Зодия убиец

Трийсет и девета глава

Час по-късно Бюканън седеше в кабинета си на втория етаж на къщата, разположена на Луисбърг Скуеър. Виеше му се свят. Нищо вече не беше наред, всичко се беше объркало. Усещаше стягане в гърдите, което му пречеше да диша нормално. Може би беше получил инфаркт и може би така беше по-добре.

Разхлаби вратовръзката си, макар че още беше рано за това. Телефонният разговор с адвоката му не го успокои ни най-малко. От полицията мълчаха, засега нямаше заповед за арест, но нищо не показваше, че детектив Лонг ще бъде отстранен от разследването. Очевидно малцина в полицейския отдел имаха доверие в него, но още по-малко бяха тези, които искаха да ги заподозират в пристрастия към политик.

До изборите оставаха само две седмици. Ако само можеше да се държи дотогава… Сенатът беше като непробиваема крепост, от която имаше възможност да се отбранява срещу всеки и срещу всичко. Можеха да го свалят оттам само по волята на избирателите и само след като изтече шестгодишният му мандат. Паметта на народа беше смешно къса. Ако успееше да спечели и тези избори, всички проблеми щяха да се превърнат в бледи спомени.

Засега обаче всичко сякаш се изплъзваше от ръцете му.

Не чу как се отвори вратата. Беше седнал в стола си, облегнат назад. Беше се загледал през прозореца към площада пред имението. Когато се обърна, Катрин стоеше на вратата и го гледаше с онзи покорен и в същото време превъзхождащ поглед, който беше нейна запазена марка. Този поглед винаги го вбесяваше. От нея би излязла добра мъченица.

— Какво? — попита той, без да става.

Тя продължи да го гледа. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук. Беше уморена. Уморена и стара. От години му изглеждаше уморена и стара — още едно нещо, което разпалваше гняв у него. А до какви висоти би могъл да стигне в политиката, ако имаше свястна жена и семейство.

— Какво? — попита отново той, този път по-високо, от което тя подскочи.

— Тръгвам — каза Катрин.

— Накъде? Да похарчиш повече от моите пари? — Той й хвърли изпълнен с ненавист поглед, като се надяваше тя да го разбере. Съдейки по физиономията й, тя определено го разбра.

Катрин поклати глава.

— Тръгвам си.

— Чух те вече. Попитах те къде о… — Той внезапно млъкна, щом схвана смисъла на думите й.

— Брук идва с мен.

Той стана. Ръстът му винаги й беше действал заплашително. И сега се изплаши.

— Значи плъховете напуска потъващия кораб. — Гласът му беше тих, но заплашителен. — Само две седмици преди изборите.

Тя остана на мястото, макар позата й да издаваше страх.

— Няма да кажем нищо на медиите — отвърна тя почти шепнешком. — Ще се появим с теб по време на кампанията.

Той кимна и се приближи още.

— О, ще бъдеш на кампанията и още как. Защото няма да си тръгнеш. Нито сега, нито когато и да било.

— Напротив, ние ще…

Бюканън усети как злъчта заседна като буца в гърлото му. Ръката му я сграбчи за гърлото, прекъсвайки думите й. Беше приятно да я накара да замълчи. И беше правилното нещо. Приближи се още повече, все още стискайки я за гърлото, и силно блъсна главата й в стената зад нея. Викът й беше заглушен, тъй като той притискаше трахеята й. Наведе се на сантиметри от лицето й, за да може тя да почувства диханието му, и добави:

— Ти не струваш и пукната пара. Разбра ли? Пукната пара. И въпреки това аз останах с теб. Всеки мъж с малко мозък в главата си на мое място би те захвърлил на пътя още в началото, но аз не го сторих. Примирявах се с твоята безполезност и с увяхващата ти хубост, с твоята слабост. Правех го от съжаление. А сега, след всичко, което изтърпях от теб, ти искаш да ме напуснеш?

Тя кимна, въпреки че продължаваше да я стиска за врата.

— Напускам те — каза задавено.

Той я удари силно по бузата. Би я ударил с юмрук, но тя му трябваше за кампанията. Зачервеното място можеше да се прикрие с грим, синините и сцепените устни — не. Ах, само как копнееше да й хвърли един хубав бой, какъвто тя заслужаваше. Да й счупи носа, за да й покаже кой командва парада. Може би след изборите щеше да го направи.

За негова изненада Катрин се извъртя и се изскубна от потната му ръка.

— Напускам те! — извика тя, скочи на крака и понечи да изтича през вратата.

Той я сграбчи за косата и я издърпа назад. Яростта взе връх и той престана да мисли за следите по лицето й. Тласна я с всичка сила към стената и тя се удари с главата. Чу как изпука черепът й. Усещането беше приятно. Хвана я за раменете, завъртя я към себе си и с юмрук я удари в корема. Тя се преви на две, падна на колене и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Той коленичи до нея, отново се надвеси на сантиметри от лицето й, тонът му беше равен:

— Ти няма да ме напуснеш — бавно изрече. — Разбра ли ме добре?

Тя поклати глава, все още жадно поемайки въздух.

— Напротив — отвърна тя и отново вдиша дълбоко. — Напускам те. Отивам си.

Той я хвана за врата и я придърпа към себе си. Поклати глава и я погледна в очите.

— Никога няма да стане. Първо ще те убия.

Лонг се подпря с ръце над мивката в мъжката тоалетна в сградата на полицията. Пусна топлата вода да се източи, докато не стана вряла, наведе главата си и с шепи плисна в лицето си. После спря горещата и пусна студената вода, след което отново се наведе. Ако мивката беше достатъчно голяма, щеше да потопи главата си. Спря студената вода и повтори процедурата още два пъти. Чувстваше се победен и унизен. Надяваше се рязката смяна на температурата да му помогне да се почувства по-добре. Но не би.

Взе две хартиени кърпи от ролката, избърса си лицето и излезе. Имаше да върши работа.

Расин седеше на стола до бюрото му.

— Как мина с жена му? — попита тя.

Той седна и поклати глава.

— Нищо ли?

— За малко да се поддаде. На косъм беше.

— Какво се случи?

— Дъщеря й влезе. Видях го в очите й. В един миг тя си представи всичко онова, което ще загуби. Беше на ръба, но не намери сили да скочи.

— Не можеш да я виниш.

— Мислиш ли?

— За такива пари — да, мисля.

Лонг се намръщи.

— Казах ли ти, че я бие?

— Не. — Тя отвори широко очи. — Сигурен ли си?

Той кимна.

— Сигурен съм.

— Откъде? Тя ли си призна?

— Можеше и да признае. Не че се нуждаех от нейното потвърждение. Познавам следите. — Погледна я и разбра по очите й, че тя се съмнява в думите му. — Ти не си преживявала подобно насилие. Ако беше — ако страхът беше част от детството ти — щеше да познаеш на мига. Няма нищо по-очевидно.

— И тя продължава да го защитава? Но защо, за бога?

— Защото така правят жените като нея. Така правят в повечето семейства. То е като да гледаш многократно един филм с лош край. Иска ти се да се разкрещиш на героите на екрана, да ги предупредиш как ще свърши всичко. Но в живота никога не става така. Филмът винаги свършва по един и същи начин, каквото и да правиш.

— Има ли някакъв шанс да размисли?

— Едва ли. Тя зае защитна позиция. Щом се стигна дотам, оттук нататък ще си намери оправдание за всичко.

— И какво тогава?

— Ще продължим да действаме по тъч линията. Ще изкопчим още информация за финансирането на кампанията. Ще видим дали можем да привлечем на наша страна други служители на Иймън Макдугъл. Освен това ще се опитаме да докажем, че Бюканън е баща на Скот Фин. Имаме много нишки, които можем да дръпнем и да започнем разплитането. Ако дръпнем достатъчно силно, рано или късно ще се разплете цялото кълбо.

Докато говореше, Джули видя, че в стаята влезе някаква млада жена. Беше висока и красива, с кестенява коса и изваяни черти на лицето — несъмнен признак за добър произход. Тя изглеждаше объркана и смутена. Първоначално погледът й се местеше блуждаещо из стаята, докато не се спря на Лонг.

— Проклет да съм! — възкликна детективът.

— Какво? — Джули вдигна очи към жената. Лонг усети нещо като мимолетна ревност у нея. — Коя е тази — попита Расин.

— Брук Бюканън. Дъщерята.

Джули повдигна изненадано вежди.

— Сериозно?

— Да.

— Охо! — Тя отново погледна към девойката, после пак към него. Забрави ревността. — Може пък този път филмът да има различен край.

Брук Бюканън седеше срещу Лонг и Расин в стаята за разпити. От двамата ги делеше само една маса. Тя беше забола поглед в дланите си в скута.

— Иска ми се никога да не се беше захванал с политиката — каза. — Преди това беше по-добре. Не казвам, че беше идеално, но беше по-добре. Сега, след като баща ми е под такъв огромен стрес… — Вдигна очи към тях, после отново ги сведе, сякаш да ги гледа й причиняваше физическа болка. — Този стрес трябваше да избие някъде, нали?

— В майка ви?

Тя кимна.

— Знаех, че се бият още докато растях, но тогава не се случваше много често. Мислех си, че е нещо нормално. — Тя нервно раздвижи пръсти, после си пое дълбоко дъх. — Днес видях майка ми в нейната стая. Криеше се. Имаше драскотини по главата, синини по лицето. Шията й е силно зачервена. Заплашил я е, че ще я убие. Съдейки по вида й, днес е бил доста близо да изпълни заканата си.

Лонг и Расин се спогледаха.

— Тя трябва да дойде тук — каза Джули. — Трябва да се оплаче, за да може да го задържим.

Брук Бюканън поклати глава.

— Никога няма да го направи. Твърде е уплашена и освен това смята, че вината за сегашното състояние е само нейна. Дори не знае, че съм дошла тук. Не иска никой да разбере.

— Той ще я убие — каза Расин. — Давате си сметка, нали? Рано или късно ще го стори.

Брук кимна.

— Напуснахме къщата, отидохме да живеем при приятели за няколко дни. Страх ме е само, че тя отново ще се върне при него. Затова съм дошла. Искам да го видя зад решетките.

— Вас удрял ли е? — попита детективът.

— Не. — Тя трескаво поклати глава, та чак накара Лонг да се усъмни следвало ли е изобщо да задава такъв въпрос. — На няколко пъти щеше да ми посегне и дори го виждах как замахва, но винаги се спираше и никога не пресичаше чертата. Понякога аз го дразнех и предизвиквах само за да видя дали ще го направи.

— Защо? — попита Расин.

Тя сви рамене.

— Не знам. Сигурно защото си мисля, че ако удари мен, няма да удари майка ми. — Брук затвори очи и въздъхна, сякаш се чувстваше ужасно уморена. — А сигурно, за да го накарам да престане да се преструва. За да се разкрие истинското му лице. Може би тогава ще можем да се разделим по-безпроблемно.

— Ако майка ви не дойде тук и не подпише собственоръчно жалбата си, боя се, че не можем да направим много — рече Лонг. — С какво друго можем да ви помогнем?

— Ето това е въпросът. Аз исках да ви питам с какво аз мога да помогна. — Тя го погледна в очите. — Наистина ли той е убил онази жена? Сигурни ли сте?

Той поклати глава.

— Не напълно. Има такава вероятност обаче.

— И наистина е имал дете от нея?

Лонг не отговори.

— Искам да знам. Не искам нищо лошо да се случи с майка ми. Какво да сторя?

— Можете ли да ни предоставите информация за финансирането на неговата кампания? Неговите дарители и банкови сметки?

Тя поклати глава.

— Аз не участвам в кампанията. Нужна съм му само когато трябва да се направи снимка на идеалното семейство. Каква ирония само, а?

— Каквото и да ни дадете, ще ни е от помощ — окуражи я Лонг.

— Дори не знам какво да търся. — Брук навъси чело.

— Ами за онова другото? За сина й. Има ли начин да помогна да разберем дали сме от един баща?

Лонг погледна към Расин.

— Трябва да вземем проба и от Фин — каза тя, разгадала мисълта му. — Но това наистина ще даде отговор на въпроса ни.

— Колко време ще отнеме? — попита Брук.

— Ако в един ден вземем проби от теб и от Фин и ако Лонг притисне лаборантите, ще разполагаме с резултатите за ДНК до утре — обясни Джули.

— Мислите ли, че той ще се съгласи? — попита момичето.

— Има само един начин да разберем — отговори Лонг.

— По-добре ли се чувстваш? — Фин попита Сали. Все още не можеше да разчита емоциите й, затова винаги се чувстваше неловко, когато се опиташе да я утеши. Предполагаше, че сблъсъкът с бодигардовете на Бюканън силно я е разтърсил, и искаше да й покаже, че преживява заедно с нея. Беше я извел навън, за да й купи сладолед, после я беше върнал в кантората. Когато беше отчаян и не знаеше какво да прави, намираше подкрепа в сладкото. Откакто Сали се беше преместила да живее при него, двамата бяха изяли не един и два сладоледа.

— Аз и преди не се чувствах зле — отвърна момичето.

— Но плодовият сладолед е наистина много добър.

— Пак заповядай.

— Какво има?

Фин поклати глава.

— Не съм много добър в това.

— В кое?

— Днес наби двама въоръжени сто килограмови мъже. Не знам как да реагирам и какво трябва да изпитвам. Да ти се развикам ли? Да ти напомня, че ако не бях отворил вратата навреме, щеше да отнесеш хубав бой? Да те прегърна силно, защото съм щастлив, че си невредима?

Сали направи физиономия.

— Ти ми кажи, защото аз не знам каква трябва да е ролята ми.

Тя изсмука със сламката остатъка от млечния шейк и рече:

— Аз не съм лесно хлапе. И си го знам.

— В известно отношение ти си най-послушното хлапе на света. Просто аз нямам голяма възможност да играя пълноценно ролята си на баща.

Тя въздъхна.

— Мисля, че няма да мога да се променя.

— Аз и не искам. По дяволите, дори не знам какво трябва да прави един баща. Не съм имал модел за подражание като малък, затова съм объркан.

— Може би аз не се нуждая от типичния баща. Не традиционния. Може би така си си добре. Когато растеш с майка наркоманка и баща крадец, традициите губят значението си. Не че сме прекарвали заедно много време край пианото и сме пели песни.

— Тогава ще караме както досега. Ден за ден?

Тя кимна.

— Ден за ден.

В този момент иззвъня телефонът.

Адвокатът вдигна слушалката:

— Фин на телефона.

— Господин Фин, аз съм детектив Лонг.

Космите на врата на Фин настръхнаха.

— Какво искате?

— Кръвна проба.

— Защо? Да не би да съм заподозрян? Ще ми лепнете някакво обвинение само за да се позабавлявате?

— Не е това.

— Не е ли?

— Искаме да проверим вашата версия за сенатор Бюканън, да разберем дали той ви е баща. Кой знае, може наистина да сте попаднали на някаква следа. Дъщеря му е съгласна да ни помогне. За да разберем обаче, ни е необходима ваша ДНК проба.

Фин се намръщи.

— Каква е тази смяна на настроението?

— Има ли значение?

— Има?

— И защо?

— Защото не ви вярвам. Знам само, че се опитвате да го защитите. Как мога да съм сигурен, че няма да изхвърлите моята проба и да ме излъжете, че резултатът е бил отрицателен?

— Предполагам, че няма как да сте напълно сигурен — отвърна Лонг. — Но аз не работя по този начин. Ще трябва просто да го приемете.

— Лесно е да се каже.

— Искате ли да хванете убиеца на майка ви? Давам ви възможност да го сторите. Давам ви шанс и да си отговорите на един от най-важните въпроси в живота ви. Готов ли сте да приемете предизвикателството?

Фин погледна към Сали. Тя пък тревожно гледаше към него.

— Готов съм — отговори. — Ще съм при вас след няколко минути.

— Ченгетата ли бяха? — попита Сали, щом той затвори.

Той кимна.

— Ще направят ДНК тест, за да проверят дали Бюканън ми е баща.

— Как ще го понесеш, ако ти е баща?

— Не знам, ще видим. — Стана, смачка хартиените салфетки и ги пъхна в купичката от млечния шейк. — Ти изяде ли си твоя?

Тя кимна и му подаде празната си купичка.

На път за кухненския бокс взе чашата с вода, която беше дал на Бюканън. Отиде при мивката и сложи вътре купичките, след което изля чашата. Преди обаче да сложи чашата в съдомиялната, се замисли. Взе чашата, вдигна я на светлината и я огледа. Върху стъклото бяха останали отпечатъци — отпечатъци на мъжа, който най-вероятно беше негов баща. Прималя му и му се догади. Беше си изградил собствен живот. Не беше от хората, които се оставят съдбата да диктува съществуването им. И въпреки това в момента имаше чувството, че е изгубил контрол върху всичко. Животът му диктуваше какво да прави, а не обратното. Това никак не му харесваше.

Той пусна водата, изми си лицето и се избърса с хавлиената кърпа. Трябваше да поеме отговорност за живота си. Нямаше значение дали Бюканън му е баща или не, този факт не променяше същността на Фин, нито неговите постижения. Време беше да го приеме. Твърде много хора зависеха от него, за да си позволи да бъде слаб.

Фин се изправи и се отърси от негативните мисли. Време беше веднъж завинаги да получи интересуващите го отговори.