Зодия убиец

Двайсет и девета глава

— Готово е — отвърна Коул по телефона. В гласа му нямаше нито радост, нито задоволство.

— Чисто ли го направи? — попита Макдугъл. Всичко лека-полека се подреждаше. Нямаше място за повече провали.

— Казах, че е готово. За другото не е необходимо да се тревожиш.

— Необходимо е — изръмжа Макдугъл. — Адвокатът се свърза с Теско. Искам да съм сигурен, че няма други свидетели.

— Чисто беше — отвърна Коул.

— Добре. Обади ми се, като се върнеш.

Макдугъл затвори, обърна се и тежко седна в стола. „Прави лимоните на лимонада“ — каза си той. Така беше постъпвал винаги в живота. Вземи лошото и го направи на добро — или ако не точно на добро, поне го обърни в твоя полза. Затвори очи. С малко късмет скоро всичко щеше да свърши и щеше да му олекне.

Когато отвори очи, се хвана, че гледа в празното пространство. Нещо не беше както трябва. Примигна няколко пъти, за да проясни зрението си, и тогава му светна.

Вратата на склада зееше отворена.

Стана и заобиколи бюрото. Кабинетът му представляваше малка кутийка, изградена в основното складово хале. Вратата отзад стоеше почти винаги затворена. Там нямаше нещо, което да представлява интерес за него, а освен това и миризмата беше доста неприятна и го караше да държи вратата затворена.

Той отиде до вратата, включи осветлението и надникна навън. Там цареше бъркотия — автомобилни гуми, мокети, кашони с хартия и стари документи, подредени на триметрови купчини чак до тавана. Беше му станало навик да подрежда там нещата, които не му бяха нужни в момента, но които смяташе за полезни и не искаше да изхвърли на боклука.

Пристъпи във влажното и пещероподобно пространство. Ослуша се.

— Ехо? — извика. Бавно тръгна по коридорите, образувани между купчините.

— Ехо? — повтори.

Отговор не последва, нито какъвто и да е звук. След няколко секунди тръгна обратно към офиса си. Когато стигна до вратата, се обърна и за последен път огледа склада, след което изгаси осветлението и затвори вратата.

Застана в кабинета си, все още с ръка на дръжката на вратата. Опита се да си спомни какво прави през деня и дали е оставял вратата отворена. Нямаше такива спомени.

Докато стоеше така, някаква сянка между стената и канапето привлече вниманието му. Той направи две крачки наляво и извади пистолета от джоба си. Когато се изравни с облегалката на канапето, рязко се подаде напред с насочен пистолет и извика:

— Не мърдай!

Нищо. Там нямаше никого.

Почувства се глупаво. Поклати глава и се изправи. Отиде до бюрото и взе папката. Реши да я сложи в шкафа, но после размисли. По-добре беше да прегледа информацията още веднъж. Нещата се развиваха в правилната посока, но точно сега не беше време да изпуска от поглед детайлите.

Пъхна папката под мишница и се насочи към предната входна врата на сградата.

Фин видя как Макдугъл излезе от сградата. Чакането беше по-мъчително от всичко. И преди беше губил хора, които обичаше. Хора, които беше наричал свои приятели, дори повече от приятели. Животът на улицата, където израсна, беше непредсказуем подобно на зарове за хазарт.

Сега обаче ситуацията беше по-различна. На улицата имаше правила и те не се променяха. Щом си се хванал да играеш играта, значи си запознат с рисковете и в това отношение всеки беше равен. Дори когато умираха членове на неговата банда, имаше тъга и гняв, но не и вина. Никой не изпитваше срам, че не може да промени правилата, по които всички те живееха тогава.

Сега, докато стоеше до стената на сградата с пистолет в ръка и стегнати до болка мускули, той за първи път в живота си разбра какво е някой да разчита на теб и какво е да го подведеш.

Щом колата на мафиота потегли и се скри в далечината, Фин се изправи и бързо тръгна към предната врата. Искаше му се да затича с всички сили, но разумът му диктуваше друго. Все още съществуваше опасност. Колкото повече внимание привлечеше, толкова по-голяма беше вероятността да изложи на опасност и тримата.

Козловски дойде от другата страна.

— Добър знак — каза той.

— Кое?

— Той излезе сам. Ако я беше открил, щеше да се разбере. Тя е добре, успяла е да се скрие.

— Изглежда си доста убеден.

— Така е. — Козловски извади инструментите си и започна да сваля винтовете на пластмасовия капак на таблото на алармата. — Нали искаме да сме готови — каза, докато работеше.

Кабинетът остана тъмен няколко минути след като Макдугъл излезе. Сали бавно и безшумно се изправи и излезе изпод бюрото. Изправи се, цялата разтреперана. Ръцете й сякаш бяха отмалели и не можеше да ги движи. Задържа дъха си и внимателно се ослуша за шумове, за какъвто и да е знак, че мъжът се връща.

Щом го видя да излиза от кабинета и да тръгва към складовото помещение, тя веднага се премести. Канапето можеше да й осигури само временно прикритие, а и след като мъжът стана подозрителен, нямаше съмнение, че щеше да я открие.

Можеше да се скрие само под бюрото. Рискът беше пресметнат. Ако седнеше отново или дори застанеше зад бюрото, неминуемо щеше да я види. И все пак тя беше готова да поеме този риск, вместо да остане зад канапето.

След секунда издиша и си пое отново дъх на пресекулки, уплашена, че мъжът може да я чуе и да се върне. Нищо обаче не се случи и тя скоро нормализира дишането си. След още минута почувства достатъчно увереност да тръгне към вратата. Надяваше се, че Фин и Козловски са още там и я чакат.

Вратата от другата страна на кабинета водеше към приемна. Поне на такава изглеждаше в тъмното, но не беше сигурна. Имаше прозорци, но нощта беше безлунна и единствената светлина идваше от уличните лампи в далечината. Можеше да различи само силуетите.

Бавно тръгна из стаята, убедена, че някой я дебне в засада. Стигна до вратата в другия край на стаята. Стори й се, че е минал поне час, а в действителност се намираше в приемната от не повече от десет минути. Почука три пъти на вратата. Отговор не последва.

„Хайде де! — прошепна в тъмното. — Не правете така!“ Почука отново три пъти, този път доста силно, че чак пръстите на ръцете я заболяха.

И тогава го чу. Почукване от другата страна на вратата. Тя понечи да отключи и да отвори, но някакво предчувствие я спря. Помъчи се да си припомни какво й беше казал Козловски. Спомняше си, че й беше казал да почука три пъти и той ще стори същото. Изчака с ръката на дръжката, борейки се с желанието да отвори.

Минаха още минута-две, но накрая отвън отново се почука. Този път три пъти. Тя си отдъхна, отключи и отвори вратата.

Козловски и Фин се вмъкнаха вътре и затвориха след себе си. Козловски включи фенерчето и го насочи към нея.

— Добре ли си? — попита Фин. Тя усети напрежението в гласа му.

— Да — отвърна Сали, стараейки се да говори спокойно. — Защо се забавихте толкова?

Те бързо претърсиха шкафа с папките. На Козловски му трябваха по-малко от трийсет секунди да отключи, а чекмеджетата бяха само три. Бързо стигнаха до извода, че тук няма никаква информация за Елизабет Конър.

— Не е тук — каза Фин.

— Искаш да кажеш, че за малко не ме убиха и всичко беше напразно? — попита Сали.

Козловски продължаваше да прелиства една от папките.

— Тук трябва да е — рече и посочи с фенерчето папката. — Разполага с досиета за всички, с които е имал вземане-даване. Боже, май Иймън държи компромати срещу всеки.

Адвокатът погледна над рамото му.

— Сигурно е взел досието на майка ми със себе си.

— Тези папки съдържат невероятно количество информация — продължи Козловски. — Имена, номера, платени суми. Тук има достатъчно да вкараш половин Бостън зад решетките. Дори има аудиозаписи. Досието на майка ти също трябва да е тук.

— Не е — отвърна Фин. — Преровихме целия шкаф. Навярно го е преместил.

Приятелят му продължи да разглежда друга папка.

— Виж това. — Показа папката на Фин. — Невероятно.

Адвокатът не искаше да гледа нищо. Единственото, което искаше, беше да намери информация за Елизабет Конър. Нещо обаче привлече погледа му и той грабна папката.

— Хей, какво правиш? — запротестира Козловски.

— Дай за малко. — Фин изчете досието и изведнъж се оживи. — Това е — каза. — Това е отговорът.

— А въпросът какъв е? — попита Сали.

— Въпросът е кой е убил майка ми.

— И отговорът е тук? В папките, които нямат нищо общо с това?

— Не самият отговор, но начинът да стигнем до отговора. — Фин прерови останалите досиета и подбра три.

— В другата стая има копирна машина. Ще ни трябват няколко минути да копираме тези. Искам да прослушам и записите. Вземи няколко.

— Какво ще правиш с тях?

— Ще ги превърна в отговори.

Лонг и Таунсенд се бяха върнали в участъка и седяха в кабинета на капитана, загледани един в друг.

— Какъв задник — каза Таунсенд.

— Бюканън или неговият питбул?

— И двамата. Аз обаче имах предвид Карелсън.

Лонг кимна.

— Много бих искал да изтрия мазната му и ехидна усмивка от физиономията. Само как седеше и ни гледаше, като че сме безсилни срещу него и срещу клиента му. Направо ме изкара от кожата.

— Такава е неговата тактика — отвърна капитанът. — Иска да те вбеси, за да направиш грешка. Мисли си, че така ще те победи.

— Тогава какво ще правим?

Таунсенд се облегна назад.

— Трябва да действаме много, ама много предпазливо. Трябва да изградим обвинителната теза така, че наистина да ни обърнат внимание. Можеш ли да го постигнеш?

— Да. Може да отнеме време, но са замесени прекалено много хора, за да успеят да потулят нещата. Всеки един от служителите на Иймън Макдугъл е дал пари на Бюканън. Ако намерим няколко души, които да се съгласят да свидетелстват, че Макдугъл им е дал пари за тази цел, тогава ще имаме добра основа.

— Как ще ги накараш да говорят?

— Ще ги притисна. Тези хора сигурно имат слаби места. Разберем ли къде да натиснем, те ще поддадат — отвърна Лонг.

Шефът му го погледна скептично.

— Ако бях на тяхно място, щях да се боя много повече от Макдугъл, отколкото от ченгетата. Такава е тъжната реалност.

— Може би. Ще видим.

— Не ги притискай много силно, Лонг. Вече си под наблюдение. Ако хората в тази сграда разберат, че вършиш нещо нередно, няма да изкараш дълго тук.

— Не се тревожи, капитане. Няма да прекося чертата.

— И по-добре недей. — Таунсенд изгледа Лонг. — Какво стана между теб и Джими? Каква е истината?

Детективът стана.

— Всичко съм описал в доклада. Нямам какво повече да кажа.