Ангелиада

33.

— ПВП до катапулта — пет минути — обяви Камбъл.

— Скоростта намалена на двадесет и едно-сто. Изглежда, сме получили малко гравитационно ускорение.

— Прието — каза Леши, като хвърли поглед върху собствения си пулт. — Всичко беше готово, всички системи — в изправност. През последните два дни „Комитаджи“ следваше стандартен курс към отдалечения катапулт, с константно ускорение през първата половина на пътя и със същото забавяне — през втората. Опитваше се да изпревари по-бавния космически лайнер.

Беше дълга и трудна надпревара, в която победителят щеше да бъде излъчен след фотофиниш. Но Леши беше проверил всички числа и „Комитаджи“ щеше да спечели.

— Комодор Леши!

Леши потисна първите думи, които му дойдоха наум.

— Да, господин Телторст?

— Какво става тук, за Бога? — озъби се Адюторът, докато тромаво се мъчеше да спре в ниската гравитация на бавно въртящия се „Комитаджи“. — Трябва да бързаме към катапулта.

— Точно това правим. Нашето ПВП е след по-малко от пет минути.

— Тогава защо сме в режим на свободен полет? — настоя Телторст. — Относителната ни скорост спрямо катапулта — той хвърли бърз поглед към пулта на Леши — е над две хиляди километра в час. Трябва да забавяме — трябва да забавяме през цялото време! — Той обвинително сръга с пръст тактическия дисплей. — Сега сме прекалено близко. Вероятно не можем да убием достатъчно скорост.

— Не можем — съгласи се Леши. — А и нямам подобно намерение.

— Нима? — ледено отбеляза Телторст. — Мога ли да запитам в такъв случай какви точно са вашите намерения? Да помахаме на станцията, докато профучаваме покрай нея ли?

Леши посочи тактическия дисплей.

— Космическият лайнер има ПВП до катапулта деветнадесет минути. При стандартен курс на ускорение и забавяне щяхме да пристигнем приблизително десет минути след него.

— Емпирейците вече знаят, че сме тук, комодор — рязко каза Телторст. — Пратиха куриерски кораб в системата, не помните ли?

— Всъщност цели два — поправи го Леши. — Вторият куриер попадна в мрежата преди около осем часа, докато вие спяхте.

Очите на Телторст се присвиха.

— Защо не ми е било съобщено?

— Не беше необходимо — каза Леши. — „Баланики“ го залови без никакви проблеми — също като първия. Капитан Хорвак в момента разпитва екипажа. Ако беше научил нещо, щеше да ми изпрати съобщение.

— А вие, разбира се, да го препратите на мен?

— Разбира се. — Леши сви устни. — Не се безпокойте, вторият кораб също е заловен, без да му бъдат нанесени повреди — не се стърпя да добави той.

Известно време Телторст просто го гледаше.

— Да подминем засега този въпрос, комодор. Вие трябва да ме държите изцяло — изцяло — в течение за всички аспекти на тази операция. Но засега ще оставим този въпрос — той отново сръга тактическия дисплей. — Онона, което няма да подминем, е, че цялата тази гоненица е разхищение от самото начало. Разхищение на време и на гориво, каквото не можем да си позволим. Не струва и пукнат грош, ако този лайнер се измъкне. А сега се оказва, че дори не възнамерявате да спечелите този пукнат грош.

— Тъкмо напротив. Може и да има голямо значение. А лайнерът няма да се измъкне.

— Нима? — Телторст погледна основния дисплей, който сега изобразяваше носещия се към кърмата им катапулт. — Тогава по-добре се пригответе да им помахате още по-усърдно. Защото след няколко минути за първи и последен път ще го видите отблизо.

— Запознат съм със сроковете, благодаря — каза Леши. — СтаТО?

— Всичко е на линия, господин комодор — бодро докладва Камбъл. — Дългите тръби са готови за изстрелване.

— Дългите тръби? — повтори Телторст с изражение, сякаш някой току-що го е ударил през лицето. — Ще хабите ядрени ракети срещу един космически лайнер?

— Едва ли — леко се подсмихна Леши. — Ядрените ракети не са единствените неща на един боен кораб, които могат да се изстрелват през дългите тръби.

На лицето на Телторст вече бе изписано пълно объркване.

— За какво става дума, по дяволите?

— Просто гледайте — посъветва го Леши. Таймерът отброи до нула. — Изтребители — старт!

Изстрелващите електромагнити се активираха и от тръбите по дължината на кораба се разнесе глух рев, който по-скоро можеше да се усети, отколкото да се чуе. Леши мислено си представи изтребителите, понесли се по магнитната вълна, да се ускоряват през сърцевината на „Комитаджи“ до убийствените десет g и да излитат от носа на кораба с две хиляди и сто километра в час.

Всъщност излетяха със скорост двадесет и едно-сто спрямо „Комитаджи“. И тъй като „Комитаджи“ летеше със същата скорост назад, изтребителите увиснаха неподвижно между катапулта и приближаващия космически лайнер.

— Пълно спиране — нареди Леши. — Изтребители?

— Заемат позиции за прехващане — докладва командващият изтребителите офицер, докато двигателите на „Комитаджи“ разтърсваха командната зала.

— Лазерите на катапулта откриват огън — извести Камбъл с известно презрение. — Приличат на лазери за елементарна метеоритна защита. Жалка гледка.

— Но са достатъчно мощни, за да нанесат щети — не пропусна да се намеси Телторст. — Изтребителите също не са евтини.

— Наредете на изтребителите да вземат всички възможни предпазни мерки — каза Леши. Майната му на Телторст и вездесъщите му пари. Не искаше да губи първокласни пилоти. — Имаме достатъчно време да се справим със защитата на катапулта, след като спрем и се върнем до станцията.

— И после? — предизвикателно попита Телторст.

Леши се усмихна.

— После мога и да ви дам печалбата си от един пукнат грош.

— Изключихме всички мрежи с изключение на тази. — Генерал Ахмед посочи едно петънце на тактическия дисплей. — Така ще се наложи да защитаваме само една входна точка. Разрушителите ни са разгърнати по съответния начин — той кимна към зелените триъгълници, висящи над всеки от четирите катапултиращи кораба — зедно с поддържащи кораби и изтребители. Стандартна тройна защита, способна да устои достатъчно дълго, за да успеем да изхвърлим всеки нашественик.

— А ловните мрежи на Сераф и Централата? — попита Пирбазари.

— Свързани са само помежду си — отговори Ахмед. — Изобщо не влизат в сметките.

— Това не ми харесва — поклати глава Форсайт.

Ахмед учтиво вдигна вежди.

— Извинете, господин Върховен сенатор?

— Стандартният подход на сдържане може и да е подходящ срещу отделни мирски военни сондирания — каза Форсайт и посочи схемата. — Но в случая става въпрос за нахлуване. Мирът може и да реши да не играе по вашите правила.

Пирбазари прочисти гърлото си.

— Не става въпрос за игри, сър. Мрежите са единственият път към системата. Ако не успеят да се измъкнат от мрежата навреме, ще бъдат изхвърлени. Нищо не могат да направят.

— Тогава как успяха да се справят с Лорелей? — възрази Форсайт. — Защото те са там, Зар. Куриерът, който изпратихме, не отговаря вече двадесет часа. Колко време е необходимо да се сглоби един скоростен катапулт?

Пирбазари сви устни.

— Десет часа — призна той. — Най-много дванадесет.

— Значи са имали достатъчно време да се огледат и да напишат доклада си. Щом не се обаждат, значи някой им е затворил устата. Имаш ли други кандидати в списъка освен Мира?

— Моите уважения, господин Върховен сенатор — любезно се намеси Ахмед, — но какво повече искате от нас?

— Като за начало, защо не започнете да въоръжавате ловните кораби? — Форсайт извика друг списък. — Имат най-добрата броня в цял Емпирей.

— Но са проектирани за райони с висока радиация, сър, а не за битки — възрази Пирбазари. — Мирските лазери и плазмените оръдия може и да не им направят нищо, но не бих разчитал на същия ефект срещу експлозиви.

— Глупости — отсече Форсайт. — Експлозивите са просто висока енергия в силно ограничено пространство. Всяка нещо, способно да оцелее сред лъченията на Ангелиада, ще се справи с няколко бойни глави. Сложете им малки оръжия на борда и ще разполагаме с още една отбранителна линия.

Ахмед и Пирбазари се спогледаха.

— Сър… — колебливо започна Пирбазари.

— Какво? — рязко се извърна Форсайт, като местеше поглед от единия към другия. — Не ви харесва идеята ди бъдем подготвени ли?

— Не е това, сър — каза Пирбазари. — Просто… просто и двамата сме на мнение, че малко преувеличавате.

Форсайт пое дълбоко дъх и се приготви да изстреля една ехидна забележка, подобно на ракета от силоз.

Но когато погледна отново Ахмед, усети как кръвта му се смразява.

Беше забравил, че би трябвало да носи ангел.

Забележката и безсилният му гняв изчезнаха във внезапния пристъп на паника, когато погледът му се плъзна по медальона около шията на Ахмед. Това беше много лошо подхлъзване. Може би фатално. От носещите ангели политици не се очакваше толкова бързо да започнат да защитават насилието, пък било то и като средство за самозащита. Те бяха кротки, спокойни и уверени — три качества, които Форсайт определено не показваше в този момент. Ако Ахмед заподозреше — ако настоеше Върховният сенатор да предостави медальона си за обстоен преглед — с Форсайт бе свършено. Щеше да последва скандал и отстраняване от поста му, а вероятно и съдебно преследване.

И в разгара на всичко това Мирът щеше да нахлуе с корабите си в Емпирей и да го унищожи.

— Какво искаш да кажеш? — напрегнато попита той.

— Искам да кажа, че знаем каква е мирската гледна точка — отговори Пирбазари. — За тях всичко е или печалба, или загуба. Дори и да успеят по някакъв начин да преодолеят защитата и катапултиращите кораби, надали ще си позволят да опустошат Сераф.

— Което означава, че каквото и да стане, разполагаме с време — добави Ахмед. — Време за преговори и политически маневри. — Погледът му се стрелна към медальона на Форсайт. — Или за битки, ако се наложи.

— Предполагам — промърмори Форсайт, като внимателно наблюдаваше лицето му. Но дори да се беше сетил, лицето на Ахмед не показваше нищо. — Е, тогава ще оставя нещата във ваши ръце.

— Мисля, че това би било най-добре, господин Върховен сенатор — съгласи се Ахмед облекчено. Очевидно дори за генерал от ЕмОт беше трудно да се изправи лице в лице в равностойна битка срещу един Върховен сенатор.

Което означаваше, че Форсайт може би наистина е преувеличил. Не за мирското нападение естествено, а за възможността Ахмед да е заподозрял, че не носи ангел. Умствената нагласа, дело на неговия собствен ангел, би могла дори да работи в полза на Форсайт — да прави подобно подозрение недопустимо.

— Добре, тогава най-добре да ви оставя на мира. — Форсайт се отдалечи от дисплея и протегна ръка на Ахмед. — Незабавно ме уведомете, ако има някакви новини.

— Непременно, господин Върховен сенатор — обеща Ахмед. — Не се безпокойте, сър. Доста по-костелив орех сме, отколкото си мисли Мирът.

„Надявам се да е така — мислеше си Форсайт, докато двамата с Пирбазари напускаха сградата. — Искрено се надявам.“

— Почти свърших. — Джайаси надникна над кутията, която затваряше. — А ти?

— Също — каза Коста и отново провери дали предпазната пяна е обхванала от всички страни чувствителния спектрометър, преди да затвори капака на контейнера. — Просто не вярвам, че успяхме да съберем всичко необходимо.

— Показва какво означава да си прибран човек — насмешливо отбеляза Джайаси, постави кутията върху останалите и се зае с последните закопчалки. — Добре. Готов съм.

Стовари се на стола до купчината оборудване и започна енергично да си прави вятър с ръка. Жестът беше необичаен за Джайаси. Коста никога не го бе забелязвал да прави така.

И тъй като беше достатъчно необичаен, за да привлече цялото му внимание, забеляза как той бегло, почти крадешком поглежда към китката си.

Към часовника си.

Коста се наведе над контейнера си, внезапно обзет от несигурност. Разбира се, действието му можеше да е и съвсем невинно. Може би Джайаси просто се чудеше колко време са работили или колко е минало от обедната почивка.

Но можеше да бъде и също толкова подозрително, подобно на параноичен кошмар. Половината от оборудването около тях беше измъкнато незаконно, безсрамно заето или наполовина откраднато от лаборатории, в които нито Коста, нито Джайаси имаха някаква причина дм влизат.

Джайаси не се възпротиви на техния малък личен лов. Всъщност даже доста ентусиазирано се включи в него и с бодро настървение се впусна в търсенето на различните уреди. Толкова бодро и настървено, че в някои моменти Коста дори се замисляше на шега дали да не му издаде диплома за професионален крадец.

Проблемът беше, че Язон Джайаси бе прекарал доста време с ангели.

Дали очакваше някого? Полицията или хора от контрашпионажа на Емпирейските служби за сигурност? Дали не им помагаше да хванат Коста на местопрестъплението?

Или Коста просто го мъчеха угризения на съвестта? Той също беше прекарал доста време сред ангели.

Вдигна контейнера и го постави на мястото му.

— Готово. Вече можем да повикаме транспикап и да започнем пренасянето.

— Да — каза Джайаси, без да помръдне от мястото си. — Как върви ремонтът?

— По-добре от очакваното. — По кожата на Коста преминаха неприятни тръпки. Джайаси не можеше да е чак толкова уморен. Значи протакаше и чакаше нещо. — Чандрис има дарбата да кара хората да правят каквото иска.

— Не се и съмнявам. Кога ще приключат?

— Утре по някое време — каза Коста. — Днес следобед трябва да вземе платежното нареждане.

— Ти така и не ми каза по какъв начин е успяла да го измъкне.

— Тя така и не ми каза как е успяла — възрази Коста. — Но Орнина провери фирмата след като Тумес ми се обади. Бизнесът ѝ е съвсем законен, дори планът на Чандрис да не е бил такъв. Хайде, дай да разкараме това оттук.

Лицето на Джайаси трепна.

— Ами всъщност…

Изглежда, нямаше намерение да довърши изречението. А и стана така, че не се оказа и нужно.

Вратата се отвори. Коста се обърна към нея и плъзна ръка в джоба си, преди със закъснение да се сети, че е дал зашеметителя на Ханан.

— Здравейте, господин Коста. — Директор Подолак пристъпи в стаята. — Виждам, че сте зает.

Директор Подолак! По-лошо и от полицията. По-лошо дори от Службата за сигурност. Срещу тях би могъл да се съпротивлява, може би дори с известен успех.

Но не и срещу Подолак. Не и срещу жената, която бе направила толкова много неща за него през последните няколко месеца. Жената, която всеотдайно подкрепяше всяка негова крачка.

Жената, която му вярваше.

— Учудена съм, че все още е останало нещо от института — сухо отбеляза Подолак, като хвърли поглед към купчината апаратура. Несъмнено правеше и мислена инвентаризация — сигурно знаеше с колко точно епруветки и маркери разполага всяка лаборатория. — Сякаш половината от него е събрана тук.

— Трябва да проведа един експеримент — каза Коста. За негово учудване, гласът му бе съвсем ясен и той изобщо не се запъна. Нищо общо с непохватния, лесно податлив на паника шпионин аматьор, какъвто беше в началото. — Кредитната ми линия е все още блокирана. Не исках да губим време да заобикаляме всички бюрократични спънки.

— Разбирам. — Подолак отмести погледа си към Джайаси. — Господин Джайаси, бихте ли ни извинили за момент?

Без да каже нито дума, Джайаси стана, хвърли за последен път поглед към Коста и излезе.

— Много ме разочаровахте, господин Коста — отбеляза Подолак, докато се настаняваше в току-що освободения стол. — Мислех си, че вече трябва да сте разбрали, че при подобни проблеми бихте могли да се обърнете към мен.

— Да, зная. — Коста се чувстваше ужасно засрамен. Не можеше да открие нито следа от гняв в гласа ѝ, но в тихото ѝ спокойствие се долавяше и зрънце обида. — Не исках да ви забърквам. Идеята беше моя. Рискът също. Не исках никой да си навлече неприятности, ако се окаже, че греша.

— А господин Джайаси?

— Включително и него, но той настояваше… — Коста разпери ръце. — А пък и вече знаеше.

— За онази ваша теория, че Ангелиада се е превърнала в средоточие на злото?

Коста направи кисела физиономия. Естествено Джайаси бе издрънкал всичко.

— Зная, че звучи безумно — призна той. — Но вече открих признаци, че нещо в или близо до Ангелиада оказва разрушително влияние върху ангелите.

— Но без сигурно доказателство?

Коста си помисли за ангела на Дейвий и за обещанието да запази съществуването му в тайна.

— Не, нищо, което да мога да използвам. Точно затова ми е нужно цялото това оборудване. Да се опитам да открия антиангел, еквивалентния квант на злото.

Подолак поклати глава.

— Няма кванти на злото — тихо произнесе тя. — Както самите ангели не са кванти на доброто.

Коста се намръщи.

— Мислех, че теорията „Акчаа“ се радва на голяма популярност на това място.

— Популярността ѝ не е означава, че е вярна — каза Подолак. — Не зная какво представляват ангелите, нито пък по какъв точно начин влияят на хората, които се намират в контакт с тях. Но идеята, че са градивните частици на нещо толкова смътно и неопределимо като понятието „добро“, просто не върши работа.

— Защо?

— Защото те всъщност не карат хората да вършат добри дела — каза Подолак. — Не винаги.

Коста внимателно се вгледа в лицето ѝ. Погледът на Подолак беше спокоен, но в ъгълчетата на устата ѝ се долавяше напрежение.

— Какво е онова, което останалите не знаят? — предпазливо попита Коста.

Устните ѝ се напрегнаха още повече.

— Че през последните десет години, въпреки че ангелската програма вече бе напълно установена, не по-малко от седем Върховни сенатори са били уличени в присвояване, измама или злоупотреба с власт.

Коста усети как челюстта му увисва. Изобщо не бе предполагал, че тя ще му каже такава очевидна тайна.

— Шегувате ли се?

— За същия този срок — продължи тя — най-малко петдесет други носещи ангели лица са прекрачили границите на закона.

— И сте успели да запазите всичко това в тайна?

— Върховният сенат успяваше много умело да прикрие проблемите — каза тя. — И усилията бяха съвсем оправдани — оказа се, че повечето от замесените хора са имали сериозни умствени или емоционални проблеми, които са успели да прикрият по един или друг начин.

— Дори така да е — протестира Коста. — Нима хората нямат право да го знаят?

— Имат — призна тя. — И ако зависеше от мен, щяха да го знаят.

— Тогава от кого зависи? От Върховния сенат ли?

— Дори повечето от Върховните сенатори са в неведение. Запознати са само лидерите му, както и някои висши офицери от ЕмОт. Според тях седем случая трудно могат да се нарекат катастрофален провал.

Коста изсумтя.

— Най-вероятно просто се крият, след като са говорили на хората през всичките тези години колко благотворно влияят ангелите.

— Не, не съм съгласна — каза Подолак. — Проблемът е, че ангелите наистина действат, поне в повечето случай. Благодарение на тях Върховният сенат работи по-гладко и ефикасно, а и нивото на престъпност се понижи драстично.

— Колко драстично?

— Много. За двадесет години преди въвеждането на ангелите над сто Върховни сенатори са били подведени под отговорност, порицани или отстранени от постовете им заради незаконни деяния.

— Наистина драстично — съгласи се Коста.

— Същите резултати са валидни за ЕмОт и за местните правителства. Вече можете да разберете доводите им да не се вдига шум точно сега.

— Но вие не сте съгласна с тях.

Подолак въздъхна.

— Прав сте, ангелите карат хората да се чувстват в безопасност. Проблемът е обаче, че се чувстват прекалено много в безопасност. Обичайната бдителност, която хората трябва да проявяват при избирането на свои представители, е приспана, ако не и напълно елиминирана. Дори и да работеха перфектно, само този ефект не е никак здравословен. Всъщност в този си вид е направо опасен за обществото.

Коста усети, че нещо го стяга за гърлото.

— Да не говорим за Мира. Единствената причина, поради която непрекъснато ни притискат, е, че Върховният сенат ги е убедил напълно, че ангелите представляват непреодолима чуждопланетна инвазия.

— Може би. И все пак, ако не беше този предлог, щеше да се намери някакъв друг. Мирът просто обича да завладява.

Коста огледа купчината оборудване и попита:

— И какво искате да направя?

— Онова, което би искал всеки добър учен — каза Подолак. — Да намерите истината.

— А след това?

— Да оставите политическите и социалните проблеми да си намерят мястото. — Подолак се изправи. — Добре. Предполагам, че двамата с господин Джайаси трябва да тръгвате. За съжаление, нито един от двама ви не може да излезе с толкова много оборудване наведнъж. — Тя леко се усмихна. — Което означава, че ще трябва да ви изпратя до изхода. Най-добре повикайте количките за багаж. Ще ви потрябват.