Зодия убиец

Двайсет и осма глава

— Трябва да я измъкнем оттам. — Фин тръгна към предната врата, но Козловски го спря.

— Трябва да помисля — каза той.

— Мисли бързо. Знаеш ли какво ще направи с нея, ако я намери вътре?

— Тя е хитра, вероятно ще успее да се скрие от него.

— Вероятно? Майната им на вероятностите. — Адвокатът изтича обратно до задната врата и я побутна, но тя не помръдна. Промуши глава и тихо извика: — Сали!

Отговор не последва.

— Сали!

Той натисна вратата по-силно и пантите изскърцаха. Козловски бързо го настигна и го издърпа.

— Като шумиш, няма да й помогнеш. Колкото повече внимание привличаме, толкова по-голяма е вероятността да я хванат.

Фин изпадна в силна паника. Отново се насочи към предната врата.

— Аз влизам вътре, за теб не знам.

Козловски го сграбчи.

— Ако сега влезем, с всички ни е свършено. Иймън ще повика биячите си и за броени минути това място ще прилича на събрание на терористите от ИРА. Най-добре за нея е, ако той свърши това, за което е дошъл, и си замине по живо по здраво, без изобщо да разбере за присъствието й. Не мисля, че тя ще тръгне сама да се показва, нито пък че той ще може да я намери.

— Готов ли си да се обзаложиш с живота й? Защото точно това правим.

Козловски го изгледа напрегнато, след което кимна.

Фин закрачи напред-назад, силно развълнуван. Накрая каза:

— Добре, няма да влизаме. Но тогава трябва да се подготвим в случай че играта загрубее. Чуем ли някакъв шум вътре, влизаме незабавно. Точка по въпроса.

Приятелят му отново кимна.

— Имаш ли оръжие?

Адвокатът поклати глава.

Козловски вдигна крачола си и извади от кобура на глезена трийсет и осем калибров пистолет.

— Този ми е резервният — каза и го подаде на Фин. После бръкна в сакото и извади триста петдесет и седем калибров револвер „Магнум“. — Ще се приближа тихо до вратата откъм тази страна. Ти заобиколи сградата и ела от другата страна.

— Добре.

— Внимавай — предупреди Козловски. — В колата има шофьор, а не знаем дали няма и други. Вероятно не, но е по-добре да сме готови.

Фин кимна.

— Ако чуя нещо необичайно, влизам — предупреди партньора си той.

— Няма нужда да ми го казваш. Ако чуя шум отвътре, аз сам ще те изпреваря.

Вътре в склада беше тъмно като в рог. Сали пипнешком се придвижи покрай стената, пристъпвайки внимателно. Тя мразеше тъмнината и част от нея сега искаше да е останала при Лиса. Фин обаче имаше нужда от помощта й и тя не можеше да откаже.

Дори не й беше минало през ума, че може да се затрудни в придвижването до предната част на сградата. Тя имаше добро чувство за ориентация и реши да се придържа към стената, докато не стигна до първата врата. Ако сериозно беше обмислила действията си, щеше да вземе фенерчето от Коз, но прекалено много бързаше, отчасти за да пресече всякакви протести от страна на Фин. Сега обаче съжаляваше за прибързаното си влизане.

Опипа джоба си за мобилния телефон и установи, че го е забравила в апартамента на Лиса. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи напред в мрака.

Придвижването покрай стената се оказа невъзможно. По цялото й продължение бяха подредени стоманени рафтове, а пред рафтовете — сандъци и щайги. След като измина около пет метра, се натъкна на непреодолимо препятствие и се принуди да завие надясно. Предположи, че завоят, който направи, е деветдесет градуса, но нямаше как да е сигурна. След още три метра се спъна в някакъв сандък, претърколи се на пода и си удари главата в нещо, което приличаше на метален шкаф. Изруга и стана, огледа се в тъмнината. Никъде не се виждаха прозорци, в непрогледната тъмнина не можеше да различи дори силуетите на предметите.

Тръгна отново напред, но отново се препъна в сандък. От падането загуби ориентация и не знаеше откъде е дошла и накъде отива. Протегна ръце в тъмното, за да опипа предметите наоколо. Металният шкаф се беше озовал от дясната й страна. Изведнъж усети някаква неприятна миризма. Изгубена в мрака, тя сякаш беше попаднала в плен, в капана на този зловещ склад. Въздухът стана някак по-труден за дишане. Ако можеше да се ориентира от коя посока е дошла, щеше да тръгне обратно, ако не за друго, за да вземе проклетото фенерче от Козловски и да глътне малко чист въздух. Сърцето й биеше като лудо.

Тръгна отново, движена от страх, коленичи, за да не се спъне пак, и продължи нататък с пълзене. Отчаяно искаше да намери изхода. Всеки път, когато пръстите й напипваха ново препятствие, паниката й нарастваше, но тя си наложи да се движи, наложи си да преодолее страха и продължи да опипва терена пред себе си. По едно време напипа някаква груба материя, увита около нещо със заоблена форма, което първоначално й се стори като рамо на човек. За малко не извика от страх, но прехапа устни и се удържа. След още миг осъзна, че е навит мокет.

Изведнъж, подобно на слънчев лъч след силна буря, пред нея блесна светлина. Идваше от процепа в долната част на някаква врата. Не можеше да види добре какво се случва от другата страна на вратата, но светлината беше достатъчно, за да различи очертанията на препятствията по пътя й.

Когато стигна до вратата, дишането й се беше учестило неимоверно. Едновременно един след друг я заливаха пристъпи на паника и облекчение. Лишена от кислород, тя не беше в състояние да мисли нормално. Завъртя дръжката и отвори.

Озова се в кабинет със сив мокет на пода и голямо дървено бюро. До шкафа с папки имаше канапе. Срещу бюрото бяха поставени две кресла. След пълната тъмнина светлината я заслепи и тя засенчи с длан очите си. Щом свикна със светлината, забеляза мъж, застанал до бюрото, с гръб към нея. Не беше помисляла, че в сградата може да има друг човек. Поради тази причина видът му я разконцентрира и смути. Понечи да отвори уста, но мъжът я изпревари и заговори пръв:

— Здравей.

Сали не разпозна гласа. Беше спокоен, дори донякъде дружелюбен. В този миг осъзна, че е попаднала в голяма опасност.

Фин беше застанал до северозападния ъгъл на сградата, на десетина метра от предната врата, приведен подобно на спринтьор преди бягане, напрегнат, стиснал здраво пистолета, който му беше дал Козловски. От мястото си имаше видимост към колата на Макдугъл. Зад волана на колата седеше мъж, облегнал леко главата си назад, със затворени очи и отворена уста.

Макдугъл беше влязъл в сградата сам, което означаваше, че са само двама. Боят щеше да е наравно за него и Козловски. Освен ако Иймън не повикаше подкрепление. Най-добре беше да действат още сега. Лесно щяха да обезвредят шофьора, тъй като елементът на изненадата беше на тяхна страна. Но перспективата да щурмуват предната врата, откъдето щяха да се превърнат в лесни мишени за Макдугъл, не ги блазнеше.

Освен това Козловски може би имаше право. Сали вероятно се беше скрила вътре, беше в безопасност, а Макдугъл можеше да си тръгне всеки момент.

Фин се наруга, че не е бил по-строг с нея и не я е спрял да влезе вътре. Но истината беше, че отчасти и неговото желание беше тя да влезе в склада. Само така той можеше да се сдобие с информация за смъртта на майка си. Докато стоеше приведен в тъмното, отново си спомни думите на Лиса: „Гледай наистина да си струва.“

Шофьорът се размърда, бръкна в джоба си и извади телефон, Фин неволно стисна пистолета по-здраво.

Иймън Макдугъл не смяташе да се връща в кабинета си. Когато вечерта потегли от паркинга, той си каза, че е приключил за деня. Но по средата на пътя се оказа, че не помни телефонния номер на Коул, а единственото място, където го съхраняваше записан, беше в една папка в кабинета. При други обстоятелства би запаметил номера в мобилния си, но телефонните апарати често попадаха в ръцете на недоброжелатели, а той не можеше да рискува номерът да попадне в чужди ръце.

Когато се върна до офиса, каза на шофьора да го почака в колата. Отключи предната врата и деактивира алармата, след което влезе. Папката се намираше в шкафа в кабинета му. За броени секунди отключи шкафа и взе папката. Номерът беше вътре, цифрите записани в обратен ред като допълнителна застраховка, в случай че някой успее да зърне папката.

Набра номера и зачака. Беше застанал с лице към стената зад бюрото, загледан във фотографиите, на които беше сниман той в компанията на различни знаменитости и политици. Животът му беше забележителен за човек, роден и израснал в беднотия в покрайнините на Белфаст. Като дете не си беше и мечтал, че ще стигне висотите, на които се намираше в момента. Беше постигнал сам всичко и нямаше да позволи на никого да съсипе изграденото от него.

Коул вдигна след второто позвъняване.

— Здравей — каза Макдугъл. Замаян от мислите за величие и слава, гласът му звучеше леко приповдигнато: — Готово ли е?

Сали разбра, че мъжът не я е видял. В началото й се стори, че говори на нея, че някак си я е забелязал. Но после видя телефона в ръката му.

Тя се огледа. Сърцето й биеше като лудо. Най-разумно беше внимателно и безшумно да се измъкне от стаята, но страхът я беше обсебил и тя не намери сили да стори това. Трескаво потърси място, където да се скрие. Канапето вдясно имаше висока облегалка и между нея и стената се образуваше пространство, в което би могла да се мушне. Изглеждаше достатъчно да се побере и тя се насочи натам. Внимателно се промъкна зад канапето, легна по гръб и провери дали краката й не стърчат. От мястото си виждаше само малка част от стаята и отворената врата на склада. Затаи дъх.