Зодия убиец

Тринайсета глава

Фин се наведе към стария човек.

— Ще имате ли нещо против да поприказваме?

— Не ви познавам — отвърна старецът, без изобщо да го погледне.

— Да, не ме познавате. Но сте познавали нея. — Извади фотографията на Елизабет Конър от моргата и я постави на бара пред мъжа.

— О, по дяволите! — Старецът вдигна длан към устата си и машинално погледна към празните чаши пред него. — Франк — повика той бармана, — още едно.

Барманът вдигна вежди изненадано, но наля още една чаша.

— Вие я познавахте — повтори Фин. Отблизо мъжът изглеждаше по-млад. Вероятно беше на седемдесет и няколко години.

— Ви го казвате. — Мъжът погледна фотографията. — Франк, готов ли си? — извика.

Барманът се приближи и постави чашата пред стареца с думите:

— Дължиш ми четири долара, Джак.

Старецът погледна измъчено, но Козловски го изпревари и хвърли петачка, преди да са прозвучали нецензурни думи. Старецът се обърна към него и го погледна.

— Безкрайно съм признателен — каза. После взе чашата, спря се и леко я наклони към снимката, сякаш вдигна наздравица с убитата.

— Това не е въпрос — продължи Фин. — Искам да го чуя от устата ви.

Мъжът наведе глава и въздъхна.

— Добре де, познавах я. Не съм го сторил аз, ако намеквате за това. Дори не знаех, че е била… Не знаех, докато не ми показахте снимката.

— Как се казвате?

Мъжът направи физиономия и като че щеше да откаже да отговори на въпроса, но един бърз поглед към Козловски го накара да промени намерението си:

— Хауланд. Джак Хауланд.

— От колко време я познавахте? Колко време имахте връзка с нея?

— Кои сте вие и защо се интересувате?

— Аз съм й син.

Старецът се обърна към него и за първи път го погледна отблизо.

— Връзката ми с нея не беше толкова дълга, че да съм ти баща — отвърна и отпи от чашата с бира.

— Представи си какво облекчение е за мен. От колко време я познаваше? — продължи Фин.

Мъжът сви рамене.

— Със сигурност от дълго време. По-голямата част от живота ми.

— Каква беше тя?

— Тя беше като буре с барут. Поне като по-млада, по времето, когато се запознахме. Както казах, това беше много отдавна. По онова време в мен имаше живот. Няма да повярваш, като ме гледаш в момента. Имах жени, имах жени. Имах всичко, което си поисках.

— Какво стана?

— Сделки с имоти. Направих няколко несполучливи дори преди ситуацията наистина да се сговни. Пасивите ми надвишиха наличните ми капитали и когато пазарът се срина, повлече и мен. Излязох с достатъчно пари да преживявам, ако наричаш това живот.

— Как се запозна с майка ми?

— И двамата израснахме в Дорчестър. Две деца от един квартал. Но аз бях по-голям и първи поех инициативата. Тя пък търсеше начин да отиде някъде другаде.

— Къде по-точно?

— Където и да е, но да не е тук. — Той огледа бара и леко потрепери.

— Барманът каза, че си продължил да я черпиш — продължи Фин.

— Барманите е по-добре да си затварят устата — рече на висок глас Хауланд. Барманът изгледа ядосано Фин, който обаче се направи, че не го забеляза. Хауланд сведе глава. — Да, продължавах да плащам пиенето й. Не че ми беше от някаква полза. Дори и на тази възраст, дори с нашия романс в миналото, тя не допускаше човек без пари до себе си. Такава си беше през целия живот, дори още като тийнейджърка. Щом видеше, че имаш пари и че тя може да се възползва, беше готова да отиде навсякъде с теб и да прави каквото й кажеш. Но без пари… — Той вдигна юмрук и разтвори красноречиво дланта си, за да наблегне, че е празна. — Нищо. Нямам нито дори за любимото й шотландско уиски.

— Поне е поддържала висок стандарт — измърмори адвокатът.

— О, тя държеше на стандарта. — Хауланд отново го изгледа оценяващо. — Като те гледам, може стандартът й да е бил по-нисък от твоя, но тя определено имаше стандарт. Винаги търсеше големите клечки, винаги си мислеше, че ако има малко повече пари, ще оправи живота си. Истината е, че не парите бяха нейният голям недостатък.

— А кое?

— И аз все това се питам. — Хауланд отпи отново от бирата. — Веднъж ми разказа за теб.

Фин вдигна изненадано вежди.

— Не е каквото си мислиш. Веднъж пихме заедно, отдавна беше. Отрязахме се, както обичахме да го правим. Спомням си, че се смеехме, толкова силно се смеехме, че чак заплакахме. Помислих си, че е от алкохола, и то наистина си беше така, но само отчасти. Но имаше и нещо друго. Тя ми каза, че е имала син. Каза, че бебето е умряло веднага щом се е родило. Предполагам, че не ми каза цялата истина.

— Дала ме е за осиновяване — отговори Фин.

Старецът кимна.

— Логично е. Не мога да си я представя с дете.

— Знаеш ли кой може да е бил бащата? Тя ходеше ли с някого преди четирийсет и пет години?

— Тя не ходеше сериозно с никого.

— Знаеш какво имам предвид.

Хауланд поклати глава.

— Беше много отдавна, а и моногамията не беше в природата й. Който и да е бил, можеш да си сигурен, че е имал пари. Такъв беше принципът й.

Фин се замисли върху думите му.

— Познаваш ли някой, който би искал да я убие?

— Конкретно не.

— Тоест?

Хауланд погледна Фин в очите.

— Виж, опитвам се да се държа дипломатично. Тя ти беше майка, независимо дали ти харесва или не. Няма да кажа нищо, което да те разстрои или ядоса.

— Не е необходимо да го правиш. Искам само да събера колкото се може повече информация за нея.

Хауланд се вгледа в тавана.

— Добре, щом искаш да знаеш, ще ти кажа. Майка ти беше кучка от класа. Харесвах я, защото беше като буре с барут, но тя се отнасяше с хората като с отрепки. Това е самата истина. Малцина издържаха това. Ето защо си мисля, че зложелателите й не са един и двама. Но дали познавам конкретно някого, който да е бил чак толкова ядосан на майка ти? Отговорът ми е „не“.

— И нищо по-конкретно?

— Не. Ако искаш конкретна информация за нея, не си дошъл при когото трябва. Аз не знаех почти нищо за нея. Понякога я виждах тук. Ако имах пари, я черпех само заради доброто старо време. — Той навъси чело, сякаш размишляваше. — Знам само, че работата в онази компания й костваше много. Това място винаги ме е карало да се съмнявам. Нищо друго не мога да кажа.

Фин стана и хвърли двайсетачка на бара.

— Аз черпя — каза.

— Покорно благодаря — отвърна старецът. Адвокатът се обърна да си върви, но старецът го хвана за ръката. — Вероятно така е било по-добре. Като те е дала за осиновяване. Тя беше егоистка. Едва ли щеше да искаш да ти е майка, ако я познаваше.

— Няма как да разбера.

— Така е, но аз го знам. — Хауланд бутна двайсетачката към ръба на барплота. — Франк! Налей ми още шот и една бира! — Той кимна към банкнотата. — Още веднъж благодаря. Късмет с търсенето.

— На теб също.

Хауланд се усмихна тъжно.

— Моето търсене вече приключи. Щом досега не съм намерил това, което търсех, съм убеден, че то не съществува.

— Лонг беше, нали?

— Детектив Лонг.

Макдугъл натисна бутона на интеркома на бюрото си.

— Джанис, донеси кафе за детектив Лонг. — После свали пръста си от бутона. — Приемате ли черпене, детектив Лонг? — Ударението върху думата „черпене“ не беше случайно.

— Благодаря, за мен нищо — отвърна Лонг.

— Сигурен ли сте? Може да ударите по едно бързо за настроение. Виждате ми се нещо посърнал.

— Нищо не искам, благодаря. — На Лонг му дойде наум, че големият недостатък на носенето на оръжие беше честата нужда да потиска у себе си желанието да го използва срещу негодници като този.

Макдугъл отново включи интеркома.

— Остави, Джанис. Детективът ще кара само на мускули.

Макдугъл седна на стола си. Стаята, в която се намираха, нямаше прозорци. Мокетът беше от същия тип като в приемната, но декорацията беше с ниво и половина нагоре. Бюрото беше голямо, с дърворезба. Зелената кожена повърхност на бюрото беше в тон с кожената гарнитура на креслото. Снимките по стените показваха Макдугъл с плеяда от бележити бостънци от най-различна величина. Сред тях се набиваха на очи политиците. Лонг можеше да назове по име само някои от тях, но лицата на всички му бяха добре познати от вестниците и очевидно бяха доста значими местни фигури. Централно място заемаше фотография на Макдугъл в компанията на Кърт Шилинг, с подпис, датирана от 2004 година.

Ирландецът забеляза, че Лонг проявява интерес към фотографиите.

— Шеста игра от серията на „Янките“ — поясни. — Фотографията е направена веднага след края на играта. Имах място до момчетата на Менино. Страхотна игра.

— Да, помня — отвърна детективът.

— Там ли бяхте?

Той поклати глава.

— Искам да ви задам няколко въпроса за Елизабет Конър, господин Макдугъл.

— Как е малкото ви име?

— Детектив.

— Да не би да издавате държавна тайна?

— Закари.

Макдугъл кимна.

— Знаех си, че името ми е познато. Вие сте ченгето, убило партньора си. Мамка му, радвам се да се запознаем. — Той се усмихна и протегна ръка.

Лонг не пое ръката му.

— Искам да ми кажете и да ми дадете всичко, което знаете или имате като информация за госпожица Конър — настоя детективът. — Цялото й трудово досие, служебната й кореспонденция. Абсолютно всичко.

— Ще наредя на Джанис да събере исканите от вас документи при първа възможност — отвърна Макдугъл. — Нещо конкретно ли търсите?

— Да. Търся конкретно да разбера кой я е убил и защо.

— Предполагам това внася яснота.

— Какво е участието на Джоуи Слейд в компанията — попита Лонг.

— По-внимателно, детектив — отвърна Макдугъл. В тона му се прокрадна заплаха, макар той все още да се усмихваше. — Във ваш интерес е да не повдигате тази тема.

— В търговския регистър е посочен като един от собствениците. Има ли някаква причина, ако разбера какъв е делът му, да го ядосам с нещо?

Усмивката на лицето на Макдугъл изчезна.

— Познавам ви, детектив, и знам кой сте. Вие сте от онези, които по-скоро биха защитили принципите си и бихте застреляли партньора си, отколкото да кривнете от правия път. Възхищавам ви се. Възхищавам се и на Дон Кихот, но вятърните мелници всеки път го побеждават.

— Ще задам въпроса си отново. Каква е ролята на Джоуи Слейд в тази компания?

Макдугъл сведе поглед. След секундно размишление отвърна:

— Господин Слейд е инвеститор в тази компания. По силата на закона той е скрит съдружник във всичките търговски сделки.

— И е поверил представителството и управлението на вас?

— Така е. Аз съм надежден съдружник и на мен може да се разчита.

— Той има ли кабинет тук?

— Не. Дори не знам дали изобщо е стъпвал в тази сграда. Само аз и Джанис работим тук. Останалото е склад. Както казах, той е скрит съдружник.

— Ами Елизабет Конър?

— Какво за нея? Тя е мъртва.

— Тя идвала ли е тук?

— Откъде да знам? Аз не познавам всички хора, които работят тук. Никога не съм се срещал с тази жена, така че дори духът й да влезе в този момент в стаята, няма да я позная.

— И дори не сте разговаряли с нея по телефона?

— Не, защо?

— Само питам. — Лонг извади от джоба мобилния си телефон и копие от телефонната разпечатка на Елизабет Конър, след което набра маркирания номер.

— Какво правите? — попита Макдугъл.

— Проверявам нещо.

Телефонът на бюрото на Макдугъл иззвъня. Той погледна към апарата, после отново към Лонг. На второто позвъняване Джанис вдигна от приемната.

— 355 Уотър Стрийт — ясно и отчетливо произнесе тя.

— Благодаря, Джанис — отвърна Лонг и затвори телефона. — Интересна работа, господин Макдугъл. Елизабет Конър е звъняла на този номер пет пъти през месеца, преди да бъде убита. Всеки от разговорите е продължил повече от пет минути. Два от разговорите са над десет минути. Казвате, че тук работят само двама души — вие и Джанис — но и двамата твърдите, че не сте говорили с нея. Как се получава така?

— Време е да си вървите — каза ирландецът.

— Може да продължим в полицейския участък — отвърна детективът.

— Съгласен съм. Обадете се на адвоката ми, когато ви е удобно. Ще дойда начаса. — Макдугъл бръкна в чекмеджето и извади визитна картичка. — Телефонният му номер е най-отгоре. Един от най-добрите в града. Няма да са минали и няколко минути и ще съм излязъл от участъка.

Лонг прочете визитната картичка и се намръщи. Беше напечатана върху дебел картон с релефни букви и гласеше: Адвокатска кантора на Скот Т. Фин.

На ченгето му се стори, че ей сега ще повърне.

— Нещо не е наред ли? — попита Макдугъл.

— Ще се свържа с вас, като ми потрябвате отново, господин Макдугъл. — Лонг се изправи. След като отиде до вратата, се обърна и добави: — Последен въпрос, господин Макдугъл. За какво говорехте с госпожица Конър, когато тя ви звънеше?

— Върви на майната си — отвърна му той.