Ангелиада

42.

— Моментът настъпи, комодор. — Погледът на Телторст беше прикован в Леши, а гласът му бе доста по силен от необходимото. — Ако ще пращате изтребители да предпазят „Комитаджи“, трябва да го направите сега.

— Благодаря, господин Телторст — каза Леши. Мъчеше се да прикрие отвращението си. Колкото до него, той беше взел решението преди няколко часа. Заявлението на Телторст не представляваше нищо друго освен патетично предизвикателство, опит да спечели точки в очите на командния състав с оглед на предстоящия удар. Кой от тях би оспорил нещо, което ще осигури безопасността на „Комитаджи“?

Но Леши нямаше никакво намерение да играе играта на Телторст. Още не. Обичайната военна процедура и простата бойна етика изискваха първо да се даде възможност на Сераф да се предаде.

— Отворете комуникационен канал към планетата. Предаване на всички честоти.

Свързочният офицер кимна енергично.

— Каналът отворен, господин комодор.

— Говори комодор Варс Леши от мирски кораб „Комитаджи“ — твърдо започна той, сякаш емпирейците вече не се бяха сетили. — Обявявам, че системата Сераф трябва да се върне под юрисдикцията на Земята и Мира. Призовавам ви да оттеглите военните си сили на повърхността на планетата и да бъдете готови да предадете цивилното управление и инфраструктурата под мое командване.

Направи пауза, но единственият отговор бе тишината.

— Ако не се подчините, имам заповед да установя контрол над системата, като използвам цялата необходима за това сила — продължи той. Веждите на Телторст подскочиха при думата „заповед“, но Адюторът не каза нищо. — Имате на разположение десет минути. След това ще предприема всички действия, които намеря за необходими.

Изключи микрофона.

— Засечете десет минути.

— Слушам, сър.

— Много благородно — изсумтя Телторст. — Не очаквате просто да се предадат, нали?

— По-добре се молете да го направят — каза Леши. — Ако решат да се бият, плячката за вашите приятели — грабителите в Съвета — ще е много по-малка.

Очите на Телторст блеснаха.

— Как смеете да говорите по такъв начин за Адюторите? И как смеете да заявявате, че сте имали заповед да дойдете тук? Това не е нищо друго освен безсрамен опит да си спечелите слава. Тук, в разгара на…

— „Комитаджи“, говори Върховен сенатор Аркин Форсайт от Лорелей — прогърмя дълбок глас от десетките високоговорители на командната зала. — Какви са условията ви за капитулация?

— Пълна и безусловна, разбира се — обади се Телторст преди Леши да успее да отговори. — Незабавно оттеглете бойните си кораби…

— Говори комодор Леши, господин Върховен сенатор — прекъсна го Леши. — Погрешно разбирате целта, поради която сме тук. Не става дума за капитулация, а за връщане на отделилите се колонии в семейството на Мира.

— Чудесно решение, биха казали някои — коментира Върховният сенатор.

— Може би. Както и да е, това е самата истина. След вашето приемане незабавно ще получите същите права и привилегии, които има всеки друг свят и човек в Мира.

— И същите задължения, предполагам?

— Не съществуват права без съответните задължения — напомни му Леши.

— Да, разбира се — каза Форсайт. — Бих искал да обсъдим подробностите преди да вземем окончателно решение.

— За какви решения изобщо става въпрос? — с цялото си презрение се намеси Телторст. — Вашите сили си недостатъчни…

Леши рязко даде знак на свързочния офицер и микрофонът на Телторст моментално беше изключен.

— Комодор…

Леши го прекъсна с яростен поглед.

— Моите извинения, господин Върховен сенатор. С готовност ще обсъдя подробностите с вас. Ще допусна до „Комитаджи“ невъоръжена совалка с вас, един пилот и не повече от двама ваши спътници. Ескорт от изтребители ще ви насочи към съответния док.

— А след това?

Леши твърдо се усмихна.

— Независимо от изхода на преговорите и независимо от вашето решение, вие и вашите спътници ще бъдете върнати невредими на Сераф преди да бъде предприето каквото и да било ответно действие от наша страна. Имате думата ми.

— Съгласен съм, господин комодор — последва отговорът след съвсем кратка пауза. — Ще пристигна след час.

— Очаквам с нетърпение срещата ни, господин Върховен сенатор — каза Леши. — Край на връзката.

Направи знак на свързочния офицер и микрофонът се изключи.

— Разбирате ли що за идиотщина направихте! — почервенял от ярост викна Телторст. — Той знае какви са правата и задълженията — изложихме ги пред тях месеци преди да затворят системите си за нас. Единствената му цел е да протака, да спечели още време за подготовка.

— Подготовка на какво? Не разполагат с нищо, което да има и най-малък шанс срещу нас.

— Може би очакват подкрепления — рязко каза Телторст. — Ако не сте забравили, има още четири емпирейски системи с бойни кораби!

Леши поклати глава.

— Няма да има никакви подкрепления. Вече знаят, че сме тук, или най-малкото го подозират, и всяка система се мъчи да подготви собствената си отбрана. Никой не разполага със свободни кораби или войници, които да изпрати на помощ на другите.

— Значи просто ще позволите на този Върховен сенатор да ви манипулира да спрете атаката?

— Ще се опитам да го убедя да приеме бъдещето на този свят — поправи го Леши. — Ако това не ви харесва, не е необходимо да участвате в преговорите.

— О, ще участвам — спокойно обеща Телторст. — Не бих изпуснал нито дума от тях. Нито дума.

Седяха един до друг вече двадесет минути, всеки съсредоточил се върху собственото си четиво. Чандрис най-сетне приключи със своето ръководство и вдигна глава.

Гама-пращенето бе станало по-силно. Много по-силно.

Като се движеше безшумно, за да не пречи на Коста, тя стана и отиде до навигационния пулт. На монитора Ангелиада изглеждаше по-ярка и по-свирепа от всякога, но това пак би могло да се окаже оптическа илюзия. Тя седна пред пулта и извика някои данни.

Не беше илюзия. Ангелиада наистина се приближаваше.

Опасно бързо.

Чандрис преглътна болезнено, насили треперещите си пръсти да заработят и стартира програмата за проекция. Коста очакваше, че ще са им нужни общо два часа, за да могат да изхвърлят Ангелиада от системата. Значи още час и четиридесет минути. Въпросът беше дали разполагат с тези сто минути.

Компютърната екстраполация бе бърза, точна и недвусмислена. Не разполагаха със сто минути.

А точно със седемдесет.

Тя провери резултата още веднъж, и още веднъж.

Но всеки път проекцията беше една и съща. Много преди да могат да направят първата си стъпка, всичко щеше да свърши.

Погледна Коста. Той можеше да избяга, след като двамата с Ханан го измъкнаха от офиса на Форсайт. Можеше да изчезне в Шикари Сити или някъде извън града и да изчака приятелите си от Мира да пристигнат. А те много скоро щяха да го направят.

Но вместо това той бе рискувал всичко, за да дойде тук. Бе рискувал живота си, за да се опита да помогне нн хората на Сераф. Как да му каже, че жертвата му е безсмислена?

Внезапно, сякаш усетил мислите ѝ — или просто бе забелязал отсъствието ѝ — Коста рязко вдигна глава.

— Чандрис? — извика той през шума. Завъртя стола си към нея… и от изражението му Чандрис разбра, че вече се е сетил. — Ангелиада?

— Приближава се бързо. Компютърът предвижда час и четиридесет минути до сблъсъка. Но тридесет минути преди това радиацията ще ни довърши дори през защитата на Централата.

Устните му трепнаха.

— Сигурна ли си?

— Проверих резултатите три пъти. Разполагаме точно със седемдесет минути. Докъде стигна с четенето?

— Не върви достатъчно бързо — каза той. — Имам още половин час и става все по-ясно и по-ясно, че след това програмирането ще отнеме най-малко един час. Дори и двамата да се заемем с него.

— Значи всичко е свършено — каза спокойно Чандрис, или поне толкова спокойно, колкото можеше да изкрещи думите. — Хайде, да се връщаме на „Газела“.

— Не.

Тя въздъхна и отиде при него.

— Джерико, свърши се.

— Не, не е — решително повтори той. Погледът му трескаво шареше наоколо. — Можем да го направим. Трябва да го направим. Просто трябва да спечелим още време.

— Как? Това не ти е „Газела“, която може да надбяга онова нещо, стига да знаеш накъде да я подкараш. Това е космическа станция. Тя няма двигатели.

— Тогава трябва да намерим начин да забавим Ангелиада — каза Коста. — Да ѝ пуснем примамка…

В очите му се появи странен блясък.

— Изобщо не си го помисляй — предупреди го Чандрис. Стомахът ѝ се бе свил на топка. Нещо в погледа му ѝ напомняше за Ханан и Орнина с тяхната непоколебима решимост да бъдат благородни и жертвоготовни на всяка цена.

И ако тази цена включваше „Газела“…

— Освен това мога ли да отбележа, че „Газела“ е единственият ни билет за връщане? — попита тя.

— Зная. — Той пак завъртя стола си към пулта. — Има ли резервно гориво на борда? За совалки или кораби, които са закъсали?

— Ще проверя. — Чандрис седна до него и извика инвентарния списък и плана на станцията. — Джерико…

— Зная — каза Коста и се наведе над плана. — Довери ми се.

— Ами ако грешиш?

Дъхът му върху бузата ѝ беше топъл.

— Ще се помъча да намеря достатъчно време, за да се извиня.

Совалката беше подготвена, пилотът — избран и инструктиран. Форсайт преглеждаше информацията, с която разполагаше Емпирей за мирските закони и управление, когато се разнесе новината, че серафската ловна мрежа е изключена.

— Как така изключена? — намръщи се Форсайт. — Изрично наредих да се остави работеща.

— Твърдят, че командата е дошла от Централата. — Гласът на Пирбазари бе подчертано неутрален. Същият тон, който беше използвал преди час, с растящо безпокойство забеляза Форсайт. — Ангелиада е на двадесет и една светлинни минути оттук, което означава, че сигналът е бил пратен двадесет минути след пристигането им в мрежата. Като се вземе предвид времето за маневриране, скачване и прехвърляне в станцията, явно второто нещо, което са направили, е било да изключат мрежата на Сераф.

— Второто ли?

— Да — каза Пирбазари. — Първото е било да изключат мрежата при самата Централа. Според контролния център на катапулта сигналът е пристигнал няколко минути преди да се изключи собствената му мрежа.

— Още си мислиш, че съм сключил сделка с Коста, нали? — тихо каза Форсайт. — Чудесно. Тогава ми обясни какво печелят с изключването на мрежата тук?

— Не зная — безстрастно каза Пирбазари. — Но не зная също така какво печелят и с отиването си там. Знам само, че при пристигането си „Комитаджи“ унищожи една от основните мрежи на системата, а Коста изключи други две. Това съвпадение ли е?

— Той се мотае в института и около Ангелиада от месеци — възрази Форсайт. — Определено е наясно, че мрежите и катапултите са свързани само помежду си и нямат нищо общо с трафика към и от системата.

— Може би наистина знае. Може и да схваща бавно. — Лявата вежда на Пирбазари се вдигна. — А може би прави нещо друго, за което не зная.

— Ако е така, аз също не го зная — каза Форсайт. По челото му изби пот. Ясно си даваше сметка, че Пирбазари е само на половин крачка да наруши мълчанието, което сам си бе наложил, и да се разкрещи по всички уредби на ЕмОт.

Единствените неща, които все още го спираха, бяха липсата на доказателства и остатъците от лоялност, следствие на дългогодишната им съвместна работа. Но те нямаше да издържат още дълго.

— Господин Върховен сенатор? — повика го Рошманов от изхода. — Совалката ви е готова.

Пирбазари му махна в отговор.

— Добре. Да вървим.

Форсайт събра целия си кураж. Може би нямаше да издържат дори още тридесет секунди.

— Ти оставаш тук, Зар.

Пирбазари закопчаваше сакото си и гледаше надолу. После много бавно вдигна поглед.

— Какво?

— Ти сй бивш военен. Знаеш много за процедурите, персонала и тактиката на ЕмОт. Ако Леши се отрече от обещанието си, не можем да позволим да попаднеш в ръцете им.

— Ами вие? — настоятелно възрази Пирбазари. — Емпирейски Върховен сенатор?

— Зная много малко за военните дела и прекалено много за дипломатическия етикет — кисело каза Форсайт. — Нищо, което би им било от полза във военното им начинание.

— Това не е просто военно начинание — възрази Пирбазари. — Тази тяхна практика да поглъщат светове е колкото военна, толкова и политическа. А вие сте експерт по политическите въпроси.

Форсайт въздъхна.

— Какво искаш да кажа? Нали все някой трябва да иде.

Раменете на Пирбазари леко се свиха.

— Значи тръгвате сам?

— Не съм чак толкова храбър — каза Форсайт. — Ще взема Ронион.

— Ронион — повтори Пирбазари и отново го изгледа многозначително. — Интересен избор. Не мисля, че ще можем да събудим съчувствието на Мира.

— Нима мислиш, че той затова е все още с мен? — горчиво попита Форсайт. — От съчувствие?

— Преди не. Но тогава си мислех и че ви познавам. Сега… — Погледът на Пирбазари се спусна към медальона — Сега вече просто не знам какво да мисля.

— Тогава просто ми се довери.

— Винаги съм ви се доверявал. Винаги съм вярвал, че желаете единствено доброто за хората на Емпирей. — Той отново хвърли поглед към гърдите на Форсайт. — Сега не съм толкова сигурен.

— Това е единственото, което искам, Зар. — Сърцето му се свиваше. Сега, когато целият Емпирей заплашваше да се срути около тях, той внезапно разбра, че приятелството и лоялността на хората му са единственото, което му е останало. Единственото, което може би е останало на всички. — Повярвай ми. Дай ми само този последен шанс. Моля те.

Пирбазари пое дълбоко дъх.

— Предполагам, че нямам кой знае какъв избор, нали? Добре, господин Върховен сенатор. Просто… късмет.

Форсайт докосна ръката му.

— Скоро ще се върна — каза той и понечи да тръгне.

— Господин Върховен сенатор?

— Да? — обърна се Форсайт.

— Когато се върнете — меко каза Пирбазари, — ще си поговорим много обстойно за всичко това. Много обстойно.

— Съгласен — кимна Форсайт.

Натисна бутона на комуникатора, за да извика Ронион, и тръгна към чакащия го генерал Рошманов. Гърбът му бе неестествено скован.

Не, Ронион нямаше да дойде с него, за да се опита да изтръгне някакво съчувствие от ледените сърца на мирските нашественици. Но ако от тази конфронтация излезеше някое чудо, може би именно Ронион щеше да е онзи, който държи ключа.

Естествено Пирбазари не разбираше това. Но и Форсайт не би могъл да му обясни, че Ронион е човекът, който носи ангела.

А може би не бе необходимо да обяснява. Може би Пирбазари вече знаеше.

И докато крачеше след генерал Рошманов към совалката под горещото следобедно слънце, той мрачно си мечтаеше Емпирей и цялата вселена никога да не бяха чували за ангели.

— Сигурен ли сте? — запита Телторст с онзи глас, към който явно прибягваше винаги, когато подозираше, че някой се опитва да го лъже.

— Да, сър — отговори офицерът с тон на човек, стоящ много по-надолу в йерархията, за да си позволи да отговори на обидата. — Лъчът беше тесен и насочен, но се намираме достатъчно близо, за да го засечем. И разбира се, самите енергийни и шумови показатели потвърждават, че мрежата е изключена.

Телторст насочи яростния си поглед към Леши.

— А вие знаехте ли, че емпирейски кораб се е прехвърлил към Ангелиада? Защото аз със сигурност не бях уведомен.

— Наблюдавахме катапултирането преди приблизително четиридесет и пет минути — спокойно каза Леши. — Реших, че не е необходимо да ви уведомявам.

Погледът на Телторст стана убийствен.

— Може би сте забравили как стоят нещата на този кораб, комодор. Като Адютор на борда на „Комитаджи“, аз трябва да бъда информиран за всичко, което би могло да повлияе на задачата ни. Всичко. И аз решавам дали нещо си струва да се направи или не.

Леши го гледаше и се опитваше да разчете изкривеното му от гняв лице. Защо, по дяволите, Адюторът реагираше така бурно на нещо, което бе просто незначителна случка? Да, мрежите бяха изключени. Но при наличието на засечен сигнал Шифровъчният отдел бе в състояние да ги включи в който момент пожелае.

Освен ако Телторст не знаеше нещо, неизвестно на Леши. Нещо за Ангелиада? Или за кораба, който се бе отправил натам преди четиридесет и пет минути? Той имаше достъп до секретни комуникационни канали. Може би беше направил някаква тайна сделка с емпирейците?

Или тази демонстрация на сила беше просто първият залп на щурма му за командването на „Комитаджи“?

— Значи не сте забравили — рязко каза Телторст. — Така. Сега ще ми кажете съвсем ясно какво точно става.

— Какво имате предвид? — намръщи се Леши.

— Не се правете, че не знаете! — предупреди го Телторст. — Тайнствен кораб, за който не си заслужава да се спомене? И сега внезапно пътят към Ангелиада е отрязан?

Леши хвърли поглед към Камбъл и забеляза, че е съвсем объркан.

— Съжалявам, Адютор, но нямам представа за какво говорите.

Дълго време Телторст просто го гледаше. След това устните му се изкривиха в иронична усмивка.

— Много добре, комодор. Искате да играете на сигурно? Чудесно. Може би нашите гости ще проявят повече желание да говорят, когато пристигнат. — Той се изправи. — Ще чакам в заседателната зала. Съобщете ми, когато совалката на Върховния сенатор се скачи.

— Вие ще сте първият, който ще научи — увери го Леши.

Телторст отсечено кимна и без да каже нищо повече, стъпи на платформата и напусна балкона.

Леши погледна към Камбъл.

— Това пък какво беше?

Камбъл поклати глава и каза:

— Този човек е луд за връзване. Да не би да си мисли, че сте сключили някаква тайна сделка с емпирейците?

— Определено ще изглежда така — съгласи се Леши.