Зодия убиец

Трийсет и първа глава

Фин стоеше в съдебна зала Д на Окръжния съд на Роксбъри. Предстоеше официално да предявят обвиненията на обвиняемите, които временно бяха задържани. В дясната част на залата беше монтирана плексигласова килия, в която се намираха обвиняемите. Те можеха да говорят само през малки кръгли отвори с диаметър десет сантиметра със ситни дупчици, разположени в предната част на килията. Дупчиците бяха направени достатъчно ниско, та да дадат възможност и на най-ниските задържани да отговарят. Това обаче означаваше, че хората с нормален ръст трябваше да се навеждат, за да отговарят на въпросите. Не беше кой знае какво. Не беше необходимо да дават много отговори. „Да“, когато ги питаха дали са се срещнали с назначения им от съда служебен защитник, и „не съм виновен“, когато ги питаха как ще отговорят на предявените срещу тях обвинения. После насрочваха съдебните заседания по делото, обвиняемият биваше отведен и на негово място заставаше друг. Така продължаваше с часове.

Питър Мичъл стоеше в предната част на залата и четеше имената от списъка. За всяко от делата той прочиташе фактите, съдържащи се в полицейския доклад. Понякога те бяха ясни, понякога тъжни, често шокиращи. Една млада жена беше обвинена в нанасяне на изгарящи рани с цигара на тригодишното си дете, след като непрекъснато искало да гледа телевизия. Младеж беше обвинен, че е нанесъл на приятелката си прободна рана в рамото само защото тя погледнала друг мъж. Шестнайсетгодишен юноша се подозираше, че е пребил до смърт свой съученик, след което му е откраднал велосипеда. Парадът на ужасите продължаваше от десет сутринта до дванайсет на обяд и Фин почувства в гърлото си познатия вкус на отчаянието и отвращението.

Накрая, видимо изтощен от всичките тези трагедии, съдията обяви обедна почивка и се оттегли в кабинета си.

Мичъл прибра папките си и тръгна към другия край на залата. Тогава забеляза Фин.

— Какво искате? — попита и бързо го подмина.

Фин хукна да го догони.

— Трябва да поговорим.

— Вече говорихме. И не ми хареса това, което ми казахте.

— Може би сега ще ви хареса.

Мичел се обърна към адвоката и рече с досада:

— Ама вие сериозно ли или отново ще ми губите времето?

— Дайте ми пет минути и после сам ще решите.

Влязоха в една конферентна зала. Мичъл сложи куфарчето си на масата и не си направи труда да седне.

— Разполагам с един час, през който трябва да проведа около десет телефонни разговора и да обядвам — каза той. — Имате две минути. Да не би да искате да ми предадете Иймън Макдугъл?

— Не мога. Той ми е клиент.

— Тогава си тръгвам. Няма за какво да говорим. — Прокурорът взе куфарчето си.

— Казахте ми, че имам две минути.

— Защото си мислех, че ще ми кажете нещо, което искам да чуя. Не ми се струва да е така.

— Да разбирам ли, че не желаете да спипате Джоуи Слейд?

Мичъл вече беше отворил вратата, но при тези думи се спря. Не се обърна, само остана с ръка на дръжката, вперил поглед напред.

— Не се занасяйте с мен.

— Не се занасям.

— Сериозно ли говорите?

Фин отвори куфарчето си, извади папка и я сложи на масата.

— Сам преценете.

Прокурорът се обърна и погледна към Фин, но ръката му остана на дръжката на вратата.

— Ако блъфирате, това ще е последният ни разговор. — Пусна дръжката и бавно се приближи до масата. Сложи куфарчето си на пода, насочил цялото си внимание към папката. Взе я и започна да я прелиства.

В началото изобщо не се докосна до страниците. Прегледа ги прав. Но когато стигна до последните страници, вдигна очи към Фин и го изгледа със страхопочитание и дълбоко изумление. Адвокатът само го подкани с жест да продължи да чете. Прокурорът седна и се зачете.

— Дали това е, каквото си мисля? — попита.

— Какво си мислите?

— Прилича на документи, които уличават в изпирането на големи суми пари и пренасочването им към Джоуи Слейд. А и няколко доказателства за изплащане на суми на политици.

— Значи е това, което си мислите.

— Откъде ги взехте?

— Не мога да ви кажа.

Мичъл присви очи.

— Иймън Макдугъл. Той ви ги е дал, нали? — Отново прелисти документите. — Иймън е може би единственият негодник, чието име не фигурира тук. Иска да размени Джоуи Слейд за сина си ли?

Фин поклати глава.

— Иймън Макдугъл изобщо не предполага, че аз съм тук или че притежавам тези документи. Името му не фигурира в тях, защото той ми е клиент и няма да е етично да ви предам каквато и да било информация за него и бизнеса му. Той не е замесен.

Мичъл отново прегледа материалите.

— Е, това е лошо. Без някой да свидетелства или да ни съдейства, Слейд ще отрече и ще твърди, че са фалшиви. Безполезни са без свидетелски показания.

Фин извади портативен диктофон и го включи на възпроизвеждане. От малкия говорител прозвуча глас, спокоен и ясен: „Не е достатъчно. Щом искаш гаранция, че това ще мине, сто и петдесет бона няма да стигнат. Говориш за строежа на трийсететажен комплекс върху общински терен. Ще трябва да подкупя конгресмените от щата и градския съвет. Освен тях прибави профсъюзите, полицията и всички останали, които ще протегнат ръце и ще искат. Ако искаш да придвижиш въпроса, ще ми трябват петстотин. Ако ли не…“ — Фин спря записа.

— Искате ли да чуете още?

— Искате да кажете, че това беше Джоуи Слейд? — попита прокурорът.

Адвокатът кимна.

— Откъде да съм сигурен?

— Защото аз ви казвам.

Мичъл се намръщи.

— Знаете какво имам предвид. Как ще докажа, че е той?

— Ще направите експертиза. Ще сравните гласовете. Не е трудно.

Мичъл се замисли.

— Може би. И все пак той ще отрече и ще каже, че обвинението е скалъпено. Някой имитирал гласа му, монтирал е разговора.

— Да, ще каже, но записът е автентичен, така че ще има проблем с неговата теза. Аз имам и други, в които се говори за още по-лоши неща: сделки с наркотици и пласирането им, такива неща.

Мичъл поклати глава.

— Но нямате свидетелски показания.

— Слейд не знае за това. Ако го изиграете както трябва и му покажете документите, той ще предположи, че някой от хората му се е обърнал срещу него и го е предал. Бързо ще се предаде в замяна на споразумение. Тогава цялата му къщичка от карти ще се срути.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Защото Джоуи Слейд непрекъснато печели още от деветгодишен. Той не знае какво е загуба и не знае как да реагира.

Мичел отново се замисли върху думите му.

— Е, тогава за какво ще се пазарим? — попита. — Аз оттеглям всичките обвинения срещу хлапето на Макдугъл и получавам всички компромати?

— Не точно.

— Какво друго:

— Имам няколко условия. Първо, не искам моето име да се замесва.

— Не искате клиентите ви да знаят, че сътрудничите на прокуратурата?

— Нещо такова. Второ, изчаквате няколко дни, след като отпаднат обвиненията срещу Кевин Макдугъл и едва тогава се заемате със Слейд.

— Защо?

— Трябва да се погрижа за някои неща, преди да стане напечено.

— Като например?

— По-добре да не знаете. Ще кажа само, че ако искате да направите удара на десетилетието, ще трябва да приемете условията ми. Съгласен ли сте?

Прокурорът поклати глава:

— Не мога да сключа сделка с вас, без да имам разрешение за това.

Фин кимна.

— Тогава го получете. Но го направете в следващите няколко часа, в противен случай сделка няма да има.

— Дайте ми номера на мобилния ви телефон. Аз ще ви потърся. — Фин извади визитна картичка и написа на гърба номера на мобилния си. — Когато това свърши — добави Мичъл, — искам да знам за какво беше всичко това.

Адвокатът поклати глава.

— На ваше място не бих се надявал. Свържете се с мен по-скоро. — Виждаше как Мичъл вече си представя да пише речта, която ще даде на пресконференция след първите арести. Или пък вече репетираше речта си за предизборната си кампания за губернатор.

— Ще се свържа — отвърна прокурорът. — Непременно ще се свържа.

Фин се върна в кантората си преди един часа. Лиса вдигна поглед от бюрото и го изгледа въпросително:

— Е?

— Ще видим — отвърна той.

— Само това ли?

— Засега — да.

Козловски излезе от кабинета си.

— Каква е ситуацията? — попита той.

Фин само сви рамене.

— Какво точно ти каза? — притисна го Лиса.

— Каза, че няма право да сключва сделка. Щял да иска от началството да одобрят действията му.

— Но прояви интерес, нали? — попита приятелят му.

— О, да, определено. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите, когато чу записа. Направо го виждах как планира политическата си кариера след това.

— Той ще сключи сделка — каза Лиса. — Убедена съм.

— Може би — рече съпругът й. — Но ще трябва да положи доста усилия, за да убеди началството си да се откажат от хлапето на Иймън Макдугъл в замяна на нещо, което не е златна мина. Това не е златна мина, но е доста добра улика. Ако я изиграят добре, може да хванат в мрежата доста риби. Ако го изиграят грешно, няма да получат нищо. Няма да могат да го понесат.

Лиса поклати глава.

— Той ще се съгласи на сделка — повтори.

— Може би — каза Козловски. — Не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Има нещо друго обаче — обади се Фин. — Трябва довечера да се върна в Ню Хемпшир, за да се срещна с жената от агенцията по осиновяване, да хвърля едно око на моето досие. Тя обади ли се?

Лиса поклати глава.

Той седна зад бюрото и взе телефона. Извади визитната картичка на Шели Теско от портфейла си и набра номера. Телефонът иззвъня три пъти, преди секретарката й да вдигне:

— Център по осиновяване.

— Мога ли да разговарям с Шели Теско?

— Съжалявам, но госпожа Теско не е на работа. Да й предам ли нещо?

— Кога я очаквате?

Жената замълча за секунда.

— Не съм сигурна. Трябваше да дойде още сутринта. Кой се обажда?

— Скот Фин. Имахме среща тази вечер, но тя така и не ми се обади да ми каже къде ще се срещнем.

— Не ви виждам в графика й — отбеляза секретарката.

— Може да не ме е записала. Вероятно не го е сметнала за служебен ангажимент. Трябваше да се срещнем, след като тя приключи работа. Искам само да знам кога и къде да дойда.

— Съжалявам, но не знам какво да ви кажа. Звънях на домашния и на мобилния й телефон, но никой не ми отговори. За какво трябваше да се срещнете?

Фин се поколеба какво да отговори.

— По личен въпрос. Аз съм осиновен и имах някои въпроси към нея.

— И защо тогава да не е служебен ангажимент? — попита жената, вече с подозрителен тон. — Нали това и й е работата.

— Може ли да я помолите да ми се обади, когато се свържете с нея? — Нямаше смисъл да отговаря на въпроса на секретарката. Даде й телефонния си номер.

— Добре — съгласи се тя, макар и не много уверено. — Ще й предам да ви се обади, щом се свържа.

Малкото нюхемпширско градче имаше само четирима полицаи. Поради това началникът на полицията Стивън Бош трябваше от време на време да вдига телефона и да отговаря на обажданията на гражданите. Беше напуснал нюйоркската полиция преди десет години, решен да намери по-разумен начин на живот за семейството си. До голяма степен така и беше станало. В момента обаче, седнал на бюрото с телефонна слушалка до ухото, той ужасно много искаше сега да се намира отново в големия град.

— Какво мога да направя за вас, госпожо Шъмли? — попита с възможно най-любезния си тон. Запита се колко ли дълго ще продължи разговорът им. Милдред Шъмли беше известна досадница.

— Притеснявам се за моята съседка Шели Теско — отвърна жената.

— Ами? — Бош се престори на заинтригуван, но не и разтревожен. — И защо така?

— Мисля, че не си беше вкъщи миналата нощ.

— И това ви притеснява? — Той успя да прикрие разочарованието си.

— Ами при други обстоятелства не бих реагирала, но видях един мъж да излиза от къщата й.

— Аха. И не мислите, че това е нормално?

— Определено не. Не и ако тя не си е била вкъщи в същото време.

— А ако е била?

— Е, ако е така, е друга работа.

— И въпреки това смятате, че е необичайно? — Какъв беше смисълът да търпи подобни разговори, ако не можеше поне малко да се позабавлява.

— Не това исках да кажа. Както казах, аз се тревожа за нея. Ами ако е станала жертва на нечестна игра?

Бош с досада вдигна очи към тавана.

— Тя ще е първата откакто съм шеф на полицията в този град — каза.

— Въпреки всичко мисля, че трябва да проверите.

Началникът на полицията въздъхна тежко:

— Тя е възрастна жена, госпожо Шъмли. Не мога да я безпокоя всеки път, когато си е поканила кавалер вкъщи.

— Но…

— Ако не се появи до няколко дни, обадете ми се пак и тогава ще проверим. Благодаря, госпожо Шъмли. Господ да ви пази.

И той затвори, преди тя да продължи с тирадата си. Понякога копнееше за дните, когато се занимаваше с истински престъпления, а не с параноичните измислици на скучаещи и любопитни граждани.