Зодия убиец

Двайсет и пета глава

Коул беше в Ню Хемпшир преди четири следобед. Имаше достатъчно време. Здравният център в понеделник беше отворен до шест. Като се добавеше и времето за път, Шели Теско нямаше да се прибере у дома преди седем.

Лесно откри адреса й. Беше малка едноетажна къща на тиха улица извън града. Паркира колата зад ъгъла, където щеше да привлече по-малко внимание, и се върна пеша до къщата.

Тревата отпред не беше окосена и каналът се нуждаеше от ремонт, но освен това мястото изглеждаше уютно и приятно. Отзад имаше голяма градина с най-различни зеленчуци. Според информацията от интернет, с която разполагаше, преди къщата беше принадлежала на Джузепе и Мария Теско — родителите на Шели.

Мина му през ума да разбие стъклото на вратата отзад и да влезе, но размисли и потърси ключа отвън. Намери го за по-малко от пет минути. Беше поставен в малка метална кутия, прикрепена с магнит към водомера — доста разпространено скривалище. Госпожа Теско вероятно не очакваше идилично градче като нейното да крие кой знае какви рискове и опасности. Погрешно предположение, което щеше да й струва живота.

Влезе в къщата и започна претърсването. И отново не се бави много. Папката беше в най-горното чекмедже на бюрото в хола. Коул прелисти документите, за да се увери, че е това, за което е дошъл. Знаеше горе-долу какво ще пише вътре, но искаше сам да го види. Докато четеше, лицето му стана още по-сурово.

Доволен, той се разходи из къщата, планирайки втората фаза на операцията. За щастие къщата беше достатъчно отдалечена от другите съседи. Погледна часовника си. Тъкмо беше станало пет часът. Имаше повече от час да чака.

Седна на един дървен стол и дълбоко си пое дъх. Винаги се беше отличавал с търпение.

Към шест часа в Челси вече се беше стъмнило. Фин и Козловски стояха пред вратата на склада от другата страна на улицата, срещу Уотър Стрийт 355, и наблюдаваха мястото. От залива духаше леден вятър, носещ миризмата на умряла риба и дизел. Наоколо беше тихо и сякаш по цялата брегова линия нямаше жива душа. Усещането беше странно, измамно. Най-опасните и кръвожадни създания можеха безпроблемно да се движат в непрогледния мрак и да ги дебнат, без двамата изобщо да забележат.

Стояха на това място вече повече от час, облечени в тъмни дрехи, за да не ги забележат. В четири и половина бяха закарали Сали в апартамента на Лиса, след което се бяха върнали в кантората, за да се преоблекат. Фин каза на Сали, че трябва да проследят съпругата на един клиент. Момичето само кимна и отвърна „добре“.

В пет и половина Джанис, секретарката на Макдугъл, си тръгна от паркинга с бялото камаро. Малко след нея си замина и Макдугъл. Него го взе чакащият кадилак. Оттогава бяха минали двайсет минути и на паркинга беше тихо и спокойно, Фин се изкушаваше да тръгне още сега, но Козловски му каза да почака. Когато го попита защо, той отвърна: „Защото така.“ Не го биваше много в разговорите.

Сега Козловски се обърна към Фин:

— Ще отида да разузная терена. Стой тук още минута.

— Няма да влизаш без мен.

— Няма да влизам, но искам да видя с какво ще си имаме работа. После ще се върна и ще измислим някакъв план.

— Добре, но ако влезеш без мен, ще ти сритам задника.

— Хубаво. — Козловски изобщо не изглеждаше изплашен. — Изчакай ме. — Той тръгна напред, леко приведен и с черна бейзболна шапка на главата. Беше трудно забележим, а и да го видеше някой, щеше да си каже, че е някой докер, и изобщо нямаше да се усъмни в него.

Нямаше го едва пет минути, но на Фин се сториха поне петдесет. Когато се върна, бившето ченге угрижено каза:

— Имам една добра и една лоша новина.

— Дай да чуем първо добрата новина.

— Имат сложна алармена система.

— Това ли е добрата новина?

— Да. Сложна е, но е стара. Когато бях в полицията, ни обучаваха как да ги обезвреждаме. Сигурен съм, че и сега ще мога.

Фин кимна.

— Това наистина е добра новина. А коя е лошата?

— Едва ли ще можем да проникнем през външната врата. Добър съм с пръстите, но бравите са огромни. Няма да мога да ги отключа.

— Мамка му. Поне ще трябва да опиташ.

— Ако се налага. Отзад има друга врата, която ми се вижда много по-лесно достъпна. Това е другата добра новина. Ще тръгнем оттам.

— Сега ли?

Козловски кимна:

— Да.

Тръгнаха покрай сградата в същата посока, от която Козловски се беше върнал преди броени минути.

Срещата беше насрочена за шест и половина. Лонг пристигна рано, капитан Таунсенд — веднага след него. Чувстваше се като ученик, довел баща си при директора на училището, но си даваше сметка, че само така ще може да продължи да работи по случая.

Той беше изпратил нареждане до Бюканън да се яви в участъка. В края на краищата ставаше дума за разследване на убийство. Заповедта обаче беше набързо отхвърлена, което накара Лонг да прибегне до заплахи. Оказа се, че американските сенатори са доста неотзивчиви към заповедите и заплахите на местните органи на реда. Детективът беше уведомен, че ако от полицията желаят да разговарят с Бюканън, той ще бъде на разположение между шест и половина и седем часа в офиса на неговия адвокат. Този час не подлежеше на промяна и сенаторът щеше да си тръгне веднага щом часът удареше седем. Лонг не обичаше да получава заповеди от заподозрени, но нямаше избор. Капитан Таунсенд му каза, че трябва да е благодарен и на това. Каза му също, че на срещата ще отидат двамата.

Кантората на адвоката се намираше в сърцето на финансовия район, в кула-небостъргач от розов мрамор, стомана и стъкло. На рецепцията Лонг и Таунсенд бяха спрени и трябваше да си покажат документите, за да им се издадат временни пропуски. Процедурата накара Лонг да се почувства така, сякаш понятията във вселената се бяха преобърнали. Сега полицаите бяха заподозрените.

Горе, в приемната на кантората, те чакаха още десет минути, загледани през големите прозорци. Разкриващата се гледка беше нагледно доказателство за това колко важни и значими са адвокатите от кантората. По физиономията на Таунсенд си личеше, че наистина е впечатлен. Лонг извърна поглед настрани.

Накрая ги въведоха в конферентна зала с не по-малко впечатляващ панорамен изглед. Бюканън вече беше тук заедно с един набит и оплешивяващ мъж на петдесет и няколко години, облечен в тъмен костюм. Мъжът стана и като дишаше тежко, изправи масивното си тяло от стола.

— Господа — каза, — аз съм Спенсър Карелсън и представлявам сенатора. — Бюканън не си направи труда да стане, а запознанството мина без ръкостискания. — Седнете — нареди адвокатът. — Доколкото разбирам, желаете да разговаряте със сенатора по повод разследване на убийство?

— Точно така — отвърна Лонг. — Ние…

Карелсън го прекъсна:

— Разбира се, сенаторът с готовност би оказал съдействие на полицията, доколкото му позволяват обстоятелствата. Има обаче основни правила, с които трябва да се съобразите.

Лонг и Таунсенд се спогледаха.

— Основни правила ли?

— Сигурен съм, че разбирате колко политически деликатен е този разговор — продължи Карелсън. — Сенатор Бюканън е в разгара на кампания по преизбирането му, която кампания приключва след по-малко от месец. Ако се разчуе за връзката на сенатора с този проблем, това би довело до какви ли не спекулации. Опонентът му без съмнение ще се възползва, за да го компрометира. Ние не можем да допуснем подобно нещо.

— Не можем ли? — попита Лонг.

— Не — натъртено отговори адвокатът. — Не можем. Та ето значи какви са основните правила. Аз ще присъствам през цялото време на разпита. Ако сметна, че даден въпрос е неуместен, ще посъветвам клиента ми да не отговаря. Разпитът няма да продължава повече от половин час и когато свърши, никой в тази стая няма да разкрива каквато и да било информация на трети лица. В това число нито на пресата, нито на други полицаи.

— Няма да можем да говорим за това с колегите си? — попита детективът, който започваше да се вбесява.

— Стигне ли се веднъж до препредаване на информацията, това неминуемо ще доведе до изтичането й. Аз няма да позволя тази информация да бъде използвана за политически цели. Но защо толкова се вълнувате, вие май нямате партньор? — попита Карелсън.

Лонг скочи от стола и извика:

— Я чакай малко!

Шефът му остана на мястото си, но се изчерви.

— Минавате всякакви граници, Карелсън — каза.

— Нищо подобно — отвърна адвокатът. — Не съм убеден, че случаят се разследва от подходящ човек. Фактът, че си изпусна нервите, ако свидетелства за нещо, то е, че детектив Лонг не притежава необходимата тактичност да се занимава с подобни деликатни въпроси.

Таунсенд погледна Лонг и му направи знак да седне отново. Той го послуша, но очите му сякаш пронизваха Карелсън, а интуитивното му недоверие към адвоката се засилваше с всяка следваща секунда.

— Този случай е на детектив Лонг — каза Таунсенд. — И никой друг няма да го замени. Ако това за вас е проблем, просто ще трябва да се примирите.

Карелсън стисна устни.

— Много добре. Да смятам ли, че сме постигнали разбиране и съгласие относно основните правила?

— Майната на основните ти правила — изръмжа Лонг.

Таунсенд го прекъсна с вдигната ръка:

— На първо време ще запазим разговора ни в тайна. Но няма да позволим конфиденциалността да попречи на разследването.

Карелсън кимна отново, след което се обърна към Лонг:

— Задайте въпроса си, детектив.