Зодия убиец

Четирийсет и девета глава

Фин се върна в Бостън към седем вечерта. Обади се на Козловски и Лиса, за да ги предупреди, че ще се забави и ще закъснее. Те поискаха да им каже какво става, но той отказа. „Трябва сам да се оправя“, беше краткият му отговор. Лиса му тегли набързо една благословия, но не можеше да стори нищо повече. Приятелят му беше по-лаконичен: „Ако ти потрябва помощ, аз съм насреща.“ Фин отвърна, че ще го има предвид.

Наближаваше ноември и когато Фин прекоси по Лонгфелоу Бридж от Кеймбридж към Бостън, над града се беше спуснал мрак. Дните щяха да стават още по-кратки с всеки изминал месец. Това му действаше депресиращо.

Той насочи колата по кръговото, където Кеймбридж Стрийт се пресича с Чарлс и продължава към Стороу Драйв. Група клошари се бяха скупчили край една аптека от другата страна на улицата срещу Масачузетс Дженерал Хоспитал. Фин беше поразен от факта, че такава крайна бедност има в един от най-богатите квартали в страната.

Той продължи по Чарлз Стрийт, покрай баровете и четиризвездните ресторанти. На половината път към Бийкън Стрийт и Бостън Комън зави наляво и продължи още две пресечки нагоре по хълма към Луисбърг Скуеър.

Новинарските екипи, обсаждали имението почти цял ден, се бяха пренесли на друго място, подобно на лешояди, наситили се на полуоголен скелет. Останали бяха само празни картонени чаши от кафе и фасове. Сякаш тук беше валял сняг по-рано от обичайното.

Нямаше я жълтата полицейска лента и къщата до голяма степен беше приведена в ред. По всяка вероятност кабинетът на горния етаж, в който сенаторът беше убит, все още беше запечатан, но тъй като имаше трима свидетели на убийството, едва ли щеше да остане затворен още дълго. В края на краищата, ако се съдеше по официалната версия на властите, в случилото се нямаше никаква загадка. Може би щеше да последва политически трус от връзките на Бюканън с Макдугъл, но и двамата бяха мъртви и нямаше към кого журналистите да насочат обществения гняв. Въпреки че практиката на новинарските канали беше да освещават развитието на история като тази на всеки няколко часа, интересът към нея щеше да изчезне веднага с избухването на следващия скандал. В държава, където насилието и убийствата бяха неизменна част от обичайното ежедневие, нямаше да се наложи хората да чакат дълго.

Фин изкачи стъпалата и натисна звънеца. Никой не отговори. Звънна отново. Чак след третото позвъняване отвътре се чу шум и някой се провикна:

— Оставете ни на мира!

— Скот Фин е! — провикна се в отговор той.

След известно суетене вратата се отвори. Пред него застана Брук Бюканън и тутакси се намръщи.

— Помислих, че журналистите са се върнали — каза тя. Брук беше не по-малко нещастна от Фин. — Казах ти, още не съм готова за това.

— Не искам да започнеш да се държиш като моя сестра веднага. Искам само да те питам нещо.

— Какво?

Той се поколеба. Нямаше желание да разговаря на стълбите пред вратата.

— Мога ли да вляза?

Тя се намръщи още по-силно и го изгледа с подозрение.

— Важно е — добави Фин.

Брук отвори вратата и му направи път да влезе.

Останаха в коридора.

— Е? — попита го тя.

— Извинявай, не исках да те безпокоя по това време, но шофирах цял ден. Мога ли да те помоля за чаша вода?

Тя направи недоволна гримаса.

— Ела с мен. — Отведе го в кухнята и му наля чаша вода от чешмата. — Последните няколко дни бяха ужасни.

— За мен също — отвърна той. Брук поомекна. Той отпи от водата, като в същото време обмисляше как да подходи към младата жена.

Тя обаче започна първа разговора:

— Е? Какво е толкова важно, че трябваше да говорим посред нощ?

— Искам да ми разкажеш за тестовете, които полицията направи, за да докаже, че ти и аз имаме един баща. Ти ли ходи в полицията, за да дадеш проба за ДНК?

— Да, аз.

— Чия идея беше?

— Не разбирам накъде биеш?

— ДНК тестът твоя идея ли беше или на полицията?

Тя поклати глава.

— Идеята беше тяхна. Тогава аз още не знаех, че може да сме от един и същи баща. Знаех само, че баща ми се е замесил в нещо лошо и че бие майка ми. — Лицето й помрачня от неприятните спомени. — Аз го мразех. Мисля, че винаги съм го мразела. Бях готова на всичко, за да помогна на полицията.

— Значи, когато те предложиха да се направи ДНК тест, ти се съгласи.

— Да.

— Как събраха пробите?

— Какво значение има?

Фин усети, че въпросите започват да я изнервят.

— Просто ми кажи.

— Взеха ми кръв.

Той кимна.

— Видя ли ги да слагат кръвта в епруветка и да залепват етикет с твоето име върху нея?

— Да. Беше ми любопитно как се прави и ги попитах. Попитах ги и кога ще са готови резултатите. Какво общо има това?

Той остави въпроса без отговор и продължи:

— Предполагам, баща ти не знаеше, че си отишла в полицията?

— Не, за бога. Иначе сигурно щеше да ме убие.

— Каза ли на майка си?

Тя поклати глава.

— Тя не искаше да се отделя от баща ми, въпреки че я малтретираше. Щеше да се опита да ме спре, може би дори щеше да му каже.

— Каза ли им, когато се върна от участъка?

Тя кимна.

— Казах на майка ми. — На лицето й се появи тревога. — Исках да й докажа, че можем да му се противопоставим.

— Каза ли и й за ДНК теста?

— Да. — Тя пребледня.

— Как реагира майка ти?

— Лошо. — Брук беше толкова уплашена и объркана, че на Фин му стана жал за нея, но вече не можеше да се спре. — Защо те интересува? Защо ми задаваш такива въпроси?

— Защото още се опитвам да разбера какво точно се е случило с майка ми. Какво отговори майка ти, когато й каза за ДНК теста?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Развика ми се. Каза ми, че така ще унищожа семейството ни, ще съсипя всичко.

— Ти разбра ли какво точно е имала предвид?

— Разбира се. — Брук се заигра с косата си, после се подпря на гранитния плот и сълзите потекоха от очите й. — Виж какво стана после.

Фин постави ръка върху рамото й.

— Благодаря — каза. — Трябваше да го знам.

— Да знаеш какво? — Тонът на Брук стана умоляващ, изпълнен с отчаяние. — Какво ти казах толкова, което може да промени нещата? Какво дойде да изкопчиш от мен?

Той понечи да отговори, но някой друг заговори преди него. Гласът дойде от другия край на кухнята:

— Да, господин Фин, какво искахте да изкопчите от нас?

Фин и Брук се обърнаха едновременно. На вратата стоеше Катрин Бюканън. Беше спокойна, може би леко уморена. Белезите върху лицето и врата й още се виждаха, тя вече не ги криеше.

— Дойдох тук, за да достигна до разумно обяснение на случилото се.

— И достигнахте ли? Сега разумно ли ви се струва?

Той кимна.

— Мисля, че да.

Катрин се обърна към дъщеря си:

— Скъпа, трябва да останем сами с господин Фин.

Брук поклати глава:

— Не. Нищо не разбирам. Няма да изляза.

— Моля те, мила. Всичко е наред. После ще ти обясня всичко, но сега те моля да ни оставиш да разговаряме на четири очи. — Тя нежно хвана лицето на дъщеря си и я целуна по бузата. — Няма да се бавим. После ще се кача при теб и ще ти разкажа.

Брук поклати глава, но тръгна към стълбите за втория етаж. Преди да излезе от кухнята, се обърна и майка й махна с ръка — както се маха на първокласник, преди да го изпратиш на първия му учебен ден.

— Всичко ще бъде наред — повтори майка й.

Щом Брук излезе, Катрин погледна Фин в очите.

— Предполагам, че имате въпроси към мен.

Тя го поведе към своята стая. Остъклената стая с цветята. Навън беше тъмно, но тази си оставаше най-ведрата и жизнерадостна стая в цялата къща. Докато вървяха натам, тя каза:

— Ще трябва, разбира се, да продадем къщата. — В тона й се долавяше известно примирение. — Не поради финансови причини. Мъжът ми имаше много пари, повече, отколкото можете да си представите… Значи сега аз имам много пари. — Мисълта като че изненада самата нея, но тя бързо промени темата: — Както и да е, не мога да си представя да остана тук. Не и след всички ужасни неща, които се случиха.

— Като убийството на съпруга ви ли? — попита Фин.

Тя го погледна уморено:

— И това също.

Катрин седна в един нисък стол с бамбукови облегалки и големи възглавници с ръчно изрисувани орхидеи. При други обстоятелства Фин би ги намерил за прекалено безвкусни, но те придаваха атмосфера на спокойствие и мекота.

Тя подкани Фин да се настани срещу нея.

— Какво успяхте да научите досега, господин Фин?

Той се приведе напред.

— Знам, че съпругът ви не е мой баща.

Тя прие думите без видима реакция.

— И как го разбрахте?

— Той дойде при мен преди два дни. Помоли ме да се откажа от разследването. — Фин се изсмя иронично. — Може би сега щеше да е по-добре за всички, ако го бях послушал. Каза ми, че аз не съм негов син.

— Е, нормално е да твърди това.

Фин кимна.

— Така е, затова не му повярвах. — Той стана и закрачи, като продължи да говори: — Направих сравнителен анализ на неговото ДНК и моето.

Тя вдигна вежди.

— Така ли? И как го постигнахте?

— Когато съпругът ви дойде в кантората ми, той пи вода. Върху чашата останаха частици от слюнката му. Изследването на ДНК от нея е доста лесна работа.

— Вие сте много умен и находчив — отбеляза тя. В гласа й нямаше никакъв сарказъм.

— За малко да се откажа от тези тестове. От полицията ми казаха, че те проверяват моето ДНК и това на Брук. Това би трябвало да е достатъчно.

— Но не и в този случай.

— Не и в този случай. Не повярвах на полицията. Помислих си, че ще се опитат да оневинят съпруга ви. Да го покрият. Той беше доста влиятелен човек и имаше много връзки. Усъмних се, че може да ми кажат, че моето и неговото ДНК не съвпадат, без да провеждат тестовете. Само за да ме накарат да се откажа.

— Но те проведоха тестовете.

— Да, проведоха ги и ми казаха, че резултатите са положителни. Затова и се изненадах тази сутрин, когато от моята лаборатория ми се обадиха и ми казаха, че моето ДНК не съвпада с това на съпруга ви. Няма начин Джеймс Бюканън да е бил мой баща.

— Е, и? Какво мислите по този повод? Полицията ли е фалшифицирала тестовете? Опитали са се да компрометират съпруга ми?

Фин поклати глава.

— Тестът, който проведоха в полицията, беше за сравнение на моето и на Брук ДНК. Искаха да докажат, че Джеймс Бюканън ми е баща, като се види, че с Брук сме от една кръв. И когато излязоха резултатите, те си мислеха, че са стигнали до истината. На никого през ума не му е минало, че може да има и друга хипотеза. С Брук имаме различни бащи. — Той я погледна сурово. — Но имаме една майка.