Ангелиада

18.

Докладът, течащ по екрана, свърши. Не особено удовлетворителен край, поне според Форсайт.

— И това ли е резултатът от месец и половина работа? — попита той.

Пирбазари разпери ръце.

— Съжалявам, сър. Зная, че не е много внушително. Но всичко трябваше да мине като допълнително минно оборудване, а няма как да купиш маса миньорски лазери и експлозиви за изместване на орбитата, без да предизвикаш учудени погледи.

— Зная — изсъска Форсайт. — Проблемът е, че времето не е на наша страна.

— Правим всичко възможно, сър.

— И това го знам. — Форсайт успя да се усмихне. Отдавна беше научил, че не е в интерес на работата да обвиняваш за собствените си провали хора, които не са виновни за тях. — А как стоят нещата с арденалските проследяващи системи?

— Там вече имаме добри новини. — Пирбазари се пресегна през бюрото на Форсайт и набра нещо на клавиатурата. — Оказва се, че почти петдесет процента от миньорските кораби на Лорелей са с остарели системи. Поръчахме купища Арда 601. Ще се преоборудват, след като докарат товарите си.

— Добре — каза Форсайт. — Колко модификации ще са нужни, за да са в състояние да прихващат цели?

— Всъщност никакви — точно затова поръчах този модел. Естествено, трябва да обучим миньорите. — Пирбазари се поколеба. — Но несъмнено разбирате, че ако „Комитаджи“ премине през мрежовата блокада, цялото това начинание губи смисъл. Можем да въоръжим всеки кораб в системата — миньорски, совалки и дори лайнери — и всички те заедно нямат никакъв шанс срещу него.

— А какво, просто да седим и да чакаме ли? — контрира Форсайт. — Поне ще успеем да ги забавим малко. — Той поклати глава; чувстваше как безсилието го завладява отново. — Трябва ни оръжие, Зар. Нещо ново. Нещо, което да се справи със защитните системи на такова чудовище.

Пирбазари сви рамене. Изглеждаше така, сякаш нещо го гризеше отвътре.

— На теория разполагаме с такова — каза той. — Трябва само да намерим начин да накараме катапулта да извършва извънмрежови изстрелвания на разстояние под половин светлинен ден.

— Да бе — криво се усмихна Форсайт.

Пирбазари не отвърна на усмивката му.

— На теория това е възможно.

— Много неща са възможни на теория — изръмжа Форсайт. — Я ми кажи какво те тревожи?

Пирбазари трепна. Рядко можеше да се види подобна реакция у него.

— Щом питате… Малко ми е странно да работя зад гърба на Върховния сенат.

— И преди сме прескачали правителствената бюрокрация — напомни му Форсайт, като старателно подбираше думите си. Ясно се виждаше накъде бие Пирбазари и на съмненията му трябваше да се сложи край още сега. — Винаги сме работили само за доброто на хората. И ако не греша, резултатите винаги са оправдавали действията ни.

— Това ми е известно, сър. Но този път… — Той направи неопределен жест към Форсайт.

По-точно към медальона, висящ на гърдите му.

— Този път нося ангел — довърши Форсайт. — И ти се чувстваш неловко, защото се боря, а никой друг в Сената не го прави. Това ли е в общи линии?

— В общи линии — да, сър.

— Добре — кимна Форсайт. — Да разгледаме положението. На първо място, има ли някакви финансови машинации в действията ни? Да крадем или по някакъв начин да злоупотребяваме с държавните фондове, за да въоръжаваме миньорите на Лорелей?

Пирбазари се замисли.

— Всъщност не, сър. В края на краищата това си е законно минно оборудване. Нищо няма да иде на вятъра, дори утре Мирът да се изпари от вселената.

— Така. Ние самите да сме се облагодетелствали материално от тези сделки?

— Надали — подсмихна се Пирбазари.

— А политически? — продължи Форсайт. — Да не би да съм на път да си спечеля слава по подобен начин?

— Е… — Пирбазари свъси вежди. — Предполагам, че това е възможно. Човекът, който е взел мерки в момент, когато никой друг не си е мръднал пръста — и така нататък. Но най-вероятно ще изглеждате като глупак, ако но се случи нищо. Така че залогът не е от най-добрите.

Форсайт разпери ръце.

— С други думи, не печеля нищо — заключи той. Къде тогава е моралният проблем?

Пирбазари сви устни.

— Моралният проблем е, че лъжем Върховния сенат, Може и да е оправдана, но все пак е лъжа.

Форсайт го гледаше. Побиха го тръпки. „Не, за Бога! Само не и Пирбазари!“

— Не ги лъжем, Зар. — Гласът му бе тих и успокояващ, сякаш говореше с малко дете. — Опитах се да ги предупредя, че Емпирей е в опасност. Знаеш, че се опитах. Но никой не желае дори да ме изслуша. А и двамата много добре знаем, че ако някой не иска да те чуе, не можеш да го накараш насила.

— Не се дръжте с мен като с дете, сър — рязко каза Пирбазари. — Не съм загубил способността си да мисля рационално само защото съм се загрижил за морални въпроси.

— Извинявай. — Мислите на Форсайт препускаха бясно. Трябваше по някакъв начин да смени темата. — За секунда си въобразих, че говоря с Ронион — добави той. — Той твърдо вярва, че вселената е стриктно черно-бяла, че доброто винаги се различава от злото.

Тактиката проработи.

— Не исках да кажа, че мисля по подобен начин, сър.

— О, не, разбира се — увери го Форсайт. — Просто начинът, по който го каза… — Погледна го право в очите.

Зар, зная, че изглежда малко странно, но ще трябва да им се довериш. Наистина правя това единствено в интерес на Емпирей.

— Зная, сър.

— Освен това — Форсайт докосна гърдите си — нали нося ангел?

Лицето на Пирбазари се отпусна. Съвсем малко, но достатъчно.

— Добре тогава — предаде се той. — Ако няма нищо друго, ще се върна към задачите си. Трябва да се обадя на Арденал за едни бройки модел 501, които се опитват да ни пробутат. Не са толкова добри като модел 601, но може да ги сложим на някой от товарните кораби.

— Добре. Дръж ме в течение.

— Да, сър. — Пирбазари си погледна часовника. — Не забравяйте съвещанието след половин час.

— Да, помня — усмихна се Форсайт. — Ще поговорим след това.

Продължи да се усмихва, докато Пирбазари излезе. След това се облегна назад и каза нещо, което никога не би си позволил да каже пред други хора.

Провал. Пълен провал. Работата, планирането, дори разходите за преоборудването на кабинета му според точните му указания — всичко щеше да отиде на вятъра, ако хората му попаднеха под влиянието на проклетия ангел. А без екип един Върховен сенатор е като гениален ум, затворен в умиращо тяло.

Още едно от нещата, които бе научил от баща си.

„Добре де, не се паникьосвай.“ Ако проблемът беше във всички ангели наоколо, нищо не можеше да направи. Но ако причината бе в неговия ангел, това беше озадачаващо…

Намръщи се към декоративния полилей, висящ над и малко пред официалното кресло за посетители. Да — сигурно беше това. Бе наредил да поставят полилея точно там, за да държи ангела колкото се може по-близо до гостите. Но очевидно беше и твърде близо и до не така официалните столове, които използваха Пирбазари и останалите, когато се стигнеше до лични разговори.

Значи трябваше да намери друго място — поне докато помощниците му бяха тук.

Издърпа долното чекмедже от лявата си страна. Отвори се лесно — инсталираният в него сейф не бе никак лек, но сервомоторът компенсираше допълнителната тежест. Набра нужната комбинация, капакът плавно се вдигна и Форсайт отвори дървената кутия за накити, скътана сред документите и информационните цилиндри. Извади комуникатора си и тръгна към вратата, като заобиколи полилея отдалеч. Настрои комуникатора на кодирано предаване и натисна четири бутона.

Двигателите в сейфа бяха монтирани от хора, които си разбираха от работата, и работеха абсолютно безшумно. Същото не можеше да се каже за движещата се система в окачения таван — нея я беше инсталирал сам. Но бе достатъчно добра. Шумът можеше да се долови от вратата — на пет метра от него, — но само ако знаеш какво се опитваш да чуеш. Той проследи мислено движението на устройството — от центъра на полилея нагоре над окачения таван, после диагонално към съответната плочка точно над сейфа…

Плочката се отмести и проблеснаха златото и кристалът на ангелския медальон. Той увисна свободно на телескопичното мустаче и падна в сейфа с тих звън. Втори кодиран сигнал върна мустачето на скришното му място; третият затвори сейфа и чекмеджето.

Форсайт прибра комуникатора в джоба си, отиде до креслото за посетители и се качи върху него, като неумело пазеше равновесие. Плочките на тавана не бяха завинтени, а просто се подпираха на рамката. Отмести една, провря глава и погледна.

Един поглед му беше достатъчен. Най-лесно му бе да направи пряк път от полилея до бюрото, но имаше достатъчно свободно място за допълнителна линия. Така щеше да може да премества медальона чак до другия край на стаята — достатъчно далеч от помощниците си.

Щеше да се заеме със задачата по-късно, след като всички си тръгнеха. Сега му предстоеше съвещание, а преди това трябваше да се погрижи за още нещо. Върна плочката на мястото ѝ, слезе от креслото, извика Ронион по комуникатора, отиде до компютъра и извика дневните отчети.

Седеше и се преструваше, че задълбочено разглежда анализа на икономическите показатели на северен Садхай. Ронион влезе в стаята.

„Викахте ме, господин Форсайт.“

„Да, Ронион — с жестове му отговори Форсайт. — Предстои ми съвещание. Искаш ли да ме придружиш?“

Лицето на Ронион светна, сякаш не бе правил това стотици пъти.

„Разбира се, господин Форсайт. Да взема ли ангела?“

„Да, ако обичаш.“

Наблюдаваше как Ронион отива към бюрото и сърнето му се сви. Едно беше да се опитваш да се състезаваш с Пирбазари и неговото новосформирано, макар и вее още мъгляво чувство за справедливост. Съвсем друго бе да продължаваш това представление пред Ронион.

А най-обезпокоително бе, че всъщност не знаеше защо това толкова го тревожи.

Пое дълбоко дъх.

„Няма значение“ — каза си твърдо. Чувствата на Ронион, неговото детинско доверие и лоялност — в огромната схема на всичко останало те можеха да се пожертват. Най-важен бе дългът му към народа на Лорелей и Емпирей като цяло. И ако в името на този дълг трябваше да излъже Ронион или някой друг, цената си заслужаваше.

Но неудобството не го напусна.

Ронион беше отворил чекмеджето и набираше кода.

„Искате отново да го нося ли?“ — попита той със свободната си ръка.

Форсайт изчака сейфа да се отвори и Ронион да погледне към него.

„Мисля, че така ще е най-добре — отвърна той. — Така никой крадец няма да се добере до истинския медальон.“

„Добре — радостно отговори Ронион и внимателно извади медальона от кутията. За момент го задържа в длан, очарован от играта на светлините по кристала. След това също толкова внимателно, колкото се отнасяше и с всичко останало, свързано с Форсайт, го пъхна в джоба на дрехата си. — Тръгваме ли?“

„Винаги готов да ти достави удоволствие — горчиво си помисли Форсайт. — И в пълно неведение защо шефът му продължава тази странна игра.“

„Да, Ронион.“ — Форсайт се изправи. Всичко това можеше да се пожертва, напомни си той.

Ронион затвори сейфа и прибра чекмеджето.

„Всичко е готово, господин Форсайт — въодушевено заръкомаха той. — Какво да правя сега?“

Форсайт погледна часовника си. Въодушевен в седем вечерта, при това след като е прекарал пет часа по съвещания и дебати, които сигурно не би разбрал дори да можеше да ги чуе. Този човек беше невероятен.

„Можеш да си вървиш вкъщи — отговори той. — Аз имам да свърша някои дреболии и също си тръгвам.“ Лицето на Ронион малко помръкна. Погледът му пробяга нервно из стаята — както винаги, когато мислеше напрегнато.

„Да се обадя ли да ви донесат нещо за вечеря?“ Уморен до смърт, Форсайт все пак се насили да се усмихне. „Винаги готов…“

„Не, благодаря — отговори той. — Но ще ти бъда благодарен, ако ми сипеш чаша чай.“

Лицето на Ронион отново грейна.

„Разбира се, господин Форсайт“ — отвърна той и хукна навън.

Зачуден, Форсайт поклати глава и отново се обърна към дисплея. „Сякаш си имам дресирано двуного куче помисли си той и извика личния си файл за ангелите. Куче, което ти носи кафе и прави курабийки…“

Мисълта му замръзна по средата. На екрана, отбелязано с червени звезди по краищата, се мъдреше резюме на неотдавна публикувана статия…

„Задълбоченият теоретичен и статистически анализ на емисиите от Ангелиада показва, че през последните пет години количеството ангели се е увеличило. Значителна част от това увеличаване не може да се обясни с общите изменения в хокинговата радиация, предизвикана от постепенното намаляване на масата на самата черна дупка…“

Форсайт не дочете останалата част. Показалецът показваше името на автора — Джерико Коста. Гостуващ изследовател, Институт за проучване на Ангелиада, Сераф.

До лакътя му дискретно се появи чаша чай и малка каничка.

„Благодаря — обърна се той към Ронион. — Сега иди да си починеш. Ще се видим утре.“

„Да, господин Форсайт. Довиждане.“ — Ронион сведе глава в лек поклон и излезе.

Форсайт отпи от чая си и се обърна към дисплея. Доля си чашата два пъти от каничката и още веднъж от самовара отвън, преди да приключи с четенето.

Облегна се в креслото си, допи последните студени глътки и се загледа в екрана.

— По дяволите.

Беше толкова зле, колкото може да е само математическа статия. Ако емисиите на ангели не можеха да се обяснят от съществуващата обща теория, имаше само две възможности. Че или в теорията има пропуски, или ангелите не са естествен продукт на черната дупка.

Форсайт тихо изсъска. Знаеше, че малцина от останалите Върховни сенатори са прочели статията, да не говорим за разбирането на заключенията ѝ.

Но някои го бяха направили. Знаеше кои… и каква ще е първата им мисъл. Ако ангелите не бяха естествен продукт на черната дупка, тогава зад тях трябваше да има някакъв друг механизъм. Механизъм, който можеше и да не се нуждае от черна дупка, за да действа.

Механизъм, който би могъл да се възпроизведе и в лабораторни условия.

Форсайт остави чашата и извика биографията на автора. Беше учудващо кратка — само споменаваше, че Коста е постъпил в института преди месец и половина, след като е завършил университета Кларкстън в Кейрнгорм на Балморал. Нито дума за титли или други публикации. Най-вероятно просто наскоро завършил хлапак, извадил късмет да попадне на нещо незабелязано до този момент.

Но ако бе така, значи беше достатъчно умен, за да изолира механизма за производство на ангели…

Форсайт върна последната страница на статията. Коста се спонсорираше от фондация на Лорелей — дори да я беше чувал, той не можеше да си спомни нищо за нея. Очевидно малка фондация. Към статията имаше препратка към молба на Коста за правителствено финансиране на работата му.

Замисли се. След това извика файла с наредбите.

Петнадесет минути по-късно всичко бе свършено, Статията на Коста бе преместена от списъка с новините в затънтен научен файл, където имаше голяма вероятност да остане незабелязана от останалите Върховни сенатори. Молбата за правителствено финансиране бе открита, представена във файла за обсъждания и отхвърлена. А следващият куриер до Сераф щеше да отнесе официални заповед до Института за проучване на Ангелиада настоящата кредитна линия на Коста да бъде прекъсната за неопределено време.

За миг се поколеба върху последното и пръстът му увисна над бутона за изпращане. Ако най-лошите му очаквания се окажеха верни — ако този Коста не бе чак толкова умен, че да представлява заплаха — тогава отрязването на финансирането му щеше да е сериозен удар за хлапето.

Но ако…

Форсайт събра кураж и натисна бутона. Не можеше да рискува. Ако работата на Коста доведеше до създаването на изкуствени ангели, Емпирей щеше да бъде залят от тях. И ако това струваше научната му кариера… какво пък, Коста също можеше да се пожертва.

Освен ако…

Форсайт мислено се усмихна и извика друг файл. С малко късмет можеше да уцели два заека наведнъж.

С доволно сумтене той изчисти екрана и стана, като потрепна от болката в протестиращите мускули и стави, но и от напусналите го угризения. Ако Коста бе просто късметлия, щеше да възстанови кредитната си линия след не повече от седмица-две — нелошо за малко опит плюс кратка ужасяваща история за идиотизма на бюрократите, която да може да разправя на колегите и приятелите си.

А ако беше гений, щеше да се върне на Балморал или някъде другаде без средства и да остане също толкова безобиден. В крайна сметка сделката си беше съвсем честна. По-честна, отколкото би му предложил някой друг.

Вероятно по-честна, отколкото самият Форсайт би му предложил преди месец и половина.

Погледна часовника си. Беше късно и се чувстваше уморен, но трябваше да свърши още нещо преди да се прибере. Нямаше да му отнеме повече от час да монтира втората линия в тавана.

А и умората си е част от работата на един Върховен сенатор. Още едно от нещата, които бе научил от баща си.