Алената кампания

Глава двадесет и шеста

Таниел намери майор Доравир в клуб Уайнс енд — заведение от най-висока класа, което щабът бе реквизирал за нуждите на своите офицери. Из целия салон доминираха скъпият червен плат и миризмата на пури. Фотьойлите, разпръснати из помещението, бяха покрити с кожите на големи котки от гурланския континент. Някакъв сержант свиреше на роял в ъгъла. Разговорите бяха мрачни и приглушени, макар че едва неколцина от офицерите зърнаха появата на Таниел.

Той поспря на прага и намести яката на официалната си униформа — подарък от Михали. Повечето му вещи лежаха затрупани от рухналата планина, сред които и разнородните му униформи. По някакъв начин дебелият майстор готвач бе успял да се сдобие с точните му мерки и бе заръчал да му ушият нова. Дори притежаваше съответните сребърни копчета, с изобразено върху тях барутно буре.

Таниел започна бавно да претърсва помещението с поглед, притиснал фуражка под мишницата си, като се стараеше да не мисли за военните полицаи, които го чакаха отвън. Ако извинението не протечеше по план, нямаше никакво съмнение, че те щяха да го завлекат обратно под арест.

Той забеляза майор Доравир в близост до бара — играеше на карти с някакъв възрастен офицер на около петдесет и още двама майори. Таниел си пое дъх и се отправи натам, като заобикаляше креслата и кимваше в отговор на редките приветствия.

Майор Доравир седеше с гръб към стената, така че нямаше как да не е забелязала приближаването му, но не благоволи да вдигне очи от картите си, щом Таниел спря до масата.

Ветеранът — полковник според униформата му, макар лицето му да не бе познато на Таниел — тъкмо казваше:

— А аз им рекох, че това се дължи на липсата на благородна кръв. Разбирам, че проведената от Тамас чистка представляваше политически ход, ала не може да се отрече, че отсъствието на аристократи сред офицерството е опошлило цялата ни войска. Велики Крезимир, ако той… — Офицерът замълча за момент и навъсено погледна към Таниел. — Капитане, донесете ми още една бира. За какво говорех? Да. Ако Тамас… По-чевръсто, капитане, жаден съм.

Таниел не му обърна внимание.

— Майор Доравир — поде той.

Този път Доравир погледна към него.

— Проявявате неуважение към полковник Бъртър.

Бъртър? По някаква причина това име му звучеше познато…

— Моля за извинение, господин полковник — каза Таниел, без да го поглежда, — но трябва да говоря с майор Доравир.

— Вече съм полковник — каза Доравир и посочи към яката си. — По какъвто и въпрос да желаете да разговаряте с мен — тя постави картите си с лицето надолу върху масата и се облегна назад в стола си, — можете да го сторите пред останалите офицери.

Таниел преглътна насъбралата се в устата му горчилка.

— Поздравления по случай повишението ви, полковник Доравир.

— Знаете ли, аз… — Бъртър се надигна.

— Седнете, сър — остро каза Таниел. — Това няма нищо общо с вас. Полковник Доравир, бих искал да поднеса най-искрените си извинения — магът се стараеше да говори ясно и без да избързва — за неотдавнашното си поведение и евентуалните неудобства, причинени ви от него.

Таниел не можа да не забележи, че разговорите в целия салон бяха преустановени. Струваше му се, че стотици погледи са насочени към него. Най-вероятно наистина беше така.

— Полковник Бъртър е мой съпруг — каза Доравир. — Извинете му се.

Съпруг? Та между двамата имаше най-малко двадесет години разлика.

— Вече го сторих — рече Таниел. — А току-що се извиних и на вас. Сега ще ви помоля да ме извините. — Той им обърна гръб и се отправи към изхода.

Спря се, когато Бъртър изсумтя.

— Това Таниел ли беше? Тамасовият сополанко?

Продължавай да вървиш, заповяда си Таниел.

— Двустрелни — каза Бъртър, — върнете се незабавно. Полковник Етан!

Таниел застина. Етан беше тук?

— Полковник Етан, това ли е човекът, който ви осакати?

— Това е човекът, който спаси живота ми — отвърна Етановият глас.

— Спаси и моя! — кресна някой.

— И моя!

— Ха. Сега си ви спомних, Двустрелни — каза Бъртър. — Трябва да е било преди пет, може би шест години. Малък хленчльо. Отвратителен войник. Пет пари не давахте за тренировките, само гледахте как да избягате с онази ваша тъмнокоса курва. Никога не съм виждал нещо специално у вас. Явно тя също.

Курва? Влора? На самия него може и да му се беше искало да я нарече и по-лошо, когато я бе хванал с онова университетско конте, но нямаше намерение да позволи на някакъв простак с пагони да коментира интимния му живот. Таниел стисна юмруци и бавно си пое дъх, за да се успокои. Нищо не го задължаваше да слуша тези глупости. Можеше просто да си тръгне.

— Бъртър, мисля, че това ти стига за тази вечер — обяви гласът на Етан. — Струва ми се, че е време да се оттеглиш.

— Върви на майната си, Етан — продължи Бъртър. — Таниел, виждам, че нещата не са се променили. Никакво чинопочитание. Никакво военно достойнство. Само си сменил една курва с друга.

— Бъртър! — Този път в гласа на Етан се долавяше предупреждение.

— Само дето сегашната е дивачка! Кой знае какво ще му хрумне после? Обзалагам се, че и сега баща му се обръща в гроба всеки път, в който се търкаляш с тази кучка.

Таниел се тресеше. Яростта заплашваше да го завладее. С огромно усилие той запази спокойствие и бавно се обърна.

— Бъртър… Не помня полковник Бъртър. Помня капитан Бъртър. Задник, който и до ефрейторски нашивки нямаше да се издигне, ако не беше извънбрачен син на херцог. Фелдмаршал Тамас се зарече, че докато е жив, няма да допусне този човек да се издигне по-високо.

Бъртър почервеня.

— Току-що си спечелихте седмица в пранги, Двустрелни.

— Ти си празноглавец и празнодумец, Бъртър. Ти си позор за адранската униформа.

— Две седмици!

Таниел се стрелна към него и Бъртър се сви сепнато — очевидно очакваше да бъде ударен. Таниел сграбчи полковническите символи и ги откъсна от яката му захвърляйки ги настрани.

— Един месец! — изрева Бъртър.

Нещо прелетя във въздуха и се размаза върху бузата му. Приличаше на картофено пюре.

— Кой хвърли това? — остро попита Доравир.

Нечие рулце блъсна Бъртър по носа. В следващия миг той се намери под обстрел от всевъзможни храни. Някой дори плисна сос отгоре му, наквасил униформата му.

— Сбогувайте се със свободата си, Двустрелни! — беснееше Бъртър. — Баща ви е мъртъв. Ще прекарате два месеца окован, а вашата дивачка ще забавлява войниците ми.

Таниел направи крачка напред и заби юмрука си в брадичката на Бъртър, което запрати по-възрастния мъж на земята. Чу как челюстта на копелето изпука при счупването си.

— Охрана! — провикна се Доравир.

Всичко и всички да вървят по дяволите. Таниел изправи с крак стола на Бъртър и скочи отгоре.

— Приятели — изкрещя той, повдигнал ръце в призив за тишина. Столовата изведнъж се успокои и за негова изненада, всички притихнаха за секунди. — Генералният щаб ни е лъгал. Фелдмаршал Тамас не е мъртъв. Дори не е пленен. В този момент той води Седма и Девета бригада към адранската граница.

— Това е лъжа! — извика Доравир.

Таниел повиши глас, за да я заглуши.

— Не сте ли се чудили къде е кезианската кавалерия? Преследва Тамас!

Един от военните полицаи събори Таниел от стола. Още докато посягаше, някакъв майор го повали на земята. Таниел се изправи на крака.

— От нас просто се иска да удържим негодниците още няколко месеца. Скоро ще настъпи есен, след нея ще дойде зима, а с нея и Тамас!

Прикладът на мускет удари Таниел в стомаха. Той се преви от болка, но си наложи да се изправи.

— Никакво отстъпване! Никакво предаване!

Офицерската столова гръмна от ликуване. Отново полетя храна. Таниел беше повален на пода, хванат за врата, с лице, натикано в килима.

— Свършено е с теб, Двустрелни! — просъска Доравир. — Ти си мъртвец!

Таниел не ѝ обръщаше внимание. Офицерите щяха да кажат на войниците си, а войниците щяха да отблъснат врага. В името на Таниел. В името на Тамас.

Нила почувства как в нея се надига ужас, докато приближаваше имението. Над улицата се издигаше гъст, тъмен дим, а вятърът донасяше мъжки викове. Звукът от битка ставаше все по-отчетлив, а над него се извисяваше звук, който бе чувала само веднъж или два пъти през живота си, но не можеше да сбърка — пукотът на магия.

Несъмнено дело на Привилегирования Дъфорд. Лесно можеше да си представи как длъгнестият Привилегирован се превива от смях, докато изпепелява мистериозните нападатели само с едно щракване на пръстите си.

Звукът на магията имаше ехо. Почти незабавно подир пукота следваше друг, понякога дори по-силен… Битката продължаваше да кипи по времето, когато Нила остави последния завой зад себе си и зърна задната част на къщата. От прозорците и на трите етажа се издигаше дим. Под облаците му надничаха пламъци, които се пресягаха като пръсти, да уловят рамките на прозорците. Отекна трясък, после още един.

Не, не ставаше дума за ехо.

Някъде в сградата нечия магия се сблъскваше с друга.

Нила се затича, стиснала роклята си с две ръце. Кухненската прислуга неотдавна обсъждаше, че лорд Ветас бил повикал някъде от южните земи още една Привилегирована. Трябваше да пристигне днес сутринта. Нима въпросната жена се сражаваше с Дъфорд?

Пронизително изсвистяване накара ушите ѝ да запищят. Нила залитна към единия край на улицата в опит да се задържи на крака. Пламъците бяха изчезнали. Последва ново изсвистяване и димът блъвна навън през прозорците като издухан от огромно духало. Подир това нямаше повече дим.

Нила се закова на място, далеч по-изплашена от настъпилата тишина, отколкото от звуците на битката. Кой беше победил? И кой с кого всъщност се беше сражавал? Ветас беше ли вътре? Беше ли оцелял? Ами Яков?

Не беше сигурна дали ще успее да се принуди да влезе в къщата. Вдиша дълбоко няколко пъти в опит да събере кураж.

Трясък разцепи въздуха, съборил я на земята. Нила се строполи толкова здраво на улицата, че одра дланта си.

Едното крило на къщата се срутваше… Нила смаяно наблюдаваше как стените поддават и покривът се плъзва встрани. Керемидите политаха към уличната настилка и се разбиваха отгоре ѝ като хиляди вятърни камбанки сред ураган.

Нила се вдигна на крака и се затича, преди да може да помисли. Дланта я болеше, по роклята ѝ имаше кръв, но нея не я беше грижа. Яков беше все още вътре, в стаята си на втория етаж. Помещението гледаше към другата улица, но дори и от сегашното си място Нила можеше да види, че ако Яков беше вътре, той е бил премазан. Но може би беше извадил късмет. Може би се беше намирал под леглото или защитен от рамката на вратата, или…

Част от стената на имението избухна. На улицата се изсипаха мазилка, строшени мебели и някакви късове, които, изглежда, някога бяха представлявали човешко същество.

Сред руините стоеше мъж. Беше среден на ръст, с бакенбарди върху иначе гладко избръснатото си лице и костюм, който би изглеждал съвсем на място в банкерския квартал. Не беше особено красив, не беше и грозен, но по някаква причина Нила трепна, щом го видя.

Той държеше ръцете си повдигнати, със свити пръсти. Носеше бели магьоснически ръкавици и в момента оглеждаше опустошението, което бе нанесъл. Трупащите се зяпачи се отдръпнаха плахо встрани. Някаква жена припадна, когато осъзна какво представляваха сочните късове месо, засипали улицата. Един мъж повърна.

Привилегированият огледа тълпата и отпусна ръце. Обърна се и изчезна сред останките на къщата. Преди да го стори обаче, Нила успя да различи върху ръкавиците му символа на Адранските планини на фона на Адморието.

Това не беше обикновен Привилегирован, а член на адранската кралска кабала.

Нещо ѝ подсказваше, че Дъфорд не е имал шанс срещу подобен противник.

Нила си проправи път сред отломките и като приведе глава под една греда, влезе в къщата близо до слугинското стълбище.

Във всекидневната цареше пълна разруха. Нечий мъжки глас зовеше за помощ, друг стенеше. Недалеч от нея, сред парчета потрошени дъски лежеше покрит с мазилка труп. В съседното помещение някой говореше. Звучеше като лорд Ветас.

Нила предпазливо влезе в кухнята. Това помещение изглеждаше почти незасегнато от срутването, но за стълбището не можеше да се каже същото. Налагаше се да потърси друг път до втория етаж.

Тя пристъпи до вратата на трапезарията и се ослуша. Не чу гласове, но долови движение. Надникна през открехнатата врата — и едва не се задави, защото погледът ѝ попадна върху жена, прикована с ледени късове за стената. Тя също носеше магьоснически ръкавици. Може би това беше другата Привилегирована на Ветас?

Някой заговори. Мъжки глас. Той казваше…

Лорд Ветас се стовари в стената на трапезарията със сила, достатъчна да разтърси изтерзания дом. Отломките се раздвижиха и Нила чу нечий писък. Лорд Ветас обаче не издаде и звук. В полезрението ѝ се появи адранският Привилегирован. Той говореше тихо, лицето му изразяваше гняв. Мъжът сграбчи Ветас за брадичката и извърна главата му към прикованата магьосница.

Внезапно кабалистът се отдръпна. Сега гласът му звучеше спокойно и сдържано. Нила го чу да казва:

— Обзалагам се, че си бил от онези деца, които измъчват животни за забавление. Кажи ми, някога късал ли си крилете на насекоми? Отговори ми!

Със задоволство Нила забеляза изплашеното изражение на Ветас. Устните му се раздвижиха, но тя не чу изреченото.

— Както си и мислех. Е, какво е усещането?

Нила се отдръпна от вратата. Викът на Ветас заглуши стенанията на умиращите и ранените в другите части на къщата. Нила се извърна към кухнята в опит да намери друг път през отломките. Започваше да я обзема паника. Трябваше да намери Яков. Трябваше да се махне от тази къща. Макар напрежението да затрудняваше дишането ѝ, Нила почувства вълна от облекчение. С Ветас беше свършено. Дори още да не беше мъртъв, скоро щеше да бъде. Негодникът най-сетне си беше намерил майстора.

Нила го изхвърли от съзнанието си. Не, Ветас не заслужаваше да хаби мислите си за него. Но Яков…

— Нила?

Погледът ѝ се стрелна из кухнята. Детски глас. Откъде беше дошъл?

— Бързо, Нила, ела да се скриеш.

Тя откри Яков на дъното на килера, сгушен зад чувал с брашно. Слугинята погледна към вратата на трапезарията.

— Няма да има място за мен — каза тя и му помогна да излезе.

— Къде са Фая и чичо Ветас? — попита Яков.

От трапезарията се понесе стон. Нила стисна детето за рамото и го избута на улицата по същия път, през който беше дошла.

Зяпачите се бяха отдръпнали на безопасно според тях разстояние и се задоволяваха да изчакват появата на полицията и пожарникарите. Някой сграбчи Нила над лакътя, докато си проправяше път сред навалицата. Тя грубо го изблъска, без дори да поглежда към него, и продължи да стиска Яков.

Нила разсъждаваше трескаво. Все още разполагаше със заровеното край града сребро. Нямаше никакви пари, нито дрехи, с изключение на тези на гърба си. Щеше да им се наложи да прекосят целия град пеш, да намерят среброто и на другия ден да се върнат обратно, за да го продадат.

Какво пък, една или две нощи на улицата нямаше да ги убият.

Едва четири пресечки по-надолу Нила осъзна, че всички минувачи се взират в нея. На петата пресечка Яков посочи към роклята ѝ и младата жена осъзна, че кръвта от дланта ѝ се е размазала по цялата дреха; сякаш се беше въргаляла в нея. След още две пресечки двамата достигнаха редица магазини.

— Добре ли сте, госпожице? — попита някакъв джентълмен, притиснал носна кърпичка пред лицето си. Изглежда му призляваше само докато я гледаше.

Нила му показа дланта си.

— Просто я одрах, нищо повече — обясни тя, като се стараеше да звучи непринудено. — Изглежда по-лошо, отколкото е в действителност.

Джентълменът видимо си отдъхна.

— Ето там има лекарски кабинет. — Той посочи към една от близките табели. — Приемат и без да имате час.

— Много ви благодаря — рече Нила.

Тя изчака за момент, докато мъжът продължи по пътя си. Нямаше с какво да плати за посещение при лекаря. Щеше да ѝ се наложи да търпи болката, докато…

Тогава си спомни за сребърната огърлица с перлата около врата си, подарена ѝ от Ветас.

Лекарката — възрастна жена с бяла мантия и чифт дребни очилца — вече имаше пациент, ала след един поглед на окървавената рокля на Нила веднага насочи вниманието ѝ към нея.

Слугинята даде всичко от себе си да води непринуден разговор по време на промиването и превързването на раната. Обясни, че е паднала на улицата. Неприятно, но поне нямаше нищо изкълчено. А когато стана въпрос за плащането…

— Богове, забравила съм портмонето си вкъщи. Имате ли нещо против да задържите тази огърлица като залог?

Споразумяха се. В добавка Нила дори получи петдесет крана срещу огърлицата. Тя изведе Яков през вратата, облекчена, че е стоял мълчаливо през цялото време.

Беше изминала едва половин пресечка, когато я осени.

Привилегированият. Онзи, който бе надвил Ветас и бе откъснал ръцете му, беше член на адранската кралска кабала.

— Яков — Нила го поведе към едно кафене в пресечката, — ще бъдеш ли така добър да ме почакаш няколко минути?

Очите на детето се разшириха.

— Не ме оставяй сам.

— Само за няколко минути. Ето, ще ти купя чаша мляко. Ти седни вътре и ме изчакай. — Тя се спря и се замисли. — Ако не се върна, поискай да те упътят към най-близката казарма. Там кажи на дежурния, че търсиш капитан Олем. В момента той е на фронта, но офицерите ще намерят къде да те настанят.

— Няма ли да се върнеш за мен?

— Ще се върна — каза Нила. — Но за всеки случай, ако не го сторя, това е, което трябва да направиш.

Увереният ѝ тон го успокои и момчето изправи гръб.

— Добре, Нила.

Тя му купи чаша мляко и го настани на маса до прозореца, като помоли сервитьора да го наглежда за половин час. Срещу десет крана се сдоби с една стара престилка, която препаса над роклята си и скри кървавите петна.

Сетне Нила пое обратно към дома на лорд Ветас.

Междувременно полицаите бяха пристигнали, а пожарникарите пъплеха из целия дом. Останките на Дъфорд бяха покрити с чаршаф; мъжете от пожарната тъкмо изваждаха някакъв труп от отломките. Всички от хората на лорд Ветас бяха изчезнали, заедно с противниците си. Заради полицията Нила не посмя да се приближи до къщата.

Тя започна да обхожда околността, като проверяваше близките улички. Все трябваше да има някакви постови. Все трябваше да има някого!

Но не намери нищо. И хората на Ветас, и адранските войници, и Привилегированият — всички бяха потънали в дън земя.

Тя разшири обсега си на търсене.

Едва на петата улица зърна мъж с червендалести бакенбарди и изгладен костюм, който се носеше по тротоара, нарамил навит килим — достатъчно голям, за да укрие нечие тяло. Мъжът не носеше магьоснически ръкавици, но Нила беше сигурна, че това е същият човек — кабалистът.

Тя се затича да го догони. Той крачеше бавно заради тежестта на килима и си подсвиркваше. Дали пък не се беше припознала?

Мъжът зави зад един ъгъл.

Нила предпазливо се приближи до края на постройката. Може би наистина се беше объркала. Привилегированите не носеха сами нещата си. За тази работа си имаха слуги.

Тя прекрачи отвъд и едва не изпищя.

Само на няколко крачки от нея мъжът седеше върху килима си. При това небрежно бе качил крака върху някаква стара бъчва, сякаш беше седял там цял ден.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той.

Нила погледа към улицата. Несъмнено той не би я наранил. Не и посред бял ден насред оживена улица.

— Сър — поде тя и се поколеба. Как трябваше да се обръща човек към един Привилегирован? Времето, прекарано с Розалия при роялистите, само бе допринесло за объркването ѝ. На магьосниците не биваше да се вярва. — Милорд?

Мъжът присви очи, но не каза нищо. Да, определено беше същият човек. И очевидно не му се нравеше, че са го разпознали като Привилегирован. Нила се напрегна, готова да побегне.

— Да? — отвърна той. Гласът му бе учтив.

— Вие сте Привилегирован — каза Нила. — От адранската кабала.

Мъжът повдигна вежда.

— И какво ви дава основание да мислите така?

— Преди около час ви видях да разкъсвате лорд Дъфорд с магията си.

— Така ли се казваше той? — попита Привилегированият. — Знаех си, че ми е познат. Този самодоволен пуяк беше член на кезианската кабала. Изненадан съм, че изобщо са го приели. Срещал съм Чудаци с по-голям талант. — Той я огледа преценяващо. — Какво мога да направя за вас? Постарайте се да измислите нещо добро, защото после ще трябва да ви убия.

Да я убие? Нила не се съмняваше, че ще го направи, ако се наложеше. Членовете на кралската кабала бяха пословично жестоки. Тя прочисти гърло и изправи гръб.

— Въз основа на вашия дълг като кралски кабалист възнамерявам да ви поверя Яков Елдаминз, наследник на короната на Адро.

Тя изпусна рязко дъх, едва сега осъзнала, че го е сдържала.

Привилегированият продължаваше да се взира в нея с повдигната вежда. Бавно, сякаш осъзнавайки, че тя говори сериозно, веждата му се отпусна. Той отметна глава назад и се засмя.

Нила почувства как по устните ѝ заиграва неспокойна усмивка. Нещо смешно ли беше казала?

— Значи ще го направите?

— Моля? Разбира се, че не. Да не мислите, че искам някакъв благороден глезльо да ми се увеси на врата? Хлапето е на колко, четири?

— На шест.

— На шест. — Привилегированият се изправи. — Все тая. Адранската аристокрация е мъртва. И няма да се върне. — Той замълча и се огледа. — Къде е момчето, впрочем?

— На сигурно място.

— Умно.

— Сър — каза Нила. — Милорд, трябва да го вземете. Той не разполага с ничия закрила.

— Изглежда може да се осланя на вас.

— Аз съм една проста перачка.

— Носите сервитьорска престилка.

— Това ли? Не, аз съм перачка.

— А ето че имате навика да поднасяте разни неща на хората.

Трябваха ѝ няколко секунди да осъзнае, че той се шегува с нея.

— Милорд! — каза тя с надеждата гласът ѝ да прозвучи властно. — Вие трябва да защитите Яков Елдаминз.

— Не, не трябва. — Привилегированият въздъхна, сякаш неочаквано се беше изморил, и макар преди мигове да ѝ се бе сторило, че е някъде в средата на двадесетте, сега изглеждаше много по-стар. — Приключих с адранската аристокрация. — Той примигна и се загледа по-внимателно в нея. — С вас срещали ли сме се преди?

Нила поклати глава.

— Е, добре. Трябва да вървя. Килимът няма да издържи цял ден.

Нила почувства надигаща се паника. Беше се провалила. Привилегированият нямаше да защити Яков. Огорчението ѝ не се дължеше на желание да се отърве от момчето, каза си тя, а на разбирането, че то се нуждае от силни и влиятелни покровители. Не от хора като нея.

— Нали няма да…

— Да ви убия? Не. Вие се опитвате да скриете един от последните оцелели роднини на Мануч. На никого няма да кажете за мен, поне не и в близко бъдеще.

— Напротив — каза Нила.

— Моля?

— Ще ви издам. Освен ако не ми дадете думата си, че ще вземете Яков под своя закрила.

— Голяма сте чаровница.

— Говоря напълно сериозно!

— Не се съмнявам в това. — Привилегированият се приведе и повдигна единия край на килима, за да го опре на стената. Огледа го, сякаш се чудеше как точно да го нарами отново.

Нила се чувстваше вцепенена. Какво щеше да прави сега? Да, можеше да се сдобие с известна сума пари, но после?

— Килимът ви кърви — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се Привилегированият и сведе очи към тъмното петно. — А смятах, че хубаво съм обгорил раните.

По гърба на Нила плъзна хладна тръпка.

— Кой е вътре?

— В килима ли? Някакъв идиот на име Ветал или нещо от сорта.

— Ветас?

— Да, същият.

Нила пристъпи припряно до килима и го изрита. И отново. И отново.

Привилегированият я сграбчи за ръката и я дръпна настрани.

— Той е в безсъзнание — обясни магьосникът. — Освен това ми трябва жив, защото още не съм приключил с мъченията. За да извлека информация — додаде.

Нила трябваше да се подпре на близката стена. Имаше чувството, че ще ѝ призлее. Неотдавна, по време на бягството от къщата и хватката на лорд Ветас, всичко бе изглеждало съвсем ясно в съзнанието ѝ. Сега бе изпълнена с въпроси. Част от нея искаше да заплаче. Тя потисна усещането и се опита да събере мислите си.

Изненада се да види, че Привилегированият все още стои пред нея.

— Нали казахте, че трябва да го занесете някъде — рече тя и посочи с брадичка към килима.

Магьосникът се приближи към нея. Нила отказа да отстъпи назад.

— Казвам се Бо — представи се той.

Нила се смръщи.

— Вижте, няма да взема момчето — продължи Бо. — Не съм в състояние да го защитя. Самият аз съм преследван. Но мога да ви дам няколко дни безопасност, през които да решите какво да правите.

— Защо?

Бо се засмя.

— Защото сте достатъчно дръзка да отправяте искания към един Привилегирован, защото, доколкото разбирам, познавате този приятел тук — Бо потупа килима с крак — и защото сте привлекателна. Но наистина, само няколко дни. — Той извади молив и хартия от джоба на ризата си и драсна няколко думи. — Най-напред трябва да се погрижа за килима си. Вие вземете момчето и елате на този адрес. И в името на Крезимир, уверете се, че никой не ви следи.