Заплахата на патриота

39

Хана беше застанала неподвижно в класната стая, точно както се искаше от нея. Още от първия ден всички бяха приучени да стоят изправени, да се покланят на Учителя и никога да не вземат думата, освен ако той не се обърне лично към тях. Училището приличаше на постройката, в която живееха двете с майка ѝ — безличен бетонен паралелепипед с мръсни найлони вместо стъкла на прозорците. Учителят стоеше на подиум пред черната дъска. Облечен беше с униформа и носеше пистолет на кръста. Тя не знаеше как се казва, но това не беше и важно. От нея се изискваше единствено послушание. Четирийсетте ученици бяха разделени на две групи — момчетата отляво, момичетата отдясно. Тя познаваше само някои по име. Правилата в лагера не насърчаваха близки приятелства, а събирането на групички беше строго забранено като застрашаващо дисциплината.

- Трябва да отмиете греховете на майките и бащите си — казваше им Учителят. — Затова залягайте здраво.

По-голямата част от деня им минаваше в натяквания за тяхната безполезност за обществото. Учебните занятия започваха в 8 сутринта. Отсъствия не се допускаха. Само преди седмица Хана бе помогнала на болната си съученичка Сън Хи да стигне до училището, превеждайки я през целия лагер. Сън Хи беше, кажи-речи, единствената ѝ приятелка, макар тя да не беше сигурна в точното значение на тази дума. Ако означаваше, че ѝ е приятно да са заедно, то наистина бяха приятелки. Когато Учителят даваше на класа малко свободно време да се пощят от въшки, двете със Сън Хи се пощеха взаимно. Между занятията, когато Учителят им разрешаваше да поиграят на „камък, ножица, хартия", двете винаги играеха една с друга. И двете бяха родени в лагера, т. е. бяха Вътрешни. На Вътрешните деца се разрешаваше да ползват имена, колкото да се различават помежду си. Всичко останало — личност, характер, наклонности — беше забранено. И въпреки това Сън Хи я привличаше-ако не с друго, то с възможността да бъде с някого на нейната възраст. С някого, който да не е майка ѝ. Простите контакти между затворници не бяха забранени, доколкото спомагаха за изкореняване на дисциплинарните нарушения.

Занятията неизменно започваха с чонгва. Хармония. Това беше времето, през което Учителят ги мъмреше за всичките им прегрешения от предишния ден. Като за пореден път им напомняше какви социални паразити са. Само че този път поводът не бяха греховете на родителите им, а техните собствени.

Хана беше на девет години и полека-лека се бе научила да чете и пише. Всяка година получаваха от училището по една тетрадка. За молив използваха подострена пръчка с обгорен връх. Упражненията по писане се изчерпваха с пространни обяснения за липсата ѝ на старание. За четене използваха правилника за вътрешния ред на лагера, който трябваше да знаят наизуст. Днес Учителят изглеждаше особено ядосан. Ругаеше ги разпалено, но никой не смееше да се обади. Ако ги попиташе нещо, най-добре за всички бе да отговорят със стандартното: „Днес ще се старая повече“.

- А сега, внимание! — изкрещя Учителят.

Тя знаеше какво следва. Внезапно претърсване.

Едно по едно децата заставаха пред него и той ги опипваше през дрехите, после преравяше джобовете им. У никого не откри нищо в нарушение на правилата освен у Сън Хи, която носеше в джоба си пет мухлясали царевични зърна.

- Кучка такава! — кресна Учителят. — Крадеш храна. Тук режем ръцете на крадците.

Сън Хи стоеше пред него, разтреперана като лист, но не смееше да отвори уста, понеже не ѝ бе задал въпрос. Учителят държеше петте почернели зърна в разтворената си длан.

- Откъде ги взе?

Това беше въпрос. И изискваше отговор.

- От… нивата.

— Дръзнала си да откраднеш?! Долно нищожество! Никаквица. Въобразяваш си, че можеш да крадеш?

Думите излизаха като картечни откоси от устата му. Дясната му ръка на два пъти посегна към пистолета на кръста, но засега оръжието беше в кобура. Разстрелите бяха ежедневие в лагера, макар досега да не се бяха случвали в училището.

- Вижте това нищожество — обърна се Учителят към класа. — Заплюйте го!

Всички се подчиниха на заповедта, включително Хана.

- На колене! — заповяда Учителят на Сън Хи.

Приятелката ѝ коленичи на пода.

Всички деца бяха облечени с едни и същи черни панталони, обувки и ризи, раздадени им преди година. Оттогава дрехите им се бяха превърнали в дрипи, едва покриващи кожата.

- Повтори подточка трета от лагерно правило номер три — заповяда Учителят на Сън Хи.

— Всеки, който краде… или укрива… каквито и да било хранителни продукти… ще бъде разстрелян незабавно.

- А ти какво си направила? — попита Учителят.

— Наруших… това… правило.

Хана усети страха в гласа на приятелката си. Никой от учениците не помръдваше, всички стояха изправени и неподвижни.

Укриването на храна се смяташе за едно от най-тежките престъпления в лагера. Това им се набиваше в главите от момента, в който проговаряха, наред с факта, че всеки, нарушил това правило, подлежи на най-строго наказание. Склонността към кражба беше още един от пороците, които бяха наследили с продажните гени на своите родители. Безполезността ражда безполезност.

Учителят посегна към показалката си — същата, която използваше в клас. Дясната му ръка замахна във въздуха; тънката дървена пръчка се стовари върху главата на момичето.

Сън Хи се строполи на пода.

- Ставай! — изрева Учителят.

Сън Хи бавно се изправи на крака, зашеметена от удара. Последва втори. После още един. Лицето ѝ беше изкривено от страх и болка, но от устата ѝ не излезе и звук. Залитна отново да падне, но Учителят я улови и продължи да я налага с пръчката, като се целеше само в главата ѝ. По скалпа ѝ се появиха цицини. От носа ѝ шурна кръв. Рамото ѝ беше извито на една страна, лакътят ѝ забит в ребрата, хилавото ѝ телце се огъваше като тръстика на вятъра, очите ѝ бяха изцъклени. Тя залитна напред. Учителят продължаваше да я налага, стиснал зъби, изкривил уста в демонична усмивка, с очи, блеснали от омраза и презрение. Накрая охлаби хватката и тялото на момичето се свлече на пода.

Известно време той я наблюдаваше втренчено, задъхан от усилието. После отиде до отворената врата и захвърли петте зърна плесенясала царевица на вятъра. Покашля се, сякаш бе преглътнал нещо гнусно, и каза на класа:

- Никой да не е смял да ги пипне.

Сън Хи лежеше на пода — безжизнена, кървяща, с подпухнало, печално лице. Там остана целия ден, докато учениците усвояваха учебния материал.

При всяко разочарование Хана се сещаше за Сън Хи. Приятелката ѝ бе починала преди четиринайсет години. Тя вече не се съмняваше, че ѝ е била именно това. Приятелка.

Никой от класа не спомена повече Сън Хи. Сякаш изобщо не бе съществувала. Никой не оспори и наложеното ѝ наказание. Всички разбираха, че е било неизбежно. Тъга и съжаление бяха чувства, за чието съществуване тя научи едва след излизането си от лагера. Вътре, между телените мрежи, от значение бе единствено физическото оцеляване. Никой от затворниците не съдеше останалите за каквото и да било. Нито пък някой дръзваше да съди надзирателите или Учителя.

От този ден нататък тя се промени. Макар едва на девет, се зарече никой никога да не я бие с дървена пръчка. И никога повече да не заплюва приятел. Дори това да ѝ струва живота. Разбира се, винаги можеше да се самоубие. Много избираха този път, особено Външните, родените на свобода. Но впоследствие всичките им роднини биваха сурово наказвани за тази дързост, което — в нейния случай — я правеше още по-изкусителна. Самата мисъл, че майка ѝ щеше да си изпати заради нея, ѝ се струваше неустоимо привлекателна. Но да се самоубиеш в лагера не беше никак лесна задача. Някои се хвърляха в шахтите на мините. Други избираха отровата. Най-бързият начин беше да се затичаш към оградата и да чакаш надзирателите да те застрелят. Но най-лошото, което можеше да се случи, бе опитът да не успее. Това означаваше още тежък труд, глад, побои и изтезания.

В деня, когато умря Сън Хи, Хана все още не знаеше нищо за живота извън лагера. Но реши да научи. Как? Нямаше представа. Щеше да намери начин. Престъпленията на майка ѝ не бяха нейни престъпления. Сън Хи бе откраднала пет царевични зърна от глад. Учителят не беше прав. Надзирателите не бяха прави. Този ден, едва деветгодишна, тя престана да бъде дете.

- Толкова си умна — казваше ѝ Сън Хи.

- А ти толкова послушна.

- Това означава името ми. Послушание и радост. Майка ми ме е нарекла така.

- Харесваш ли майка си? — питаше я тя.

- Разбира се. Тук сме заради греховете на баща ми.

Тя никога не забрави Сън Хи, момиченцето със сополивия нос и вечно ухилената, пълна със слюнка уста. Майката на Хана я бе нарекла при раждането ѝ Хюн Ок, или „умна“. Но тя ненавиждаше всичко свързано с майка си и никога не ползваше това име. Надзирателите и Учителят ѝ викаха кучка, както на всички останали жени. Тя си харесваше прякора, който ѝ бе измислила Сън Хи, когато им разрешаваха да поиграят в гората или да се изкъпят в реката, преди онези пет царевични зърна да променят живота им завинаги.

Хана Сен. Означаваше „първа победа“; тя така и не разбра защо Сън Хи бе избрала да я нарича така. Но името ѝ харесваше и си го запази, макар никога да не го използваше пред майка си.

Два пъти през живота си ѝ се бе наложило да избира. В деня, когато умря приятелката ѝ, и в деня, когато баща ѝ я откри. И двете събития бяха довели до необратими решения. И двете решения бяха специални, понеже тя лично ги бе взела. Идваше време за трето. Което тя също щеше да вземе лично, сама.