Ангелиада

37.

— Появили са се от спасителните докове на „Хармоничен“ — съобщи Пирбазари на Форсайт, докато държеше отворена вратата на заседателната зала в Правителствения дом. — Охранителните кораби на ЕмОт са влезли в бой.

Заседателната зала беше учудващо пълна, особено за осем часа вечерта, когато всичко отдавна би трябвало да е затворено, а висшите правителствени функционери — по домовете си. Но или всички те бяха работили до късно, или вестта за атаката се бе разпространила достатъчно бързо, за да ги накара да се върнат, за да имат свежи новини пряко от ЕмОт.

Някои от хората оживено говореха по телефоните си. Други разговаряха напрегнато помежду си или просто мълчаливо стояха и зашеметени гледаха главния екран на стената. Екранът показваше множество различни изгледи от отделните кораби и мониторните сателити в района на мрежата и им даваше пълна представа за развиващото се сражение.

— Тактическа ситуация? — тихо попита Форсайт, докато двамата с Пирбазари си пробиваха път между групичките разговарящи. В идеалния случай на един Върховен сенатор щяха незабавно и с необходимата почит да му предложат най-доброто място в стаята. Фактът, че на практика никой не го забеляза, беше показателен за изненадата и шока, които очевидно царяха тук.

— Изглежда, непосредствените им цели са двата най-близки катапултиращи кораба — каза Пирбазари. — Номера Едно и Три. Първата им цел ще е да извадят от строя катапулта, така че да отворят място за останалите си сили.

— Или за да не можем да изхвърлим изтребителите — отбеляза Форсайт. — Или може би не искат да изхвърлим лайнера?

Пирбазари поклати глава.

— Ще се наложи сериозно прегрупиране на катапултиращите кораби, за да уловят лайнера. Виждате, че „Хармоничен“ е бил достатъчно предпазлив, за да излезе от центъра на пирамидата, преди да изстреля изтребителите.

— Но тогава защо се връща? — попита една дребна жена. — Искам да кажа, ако всички изтребители вече са излетели?

Форсайт се намръщи. Жената беше права — лайнерът бе променил курса си и ускоряваше по вектор, който щеше да го отведе близко до кораб Номер Две.

— Зар?

— Явно Мирът все още го контролира — каза Пирбазари. — Един капитан на лайнер би направил всичко възможно, за да изведе кораба си колкото се може по-бързо и по-далеч от района на битката.

— Несъмнено — каза Форсайт. — Но какво всъщност прави той?

— Не зная — призна Пирбазари. — ЕмОт преброи сто изтребителя, а това са всички спасителни докове за кораб с такива размери. Освен това изтребителите са прекалено големи, за да имат и допълнителни подкрепления.

Форсайт почеса брадичката си.

— Ами други оръжия? Възможно ли е да са успели да натоварят лазери или ракети?

— Къде биха могли да ги инсталират? — възрази Пирбазари. — Лайнерите не разполагат с бойни секции или капсули. Снабдени са с два противометеоритни лазери, но те са прекалено слаби, за да им се обръща внимание.

— Очевидно от ЕмОт им обръщат сериозно внимание — обади се някакъв друг човек. — Вижте — посочи той.

Разрушителите, пазещи номер Две, наистина се бяха раздвижили. Само един остана в непосредствена близост до катапултиращия кораб. Останалите се разгръщаха, за да пресрещнат приближаващия лайнер.

— Финт? — предположи Форсайт.

— Бих казал — финт, зад който се крие нещо — напрегнато се съгласи Пирбазари. — Достатъчно им е да унищожат само два от корабите, за да извадят от строя целия катапулт. А сега заплашват три.

А с оглед на превъзхождащите ги сили, командирът на мирските кораби не би трябвало да разпокъсва силите си повече от абсолютно необходимото.

— Може би просто искат да се презастраховат.

— Или, както казахте, един от тях е финт. Целящ или да отвлече вниманието, или да задържи част от защитата. — Пирбазари кимна към екрана. — Въпросът е кой от трите?

Сраженията за Номера Едно и Три вече бяха ожесточени и противниковите кораби се осветяваха от слабите проблясъци на лазерните и плазмените оръжия или от по-ярките експлозии на ракетите. Разрушителите на ЕмОт бяха много по-големи и бронята им, подобна на защитата на ловните кораби, бе несъмнено по-дебела. В открит двубой дори най-модерните мирски изтребители не биха имали никакъв шанс срещу тях.

Но вражеският командир беше достатъчно умен, за да избягва подобен сблъсък. Неговите изтребители бяха много по-маневрени от разрушителите и той използваше докрай преимуществото си. Подобно на оси, мирските кораби непрекъснато проникваха сред защитата на ЕмОт и бързо се оттегляха, нанасяха удари срещу разрушителите, караха ги да се въртят един срещу друг и използваха момента, за да изстрелват множество малки ракети срещу двата катапултиращи кораба.

Повечето от ракетите не улучваха, биваха пресрещани от разрушителите или унищожавани от преградния огън. Но някои успяваха. Прекалено много.

И докато слушаше течащия коментар на командването на ЕмОт, Форсайт разбираше, че ситуацията бързо започва да става напечена.

Мирските изтребители също понасяха жертви. Един по един, понякога и в двойка, те избухваха в ослепителни проблясъци.

Но не достатъчно бързо. Далеч не достатъчно бързо. През червената мъгла на гнева, отчаянието и страха Форсайт гледаше как катапултиращите кораби поемат удар след удар.

И изведнъж работният край на Номер Едно избухна в сиво-бяла светлина.

— Какво стана? — изскимтя някой.

— Удариха го — каза Пирбазари. — Не целия кораб. Само онази част, която има значение.

Някой друг изруга.

— Защо тогава не се махат? Вижте ги само! Не им ли стига, че унищожиха катапулта? Какво сега, ще избият всички на борда ли?

Форсайт безпомощно стисна зъби. Мъжът беше прав — вместо да се измъкнат, мирските изтребители продължаваха да кръжат около повредения катапултиращ кораб.

— Искат да си отмъстят — промърмори той.

— Не мисля — колебливо каза Пирбазари. — Отмъщение в разгара на битката е проява на краен непрофесионализъм. А ако не друго, онези са професионалисти. Предполагам, че просто продължават да отвличат вниманието на разрушителите.

— За да успеят другарите им да свалят Номер Три изръмжа Форсайт.

Очевидно ЕмОт стигна до същото заключение. Внезапно разрушителите, охраняващи четвъртия и незаплашван катапултиращ кораб, напуснаха позициите си и се понесоха към обкръжения Номер Три.

— Най-накрая малко подкрепление — обади се някой от предните редици. — Тъкмо навреме.

Очите на Форсайт се свиха. Разбира се, подкреплението бе добре дошло… но в същото време Номер Четири оставаше напълно безпомощен.

— Зар, какво правят те, по дяволите?

— Рискуват — мрачно отговори Пирбазари. — След края на Номер Едно не могат да си позволят загубата на никой друг. В противен случай няма да са в състояние да изхвърлят никой мирски кораб от мрежата. Не смятат, че „Хармоничен“ е истинска заплаха за Номер Две, а Номер Четири е достатъчно отдалечен и разполагат с достатъчно време да го предупредят, ако някой от изтребителите внезапно реши да тръгне натам. Затова съсредоточават отбраната си при Номер Три.

— Звучи адски рисковано.

— То е адски рисковано — съгласи се Пирбазари. Но планът е достатъчно обоснован. Разрушителите могат бързо да се върнат при Номер Четири, а и самият катапултиращ кораб не е съвсем беззащитен. — Той посочи екрана. — Но не съм склонен да приема, че „Хармоничен“ не представлява заплаха за Номер Две.

Форсайт погледна към съответната част на екрана. Разрушителите от Номер Две бяха обградили големия пътнически кораб. Той се съсредоточи върху тази част от звуковия съпровод и чу как командирът на емпирейската ескадрила нарежда на „Хармоничен“ да отвори въздушните шлюзове и да се приготви за абордаж.

— Нареждат на лайнера да се предаде вече от няколко минути — каза Пирбазари. — До този момент капитанът не отговаря.

Форсайт хвърли бърз поглед към Номер Три. Напусналите Номер Четири разрушители почти бяха навлезли в обхвата на битката и предните кораби вече стреляха с лазерите си срещу нашествениците.

Но мирските изтребители сякаш не ги забелязваха. Като продължаваха да избягват ударите на защитниците, те продължаваха да атакуват катапултиращия кораб.

Погледна отново към лайнера и настръхна. Мирските изтребители не обръщаха внимание на приближаващите разрушители; лайнерът, все още контролиран от врага, стоеше неподвижно; катапултиращ Номер Четири бе напълно открит за атака; Номер Три беше почти също толкова безпомощен.

И все още нищо не се случваше. Защо нищо не се случваше?

И изведнъж разбра.

— Обади се на ЕмОт! — Форсайт сграбчи Пирбазари за ръката. — Кажи им да изключат мрежата.

Пирбазари примигна.

— Господин Върховен сенатор, не могат да го направят. Това е единствената работеща мрежа.

— Зная — каза Форсайт. Всеки момент. Щеше да се случи всеки момент. — Обади се и им предай заповедта.

— Но ако го направим, цялата система ще остане открита — възрази Пирбазари. — Останалите мирски кораби могат да се появят навсякъде!

— Те не искат да се появят някъде другаде! — извика Форсайт. — Не разбираш ли? Искат подкрепленията им да пристигнат точно там! Там, където ще могат да предотвратят унищожаването на предните си сили!

— Но тогава…

— Защо чакат? — Форсайт заби пръст в екрана. — Чакат да изтече времето. Знаят, че в мига, в който унищожат катапулта, ЕмОт ще изключи мрежата. Може би им остава само половин минута.

Пирбазари прехапа устни. Очите му трескаво обикаляха екрана. Форсайт забеляза, че цялата зала внезапно е притихнала. Чуваха се единствено гласовете от предаването.

Пирбазари трепна и посегна към телефона си.

— Да — каза той, докато набираше номера. — Прав сте. Мамка му!

Но вече бе прекадено късно. Докато набираше последната цифра и вдигаше телефона към ухото си, „Хармоничен“ направи своя ход.

От средната част на корпуса се разнесе блясък и дим, който се превърна в пламтяща опашка на ракета. Последва го втори блясък при завъртането на лайнера и следващата ракета подгони първата по петите. След това още един и още един, и още един на всяко завъртане на кораба. Ракетите се нареждаха една след друга, като патета, следващи майка си.

Пирбазари тихо изруга.

— Въздушните шлюзове. Разбира се. Няма оръжейни инсталации или бойни капсули, затова просто са натоварили ракетите си във въздушните шлюзове.

Обкръжаващите лайнера разрушители се опитаха да реагират — защитните им установки откриха стрелба срещу отдалечаващите се ракети. Но се намираха прекалено близо до лайнера, противоракетните им системи бяха твърде бавни, а самите разрушители — прекалено далеч, за да пресекат траекториите им и да поемат ударите върху себе си.

Внезапно Форсайт разбра защо. Разрушителите съвсем предвидливо се бяха разгърнали в отбранителна формация между „Хармоничен“ и катапултиращ кораб Номер Две — най-близката и най-вероятната цел на лайнера.

Но вместо към него, ракетите се носеха към далечния Номер Четири.

Към кораба, чиито защитници се намираха при Номер Три.

Командващият ЕмОт явно беше видял това едновременно с Форсайт. Бяха дадени заповеди и след секунди защитниците на Номер Четири започнаха да обръщат и да се оттеглят.

Всъщност опитваха се да се оттеглят. Но капанът вече беше хлопнал, мирските изтребители зарязаха атаките си срещу повредения катапултиращ кораб и се нахвърлиха върху разрушителите. Дори след като корабите на ЕмОт се насочиха към Номер Четири, изтребителите продължаваха да ги атакуват.

Внезапен проблясък привлече погледа на Форсайт. Защитните лазери на Номер Четири откриха огън и първата ракета беше превърната в прах. Форсайт затаи дъх…

Не. Мирският командващ също беше очаквал това. Първата ракета бе унищожена, но облакът прах и отломки продължаваше да се движи по първоначалната траектория.

И докато лазерите на Номер Четири продължаваха да стрелят, Форсайт разбра, че отломките всъщност защитават следващите ракети от атаките.

Командващият на ЕмОт отново се оказа на нужната висота. Друга серия заповеди — и от Номер Четири излетяха два снопа защитни ракети. Първата група премина през прашния облак и се насочи към втората мирска ракета…

Този път взривът беше достатъчно ярък, за да накара лещите на телескопа да се поляризират и да изобразят краткотрайното смъртоносно петно.

Но то не бе кръгло, както можеше да се очаква от обикновена експлозия. Беше триъгълно и единият му връх се протягаше натам, където до неотдавна се намираше бойната глава. Миг по-късно втората мирска ракета изчезна.

Както и двете вълни защитни ракети на ЕмОт.

— Проклет да съм — по-скоро със страхопочитание, отколкото с гняв, изруга Пирбазари. — Оформен заряд. Бойната глава беше с оформен заряд.

Лазерите на Номер Четири отново откриха огън и третата вълна противоракетна защита пое по пътя си.

— Не бях забелязвал да са използвали подобно нещо досега.

— Не са — мрачно потвърди Пирбазари. — Явно командирът им е прекарал доста време в изучаване и предвиждане на защитните ни прийоми.

Форсайт сви юмруци. Лазерите на Номер Четири уцелиха третата мирска ракета, но триъгълната ѝ експлозия унищожи приближаващата вълна.

— Няма да успеят, Зар — тихо каза той. — Няма да имат време да унищожат всичките.

Пирбазари тихо въздъхна.

— Зная.

— Корабът е брониран — отчаяно каза някой от другия край на залата. — Може би това ще е достатъчно.

— Няма. — Пирбазари посочи екрана. — Видяхте ли обозначението на последната ракета? Клас Адски огън. Субядрена бойна глава, бронебойна, силно електромагнитно заглушаване. Ако уцели, с катапулта е свършено. Както и с останалата част от кораба.

— Тогава защо не се измъква оттам? — изграчи някой друг. — Защо, по дяволите, не се измъква оттам?

— Млъкнете! — извика Форсайт. — Не виждате ли, че се опитва?

Двигателят на Номер Четири се бе включил на пълна мощност и го задвижи перпендикулярно на приближаващите мирски ракети. Форсайт откри, че е затаил дъх, докато катапултиращият кораб набираше скорост. Ако електронните заглушители на кораба проработеха… ако мирските ракети пропуснеха факта, че целта им се с преместила…

— Не! — възкликна Пирбазари. — Не!

— Какво? — Форсайт трескаво затърси нова заплаха, но не успя да открие нищо. — Какво?

— Извън позиция е — посочи Пирбазари. Беше прибрал телефона си, докато следяха събитията. Сега той отново се появи в ръката му. — Не виждате ли? Сега фокусът на катапулта попада извън района на мрежата!

Някаква леденостудена ръка сграбчи сърцето на Форсайт.

— И ако нещо пристигне…

— Няма да могат да го изхвърлят — яростно довърши Пирбазари и притисна телефона към ухото си. — Хайде, отговори. Отговори!

Но отново бе прекалено късно. Докато поредната ракета изчезваше в пламъци, в центъра на мрежата се появи мирски кораб.

Не просто някакъв мирски кораб. Нещото беше огромно. По-голямо от всеки звездолет, за който Емпирей би могъл дори да мечтае. По-голям дори от заселническите кораби, с които прадедите им бяха пристигнали на тези светове. Дълъг, черен, чудовищен кораб, отрупан с оръжия като с четина. Всичко в него крещеше за арогантност, сила и смърт.

„Комитаджи“ бе пристигнал.

Някой задавено изруга с изпълнен с ужас глас. Огромният кораб вече се движеше, отдалечавайки се все повече от фокуса на катапулта в посока към „Хармоничен“ и обграждащите го разрушители на ЕмОт.

И разбира се, към катапултиращ кораб Номер Две.

Естествено разрушителите бяха забелязали опасността. Но въпреки че разваляха строя си и се мъчеха да се прегрупират срещу новата заплаха, Форсайт разбра, че ЕмОт са изгубили. През следващите няколко минути, докато разрушителите заемаха новите си позиции, между Номер Две и „Комитаджи“ нямаше да съществува нищо освен собствената броня и защитните системи на катапултиращия кораб.

На „Комитаджи“ не му трябваше толкова много време. Десет секунди по-късно около носа на кораба проблеснаха високоенергийни лазери, насочени с хирургическа точност към катапултиращия възел. Той изчезна сред кълбяща се маса разтопен метал и синьо-бял пламък.

А заедно с него — и целият катапулт.

— Това е — промърмори Пирбазари. — „Комитаджи“ остава тук.

— Трябва да го спрем. — Сърцето на Форсайт бясно удряше в гърлото му. — Трябва да атакуваме. Да го забавим, да пратим още катапултиращи кораби…

Млъкна, загледан невярващо в екрана. Вместо да атакуват, корабите на ЕмОт се отдалечаваха от „Комитаджи“. Не само катапултиращите кораби, но и самите разрушители. Всички се отдалечаваха.

Бягаха.

— Какво е това? — извика Форсайт. — Какво правят?

— Отстъпват — каза Пирбазари. — Заповедта току-що…

— Заповедта? — невярващо повтори Форсайт. — Каква заповед? Дай ми този телефон.

— Сър…

Форсайт грабна телефона от ръката му.

— Говори Върховен сенатор Форсайт — рязко каза той. — Какво става?

— Силите на ЕмОт се оттеглят, господин Върховен сенатор — отговори му гласът на някаква млада жена.

— Виждам! — рязко каза Форсайт. — Върнете ги. Всичките.

— Сър?

— Чухте ме! Върнете ги и им наредете да атакуват.

Никой не отговори.

— Чувате ли ме?

— Господин Върховен сенатор, тук е генерал Рошманов — обади се друг глас. — Някакъв проблем ли има?

— Да, има! — изръмжа Форсайт. — Защо силите ви бягат пред лицето на врага?

— Сър, разрушителите нямат никакъв шанс срещу кораб с подобни размери — каза Рошманов. — Би било чисто самоубийство.

— Би било война! — настоятелно каза Форсайт. — Нали тъкмо заради това съществуват ЕмОт? За да рискуват и да са готови да пожертват живота си за защитата на Ем пирей!

— Да дадат живота си в битка — да, господин Върховен сенатор — отговори Рошманов. — Но не и да го пожертват за нищо.

— А откъде знаете, че ще бъде за нищо? — контрира Форсайт. Смътно усещаше, че повишава тон, но точно в момента не му пукаше. — Как можете да знаете, без да сте се опитали?

— Сър, ако само погледнете размерите на онова нещо…

— Добре, голямо е — озъби се Форсайт. — И какво от това? Винаги ли сте готови да се откажете и да се предадете, само защото сте уверени, че не можете да победите?

Пирбазари го дърпаше за ръкава. Форсайт гневно измъкна ръката си.

— Чуйте ме, генерале. Ще атакувате, и ще атакувате още сега! Обърнете корабите и го ударете.

— Съжалявам, господин Върховен сенатор — с леден глас отвърна Рошманов. — Това е работа на ЕмОт и решението зависи от ЕмОт. Няма да наредя на своите хора да жертват живота си напразно.

— Генерале…

— Сър! — настоятелно каза Пирбазари и го дръпна още по-силно за ръкава. Форсайт го погледна свирепо…

И онова, което видя, го накара да спре. Пирбазари го гледаше с присвити очи и леко отворена уста. Мускулите на гърлото му бяха обтегнати. Гледаше го така, сякаш вижда непознат.

— Сър — дрезгаво прошепна той и направи лек знак с глава.

Форсайт с усилие откъсна поглед от него и се огледа.

Всички бяха вперили погледи в него. Всички. Всички правителствени лица го зяпаха втрещено, невярващо или направо уплашено.

И внезапно усети, че не всички гледат точно в лицето му. Някои смутено гледаха към гърдите му, където проблясваше ангелският медальон.

Всъщност фалшивият ангелски медальон.

Бавно, с върховно усилие, Форсайт свали телефона. Пирбазари побърза да го вземе и да го прибере.

— Всичко е наред, сър — каза той. — Това е просто оттегляне. Не означава, че сме загубили войната.

Форсайт пое дълбоко дъх и издиша на пресекулки.

— Зная — каза той. Гласът му вече беше поставен под контрол. — След колко време ще стигнат дотук?

— От такова разстояние? — Пирбазари погледна към екрана. — За по-малко от ден, ако се напрегнат с всички сили. За не повече от три, ако нямат особена причина да бързат.

— Имат — мрачно каза Форсайт. — Вярвай ми.

— Ще знаем със сигурност след около час, в зависимост каква траектория изберат. — Пирбазари се поколеба. — Което поражда въпроса как ще огласим ставащото.

Форсайт погледна към екрана.

— Няма да го огласяваме.

Из залата се разнесе шепот.

— Сър, не мисля, че можем да го направим — предпазливо каза Пирбазари. — Искам да кажа, всички от ЕмОт вече знаят…

— ЕмОт би трябвало и да знаят как да си държат устата затворени — прекъсна го Форсайт. — Ако действаме бързо, ще можем да блокираме всички канали от орбиталните станции и научните платформи.

— А какво ще кажем, когато това нещо увисне над главите ни? — обади се някой. — Стига, господин Върховен сенатор, бъдете реалист. Трябва да ги предупредим.

— Аз съм реалист — отсече Форсайт. — И съм на мнение, че ако съобщим сега, ще предизвикаме паника из цялата планета.

— Хората имат право да знаят — възрази другият.

— И какво ще стане? — попита Форсайт. — Какво ще започне да прави всеки през оставащите дванадесет или двадесет часа? Ще грабне пушка и ще се прицели в небето? Ще хвърли семейството си в някое такси и ще се опита да се измъкне извън града? Наистина ли смятате, че подобен хаос ще доведе до нещо добро?

— Може би господин Върховният сенатор е загрижен за собственото си измъкване — обади се друг глас.

Форсайт дори не си направи труда да се обърне към него.

— Ще направим всичко по силите си, за да подготвим подходящ военен отпор срещу нашествениците — тихо каза той. — Всичко, което може да събере ЕмОт, ще очаква тяхното пристигане. Всичко. Не искам нито един човек от ЕмОт да се отвлича, за да контролира тълпи или да предотвратява погроми. — Той отново погледна Пирбазари. — Нищо не може да се направи, за да се помогне на хората. Поне ще прекарат една последна спокойна нощ.

Пирбазари нервно облиза устни.

— Да, сър.

Не беше особено щастлив от подобно решение, Форсайт го знаеше. Но също така можеше да каже, че помощникът му разбира, че решението е разумно.

— Вярвам, че искате колкото се може по-скоро да отидете в Генералния щаб и да наглеждате подготовката на защитата — продължи Пирбазари. — Но точно в момента имате посетител в офиса.

Трябваше му секунда, докато разбере за какво става дума. Да — Пирбазари трябваше да доведе Коста от болницата. В цялата бъркотия Форсайт съвсем беше забравил за него.

— Да. Разбира се.

Понечи да тръгне към вратата, но внезапно една мисъл го накара да се обърне.

— Какво стана с Номер Четири? — попита той, докато се опитваше да го открие на екрана.

— На път към Сераф заедно с останалите — каза Пирбазари. — Мирските изтребители прекратиха атаките си веднага щом започнахме да отстъпваме.

— Изтребителите нямат значение — намръщи се Форсайт. — Ами последната ракета?

— Самоунищожи се — отговори Пирбазари. — Няколко секунди след като „Комитаджи“ унищожи катапулта на Номер Две.

Форсайт сви устни.

— Предполагам, че не желаят да повреждат повече военни трофеи, отколкото им е нужно.

— Да, сър, най-вероятно сте прав — съгласи се Пирбазари. — Ще тръгваме ли?

Форсайт мълчаливо го последва през тълпата, измъчван от горчивина и чувство за вина. Може би Пирбазари вярваше в тези приказки за алчността на Мира. Както сигурно и всички наоколо. А може би наистина беше вярно.

Но не можеше да не си даде трезво сметка, че докато той беше готов да заповяда на собствените си хора да се хвърлят в една самоубийствена атака, мирският командващ съвсем преднамерено беше унищожил една от собствените си ракети, вместо да погуби емпирейски живот.

А онзи командващ дори не носеше ангел. Какво говореше това за ангелите?

И най-вече за самия Форсайт?