Алената кампания

Глава тридесет и пета

Таниел навлезе в ничията земя между двете армии под прикритието на мрака.

Вероятно можеше да го направи и през деня. Беше обиколил адранския лагер, за да изпробва магията на Михали. Действаше. И все пак нещо не му позволяваше да се довери изцяло на Михали.

Достигна целта си малко след полунощ. Първите вражески постове се намираха на половин миля от кезианския лагер. И ако кезианците се придържаха към същите основни принципи като противниците си, повечето от дежурните несъмнено щяха да са Чудаци — хора, чиято дарба им позволяваше да виждат в тъмното, да чуват необичайно тихи звуци и да надничат Отвъд. Таниел бе забравил да попита дали магията на Михали го скрива и от мистичния взор.

Или дали той самият издава шум, докато върви.

Таниел спря на петдесетина крачки от най-близкия постови и изсипа купчинка барут върху опакото на дланта си. Подир едно рязко смръкване барутът изчезна.

Той обърса носа си и приклекна в една плитка долчинка. В долината нямаше много места за прикритие. Оскъдните храсталаци отдавна бяха изскубани, за да послужат за огрев; за да направят място за палатките или просто за забавление на отегчените войници. Таниел надушваше, че някъде наблизо бе изкопана помийна яма.

Той изчисли разстоянието между двата поста. Около петдесетина крачки. Таниел пое към пролуката.

Под ботуша му изпращя клонка и един от постовите се обърна по посока на звука.

— Парола! — избоботи мъжът на кезиански.

Човекът изчакваше мълчаливо. Дулото на мускета му се раздвижи; той се взря в мрака.

— Пауъл? — провикна се дежурният. — Пауъл!

— Да?

Отговорът долетя отблизо, на няколко крачки от Таниел. Той усети как пулсът му се покачва.

— Виждаш ли нещо?

— Що за идиотски въпрос? Нали щях да вдигна тревога, ако виждах.

— Стори ми се, че чух нещо. Може да е бил някой шпионин.

— Тъпанар. Ако е бил шпионин, значи вече знае, че съм тук.

Първият постови придоби самодоволен вид.

— Тогава сме го стреснали?

— Велики Крезимир, ама че си тъп. Мълчи и си отваряй очите.

Таниел заобиколи мястото, от което бе долетял вторият глас. Дори с подсиления си от барут поглед не различаваше нищо. Явно онзи постови беше адски добър в прикриването.

Подмина следващите постове без инциденти и се озова в сърцето на кезианския лагер. Тъй като не знаеше кога магията на Михали ще престане да действа, се стараеше да остава прикрит във всеки един момент.

Станът беше пуст. В адранския лагер винаги имаше будни — мъже, разказващи си истории, или жени, захванали се с прането. Нямаше значение колко е часът. Огньовете не угасваха почти през цялата нощ. Звукът от приглушени гласове беше неизменен. А тук…

Палатките бяха разположени в идеални редици, което му предоставяше добра видимост. Близо пет минути не съзря жива душа, докато накрая не видя взвод кезиански постови. Те маршируваха с ускорен ход през лагера, вперили погледи право пред себе си, повдигнали мускети над главите си. По-скоро имаха вид на наказани, отколкото на постови, изпълняващи задълженията си.

Таниел избегна няколкото патрула по пътя си и се отправи към задната част на лагера. Не беше трудно да намери целта си.

Щабната палатка, изградена от десетина по-малки палатки, не отстъпваше по големина на градска административна сграда. На равно разстояние около целия команден комплекс бяха разположени охранители. През платнищата се процеждаше светлина. Тъй като беше Отличник, подсиленият му слух различи гласове — макар да не можеше да разграничи отделните думи — вплетени в разгорещен спор.

В щаба още имаше будни. Това също го устройваше.

Таниел се прикри зад една войнишка палатка и започна да наблюдава главния вход. Той не беше претенциозен. Трябваше му просто човек, който да познава разположението на кезианския лагер. Някой висш офицер би бил най-подходящ.

Не след дълго неизвестният спор затихна. Пет минути по-късно офицерите започнаха да напускат палатката.

Таниел ги изпровождаше с поглед и си отбелязваше в коя посока се отдалечават.

Майор. Още един. Полковник — добре. Генерал. Още по-добре.

Той се раздвижи зад палатката, канейки се да последва генерала, когато друг от излизащите привлече вниманието му.

Таниел го познаваше. Фелдмаршал Готлит, заместникът на Тайн. За него Тамас казваше, че е кадърен бюрократ, за когото загубите не са нищо повече от числа върху хартия и който не би се поколебал да изпрати десетки хиляди на сигурна смърт, стига това да му спечели дори незначителна победа.

Готлит моментално се отправи на юг, към задната част на лагера. Един от охранителите се отдели от поста си и го последва.

Таниел стори същото.

Готлит бе разквартируван в някаква фермерска къща на стотина крачки от щабната палатка. Фелдмаршалът се прибра вътре, а войникът застана на пост до вратата.

Таниел обходи постройката веднъж. Два прозореца, и двата със залостени кепенци. Нямаше други врати, освен входната.

Той се притисна до стената и започна да се прокрадва към фасадата. Дланта върху устата на постовия и ножът, потънал между ребрата му, за да прониже левия дроб, се оказаха достатъчни за безшумното му отстраняване. Таниел издърпа ножа и го заби в сърцето на постовия, а накрая бавно отпусна тялото на земята.

— Пули — провикна се Готлит. — Ела тук.

Пантите на вратата изскърцаха, щом я отвори. В стаята беше тъмно, но в съседното помещение — единствената друга стая — светеше.

— Пули — заговори фелдмаршалът от другата стая. — Още не са ми изпратили момичето, което поръчах. Тези склададжии не ги бива за нищо. Върви и ми я доведи незабавно. Вече е достатъчно късно, до половин час искам да съм си легнал.

Таниел сграбчи колана на убития телохранител и го завлече вътре, сетне затвори вратата.

— Не ме ли чу какво казах? Ако трябва да…

Готлит изникна от съседната стая, понесъл фенер. Той беше оплешивяващ мъж, среден на ръст, широкоплещест и с волеви поглед. Бе свалил куртката си и в момента ядно клатеше глава. При вида на мъртвия войник обаче замръзна.

В следващия миг Таниел се озова до него, стиснал все още окървавения нож. Другата му ръка заглуши крясъка в зародиш.

— Пази тишина — нареди Таниел. — Иначе ще ти изтръгна сърцето. — Той размаха острието пред очите на пленника си. — Ето как стоят нещата: ако отново се опиташ да извикаш, ще те убия. Ако се опиташ да избягаш, ще те убия. По-бърз и по-силен съм от теб, освен това няма да се поколебая. Разбираш ли?

Готлит прошепна иззад дланта му:

— Зная само кезиански.

— Не ме лъжи. Срещал съм те преди години, на един организиран от Мануч бал. Тогава говореше адрански напълно свободно. Сега ми кажи дали ме разбра?

Готлит рязко си пое дъх.

— Да.

Таниел се отдръпна от него и се доближи до вратата, макар да не спираше да го наблюдава с крайчеца на окото си. Никой не бе вдигнал тревога. Отсъствието на дежурния не бе привлякло внимание.

— Виждаш ли ме?

— Моля? — попита Готлит. — Разбира се.

Значи магията на Михали вече не действаше.

Фелдмаршалът се отпусна бавно в един стол.

— Кой си ти? — попита той на адрански. — Да ме убиеш ли си дошъл? Имам пари. Мога да те направя богат човек.

— Не са ми притрябвали парите ти — отвърна Таниел. — И няма да те убия, ако сътрудничиш.

Готлит, според бащата на Таниел, не беше от храбрите. Неговата силна страна бяха изчисленията. Той се държеше колкото се може по-далече от сраженията и влизаше в битка само когато разполагаше с числено превъзходство.

— Няма да предам отечеството си — вирна брадичка Готлит.

Таниел, до този момент стоял близо до трупа на войника, отново се нахвърли върху пленника си. Готлит изскимтя и се сви в стола си.

— Ако не ми помогнеш, смъртта ти ще ме трогне толкова, колкото теб смъртта на мишка, която си убил в килера си.

Ново изскимтяване.

— Няма да ти се наложи да ставаш предател — продължи Таниел. — Никой няма да подложи лоялността ти на съмнение. Само че ще ти се наложи да измислиш обяснение за смъртта на Пули. — Таниел остави фелдмаршала, от който започваше да се носи лека миризма на урина, и се зае да сваля ботушите на мъртвеца. Подир това сне униформата. Куртката и панталоните щяха да са му твърде широки, но трябваше да свършат работа.

— Разкажи ми за Крезимир — каза Таниел.

Готлит мълчеше.

— Богът — грубо подкани Таниел, — който живее в лагера ви. Къде е той?

— В старата крепост, на около миля на юг оттук. Преди се беше настанил в Будфил, в имението на градоначалника, но преди два дена то бе разрушено от адранска магия.

Таниел прихна.

— Адранска магия? Нима щабът наистина вярва в това?

Готлит навлажни устни. Този отговор бе повече от достатъчен.

— Значи е в замъка Средопът?

Готлит кимна.

— Да.

— Пазачи?

— Светители.

Елитните бойци на крезимската църква. Доколкото Таниел знаеше, църквата не бе заемала официална позиция по отношение на войната. Но очевидно бяха готови да защитават своя бог.

— Колко са на брой?

— Не зная.

— В замъка ли са, или около него?

— И двете.

— Крезимир идвал ли е в лагера?

Готлит поклати глава.

— Никога. Винаги ние отиваме при него.

— Вярно ли е, че носи маска с покрито дясно око?

— Да.

Таниел плъзна език по зъбите си. Интересно.

— Кой си ти? — попита Готлит, докато Таниел обуваше панталоните на мъртвия войник.

Барутният маг пристегна колана.

— Върви да се преобуеш. Смърдиш на пикня. Облечи си и куртката.

Ръцете на Готлит трепереха, докато се преобличаше. Таниел го държеше под око, за да е сигурен, че онзи няма да се опита да избяга през прозореца.

В един от ъглите Таниел зърна шкафче с бутилки. Той пристъпи до него, взе бутилка старланско уиски и наля половин чаша, която подаде на Готлит.

Кезианският фелдмаршал я изпразни на две големи глътки и се закашля задавено. Таниел изтръпна и напрегнато се заослушва за гласове. Но отвън не се чуваше нищо.

— Ти си онзи човек, нали? — попита Готлит.

— Кой?

— Онзи, комуто принадлежало окото зад затвора. Таниел Двустрелни.

Таниел изстина. Тъй значи. Излизаше, че слуховете, които Михали бе чул, са истина. Крезимир наистина го търсеше.

— Да вървим — каза Таниел и нарами мускета на войника. — Помни, при първата подозрителна дума или движение ти си мъртвец.

Готлит изправи куртката си. Изглежда, алкохолът му беше влял кураж.

— Какво искаш от мен?

Таниел отвори вратата. Богът храчел кръв нощем, така бе казал Михали.

— Ще ми помогнеш да открадна спалното бельо на Крезимир.