Алената кампания

Глава седма

В североизточната част на Адопещ имаше един участък от самаилския квартал, останал неизгорен, след като фелдмаршал Тамас бе позволил оплячкосването на благородническото имущество, последвало екзекуцията на Мануч. Ставаше дума за няколко пресечки магазини и дюкяни за най-благородна клиентела. Носеха се слухове, че по време на размириците собствениците на тези предприятия издигнали собствени барикади и сами отблъсквали бунтовниците.

Днес, пет месеца подир преврата, някогашният търговски център на богатите се беше преориентирал към средната класа. Цените бяха смъкнати, но качеството оставаше същото и жителите на столицата не се колебаеха да прекосяват половината град, за да се наредят на опашка за услугите на обущари, пекари, шивачи и бижутери.

Адамат дойде рано сутринта, преди появата на големите тълпи, и намери шивача, който бе закупил къщата на Ветас. Инспекторът се настани в едно малко кафене срещу ателието, поръча си закуска и зачака партньора си. Не му се наложи да чака дълго.

Той стана от масата, пресече улицата и дискретно пое редом до Сусмит.

— Проследиха ли те? — попита Адамат.

За негова чест, Сусмит почти не трепна.

— Хиляди ями — изруга боксьорът. — Не те познах.

— Това е идеята. — Адамат беше боядисал косата си сива. Пудрата, покриваща лицето му, караше кожата му да изглежда сбръчкана, с което прибавяше още двадесет години към вида му, и освен това той се преструваше на куц. Облягаше се тежко на нов бастун със сребърна дръжка. Сакото и панталонът му бяха от най-скъпите — наложи му се да събере няколко дълга, за да се уреди с тях. Планът изискваше от него да влезе в ролята на заможен благородник.

Сусмит поклати глава.

— Никой не ме следи. Напоследък съм се покрил.

— Добре — каза Адамат. — Как се чувстваш?

— Ужасно. Проклета лекуваща Чудачка.

И все пак напук на изреченото, Сусмит изглеждаше по-добре. Само преди пет седмици го бяха простреляли двукратно и го бяха наръгали. Беше оцелял по чудо. Щеше да се възстановява дълго и мъчително, ако не беше щедростта на Рикар.

— Влез в ей онова кафене — посочи Адамат. — Поръчай си закуска и седни с лице към ателието отсреща. Той посочи магазина на шивача. — Аз ще вляза да поразпитам.

Колкото и да му се искаше да посети шивача заедно със Сусмит — в случай че това не се окажеше същинска шивачница и вътре завареше от хората на Ветас — боксьорът беше от хората, които човек никога не забравя. Огромният му ръст би го издал под всякаква дегизировка. Нямаше смисъл Адамат да го взема със себе си без нужда.

Адамат прекоси улицата и влезе в ателието. Краткият оглед му позволи да забележи, че този шивач е посветен главно на скъпите облекла. Манекени, разположени на ключови места, демонстрираха разнообразие, вариращо от домашни халати и вечерни сака до одеяния, каквито би носил някой херцог на прием. Из цялото ателие се носеше уханието на мента, която собственикът използваше, за да прикрие миризмата на съхраняваните тук платове.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Шивачът пристъпи вътре откъм задната стаичка. Беше тъмнокож деливанец; дребен мъж с дълги, опитни пръсти. Носеше очила с тънка рамка, а върху жилетката му блестяха най-разнообразни игли.

— Вие ли сте Хаим? — осведоми се Адамат. Постара се да придаде на гласа си звученето, типично за жителите на заможните предградия.

— Същият — с кратък поклон отвърна шивачът. — Предлагаме сака и пълни комплекти. Сега ли ще желаете да ви вземем мерки?

— Не съм дошъл да купувам дрехи — каза Адамат. Той се престори, че оглежда манекените. — Поне не днес.

Хаим сключи ръце зад гърба си.

— Дошли сте по някаква друга работа?

Адамат измъкна документ от джоба на сакото си и го разгърна.

— Моите работодатели проявяват интерес към закупуването на определен имот — каза той. — Регистрите посочиха, че собственикът сте вие.

Шивачът го изгледа с неподправено объркване.

— Но аз не притежавам никакви имоти.

— Искате да кажете, че не сте закупували склад на улица Донави преди около две години? В пристанищния квартал?

— Не, аз… — Хаим неочаквано замълча и потупа брадичка с пръст. — Да, така е. Един мой клиент ме помоли да закупя мястото и впоследствие да го прехвърля на негово име. Искаше да го направи тихомълком. Нещо относно това пресата да не научи за придобивките на работодателя му.

Сърцето на Адамат трепна. Много малко бяха организациите, които биха се озовали сред вестникарските заглавия само заради покупката на имот. И сред тях попадаше Брудано-гурланската търговска компания… А нейният ръководител беше лорд Кларемон, работодателят на лорд Ветас.

— Бихте ли ми казали името му? — поинтересува се Адамат. Измъкна от джоба си писалка и се приготви да записва.

Хаим го погледна разкаяно.

— Съжалявам, но клиентът ми настоя за пълна поверителност.

— Моят работодател много би искал да закупи въпросната постройка — обясни инспекторът. — Сигурен съм, че бихме могли да уредим нещо…

Той измъкна от джоба си чекова книжка.

— Не, не — отвърна шивачът. — Съжалявам, не става дума за пари. Аз съм човек, който държи на думата си.

Адамат въздъхна тежко.

— Не се съмнявам.

Той прибра чековата книжка и писалката и взе шапката и бастуна си. Задържа се за момент, преструвайки се, че отново оглежда манекените с интерес. Погледът му се спря на един и той почти се задави.

Точно такова сако бе носил лорд Ветас по време на последната им среща.

— Виждам, че имате набито око — каза Хаим и веднага се отправи към манекена. — Този модел е изискан и много стилен. Би ви стоял чудесно.

Адамат усети как пулсът му се забърза. Тайнственият клиент, използвал Хаим за свой посредник, несъмнено трябваше да е Ветас. Но ако шивачът се досетеше, че е установил тази връзка, щеше да стане подозрителен.

— Не, не мисля, че е в мой стил.

— Но какво говорите — настояваше Хаим. — Тази кройка прави човека да изглежда по-строен и насочва вниманието към лицето му. Мога да направя цял костюм, който да го допълва.

Адамат се престори, че размишлява над предложението. Личеше, че сакото е било кроено по мярка. Можеше да види, че на едно място на гърба дрехата е била кърпена, и осъзна, че това вероятно беше не е просто подобен модел, а самото сако на Ветас.

— Размерът ми изглежда подходящ… Да, може ли да го взема още сега?

— За съжаление, не. Точно това сако е вече закупено. Клиентът ще си го прибере след няколко дни. За вас бих могъл да ушия ново до… — шивачът се замисли. — Една седмица. Още сега ще ви взема мерки.

Адамат многозначително се потупа по джоба.

— Не нося собствената си чекова книжка, а само служебната. Няма да мога да платя днес.

— Веднага се вижда, че сте сериозен човек — каза Хаим. — Достатъчно е да оставите адреса си.

Адамат не разполагаше с готов адрес, който да му даде. Не искаше да рискува нещо от това да достигне до лорд Ветас. Този риск и сега беше достатъчно висок, тъй като Хаим можеше да спомене пред лорда за интереса, проявяван към неговото сако. Адамат извади джобния си часовник.

— След по-малко от час имам служебен ангажимент — каза той. — Трябва да стигна навреме. Ще дойда в началото на другата седмица, за да ми вземете мерки.

Хаим посърна. Един добър търговец никога не пропуска да се сдобие с гаранция за бъдеща покупка.

— Щом така ще ви е най-удобно.

— Така ще е. Ще се върна, не се притеснявайте — увери го Адамат.

С припряна крачка той се върна в кафенето при чакащия Сусмит.

— Някакви следи от Ветас или хората му?

Боксьорът поклати глава.

— Да вървим — каза Адамат.

— Още не са ми донесли закуската.

Адамат се огледа, за да се увери, че шивачът не е останал до витрината на магазина си, и едва след това седна до приятеля си.

— Шивачът не е замесен пряко — обобщи инспекторът. — Закупил е мястото, за да го препродаде на свой клиент. Мисля, че този клиент е Ветас. В ателието видях същото сако, което той носеше при последната ни среща. Дори кройката съвпадаше.

— Сигурен ли си?

— Аз не забравям, нали помниш? — Адамат потупа отстрани по главата си. — Да, кройката е абсолютно същата. За съжаление, шивачът отказа да ми даде името на Ветас или адреса му.

— Задънена улица.

— Не точно. Ветас — или по-вероятно един от хората му — ще дойде да прибере сакото в близките няколко дни. Било е донесено в магазина, за да го закърпят. Ще поставя шивача под наблюдение, ще проследя човека, който ще вземе дрехата, и така ще открия дома на Ветас.

— От мен какво ще искаш? — Закуската на Сусмит пристигна: четири яйца на очи с истинско козе сирене от Нови. Боксьорът посрещна храната с широка усмивка и започна бързо да яде.

— Нищо — отвърна Адамат. — Не мога да рискувам да те разпознаят. Аз мога да се дегизирам, но не и ти.

Сусмит изсумтя и възрази с пълна уста:

— Не мога да те оставя да го следиш самичък.

Адамат отлично знаеше какъв е рискът. Ако Ветас или човекът, който дойдеше да прибере дрехата, забележеше Адамат, с него беше свършено. Но пък в подобна деликатна работа Сусмит само щеше да пречи: дори и ако останеше неразпознат, ръстът му го правеше далеч от подходящ за следенето на някого.

— Ще се справя сам — заключи Адамат.

Тамас лежеше прикрит от високите треви на хълма и през далекогледа си разглеждаше кезианската армия, подготвяща се да нападне Будфил.

Хладната роса на Адранските планини се просмукваше в униформата му. Днес облачната покривка се беше спуснала ниско и диплеща се мъгла прилепваше към равнините отвъд Будфил. Въздухът бе натежал от влага. Това щеше да създаде проблеми с барута и за двете страни… Но тогава Тамас погледна към Будфил и забеляза лъч светлина, прозъртащ иззад облаците, за да озари града и да прочисти въздуха.

Несъмнено благодарение на Михали: свидетелство за неговата индиректна подкрепа.

А те щяха да се нуждаят от всяка частица от помощта му. Тамас отново насочи далекогледа към кезианските сили. Дъхът заседна на гърлото му при вида на противниковите редици — вълни от кафеникави униформи със зелени кантове, които сякаш нямаха край. Опитът му позволи да определи бройката им само с един бегъл поглед.

Най-малко сто и двадесет хиляди. И това бяха само пехотинците.

Противникът щеше да изпрати най-напред новобранците си. Това пушечно месо щеше да има за цел да проучи точно колко е силна отбраната на града. Пет, може би десет хиляди души щяха да наводнят полята, да потъпчат още влажната трева и в крайна сметка да рухнат мъртви, покосени от картеч. Подире им щяха да тръгнат по-опитните войници, оформящи гръбнака на щурма. Техният напор щеше да продължи да тласка новобранците напред, пък дори и с върха на щиковете. Обвити в магия Пазители щяха да придружават предните позиции на втората ударна вълна.

Тамас намираше тези методи за глупави, ала кезианските пълководци винаги бяха предпочитали многолюдния щурм — независимо колко животи им костваше — пред хитруването.

Можеше и да се получи. Втората ударна вълна бе ключова: тъкмо нея трябваше да сломят бранителите. Да убият Пазителите и да обърнат ветераните в бягство. Щеше да е трудно да спрат такъв многоброен противник.

Но не и невъзможно.

Точно тук идваха на ред Седма и Девета бригада. Щом врагът подемеше същинската атака, Тамас щеше да заповяда на бойците си да нападнат във фланг.

Без значение от числеността на една тълпа, хората щяха да се разбягат, ако настъпеше паника.

Кезианците се бяха възползвали от нощния мрак, за да изтеглят напред оръдията си. Дулата непрекъснато обстрелваха крепостните стени на Будфил, където тежката артилерия на Хиланска се отзоваваше в отговор.

Със свит стомах Тамас наблюдаваше как вражеската пехота се строява на няколкостотин метра зад артилеристите си.

— Това са много хора, сър — обади се намиращият се до него Олем.

— Изключително много — съгласи се Тамас. Притеснение ли долавяше в гласа на телохранителя си? Ако беше така, фелдмаршалът не можеше да го вини. Подобни пълчища биха смутили всекиго.

— Мислите ли, че ще успеем да ги отблъснем?

— Най-добре да го сторим, иначе… Но кавалерията ще помогне.

— Имаме само двеста коня — каза Олем.

— Достатъчно е врагът да реши, че разполагаме с цяла конна бригада. Нашата роля тук е да всеем паника, след което да започнем сечта, а не обратното.

Под прикритието на нощта хората на Тамас бяха успели да преведат двеста коня през подземията. Човек не можеше да не се възхити от работата на сапьорите: за съвсем кратко време те бяха успели да разширят проходите достатъчно, за да позволят превеждането на десет хиляди войници и един конен взвод само в рамките на една нощ.

Истинската победа на нощта обаче беше успешното пренасяне на шестте полеви оръдия. Те бяха малки, с шестфунтови снаряди, и много подвижни. Тяхното присъствие щеше да породи у врага впечатлението, че има насреща си цяла войска.

В мислите си Тамас виждаше полесражението след края на битката. Неговите сили щяха да успеят да обърнат врага в бягство, но не и да го преследват продължително. Щяха да погинат десетки хиляди кезианци, само че техните офицери не отдаваха значение на жертвите — дори и след разгром, те пак биха разполагали със стотици хиляди. Не, значението на този сблъсък се криеше в прекършването на вражеския дух. Кез не можеше да си позволи ново поражение от мащаба на това край Рамензид.

Шпионите на фелдмаршала вече докладваха за наличието на неодобрително мърморене в двора на Ипил. Ако тази искра успееше да се разпали повече, съществуваше вероятност самите Ипилови войски да се обърнат срещу него, макар подобен развой да изглеждаше твърде благоприятен, че да се надява на него.

— Пехотата им е готова за настъпление, сър — обади се Олем.

Тамас се върна в настоящето. Беше лоша поличба да размишлява над победата в самото начало на битката. Плановете му вече бяха изготвени. Ако действително победеше, щеше да пристъпи към изпълнението им. Но не и сега.

— Дай знак на хората да се подготвят.

Мястото на отдалечилия се Олем бе заето от Влора.

— Твоите хора заеха ли вече позициите си? — попита Тамас.

— Имате предвид хората на Андрия, сър?

Огорчението в гласа ѝ бе осезаемо. За тази битка фелдмаршалът бе поверил командването на барутната кабала на Андрия, което дразнеше Влора. Тамас потисна собственото си раздразнение. Кога щеше да разбере, че макар да бе талантлива, все още не е натрупала необходимия опит, за да командва?

— Моите барутни магове — натърти Тамас. — На позиция ли са?

— Да, сър.

— И сте отбелязали местоположението на всички вражески Привилегировани?

— Стоят в тила — обясни Влора. — Смятат, че ние ги дебнем от градските стени, затова се държат на разстояние. Тук обаче са в обсега ни. Щом дадете заповед за атака, ще се погрижим за тях.

— Отлично. Заеми позицията си.

Без да каже нищо повече, Влора запълзя обратно. Тамас погледна през рамо, за да проследи отдалечаването ѝ.

— Всичко е готово, сър. — Олем изкачи хълма тичешком и се хвърли на земята до Тамас. — Само дето бързахме. Сега ще трябва да чакаме.

Тогава телохранителят забеляза погледа на фелдмаршала.

— Все още ли ви се иска да я зашлевите, сър?

Тамас го изгледа кисело. Откога хората му бяха започнали да разговарят така свободно с него?

— Не.

— Изглеждате ядосан, сър.

— Тя все още има накъде да се развива. Предимно съм тъжен. Ако нещата бяха протекли различно, сега Влора щеше да е моя снаха. — Тамас въздъхна и отново повдигна далекогледа си. — А Таниел нямаше да е ходил на онази проклета планина и да лежи в кома.

Гласът на Олем беше тих.

— Но тогава нямаше да простреля Крезимир в окото и да ни спаси, сър.

Тамас потропа с пръсти по далекогледа. Телохранителят му беше прав, разбира се. Промяната на едничко събитие в историята носеше след себе си съвсем различен развой. В момента го тревожеше нуждата да намери начин да извади сина си от комата — и как да опази тялото му до настъпването на този момент.

Сякаш прочел мислите му, Олем каза:

— Всичко с него ще бъде наред, сър. Наглеждат го едни от най-добрите ми хора.

Тамас искаше да се обърне към Олем и да му благодари за подкрепата. Но сега не беше времето за тревоги и сантименталности.

— Редиците им започват да настъпват — каза фелдмаршалът. — Погрижи се хората ни да не издадат присъствието си преждевременно. Не искам кезианците да разберат за нас, преди да е настъпил подходящият момент.

— Няма да се издадат — уверено заяви Олем.

— Ти по-добре се увери в това лично.

Олем се оттегли да провери бригадите, с което предостави на Тамас няколко безценни мига усамотение на върха на хълма. Съвсем скоро щеше да рукне познатият поток от вестоносци, жадни за нови нареждания.

Тамас затвори очи и изрисува в мислите си полесражението от птичи поглед.

Кезианската пехота настъпваше към Будфил под формата на полумесец. С напредването си вражеските редици щяха да се сгъстят, за да се нагодят към особеностите на терена и за да запълнят пролуките, които покосените от адранската артилерия техни другари щяха да отворят. Около хиляда кезиански конници изчакваха на Северния път: когато пехотинците превземеха града и отвореха вратите му, те щяха да препуснат към вътрешността му. Останалите кавалеристи лагеруваха на две мили от бойното поле. Повечето дори не бяха възседнали конете си. Очевидно смятаха, че днес няма да бъдат необходими.

Още по-назад бяха разположени кезианските резерви. На пръв поглед тяхната численост будеше ужас, ала подробният оглед и сведенията на Тамасовите шпиони придаваха съвсем друга светлина на нещата: тези хора бяха доведени главно за ефект. Само един на всеки петима имаше мускет. Униформите им не им бяха по мярка и бяха в различни цветове. Тамас поклати глава. Кезианците разполагаха с повече хора, отколкото с оръжия. Запасняците щяха да се разбягат само при вида на неговите бойци.

Отсеченият ритъм на вражеските барабани отекна из планините и Тамас почувства как земята се затресе, щом множеството на кезианската пехота поде настъплението си. Той насочи далекогледа си към градските стени.

Тежката артилерия, до този момент намирала се в престрелка с кезианските полеви оръдия, удвои усилията си, щом стената от пехотинци започна да се приближава. Тамас можеше да види войници от Втора бригада върху стените — сините им униформи бяха ясно различими, дисциплината им — непоклатима.

Кезианската пехота достигна бойното поле и артилерията започна да отваря пролуки в редиците им. Празните места бързо биваха запълнени и кафяво-зелените униформи продължаваха да настъпват напред, като на всеки десетина крачки оставяха по стотина мъртви от другарите си. Миризмата на барут достигна до Тамас, донесена от вятъра, и той вдиша дълбоко, наслаждавайки се на серистата горчилка.

Изправи се на крака и даде знак на своя сигналист. Долу на полето кезианските запасняци се раздвижваха, за да заемат позиция зад пехотата. Тамас се навъси. Редовните войници сами по себе си бяха достатъчни за завземането на града. За какво им бяха резервите…

Фелдмаршалът почувства студени тръпки надолу по гърба си. Кезианците смятаха, че ще превземат града още днес. След като пехотата завземеше стените, запасняците щяха да влязат вътре, за да започнат да насилват, грабят и опожаряват. Тамас ги беше виждал да правят същото и в Гурла. Ако преодолееха стените, щеше да последва невъобразим ужас.

Кезианските офицери бяха оптимисти да смятат, че ще успеят да сторят всичко в рамките на един ден.

Тамас не можеше да го допусне.

— Готови… — нареди той. Сигналистът веднага раздвижи флагчето си, за да предаде нареждането. Тамас можеше да види нетърпението по лицето на мъжа. Седма и Девета бригада бяха готови. Те горяха от желание да се врежат във врага. Тамас почувства как кръвта му кипва. — Почакай… почакай…

Тамас премигна. Това пък какво беше?

Фелдмаршалът повдигна далекогледа. В равнината непосредствено пред града забеляза десетки уродливи бойци да тичат към стените. Те носеха тъмни палта и бомбета. Пазители.

Но тези Пазители… Тамас преглътна. Никога не беше виждал някой да тича толкова бързо. Дори и някой от техния подсилен с магия вид. Те изминаха последното разстояние до стените със скоростта на най-чистокръвните състезателни коне.

Фелдмаршалът видя как офицерите на стените крещят заповеди. Мускети откриха огън. Нито един от Пазителите не рухна. Те достигнаха подножието на стените и се закатериха стремглаво по тях като същински насекоми. Само след секунди вече се намираха сред артилеристите и размахваха саби и пищови.

Пищови? Пазителите не използваха пищови. Всеизвестна беше непоносимостта на Привилегированите към барута, а именно те създаваха тези чудовища.

Малки експлозии разтърсваха върха на градските стени. От укреплението падаха тела и едно по едно оръдията замлъкваха.

Тамас се олюля. Какво ставаше? Как така тези пазители бяха успели да преодолеят стените с такава лекота? Той сгъна далекогледа си с ядно движение. Без оръдията, които да я държат настрана, вражеската пехота лесно щеше да завземе стените. С липсата на артилерията, която да ги заплашва в гръб, те щяха необезпокоявано да се обърнат и да се изправят срещу бригадите на Тамас.

— Да дам ли сигнал за настъпление, сър? — попита сигналистът.

— Не — отвърна Тамас. Думата излезе като задавен вик.

Той продължи да наблюдава, докато пехотата достигаше подножието на стената. Появиха се първите стълби и по времето, когато кафяво-зелените униформи достигнаха върха на стената, Тамас не можеше да види и един останал адрански войник. Пазителите ги бяха избили до крак.

— Сър? — Олем се появи до него. Той вдигна собствения си далекоглед. — Какво… какво стана? — В гласа му Тамас можеше да долови същото смайване, което изпитваше и самият той.

— Пазители — през зъби отвърна Тамас. Идеше му да плюе, но устата му беше твърде пресъхнала. Скоро към двамата се присъединиха офицерите на Седма и Девета бригада. Всички гледаха към бойното поле.

Кезианската пехота заля стените. Няколко минути по-късно портите на града бяха разтворени. Вражеската кавалерия препусна по пътя.

— Трябва да нападнем, сър — каза един майор, чието име Тамас не можеше да си спомни.

Чул одобрителното мърморене на останалите, Тамас рязко се извърна.

— Това би било самоубийство — каза той. Гласът му се пречупи. — Будфил е изгубен.

— Все още не е късно да им изтръгнем победата — обади се друг.

Тамас скръцна със зъби. Беше съгласен с тях. За бога, беше съгласен с тях.

— Може би — каза той. — Вероятно бихме могли да разгромим задните им редици. Бихме могли да унищожим запасняците и да подпалим лагера им. Но това би ни оставило уязвими сред откритата равнина, лесни за обкръжаване и отрязани от подкрепления.

Отговори му мълчание. Тези офицери не бяха страхливци, но не бяха и глупави. Разбираха, че е прав.

— Тогава какво ще правим?

Откъм града отекна експлозия. Някъде откъм Западната колона изригна облак дим и прах. Тамас се провикна към разузнавачите да проверят тунелите, но вече му беше ясно какво се е случило. Катакомбите — някой ги беше взривил, отрязвайки обратния път на Тамас и хората му.

— Отново бях предаден — прошепна той. На висок глас добави: — Оттегляме се. Ще загърбим планините. — Започна да преравя паметта си за най-близкия от проходите на планинската стража. Прекарването на десет хиляди бойци през който и да е от тях щеше да е кошмарно. — Продължаваме към прохода при Алватион. Предайте на хората си.

Генерал Кетал от Девета бригада го улови за ръката.

— Алватион? — повтори той. — Ще ни отнеме повече от месец, за да го достигнем, и то с ускорен ход.

— Може би два — каза Тамас. — При това ще бъдем преследвани. — Погледна към Будфил. От града се издигаше дим. — Но нямаме избор.

Стомахът му се преобърна. Немалко от бойците му имаха близки и роднини в града. Кезианците щяха да го опожарят — същите техники за сплашване, които бяха използвали и в Гурла. Хората му щяха да го ненавиждат за това, че изоставяше града, докато той гореше, ала този ход оставаше единствената им надежда за оцеляване. Тамас се зарече да ги върне в Адро. И да ги отведе до възмездие.