Ангелиада

27.

Докато „Газела“ се прибираше, катапултът на Сераф беше оповестил събитията. Когато Чандрис приземи кораба на пистата, там вече ги чакаше линейка. И цял куп репортери.

— Уф! — промърмори Коста.

— Какво? — озъби се Чандрис. За първи път приземяваше „Газела“ сама. Но какъвто и ужас да бе изпитала по време на кацането, Коста не бе могъл да разгадае лицето ѝ. Тогава, както и сега, тревожната мисъл за състоянието на Ханан не оставяше място за нищо друго освен за обикновена нервност.

— Репортерите — каза Коста. — Върховният сенатор не искаше никой да знае, че е тук.

— Майната му на Върховния сенатор — отсече Чандрис и разкопча ремъците. — Стой тук и наглеждай уредите. Отивам да отворя люка.

Понесе се към коридора и почти се сблъска с Форсайт, който тъкмо влизаше в контролната кабина. Промърмори нещо, което наподобяваше извинение, и изчезна.

— Как е Ханан? — попита Коста.

— Зле. — Форсайт отиде до освободеното от Чандрис кресло и се настани в него. Изглеждаше уморен. Все пак положението му започна да се стабилизира.

— Какво му е точно?

— Реакция на нервната система заради екзопротезите му. Но по-нататък нямам никаква представа.

— Познато чувство — горчиво кимна Коста. — О, вашият цилиндър е още тук. Благодаря ви.

— Няма за какво. — Форсайт извади цилиндъра от комуникационния панел и го прибра в джоба си. — Значи нямате представа какво причинява тези радиационни изригвания?

Коста поклати глава.

— Случващото се там е теоретически невъзможно. Поне според всички познати ми теории. И става все по лошо.

— Искате да кажете, че изригванията стават все по силни? — Върховният сенатор наблюдаваше на екрана как медиците трескаво подготвят оборудването си.

— Искам да кажа, че всичко се влошава и от теоретична гледна точка. — Коста се чудеше дали трябва да каже това на Форсайт. Числата, до които беше стигнал, бяха все още предварителен резултат. Още повече че бяха записани от центъра на изригването.

Но ако бяха верни…

— Помните ли, че когато видяхме „Небесния стрелец“, аз споменах, че трябва да се е доближил твърда близко до Ангелиада, за да получи такива повреди?

— И Ханан се съгласи с вас.

— Да. Извиках записите от вътрешните навигационни системи на „Газела“ и ги сравних с данните за местоположението ни от маяците на Централата. Между тях има фрапиращо несъответствие.

— Значи вътрешните данни са грешни.

— Де да беше толкова просто — каза Коста. — Проблемът е, че според маяците по време на изригването сме се приближавали към Ангелиада, а според вътрешните датчици сме се отдалечавали от нея. Погрешно включване на двигателя не може да причини подобно нещо. Нито пък маневриращите тласкачи или слънчевият вятър.

— Какво остава в такъв случай?

— Сещам се за едно-единствено нещо. Гравитацията.

— Не схванах — намръщи се Форсайт.

— И аз не съм съвсем сигурен — призна Коста. — Но това е единственият възможен сценарий, при който данните застават по местата си. Малките тестващи маси във вътрешната навигационна система биха реагирали много но-бързо на едно внезапно увеличаване на гравитацията на Ангелиада, отколкото самата „Газела“. И тъй като тестващите маси са се движели към Ангелиада, системата е отчела движение в обратна посока.

Форсайт впи поглед в него.

— Разбирате ли какво казвате?

Коста кимна.

— Че радиационното изригване е било съпроводено с подобно изригване в гравитационното поле.

— А то, предполагам, е теоретично невъзможно?

— Точно така. — Коста кимна отново.

Форсайт задържа за малко погледа си върху него, после се обърна към външния дисплей. Чандрис и Орнина стояха безпомощно отстрани, докато лекарите товареха носилката на Ханан в линейката.

— Има ли някакъв начин да получите независими данни?

— Така мисля — каза Коста. — Ако гравитационното поле на Ангелиада по някакъв начин се е поляризирало в посока към „Газела“, тогава ловните кораби в района би трябвало да регистрират гравитационен спад при тях. Не много голям — масата на „Газела“ е незначителна. Но въпреки това ще има несъответствие между техните вътрешни навигационни системи и маяците. А то може да се измери.

— Ще успеете ли да получите копия на тези записи?

— Да, но не веднага — отговори Коста. — Повечето от корабите ще останат там най-малко още два дни, а институтът няма да получи записите преди да са стигнали до Сераф.

— Може би Централата ще може да ги получи по-бързо. Може пряко да се свърже с корабите, да изиска данните и да ги препрати тук.

— Да, няма да загубим, ако ги попитаме — съгласи се Коста.

— Ще видя какво може да направи правителственият център — каза Форсайт. — В института ли ще бъдете?

— А… да. — Коста се намръщи. От онова, което Върховният сенатор бе казал по-рано… основната причина поради която бе останал на „Газела“…

— Вече няма начин да запазя в тайна присъствието си тук — каза Форсайт. — Освен всичко друго трябва да заведа Ронион в болницата да го прегледат.

Коста се почувства виновен. Погълнат от мисли първо за „Газела“, а после и за Ханан, съвсем беше забравил за ужаса на Ронион преди да започне целият онзи ад.

— Да… Ронион. Той как е?

— Лежи в каютата си — отговори Форсайт. — Изглежда, е преодолял пристъпа на паника, но може просто още да е под влияние на успокоителното. Ще го взема и тръгваме.

Вратата се отвори и влезе Чандрис.

— Той как е? — попита Коста, докато гледаше на дисплея отдалечаващата се линейка.

— Засега добре — уморено каза тя. — Но още не могат да кажат дали състоянието му ще остане стабилно. Трябва да изведа кораба от пистата и да го закарам до дока.

— Добре, няма да ви преча. — Форсайт се надигна, хвърли поглед към дисплея — репортерите бяха изчезнали — и тръгна към вратата. — Ще ви потърся в института, господин Коста.

Излезе и вратата се плъзна след него.

— За какво ставаше дума? — попита Чандрис, докато изключваше една по една системите на „Газела“.

— С Ангелиада става нещо странно — каза Коста. — Не мога да говоря за това в момента.

— Няма проблем. — Мислите на Чандрис очевидно бяха някъде другаде. — По късно пак ли ще се срещате?

Коста отвори уста… и я затвори. Абсолютно невинен въпрос, зададен по абсолютно невинен начин. Но това беше Чандрис, а той вече бавно бе започнал да се научава, че при Чандрис винаги трябва да следиш какво дебне под повърхността. А в този случай под повърхността…

— Още ли си се прицелила в онзи ангел?

Тя се обърна към него. Погледът ѝ внезапно бе станал твърд и студен и тя изглеждаше много по-възрастна.

— Не ми се изпречвай на пътя, Коста — тихо каза тя. — Говоря сериозно.

— Кражбата на ангела на Форсайт няма да реши нищо. Само ще ти докара беля.

— Само ако ме хванат — контрира тя. — Пък и на теб какво ти пука дали ще си докарам беля?

— Не зная — рязко ѝ отговори той. — Може би ми пука, че ще насадиш със себе си и Ханан и Орнина, а не искам и те да пострадат. Не това е причината да съм тук.

Един дълъг миг Чандрис просто го наблюдаваше с безизразно лице.

— Виж какво — проговори тя най-сетне. — Те имат нужда от пари. Отчаяна нужда от пари. Какво искаш от мен, да седя тук и да ги гледам как затъват ли?

— Разбира се, че не — отговори Коста. — Но трябва да има друг начин да се намерят пари, а не като се краде ангелът на Форсайт.

— Какъв? — настоятелно запита Чандрис. — Като продадат нещо ли? Я се огледай. Тук няма нищо ценно. Освен… няма значение.

— Освен какво?

— Имат втори ангел в складовото помещение — въздъхна тя. — Но не им го споменавай. Никой не трябва да знае за това.

— Имат втори ангел? — намръщи се Коста. — Защо не са го продали?

— Може би им помага да поддържат добри взаимоотношения помежду си. — Чандрис сви рамене. — Веднъж те питах дали ангелите могат да правят такива неща, помниш ли?

Когато за първи път се сблъскаха в института.

— Да — промърмори Коста. Мислите му препускаха. Втори ангел… — От колко време го имат?

— Най-малко от две години. Защо?

Коста поклати глава.

— Просто питам.

Някъде отпред се разнесе глух удар.

— Влекачът. — Чандрис се обърна към пулта. — Имаш около две минути да се измъкнеш, освен ако не искаш да те откарат до доковете.

Коста се отърси от мислите си.

— Да. — Той стана. — Ще се обадя.

— Ще съм в болницата, ако ти потрябвам — разсеяно отговори тя, погълната от работата си.

— Добре. — Той спря при вратата и се обърна да я погледне. Втори ангел. Нещо повече — втори ангел, прекарал доста дълго време след улавянето си в близост до Ангелиада. — Поздрави Ханан и Орнина — добави той и се измъкна в коридора.

Нищо чудно да не успееше да се отбие в болницата довечера. Всъщност почти сигурно беше, че няма да успее.

Сервизният док на „Газела“ беше тъмен, за разлика от няколко съседни дока, които ярко светеха — екипажите подготвяха корабите си за сутрешния полет. Самата „Газела“ беше затворена, но това не беше проблем — Орнина му бе дала кодовете за външния люк още когато дойде за първи път.

Вътре беше още по-тъмно. Единствено призрачната светлина от панелите осветяваше потъналите в мрак коридори. Коста прекара една дълга минута до самия вход, вслушвайки се за някакви признаци на живот. Нищо. Очевидно Чандрис и Дейвий още бяха в болницата.

Сам или не, подготовката му включваше определени действия при подобни промъквания. Измъкна зашеметителя от джоба си, настрои го на широк обхват и го скри в лявата си ръка с пръст на спусъка. В другата си ръка държеше кутия за пренасяне на ангели, която бе отмъкнал от института. Запромъква се към складовия отсек в кърмата на кораба; надяваше се ударите на сърцето му да не се чуват прекалено силно.

Но пристъпът на адреналин бе ненужен. Не се сблъска с никого по пътя си, не чу никакъв подозрителен шум и стигна до склада без премеждия. Както и в останалата част на кораба, тук бяха включени само нощните панели и светлината им пораждаше тъмни мъгливи сенки из помещението. Остави кутията на пода и посегна към ключа за осветлението…

— Не си прави труда — обади се Чандрис от лявата му страна.

… и когато той се обърна, в очите го удари заслепяваща светлина.

Той стисна клепачи и машинално вдигна лявата си ръка, за да се предпази.

— Чандрис? Стига, аз съм. Джерико.

— Зная — ледено отговори тя. — Очаквах те. Знаех си, че историята за допълнителния ангел ще те накара да се издадеш.

Коста трепна. Пак го беше направил. Великият мирски шпионин отново бе сгазил лука.

И естествено отново заради Чандрис.

— Не съм дошъл да крада ангела — колкото можеше по-спокойно каза той. — Исках само да го взема за няколко теста.

— Какво, да не би институтът да е останал без антени? — саркастично попита тя.

— Техните не стават — каза Коста. — Трябва ми ангел, прекарал повече време до Ангелиада.

— Всички са такива. Произлизат оттам, забрави ли?

— Нямам предвид това — настоя Коста. — Виж, не можем ли да седнем и да ти обясня?

— Само да си помръднал — рязко отговори тя. — Държа лазерно фенерче и няма да се поколебая да го използвам. Едно движение и ще те разполовя.

Коста се намръщи към сянката зад светлината.

— Чандрис, какво ти става за Бога? Хайде стига. Познаваш ме.

— Нима? Или по-скоро познавам ролята, която Мирът ти е казал да играеш?

Край. Моментът, от който Коста се ужасяваше още откакто пашкулът излетя от товарния отсек на „Комитаджи“ в космоса на Емпирей, настъпи.

— Не е роля — каза той. Част от съзнанието му с учудване забеляза, че се чувства неочаквано спокойно. След всички преживени притеснения и кошмари самото събитие му се стори някак си незначително. — Наистина съм изследовател. Просто стана така, че ме насочиха към тази работа.

— Това пък какво ще рече?

— Ще рече, че един ден просто дойдоха и ме измъкнаха от училище — каза Коста. — Заявиха ми, че им трябва някой с моите знания да разбере какво представляват ангелите и по какъв начин влияят върху хората на Емпирей. Казаха, че ангелите представляват чуждопланетно нашествие и че ако не го спрем, и Емпирей, и Мирът ще бъдат победени и унищожени. Е, и успяха да ме убедят, щом съм тук. — Той неловко сви рамене. — А може и аз самият да съм се убедил.

— И още ли вярваш в това? — попита Чандрис. Искам да кажа, в нашествието?

— Не зная — призна Коста. — Преди седмица бих казал „не“. Сега… сега не зная. — Той посочи кутията. Точно затова ми трябва ангелът на Дейвий.

— Този твой тест важен ли е?

— Много. Може да е дори жизненоважен.

— Тогава защо просто не ме застреляш и не го вземеш?

Стомахът на Коста се сви. Съвсем беше забравил за зашеметителя.

— Не предполагах, че можеш да го видиш оттам. Гърлото му внезапно пресъхна.

— Зная как изглежда една ръка, когато държи скрито оръжие — каза Чандрис. — Не отговори на въпроса ми.

Коста преглътна. Разбра, че тя е права. От това разстояние зашеметителят без проблем щеше да се справи с фенерчето и със самата Чандрис.

Едно съвсем леко докосване на копчето и щеше да е свободен. Щеше да вземе ангела, да направи тестовете и след това да избяга на Лорелей. Там щеше да се скрие. И когато „Комитаджи“ се върнеше, щеше да го посрещне с резултати, многократно по-големи от очакваните. Може би дори щеше да успее да изтрие презрителното изражение от физиономията на Телторст.

Примижа към светлината, зад която мълчаливо чакаше Чандрис. Можеше да задейства фенерчето, но не го беше направила… и едва сега той разбра, че тя самата провежда свой собствен тест. Също толкова жизненоважен, колкото и неговият.

— Не съм дошъл в Емпирей, за да убивам хора, Чандрис — тихо каза той и спусна предпазителя. След това пусна зашеметителя на пода и го ритна към нея. — Тук съм, за да помогна.

За минута настъпи мълчание. След това, за учудване на Коста, заслепяващият лъч угасна.

— Ключът за осветлението е до вратата.

Коста го откри и включи лампите. Чандрис стоеше до отсрещната стена. Не се виждаше никакво лазерно фенерче.

— Що за тест искаш да проведеш? — попита тя.

Коста погледна надолу. Зашеметителят още лежеше там, където го беше запратил.

— Искам да измеря масата му — отговори той. — Предполагам, че така ще мога да разбера какво става с Ангелиада.

— Имаш предвид онези изригвания ли?

— Изригванията и една теоретически невъзможна промяна в гравитационното поле — каза Коста. — За това разтваряхме с Върховен сенатор Форсайт след кацането.

— Знаеш ли какво се случва?

— Имам една идея — мрачно каза Коста. — Надявам се да греша.

Известно време тя напрегнато го изучаваше. След това внезапно кимна.

— Добре. Но трябва да ми обещаеш, че нищо няма да се случи на ангела.

— Няма такава опасност — увери я Коста. — Никой от тестовете няма да му повлияе по някакъв начин.

— И аз ще съм до него през цялото време. — Чандрис се наведе, вдигна зашеметителя и му го хвърли. — Дръж… разкарай това нещо някъде.

За малко да го изпусне от изненада.

— Няма ли да го задържиш? — попита той. — Като допълнителна гаранция за доброто ми поведение?

Тя изсумтя.

— Ако мислиш, че ще рискувам да ме пипнат с мирско оръжие в себе си, значи си съвсем луд. Да вървим. — Тя мина покрай него. — Ангелът е в моята стая. Имаш на разположение три часа.