше както неосъществимо, така и безполезно. Не. Тя би желала той да умре. Точно както преди месец в Юта, когато имаха работа с друг фанатик. Историята бе завършила добре за Стефани, но не толкова добре за него. Бе загубил близък човек. Но това беше тогава, сега беше друго.

Той направи знак на Хауъл.

- Прати имейла на Ким.

Ким беше облякъл отново дрехите си, изпрани и изгладени от хотела. Хана, също освежена и с чисти дрехи, бе слязла на рецепцията и проверяваше възможностите да си тръгнат. Часовникът му показваше 18:40. Денят се бе оказал твърде напрегнат. Ким бе доста обезпокоен от новината за екзекуциите, към които се бе добавило и убийството на собствения му полубрат заедно с цялото му семейство, широко отразявано от световните медии. Не че той изпитваше някакви топли чувства към когото и да било от роднините си. За него те бяха по същество непознати. Но посланието очевидно беше адресирано до него и той го разбра.

Любимият вожд беше ядосан.

Съдбата на собствените му деца и внуци беше застрашена. Ако досега Ким се бе съмнявал, че те могат да станат обект на преследване, прочетеното този ден в новинарските сайтове разпръсна всички съмнения. Някои наблюдатели бяха обявили цялата тази история с екзекуциите за фалшификат, изфабрикуван от предубедени журналисти. Но всъщност се бе случвало и преди, една от последиците на пълното затваряне на страната от света. Той не се съмняваше, че цялото семейство на брат му е ликвидирано. Така постъпваха в династията Ким. Нищо не биваше да застрашава желязната им хватка върху властта. По-младият му полубрат положително бе знаел за загубата на 20-те милиона. И макар да нямаше нищо общо със случилото се, трябваше да поеме част от вината. Ким нямаше никаква възможност да защити децата и внуците си, пък и, честно казано, не го желаеше особено. Те до един го бяха изоставили, след като бе изпаднал в немилост и бяха прехвърлили лоялността си към своя чичо. Време беше да платят за грешката си. И да ги избиеха всички, на Ким му беше все тая.

Лаптопът му иззвъня. Близо половин час бе чакал отговора на въпроса си. И как предлагаш да стане това?

Хвани влака в 19:40 от Задар за Книн. Аз ще бъда в него. Вземи и Йелена. Онова, което търсиш, се намира в Соларис. Ще говорим по пътя.

Той натисна бутона за отговор и потвърди, че ще бъде на уреченото място. Вратата се отвори и Хана влезе в апартамента.

- Долу дебнат двама мъже — каза тя. — Сигурна съм, че са дошли за нас.

Ледена тръпка премина по гръбнака му. Битката наближаваше. За щастие, Хана беше с него. Той бе свикнал да ѝ се доверява. Години в лагера бяха изострили подозрителността и инстинктите ѝ за оцеляване. Бурята бе отминала, но времето отвън оставаше противно. Свечеряваше се, освен това имаха по-малко от час, за да хванат влака.

Той я изгледа вторачено.

- Трябва да тръгваме.