Ангелиада

26.

Ханан крещеше, но агонизиращият му писък едва се чуваше над яростната градушка на гама-лъчението, което изпълваше кабината.

— Какво става? — надвика Форсайт шума.

— Радиационно изригване! — изкрещя в отговор Чандрис. Орнина беше до Ханан и се мъчеше да изключи протезите му. Чандрис посегна към ремъците си…

— Чандрис, дай въртеливо движение! — извика Коста. — Иначе корпусът ще се изпече!

Орнина намери превключвателя и Ханан се разтресе в креслото си.

— Прав е, Чандрис! — изкрещя тя. — Действай!

Чандрис изруга и набра командата. Дисплеите бяха нечетивни поради внезапно появилите се многобройни снежинки и за миг тя не беше сигурна дали е набрала командата вярно.

— Успя ли? — изкрещя Коста.

— Млъкни де! — изкрещя му и тя, докато се мъчеше да разчете дисплеите. Все още не успяваше, но почувствм как тежестта ѝ започна да се увеличава. — Добре. Въртенето се ускорява.

Обърна се към Ханан. Орнина и Форсайт го бяха измъкнали от креслото му и го поддържаха от двете страни. А лицето на Орнина…

— Орнина?

Тя обърна пребледнялото си лице към Чандрис.

— Много е зле. — Гласът ѝ почти се губеше в заобикалящия ги трясък. — Трябва веднага да го отнесем в лечебницата.

— Ще ви помогна. — Чандрис понечи да стане.

— Не! — рязко каза Форсайт. — Ще се справим. Вие двамата с Коста ни измъкнете оттук.

— Но…

— Недейте да спорите! — изрева Върховният сенатор. — Да не искате да свършим като онзи кораб?

Чандрис преглътна при спомена за останките от „Небесния стрелец“.

— Ще опитаме. Коста, идвай тука.

— Да. — Коста се промуши покрай останалите и седна в креслото на Ханан. — Какво все още работи?

— Предполагам, че основните линии са в изправност.

Чандрис превключваше между отделните сензори на „Газела“. — Те са многократно подсигурени и имат допълнително екраниране. Но не получавам нищо от сензорите.

— Изпържени — изръмжа Коста. — Или трасето е изключило.

— Трябва да е трасето — съгласи се Чандрис. — Нямам отговор и от резервните модули.

— Не ти трябват, за да подкараш кораба! — нетърпеливо извика Коста. — Щом основните линии още работят, пали двигателите и да изчезваме.

— Да, ама има само още един проблем — озъби се Чандрис. Гърлото започваше да я боли от непрестанните опити да надвика ужасното пращене. — Не зная къде се намира Ангелиада.

— Какъв е проблемът? Нали повече или по-малко се насочвахме към нея. Просто обърни.

— Да, но без сензори не можем да определим кога сме завили на сто и осемдесет градуса! — Може би гърлото не я болеше само от викането. А просто се бе стегнало от страх. — Ти самият каза, че „Стрелецът“ се е приближил прекалено много.

Една дълга минута единственият звук в кабината беше бурята от гама-лъчи. Чандрис продължаваше да превключва между сензорите, търсейки нещо — каквото и да е, — което все още работи. Само снежинки.

— Ами вътрешните уреди за навигация? — попита Коста. — Имат ли външен дисплей?

Умът на Чандрис препусна през спецификациите на „Газела“.

— Да, но трябва да се свали панелът, за да се стигне до него. Нямаме достатъчно време.

С крайчеца на окото си забеляза Коста да се навежда над панела на Ханан.

— Чакай малко — извика той. — Имам една идея, Погледни дисплей ВК-5.

Извика го. Същите разноцветни снежинки, както на всички останали.

— Е, и?

— Продължавай да гледаш. Шумът трябва да се засилва и да отслабва на около половин минута.

Взираше се в дисплея и се чудеше що за игра играе Коста. Оказа се прав. Трудно се забелязваше, но цикълът определено съществуваше.

— Добре, има го. И какво от това?

— Това са данните от моя експериментален пакет — каза Коста. — Закрепен е за една от командните линии и затова все още можем да получаваме данни от него. И когато шумът е най-силен, сензорите са насочени към Ангелиада…

— Не става — поклати глава тя. — Не е достатъчно. Може да се движим с кърмата към Ангелиада.

— Задръж малко, не съм свършил. — Очевидно Кости измисляше всичко, докато говореше. — Така. Вече се въртим около надлъжната си ос. Значи трябва да накараме кораба да се завърта бавно и около напречната и да наблюдаваме дисплея. Поставил съм сензорите на носа. Това означава, че единственият стабилен шум ще се наблюдава, когато носът не е към Ангелиада. Прав ли съм?

Чандрис се замисли.

— За това ще ни трябва време. Не зная дали разполагаме с толкова.

— Или това, или рискуваме да се приближим още повече — възрази Коста. — Да имаш по-добра идея?

— Ако ми хрумне, ще ти се обадя — озъби се Чандрис и даде команда за напречно въртене. — Добре, започна се. Продължавай да гледаш.

Усети промяната на въртенето на „Газела“ от налягането в тъпанчетата. На дисплея шумът продължаваше едва забележимо да се засилва и да отслабва. Някак отсъстващо се чудеше дали имат изобщо някакъв шанс, или лъченията на Ангелиада ще изгорят контролните линии — и самите тях — преди да разберат коя е правилната посока.

Чудеше се дали Ангелиада вече не е убила Ханан.

— Май започва да се стабилизира — извика Коста.

Чандрис се взираше в дисплея. Очите я боляха. Може би. Но при целия страничен шум почти нищо не можеше да каже. Само да имаше някакъв начин да блокира част от радиацията, проникваща през обшивката…

А може би имаше. Пресегна се към панела и набра една команда.

— Продължавай да гледаш — нареди на Коста.

Отначало не се случи нищо. Но секунди по-късно шумът от дисплеите малко намаля. Конфигурацията, която се опитваше да види, се появи пред очите ѝ…

— Това е! — изкрещя Коста. — Давай!

Чандрис удари клавишите и към пращенето от гама-лъчите се прибави ревът на двигателите.

— Сигурен ли си? — изкрещя тя.

— Да — извика в отговор той. — Успях да зърна и числата при намаляването на шума. Как успя?

— Изхвърлих цялата питейна вода и половината гориво — отговори Чандрис. — Помислих, че може и да блокира гама-лъчите.

— Не би трябвало — каза Коста. — Масата не е достатъчна, за да се забележи с просто око. Но не мога да споря срещу резултата.

При последната му дума вълната изчезна също така внезапно, както бе започнала.

Известно време Чандрис само гледаше Коста; ушите ѝ звъняха от неочакваната тишина. Един заблуден гама-лъч изпращя във високоговорителя — почти приятелски в сравнение с ада, през който бяха преминали.

— Не вярвах, че ще успеем — най-сетне проговори Коста.

— И аз — призна Чандрис, смътно учудена от желанието си да сподели подобно нещо пред Коста.

Коста задържа погледа си върху нея. След това — изглеждаше почти смутен — се извърна към дисплеите си.

— Някакви щети?

Чандрис се бе обърнала наполовина към панела си, когато мисълта ги сполетя едновременно.

— Ханан! — Чандрис успя да проговори първа.

Коста вече безуспешно се мъчеше да включи интеркома.

— Не работи — рязко каза той. — Отивай. Аз ще наглеждам нещата тук.

— Добре. — Чандрис се освободи от ремъците и се измъкна от креслото си.

И се закова на място. Форсайт стоеше до вратата и я гледаше мрачно.

— Трябва веднага да се свържете по радиото. — Той и подаде информационен цилиндър. — Свържете се с Централата и им кажете, че имаме спешен случай ЕмОт синьо-три — тук са оторизиращите кодове. Ще ви дадат приоритетно катапултиране до Сераф.

Сърцето на Чандрис прескочи.

— Ханан?

Форсайт кимна.

— Още е жив, но едва диша. Нещо свързано с екзопротезите, не зная какво точно. Орнина казва, че е абсолютно наложително да го закараме в болница колкото се може по-скоро.

„Само не Ханан! — безмълвно се помоли тя. — Само не Ханан!“

— Как е радиовръзката?

— Започва да се възстановява. — Коста взе цилиндъра. Гласът му беше толкова мрачен, колкото и на Форсайт. — Отивай. Ще се свържа веднага щом успея.

— Добре. — Тя пое дъх, размърда внезапно омекналите си крака и тръгна към вратата.

— Синьо-три — напомни Форсайт на Коста, когато Чандрис се изравни с него. Погледът му за секунда срещна нейния. — И ако изникнат проблеми, споменете името ми. Ясно?

После отново погледна към Чандрис.

— Да вървим. Ще ви заведа при него.

Алармата иззвъня.

— Катапулт, изстрелване при първа възможност нареди комодор Леши. Паракондуктурния метал под обшивката нададе обичайния си протест. И внезапно звездите изчезнаха от екраните.

След всички тези месеци в средата на нищото „Комитаджи“ се връщаше вкъщи.

Леши направи бърза справки с дисплеите си — по-скоро по навик. „Комитаджи“ бе готов за този полет от дълго време.

— Прехвърляне след пет секунди — обяви щурманът. — Три, две, една…

Звездите се появиха отново.

— Проверка на местоположението — нареди Леши.

— Местоположение изчислено, комодор — минута по-късно се обади навигаторът. — Намираме се на малко по-малко от три милиона километра от Сцинтара.

Леши кимна. При положение че бяха тръгнали от почти седемстотин светлинни години разстояние през фактически неизпробван катапулт, подобно отклонение можеше да се смята за нищо.

— Изчислете курса към Сцинтара — каза той. — Тръгваме щом сме готови. И установете лазерна връзка с планетата. Нека знаят, че сме тук.

— Вече знаят, господин комодор — обади се свързочният офицер. — Пристига съобщение.

Леши натисна няколко клавиша на конзолата си. Минута по-късно на екрана се появи познато лице.

— Говори капитан Хорвак от мирски кораб „Баланики“. Повтарям: капитан Хорвак вика комодор Леши.

— Изпратихме потвърждение, господин комодор — каза свързочният офицер.

Леши кимна, докато мислено броеше двадесетте секунди, необходими на сигнала да достигне целта си. Беше стигнал до двадесет и едно, когато лицето на Хорвак се промени.

— Добре дошли, господин комодор — енергично каза той. — Вие пристигате последни — останалата част от флота се събра преди почти седмица. Всичко върви по план. Преди два дни получихме капсула от „Скийн“ с потвърждение, че пашкулът е изградил хиперпространствена мрежа. Или поне мисли така — поправи се той. — Не можем да разберем със сигурност, докато не я изпробваме. Получихме последна зелена светлина от Висшия съвет вчера, наред с обичайните промени на плана в последния момент. Нищо съществено — ще ви изпратя копие.

Устните му се свиха.

— Капсулите на Страшния съд също са в готовност, на далечна орбита под усилена охрана. Направиха ни страшно популярни сред населението на Сцинтара. Приключвам, стига да нямате въпроси. Ако сте в състояние да ни кажете вашето ПВП, ще започнем обратно броене.

— Навигатор?

— ПВП след малко повече от тридесет часа, сър отговори офицерът. — Плюс около час за влизане в орбита. Нямаме достатъчно гориво за ускорение над една десета g.

Леши погледна към изчисления курс.

— Колко време ще спестим, ако от Сцинтара изпратят кораб-цистерна?

Телторст се раздвижи от другия край на балкона.

— Не е необходимо, комодор — каза той. — Нямаме сметка да викаме цистерна заради няколко часа спестено време.

Леши го изгледа яростно. Първо онова глупаво демонстриране на власт с преместването на катапулта, сега пък това.

— Чухте капитан Хорвак — каза той колкото можеше по-спокойно. — Останалият флот чака. При това от една седмица.

— В такъв случай няколко часа повече или по-малко едва ли са от голямо значение за тях — студено отбеляза Телторст.

Леши се извърна от това изпито лице и потисна порива да устрои страхотна разправия. Би трябвало да очаква подобна реакция от страна на Телторст след споменаването за четирите капсули на Страшния съд. Всяка капсула, натъпкана с двеста килограма скъпоструваща антиматерия (експлозив с теоретична мощност в рамките на гигатонове), беше сериозно перо в мирския бюджет. Но друг начин нямаше. Ако искаха тази атака изобщо да постигне нещо, и четирите хиперпространствени мрежи, затварящи всички подстъпи към Лорелей, трябваше да бъдат извадени от строя.

А предвид сандвичевата конструкция на емпирейските обшивки, експертите бяха единодушни, че това е единственият възможен метод.

Несъмнено Телторст не виждаше нещата по този начин. Докато не видеше с очите си придобивките от Емпирей, единственото важно нещо за него щеше да си остане цената на операцията.

Вероятно дори не си даваше сметка каква опасност представляват капсулите за населението на Сцинтара. Може би с изключение на средствата, които щяха да бъдат необходими за възстановяването на щетите при една случайна детонация.

— Уведомете „Баланики“, че ще достигнем Сцинтара след около тридесет часа — спокойно нареди Леши на свързочния офицер. — Акцията ще започне тогава.

— Слушам, сър. — Свързочният офицер се обърна към пулта.

Леши се облегна в креслото си. „Ще дойде ден — каза си наум той, — когато Адюторите ще прекалят. Ще направят една-единствена погрешна стъпка и гневът на целия Мир ще се стовари върху главите им.“

Оставаше му само да се моли да доживее до този ден.