Зодия убиец

Четирийсет и осма глава

— Наследяваш ли нещо?

Сали имаше навика да задава въпросите ребром дори и в най-сложните ситуации.

Въпросът свари Фин неподготвен.

— Не знам — отвърна. — Не мисля. Бюканън сигурно е изготвил завещание. Попечителски фон, данъчни облекчения, пълен комплект. Сигурен съм, че не съм включен в списъка на наследниците.

Седяха в кантората в деня след убийството. Той се беше върнал предната вечер в апартамента си чак към шест часа. В шест и петнайсет вече спеше непробудно. Събуди се след четиринайсет часа. Направо постави личен рекорд. Когато се събуди, скочи стреснат и извика:

— Сали, ще закъснееш за училище! — Изтича в хола, където завари Сали по тениска и клин. — Още не си готова.

— Ама ти сериозно ли?

— Защо?

— Днес е събота.

— Наистина ли?

— Да.

Той опипа наболата си брада. Поне не трябваше да се бръсне днес.

— Трябва да отида до кантората — каза. — Облечи се.

— Ще работиш днес?

— Трябва да проверя поне дали няма спешни задачи. Освен това не мога да седя и да не правя нищо. Ще полудея.

— Добре — отговори тя.

Когато пристигнаха в кантората, Лиса и Козловски вече бяха там.

— Не беше необходимо да идваш — каза му Лиса. — Аз мога да се оправя и сама тук.

— Очакваше да си остана в апартамента ли?

Тя отстъпи. Четиримата седнаха и разговаряха. Половин час след началото на разговора Сали повдигна въпроса за наследството.

— Сигурен съм, че няма да получа нищо — повтори той.

— Не съм сигурна — отвърна Лиса. — При известни условия, ако той не те е изключил изрично в завещанието си, може да имаш право на наследствен дял.

— Сериозно?

— Този въпрос се падна на адвокатския изпит.

Фин се замисли.

— И така да е, няма да приема — каза.

— Защо не? — попита Сали. — Ти си в правото си. Задникът те е зарязал още като си се родил. Убил е майка ти.

— Не можем да го твърдим с абсолютна сигурност. Да не говорим, че и тя също ме е зарязала.

— Още една причина да имаш право на наследство.

Фин поклати глава.

— Тези пари не ми трябваха, когато бях млад, не ми трябват и сега. Ако ги взема, ще е все едно да призная, че не мога да постигна нищо сам. А аз постигнах. Майната му.

Всички се умълчаха за известно време. Когато тишината стана твърде тягостна, Сали изрече:

— Правилно. Майната му.

Лиса се изкиска.

Телефонът звънна и Лиса го вдигна. След миг се обърна към Фин:

— Марк от лабораторията е. Да си поръчвал спешно някакви тестове?

Той кимна.

— Не че вече има значение. Беше просто допълнителна застраховка, за да съм сигурен, че ченгетата няма да манипулират теста за бащинство на Бюканън.

Лиса и Козловски го погледнаха с нескрито любопитство, но той невъзмутимо взе слушалката.

— Здравей, Марк. Извинявай, трябваше да ти се обадя по-рано. Тестът вече не ми трябва. Ако си го направил, добре, пиши на сметката какво ти дължа… Не, не ми трябва. Аз вече… — В този миг явно Марк го прекъсна и го информира за резултатите, Фин бавно се облегна назад. — Я повтори пак, Марк… Но в това няма логика. Сигурен ли си? — Марк отвърна, че е проверил и препроверил резултатите. Фин изпусна слушалката, която се удари в бюрото и падна на пода. Той дори не забеляза, само затвори очи.

— Какво има? — попита Лиса. Погледите на всички, притеснени от чутото и видяното, вече бяха отправени към него. — Кажи.

Фин заклати глава, мъчейки се да осмисли нещата.

— Не може да бъде — измърмори тихо на себе си. — Просто не е възможно.

Пътуването продължи три часа. В средата на деня в Кеймбридж движението беше натоварено, както и в Ейлуайф. Можеше да се очаква, но предвид емоционалното му състояние беше достатъчно почти да изкара Фин от равновесие.

Козловски му беше предложил да го придружи. Всъщност дори беше настоял. А също Сали и Лиса. Той обаче им отказа. Трябваше да е сам. Имаше нужда да помисли, да се опита да сглоби всичките парчета.

Не беше минала и седмица от последното му пътуване до Ню Хемпшир, но въпреки това пейзажът му се стори коренно променен. Листата на дърветата бяха опадали, нямаше я жълто-оранжевата феерия. Само тук-там изсъхнали кафяви листа все още висяха на клоните на по-младите дървета, но битката беше приключила и войната беше изгубена. Усещаха се студенина и смирение пред наближаващата зима, както и пред факта, че тя щеше да продължи шест месеца.

Когато наближи знака за разклона за Здравния център, той неволно се стегна. Беше средата на следобеда и центърът трябваше да е още отворен. Мина му мисълта да започне оттам, но си даде сметка, че е почти безсмислено да го прави. Ако тя беше жива, нямаше да отиде там.

Той подмина още два разклона и продължи по магистралата още двайсетина километра. Сви на третия и следвайки упътването, което беше принтирал предварително, пристигна в едно малко и спокойно градче в Ню Инглънд, което с нищо не беше по-различно от хилядите други като него. От двете страни на улиците бяха подредени бели дървени къщи, пред тях имаше тесни тротоари, зад тях — реката, която вървеше успоредно на пътя. Градът сякаш беше в плен на стръмните планински върхове, между които с течение на хилядолетия реката беше издълбала долината.

Щом стигна другия край на града, той зави към един квартал с по-малко къщи. Това беше без значение. Фин позна къщата още преди да е прочел номера.

Беше малка, построена върху ъглов терен между две улици. Листата, изгубили битката с природата, бяха застлали целия двор и беше трудно да се разбере къде завършваше тревата и къде започваше гората. Никой не беше почиствал тук и изобщо не се знаеше дали изобщо някога щеше да почисти.

Пред къщата беше паркирана кола — един стар хетчбек. Багажникът беше отворен и зееше като малък кит. До колата бяха струпани чанти, а на капака висяха закачалки с дрехи. Определено тук не беше безлюдно.

Задната врата се отвори с размах, след което високите и неподрязвани храсти се размърдаха. Тя излезе иззад ъгъла. Крачеше уморено под купчината дрехи. Стигна до колата, без изобщо да забелязва мъжа, който седеше в кабриолета и я наблюдаваше.

Фин слезе от колата. Едва когато блъсна вратата, тя стреснато вдигна глава. За миг на Фин му се стори, че тя ей сега ще побегне, но, разбира се, тя нямаше къде другаде да отиде. И двамата го знаеха. Вместо това жената остави дрехите на земята, изправи се и впери поглед в него. После бавно тръгна към него.

— Как разбрахте, че съм тук?

— Нямаше труп — отвърна Фин. — Мъжът с белега беше убил много хора, но никога не криеше труповете. Нямах обяснение защо ще крие и вашия, ако наистина ви е убил. Казах си, че има шанс още да сте жива. И ако е така, си помислих, че ще се върнете, щом научите от вестниците какво се е случило.

— Само за няколко часа — отговори Шели Теско.

— Открихте дъщеря си? — попита Фин.

Тя кимна.

— Той я откри. Мъжът с белега.

— Как мина срещата? Срещнахте ли се?

— Не. Знам обаче къде е тя сега — в Охайо. Ще се преместя да живея там, за да съм близо до нея. Някой ден ще измисля как да подходя към нея. Засега съм доволна и на това да знам, че тя е жива и здрава.

Фин кимна.

Шумоленето на листата изпълни създалата се тишина. Шумът не можа да разсее напрежението.

— Сигурно имате въпроси към мен — най-накрая наруши мълчанието тя.

— А вие вероятно имате отговори.

— Някои. Но не всички.

— Някои е добро начало.

Лонг седеше на пейка в парка „Бостън Комън“ и гледаше как децата си играят на тревата. Беше един от онези великолепни есенни дни, когато слънчевите лъчи пронизват сивото небе над Ню Инглънд и огряват ослепително земната повърхност. Лонг затвори очи и вдигна лице към слънцето, сякаш за да поеме слънчевата енергия. Бяха минали два дни откакто беше спал за последно и нямаше изглед скоро да му се удаде възможност да си почине. Твърде много работа оставаше несвършена, а и мислите му бяха твърде объркани, за да може да се отпусне.

Събитията се бяха развили изключително бързо. След като националните медии и различните правораздавателни органи наводниха мястото, където беше убит Бюканън, Бостънската полиция сплоти редиците си в желанието си да убеди всички, че съвсем съвестно е разследвала убийството на Елизабет Конър. Поради тази необходимост Лонг беше получил хвалби и похвали от буквално всеки един висш полицейски началник. За една нощ от парий се превърна в звезда.

Това не му харесваше.

Но още по-малко му харесваше чувството, че пропуска нещо. Целият отдел ужасно много искаше да приключи разследването и да обяви случая за разкрит. Никой не задаваше излишни въпроси за стрелбата и тъй като всички участници в психодрамата бяха мъртви, никой нямаше желание да разбере какво се е случило в действителност. Лонг съзнаваше това и въпросите продължаваха да не му дават мира.

Някой застана до него.

— Как ме откри? — попита той.

— Шесто чувство — отвърна Расин. — Реших, че единственото място, където можеш да се скриеш, е на открито, посред бял ден.

— Правилно си решила.

— Не е лесно да си звезда, нали?

Той отвори очи и я погледна, а тя седна до него на пейката.

— Не съм го търсил и не съм го искал — каза.

Тя кимна и взе дланта му в своята.

— Знам — отговори Джули и положи глава на рамото му. — Поне няма да загубиш работата си. Нямат избор.

— Засега. Но това не променя много. Аз продължавам да съм все същият прокажен.

— Може би.

Те седяха така известно време, потънали в мълчание.

— Притеснява ли те? — накрая попита той.

— Кое?

— Че не знаем.

— Какво не знаем?

— Какво се е случило. Защо всичко се разви по този начин. Искаш ли да разбереш?

Расин се изправи и го погледна.

— Имаш предвид с Бюканън ли?

— С всичко. Бюканън, Макдугъл, сина му, Конър. Всички.

— Какво повече ни трябва да знаем? Бюканън е бил корумпиран политик, който е бил свързан с престъпната група на Макдугъл. Конър е знаела достатъчно за Бюканън, за да го пратят зад решетките. Затова някой от двамата е наел Коул да я убие. Струва ми се прекалено просто. Ти и адвокатът започнахте да дърпате конците и цялата мистерия се разплете.

— Но защо? Какво причини разплитането? И какво накара Коул да тръгне на унищожителна мисия?

— Сам го каза. Той беше психопат. Убиец. Може би това е главната причина.

— Може би. Но тогава защо е оставил Фин жив?

Тя поклати глава.

— Не знам. — Наведе се към него. — Знам само, че имаме шанс да оставим всичко в миналото, а ти имаш възможност да започнеш отначало. От чиста страница. — Джули стисна леко дланта му и затвори очи. — Не е ли достатъчно?

Той помълча, след което отвърна:

— Може би. Но още не знам дали е така.

— Не знам кой беше той — каза Шели Теско. Двамата седяха на масата в нейната кухня. Тя беше направила кафе. Задната врата беше отворена и вятърът довя няколко листа върху балатума на пода. Тя не реагира, сякаш й беше безразлично.

— Какво точно се случи?

— Той дойде при мен, за да му кажа за досието. Твоето досие.

— Защо?

— Не знам. Не каза. Когато го видях за първи път, се уплаших, че ще ме убие. Държеше нож, а и погледът му беше безмилостен. Но както виждаш, не ме уби. Дори обеща да ми помогне, ако му кажа това, което го интересува. Обеща да ми каже къде се намира дъщеря ми.

— Как я е намерил?

— Каза, че убедил директора на агенцията, която е оформила осиновяването, да му даде информацията.

— Доколкото знам, той можеше да бъде много убедителен.

Тя не отговори.

— И после? — попита Фин.

Тя сви рамене.

— Неговата информация се потвърди напълно чак до номера на акта за раждане. Затова му казах каквото го интересуваше.

— Което беше какво?

— Питаше ме за теб. Искаше да знае за Елизабет Конър. Дадох му всичко, което открих. Когато свърших, той ми каза да замина. Каза, че ще дойдат хора и ще ме търсят. Ако разберат, че съм жива, ще ме убият. Съобщи ми къде е дъщеря ми и ми даде три минути да събера багажа си. В бързината аз обърнах всичко наопаки в дрешника.

— А кървавият отпечатък на леглото?

Шели Теско се усмихна стеснително.

— Аз съм си виновна. Толкова бързах, че прещипах пръста си с чекмеджето. Потече силно кръв, но аз го увих в кърпа, качих се в колата и потеглих. Той ми даде и пари.

— Как разбра, че вече можеш да се върнеш?

— Той ми заръча да следя новините и да чета вестници. Каза, че ще се разбере, когато нещата стигнат до закономерния си край. Докато стоя далеч оттук, нищо няма да ми се случи, каза ми той. Въпреки това и сега мисля да замина. Тук вече за мен не е безопасно. Дори и да не беше дъщеря ми, пак щях да напусна този град. Мисля, че имам потребност да отида на друго място. — Тя стана и изля остатъка от кафето си в мивката. — Трябва да тръгвам — каза. — Мога ли да помогна с нещо друго?

— Моето досие още ли е в теб?

Тя се спря и помълча за миг. После кимна.

— И той не го взе?

— Заяви, че не му е необходимо. Каза, че може да дойдеш да го потърсиш и че трябва да ти го дам.

— Наистина ли ще ми го дадеш? — попита я той. — И ще ми обясниш ли какво е написано в него?

Тя кимна отново.

— Най-малкото ти го заслужаваш. Ще отида да го взема.