Ангелиада

21.

Докато Чандрис стигне до контролната кабина, гравитацията изчезна почти напълно. За нейно учудване Орнина бе сама, седнала на мястото на Ханан пред главния пулт.

— Къде е Ханан? — попита Чандрис и се насочи към креслото си.

— Не — тук, ако обичаш. — Орнина ѝ показа своето място. — Получихме сигнал за повреда на една от помпите на маневрените двигатели. Ханан отиде да види какво е станало.

Чандрис мрачно кимна. Още един признак, че „Газела“ се разпада.

— Имаме ли резервни части?

Орнина я погледна с шеговито изумление.

— Да не искаш да кажеш, че още не си научила наизуст инвентарния списък?

— Бях заета — с накърнено достойнство отвърна Чандрис. — До буквата „М“ съм — още не съм стигнала до „помпи“.

Орнина се усмихна.

— Имаме резервни части. Съвсем друг е въпросът дали ще успеем да ги монтираме преди да стигнем Ангелиада.

Чандрис сви устни.

— Е, ако се стигне дотам, можем да натоварим и Коста.

— Става ли?

— Поне знае от коя страна да хване ключа — сви рамене Чандрис.

Интеркомът иззвъня.

— Орнина? — разнесе се гласът на Ханан. — Би ли изключила захранването на верига AA-57-C? Трябва да се добера до свързващото звено и не ми се ще да се опържа.

— Дадено. — Орнина набра необходимата команда. — Готово, можеш да продължиш.

— Имаш ли нужда от помощ, Ханан? — попита Чандрис. — Мога да сляза и…

— Всичко е наред — увери я той. — Може да се оправи. Само ще отнеме малко повечко време, отколкото предполагах. Като стана дума за времето, стигнахме ли катапулта?

— След няколко минути — отговори Орнина. — Имат някакъв проблем с товарните кораби за станцията и ще се забавим.

— Типично — изсумтя Ханан. — Е, дръжте ме в течение.

— И ти се обаждай, ако ти потрябва помощ — добави Чандрис.

— Няма нужда, но благодаря все пак. — Интеркомът се изключи. Чандрис се обърна към Орнина…

И остана така. Лицето й…

— Добре ли си? — попита тя.

Орнина се обърна към нея. Опитваше се да изглежда спокойна както винаги.

— Чувствам се отлично.

Студена буца заседна в стомаха на Чандрис.

— Нещо не е наред с Ханан ли? Положението му влошава ли се?

— Няма друг начин — уморено поклати глава Орница. — Болестта му е дегенеративна. Дегенеративните заболявания по дефиниция се влошават.

— Тогава не трябва да остава там самичък. — Чандрис посегна към предпазните си колани.

— Не, недей — поклати глава Орнина. — Не можеш да му помогнеш. Вече не. Ти си част от семейството.

Чандрис я зяпна.

— Не разбирам.

— Аз също — тихо каза Орнина. На лицето ѝ отново се изписа болка. Сякаш нямаше нужда да се крие, след като бе казала толкова много. — Той си е такъв, Чандрис. С лекота би приел помощ от някой непознат, но никога от семейството или близките си приятели. Гордост, или някаква странна форма на отрицание, не зная точно.

Чандрис се замисли за деня, когато за пръв път бе стъпила на борда на „Газела“, като сравняваше изражението и думите на Ханан тогава и сега, по време на неотдавнашните им уроци. Замисли се за краткия разговор преди половин час, когато Ханан с готовност позволи на Коста да поправи филтъра.

— Затова ли не продавате втория ангел? — бавно попита тя. — За да сте сигурни, че ще си осигурите постоянен приток от непознати като мен, на чиято помощ да разчитате?

Погледът ѝ се спря върху по-възрастната жена.

— С тази разлика, че аз вече не съм непозната.

— Да, не си — призна Орнина. — За нас ти си много но-ценна, отколкото може да бъде един непознат.

— Да… само дето не мога да ви бъда от полза повече отговори Чандрис. Чувстваше се безсилна. — Много ценно, няма що.

— Познаваш кораба толкова добре, колкото и ние контрира твърдо Орнина. Очите ѝ горяха от собствения и безсилен гняв. — Ти си допълнителен чифт ръце — допълнителен чифт сръчни ръце, — а както е тръгнало, ще имаме нужда от тях, за да може „Газела“ да продължи да лети.

— О, чудесно! — извика Чандрис. — Аз ще продължи да летя с „Газела“ и същевременно ще натиквам гордостта на Ханан още по-дълбоко в калта.

Орнина насочи пръст към нея.

— Трябва да разбереш нещо веднъж завинаги, млада госпожице. Не си отговорна за приумиците, кусурите и изблиците на фалшива гордост на Ханан. Да, обидно му е да се чувства зависим от другите. Но реалността е такава и отричането ѝ само прави нещата още по-трудни за него самия и за хората около него. Рано или късно ще му дойде акълът в главата и ще го разбере, но това никога няма да стане, ако хората винаги отстъпват пред него. Разбра ли?

— Да — промърмори Чандрис.

— Добре. — Орнина пое дъх и лицето ѝ се разведри. — И още едно нещо. Независимо дали ти харесва, или не, Чандрис, за нас ти си истински божи дар. Имаме нужда от теб. Нещо повече — искаме да останеш тук. За пет години вземане-даване с разни отрепки, крадци и бегълци не сме попадали на никого, който да пасва толкова добре с нас и с кораба.

Сърцето на Чандрис трепна — обади се старият страх.

— Не мога да остана тук завинаги — каза тя. — Никога не съм казвала, че ще остана.

— Зная. — Орнина се обърна към пулта. Но не и преди Чандрис да забележи плувналите ѝ в сълзи очи. — Разбира се, можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Просто исках да разбереш какво чувстваме ние.

Пултът иззвъня.

— Май тапата се отпуши — каза Орнина. — Да се размърдаме.

— Да — измърмори Чандрис. Думата трудно премина през буцата в гърлото ѝ. Естествено че разбираше. Разбираше, че въпреки всички стари страхове и навици, които продължаваха да я преследват, не иска да напусне „Газела“. Разбираше — може би за първи път в живота си, — че е открила нещо, за което си струва да се бори.

Може вече и да не беше крадла. Но не беше забравила как да се бори.

Едва забележимо потрепване — и катапултът на Сераф се смени с паешките крака на станцията при Ангелиада.

— Траектория? — Орнина отново бе погълната от работата си.

— Изчислена — потвърди Чандрис със същия лаконичен тон. — Само че движението е доста натоварено. Може да ни се наложи да заобиколим малко по-отдалеч от обичайното.

— Добра идея — кимна Орнина и пръстите ѝ пробягаха по клавиатурата. — Да видим… да опитаме така.

Чандрис бързо прецени начертания курс.

— Изглежда добре — съгласи се тя. — Да го изпълня ли, или да се обадя на станцията?

— Аз ще се обадя. — Орнина се обърна към комуникационния пулт. — Приготви се да тръгваме веднага след потвърждението.

Чандрис тъкмо започна да въвежда новия курс, косато вратата зад гърба ѝ изсъска. Обърна се, очаквайки да види Ханан…

— Виждам, че сме пристигнали — отбеляза Коста и се понесе навътре.

— Тихо, заети сме — изръмжа Чандрис и се обърна към пулта си.

— Извинете — театрално прошепна Коста.

Той се насочи към мястото си. Чандрис провери нововъведения курс, след това започна проверката отново, за да постигне желания резултат. Орнина приключи първа.

— Чисто е — обърна се тя към Чандрис и изключи връзката. — Действай. Здрасти, Джерико. Всичко ли е наред с апаратурата ти?

— Да, благодаря — отговори той. — Всъщност повече от наред — мислех, че ще ми се наложи да остана при нея през цялото време, но Ханан ми помогна да я свържа към спомагателната мрежа на „Газела“ и ще мога да я управлявам оттук.

Чандрис се намръщи. Коста в контролната кабина. Страхотно.

— Той трябваше да оправя помпата за гориво — възнегодува тя. — А не да се занимава с апаратурата ти.

— Виж, той настоя — отговори ѝ Коста. — Не е моя вината, че обича да предлага помощта си.

— Той си е такъв — промърмори Орнина.

Чандрис стисна зъби. Но и двамата бяха прави. Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да обвини Коста.

— Е, следващия път първо провери дали не е зает, става ли? — изръмжа тя.

— За твоя радост, няма да има следващ път — хладно отбеляза Коста. — Докато се върнем на Сераф, кредитната ми линия ще бъде възстановена и всеки ще тръгне по пътя си.

— И слава Богу — измърмори Чандрис и погледна към Орнина. И се наведе, за да я погледне по-отблизо. Жената задълбочено изучаваше дисплеите пред себе си, но на устните ѝ играеше слаба усмивка. — Какво има?

— Нищо. — Усмивката се смени с онова невинно изражение, което при Ханан винаги означаваше предстоящо влизане в капана на поредната му шега. — Трябва да ти призная, че работата ти е много интригуваща, Джерико. В какво точно се състои експериментът ти?

— Искам да направя измервания на някои честоти от лъчението на Ангелиада — каза Коста. — Надявам се това да ми даде някакъв отговор защо излъчването на ангели се е усилило през последните няколко месеца.

— Усилило ли се е? — намръщи се Орнина.

— Това показват изчисленията ми. Впрочем, вашите също. — Той погледна към Чандрис. — Чандрис не ти ли е казала?

Орнина въпросително повдигна вежди към нея.

— Не ми се стори особено важно — сви рамене Чандрис.

— Сигурно не е — съгласи се Орнина. — Но в края на краищата човек никога не може да е сигурен какво в крайна сметка се оказва важно. Хайде стига сме дрънкали. — Тя отново се обърна към Коста. — Джерико, разкажи… за себе си.

Коста пое дъх и Чандрис се подсмихна. Току-що бе минала по този път. Очертаваше се нещо много интересно.

Но нещата не тръгнаха така, както очакваше. Коста не каза нищо противоречащо си с предишните му думи, не задълба в исторически подробности или подробни описания на местата, където казваше, че е живял. Говореше достатъчно уверено, достатъчно точно и достатъчно искрено, за да изглежда, че казва само истината.

Но не беше така.

Имаше много неща, за които да се заяде — особено за някой, който бе вътре в нещата. Няколко цветисти израза, които сякаш бяха взети направо от някой туристически пътеводител за Балморал; случайно дословно повтаряне на изречение, казано долу при филтъра — нещо, което от опит знаеше, че е почти невъзможно; прецизния тон, който издаваше, че внимателно подбира всяка своя дума. Говореше пълни измислици. Подробни и добре обмислени, но все пак измислици.

Но в същото време нещо липсваше. Нещо, което всеки достатъчно добър мошеник, способен да измисли толкова подробна история, не би могъл да пропусне. Може би самоувереност, или известна доза арогантност, която е характерна за всеки експерт по измишльотини от Барио. Коста повече приличаше на актьор, който декламира научената си наизуст роля.

Което го правеше… какво?

Все още не знаеше. Но бе твърдо решена да разбере.

Стоеше пред пулта си, заслушана във всяка негова чума, а „Газела“ повече или по-малко сама се носеше към Ангелиада.

Вниманието ѝ бе така погълнато от Коста, че изобщо не долови първия признак, че е станало нещо ужасно.

— … И за моя най-голяма изненада институтът удовлетвори молбата ми — завърши Коста. — Не им дадох време да променят решението си. Купих си билет за лайнера и… ето ме тук.

— Да, ето те тук. — Орнина поклати глава — в почуда, а не в недоверие, надяваше се Коста. — Невероятна история, Джерико. Искрено се надявам финансовите ти проблеми да се уредят по-скоро. Ужасно би било толкова обещаваща кариера да отиде по дяволите заради някаква чиновническа грешка.

— Вярвам, че ще се уредят — каза Коста и хвърли поглед към обърналата му гръб Чандрис. Усети, че напрежението започва да го напуска. Беше прекарал много часове в наизустяването на тази история, но се оказа, че си е заслужавало усилията. Не допусна нито една грешка и говореше доста самоуверено. Може би най-посло влизаше в кожата на шпионин.

И точно в този момент някъде в главата му светна предупредителна лампичка.

Замръзна, като трескаво се питаше какво точно бе казал. Дали в самия край не бе оплескал цялата си история?

Внезапно разбра. Пращенето на гама-лъчите — онова проклето вездесъщо пращене — бе спряло.

Което означаваше… какво?

Тъкмо отвори уста, за да попита, когато писъкът на алармата се разнесе по целия кораб.

Подскочи на седалката си, но ремъците го задържаха. Орнина рязко се обърна към пулта си…

Воят престана също толкова внезапно, колкото се бе появил.

— Какво по дяволите беше това? — извика Чандрис във внезапно настъпилата тишина.

— Сигнал за бедствие — рязко каза Орнина. — Превключи се на радара и локализирай източника. Ще се опитам да се свържа.

Чандрис вече се беше навела над своя пулт.

— Хванах го… Не, много е слаб.

— Явно радиацията е много силна. — Пръстите на Орнина летяха над клавишите. — Да видим дали ще стане. Тук е „Газела“, викам бедстващия кораб. „Газела“ вика бедстващия кораб. Чувате ли ме?

От говорителя се разнесе невероятно пращене от гама-лъчи.

— „Газела“, тук „Небесният стрелец на Хова“ — разнесе се едва различим глас. — Попаднахме в радиационно изригване! Губим контрол над всичко! Трябва ни помощ!

— Чандрис?

— Не мога да ги засека — напрегнато отговори тя. — Радиацията заглушава сигнала.

— Имаш ли нещо поне приблизително?

— Да, но…

— Засега е достатъчно — прекъсна я Орнина. — „Небесен стрелец“, идваме. ПВП след около десет минути.

Разнесе се звук, който можеше да бъде и дума, след което връзката прекъсна.

— Какво казаха? — попита Коста.

— Казаха „побързайте“ — мрачно отговори Орнина. Двигателите на „Газела“ изреваха с пълна мощ. — Продължавай със засичането, Чандрис.

— Продължавам. — Чандрис хвърли поглед през рамо. — Коста, размърдай се малко. Извикай Ханан.

— Не си прави труда — обади се Ханан откъм вратата. — Тази сирена можеше да се чуе чак долу при помпите. Какво става?

— Радиационно изригване. — Орнина стана от креслото и Ханан се намести в него. — „Небесният стрелец на Хова“ е попаднал в него.

— По дяволите! — измърмори Ханан. Ръцете му полетяха над клавишите, докато Орнина и Чандрис заемаха обичайните си места. — Има ли други кораби наблизо?

— Не зная — каза Орнина. — Дори не съм сигурна, че някой друг е засякъл сигнала. Радиацията е много силна.

— Предупредихте ли Централата?

— Нямаше време. Ще го направя сега. — Орнина се наведе над клавиатурата.

Ускорението прикова Коста в седалката му.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той.

— Не мисля — отвърна през рамо Ханан. — Просто стой мирно.

Коста стисна юмруци. Чудесно. Някъде там друг кораб се пържеше от радиацията — при това с пълна сила, ако онова пращене на гама-лъчите означаваше нещо — а той просто да седи мирно.

Замръзна. Гама-лъчи? Обърна се към клавиатурата си и извика реалновремевия дисплей на детекторите си.

Нищо.

Цяла минута гледаше втренчено резултата и не вярваше на очите си. Въпреки че бе настроен само за няколко определени честоти, трябваше да има някакви смущения. Набра команда за усилване на сигнала…

— Коста! — извика Чандрис.

— Да? — подскочи той.

— Включи комуникатора — нареди тя. — Свържи се е „Небесен стрелец“ и им кажи, че идваме към тях, но не можем да ги засечем със сигурност. Поискай да ти дадт някакви координати.

— Да. — Коста се обърна към пулта си. Минута по късно ги откри.

— „Газела“ — разнесе се глас сред пращенето. — „Газела“, чувате ли ни?

— Чуваме ви — отговори Коста. — Дръжте се, идваме. Можете ли да ни дадете някакви координати и траектория?

— Нямаме данни. — Дори през шума Коста усети ужаса на говорещия. — Целият проклет кораб се разпада! Трябва да ни помогнете!

— Опитваме се да са доберем до вас. — Тръпки лазеха по цялото му тяло. — Дръжте се…

Едно ужасно „щрак!“ го прекъсна. За миг реши, че ушите му правят номера. Но звукът бе последван от втори и трети…

— Ханан! — Той се опита да надвика рева на двигателите и пращенето. — Навлизаме в радиация.

— Зная — извика му в отговор Ханан. — Нямаме избор, това е единственият възможен курс. Спокойно, корпусът ще издържи…

Останалите му думи бяха погълнати от същински взрив от гама-лъчи.

След което се отприщи истински ад.

Ханан изрева — крясък от болка, който накара Коста да стисне зъби. Орнина изкрещя нещо и почна да разкопчава ремъците си. Коста стигна до Ханан първи, без да знае как точно се е освободил от креслото си.

— Какво стана? — Забеляза, че отново е в безтегловност. Двигателите на „Газела“ не работеха.

— Протезите — извика в отговор Орнина, докато се опитваше да пъхне ръката си под ризата на Ханан. — От радиацията пращат силни импулси към нервите. Трябва да изключим всичко.

Коста изруга. Мъчеше се да си спомни всичко научено досега за емпирейската електроника. Нищо от познанията му нямаше дори бегла връзка с подобна ситуация. Можеше само безпомощно да стиска изкривените от болка ръце на Ханан и да гледа какво прави Орнина. Накрая ръцете се отпуснаха и Ханан пое дълбок, треперлив дъх.

— Господи — едва чуто произнесе той. — Господи, как боли.

— Ще се оправиш — напрегнато каза Орнина. — Джерико, помогни ми да го отнесем в лечебницата.

— Оставете ме — възпротиви се Ханан; опитваше се да се измъкне от ръцете им. Успя само да се стовари тежко върху рамото на Коста. — Трябва да се доберем до „Стрелеца“ преди да е станало късно.

— Млъкни! — изкрещя му Орнина. — Трябва ти помощ.

— На Хова и Рейф също…

— Ще я получат — прекъсна го Коста. — Орнина и Чандрис ще поемат управлението, а аз ще те занеса до почебницата. Така става ли?

За миг лицето на Ханан се изкриви от болка.

— Добре — процеди през зъби той.

Коста усети треперещите мускули на ръката му, докато я премяташе през рамото си.

— Имам нужда от няколко минути половин g или по-малко — обърна се той към Орнина, докато измъкваше тялото на Ханан и се съпротивляваше с всички сили срещу инерцията му. — Можеш ли да го направиш?

— Да, стига да имаме контрол — мрачно отговори тя, докато се наместваше на мястото на Ханан. — Знаеш ли как се работи с лечебницата?

— Аз знам — отговори Ханан преди Коста да успее да отвори уста. — Ще съм там с него, забрави ли?

— Добре тогава, изчезвайте — извика тя и хвърли поглед към брат си, преди да се обърне към пулта.

Ханан обърна помътнелите си очи към Коста и го дари с някакво подобие на усмивка.

— Към лечебницата! Ходом, марш.

Дори при гравитация половин g не бе лесно да го намести върху медицинската маса. Но Коста се справи и я програмира, следвайки указанията на Ханан.

Почти беше приключил и Ханан потъваше в сън, когато пращенето на гама-лъчите намаля до повече или по-малко нормално равнище.

Интеркомът не работеше. Той помисли да се върне в контролната кабина и да разбере какво става, но въпреки че Ханан изглеждаше добре, реши да не го оставя без надзор.

Така че остана в лечебницата, загледан в зелените светлини на медицинския пакет, като слушаше равномерното дишане на Ханан.

Опитваше се да мисли.

Когато се върна в контролната кабина, в креслото на Ханан седеше Чандрис.

— Как вървят нещата? — попита той.

— Прибираме се. — Тя го погледна с безизразни, мъртви очи и се върна към работата си. — Как е Ханан?

— Ще се оправи — Коста се стовари в креслото до нея. — Орнина каза, че е вън от опасност.

— Значи ти е казала и другото.

— За „Стрелеца“ ли? — Той кимна. — Да.

Чандрис бавно поклати глава. Не можеше да повярва.

— Уби ги. Изгори цялата електроника и оптиката на кораба и просто… ги уби.

Коста отново кимна и погледна към дисплея. Имаше само звезди и едва забележимите светлинки на станцията.

— На Централата ли ще спрем, или отиваме към Сераф?

— Най-вероятно второто — отговори Чандрис. — Няма смисъл да оставаме, освен ако Ханан или „Газела“ не се нуждаят от спешна помощ. Станцията не е пригодена за продължителен престой.

— Това радиационно изригване… По начина, по който говореха Ханан и Орнина, май са попадали на подобно нещо и по-рано. А ти?

Чандрис го дари с продължителен смразяващ поглед.

— Там току-що загинаха двама души. — Гласът ѝ бе но-леден и от очите ѝ. — Много нахално ли ще е да те помоля да оставиш научното си любопитство за друг път?

— Извинявай — тихо каза Коста. — Познаваше ли ги?

— Почти не. — Чандрис заби поглед в панела. — Веднъж разговарях с единия, когато търсех работа. Точно преди да попадна на Ханан и Орнина. — Тя едва забележимо сви рамене. — Не беше много любезен. Държа се саркастично, направо гадно.

После изсумтя. Звукът можеше да е и подобие на смях.

— Знаеш ли, смешно е. Когато дойдох тук, не бих дала и пукната пара за кретен като него. Виж ме сега… — тя отново поклати глава.

Коста кимна. Не знаеше какво да каже.

— Най-малкото изглеждаш уморена. Това се брои за нещо.

Тя отново го погледна — в очите ѝ се долавяше искрица презрение.

— Това не ти е университетът, Коста. Това е истинският живот. Не очаквай специална награда за усилията си.

Той трепна от тона ѝ.

— Нямах предвид това.

— Зная — въздъхна тя. Гневът изчезна от лицето ѝ.

Няколко минути мълчаха. Коста тъкмо се чудеше дали да не се махне, когато Чандрис се размърда.

— Питаше за радиационното изригване.

— Да — кимна Коста. — Питах се…

— Помня въпроса — прекъсна го тя. — Чувала съм истории за подобни неща, но никога не ги бях виждала досега.

— Имаш ли някаква представа какво го е породило?

Тя сви рамене.

— Ти си експертът. Би трябвало аз да те питам.

— Там е проблемът. Не зная отговора. Според всичко, което зная за черните дупки случилото се е просто невъзможно.

— Как така невъзможно? — намръщи се тя.

— Ще ти покажа. Иди на моето място и ще извикам данните от моя детектор.

— Мога да ги извикам и оттук. — Тя се зае с клавиатурата и секунда по-късно колони числа изпълниха един от дисплеите. — Добре, имаш достъп — там, в онази част на пулта.

— Благодаря. — Коста извика програмата за екстраполиране и я стартира. — Сега да видим как изглежда това…

Числата изчезнаха и се смениха от назъбен розов конус, пресечен по дължината от също толкова назъбена тъмносиня линия. Коста се втренчи в дисплея и измърмори:

— Проклет да съм!

— Какво? — попита Чандрис.

Коста посочи и една част от съзнанието му забеляза, че пръстът му трепери.

— Синята линия в средата е радиационното изригване — обясни той. — А розовият конус показва областите, където няма никакво лъчение.

— Никакво ли? — Чандрис го изгледа.

— Никакво. Поне не и в честотите, на които бяха настроени сензорите.

— Но…

— Има ли записи на други изригвания на борда?

— Не зная — мрачно каза Чандрис и посегна към пулта. — Да проверим.