Зодия убиец

Осма глава

Иймън Макдугъл в миналото беше обожавал баровете. Прекарал беше живота си в обикаляне на пъбове и таверни, пленявайки жените с усмивки и размахвайки юмруци пред мъжете. Именно в баровете той изгради репутацията си, изгради поминъка си. Обичаше баровете така, както морякът обича морето, а пилотът — небето.

Синът му съсипа всичко това.

Кевин Макдугъл започна тайно да ходи по заведенията още от четиринайсетгодишен. Ако беше само това, баща му нямаше да се впечатли, дори щеше да се гордее, че момчето ще добие неговата репутация. Но синът едва ли беше способен на подобно нещо. Докато Иймън беше висок и с широки рамене и гърди, Кевин беше нисък и слаб. През годините синът доста се беше поизпотил във фитнес залите, за да напомпа мускули върху тънката си костна структура, но поради някаква необяснима причина това само беше раздразнило още повече Иймън. Неодобрението на бащата караше сина да се чувства неуверен, правеше го слаб. От всички пороци Иймън най-много мразеше слабостта, а тя изглежда беше характерна за неговото единствено отроче.

Най-голямата слабост на сина му се разви постепенно през последните няколко години. Развиваше се бавно и Иймън си внуши, че не си заслужава да се тревожи. В края на краищата, самият той беше опитвал кокаин на младини, но наркотикът не успя да повлияе на бъдещето му. Беше просто начин да си убива времето, начин да си достави тръпка в и без друго изпълнения му с адреналин живот. А и той беше достатъчно разумен да си дава сметка, че ако прекали с дозите, дрогата ще отслаби волята му.

Очевидно синът му не притежаваше неговата сила на интелекта, що се отнасяше до наркотиците. Според слуховете Кевин беше започнал с кокаин, минал бързо на крек и хероин. Сега момчето употребяваше всичко, до което можеше да се докопа. А също така и продаваше. Иймън не изпитваше морални угризения по отношение на търговията с дрога, защото тя му даваше стабилни приходи през годините, но мисълта, че продава направо на улицата, го депресираше. За тази цел си имаше дребни мошеници, пласьори и имигранти. Никой с положение в обществото не продаваше на улицата. Ако сключваше сделка, то беше за пласиране на едро, а пачките банкноти на масата достигаха седемцифрени суми. От факта, че синът му е започнал да продава на улицата дози за по десет долара, направо му се повдигаше.

Затова, въпреки дългогодишната си любов към баровете, Иймън с отвращение, граничещо с погнуса, отвори вратата на „Хот Спот“, за да търси сина си. „Хот Спот“ беше ново заведение за Южен Бостън и привличаше вниманието. Черният лакиран барплот, модерните абстрактни черно-бели фотографии на стената, кадифените завеси ясно даваха да се разбере, че барът е предназначен главно за онази прослойка от юпита, която през последните десетилетия наводни Саут Енд. За миг Иймън дори се запита дали не е попаднал в гей бар и се ужаси, но присъствието на дългокраки млади красавици, облечени в прилепнали по тялото вечерни рокли и със скъпи прически, го успокои.

Огледа се, докато очите му се приспособят към полумрака. Повечето от клиентите бяха облечени или в костюми, или в също толкова униформени и еднообразни черни джинси и пуловери. Не му се вярваше, че местните още не са изгорили това място до основи.

Кевин седеше в дъното, в зона с големи, кръгли сепарета, тапицирани в същата кичозна кадифена дамаска като завесите. Беше се отпуснал, полулегнал, заобиколен от две жени и двама души от неговата „банда“. Двете жени бяха привлекателни, но дори те не успяха да премахнат раздразнението на Иймън. Кевин носеше черен кожен панталон и широк бял пуловер, който подчертаваше мускулите му. Когато видя баща си, мигом се изправи.

— Трябва да говорим — студено каза Иймън.

Присъстващите на масата се спогледаха неловко.

— Искаш ли да седнеш? — попита го Кевин.

Иймън поклати глава.

— Не, искам ти да станеш.

Всички обърнаха погледи към Кевин, който беше притиснат от двете страни от по двама души.

— Чухте го! — извика той на другите. — Пуснете ме да изляза. — Всичките четирима веднага се поместиха, като му дадоха възможност да излезе от която си страна поиска. Той избра по-далечния от баща му маршрут. — Ще се върна — каза на подчинените си, които отново седнаха по местата си.

Иймън отстъпи няколко крачки от масата, за да е сигурен, че никой няма да ги подслушва.

— Често ли идваш тук? — попита сина си, когато той се приближи до него. По тона му можеше да се разбере и отношението му.

— Понякога — отвърна младежът. — Защо? Какво не му харесваш?

— По седалките има шибани зебри. — Иймън поклати глава. — И още ме питаш какво не му е наред?

— Какво толкова? Собственикът каза, че зебровият цвят е новият черен.

Иймън вдигна ръка, като да удари сина си, и Кевин трепна. Реакцията накара стария да се почувства по-добре за миг.

— Ти си кръгъл идиот.

— Защото харесвам това място ли?

— Не, това е само потвърждение на констатацията ми.

— Тогава защо?

— Наех ти адвокат, един от най-добрите. А ти дори не го използваш? На печен ли се правиш пред него? Момче, не ми харесва това отношение, разбираш ли?

Кевин предизвикателно скръсти ръце.

— Той иска от мен да направя признание, за да ме вкарат в затвора. Тая няма да я бъде.

Иймън Макдугъл въздъхна тежко.

— Ти наистина си глупав, синко. Мислиш ли, че ще допусна да те вкарат в затвора? — Поклати глава. — Може да е най-подходящото място за теб, да видиш какво представлява истинският живот, но там няма да оцелееш дълго и аз го знам.

— Но адвокатът ми каза така.

— Млъкни и прави това, което ще ти кажа. Адвокатът няма да ги остави да те вкарат в затвора. Не го слушай какво говори, ясно ли е? Той ще те измъкне, точка.

— На мен друго ми каза.

— Е, хубаво, ще промени мнението си.

— Откъде знаеш?

— Защото мога да съм много убедителен. — Иймън огледа дрехите на сина си и за сетен път поклати глава. Сграбчи го за раменете и го придърпа към себе си, за да види отблизо очите му. А те бяха зачервени и насълзени и издаваха пристрастеност към забранените удоволствия. Ако не бяха на публично място, Иймън вероятно щеше да пробие стената с него.

— Избави се от тия боклуци — изръмжа той.

— Не те разбирам? Какви боклуци.

Баща му стисна раменете му с масивните си длани, докато той не изпъшка от болка.

— Напълно сериозно ти говоря, момче, време е да се вразумиш. Ако не го направиш сега, няма да го направиш никога. А не искам да гледам как майка ти се мъчи с теб. Ако се стигне дотам, ще предпочета бърз и безболезнен изход за теб и за нея, разбра ли ме? Няма изобщо да се церемоня с теб. Разбра ли? — Стисна раменете му още по-силно.

— Ох! — изстена Кевин и се изскубна от хватката на баща си. — Добре, добре.

— А сега занеси задника си обратно при адвоката и му кажи, че си съгласен. Още утре. Ясно ли е?

— Да, добре. — Младежът разтърка раменете си.

Иймън кимна, обърна се и се запъти към вратата.

Когато мина покрай барплота, погледна към бармана. Онзи носеше плътно прилепнал черен кожен панталон, бяла тениска, с два номера по-малка, и черно кожено елече. Имаше по три обици на всяко ухо.

— Кажи на шефа ти да не забрави да си плати застраховката — обърна се Иймън към него. Барманът го погледна объркано и понечи да отговори нещо, но той го спря с вдигната ръка. Сега не беше в настроение да слуша бръщолевене. — Просто му кажи. — След тези думи отвори вратата и се върна при чакащата го кола и шофьора.

Лонг седеше в колата си и пишеше в малкия си тефтер, който винаги беше у него. Нямаше много за писане, но му беше трудно да помести всичко върху малките страници. Ключът към успеха в неговата професия беше да се събират детайлите, да се групират на стада, за да се оставят спокойно да се хранят, взаимодействат и комбинират едни с други. Ако вникнеш добре в детайлите, рано или късно пред теб се открива истинската картина, която толкова дълго си търсил. Откриват се първопричината и белезите на вината.

До този момент след краткия разговор със Скот Фин той не беше съзрял тези белези. Човекът беше притеснен, но притеснението и нервността му бяха продиктувани от шокиращото разкритие, което му направи Лонг. Детективът можеше да разпознае неподправената и непринудена емоционална реакция. Единственото, което не се вписваше много в живота на адвоката, беше момичето. Щеше да проучи и него, но интуицията му подсказваше, че това няма да доведе до нищо.

Когато свърши с писането, прибра бележника в джоба на шлифера си. Бръкна и извади бутилката изпод седалката. Вдигна я и понечи да отпие, но беше празна. Поклати глава. Беше лош знак — не си спомняше кога я е изпил.

Фин още седеше на дивана, втренчен в стената.

— Така ли ще седиш цяла нощ? — попита го Сали.

Той се обърна към нея. Стоеше на вратата, облечена в развлечена тениска и клин. Тя го гледаше подобно на лекар-онколог, който търси и най-малкия признак на болестта — признак, че пациентът може всеки момент да се строполи на пода.

— Чу ли разговора ни? — попита я Фин.

— Да — отвърна тя без колебание. — Чух.

— Значи си разбрала. — Не му харесваше това, че беше подслушвала. Неприятните спомени за сирашкото му детство бяха прозорец към душата му, през който би предпочел тя да не гледа.

— Това беше основната причина да подслушвам — отбеляза тя. Фин затвори очи и отпусна главата си назад, без да каже нищо. Беше ужасно изтощен. — Та ти дори не си я познавал — продължи Сали. — А и по всичко личи, че и тя не те е познавала. За щастие.

Той отвори очи и ги впери в нея.

— Така ли щеше да кажеш, ако беше твоята майка?

— Моята майка? — Тя се загледа в пода и за миг Фин съжали, че й е задал този въпрос. — Аз познавах майка ми, така че бих могла да кажа много по-лоши неща за нея от това.

— Наистина ли? По-лоши?

Изражението й беше напълно сериозно.

— Не, вероятно не бих. Майка ми е такава издънка. Дори не й се ядосвам вече. Всички си имаме проблеми, тя също си има нейните. Светът продължава да се върти. Поне твоята майка е била нормална.

— Нормална и се отказва от детето си? На мен не ми се струва логично. — Разтърка челото си с длан. — Трябва да лягаш вече. Утре си на училище.

— Какво й написа в писмото? — Тя имаше навика да задава най-личните и съкровени въпроси директно, без увъртане, което ги правеше да звучат съвсем на място, Фин се възхищаваше на това й умение, но не и когато въпросите й бяха насочени към него.

— Дори не си спомням — излъга той.

— Напротив. — Трябваше да й признае, че беше умна и трудно можеше да я заблуди. Не приемаше всяка дума за чиста монета. Вероятно благодарение на това беше оцеляла. — Та какво й написа?

Фин се наведе напред.

— Написах й да върви по дяволите. Разказах й за всеки един мой лош спомен от детството ми и хвърлих върху нея вината за всичко. Разказах й за побоите, за сбиванията, за бандите, в които членувах, за ужасните неща, които вършех. — Стана и отиде до същия прозорец, до който беше стоял Лонг, взирайки се в гледката, която се разкриваше от хълма. Впечатляващо. Понякога самият той се удивяваше колко много е постигнал. — Пожелах й, през каквито и трудности да е преминала, да са били толкова лоши, колкото моите и че дори и в ада да се провали, пак няма да разбере и да почувства на какво съм бил подлаган.

— А? — Фин почувства погледа й върху себе си. — Значи… не като да е било коледна честитка.

Той изсумтя и неволно се изсмя. Слава Богу, тя имаше чувство за хумор.

— Не съвсем. Нарекох я с всички възможни ужасни епитети, за които можах да се сетя. Тогава още бях млад и зелен, незрял.

— На колко години беше?

— По онова време още следвах право и все още ми се налагаше да изпитвам затруднения, породени от желанието ми да скъсам окончателно с уличния живот. Съвсем не бях доволен и щастлив тогава.

— А сега? Щастлив ли си. — По невинността, изписана на лицето й, разбра, че въпросът е зададен съвсем искрено. Но не знаеше как да отговори искрено.

— Сега съм по-добре — отвърна. Поне това беше истина.

— Следвал си право? Значи си бил на около двайсет?

— Да, там някъде.

Тя скептично поклати глава.

— Искаш да кажеш, че детството ми ще продължи да ме спъва още поне десет години?

Той тъжно се усмихна.

— Ако имаш късмет. Ако си като всички останали, то ще продължи да ти обърква живота за много по-дълъг период от време. — Фин се върна и отново седна на дивана. Навъси се и продължи: — Ти не трябва да преживяваш всичко това. Аз ще съм доволен, ако не се тревожиш.

— Не се тревожа, просто ми се иска да ти помогна.

— Как?

Тя сви рамене.

— Какво ще кажеш да ти донеса йогурт?

— Мислиш ли, че ще помогне?

— В него има полезни бактерии. Поне няма да навреди.

Фин сви рамене.

— Ще взема да опитам.

Тя донесе две кофички с две лъжици и подаде едната на него. После отвори нейната, облиза капака и започна да разбърква с лъжицата, докато плодовете се показаха на повърхността.

— Научи ли нещо за баща си?

— Не.

Тя започна да бърка с лъжица киселото си мляко, замислено свъсила вежди.

— Още не е свършило и за теб — изрече, без да отмества поглед от кофичката с кисело мляко. Думите й бяха повече като констатация, не като въпрос.

— Какво не е свършило? — попита той. Глупаво беше, защото и двамата знаеха много добре за какво става въпрос. Фин непрекъснато забравяше, че за крехките си шестнайсет години тя беше преживяла доста тежка трагедия. Това й даваше повече мъдрост, отколкото имаха повечето хора дори на шейсет.

— Майка ти… убийството. Ти няма да оставиш така нещата.

— Не е необходимо да се притесняваш.

— Казах ти, не се притеснявам, а искам да ти помогна. Но и аз искам да разбера защо.

— Тя ми беше майка — отвърна след няколко секунди размисъл Фин. — Така и не разбрах коя е, нито откъде произлизам.

— И какво от това? Кой го е грижа кои са родителите ти или пък какъв е произходът ти? Единственото нещо, което има значение, е къде си и какво си в момента. Погледни моите родители: баща ми — престъпник, умрял от насилствена смърт, майка ми — курва и наркоманка. Ако хората си мислят, че ще ги оставя да съдят за мен по това, което са били родителите ми, жестоко се лъжат.

— Да не знаеш изобщо кои са били е по-различно. През цялото време живях с тази въпросителна и сега има шанс да получа отговори.

— Ами ако не са отговорите, които си очаквал?

— Така или иначе ще разбера истината. А пък и нали чу детектива. Никой няма да си помръдне пръста, за да открие убиеца й. Той беше прав: аз знам как действа системата. Ще поразровят малко, но ако не изскочи някоя солидна улика, случаят ще бъде закрит още преди края на седмицата. Тя ми беше майка. И аз ще разбера какво се е случило с нея.

Сали изгреба йогурта от дъното на кофичката и облиза лъжицата.

— Ясно — каза.

Той тъжно се засмя.

— Значи поне на един от нас му е ясно.

— Много е просто. Ти си свястно, порядъчно момче и смяташ, че е редно да постъпиш така. Точка по въпроса.

Той поклати глава.

— Не, не съм порядъчен.

Сали стана, отиде в кухнята и изхвърли празната кофичка в боклука.

— О, да, си и още как. Това не означава, че си идеален. Но лошото момче не би се заело да се грижи за проблемната дъщеря на мъртвия си клиент само защото така е редно. — Той вдигна глава, но тя вече беше излязла от стаята. — Лека нощ, до утре сутринта — провикна се от коридора.

Коул седеше в тъмното на улицата пред апартамента на адвоката. Беше видял как Лонг си тръгна с колата, но не преди да понечи да отпие от празната бутилка.

Поне това беше добър знак. Колкото повече пиеше детективът, толкова по-безопасен ставаше. Коул знаеше от своите осведомители в полицията, че Лонг почти не се задържаше в офиса. Ако началството му разбереше, че пие, щеше да има законни основания да го уволни. Това искаха всички.

Подобен развой на събитията щеше да реши и някои проблеми на Коул. Пиян или не, Лонг беше свързал името на Елизабет Конър с това на адвоката. Може би уменията му на разследващ полицай не бяха притъпени от алкохола, както се надяваше той.

Той смръщи чело. Адвокатът представляваше ново предизвикателство в уравнението. Знаеше достатъчно за Скот Т. Фин, юрист. Адвокатът имаше колоритно минало и репутация на опърничав човек. Точно това в момента на Коул изобщо не му трябваше.

Той взе телефона и набра номера. Иймън Макдугъл вдигна след второто позвъняване.

— Аз съм — каза Коул. — В Чарлстън съм. Лонг току-що си тръгна от апартамента на адвоката.

— Доста бързо — отбеляза Макдугъл. — Не ме изненадва обаче. Ще мога да го използвам.

— Как?

— Не е твоя грижа.

— Ти ме нае да свърша работата, значи всичко е моя грижа.

— Засега искам само да не изпускаш Фин от очи и да ми казваш какво прави.

Коул се наежи:

— Аз не приемам заповеди. Ако не ти харесва, наеми си някой друг.

— Много добре знаеш, че няма да стане. Ще удвоя хонорара ти.

Коул обмисли офертата.

— Ще държа под око адвоката — отвърна той. В действителност нямаше избор.

Затвори и набра следващия номер.