Алената кампания

Глава шеста

Таниел откъсна последното сребърно копче от куртката си и го подаде на Кин. Гърбоватият гурланец внимателно разгледа придобивката под светлината на една свещ, преди да я плъзне в джоба си. Точно както бе сторил и предишните пъти. Постави топче мала върху масичката край хамака на Таниел.

Въпреки видната върху лицето на Кин алчност, в очите му се забелязваше тревога.

— Ти много бърза. Не бива така. Трябва наслади се на вкуса. Трябва вкуси най-напред.

Таниел натъпка голям къс мала в лулата си. Наркотикът се запали веднага, влязъл в съприкосновение с още тлеещите остатъци от предишната доза, и Таниел вдиша дълбоко.

— В един ден ти изпушва толкова, колкото други за двадесет — продължи Кин и приклекна, загледан в пушещия Таниел.

Таниел повдигна сребърната значка на барутен маг и я завъртя между пръстите си.

— Трябва да е заради магията — рече той. — Имал ли си и друг път барутни магове за клиенти?

Кин поклати глава.

— Самият аз никога не съм виждал друг барутен маг да пуши мала — продължи Таниел. — Ние вземаме само барут. Друго не ни трябва, за да се чувстваме живи.

— Защо ти е тогава мала? — попита Кин. Беше се заел да мете помещението.

Таниел въздъхна дълбоко.

— Барутът не те кара да забравиш.

— А, забрави. Всеки пуши мала да забрави — с разбиране кимна Кин.

Таниел се взираше в тавана над главата си и броеше полюшванията на хамака.

— Аз си ляга — заяви Кин и опря метлата си в един от ъглите.

— Почакай. — Таниел протегна ръка, ала в следващия миг побърза да я отдръпне, осъзнал жалката гледка, която несъмнено представляваше. — Дай ми колкото да ми стигне за през нощта.

— За през нощта? — Кин поклати глава. — Вече утро. Аз работи през нощ. Тогава идват повечето пушачи.

— Дай ми колкото за до вечерта тогава.

Кин погледна към буцата, която току-що му бе дал, пресмятайки мислено. Обикновените пушачи на мала изкарваха четири, че и пет дни с това количество.

— Дай значка и дам ти за три седмици.

Таниел побърза да свие пръсти около значката си.

— Не. Поискай друго.

— Дам ти и дъщеря за трите седмици.

Стомахът на Таниел се преобърна при мисълта как гурланският мъж предлага дъщеря си на клиентите си.

— Не.

— Обича изкуство? — Кин взе скицника и молива, донесени от Ка-поел.

— Остави ги.

Кин се подчини с въздишка.

— Тогава ти няма какво даде. Няма пари.

Таниел опипа джобовете на куртката си. Нищо. Тогава барутният маг прокара пръсти по сребърните ѝ нишки.

— Колко ще ми дадеш за куртката?

Кин изсумтя и опипа плата.

— Мъничко.

— Нищо, дай ми го.

Таниел остави лулата си на масичката, за да съблече дрехата лежешком, след което я подаде на Кин.

— Ти умре от студ. Но аз няма плаща погребение…

— Сега е разгарът на лятото. Дай ми проклетата мала.

Кин му връчи отчайващо малко топче от лепкавата субстанция, след което отнесе куртката на горния етаж. Таниел чу проскърцването на дъските над главата си и гласа на Кин, който говореше на родния си език.

Барутният маг се отпусна обратно в хамака си и всмука дълбоко от лулата.

Казваше се, че забравата, предизвикана от доза мала, трае часове. Таниел се опита да пресметне колко часове беше изгубил досега. Колко време бе прекарал тук долу? Дни? Седмици? Не му се струваше да е минало много време.

Отдръпна мундщука от устните си и повдигна лулата към мъждивата светлина на свещите.

— Проклетата гадост не действа — промърмори той. В мислите му Крезимир все така прекрачваше сред облака, спуснал го на земята. Бог, истински бог! Какво ли щеше да стори свещеникът му от детството, ако бе знаел, че един ден Таниел ще порасне и ще застреля бога на Деветте кралства?

Времето бе продължило да тече и след като омагьосаният куршум прониза окото на Крезимир — изглежда, светът можеше да съществува и без своя бог. Ала колцина бяха загинали в опит да предотвратят завръщането на Крезимир? Стотици адранци. Приятели. Съюзници. Хиляди кезианци — стотици от които бяха погинали от ръката на Таниел.

Всеки път, щом затвореше очи, той виждаше пред себе си ново лице. Понякога ликът принадлежеше на убит от него човек. Понякога — на Тамас или Влора. А понякога пред него изникваше Ка-поел. Може би се дължеше на малата, но да му се не види, сърцето му започваше да бие по-силно, когато видеше лицето на дивото момиче.

Стълбите проскърцаха. Таниел вдигна глава: през димната мъгла съзря слизащата по стъпалата Ка-поел. Тя прекоси стаята до мястото му, въсейки се насреща му.

— Какво има? — попита Таниел.

Ка-поел подръпна ризата му и премести ръка върху собственото си палто. Куртка. По дяволите. Веднага беше забелязала.

Таниел покровителствено прегради с ръка запасите си от мала.

По-бързо, отколкото бе могъл да съзре, ръката ѝ се стрелна напред и грабна лулата от устата му.

— Кучка такава — просъска той. — Върни ми я.

Тя ловко избегна посягащите да я уловят ръце и се ухили, спряла в средата на помещението.

— Ка-поел, върни ми лулата.

Тя поклати глава.

Таниел се задъха за момент. Замига заради внезапно спусналата се пред очите му мъгла, неспособен да определи дали беше от малата, или от собствената му ярост. След един усилен момент той успя да приседне в хамака.

— Върни ми я веднага.

Спусна крака на пода, но щом се опита да се изправи, го заля вълна на гадене, по-силна дори от случаите, в които отваряше третото си око, за да погледне Отвъд. Отпусна се обратно в хамака, сред оглушителните удари на собствения си пулс.

— Проклятие — изруга тихо, притиснал пръсти към слепоочията си. — Хубаво се подредих.

Ка-поел остави лулата му върху една табуретка в другия край на помещението.

— Не я оставяй там — каза Таниел, гласът му звучеше отмалял. — Донеси ми я.

Тя само поклати глава и смъкна палтото си. Преди Таниел да е успял да възрази, Ка-поел пристъпи до него и го зави с дрехата до гърдите.

Таниел го избута.

— Така ще настинеш — каза той.

Ка-поел посочи към него.

— Лято е, по дяволите. Добре съм.

Тя отново го зави.

Той отново ѝ го върна.

— Не съм дете.

Нещо блесна в погледа ѝ при тези му думи. Тя рязко дръпна дрехата и я хвърли на земята.

— Пола, какво по…

Следващите му думи се изгубиха сред собствения му сподавен вик, щом тя преметна крак през хамака и седна отгоре му, настанила се право в скута му. Сърцето му заби една идея по-силно, докато тя раздвижваше задник, за да се настани по-удобно. В тясната ниша лицата им почти се допираха.

— Пола… — поде Таниел, внезапно останал без дъх. Вече не мислеше за лулата, бе забравил дори топчето мала, което все още стискаше.

Езикът ѝ се стрелна и навлажни устните ѝ. Изглеждаше застинала в готовност, в очакване — като хищник.

Таниел едва дочу звука от отварянето на входната врата горе. Нечии стъпки прогърмяха по дъските. Някаква жена започна да крещи на гурлански.

Ка-поел сведе глава. Раменете на Таниел се раздвижиха, приближавайки го до нея.

— Капитан Таниел Двустрелни! — стълбите се разтрисаха под решителните крачки на чифт ботуши. Жена в чиновническа униформа, стиснала шапката си в ръка, влезе в помещението.

— Капитане! — каза тя. — Капитане, аз…

Тя застина при вида на Таниел и седналата в скута му Ка-поел. Той почувства как се изчервява. Хвърли бърз поглед към Ка-поел. Тя му отправи лека, знаеща усмивка, ала в очите ѝ проблесна раздразнение. С едничко движение тя слезе от него и грабна палтото си от пода.

Посетителката се извърна настрана и заби поглед в далечната стена.

— Простете, сър, не знаех, че сте зает.

— Тя не е гола — отвърна Таниел. Гласът му се пречупи и той прочисти гърло. — Коя, да ви глътнат ямите, сте вие?

Жената сведе глава в почтително кимване.

— Аз съм Фел Бейкър, подсекретар на Воините на труда. — Макар да ги бе хванала в неудобна ситуация, тя изобщо не изглеждаше засрамена.

— Вие сте от профсъюза? Как, по дяволите, ме намерихте? — Таниел приседна в хамака, макар стомахът му да се разбунтува ожесточено. Кога ли беше ял за последно?

— Аз съм адютантът на Рикар Тамблар, сър. Той ми заръча да ви намеря. И много би искал да се срещне с вас.

— Тамблар, казвате? Името не ми е познато.

Таниел се отпусна обратно в хамака и погледна Ка-поел. Тя беше седнала върху табуретката в отсрещния край на стаята и си играеше с лулата, докато изучаваше непознатата.

— Той оглавява профсъюза, сър — повдигна вежда Фел.

— Не ме интересува.

— Дошла съм да ви предам покана за обяд от негово име.

— Разкарайте се.

— Господин Тамблар спомена, че става дума за значителна сума пари.

— Не ме интересува.

Фел го наблюдава мълчаливо в продължение на няколко секунди, след което се обърна и се заизкачва по скърцащите стъпала толкова внезапно, колкото се беше и появила. От горния етаж долетяха приглушени гласове, разговарящи на гурлански. Таниел погледна към Ка-поел. Тя улови погледа му и му намигна.

Това пък за какво беше?

Скоро посетителката се появи отново.

— Сър, изглежда, сте останали без пари.

Таниел задири лулата си. Да. Вярно. Още беше у Ка-поел.

— Бъдете така добра да вземете лулата от нея и да ми я дадете — обърна се Таниел към Фел.

Тя погледна Ка-поел. Мълчаливото разбиране между двете никак не се хареса на Таниел.

— Няма да го направя, сър — каза Фел, сключила ръце пред себе си. Тя прекоси стаята с две крачки и хвана Таниел за брадичката, като извърна лицето му към себе си. Таниел сграбчи китката ѝ, но жената беше по-силна, отколкото изглеждаше. Огледа очите му.

— Махни си ръцете от мен или ще те убия — изръмжа Таниел.

Фел го пусна и направи крачка назад.

— Колко сте изпушили, откакто сте тук?

— Не зная — промърмори той. Ка-поел дори не беше трепнала, когато Фел се бе втурнала към него. И това ми ти било помощничка…

— Осем фунта за четири дни. Така ми каза собственикът.

Таниел сви рамене.

— Подобна доза може да убие боен кон, сър.

Той изсумтя.

— Аз пък останах с впечатлението, че ефектът е обидно слаб.

Тук Фел го погледна с искрено объркване. Тя отвори уста, затвори я и най-сетне каза:

— Обидно слаб? Аз…

Тя стисна шапката си и бързо се отправи обратно по стълбите нагоре само за да се върне след няколко минути.

— Собственикът настоя, че с очите си ви е видял да пушите. Самата аз прегледах очите ви. Няма и следа от отравяне с мала. По дяволите, вероятно аз самата съм се натровила само като стоя в задименото подземие и говоря с вас. Вие сте богопомазан.

Таниел скочи на крака. В един момент беше в хамака, а в следващия стискаше жената за реверите. Зави му се свят, погледът му се размаза, а ръцете му трепереха от ярост.

— Не съм богопомазан — каза Таниел. — Не съм… Аз…

— Благоволете да ме пуснете, сър — рече Фел със сдържан глас.

Таниел почувства как ръцете му се отпускат отстрани до тялото му. Той направи крачка назад и си замърмори.

— Ще ви дам няколко минути да се освежите — продължи Фел. — По пътя към срещата с Рикар ще ви купим нова куртка.

— Няма да отида — отпаднало заяви Таниел. Със залитане той се добра до ъгъла, където с благодарност прие двойната опора на стените. Може би всъщност не беше в състояние да отиде. Надали можеше да измине и десет крачки.

Фел въздъхна.

— Господин Тамблар ви кани да му гостувате в личната му пушалня за мала, сър. Мястото е много по-хубаво от това и тамошните служители няма да ви вземат дрехата от гърба. Трябва да ви кажа, че ни е заръчано да ви заведем насила, ако откажете поканата.

Таниел погледна към Ка-поел. Тя почистваше ноктите си с нещо, което приличаше на остра игла за плетене, дълга почти един лакът. Улови погледа му за момент. Отново се усмихна едва доловимо и знаещо. В погледа ѝ пак пролича предишното раздразнение.

— Пушалнята на господин Тамблар се отличава и с повече възможности за уединение — многозначително додаде Фел.

Самият Таниел далеч не беше сигурен, че случилото се с Ка-поел, каквото и да беше то, щеше някога да се повтори.

— Добре, Фел, убедихте ме. Но имам едно условие.

— Сър?

— Струва ми се, че от два дни не съм хапвал нищо. Не бих отказал първо да се подкрепя.

Два часа по-късно Таниел се намираше в адопещенския пристанищен квартал. Оттук по принцип минаваше адранската търговия, направлявайки придвижването на стоки по река Адра и нейните притоци на север надолу към Суркови проход и отвъд равнините. Покрай войната, пресичащите Кез търговски пътища бяха притихнали, а товарите, които в мирно време пътуваха по реката, сега се пренасочваха през планините и биваха пренасяни от мулета и товарни коне.

Въпреки промяната, пристанищният квартал оставаше все така оживен от търговия. Непрекъснато сновяха шлепове с желязна руда и дървени трупи, за да захранват адранските фабрики и оръжейни майстори, които изработваха оръжия и амуниции със стотици всеки ден.

Тук миришеше на риба, отпадни води и дим и Таниел започваше да копнее за свежия, сладникав мирис на мала в свърталището на Кин. Ескортът му се състоеше от подсекретар Фел Бейкър и двама широкоплещести фабрични работници. Таниел се зачуди дали предназначението им не бе да го отнесат до срещата с Рикар, в случай че той реши да не отиде.

Ка-поел вървеше зад четиримата. Двамата работници не ѝ обръщаха никакво внимание, докато Фел никога не я изпускаше от поглед. Изглежда, тя подозираше, че Ка-поел е нещо много повече от няма дивачка. Също както Таниел подозираше, че Фел е нещо много повече от подсекретар.

Фел се спря пред един от складовете, разположен досами водата. Таниел повдигна поглед отвъд пресечки и постройки, към Адморието. Дори и на дневна светлина човек можеше да различи сиянието на хоризонта, както и очебийната празнината на мястото на Южната планина. От гледката му се приискваше да се скрие под някой камък. Предсмъртната агония на един бог беше сринала планина, а Таниел се беше отървал само с едномесечна кома. Не беше сигурен защо не е мъртъв, но подозираше, че Ка-поел има пръст в това.

Интересно дали и останалите бяха извадили такъв късмет. Какво ли беше станало с Бо? И всички онези мъже и жени от планинската стража, с които се беше сприятелил по време на отбраната на Рамензид?

За момент Таниел отново се намери насред двореца на Крезимир, притискащ Ка-поел към себе си, а всичко край тях се рушеше под напора на лава.

— Трудно е за вярване, че я няма, нали? — Фел кимна по посока на сринатата планина, докато отключваше вратата на склада и с жест подкани Таниел да влезе.

Той хвърли един последен поглед към хоризонта и поклати глава към Фел.

— След вас.

— Както желаете — отвърна Фел. Тя се извърна към работниците и им подаде по една цигара от металната табакера, която измъкна от джоба на жилетката си. — Връщайте се на работа, момчета.

Двамата учтиво повдигнаха шапки, поделиха си огънче и се отдалечиха.

— Хайде — каза Фел. След като всички влязоха вътре, тя затвори вратата след Ка-поел. — Добре дошли в новите помещения на Рикар.

Таниел едва се сдържа да не подсвирне. Отвън постройката приличаше на стар склад. Прозорците бяха заковани, стените си плачеха за ново измазване. Но виж, вътрешността…

Подът беше от тъмен мрамор, а стените бяха варосани, полуприкрити зад алени драперии от сатен. Сградата, изглежда, притежаваше едно-единствено помещение, ехтяща зала, двуетажна и най-малко двеста крачки широка, осветена от половин дузина кристални полилеи. В близкия ѝ край имаше продълговат бар, обслужван от прислужник в ливрея и доста надарена жена, чието облекло не бе нищо повече от фуста.

— Палтото ви, сър — каза жената.

Таниел ѝ подаде новата си тъмносиня куртка. Усети се, че задържа поглед върху прислужницата по-дълго, отколкото позволяваше приличието, затова, без да поглежда към Ка-поел, се извърна да огледа помещението. По стените бяха окачени картини, а на равни интервали, в плитки ниши бяха поставени скулптури. Подобно достолепие можеха да си позволят да демонстрират само най-висшите от висшите аристократи, от ранга на краля дори. Таниел бе смятал, че Тамас е премахнал подобни съсредоточия на богатство с избиването на аристокрацията. Осени го мисълта, че на мястото на най-богатите и влиятелните просто са дошли други.

Мъж прекоси мраморния под и се приближи към тях. Носеше бял халат за пушене, а между зъбите си крепеше пура. Изглеждаше на около четиридесет, със значително разраснала се плешивина. Носеше брадата си дълга, по фатрастански, а усмивката на лицето му беше широка и дори докосваше очите му.

— Таниел Двустрелни — каза непознатият и протегна ръка. — Името ми е Рикар Тамблар, голям почитател.

Таниел колебливо стисна ръката му.

— Господин Тамблар.

— Господин? Не, не, просто Рикар. На вашите услуги. А това трябва да е неизменна ти спътничка, динизийката? За мен е чест, госпожице.

Рикар се поклони ниско и целуна ръката на Ка-поел. Въпреки откритата му натура, той ѝ хвърли поглед, какъвто човек отправя към нещо красиво, но далеч от опитомено, нещо, което може да те ухапе във всеки един момент.

Ка-поел, изглежда, не знаеше как да реагира на това.

— Чувал бях да говорят за красотата ви, но всяко описание е недостойно спрямо действителността. — Рикар се отправи към бара. — Питие?

— Какво имаш? — Таниел почувства как настроението му съвсем леко се подобрява.

— Всичко — каза Рикар.

Таниел се съмняваше.

— Фатрастанско пиво, тогава.

Рикар кимна към бармана.

— Два пъти, ако обичаш. А за дамата?

Ка-поел повдигна три пръста.

— Три пъти — отново се обърна Рикар към бармана. Миг по-късно подаде на Таниел халба.

— Да му се не види — рече Таниел, след като отпи. — Това е истинска фатрастанска бира.

— Казах всичко, все пак. Ще седнем ли?

Той ги поведе към отсрещния край на залата. Таниел обвини замъгленият си от малата ум за това, че не беше забелязал по-рано, че не са сами. Дузина мъже и наполовина толкова жени се бяха излегнали върху тамошните дивани, пушеха, пиеха и разговаряха тихо помежду си.

Докато ги наближаваха, Рикар отново заговори:

— О, Таниел, исках да те питам… Колко барут използва войската?

Таниел разтърка очи. Главата го болеше и освен това не беше дошъл, за да се запознава с дружките на Рикар.

— Предполагам, че става дума за огромно количество. Не съм квартирмайстор. Защо питаш?

— В последно време от щаба изискват все повече и повече — махна с ръка Рикар сякаш ставаше дума за нещо дребно. — Просто ми се стори необичайно. Отстрани изглежда все едно нуждите им се удвояват всяка седмица. Сигурен съм, че не е нещо, за което да си заслужава да се тревожим.

Разговорите секнаха, щом Таниел достигна групата в края на залата, и той неочаквано се почувства смутен.

— Бях останал с впечатлението, че става дума за среща на четири очи — тихо каза барутният маг, като спря Рикар, хващайки го за ръката над лакътя.

Рикар не обърна внимание на докосването.

— Позволи ми да те запозная и сетне ще пристъпим към работа.

Той се зае да представя останалите, макар Таниел да не запомняше нито имената, нито длъжностите им. Тези хора бяха ръководителите на различните профсъюзни клонове: пекари, металообработчици, мелничари, железари, ковачи и златари.

Верен на думата си, щом запознанствата приключиха, Рикар отведе него и Ка-поел в едно уединено кътче на помещението, където към тях се присъедини жена. Тя бе сред първите гости, които Рикар бе представил, поради което Таниел съвсем беше забравил името ѝ.

— Нещо за пушене? — предложи Рикар, докато се настаняваха. Слуга в ливрея като тази на бармана им донесе сребърен поднос с лули, пури и цигари. Сред тях Таниел веднага забеляза лулата за мала. Пръстите го сърбяха да я вземе, ала той успя да устои на подтика и отпрати прислужника.

— Твоят секретар каза, че си искал да говориш с мен — поде Таниел и внезапно осъзна, че Фел беше изчезнала. — Не спомена причината. Бих искал да знам.

— Имам предложение за теб.

Таниел отново погледна към жената. Възрастна, с онова презрително излъчване, постижимо само за изключително заможните. Как ѝ беше името? И кого представляваше? Пекарите? Не. Златарите?

— Не ме интересува — каза Таниел.

— Дори не съм ти казал какво е — продължи Рикар.

— Виж — рече Таниел. — Дойдох, защото подсекретарят ти недвусмислено ми даде да разбера, че по един или друг начин срещата с теб ще се състои. Предпочетох да реша нещата по цивилизования начин, затова дойдох доброволно. Сега бих искал да си вървя.

Той се изправи.

— Затова ли ме доведе тук, Рикар? — каза жената, хвърляйки презрителен поглед към Таниел. — За да гледам как един надрусан с мала войник плюе на гостоприемството ти? Страхувам се за бъдещето на тази страна, Рикар. Оставихме я в ръцете на неграмотни войници, които не познават друго, освен пороци и убийства.

Таниел стисна юмруци и почувства как горната му устна се изкриви.

— Не знаете нищо за мен, госпожо. Нито знаете кой, по дяволите, съм аз, нито какво съм преживял. Човек, който никога не е срещал погледа на противника с ясното съзнание, че един от двама им ще умре, няма правото да говори за войниците.

Рикар се облегна на своя диван и доближи клечка кибрит до угасналата си пура. Приличаше на зрител на боксов мач. Дали беше очаквал подобен развой?

Жената съвсем се наежи.

— Много добре познавам войниците — каза тя. — Извратени, глупави грубияни. Насилвате и крадете, а когато това не ви се удаде, убивате. Познавала съм множество войници и не е нужно да убивам човек, за да знам, че не сте нищо повече от прости бандити в униформа.

— Моля те, Черис, не сега — въздъхна Рикар.

— Не сега? — повтори жената. — А кога? До гуша ми дойде от желязната хватка на Тамас над града. Аз не исках да водиш този така наречен герой от войната тук.

Таниел се обърна към изхода.

— Таниел — спря го Рикар. — Дай ми само още няколко минути.

— Не и в нейно присъствие. — Той се насочи към вратата, но Ка-поел му препречи пътя. — Тръгвам си, Пола.

Тя безстрастно поклати глава.

— Какъв неочакван развой! — обади се зад него Черис. — Страхливецът бяга обратно в пушалнята за мала, защото не може да понесе истината. И ти искаш да имаш такъв човек край себе си, Рикар? Една дива повлекана го води за носа.

Таниел се извъртя. Това вече беше прекалено. Гневът му преля и той се насочи към Черис, повдигнал ръка във въздуха.

— Хайде, удари ме! — подкани тя в отговор и подложи буза. — Нека всички видят що за мъж си.

Таниел застина. Наистина ли бе имал намерение да я удари?

— Аз застрелях бог — ядно изрече той. — Запратих куршум в окото му и го гледах как умира, за да спася тази страна!

— И седнал да ме лъже в лицето — каза Черис. — Да не мислиш, че вярвам в тези измислици за завръщането на Крезимир?

Този път Таниел действително щеше да я зашлеви, ако Ка-поел не се беше вмъкнала пред него. Тя се взираше в Черис с присвити очи. Внезапно Таниел почувства страх. Колкото и да му се искаше да зашлеви тази жена, той знаеше на какво е способна Ка-поел.

— Пола… — каза той.

— Какво ми се навираш в лицето, курво дивашка — каза Черис и се изправи на крака.

Юмручният удар на Ка-поел попадна право в носа ѝ, достатъчно силен, че да я прекатури през облегалката на дивана. Черис изпищя. Рикар скочи на крака. Останалите гости в другия край на помещението притихнаха и шокирано се вторачиха в тях.

Черис се изправи на крака, като отблъсна протегнатата за помощ ръка на Рикар. Без да поглежда назад, тя напусна залата, от носа ѝ течеше кръв.

Рикар се извърна към Таниел, лицето му изразяваше смесица от ужас и веселие.

— Няма да се извинявам — заяви Таниел. — Нито от свое, нито от името на Пола.

Ка-поел застана до него, скръстила ръце.

— Тази жена беше моя гостенка — каза Рикар. Спря се и се загледа в пурата си. — Още бира — извика към бармана. — Но вие също сте мои гости. Тя ще ме накара да си платя за това по-късно. Надявах се, че в идните месеци ще мога да разчитам на нея, но явно не е било писано.

Таниел погледна към Рикар, сетне извърна очи към входа, където Черис настояваше да повикат кочияша ѝ.

— Трябва да вървя — рече Таниел.

— Не, не. Още бира! — провикна се Рикар, макар барманът вече да се отправяше към тях. — Ти си по-важен от нея.

Таниел се отпусна бавно на мястото си.

— Аз убих Крезимир — рече той. Част от него искаше да се гордее с това, ала от изричането му на глас му призляваше.

— Така ми каза Тамас — рече Рикар.

— Но ти не вярваш.

Барманът се появи и замени чашата му с нова, макар да беше изпил едва половината. Всички получиха нова чаша и мъжът изчезна. Рикар отпи голяма глътка от своята, преди да заговори:

— Аз съм практичен човек — обясни той. — Зная, че съществува магия, макар да не съм нито Привилегирован, нито Чудак или пък Отличник. Ако преди два месеца ми беше казал, че Крезимир ще се завърне, щях да започна да се питам от коя лудница си избягал.

— Обаче с очите си видях как Бръснарите се опитаха да убият Михали. Видях как баща ти, който е двойно по-голям реалист от мен, става блед като платно. Той почувства нещо от готвача и…

— Един момент — прекъсна го Таниел. — Михали?

Рикар изтръска пурата си.

— Да, разбира се, ти не си в течение… Михали е прероденият Адом. Крезимировият брат, от плът и кръв.

Тръпки полазиха по гърба на Таниел. Още един бог? И то братът на Крезимир?

— Това, което се опитвам да кажа — продължаваше Рикар, — е, че баща ти вярва, че Михали е прероденият Адом. И ако един от боговете се е завърнал, защо да не го е сторил и Крезимир? Затова вярвам, че си застрелял Крезимир. А дали е възможно да се убие бог… Това вече не знам.

Той се загледа навъсено в чашата си.

— Що се отнася до вестниците и хората, те се съмняват. Слуховете се разпространяват. Хората вземат страна по случая. За момента всичко е въпрос на вяра, като разполагаме единствено с твоята дума и тази на неколцина от планинската стража, че Крезимир се е завърнал и е бил прострелян в окото.

Таниел почувства как силата му го напуска. Нима след всичко, което беше преживял, хората го смятаха за лъжец? Това вече му идваше в повече. Той посочи към вратата.

— Как тогава обясняват планината? Цялата планина рухна! — Таниел чу как гласът му се извиси от гняв.

— Няма да промениш ничие мнение като крещиш — каза Рикар. — Повярвай ми. Аз съм началникът на профсъюза. Опитвал съм.

— Тогава какво мога да сторя?

— Убеди ги. Покажи им що за човек си и едва тогава, след като разполагаш с доверието им, им кажи истината.

— Това ми изглежда… нечестно.

Рикар разпери ръце.

— Това вече е въпрос на личната ти морална преценка. Мен ако питаш, онези, които постъпват другояче, са глупаци.

Таниел стисна юмруци. Как беше възможно да не му вярват? Как беше възможно да не знаят за случилото се в планината? Нима Тамас не беше разказал на пресата? Или и самият Тамас не му вярваше? Таниел нямаше представа къде се намираше фелдмаршалът. В Будфил, според войниците, които бе заварил край болничното си легло. Дали изобщо беше все още там?

— Имаш ли представа къде е Бо? — сети се магьосникът.

— Бо?

— Привилегированият Борбадор. Знаеш ли дали е още жив?

Рикар отново разпери ръце.

— Не мога да ти помогна.

— Ти май никому не си от голяма полза, а, Тамблар? — Таниел искаше да удари нещо. Той скочи на крака и започна да крачи напред-назад. Никакви приятели. Никакво семейство. Какво му оставаше? — Коя беше тази жена? — попита той.

— Черис ли? Тя оглавява банкерския съюз.

— Бях останал с впечатлението, че главният си ти.

— Нашата организация притежава много клонове. Аз говоря от нейно име като цяло, но всеки клон има собствен ръководител.

— Ти каза, че аз съм по-важен от нея.

Рикар кимна.

— Да.

— Как така?

— В каква степен си запознат с адранската политика? — контрира го Рикар със собствен въпрос.

— По-рано властваше кралят, а сега — Таниел сви рамене — нямам представа.

— Никой не знае кой държи властта сега. Народът смята, че това е фелдмаршал Тамас. Фелдмаршалът смята, че това е неговият съвет, но в действителност съветът се държи на магия. Лейди Винцеслав така и не се е явявала публично подир скандала с предателския бригаден командир, архидиоцелът бе арестуван, а ректорът изследва останките от Южната планина, за да открие следи от бог Крезимир.

— И кой управлява Адро тогава?

Рикар се изкиска.

— Оставаме аз, Съдържателя и председател Ондраус. Не особено благородна група. Истината е, че за момента положението в Адро е стабилно. Тамас и хората му се грижат за мира. Само че това няма да трае вечно. Трябва да мислим за бъдещето. Още в началото революционният съвет беше взел решение веднага подир свалянето на Мануч да установим демокрация, за да могат хората сами да избират своите управници. Ще разделим страната на окръзи, като всеки ще бъде ръководен от посочен чрез гласуване губернатор. Самите губернатори ще се събират в столицата, за да вземат решения за държавната политика, отново чрез гласуване.

— Като министерство, което не е оглавено от крал.

— Точно така — потвърди Рикар. — Разбира се, трябва да има човек, който да заеме позиция, подобна на краля.

Таниел присви очи.

— Не виждам как Тамас би одобрил подобно нещо.

— Няма да го наричаме крал, разбира се. И той няма да разполага със същинска власт. Ще служи като представително лице. Просто една личност, в чието лице народът да съзира водач и да се обръща към него за насока, макар всичко да зависи от губернаторите. Ще го наречем Народен министър-председател.

— Спомням си как роялистите предложиха на Тамас абсолютно същата идея. Той я отхвърли.

— Но в този случай имаме одобрението му — каза Рикар. — Повярвай, никой от нас не желае да влиза в конфликт с него, още по-малко по такъв открит начин. Ключовото тук е, че човекът, заемащ поста на премиер, ще бъде сменян на всеки три години. Вече сме разработили цялата процедура в подробности, остава само да я задействаме.

Таниел се досещаше за следващото развитие на разговора.

— И ти възнамеряваш да се кандидатираш за този пост.

— Разбира се.

— Защо?

Рикар всмука продължително от пурата си и издиша дима през ноздрите си. Синкавите струйки отново насочиха мислите на Таниел към малата. Можеше да почувства как блажения дим го мамеше към себе си.

— Народният министър-председател няма да разполага със собствена власт, но погледите на всичките Девет държави ще бъдат насочени към него. Името му завинаги ще остане в историята. — Рикар въздъхна. — Аз нямам деца. Бил съм напускан — той започна да отброява на пръсти — от шест съпруги, и то всеки път заслужено. Името е единственото, което ми е останало. Искам да бъде запомнено от всеки, посегнал към адранските учебници до края на времето.

Таниел пресуши чашата си. Долните слоеве на бирата бяха натрупали горчилка, която веднага му напомни за дните във Фатраста и преследването на тамошните Привилегировани.

— А аз къде се вписвам във всичко това? Аз съм един обикновен войник, прострелял бог, в чието завръщане никой не иска да повярва.

— Ти? — Рикар отметна глава назад и се засмя. Таниел не виждаше нищо смешно. — Извини ме — продължи той, докато бършеше очи. — Ти си Таниел Двустрелни! Герой на два континента. Войник, убил повече Привилегировани от всеки друг в историята на Деветте. Ако се вярва на вестниците, ти собственоръчно си удържал Рамензид срещу половин милион кезианци.

— Не бях сам — промърмори Таниел, замислен за мъжете и жените, които бяха умирали пред очите му на онази планина.

— Само че така го вижда народът. Хората те обожават. Обичат те дори повече от Тамас, а той е любимецът на Адро още откакто собственоръчно спаси Гурланските кампании преди десетилетия.

— И какво точно искаш от мен? Да подкрепя кандидатурата ти?

— Бога ми, не — отвърна Рикар и протегна празната чаша към бармана. — Искам да се кандидатираш за мой заместник. Ще станеш един от най-известните хора на света.