Ангелиада

23.

Ключът се отметна и се плъзна по ръба на капака, като пропусна на косъм пръстите на Чандрис.

— По дяволите! — скръцна със зъби тя, отпусна инструмента и разкърши пръсти. — Продължава да излиза.

— Защото не си го затегнала добре около конектора успокои я Ханан. — Ако го стегнеш достатъчно, няма да помръдне.

— Е, аз се предавам — изръмжа Чандрис и му подаде ключа. — Ако ти успееш, значи си гений.

— Едва ли — изсумтя Ханан. Но си личеше, че е поласкан. — Дай да ти покажа.

Чандрис отстъпи и загледа действията му, без да престава да се мръщи. Ръцете на Ханан все още не бяха възстановили напълно силата си. Но забелязваше също, че донякъде променената ѝ роля на малко безпомощно момиченце върши чудеса с духа му. С малко късмет нямаше да усети играта ѝ, докато нервната му система не се синхронизира напълно с екзопротезите.

А когато това станеше, щеше да настъпи времето да си върви.

— Ето. — Ханан отстъпи настрана и посочи със слабо треперещата си ръка дръжката на ключа. — Пробвай сега.

— Благодаря. — Чандрис натисна здраво. Този път ключът не излезе. — Сега стана.

— Едно от нещата, които се научават с времето — скромно каза Ханан. — Ще свикнеш. Ако останеш, разбира се.

— А какво друго да правя? — Чандрис не откъсваше очи от работата си.

Усети как Ханан сви рамене.

— Да продължиш да бягаш, предполагам. Когато дойде, бягаше, ако не си забравила.

Конекторът се освободи.

— Благодаря ти, но предпочитам да не бягам повече каза тя. Надяваше се тонът ѝ да пресече по-нататъшни въпроси.

Оказа се само загуба на усилия.

— Знаеш ли, никога не си ни споменавала нищо повече за лудия, от когото бягаш — отбеляза Ханан. — Трябва да е бил съвсем луд, за да ти се наложи да избягаш чак тук.

— Беше — късо отговори Чандрис. — Имаш ли резервен уплътнител?

— Да. — Той намери един и ѝ го подаде. — Разкажи ми.

Той едва чуто въздъхна.

— Защото може би ще успеем да ти помогнем да намериш начин да се отървеш от него. Преди да ни напуснеш.

Чандрис усети как гърлото ѝ се стяга.

— Кой казва, че ви напускам?

— Орнина. Тя е права, между другото — наистина имаме нужда от теб.

— Това ви е проблемът на вас двамата — изсумтя Чандрис. — Прекалено много си говорите.

— Е, тя говори, аз предимно слушам — каза Ханан с типичния си хумор. — Но съм съвсем сериозен, като казвам, че искаме да останеш. Кой ще ми се прави на безпомощно девойче, ако те няма?

Чандрис се намръщи. Дотук с надеждите да не забележи преструвките ѝ.

— Може би точно в това е причината — изръмжа тя. — Може би просто ми е писнало да играя роли. Да си се замислял за това?

Той замълча. Чандрис постави новия конектор, нагласи ключа на следващия и го отвинти.

— Всички бягаме от нещо, Чандрис — съвсем тихо се обади Ханан. — Орнина казвала ли ти е, че исках да стана хирург?

Чандрис замря насред работата.

— Не.

— Разбираш ли, хирургията е изкуство. — Гласът му звучеше странно и някак далечно. — Едно от малкото останали истински изкуства. Може би единственото, чрез което наистина можеш да усетиш, че правиш добро на останалите.

Чандрис чу тихото бръмчене на протезите, когато той махна с ръка.

— Докъде стигна? — попита тя.

— Бях втора година, когато родителите ни умряха каза Ханан. — Орнина тъкмо беше завършила средно образование и настоя да започне работа, за да ми плати обучението. Аз също имах възможност да работя от време на време, но тя беше човекът, който ни задържа на крака. Позволих ѝ, защото знаех, че като започна да практикувам, ще мога на свой ред да я пратя в университет. Да ѝ се отплатя за всичко. Оставаше ми половин година, когато ме повали болестта.

Чандрис примигна, за да отпъди внезапно появилите се сълзи.

— Нищо ли не можеше да се направи?

— Точно там е въпросът. — Гласът му внезапно стана глух. — Можеше.

Тя се обърна да го погледне. Очакваше да види гняв в очите му, но вместо това в тях се четеше само тъга.

— Не разбирам — внимателно каза тя.

— Можеха да ме излекуват, Чандрис — въздъхна той, втренчил поглед в треперещата си ръка. — Не просто да спрат развитието. Да ме излекуват. Нужни бяха само няколко неврални операции и шест месеца интензивно лечение… и около два милиона руя.

Пред очите ѝ се появи картина от Барио — Флавин, болезнено куцащ заради глезена си, който лесно можеше да се смени.

— Съжалявам — беше единствената дума, която бе в състояние да произнесе.

Ханан откъсна поглед от ръката и спомените си и ѝ и усмихна сковано.

— Аз също. Дълго време не можех да дойда на себе си. Така и не потърсих милостиня. А почти със сигурност щях да възстановя парите с цял живот работа като хирург.

Чандрис кимна.

— Богатите стават все по-богати — цитира тя старата и като света поговорка, внезапно изплувала в главата ѝ.

— А бедните раждат все повече бебета — довърши Ханан.

— Какво?

— Това е моята версия. Забрави. — Той повдигна вежди. — Твой ред е.

Стомахът ѝ се сви.

— Казва се Трилинг Вейл. Две години той беше… — Ти се поколеба, търсейки подходящата дума.

— Твой любовник? — меко подсказа Ханан.

— Да, това също. Но и нещо много повече. — Тя поклати глава. — Трябва да разбереш що за място е Черният БАрио, Ханан. Мизерия, нищета, навсякъде пълно с мошеници и пропаднали типове — сигурно като онази част на Магаска до космодрума.

— Доста мрачно звучи.

— Не беше забавно. Започнах като чирак — това е някой, който отвлича вниманието от играча — и се издигнах до положение, когато аз самата можех да съм играч.

— Сама?

— Никога не съм била истински сама — каза Чандрис. — Но и нямаше никой, който да го е грижа за мен. Повечето от хората, които ме покровителстваха, го правеха, защото бях полезна… И когато станах на четиринадесет, срещнах Трилинг.

Тя се извърна към панела — не искаше Ханан да вижда лицето ѝ.

— Отначало беше наистина мил. Грижеше се за мен, както не го бе правил никой друг. Научи ме на всички трикове, запозна ме с приятелите си, позволи ми да действам с него. — Горчиво-сладките спомени прелетяха пред очите ѝ и болезнено заседнаха в гърлото ѝ. — Какво повече? Грижеше се за мен.

Настъпи кратко мълчание.

— И какво стана? — тихо попита Ханан. — Друга жена?

— Не и Трилинг — изсумтя Чандрис. — Винаги е твърдял, че е моногамен. А и доколкото знам, никога не кръшкаше, докато ходехме. Не, просто с времето започна да се държи… странно. Искам да кажа наистина странно. Опитваше се да направи удари, за които не беше готов, и направо побесняваше, когато всичко се проваляше. Нахвърляше се и върху мен без абсолютно никаква причина или се затваряше в черупката си за цели дни. Изчезваше по никое, време и избухваше, когато се опитвах да го попитам къде е бил. И започна да се друса.

— Звучи, сякаш е бил на ръба на психически срив каза Ханан. — Опита ли се да поговориш с него?

— По два пъти седмично. Но той се нахвърляше върху всичко, което му казвах. А междувременно не бяха останали много хора, с които да си поговори. Повечето от приятелите му се бяха измъкнали. Казваха, че чакал на главата му да се стовари метеорит, и не искаха да са наблизо, когато това стане.

— Приятели — промърмори Ханан.

— В Барио е така. Никой няма да си мръдне пръста за теб, ако няма изгода.

— Да, но… — Ханан се почеса по брадичката. — Извинявай, че го отбелязвам, но ти си останала с него. А не личи да си получавала някаква изгода от това.

— Не се опитвай да ме изкараш светица, Ханан. Чандрис сви устни. — Не съм. Но дори в най-лошите моменти Трилинг беше единствената защита, която имах. Не исках да я изгубя. Или по-скоро не исках да призная, че съм я изгубила. Много лесно е да лъжеш самия себе си на място като Барио.

— Хората непрекъснато лъжат самите себе си.

Чандрис сви рамене.

— Както и да е, накрая се стигна до положение, в което не можех да издържам повече. Реших, че трябва да се махна. — Внезапно от спомена я побиха тръпки. — И като последната глупачка отидох при него и му казах какво смятам да правя.

Ханан направи крачка към нея и я прегърна през римото.

— Нарани ли те? — тихо попита той.

Чандрис потрепери отново.

— Не ме докосна. Просто си стоеше и ме гледаше с безумните си очи. А след това ми обясни до най-малката подробност какво смята да ми направи, ако опитам. — Тя поклати глава. — Още не зная как успях да се измъкна. Предполагам, просто не е вярвал, че говоря сериозно.

Настъпи дълго мълчание. Чандрис чувстваше топлотата, силата и сигурността на прегръдката на Ханан. Усещането до известна степен ѝ напомняше за времето, когато беше с Трилинг, и същевременно бе съвсем ново. В тази прегръдка нямаше нищо сексуално, нищо от стаената жестокост на хищник, която съпътстваше всяка дума и действие на Трилинг. Докосването на Ханан бе докосване на приятел — нищо повече, но и нищо по-малко. Не ѝ трябваше нищо друго.

А това правеше предстоящата раздяла още по-трудна.

Тя махна сълзите от очите си и се изправи.

— Добре съм. Благодаря ти.

Ханан свали ръката си.

— Не винаги е благодат да имаш добра памет, а?

— Изобщо не е благодат — горчиво отговори тя. — Просто е инструмент, удобен да направиш поредния удар. Нищо повече.

А като стана дума за инструменти… Въздъхна и посегна към ключа…

И в същото време порталът внезапно издрънча.

„Трилинг!“ Чандрис подскочи, удари главата си в корпуса на „Газела“ и зарита с крака още преди да стъпи на земята. Обърна се рязко, ръката ѝ трескаво зашари в кутията за инструменти в опита си да открие — каквото и да е — оръжие. По чиста случайност попадна на някаква дълга отвертка, прецени тежестта ѝ и се опита да заобиколи Ханан…

Не беше Трилинг. Коста замръзна на прага като хванато в засада животно.

— Ъъъ… Здравейте — успя да каже той. Очите му прескачаха от отвертката към лицето на Чандрис. — Май съм уцелил неподходящ момент…

— Не, не. — От сериозния тон на Ханан не бе останала и следа. — Няма нищо общо с теб. Направих си лоши шега с Чандрис и тя се опитва да ми го върне. Заповядай.

Бавно, очевидно без да е напълно уверен, Коста прекрачи прага.

— Защото ако моментът не е подходящ…

— Не, не се притеснявай — подкани го Ханан. — Чандрис, махни тази отвертка. Какво те води насам, Джерико? Пак ли искаш да пътуваш до Ангелиада?

— Кредитната му линия вече трябва да е възстановена — намеси се Чандрис още преди Коста да успее да отговори и раздразнено остави отвертката на мястото ѝ. Коста я дразнеше по всяко време. А точно в този момент бе направо нетърпим.

Тя вдигна поглед точно навреме, за да види как бузата му трепна.

— Стана така, че все още не е.

— Странно — намръщи се Ханан. — Мислех, че е някаква чиновническа грешка.

— Аз също — съгласи се Коста. — Но явно е нещо по заплетено. Но не зная какво точно. Директор Подолак още не може да получи конкретен отговор.

„Май са надушили какъв удар готвиш“ — помисли си Чандрис с кисело задоволство. А сега ако Ханан го отпратеше по живо, по здраво…

— Ще летим след два дни — каза Ханан. — Ако искаш да дойдеш, добре дошъл.

Погледът на Коста се стрелна към Чандрис.

— Съмнявам се, че поканата е единодушна. Както и да е, за мен няма да има много полза от полета. Искам да потърся условията, които според теорията би трябвало да предхождат радиационните изригвания. Но докато кредитът ми е замразен, не мога да си набавя нова апаратура.

— Не можеш ли да използваш старата? — попита Ханан. — Да я промениш малко?

— Точно това се опитвам. Само че става много бавно.

— Е, ако ти трябват инструменти, спокойно можеш да използваш нашите — каза Ханан. — Съжалявам, че не можем да ти предложим друго, но и бюджетът на ловните кораби не е кой знае какъв.

— О, разбирам — побърза да каже Коста. — Благодаря за предложението. Всъщност дойдох да видя как си. — Той отново погледна Чандрис, този път по-твърдо. — Не знам защо, но не можех да се свържа по телефона.

— Нима? — Ханан изгледа Чандрис въпросително.

— Имахме проблеми с телефоните — с равен глас каза тя. — Системата прекъсваше някои от позвъняванията. Работя по въпроса.

— А. — Ханан задържа погледа си още за малко, след което се обърна към Коста. — Съжалявам. Е, както виждаш, оправям се. Достатъчно, че Орнина да ме върне на работа. За каква теория във връзка с радиационните изригвания става дума?

Бузата на Коста трепна пак.

— Така казват. Доктор Кахенло е на мнение, че това е ефект на самофокусиращо се лъчение, предизвикан от нещо, което попада в Ангелиада от някой от ловните кораби. Аз самият не съм много убеден.

— Доколкото си спомням, не си съгласен и с теорията „Акчаа“ — намеси се Чандрис. — Има ли изобщо някакви теории, които да ти допадат?

— Всъщност най-много си падам по идеята, че ангелите са преднамерено чуждопланетно нашествие — язвително каза той. — Целящо да превърне всеки емпиреец в нещо нечовешко.

— За съжаление, нямаме нужда от нечия извънземна помощ, за да се превърнем в нещо по-долно от хора — промърмори Ханан и хвърли поглед към Чандрис. — Всъщност току-що обсъждахме това.

Коста го погледна, после сви рамене.

— Както и да е, написах всичко — резултати, коментари и всички теории по въпроса. Да видим каква ще бъде реакцията. — Той се поколеба. — Между другото, дискутирах и твоята теория за чуждопланетния кораб с неколцина колеги. Според тях идеята битува от доста време.

— Не е задължително старото да е грешно — възрази Ханан. — Някой отрече ли я, или просто направиха пренебрежителните си коментари?

— Предимно второто — призна Коста. — Един от тях я сравни с древната теория за епициклично движение на планетите5. Нарече я допълнително усложнение, което не обяснява нищо.

— Ти самият съгласен ли си?

— Не зная — призна Коста. — Всъщност това е една от причините, поради които дойдох. Чудех се дали бихте искали да поговорим по-подробно. Когато не сте заети, разбира се — побърза да добави той.

— С удоволствие — обади се язвително Чандрис. Потърси ни след половин година. Или по-късно, ако непрекъснато ни прекъсват.

Коста се изчерви.

— Съжалявам — каза той и понечи да си тръгне. — Не исках да прекъсвам работата ви.

— О, не обръщай внимание на Чандрис — намеси се Ханан. — Всъщност, ако имаш време, ще се радваме на още две ръце. Съгласен ли си?

— Ами… — Коста предпазливо погледна към нея. — Ами… да. Защо не?

— Добре. — Ханан отстъпи настрани. — Можеш да помогнеш на Чандрис, а аз ще ида да загрея тестера за течове.

И без да дочака отговор, се пъхна под „Газела“ и изчезна в люка. Коста погледна Чандрис — явно събираше кураж.

— Добре — каза той и пристъпи напред с изражението на човек, приближаващ се до голямо куче. — С какво да ти помагам?

— С нищо — изръмжа Чандрис, обърна му гръб и се зае с поредния болт. — Сериозно говоря. Ако искаш да помагаш, иди да се мотаеш след Ханан. А най-добре си върви.

Усети, че я доближава.

— Виж какво, съжалявам, че не ме харесваш. Ако искаш да знаеш, и аз не си падам особено по теб. Но работата е там, че Ханан и Орнина ми направиха голяма услуга и бих искал да им се отблагодаря поне с малко. Не зная дали можеш да го разбереш.

Чандрис прехапа устни до болка… но нямаше какво да каже.

— Подай ми един уплътнител — нареди тя.

Няколко минути работеха мълчаливо — Чандрис вършеше същинската работа, а Коста ѝ подаваше необходимите инструменти и части. Тъкмо затягаше последния конектор, когато закаченият за кутията за инструменти телефон иззвъня.

— Чандрис? — разнесе се гласът на Ханан.

— Да — отговори тя и провери отново конектора. — Мисля, че можем да го пробваме.

— Чудесно. Коста още ли е там?

Тя потисна желанието си да каже нещо саркастично.

— Да.

— Добре. — Чу се прещракване от прехвърляне на връзката. — Говорете, господин Джайаси.

— Джерико — чу се друг глас.

Коста сякаш се стресна.

— Язон?

— Най-после, човече! Търсих те къде ли не. Чак в последния момент се сетих за „Газела“. Слушай, трябва да дойдеш веднага.

— Какво е станало?

Нещо в тона му накара Чандрис да обърне глава…

И да открие, че не е само в гласа му. Приличаше не просто на човек, изправил се срещу голямо куче. А срещу голямо зло куче.

— Нищо не е станало. — Язон сякаш не бе забелязал тревогата в гласа му. — Поне нищо лошо в традиционния смисъл на думата. Но трябва да дойдеш да видиш нещо.

Коста погледна Чандрис и облиза горната си устна.

— Разбира се. Тръгвам веднага.

— Добре. Стая 2205. Лабораторията на Че Крюйров.

— Ясно — Външната линия прекъсна.

— Нещо не е наред ли, Джерико? — чу се отново гласът на Ханан.

— Предполагам, че всичко е наред — все още напрегнато отговори Коста. — Но трябва да тръгвам. Съжалявам.

— Няма защо — успокои го Ханан. — Ще се видим после.

— Надявам се. — Той кимна на Чандрис. — До скоро.

След което се запъти към портала.

Чандрис гледаше след него, отново изпълнена с необяснимо предчувствие. Отново същата ситуация. Отначало изглеждаше сравнително нормално… и изведнъж, без абсолютно никаква причина, започваше да се държи съвсем странно.

Какво по дяволите му имаше на този човек?

Обърна се към панела, обзета от безсилен гняв. Не и пукаше какъв му е проблемът на Коста. Но в крайна сметка, ако започнеше да се мотае около „Газела“ (а Ханан определено го окуражаваше в тази насока), не ѝ оставаше друг избор освен и тя да остане. Каквото и да целеше Коста, нямаше начин тя да напусне и да остави двамата Дейвий да се оправят сами с него.

А ако си мислеше, че може да я свали и така да се отърве от нея… е, щеше да удари на камък. Сваляли и бяха и много по-привлекателни типове от него. Даже можеше да опита някой от парфюмите-афродизиаци, за които той сам спомена веднъж.

Намръщи се. Парфюми афродизиаци?…

— Чандрис? — обади се Ханан. — Готова ли си?

Чандрис с усилие насочи мислите си отново към работата.

— Да. Готова съм.

— Добре. Пускам.

От тръбите се разнесе слабото съскане на парата… и докато следеше за издайнически струйки, тя изруга.

Каквото и да ставаше, дяволите да го вземат този Коста.

Светлата точка премина през екрана, като остави след себе си най-обикновена хоризонтална линия.

— Това видя ли го? — попита Че Крюйров.

— Видях го — кимна Коста.

— Добре. Гледай сега. — Крюйров чукна два клавиша.

Точката отново започна хоризонталния си ход, но този път достигна средата и сякаш се поколеба. Внезапно пропадна надолу и очерта нещо, приличащо на парабола. След това продължи хоризонталния си ход, но по-ниско.

— Да ти изглежда познато?

— Не особено — поклати глава Коста. — А трябва ли?

— Божичко, къде си зяпал всичките тези години? — изсумтя Крюйров. — Това е резултатна крива на класическа Лантрилинова логическа верига. Чувал си за Лантрилинови логически вериги, надявам се.

Коста вдървено кимна. Наистина бе чувал за Лантрилинови логически вериги. Преди около половин столетие те бяха в основата на повечето мирски суперкомпютри и се смятаха за първата значителна крачка по пътя към изграждането на изкуствен интелект.

Но резултатна крива да се предизвика от…

— И разполагаш само с девет ангела? — Гласът му прозвуча някак кухо.

— Да. — Гласът на Крюйров също странно се промени. — Кубична решетка три на три. Ако не броиш самата решетка, разбира се.

— А тя би трябвало да е електронно инертна — вметна Джайаси.

— На теория — изсумтя Крюйров. — Но пък няма теория, според която ангелите могат да правят това. Така че кой знае?

Коста се опита да проясни главата си.

— Кога смяташ да го публикуваш?

Очите на Крюйров се разшириха.

— Дай ми шанс, Джерико — протестира той. — Открих ефекта едва тази сутрин и вероятността за случайно съвпадение бе деветдесет и осем процента. Все още дори не сме започнали за опознаваме проблема.

— Това ми е ясно — каза Коста. — Но ми се струва, че едно предварително съобщение ще…

— Ще предизвика същински пожар — довърши Джайаси. — Разбери, Джерико, в института има достатъчно хора, които не харесват дори идеята за ангелите като за кванти на доброто. Опитай само да им кажеш, че освен това са и кванти на разум. Сещаш се какво ще стане.

— Освен това наблюденията ни са още в началото — добави Крюйров. — Добре. Да приемем, че решетка три на три може да предизвика Лантрилинова реакция. Ами три на две? Или четири на четири? Или три на три с един липсващ? Или сферично подреждане, или кубично с по-големи размери, или…

— Мир. — Коста вдигна ръка. — Приемам.

— Добре. — Крюйров го погледна в очите. — Надявам се да приемеш и още нещо. Единствената причина да си тук е, че Джайаси каза, че това би те заинтересувало, и ме баламоса да ти го демонстрирам. Раздрънкаш ли се преди доктор Фрашни да е дал благословията си, отивам да мия епруветките в биологическата секция.

— Ясно — каза Коста. — Бъди спокоен. Знам как да пазя тайни.

— Надявам се. — Погледът на Крюйров отново се зарея към екрана. — Е, какво ти е мнението? Ама честно.

Коста бавно поклати глава.

— Не зная — призна той. — Не мога да се отърва от мисълта, че ловците на ангели могат в края на краищата да се окажат прави.

— Да — онази история с чуждопланетния кораб кимна Крюйров и сбърчи устни. — Приемах я за доста наивна. Сега не съм сигурен.

— Е, да не задълбаваме направо в мистиката — предупреди ги Джайаси. — Няма причина ангелите едновременно да не са частици на доброто и на разума. Или може да се окаже, че такива неясни неща като морал и разум са всъщност различни аспекти на едно и също нещо.

Крюйров леко подсвирна.

— Божичко, това е концепция. По-скоро ще повярвам в извънземните призраци.

— Не се безпокой — насмешливо каза Джайаси. — Аз съм само експериментатор. Какво разбирам от теория?

— Не се съмнявам, че теоретиците ще излязат с още по-откачени виждания — отговори му в същия тон Крюйров. — А може и с десетина още в деня на публикуването.

— Ако са като някои теоретици, които познавам, предположението ти е доста консервативно — съгласи се Коста. — Мога ли по някакъв начин да помогна на теб или на доктор Фрашни по въпроса?

— Сигурен съм, че имаш свои… о, да бе — прекъсна Крюйров и хвърли поглед към Джайаси. — Язон ми каза, че в момента не си зает. Ами… — той замислено се почеса но брадичката, — може и да изскочи нещо. Разбира се, трябва първо да питам доктор Фрашни.

— Предстои ти доста черна работа — напомни му Коста. — Още две ръце няма да ти дойдат зле.

— Вярно е — съгласи се Крюйров. — От друга страна обаче, доктор Фрашни може да предпочете запазването на тайната пред бързината.

— Но аз вече съм в течение — настоя Коста. — И работя добре — доктор Кахенло може да гарантира.

Джайаси го изгледа с любопитство.

— Доста разпалено искаш да се включиш в това. Има ли някаква специална причина?

Коста го погледна право в очите.

— Даже две. И и двете са моя лична работа.

— А — предпазливо каза Джайаси. — Добре.

— Отивам в кабинета си — обърна се Коста към Крюйров. — Имам няколко идеи, които искам да нахвърля. Обади ми се, когато говориш с доктор Фрашни, става ли?

— Става — също така предпазливо отговори Крюйров.

„Първи закон на шпионина — не привличай излишно внимание.“ Предупрежденията на инструкторите отекнаха в главата на Коста, докато излизаше от стаята. Но в момента не му пукаше за закони и правила. Доста се бе отклонил от основната цел на задачата си, разсеян от приятелски настроените колеги и идеалистичните разговори за квантите на доброто.

Но откритието на Крюйров поставяше нещата отново по местата им. Защото ако ангелите бяха някаква рудиментарна форма на разум, пък било то и само в определена пространствена конфигурация, значи Емпирей наистина бе подложен на нашествие. Може би добронамерено… но може би и не.

Пред очите му изникна образът на спящата Анджелика. „И греховете на бащите си личат по синовете им.“

Тихо изруга и забърза към кабинета си. Майната им на законите.

Форсайт четеше доклада внимателно, без да пропуска нито една подробност. Най-после. Най-после разполагаше с оръжие, с което да влудява самодоволните си колеги. Смъртоносни радиационни изригвания, повредили повече от дузина кораби и унищожили един — сякаш го бе поръчал.

Върна се на първата страница. По една странна ирония авторът бе Джерико Коста — човекът, чиято кариера Форсайт се бе погрижил така усърдно да прати по дяволите.

Извика основния си файл. Е, поне това можеше лесно да се оправи. Възстановяването на кредита на Коста щеше да отнеме най-много минута-две. Не беше лошо да добави малко допълнителни средства за подпомагане на работата му, стига да продължеше проучванията си в тази насока. Може би да изпрати подкрепа от свое име, или дори лично посещение…

Форсайт спря. До името на Коста примигваше връзка към друг файл. Отвори го, отбеляза си, че е бил прикачен още предишната сутрин, и започна да чете.

По средата на първата страница, посегна за комуникатора и позвъни на Пирбазари.

Когато помощникът му пристигна, беше свършил с доклада и препрочиташе основните моменти.

— Да, господин Върховен сенатор? — попита той и затвори вратата след себе си.

— Този доклад за Джерико Коста — вдигна поглед Форсайт. — Ти ли го писа?

— Да, сър — потвърди Пирбазари. — Интересно, нали?

— Ако под „интересно“ разбираш „безсмислено“, това е направо завладяващо — изсумтя Форсайт. — Как е възможно един препис просто да изчезне? Особено препис за толкова много пари?

— Не зная, сър — отговори Пирбазари. — Поне засега. Вървим по стъпките му, но засега не разполагаме с нищо. — Едната му вежда се повдигна. — Но днес по куриера от Балморал дойде нещо, което може и да бъде стъпка към изясняването на случая — тъкмо го подготвях да ви го изпратя, когато ме извикахте. От университета Кларкстън в Кейрнгорм твърдят, че никога не са чували за човек на име Джерико Коста. Нито от Лорелей, нито от някъде другаде.

Стомахът на Форсайт се сви на топка.

— Какво?

Пирбазари мрачно кимна.

— Да, аз също си спомням, че видях преписа от дипломата в досието му. И предположих, че Институтът за проучване на Ангелиада не би го допуснал, без да види оригинала.

— Или много добър фалшификат. — Форсайт отново погледна дисплея.

— Именно — кимна Пирбазари. — Бих казал, че има голяма вероятност нашият господин Коста да подготвя някакъв удар. Направих проверка на полета му до Сераф. На борда на „Ксирус“ е имало и някакво момиче, подвизаващо се под името Чандрис Лалаша. Купила си билет от Ухуру до Лорелей, но след това успяла по някакъв начин да измами корабния компютър и останала на борда. Забелязали промяната и успели да я проследят точно преди да стигнат Сераф. Съгласно вътрешното разследване тя е измамница, действаща в Ню Мексико Сити.

— Да е посочила по някакъв начин Коста?

— Не точно — сухо каза Пирбазари. — Свалили я долу под стража, но в момента на кацането успяла да се отскубне от охраната и изчезнала сред тълпата в космодрума. Доколкото ми е известно, още не са я открили.

— Мислиш ли, че двамата с Коста са в комбина?

— Това е най-вероятното обяснение — сви рамене Пирбазари. — Трудно е да се повярва, че е успяла да напусне космодрума без чужда помощ.

Форсайт недоволно кимна. Коста в качеството си на обещаващ млад учен би бил чудесно средство да спре притока на нови ангели. Коста като мошеник бе абсолютно безполезен.

— И какво целят? Има ли нещо в института, което да си заслужава да се открадне?

— Тук ме хващате натясно — призна Пирбазари. — Институтът е претъпкан със скъпа апаратура, но тя е тясно специализирана. Цената ѝ е практически нулева. Би могло да е нещо свързано с финансирането на института, или пък някаква схема на шантаж.

Форсайт погледна отново дисплея. „Може би лично посещение…“

— Да идем и да го попитаме.

Челюстта на Пирбазари увисна.

— Какво?

— Да идем и да го попитаме — повтори Форсайт. — Е, може би не точно да го попитаме, поне не пряко. Но да разберем какво са намислили с тази тийнейджърка.

— Ами… — бавно произнесе Пирбазари. — Предполагам, че бихме могли. Но това едва ли може да се определи като подходящо занимание за един Върховен сенатор.

— Става въпрос за ангелите, Зар — твърдо заяви Форсайт. — Ангелите, института… може би за самата Ангелиада. А това вече е работа на един Върховен сенатор. Освен това един мошеник, свикнал да премята полицията, едва ли ще успее да се справи с един Върховен сенатор — по-меко продължи той. — Или с бивш командващ ЕмОт.

Пирбазари кимна с онова неутрално изражение, което напоследък все по-често се забелязваше на лицето му.

— Да, сър. С ваше разрешение ще се заема с приготовленията.

— Не прекалявай — каза след него Форсайт. — Ти, аз, Ронион, може би още някой, и екипажът. И не говори много. Не искам да се разчува.

Пирбазари спря и за момент Форсайт помисли, че ще настоява за обяснение. Но…

— Да, сър.

Вратата се затвори след него и Форсайт тихо изруга. Но Пирбазари и неговото неутрално поведение бе на последно място сред грижите му. Ключът към спирането или поне забавянето на прииждащия поток ангели беше — може би — на една ръка разстояние.

Данните на Коста можеха да се окажат жизненоважни за оцеляването на Емпирей. Дори самият Коста да не беше.

Дълбоко в пашкула роботите спряха. Задачата най-сетне беше изпълнена.

На повърхността на астероида се появи мъничък отвор — подобен на онзи, през който бе излетял корабът на Коста, но много по-тесен. От него излетя парче скала толкова бавно, че да остане да се носи точно пред пашкула. Ако всичко вървеше по план, следващият мирски кораб щеше да попадне в близката мрежа след шест дни, осемнадесет часа и двадесет и седем минути. И да напусне заедно със съобщението.

Пашкулът премина в режим на изчакване.