Заплахата на патриота

50

Хана беше доволна от факта, че баща ѝ разчита толкова много на нея. По това той се различаваше от майка ѝ. Животът в лагера превръщаше хората в самотници. Никой не можеше да си позволи лукса да мисли и за другите. Смъртта на Сън Хи беше доказателство. Майка ѝ многократно се бе отдавала на надзирателите, надявайки се да спечели закрилата им. Но се бе излъгала. Не получи никаква милост в замяна. Надзирателите не смятаха затворниците за хора. Те бяха просто вещи, с които можеха да се разпореждат, както си пожелаят.

Когато баща ѝ я откри, тя вече работеше всеки ден в цеха. Тялото ѝ беше достатъчно развито, за да привлича вниманието на надзирателите, и беше въпрос на време някой от тях да я обладае. Но Хана вече бе решила, че въпросният някой ще плати скъпо за грешката си. За разлика от майка си тя бе готова да го убие или осакати и после да си понесе наказанието, което можеше да бъде само едно: смърт. Е, тази съдба ѝ бе спестена.

Едва когато бе официално призната за член на семейство Ким, към нея започнаха да се отнасят човешки. Страхът по лицата на надзирателите в деня, когато баща ѝ дойде да я вземе, ѝ бе доставил голямо удоволствие. Убийството на Учителя пред очите ѝ — още по-голямо. Бе отнело близо час, но накрая той бе издъхнал. След това тя бе поискала от надзирателите да прережат въжето и да го оставят на мръсния под до края на деня. Също като Сън Хи.

- Ти си коравосърдечна — каза баща ѝ.

- Аз нямам сърце — отвърна тя.

Той сложи нежно ръка върху рамото ѝ. Хана ненавиждаше да я докосват, но беше достатъчно съобразителна, за да не отблъсне жеста му.

- Времето ти в лагера приключи — отсече той. — Оттук нататък животът ти ще бъде различен.

Но тя знаеше, че това не е истина. Знаеше, че дори да си тръгне от лагера, лагерът никога няма да си тръгне от нея. Тя беше продукт на същото това зло. И също толкова неподдаваща се на промяна, колкото лагерните правила.

Хана излезе от апартамента и тръгна към фоайето. Баща ѝ я бе слушал внимателно, докато му обясняваше какво иска от него, и я бе уверил, че ще изпълни стриктно указанията ѝ. Тя беше почти сигурна, че двамата мъже, които бе забелязала, нямаха представа коя е. Не я бяха виждали преди, в това поне беше сигурна, и си каза, че не бива да им се набива в очи и сега.

Хотел „Корчула“ беше импозантна сграда, наскоро реновирана, с мраморни стени със златни акценти и асансьори с дъбови ламперии. Хана бе проучила доста скъпия ресторант и бе надникнала в онова, което се наричаше Смарагдова бална зала. Фоайето беше просторно, а главната му забележителност бяха три огромни аквариума с тропически риби, над които се полюшваше вечнозелена растителност. Тя излезе от асансьора, заобиколи отдалече рецепцията и сви по късия коридор към тоалетните. Влезе в дамската и видя, че освен нея няма никой. Тоалетните бяха луксозни и стилни като всичко останало в хотела. По протежение на една от стените имаше огромно огледало, а под него — мраморен плот с три мивки. Тя застана пред една от тях, наплиска лицето си, за да отмие обзелото я притеснение, и зачака.

Ким беше проверил. Вечерният влак до Книн беше експрес и спираше само на четири гари. Първите две бяха малко след Задар, а предпоследната, Соларис, на трийсетина километра преди Книн. Пътуването траеше по-малко от два часа. Нямаше избор, освен да отиде. Трябваше да узнае всичко, а Хауъл беше най-прекият му път към целта. Носеше със себе си черната кожена чанта. Надяваше се Хана да осигури бягството им, но в същото време беше притеснен, че бяха успели да ги засекат толкова бързо. Сигурно беше неговият полубрат. Кой друг? А обстоятелството, че го бяха открили, потвърждаваше, че време за губене няма. Преди да уточни последните стъпки към чудодейното си завръщане, Ким трябваше да открие всичко, което оставаше скрито за нето, и да научи всичко, което имаше за научаване. За да постигне това, той трябваше да надхитри опонентите си.

Ким взе асансьора, слезе до партера и веднага сви вляво. Влезе във фоайето, премина с бърза крачка покрай трите аквариума и забеляза двамата мъже, които Хана му бе описала. Бяха гладко избръснати европейци с тъмни коси и дълги палта. Те дори не се опитаха да се прикриват — още щом го видяха, веднага станаха, за да му препречат пътя.

Той спря, обърна се и тръгна обратно по късия коридор към асансьорите, свивайки вдясно, както го бе инструктирала Хана. Нямаше нужда да поглежда назад. Знаеше, че са по петите му. Отпред се виждаше двойна врата с надпис „Смарагдова бална зала“ и той се насочи право към нея.

- Стой! — прозвуча мъжки глас на английски.

Той продължи да крачи.

- Казах ти да спреш! — чу се отново гласът.

Ким влезе в залата — огромно помещение, застлано с дебел мокет и висок сводест таван, богато украсен с гипсови орнаменти. Вътре нямаше никой, столовете около кръглите маси бяха празни, единствената светлина идваше от отделни запалени крушки в полилеите. Хана му бе описала перфектно интериора. Той чу как двойната врата се отвори зад гърба му, после отново се затвори.

- Стой на място!

Той се спря и се обърна. Двамата мъже му преградиха пътя. Единият извади пистолет и каза:

- Дай ни черната чанта.

- Питам се, Пхенян ли ви праща?

Преди да успеят да кажат каквото и да било, и двамата извикаха от болка и залитнаха напред. Единият се обърна назад, но краката му се подкосиха и той се строполи до другаря си, който вече лежеше на пода. Зад тях беше застанала Хана с по една спринцовка в двете ръце. Беше изчакала в тоалетната, докато Ким подмами мъжете в тази зала, после се бе промъкнала неусетно зад тях и ги бе повалила със същата упойка, която преди бе приложила на Ларкс и Малоун.

За разлика от останалите му деца, които го бяха предали, тази негова дъщеря беше радост за душата му.

Хана захвърли спринцовките и незабавно се зае да претърсва двамата мъже. Лесно откри портфейлите и пистолетите им. И двете оръжия бяха с поставени заглушители. Явно бяха дошли подготвени. Имаха австрийски документи за самоличност, но нищо в джобовете им не подсказваше за кого работят. Тя прибра двата портфейла. Колкото по-малко научеха властите за тях, толкова по-добре. Подаде единия пистолет на баща си и задържа другия. Баща ѝ щеше да носи черната кожена чанта.

- Ще ни трябва такси — каза той. — Носи пистолета така, че да не се вижда.

Двамата излязоха от балната зала и тръгнаха обратно към фоайето. Тъкмо бяха стигнали до средата на помещението, когато отляво се появиха двама мъже. Още един бе застанал до изхода.

Първите двама предприеха обходна маневра, заобикаляйки единия аквариум, за да им преградят пътя обратно към асансьорите.

Тя се извъртя, вдигна пистолета и стреля. Не по мъжете. А по стъклената стена на аквариума. Водната стена връхлетя двамата мъже и ги повали на пода сред разпилени риби и тропически растения. Двайсетината посетители, разпръснати из фоайето, изпаднаха в паника. Ким и Хана се възползваха от суматохата и хукнаха към изхода. Мъжът, застанал до вратата, извади оръжие. Хана се готвеше да го повали с изстрел в бедрото, когато баща ѝ вдигна своя пистолет и изстреля два куршума право в гръдния му кош. Мъжът се строполи на пода.

- Побързай, миличка- подвикна баща ѝ.

Тя продължи напред, мина през вратата и излезе на външната алея между две стени от вечнозелени растения, която водеше към пиацата за таксита. Без да губят време, те махнаха на една от чакащите коли. Шофьорът закова пред тях и те се метнаха на задната седалка.

- До гарата — каза баща ѝ.