Ангелиада

2.

— Внимание — разнесе се от високоговорителите на космодрума спокоен баритон. — Дванадесетата последна совалка за космическия лайнер „Ксирус“ пристигна на Шестнадесети терминал. Всички пътници да се подготвят за проверка и качване на борда. Повтарям: внимание…

Тя седеше в дъното на чакалнята, наполовина скрита зад голяма декоративна ваза. Сви се още по-дълбоко в голямото кресло, докато последната група пътници взе багажа си и се запъти към пропуска. Внимателно отметна прясно изрусен кичур коса от лицето си и почувства познатото стягане в гърлото. След миг трябваше да стане и да се присъедини към опашката. И ако Трилинг Вейл наблюдаваше отнякъде…

Пое дълбоко дъх. Стомахът ѝ бе станал на топка. Чувството бе същото, което изпитваш, когато се готвиш да изпързаляш някой шаран и изведнъж разбереш, че шаранът се усеща. В подобна критична ситуация се налага вземане на бързо решение — дали да продължиш с надеждата, че това е фалшива тревога, или да се измъкнеш, да изгубиш времето, прекарано в дебнене и подготовки, и да започнеш отначало — с друг шаран, който по-лесно би се разделил с джобните.

Дали да не се измъкне и да не се откаже от цялата тази луда идея? Все още не беше късно. Можеше да стане, да напусне космодрума и да изчезне някъде на Ухуру, вместо да се отправя към нов и непознат свят.

Само че не ставаше. Трилинг имаше приятели навсякъде в Ухуру. Рано или късно щеше да се добере до нея. А на Лорелей… е, поне ще е с една глава напред.

Може би. Бръкна в джоба си — усети онова изтръпване в пръстите, което изпитваше винаги, когато докосваше нещо, до което се добираше с кървав пот на челото, и извади безценното парче фибропластмаса. Най-отгоре се мъдреше името Чандрис Лалаша. Вероятно за стотен път ѝ се прииска да имаше времето и парите да се сдобие с нова идентичност. Не беше използвала презимето си, откакто навърши тринадесет — година преди да срещне Трилинг и да тръгне с него. Но ако той се добереше до списъка на пътуващите, името Чандрис щеше да е достатъчно за разобличаването ѝ.

Мислено изсумтя. Как ли пък не, ако. Когато. Трилинг бе онзи, който я научи да прониква в засукани компютърни системи. Единствената ѝ надежда бе той просто да не очаква от нея толкова луда постъпка или поне да не вярва, че ще успее да събере пари за билет толкова бързо.

Но кой всъщност можеше да знае как точно работи мозъкът на Трилинг?

Чандрис несъзнателно стисна картата си още по-силно. Веднъж бе чула някакъв тип да разправя как убил жертвата си с билет за междузвездно пътуване. Чудеше се дали в тази история няма зрънце истина.

Опашката беше започнала да намалява. Пътниците прокарваха билетите си през четеца, показваха ги на дежурния служител и изчезваха в проходния тунел. Чандрис облиза устни, потръпвайки от непознатия ѝ тръпчиво-сладникав вкус на скъпото червило, и се изправи. Сърцето туптеше направо в ушите ѝ. Нареди се на опашката. Сега беше моментът. Както и последният шанс на Трилинг да се добере до нея. Беше прекарала цели четири часа — наблюдаваше внимателно преминаващите пътници, за да се убеди, че той не се промъкнал на борда. Ако хванеше тази последна совалка, щеше да е в безопасност. Поне засега.

Стигна до четеца и служителя.

— Здравейте — поздрави я мъжът. Погледът му се плъзна за миг по ярко русата ѝ коса, още по-яркото ѝ червило и крещящото облекло — нескопосан опит да имитира висша мода. Когато отново погледна лицето ѝ, изглеждаше леко развеселен. — Вие сте?…

— Чандрис Лалаша — измърмори тя, бутна билета под носа му и след това го размаха над четеца.

— Добре дошли на борда, госпожице Лалаша — усмихна се служителят. — Заминавате да учите ли?

— Да. На Лорелей — отговори Чандрис. Контролиращата машина удари печат върху билета ѝ и тя прибра пластмасовата карта в джоба си.

Служителят поклати глава и се усмихна.

— Така си и знаех. Не преставам да се учудвам колко изобретателни са колежаните при избора на пътно облекло. Приятен полет.

— Благодаря — каза Чандрис и тръгна по тунела. Надяваше се, че никой не е забелязал пламналите ѝ бузи. По дяволите, пак го направи! Пак беше готова да отговаря на обида там, където нямаше и следа от нея. Все същата докачливост, която я държеше в Барио — испанския квартал — и извън богатите райони на Ню Мексико Сити, където живееха наистина едрите риби. Поне така твърдеше Трилинг…

Мускулите на гърба ѝ се стегнаха и тя рязко се обърна. Очакваше да види как Трилинг крачи зад нея с блеснали очи и луда животинска усмивка.

Нищо. Просто двойка закъснели пътници и никаква следа от суматоха около пропуска зад ъгъла.

Пое дълбоко дъх и продължи. В края на тунела чакаше совалката — нещо като огромен самолет с безкрайни редици седалки. Избра място, от което да може да държи входа под око, остави ремъците да се закопчаят около нея и зачака. Последния шанс на Трилинг…

Пет минути по-късно вратата се затвори с глух звук… и едва когато совалката се отдалечи от терминала, тя позволи на мускулите си да се отпуснат за първи път от часове. От месеци. Най-после… най-после можеше да се надява, че се е освободила от Трилинг Вейл.

Костваше ѝ само напускането на единствения дом, който бе имала.

Полетът до космическия лайнер продължи около час. Час, който за Чандрис бе изпълнен с вълшебства.

Веднъж беше пътувала с обикновен самолет, но тогава бе прекалено заета да изглежда незабележима, за да се наслади истински на полета. Сега беше различно. Перестите облаци, превръщащи се в бяла празнота пред совалката; сградите, хълмовете и горите отдолу; самото усещане за полет… остави се да бъде погълната изцяло от него, залепила лице в студения илюминатор в стремежа си да не пропусне нищо. Повърхността продължаваше да се отдалечава, облаците скриваха по-голямата част от гледката, а тъмносиньото небе постепенно започна да прелива в черно. Глухият тътен на двигателите утихна до шепот и Чандрис леко започна да се олюлява в предпазните ремъци.

През следващите няколко минути остана със здраво стиснати юмруци и зъби, обхваната от ужасното чувство, че пада заедно със совалката обратно към земята. После стомахът и мозъкът ѝ се успокоиха и тя отново бе в състояние да се съсредоточи върху ставащото отвън. Звездите се виждаха в черното небе пред нея, макар че слънцето продължаваше да блести в единия ъгъл на илюминатора. Известно време се възхищаваше на невижданото досега зрелище и местеше поглед от слънцето към звездите и обратно.

След това далеч напред и над нея се появи „Ксирус“.

На пръв поглед не представляваше кой знае какво — приличаше на някаква играчка или макет, осветен от редици малки светлинки. Но с приближаването на совалката ѝ стана ясно, че определението на подобни кораби като летящи градове не е просто празни приказки.

Притисна нос към студения прозорец и се усмихна. Ако Барио я бе научил на нещо, то бе как да оцелееш в град.

Пристигнаха на „Ксирус“ след минути сред дрънчене и внезапното възвръщане на гравитацията. Заедно с останалите пътници Чандрис се изкачи по стръмните стъпала, издигнали се от тавана на совалката, и се озова в просторно помещение с огромна схема на кораба на една от стените. Номерът на каютата ѝ бе написан върху билета. Направи бърза справка и се насочи към кърмата.

Останалите вече се бяха настанили. Три. От средната класа, както веднага стана ясно от брътвежите им за колежа и разни глупости, докато тъпчеха шкафчетата с най-различни дрехи и се оглеждаха. Чандрис мълчаливо отиде до четвъртото легло, където вече се намираше мъничкият ѝ куфар. Когато я забелязаха, разговорът им стана още по-безсмислен.

— Хубаво костюмче — подхвърли една от тях зад гърба ѝ. Тонът моментално предизвика хихикане у приятелките ѝ. — Сама ли си го ши?

Чандрис се обърна, погледна я право в очите и отговори невъзмутимо:

— Разбира се. Това е едно от изискванията.

Момичето се стъписа.

— Какви изисквания?

— Къде учиш? — отговори на въпроса с въпрос Чандрис.

— Ами… В университета Ахан на Лорелей. — Момичето изглеждаше още по-объркано.

— Е, това обяснява нещата — сви рамене Чандрис.

Обърна им гръб и почна да разопакова багажа си. С крайчеца на окото си гледаше как трите момичета са се скупчили мълчаливи и сконфузени и се мъчат да определят класата ѝ. Истинските представители на средната класа — поне онези, които тя смяташе за такива — веднага щяха да престанат да поддържат подобен разговор. Тези обаче явно се бяха издигнали наскоро — достатъчно умни, за да подражават на маниерите и начина на говорене на средната класа, и прекадено тъпи, за да си дадат ясна преценка за ситуацията.

Поне се справяха според очакванията ѝ.

— О, стига, Кейл — наруши тишината една от другите. В гласа ѝ се долавяше подигравателен тон. „Очакваната реакция“ — помисли си презрително Чандрис. Само че закъсняла. — Виж ѝ багажа, за бога. Сигурно е събрала парите за билета си от бакшиши.

Третото момиче се изкиска.

— Или с персонално обслужване — иронично добави тя и подсвирна — доста сполучлива имитация на сигналите на проститутка от Барио. Трите се засмяха.

— Момичета, момичета — обади се първата с престорен укор. — Изобщо не сте прави. Обзалагам се, че тя е толкова умна, че изобщо не я интересува, че се е облякла като повлекана. Сигурно е голяма работа в ядрената физика или политологията. Или в нещо още по-засукано.

Чандрис запази мълчание, макар да се бореше с почти непреодолимото желание да се обърне и да покаже на малката тъпачка къде зимуват раците. Друго от момичетата каза още нещо, което породи нов кикот. След това разговорът продължи от мястото, където беше прекъснат. Чандрис подчертано бе изключена.

Тя остана в каютата още половин час. Преструваше се, че подрежда оскъдния си гардероб и че не обръща внимание на ехидните забележки, които не бяха задължително отправени по неин адрес… и когато излезе, трите вече ѝ бяха съвсем ясни. До най-малката подробност в жаргона им, всеки безсмислен жест, тъпа шега, клюка, училищни лафове и бръщолевене за дрехи.

Всичко, което щеше да ѝ трябва, за да изглежда като една от тях.

Известно време просто се мота безцелно из общодостъпните места в сектора — места за хранене, салони, зали за упражнения и така нататък. Искаше да почувства кораба. Коридорите бяха почти пусти — повечето от пътниците, които бяха напуснали каютите си, се тълпяха в залите и се запознаваха. Почти недоловимият аромат на алкохол и другите миризми я привличаха и неведнъж ѝ се прииска да се присъедини към останалите и да отложи проучванията си за утре. Разполагаше с достатъчно време — когато си купуваше билета, ѝ обясниха, че на „Ксирус“ ще му трябват шест или седем дни, за да стигне до Лорелей.

Устоя на изкушението. Опитът я бе научил, че всеобщото объркване е най-доброто прикритие за печелене на точки. А денят, в който дванадесетте совалки се освобождаваха от товара си от пътници, вероятно бе най-объркан от всички.

А и ако не си намереше друго занимание и не вземеше мерки, щеше да се наложи да прекара поне една нощ с онези празноглави снобки в каютата.

От различните размери на каютите, изобразени на голямата схема на кораба, ставаше ясно, че секциите за по-горните класи се намират в предната част. Отделяше ги тесен празен отсек. Следваха помещенията втора класа, още един празен район и накрая помещенията на трета класа, където се намираше и тя. Още един празен район продължаваше към сърцевината на кораба и се свързваше с другите, разделящи трите класи.

Почти винаги си струва да се проверяват празните места на карти и планове. Чандрис бързо свери местоположението си и се насочи към най-близкото.

Отсекът беше учудващо добре скрит. Нямаше внезапно изникващи слепи стени или червени надписи, предупреждаващи да не се влиза в забранен район. Плавно завиващите коридори подвеждаха пътниците спокойно да крачат по тях и да остават в пълно неведение за онова, което се крие зад стените.

Без плана щяха да ѝ трябват поне десетина минути, за да открие входа. Сега ѝ бяха достатъчни две. Понякога шараните сами се прецакват.

Очакваше да попадне в отделение за екипажа или в някакъв функционален отсек. Оказа се комбинация от двете — голямо помещение с машини, тръби и плетеници от жици, но и с два къси коридора, които водеха извън него. Няколко мъже и жени се движеха между машините или седяха пред конзолите. Разговорите им не се чуваха от глухото бръмчене, което идваше сякаш от всички посоки едновременно.

За момент Чандрис наблюдава заниманията им, преценявайки шансовете си да се промъкне незабелязано покрай тях. В случай на успех щеше да има достъп до втора и първа класа, без да ѝ се налага да използва определените за целта коридори. Това можеше и да ѝ е от полза, още повече че проходите сигурно бяха направени така, че да държат неканени гости като нея по местата им.

Струваше си да опита. Като се придържаше плътно до стената и се опитваше да държи под око всички работници едновременно, Чандрис тръгна напред.

— Вие там… госпожице?

Сърцето ѝ прескочи един удар. Но се овладя бързо и когато се обърна, лицето ѝ беше самата невинност. Някакъв мъж се приближаваше към нея. На около четиридесет, доколкото можеше да прецени, с открито, лишено от подозрителност лице.

— Да?

— Съжалявам, госпожице, но в този район не се допускат пътници. Тази част е само за екипажа.

— О! — Лицето на Чандрис помръкна. Мъжът не беше от ония, които се надяват на бърза сексуална авантюра. Поне не и с шестнадесетгодишно момиче. — Съжалявам. — Гласът и лицето ѝ придобиха тона и вида на студентка от средната класа. — Просто си помислих… — разбирате ли, ще специализирам ядрени двигатели и… — Тя махна с ръка към залата. — Ами, просто исках да видя как изглежда всичко.

Право в целта. Очите му се разшириха едва забележимо, но когато проговори, в гласа му се долавяше и нотка на уважение.

— Сериозно? Къде ще учите?

— В университета Ахан на Лорелей. — Чандрис не откъсваше поглед от лицето му. Челото му леко се смръщи. — Поне ще започна там — побърза да добави тя. — Надявам се след някоя и друга година да се прехвърля.

— И аз се надявам — изсумтя той. — Програмата им по корабно инженерство не струва нищо. По-добре да изкарате последните две години в университета Ланслант или в Дар Корати на Балморал.

— Подадох си документите в Дар Корати. Но ми отговориха, че единствените места, които отпускат, са за студенти отличници от по-горните курсове — Хвърли бърз поглед към лицето му, след което се втренчи в земята и раменете ѝ се отпуснаха. — Звучи ми страшничко — призна си тя.

— Да — съгласи се той. В гласа му се долови нещо като съчувствие. Чандрис остана в същата поза. Изчакваше събеседникът ѝ да вземе решение… — Е, дано да успеете. Елате. Ще ви разведа наоколо.

Чандрис го засипа с благодарности и след това млъкна, оставяйки го да приказва на воля, докато обхождаха помещението; показваше ѝ най-различни апарати и обясняваше неща, за които изобщо не бе и чувала. Но всичко беше наред. Всяка негова дума се запомняше в онова кътче на мозъка ѝ, в което складираше най-разнообразна информация. Може и да ѝ потрябваше в някой момент.

— … но тъй като се разпадат за няколко микросекунди, трябва да произвеждаме нови — говореше той, докато минаваха покрай една незаета конзола. — Същинското оборудване е малко по-нататък, но наблюденията и контролът се правят оттук. — Той посочи един свободен дисплей на няколко метра от тях.

— Разбирам — промълви Чандрис. Очите ѝ не се отделяха от конзолата. Върху нея лежеше плоско устройство, приличащо на ръчен компютър. Сигурно струваше поне две стотачки на черния пазар… а тя щеше да се озове на Лорелей без пукната пара. — Коя от онези линии всъщност показва темпа на производство? — попита тя и посочи един от отдалечените дисплеи.

— Синята най-отгоре отчита интензитета на енергийния поток — обясни той. — Червената е за температурата на частиците, а черната показва производството. А ето там…

Хвана я под ръка, сякаш ѝ беше по-големият брат и я поведе към следващата огромна непонятна машинария. Добре че не се опита да флиртува с него. С ръка през кръста ѝ нямаше начин да не забележи компютърчето, скрито под колана на полата ѝ.

Обиколката продължи двадесетина минути. Накрая Чандрис благодари на инженера, позволи му да я изпрати до вратата и се раздели е него с едно топло „довиждане“.

След две минути отново беше в залата. Този път влезе през втория вход, който бе забелязала от другата страна на помещението по време на обиколката. Скрита от екипажа зад дългата дебела тръба, която той бе нарекъл каталитично-балансиращ слифтер, тя се промъкна напред. Помещението завършваше с къс коридор с незаключени врати. Избра една от тях и влезе.

Както можеше да се очаква, стаята бе малка и натъпкана с всевъзможно оборудване. Тя включи слабото осветление, извади новопридобитата си играчка и седна на пода, за да я разгледа по-добре.

Ръчен компютър, без никакво съмнение. При това доста скъп. Обърна го…

— Мамка му! — промърмори тихичко. На гърба се мъдреше емблемата на „Ксирус“. Корабен компютър, част от мрежата на „Ксирус“, твърдо програмиран само с корабни данни и годен за употреба само тук. На черния пазар щеше да получи само равностойността на пластмасата.

Поседя известно време втренчена в него, докато ядът ѝ премине. Нямаше да ѝ донесе много пари. А можеше и да мине цяла вечност, докато намери подходящ купувач на един непознат пазар. И все пак дрънкулката не беше съвсем за изхвърляне.

Отне ѝ цяла минута, докато открие контакт в стената и още една — да отвори капака на компютъра с джобното си ножче. Идентификационният чип… ето го. Извади две от остриетата и специално пригодената отвертка, пъхна едно от остриетата в долния отвор на контакта и леко доближи чипа до другото. Проблесна слаба искра. След това внимателно премести ножа на две други места на платката. Същият резултат. Огледа набързо компютъра и прибра ножа. Ако всичко беше направено по правилата, би трябвало да има пълен достъп до основната мрежа на кораба, но централният компютър не би могъл да идентифицира терминала, нито да проследи кои файлове отваря.

Години наред ѝ се бе налагало да плаща на Трилинг или на някой друг за този трик. Докато един ден той направи глупостта да я остави да гледа.

Затвори капака и включи компютъра. Първото, което направи, бе да извика схема на „Ксирус“ — истинската схема, с всички сектори за екипажа и оборудването. Прегледа я бързо, като се стараеше да запомни всичко. Скоро можеше да избира от няколко начина да стигне от единия край на кораба до другия, без никой да я забележи.

Следващата ѝ задача бе да намери място, където да се укрие — за предпочитане недалеч от сегашната ѝ каюта. След кратко търсене откри списъка на пътниците и се оказа, че на кораба има шестнадесет празни каюти — три от тях първа класа. После дойде ред на графика с дежурствата на екипажа — особено внимание обърна на това кои прислужници са дежурни в момента и за кои каюти отговарят.

Накрая следваше най-трудната чест — да измами мрежата и да получи достъп до каютите като прислужник.

Отне ѝ известно време, но явно хората, настроили системата за сигурност на „Ксирус“, не можеха да се мерят с нея. Накрая постигна целта си.

Това бе всичко. Можеше да върне компютъра. Когато откриеха, че в него е бърникано, тя отдавна щеше да е изчезнала в бордеите на Лорелей. Междувременно можеше да се смеси с хората от първа класа и да си опита късмета. За предпочитане с хора, които не пътуваха за Лорелей. Ако не откриеха, че са ужилени, докато слезе, щеше да е доста трудно да насъскат полицията по дирите ѝ.

Без определена цел извика маршрута на „Ксирус“. Не че я интересуваше кой знае колко. Но след Лорелей следваше…

Системата на Сераф.

Втренчи се в дисплея. Стомахът ѝ се сви на топка. Системата на Сераф. Мястото, откъдето бяха дошли ангелите.

Облегна се на стената. Плановете ѝ бяха на път да се преобърнат. Ангелите. Неща, които можеха да си позволят само политици и богаташи… спомняше си едно предаване, в което стана дума за тях — един огромен здравеняк от охраната на корпорация „Гейбриъл“ отвори една кутия, извади от нея верижка с медальон и я връчи на някакъв Върховен сенатор. Той на свой ред я окачи на врата на свой колега. Верижката изглеждаше страшно шик и тя седна да изгледа новините. Но точно тогава Трилинг нещо се разкрещя, тя му се разкрещя в отговор и после така и не намери време да научи нещо повече.

Но ангелите идваха от системата на Сераф — това поне го знаеха всички. Появяваха се в космоса от нещо, наречено Ангелиада, и цял рояк малки кораби отиваше там всеки ден и ги събираше.

Малки кораби. С малък екипаж…

„Стига глупости“ — изръмжа тя сама на себе си. Събираха ангелите от години. Досега сигурно бяха успели да направят защитата си непробиваема.

Но ако не бяха и имаше начин да влезе в системата…

Тя потупа долната си устна с пръст. Чудеше се какво да направи. Естествено, всичко можеше да се окаже пълна загуба на време. Но дори да нямаше шанс да се сдобие с ангел, можеше поне да продължи до системата на Сераф, колкото се може по-далеч от Трилинг. С всичко това, до което се бе добрала през компютъра…

Стоп. Компютърът, чиито чаркове току-що бе изпържила, убедена, че никой няма да го забележи през шестте или седем дни, докато се добере до Лорелей.

Но ако продължеше до Сераф, което според машинката щеше да отнеме още пет или шест дни…

Усмихна се криво. „Който не рискува, не печели.“ Трилинг неведнъж ѝ го бе повтарял, когато искаше от нея да свърши някоя особено опасна задача. Но дори и Трилинг понякога имаше право. А ако успееше…

Изправи се рязко. Първо трябваше да върне компютъра. Не задължително на същото място — хората никога не помнят къде забравят нещата си, а на места като това просто ще си помислят, че някой го е заел за малко.

След това трябваше да смени каютата си. Доскоро проникването в първа класа бе само нещо, което ѝ се искаше да направи. Сега трябваше да го направи.

Трилинг винаги бе твърдял, че докачливостта ѝ няма да ѝ позволи да се впише във висшето общество. Хайде де!