Алената кампания

Глава двадесет и втора

Тамас прецени, че остават два часа до свечеряване — дотогава кезианските драгуни щяха да са достатъчно близо, за да разузнаят позицията му.

Екотът от брадвите на войниците му, навлезли в периферията на гората, се носеше над цялата равнина. Групи мъже с голи ръце влачеха отсечените дървета към мястото, на което фелдмаршалът възнамеряваше да срещне врага. Хрущенето на стотици лопати, врязващи се в песъчливата земя, караше кожата му да настръхва. Тамас мразеше този звук. Сякаш някой дращеше с пирон по зъбите му.

Той откри Андрия да почиства пушката си край реката. През последните няколко дни коланът на барутния маг се бе сдобил с украса от катеричи опашки. Той нямаше същия вид като останалите войници. Бузите му бяха леко закръглени от редовното хранене, а на лицето му липсваха признаците на изтощение.

Очите му обаче го издаваха. Бяха широко отворени, искрящи и неспокойни. Подобно на останалите магове на Тамас, Андрия не беше излизал от барутен транс със седмици. Това беше изключително опасно. Барутната слепота можеше да причини замайване, дезориентиране, губене на съзнание и дори смърт.

— По-кротко с барута, войнико — меко каза Тамас.

Андрия бързо го измери с поглед. Устните му се изкривиха и за момент фелдмаршалът реши, че ще му се сопне.

— Прав сте, сър — каза Андрия. — Може би трябва да се ограничавам.

— Къде е Влора?

Андрия сви рамене. Тамас не можа да избегне мисълта, че дисциплината на армията му отива по дяволите.

— Не те разбрах?

— Не зная, сър.

— Намери я.

— Тя не иска да говори с вас, сър.

— Моля?

— Тя каза — разбира се, само цитирам — да идете да се продъните.

Тамас рязко си пое дъх. Не, така нямаше да стане. Изобщо нямаше да стане. Той бързо прехвърли вариантите си. Можеше да заповяда да я набият с камшик. Ако някой обикновен войник си позволеше да разговаря с него така, той изобщо нямаше да се поколебае. Но Влора беше… какво? Някога може би щеше да си помисли, че е част от семейството му. Но пък тя недвусмислено му беше показала, че това вече не е така.

А и да наложи подобно наказание в навечерието на ключово сражение? Той подбели очи. Това щеше да окаже от голяма помощ за повдигането на духа.

Можеше да я смъмри публично. Но какво, ако тя му се противопоставеше? Той нямаше да има друг избор, освен да ѝ наложи по-строго наказание. С нрав като нейния, вероятно щеше да му се наложи да я обеси.

— Събери кабалата — заръча Тамас. — Имам работа за вас. Предай и на Влора да присъства.

Андрия отдаде чест и продължи да почиства оръжието си. Тамас се отправи към огньовете, за да потърси нещо за ядене.

Войниците бяха организирани в редици. Олем стоеше най-отпред заедно с по-голямата част от своите Железни оси — все верни мъже, които следяха за спазването на порядъка. Последното налично конско месо беше бързо раздадено на войниците, които пристъпваха напред с калаените си съдове.

Едновременно с работата по Тамасовия капан войниците вдигаха и лагера. Изникваха палатки, пламваха огньове. Малки групи се отправяха да набавят храна от гората и речните води. На места пламваха и своевременно биваха потушавани сбивания само за да започнат отново някъде другаде. Изглежда, храната беше главната причина, тъй като войниците се опитваха да се наредят за втора порция. Месото вероятно щеше да ги държи сити през нощта, но това не бе достатъчно да повдигне духа им. Утре нямаше да има нищо.

— Сър.

Гласът на Андрия изтръгна Тамас от мислите му. Деветнадесет мъже и жени стояха пред фелдмаршала. Това изчерпваше цялата му барутна кабала, включително новобранците, които Сабон бе успял да привлече преди смъртта си.

— Куршумите и барутът ни свършват — директно поде Тамас. Той зърна Влора в задните редици, но не улови погледа ѝ. — Утре ще се изправим срещу близо шестнадесет хиляди конници. Подготвям капан, който би трябвало да изравни силите, но дори и тогава сблъсъкът ще бъде страховит.

Тамас се огледа, изведнъж почувствал се изтощен. Кракът го болеше. Първата му мисъл бе да смръкне барут, но не го стори. Трябваше да го пази за войниците. Той пристъпи до един голям камък и седна, като направи знак на маговете да застанат свободно. Повечето от тях се настаниха на песъчливата земя. Влора остана да стои права, скръстила ръце. Тамас не ѝ обърна внимание.

— Ще преразпределя куршумите и барута между хората, така че да имате достатъчно за двадесет и четири часа. Първата ви задача: не позволявайте на кезианските разузнавачи да се доближат на повече от половин миля. Не им позволявайте да заемат по-висока позиция по протежение на планината. — Фелдмаршалът посочи към източния склон на Адранските планини. — Не им позволявайте да видят какво сме замислили. Животът на всеки един от войниците зависи от това.

— Все пак — продължи Тамас — искам те да видят, че правим нещо. Малко копаене. Приготовления и салове. Може би как се опитваме да поправим моста. Пускайте от време на време по някой от разузнавачите им по-наблизо, след което го пуснете да си тръгне с куршум в ръката или нещо също толкова убедително.

— Утре трябва да е същото. Очаквам, че Беон ще нападне веднага щом кирасирите му пристигнат. Той умее да разпознава благоприятните възможности и не пропуска да се възползва от тях.

— А ако усети, че подготвяме клопка? — попита Андрия.

— Тогава утре вечер ще прекосим реката и ще се разправим с него отвъд Пръстите. — Но Тамас имаше силно предчувствие, че нещата няма да се развият така. Беон трябваше да ги спре тук и сега. Колкото по̀ на север отидеха, толкова по-голяма ставаше вероятността да получат деливански подкрепления. Тамас се надяваше, че това ще тласне Беон да действа прибързано. Никак не му се искаше да се изправя срещу врага на територията на Северната шир.

— Ще разделим хората на групи — продължи Тамас. — По девет и по трима. Деветима ще дежурят и ще убиват кезиански разузнавачи, а трима ще си почиват.

— Нямаме нужда от почивка — обади се Андрия и се ухили на фелдмаршала. Кривите му зъби жълтееха. — Просто ни е нужен барут.

Тамас повдигна ръка.

— Тепърва ще имаш възможност да убиваш кезианци — рече той. — Тази вечер всички трябва поне малко да си починете.

Наближаваше шест часът и слънцето се спускаше червено над Кехлибарената шир на запад. Тамас се чудеше дали тази нощ щеше да му е последната на този свят.

Врагът го превъзхождаше по численост. Пък и самият Тамас остаряваше. Вече не притежаваше някогашната си бързина и прозорливост. Може би Беон щеше да се досети за заложения капан и да го надхитри или пък просто да заобиколи от разстояние, задоволявайки се да убива войниците му един по един, докато не пресекат реката, след което да се насочи на запад, покрай Пръстите и да причака Тамасовите части сред Северната шир.

Дали не беше сгрешил, като нареди на Гаврил да срине моста?

— Сър?

Тамас се откъсна от унеса си. Барутните магове ги нямаше — всички, освен Влора. За момент той отново си я представи като малко момиченце — десетгодишна — търсеща одобрението му. Слънцето беше потънало сред западното небе, а лагерът беше вече напълно вдигнат. Готварските огньове тлееха; от конските трупове нямаше и следа. Хиляди войници копаеха сред равнината, докато още толкова сечаха дървета в покрайнините на леса.

— Къде са?

— Простете?

— Барутните магове.

В погледа на Влора изникна тревога.

— Вие ги отпратихте преди около час. Казахте ми да остана.

— И ти си стояла насреща ми през цялото време?

— Изглеждахте зает.

Тамас пое треперлив дъх. Внезапно си спомни как отпраща Андрия и останалите магове, само дето споменът стоеше неясен, като в мъгла.

Да, определено остаряваше.

— Кога за последно ядохте, сър?

Стомахът на Тамас изкъркори.

— Хапнах малко конско месо по-рано днес.

— Наблюдавах ви, сър. Не си взехте нищо, когато отидохте да проверите огньовете.

— Сигурен съм, че ядох.

Влора пъхна ръка в пояса си и му подаде белезникава гъба.

— Вчера намерих тези трюфели в гората. Трябва да се храните. Вземете ги, Тамас.

Фелдмаршалът неохотно протегна длан към нея и тя ги пусна в ръката му.

Той се поколеба, загледан в трюфелите. Тези дребни, белезникави гъби, които растяха в Адранските планини, бяха считани за деликатес почти навсякъде в Деветте кралства. Самият Тамас не ги обичаше особено.

— Благодаря ти.

Влора се облегна на пушката си и се загледа в гората. Тамас се втренчи в профила ѝ. Беше я гледал как израства от начинаещ барутен маг в способен войник, една от най-добрите сред хората му. Беше силна, с красота, която годините щяха да помрачат, но не и да изтрият напълно. Тамас за пореден път съжали, че младата жена насреща му никога нямаше да го дари с внук. Той сведе поглед към гъбите в ръката си.

— Онова, което казах, Тамас… сър, не биваше да разговарям с вас по този начин. Не и пред войниците.

— Не, не трябваше.

— Ще приема наказанието, което сметнете за подобаващо — отсечено каза тя.

Тамас не знаеше, че сърцето му може да се скъса. Не и след всички тези години. Той пое дълбоко дъх.

— Ти си зряла жена. Олем е добър човек. Той ще те направи щастлива.

Влора, изглежда, се изненада от думите му, но не по начина, по който Тамас очакваше.

— С него просто се топлим взаимно нощем, нищо повече — каза тя и затвори очи. — Ние сме войници. Утре някой от нас може да бъде убит. А дори и двамата да оцелеем, ще продължим напред и ще си намерим други. Такъв живот сме си избрали. — Тя отвори очи и бавно обхвана лагера с поглед. — Всички ние.

Ах. Това бяха неща, известни на всеки войник. Любовта не се задържаше дълго; страстта гореше като свещ — пареща в средата и лесно угасима. Трудно беше да поддържаш пламъка по-дълго от един сезон или от една кампания.

— Войнишкият живот може да бъде самотен — съгласи се Тамас.

— Мислите ли, че утре можем да победим? — попита Влора.

Фелдмаршалът погледна към гората. Към войниците, потънали във възложената им работа. Вече влачеха дървета към лагера. Нощта бе огласявана от ударите на секири в дърво. Някъде в леса отекна самотен изстрел. Ловуващи войници или барутни магове, прогонващи кезиански разузнавачи?

— Мисля, че можем да спечелим всяка битка — каза Тамас. — Тази… тази ще е трудна. Целият ми план може да рухне, ако кезианците успеят хубаво да огледат подготовката ни. Нямаме нито достатъчно куршуми, нито барут, а хората са полуизгладнели. Утре трябва да победим, иначе тук ще си умрем.

Изведнъж се почувства премръзнал — напук на жегата, и много стар.

— Аз не искам да умирам тук, сър — каза Влора и обгърна ръце около оръжието си.

— Аз също.

— Сър?

— Да?

— Гаврил… той каза, че преди години сте погребали някого край тази река. Кого?

Тамас почувства как се отнася надалеч. Почувства ледените пръски на реката върху лицето си, калта и кръвта, спекли се по пръстите му от копаенето на гроб с голи ръце.

Той се принуди да стане, като се стараеше да не щади ранения си крак прекалено — мускулите му се нуждаеха от раздвижване.

— Погребал съм безчет приятели. Още повече врагове. Роднини и хора, които съм считал за също толкова близки. Искам отново да видя Адро. Искам да разбера дали синът ми е оцелял. Но преди това ми предстои много работа. Това е всичко, капитане. Свободна си.

Таниел седеше мрачно в квартирата си и наблюдаваше през прозореца как санитарните коли отнасят ранени от фронта. Почуди се дали да не отвори прозореца и да се поинтересува от развоя на битката, но вече имаше предположение — развиваше се зле. Тези явно бяха ударени от минохвъргачка — раните им бяха разнообразни и кървави, а по униформите личеше, че са от една и съща рота.

Генерал Кет го беше изпратила в някакъв хан на около пет мили от фронтовата линия, и то под денонощна охрана. Струваше му се, че от разговора между двамата са изминали седмици. В действителност тя бе отправила ултиматума си едва снощи.

Военните полицаи бяха настояли да им каже къде е Ка-поел. Таниел бе свил рамене и им бе дал идея къде да си заврат палките, но вътрешно не спираше да се безпокои какво ще ѝ направят, щом я хванат. Беше ли им наредено да я пребият, както бяха направили с него? Или нещо по-лошо? Без техни кукли, щеше ли Ка-поел да успее да се защити от тях?

Генерал Кет се бе появила рано сутринта, за да го уведоми, че всеки ден, в който отказва да се извини на майор Доравир, е и ден, в който на фронта умират хора.

Таниел щеше да е там, ако не беше тя. Нямаше да ѝ позволи да го убеди, че вината за поредното отстъпване на редиците е негова.

Отвъд прозореца му, някакъв млад мъж привлече вниманието му. По-точно юноша, защото той надали имаше повече от петнадесет години. Кракът му свършваше под коляното — дали отнесен от гюле, или премахнат от хирурзите, Таниел не знаеше. Това, което го порази, беше спокойното му лице. Войници в пъти по-възрастни от момчето се превиваха и стенеха от болка заради някакви повърхностни рани, докато то седеше стоически в края на една от колите, пънчето му стърчеше отвъд ръба, и спокойно наблюдаваше новата група от наборници, отпращана на фронта.

Таниел вдигна скицника си и започна да пресъздава лицето му.

На вратата се почука. Таниел не обърна внимание, зает да улови основните черти, за да може да довърши портрета по-късно.

Почти беше забравил, че изобщо някой е почукал, когато звукът се чу отново. Санитарната кола вече се смаляваше в далечината, отвеждайки момчето. Таниел остави скицника върху масата и отиде да отвори.

С изненада откри на прага си Михали. В едната си ръка едрият готвач носеше сребърен поднос, а на другата беше преметнал кърпа. По престилката му личаха брашнени петна и нещо, приличащо на шоколад.

— Извини ме, че се явявам изневиделица — каза Михали, докато се шмугваше покрай Таниел. След него влязоха двама войници. Първият носеше сгъваема маса, а вторият стискаше бутилка вино. — Ето там — заръча майсторът. — До прозореца. Сега ни оставете, ако обичате.

Пазачите имаха недоволен вид, но все пак разпънаха масата и се оттеглиха обратно в коридора.

— Сядай — подкани го Михали и посочи към единствения стол в помещението. Самият той приседна на ръба на леглото.

— Какво е това? — попита Таниел.

— Вечеря. — Михали вдигна похлупака на сребърния поднос. — Задушена телешка плешка с гарнитура от пъдпъдъчи яйца и козе сирене, поднесени с червено вино. Боя се, че не е кой знае какво, но виното е от четиридесет и седма, прекрасна реколта, и е охладено.

Не било кой знае какво? Уханието, надигащо се от подноса, накара Таниел да потръпне от удоволствие. Устата му веднага се напълни със слюнка и той се намери на масата, без дори да помни кога е седнал, с парче телешко на вилицата му. Спря се.

— Може ли?

— Разбира се, заповядай — окуражи го Михали. Той извади тапата на бутилката и наля две чаши.

Беше малко смущаващо, че Михали го наблюдаваше, докато се храни, но Таниел бързо свикна да не му обръща внимание и скоро вече си сипваше втора порция.

— Какъв е поводът? — попита Таниел, загледал се в Михали, който пиеше третата си чаша вино.

Готвачът допълни чашата на Таниел.

— Повод? Нима трябва да има повод, та човек да се нахрани добре?

— Така мисля.

Михали поклати глава.

— Чух, че са те сложили под арест и те хранят с войнишки дажби. За мен това е военно престъпление.

Таниел се усмихна, макар да не бе сигурен дали Михали наистина се шегува. Той се протегна да вземе чашата си, при което забеляза, че бутилката е все още пълна, макар двамата да бяха изпили… колко, поне пет чаши. Може би Михали беше скътал някъде второ шише.

— Нося ти писмо — каза Михали, като извади плик от престилката си.

Таниеловата вилица застина във въздуха, на половината път до устата му.

— От кого? — попита той с пълна с пъдпъдъчи яйца уста.

— Полковник Етан.

Таниел захвърли вилицата си и грабна писмото. Разкъса плика и прочете писмото трескаво. Когато приключи, бутна стола си назад и пое бавно дъх. Вече нямаше апетит, дори и за ястията на Михали.

— Какво пише? — попита готвачът.

— Не е твоя… — Таниел се усети и замълча. Та нали Михали си беше направил труда да дойде чак от фронта с обилна вечеря — и да му донесе писмо, което вероятно иначе не би го достигнало. Готвачът заслужаваше благодарност, а не да му се гневи.

— Неотдавна помолих полковник Етан да направи справка за употребата на барут.

— Така ли?

— Полковникът е взел и заповедите за заявки. Има несъответствие. Поисканото от армията количество е три пъти по-голямо от изразходваното от тях и почти два пъти повече от онова, което всъщност е достигнало фронта.

— Значи някъде по пътя се губи? — предположи Михали.

— По-вероятно става дума за кражба. Не е нечувано в една войска да има корупция, включително и в нашата, макар че във военно време Тамас е особено придирчив. Тези записи — Таниел подхвърли плика върху леглото си — показват, че квартирмайсторите са замесени. Както и поне един човек от генералния щаб. Някой печели милиони на гърба на войната.

— Както каза — изтъкна Михали, — не е нечувано.

— Но барут… С тези темпове ще изразходваме барута в цялата страна. Тогава няма да има значение колко по-добри са войниците ни, кезианците просто ще ни стъпчат. Проклятие! — Таниел започна да барабани с пръсти по тепсията пред себе си. Искаше му се да я хвърли през стаята, но отгоре ѝ все още имаше остатъци от телешко.

— Можеш ли да ме измъкнеш?

— Съжалявам, но няма да мога — въздъхна готвачът. — Както ти казах и преди, щабът не обръща никакво внимание на думите ми. — Той се потупа по корема. — Виж, Тамас, той умее да се вслушва в разума, дори и да е недоверчив към онзи, който му дава акъл. А тези генерали не виждат по-далеч от носовете си.

Таниел се облегна назад и отпи глътка вино. Сдържаният тон и невъзмутимото държание на Михали се отразяваха благоприятно на нервите му.

— Вярваш или не, те са сред най-добрите в Деветте кралства. — За своя изненада, в тона му не се съдържаше злост. — Макар че не съм сигурен дали това говори добре за Адро, или е позор за останалите държави.

Михали тихо се засмя.

— Това определено обяснява защо още не сме били надвити, въпреки численото превъзходство на врага.

— Как вървят нещата на фронта? — попита Таниел. — Така де, аз и сам виждам, че… — Той кимна към прозореца. Споменът за колите, препълнени с мъртви и ранени, беше все така ярък. — Обаче от два дни не съм получавал никакви вести.

— Недобре. Вчера отстъпихме почти на една миля. — Изражението на Михали стана сериозно. — Ти беше на път да промениш нещата, ще знаеш. Отблъскването на врага миналата седмица на практика беше първата ни победа от месеци насам. Войниците се окуражиха. Усетих го. Щяха да те последват и в гърлото на Крезимир.

— Мамка му. Трябва да се махна оттук. Да се върна на фронта. И да открия кой продава барута ни на черно.

— Как?

— Ще започна да извивам вратовете на всеки квартирмайстор, докато някой не ми каже. Сигурен ли си, че не можеш да уредиш освобождаването ми?

— Повечето от генералите дори не вярват, че съм бог. За тях съм просто един побъркан готвач. Единственият начин да излезеш, Таниел, е да се извиниш на майор Доравир.

Барутният маг се изправи и пристъпи до прозореца.

— В никакъв случай.

— Не се опитвай да мериш гордостта си с тази на генерал Кет — рече Михали. — Пред тази жена Бруд е олицетворение на самата смиреност.

Бруд. Един от светците… не, боговете. С крайчеца на окото си Таниел наблюдаваше как Михали изпразва четвърта чаша вино. Беше лесно човек да забрави какъв е всъщност. Все пак от боговете се очакваше да изглеждат и да се държат величаво като крале, а не да обърсват с ръкав покапалото от устата им вино.

— Какво мога да направя? — попита Таниел. Дали Михали беше давал съвети на баща му? Трудно му беше да си представи Тамас да моли за съвет един готвач, пък бил той и бог.

— Извини се на Доравир.

Таниел изсумтя през нос.

— Аз не виждам много — тихо каза Михали, загледан в чашата си. — Бъдещето е неизменно в движение, винаги мъгливо, дори и за онези, способни да го съзират. Онова, което виждам обаче, е, че ако останеш в тази стая, ще продължим да отстъпваме ден след ден. Кезианците ще ни изблъскат от долината и ще ни обкръжат, като в крайна сметка ще ни принудят да се предадем. Или ще ни свърши барутът, което ще доведе до същия завършек.

Таниел се навъси.

— Не е възможно един-единствен човек да е от такова значение.

— Всеки човек е от значение. Понякога за нещо дребно. В други случаи може да повлияе на изхода от война. А ти… ти не си човек. Вече не.

— Нима? Какво съм тогава? — попита Таниел. Колкото повече говореше Михали, толкова по-малко смисъл имаше в думите му.

Готвачът го погледна замислено.

— Не мисля, че съществува съответстваща дума. Все пак си първи по рода си. Станал си като Жулин.

Таниел чу собственото си рязко вдишване.

— Аз не съм предей.

— Не. Не точно. Все пак не си безсмъртен. Но пък Жулин също не е. Тя просто е неостаряваща. Не мисля, че твоята магия би ти позволила да останеш вечно млад. Дори и с помощта на Ка-поел. Но ти си барутният еквивалент на предей.

— Това е нелепо. И като стана дума… къде е Ка-поел?

— Крие се. Предложих ѝ закрилата си — с известни резерви, естествено. От нея ме побиват тръпки. Тя не прие. В даден момент обаче може да се нуждая от помощта ѝ.

Таниел разтри слепоочията си.

— Още вино?

— Мисля, че пих достатъчно.

— Както желаеш. — Михали си наля поредна чаша. Бузите му бяха леко зачервени — единственият знак, че е изпил седем чаши. Таниел забеляза, че бутилката продължава да е все така пълна.

— Ти каза, че си способен да надзърташ в бъдещето — рече барутният маг. — Какво ще стане, ако се извиня на майор Доравир?

Михали се взираше в чашата си.

— Раздвижване. Това виждам. Малко събитие, но то размества нещата. Разколебава несъмненото. А точно сега несъмненото не вещае нищо добро за нас.

Таниел грабна перодръжка и припряно започна да пише на гърба на Етановото писмо. Надраска набързо няколко изречения и попита:

— Можеш ли да отнесеш това до Рикар Тамблар? Не мога да използвам пощата. Ако някой от щаба действително е замесен, той ще има очи навсякъде.

— Бих могъл да го изпратя по едно от момичетата си — каза Михали и взе писмото.

— Благодаря ти. Знаеш ли къде мога да намеря майор Доравир?

— Случайно зная.