Зодия убиец

Трийсет и втора глава

Брайтън се намираше в покрайнините на Бостън, на осем километра западно от Копли, по средата между кампусите на Бостънския университет и Бостънския колеж. Районът притежаваше бохемската атмосфера на Гринидж Вилидж и Хейт Ашбъри и ревностно се стараеше да бъде на същото ниво. По улиците имаше ателиета за татуиране и магазини за евтини мебели с имена като „Дворец на матраците“ и „Семпло обзавеждане“. По тротоарите гъмжеше от студенти и хора на по двайсет и няколко години, с китари на раменете и с бръснати глави, за да демонстрират омразата си към всичко буржоазно.

Лонг стоеше на Брайтън Авеню и гледаше към апартамента над един магазин за употребявани музикални инструменти. Провери в тефтерчето си, за да е сигурен, че това е мястото, влезе и се изкачи по стълбите.

Беше прекарал деня в четене на архиви и по-специално на информация за политически дарения и проверка на адреси. С една дума, жизненонеобходимото в неговата професия проучване. Иймън Макдугъл и партньорите му оглавяваха обширна и внушителна империя от законни и полузаконни дейности, които привидно нямаха нищо общо една с друга. Освен „Рескю Файнанс“ — корпорация „355 Уотърстрийт“ притежаваше контролни дялове в два гаража, пицария, италиански ресторант, няколко жилищни сгради за отдаване под наем и магазин за спортни стоки, както и няколко други предприятия. В момента Лонг държеше списък с над петдесет служители заедно с адресите им, политическите им дарения и основните данни за техните заплати и начин на живот. Досега беше потърсил петима от тях, безуспешно търсейки някой, който да потвърди подозренията му за незаконното финансиране на кампанията. Трима не си бяха вкъщи, а другите двама отказваха да говорят. Той обаче нямаше намерение да се предава.

Матю Пилар беше офис мениджър в един от гаражите, собственост на Макдугъл и съдружниците му. Според информацията, която беше събрал, Пилар наскоро беше завършил вечерна програма по бизнес на Бостънския университет, където се беше проявил в най-добрия случай като посредствен студент. Младежът също така свиреше на бас китара в местен бар, наречен „Няма смисъл да се живее“ — Лонг беше сигурен, че името привличаше като мухи на мед сърдитото поколение на двайсетгодишните.

Вратата на апартамента спешно се нуждаеше от боядисване, а мокетът в коридора миришеше на бира и мазни храни. Лонг почука и зачака. Нищо не се чуваше. Беше се обадил в гаража, за да провери дали Пилар е на работа, но оттам му казаха, че днес е почивният му ден. Почука отново и чу недоволен стон, след което нещо тежко падна на пода. Отвътре се чу дрезгав младежки глас:

— Чакай малко!

— Господин Пилар? — провикна се Лонг. — Мат?

— Чакай малко! Сега идвам!

Детективът почака, облегнат на стената. Вратата се отвори и пред него се показа млад мъж с разрошена дълга коса. Младежът примижа и попита:

— Да?

— Ти ли си Мат? — Тонът на Лонг беше дружелюбен, сякаш го изпращаше общ приятел. Усмихна се. — Мат Пилар?

— Ъхъ. — Младежът все още изглеждаше объркан, но поведението на посетителя не му даде повод за безпокойство.

Лонг показа значката си, без да престава да се усмихва.

— Аз съм детектив Лонг от бостънската полиция. Ще имаш ли против да вляза и да поговоря с теб?

Иймън Макдугъл седеше в креслото си, облегнат назад, сключил пръсти върху обемистия си корем.

— Ти успя, Фини — с радост рече той. — Ти, златно копеле, ти наистина успя!

Адвокатът запази сериозно изражение.

— Успях.

Питър Мичъл му се беше обадил само час след срещата им. Фин седеше на бюрото си и се занимаваше с обичайната бумащина, когато телефонът звънна.

— Имате сделка — каза прокурорът. — Ние получаваме документите и записите и в замяна оттегляме обвиненията срещу Кевин Макдугъл.

— Кога? — попита Фин.

— Когато поискате. Щом ми дадете нещата, пускам молбата за оттегляне.

— И името ми няма да фигурира?

— Няма.

— И няма да предприемате нищо срещу Джоуи Слейд в следващите два дни?

— Разполагате с утрешния ден и с нощта — отвърна Мичъл. — Хората ми искат да пристъпят към действие във вторник. Искаме да обявим арестите преди вечерните новини. Това ви дава ден и половина.

Фин добре разбираше този начин на мислене. Петък беше черна дупка за новините. Каквато и новина да излезеше, тя получаваше минимално внимание от страна на аудиторията. Окръжният прокурор искаше да направи медийна сензация преди уикенда, Фин пресметна времето наум. Ако прекратяха делото срещу Кевин Макдугъл същия следобед, той щеше да има достатъчно време. Двайсет минути по-късно вече беше в кабинета на окръжния прокурор, а след още двайсет минути молбата за оттегляне на обвиненията беше пусната в съда. Фин се насочи право към офиса на Макдугъл в Челси.

— Как успя да го извъртиш? — попита мафиотът. От усмивката сякаш щеше да се разтопи цялото му лице.

— Има ли значение?

Лицето на Макдугъл помръкна, но само за миг.

— Не — каза той. — Мисля, че няма. Щом искаш да си имаш тайни, така да бъде. Но свърши дяволски добра работа. Заслужаваш моите поздравления.

— Не го направих за поздравления — отвърна Фин. — Направих го, защото имахме уговорка. Уговорка, която очаквам от теб да спазиш.

Ирландецът кимна и небрежно махна с длан — жест, с който искаше да каже на Фин, че няма за какво да се притеснява.

— Аз винаги удържам на обещанията си. — Макдугъл стана и отиде до металния шкаф с досиетата. Извади ключове от джоба си, отключи и взе папка от шкафа. — Ето, заповядай. — Той хвърли папката на адвоката, след което се върна и седна отново зад бюрото.

Фин подържа няколко секунди папката в ръцете си, загледан в нея, без да я отваря. После си пое дълбоко дъх, отвори я и се зачете.

Вътре имаше само няколко листа, предимно колони с цифри, датиращи отпреди десет години. Счетоводни баланси.

— Нищо не разбирам — каза. — Ти ме увери, че всички отговори са вътре.

— И те са там, Фини, там са.

— Тук виждам само, че ти е дължала пари.

Макдугъл кимна.

— Именно.

— Значи ти си я убил?

— Не, не съм.

Фин помаха с папката под носа на Иймън.

— Тогава какво?

— Тя не беше убита заради това — отвърна мафиотът. — Тя взимаше пари назаем от мен от години и беше затънала до гуша в дългове. Знаеше, че скоро ще настане денят на разплатата, и не можеше да го понесе. Затова намери начин да ми се отплати. Така го нарече тя.

— Не разбирам — повтори адвокатът.

— Изнудване. Най-сигурният начин да си мишена за някого е да станеш опасен за него. Да кажеш на някого, че ще разкриеш тайната му. Тайната. Онова, което той не иска другите да узнаят. Този човек тогава решава да плати или… — Иймън разтвори длани, сякаш за да внесе повече драматизъм в разговора.

— Кой? — настоя Фин.

— Един много влиятелен човек. Влиятелен и богат.

— Кой е той?

— Джеймс Бюканън. Той уби майка ти, Фини.

— Сенаторът? — почти шепнешком попита адвокатът. — Но защо?

— Защото той ти е баща. — Макдугъл се облегна назад и се разсмя гърлено, така че боята на стените едва не падна. — Можеш ли да повярваш, Фини? Ти? Копеле на един американски принц. Кралска особа от Новия свят — ето това си ти. Как се чувстваш сега?

Фин поклати глава.

— Не, не може да бъде.

— О, напротив, може. Това беше последната игра на майка ти. Когато заплаших Лизи, че по един или друг начин смятам да си събера дължимото, тя ми каза, че има начин да ми върне парите. Каза ми, че имала тайна — тайна, която може да унищожи най-богатия човек в щата. В началото не й повярвах. Лизи беше хитра кучка и можеше да спечели състезание по надлъгване. Затова реших да проверя. Тя ми беше казала истината и започна да събира парите. Преведе ми две суми и по всичко личеше, че скоро ще сме квит. А вечерта, когато трябваше да направи последната вноска, изчезна. Ей така, сякаш потъна вдън земя.

— Не ти вярвам.

— Ако искаш вярвай, ако искаш не, но това е истината. Помислих, че ме разиграва, затова отидох в апартамента й. Открих я на пода. За малко не напълних гащите. И преди бях ходил в апартамента й, затова знаех, че отпечатъците ми са навсякъде. Не можех да се оставя да ме въвлекат в това — представи си какъв оргазъм щяха да получат ченгетата — затова се обадих на един човек на име Коул да оправи нещата. Специалист. Той почисти мястото, погрижи се да не останат никакви доказателства, че съм бил в апартамента. Остави на полицията само една жертва на обикновено бандитско насилие.

— Бюканън е убил майка ми? — на Фин все още му беше трудно да го приеме.

— Той е зъл човек. И мен ме прецака. Платих огромни суми, за да го изберат, а после, когато имах нужда от него, той се покри.

— Значи сега искаш да се отървеш от него? Искаш да си отмъстиш чрез мен?

Макдугъл стана сериозен.

— Направи каквото е необходимо, Фини — каза той. Ти отърва момчето ми от затвора. Спази твоето обещание, сега аз спазвам моето. Как ще използваш информацията си е изцяло твоя работа.

Фин почувства, че губи почва под краката си. Не вярваше на Иймън Макдугъл. Мъжът нямаше никакъв морал и лъжеше на поразия. И въпреки това думите му звучаха правдоподобно. В тях имаше някакъв смисъл, някаква логика. Макдугъл го използваше, но като че го използваше, казвайки му истината.

Адвокатът се изправи, целият разтреперан.

— Още нещо, Фини — каза Макдугъл.

Фин го погледна. Стори му се, че сякаш гледа през замъглено стъкло. Чувстваше се отдалечен, дистанциран и изолиран от всичко около него. Сякаш беше изгубил старата си идентичност, а новата не му пасваше.

— Какво? — попита пресипнал.

— Прави каквото искаш със сенатора. Това си е между теб и него. Но не ме замесвай, ако решиш да огласиш публично аферата. Ако кажеш на полицията, че си го научил от мен, ще те преследвам до дупка. Ще пратя същия човек, който почисти сцената на убийството. Само че този път, ако тръгне по петите ти, няма да остави труп. Няма да могат дори да идентифицират останките ти, ако разбираш какво имам предвид?

Фин се замисли за сделката, която беше сключил с прокуратурата. Животът му сега зависеше от надеждата, че няма да има изтичане на информация оттам.

— Да — каза. — Разбирам.

Той се обърна и тръгна към вратата. Тъкмо преди да отвори, Макдугъл се изсмя зад гърба му.

— Горе главата, Фини. Може да си изгубил майка си за втори път, но поне откри баща си.

Коул седеше в мерцедеса си пред офиса на Макдугъл. Беше паркирал в дъното на паркинга, по-близо до водата. Държеше ябълка. Взе нож и я разряза. Острието леко докосваше палеца му с всяко движение.

Адвокатът излезе от сградата. Изглеждаше объркан и смутен. Тръгна към колата си, но в един момент се обърна и пое обратно към офиса. На половината път се спря, остана замислен и погледна няколко пъти ту към колата, ту към сградата. На лицето му ясно беше изписана нерешителност. Трябваха му няколко секунди, за да вземе окончателно решение. Накрая той отиде при колата, качи се и потегли.

Коул пъхна последното парченце ябълка в устата си и последва колата на адвоката на безопасно разстояние. Макдугъл му беше разкрил какво ще каже на адвоката, затова сега той имаше доста добра представа накъде се е запътил Фин. Коул щеше да стои близо до него, да го наблюдава, но щеше да се намеси само в краен случай.

Той обаче знаеше, че рано или късно това щеше да се случи.