Зодия убиец

Трийсет и седма глава

„Пипай внимателно и не прибързвай…“

Това бяха думите на Таунсенд към Лонг. Добър съвет без съмнение, но бавните действия не бяха в стила на детектива. Докато стоеше на прага на имението на Бюканън на Бийкън Хил, той чувстваше как адреналинът пулсира във вените му. Малко бяха другите неща в живота му, които можеха да му дадат такива силни изживявания. Бяха минали два дни откакто жаждата му за алкохол се беше притаила. Когато си вършеше работата — вършеше я истински, не отбиваше номера — той не се нуждаеше от пиене. Дори не го искаше. Искаше само да изпита тръпката от разобличаването на престъпника. И в случая разобличаване нямаше да има, ако действаше бавно.

Вратата се отвори и той се сблъска с недоволната физиономия на Катрин Бюканън. Беше облечена в светлосин кашмирен пуловер — за вещите беше по-скоро цвят „азур“ или „сапфир“ — но за Лонг си беше просто син. Перлената огърлица беше на врата й. Гримът беше майсторски нанесен. Но на фона на цялото това съвършенство очите й бяха на уплашено диво животно.

— Мисля, че ви беше ясно казано повече да не идвате тук.

— Така беше, но ми се налага да си върша работата, със заплахи или без.

— Съпругът ми не е вкъщи.

— Добре. Не съм дошъл при него. Дошъл да говоря с вас.

Тя стисна устни. Страхът върху лицето й се смеси с объркване.

Вратата се разтвори още малко, което Лонг прие като добър знак.

— Защо? — попита Катрин.

— Защото е необходимо. Мога ли да вляза?

— Съпругът ми каза да не разговарям с никого.

— Само една минута. Моля ви, важно е.

Тя се поколеба, но след секунда отстъпи и отвори вратата.

Въведе го в слънчева дневна, разположена отстрани на къщата. Беше боядисана в жълто, с леки ефирни флорални елементи, имаше мебели от ракита и изобилие от цветя и растения, подредени в саксии покрай прозорците. Лонг веднага позна, че това е нейната стая, нейното убежище.

— За какво ще говорим, детектив? — попита го тя, когато влязоха. Катрин не седна. Отиде до прозореца, обърна му гръб и се загледа навън.

— За Елизабет Конър.

Тя се обърна към него, сетне пак към прозореца.

— Споменахте я онзи ден. Мисля, че вече водихме този разговор. Аз не я познавах.

— Вярвам ви. Но направих малко проучване. Съпругът ви я е познавал. Доста добре при това.

— И това вече ми го казахте. Казахте, че била дарител за кампанията му.

— Повече от това.

Катрин Бюканън се обърна и направи крачка към него.

— Детективе — каза с известно примирение, — да не би да намеквате, че съпругът ми е имал връзка с тази жена.

Той потърси болка в очите й, но не откри. Вместо това видя нещо много по-тежко. Гледаше го с очите на човек, който беше позволил доброволно на друг да се разпорежда със съдбата му в замяна на закрила. Да я извади от това състояние нямаше да е лесно.

— Защото ако наистина се опитвате да ми кажете това — продължи тя, — можете да си го спестите. Напълно наясно съм с извънбрачните връзки на съпруга ми. Всички го знаят и това не е тайна за никого.

— Не, нямаше да ви кажа това. — Той я изгледа внимателно, обмисляйки как да подходи към нея. — Грешах, когато казах, че Елизабет Конър е била дарител за кампанията на съпруга ви. Тя само е работела при Иймън Макдугъл, един от най-могъщите босове на мафията в Бостън. Макдугъл е бил истинският дарител. Накарал е всичките си служители да дарят средства за кампанията на мъжа ви, после им е възстановил парите. Това е тежко престъпление по законите за политическо финансиране.

Тя сви рамене.

— Не съм юрист и не знам нищо за това как съпругът ми набира средства за кампанията си.

— Не знаете?

Настъпи мълчание.

— За какво точно сте дошли тук, детектив?

— Надявах се, че ще ми помогнете да вкарам съпруга ви зад решетките.

Тя тъжно се изсмя.

— Мили боже, ама вие сериозно ли? Че защо ще го правя?

Лонг също отиде до прозореца, на мястото, където преди малко беше стояла тя, и се загледа навън.

— Баща ми беше труден човек — каза той. — Ченге. Общо взето, добър човек, но с труден характер. Беше израснал в други времена. Когато прекалеше с чашката, го избиваше на бой. — Той чу как Катрин уплашено вдиша. — Нахвърли ми се само веднъж. Не знам изобщо дали си спомняше тази сутрин. Но майка ми… е, да кажем, че тя добре си спомняше кога я беше удрял. Стана му навик да не си спомня.

— И какво общо има това с…

— Харесва ми огърлицата ви. — Лонг продължаваше да гледа през прозореца. — Бяхте с нея и онзи ден, но тогава беше свалена по-ниско. Не като сега. — Усети как тя неволно вдигна ръка към шията си. — Бихте ли ми направили услуга? Бихте ли я свалили?

Той се обърна към нея. Очите й бяха изпълнени с ярост и страх на животно, попаднало в капан.

Ръката й още беше на врата и отчаяно държеше перления наниз.

— Винаги познавах на следващия ден, когато се случваше — продължи Лонг. — Имам предвид, когато се случваше с майка ми. И знаете ли как? Той винаги посягаше или към лицето, или към врата. Когато майка ми сядаше на закуска с поло или гримирана, аз се досещах, че той за пореден път се е напил предната вечер.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Нямате представа за какво говорите — каза тя.

— Напротив. Не може да живееш къща, в която се случват такива неща, и да не познаваш признаците.

— Не мога да го направя. — Тя се обърна. — Спомням си нашата сватба. В „Бостън Мегъзин“ я нарекоха „Сватбата на века“. Сега може да ви е трудно да си го представите, но така си беше.

— Изобщо не ми е трудно да си го представя — отвърна Лонг.

— Казвате го само от учтивост. Но тогава аз бях стройна и красива, с руса коса. По-важното е, че бях от подходящо семейство. Семейство, което беше постигнало сключването на династичен брак между мен и съпруга ми. Аз бях Катрин Сейнт Джеймс от рода на Уелсли Сейнт Джеймс. Така бях известна сред хората. Сякаш потеклото ми наистина беше част от името ми.

— Тя горчиво се изсмя, пое си дълбоко дъх и въздъхна. — Беше зрелищна сватба. Шестстотин души. Страниците за светска хроника по вестниците се занимаваха с организацията на сватбата в продължение на шест месеца. Почти достатъчно да компенсира факта, че годеникът ми преспа с друга жена в нощта преди сватбата.

— Но въпреки това се омъжихте за него.

Тя го погледна, все едно че той беше идиот.

— Разбира се — каза. — Аз бях Катрин Сейнт Джеймс. Имах отговорности. Отговорности, които до голяма степен не успях да изпълня.

— Как така?

— Съпругът ми е от голяма фамилия. От мен се очакваше да родя деца — много деца, за предпочитане момчета. Не можах. Бяхме женени повече от десет години, когато се роди Брук. И дотук. Ако съпругът ми поради тази причина таи горчив гняв към мен, не го виня. Така че, като ме молите да ви помогна да вкарате съпруга ми в затвора, трябва да си дадете сметка колко глупаво звучат думите ви. Освен това аз никога не бих сторила нещо, с което да разруша семейството си.

— Да, вероятно сте права. — Той огледа стаята. — Как бихте могли да се откажете от всичко това? По-добре да се примирите с побоите — ако искате го наричайте горчив гняв, за да оправдаете поведението му. А и за вас няма пряка опасност, нали? Та вие сте негова съпруга. Вие сте майка на детето му. — Той кимна към нея. — Тогава сама се погрижете за себе си. Сам ще намеря изхода. — Лонг тръгна към остъклената врата, но се спря. — Трябва да ви кажа още нещо. Елизабет Конър не просто му е помогнала да престъпи закона. Познавал я е от повече от четирийсет години.

Катрин Бюканън объркано поклати глава.

— За какво говорите?

— Познавал я е още дори преди да срещне вас. Всъщност й е направил дете. — Изчака думите му да проникнат в съзнанието й. — После зарязал и двамата. Бебето е било дадено за осиновяване. Подозирам, че той я е убил. — Катрин трескаво заклати глава, докато сълзите й се стичаха по бузите. — Сигурна ли сте, че не искате да ми помогнете? — Лонг си помисли, че най-накрая е уцелил слабото й място. Нямаше съмнение.

В този миг зад него някой сподавено възкликна:

— Не! — Беше женски глас. Лонг се обърна. Брук Бюканън стоеше до вратата на дневната. От колко ли време ги беше слушала? Съдейки по изражението й, от достатъчно. — Не! — повтори тя.

Катрин Бюканън веднага промени поведението си. Не остана и помен от каквато и да било уязвимост и плахост. Тя се стегна и си пое дълбоко въздух.

— Време е да си вървите, детектив — каза.

Той погледна първо майката, после дъщерята. Сълзите на Катрин бяха пресъхнали, но пък бликнаха сълзите на Брук.

— Не можеш да го пазиш вечно, майко. Не можеш — примоли й се дъщерята. — Крайно време е да спреш.

— Детективе! — извика Катрин. — Ако нямате полицейска заповед, веднага напуснете този дом!

— Госпожо Бюканън, Елизабет Конър беше убита. Не разбирате ли какво означава това? Била е замесена в незаконна схема за предизборно финансиране и по всичко изглежда е имала дете от съпруга ви. Провела е пет телефонни разговора със съпруга ви и с господин Макдугъл няколко седмици преди да бъде открита мъртва. Никой друг, освен съпругът ви няма по-силен мотив да я убие. Ако ми позволите, само…

— Веднага, детектив! Вървете си или ще направя така, че да излетите от полицията още преди да сте седнали на бюрото си.

— Майко, моля те! — извика Брук. — Твърде дълго продължи. Той не може повече да се отнася така с теб! Не може да се отнася повече така и към двете ни!

— Брук, затваряй си устата! — изкрещя Катрин на дъщеря си и отново се обърна към Лонг: — Махайте се веднага!

Той примирено вдигна ръце. Опитът го беше научил, че на света няма по-свирепо и страшно създание от майка, защитаваща детето си.

— Тръгвам си — каза той. — Рано или късно ще излезе наяве.

— Може би — отговори Катрин. — Но дори и да излезе наяве, няма да е от член на това семейство.

Питър Мичъл седеше в микробус пред офиса на Джоуи Слейд в Дорчестър. Всъщност в микробуса се бяха натъпкали седем души, всичките със сини шушлякови якета с жълти надписи „БП“ — Бостънска полиция. С изключение на прокурора всички останали бяха въоръжени, двама от полицаите — с едрокалибрени пушки. Той тайно желаеше да им бяха дали повече огнева мощ. Не защото очакваше да има опасност — такава определено нямаше — а защото искаше да направи възможно най-публичната демонстрация на сила. Шок и ужас. Военната операция със същото име може и да не беше постигнала стопроцентов успех, но Мичъл предполагаше, че подобен подход ще е дяволски ефективен в центъра на Бостън.

Той беше водач на екип А, чиято задача беше да овладее кабинета на Слейд. Това беше мястото, където най-много се очакваше да се стигне до престрелка. Знаеха, че Слейд в момента е седнал на бюрото си. Екип Б трябваше да вземе под свой контрол дома на Слейд, а екип В — склад, използван от мафиота. Когато разследването се разраснеше, щяха да се присъединят и други екипи. Мичъл беше сигурен в това. Надяваше се и очакваше да успеят да вкарат Слейд в затвора. Съдейки от това, което знаеше за подземния бос, той не би се дал лесно. Чувството му на значимост и самосъхранение бяха твърде силно развити. Щом усетеше, че присъдата му е вързана в кърпа, Слейд щеше да се претърколи като добре обучено куче. И ако участието му в делата на бостънския подземен свят наистина се окажеше толкова широко, колкото се говореше… е, това беше операция на Мичъл и той вече можеше да започне да мисли как ще обзаведе губернаторския си кабинет.

Погледна часовника си — два часът. Началото на операцията беше насрочено за четири. В момента само провеждаха наблюдение, за да няма изненади, когато удари часът за действие. Въздухът в микробуса беше горещ и застоял. Миришеше на кафе, неприятен човешки дъх и пот, от което на прокурора му се догади. Изправи се на седалката и се отърси от гаденето.

Два часа…

И на челна стойка да трябваше да застане, пак щеше да го направи. Предвид наградата, която щеше да получи, беше готов да върши каквото и да е в продължение на два часа. Няколко години след днешния ден щеше да седи в губернаторския кабинет и всички онези бели момченца щяха да целуват задника му. Тогава щеше да си спомня за тази акция. Това беше вратата към успеха и той възнамеряваше да мине през нея.