Ангелиада

38.

Двамата пазачи, поставени да охраняват Коста, бяха едри, с презрителни физиономии и определено не в настроение за разговори. Всъщност, като се изключеше едно нареждане да спре да се върти и да си затваря устата, нито един от тях не бе продумал нито дума, откакто Пирбазари забързано го закопча с белезниците за стола и тичешком излезе от стаята.

Така изминаха около два часа и Пирбазари най-после се появи отново.

С изненадващ спътник.

— Господин Коста — каза Върховен сенатор Форсайт. — Радвам се да ви видя пак. Предполагам, че сте се възстановили от раните си?

— Да, сър, почти — отговори Коста. Първоначалното облекчение бързо се смени с несигурност. Доколкото можеше да забележи, в изражението на Форсайт нямаше нищо приятелско, нито дори онова неясно другарство, което беше нормално да се очаква между двама души, изправяли се един до друг пред лицето на смъртта. Очите на Върховния сенатор бяха враждебни, бръчките по лицето му — резки. — Благодаря за загрижеността ви добави той.

— Моля — каза Форсайт. Отговорът бе формално учтив. Но тонът му бе леден и мрачен като зимно утро. — Зар, изведи охраната и изчакай отвън в приемната.

Пирбазари хвърли поглед към Коста.

— Сър, мога ли…

— Казах отвън.

Пирбазари за миг стисна устни. Но въпреки това направи знак на стражите и тримата напуснаха стаята.

Форсайт изчака вратата да се затвори. След това, без да бърза, отиде до бюрото си, отмести някакви листа и седна на края му с лице към Коста.

— Ето ви тук — каза най-после той, като отново впи враждебния си поглед в лицето му. — Като в някакъв трилър в тиха вечер, а?

Коста поклати глава.

— Съжалявам, но не ви разбирам.

— О, стига, господин Коста — студено отрони Форсайт. — Емпирейски Върховен сенатор… и мирски шпионин?

Коста сви устни. Трябваше да се досети.

— О. Това ли.

Нещо премина по лицето на Форсайт и остави върху него още по-твърди линии. Очевидно не беше напълно сигурен в думите си.

— Значи не го отричате.

— В никакъв случай — каза Коста. — Всъщност още преди два дни бях готов да се предам.

— Хайде де! — изсумтя Форсайт.

— Наистина — настоятелно каза Коста. — Не го направих единствено заради Ангелиада. Нещо става там, господин Върховен сенатор. Нещо много опасно. Трябва да открием какво, и то бързо. Преди да загинат още хора.

— Аха. — Форсайт скръсти ръце на гърдите си. — Значи много държите на живота на емпирейците, така ли?

Коста се намръщи. Нещо се вълнуваше под това лице, нещо много по-важно от простия факт, че е разконспириран един незначителен шпионин.

— Да, държа — каза той. — Не съм вашият типичен шпионин от трилърите, господин Върховен сенатор. Не бях изпратен тук да извършвам саботажи, да крада информация или нещо подобно. А да изучавам Ангелиада и ангелите. Това е всичко, с което съм се занимавал.

— Разбира се — язвително отбеляза Форсайт. — И предполагам, че в заповедите ви не се е споменавало нито дума за подготовка на военна операция.

— Не, нито дума — каза Коста. — Мирът вярва, че ангелите са извънземно нашествие… — Той млъкна. — Каква военна операция? Какво се е случило?

За един безкраен момент Форсайт просто го гледаше. После каза:

— Вие сте великолепен актьор, господин Коста. Или това, или наистина не знаете.

Стомахът на Коста се сви на студена твърда топка.

— Кажете. Моля ви.

Последва ново продължително мълчание. След това Форсайт се размърда.

— Добре. Загубихме всякаква връзка с Лорелей. Нещо е изключило всички комуникационни линии. И същото това нещо е погълнало два куриерски кораба. — Той мрачно се усмихна. — Кажете ми отново онова за извънземните нашественици.

— Лорелей — промърмори Коста и си спомни инфарктното си влизане в системата и прекалено големия астероид, в който бяха напъхали малкия му кораб. — Оттам проникнах в Емпирей. Скрит във вътрешността на фалшив астероид.

— Колко други имаше с вас?

Коста поклати глава.

— Казаха ми, че съм само аз. Но астероидът беше прекалено голям. Може да е имало… може да е имало и други.

— Само вашия астероид ли изхвърлиха?

— Пак ви повтарям — така ми казаха. Но всъщност не зная.

— С други думи, биха могли да оставят цял взвод командоси заедно с вас, а вие не сте усетили — мрачно заключи Форсайт. — Това ли твърдите?

— Нищо чудно — призна Коста. Парчетата от мозайката започнаха да се съединяват, но картината не беше от приятните. — Интересно. През последните месеци няколко пъти се чудех защо изобщо изпратиха мен. Не съм професионален шпионин, не знаех почти нищо за емпирейската култура и изобщо не ме бива в общуването с хората. А обучението ми продължи само няколко седмици.

— Тогава защо са ви изпратили?

Коста преглътна.

— Може би са очаквали да ме заловят бързо — каза той. — Вероятно са предполагали, че ако хванат един шпионин, това ще обясни присъствието на „Комитаджи“ в системата на Лорелей и ще разсеят всякакви подозрения.

— Докато останалите командоси успеят да превземат или унищожат мрежите?

— Не зная какви са били другите им планове.

Известно време Форсайт мълчеше.

— Предполагам, че наистина не знаете — накрая каза той. — Жертвеното агне не присъства на обсъждането на стратегията на вълците, нали?

На вратата колебливо се почука и Пирбазари пъхна главата си вътре.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, господин Върховен сенатор — каза той. — Но искахте да ви държа в течение със ставащото при Ангелиада.

— Казвай. — Форсайт не откъсваше поглед от Коста.

— Орбитата ѝ се е променила още повече. Последните изчисления показват, че след малко повече от четири дни ще постави под заплаха Централата.

— Четири дни? — намръщено повтори Форсайт. — Нали преди спомена за две седмици.

— Придвижила се е още навътре — обясни Пирбазари. — Това означава, че скоростта ѝ се е увеличила.

— Това също означава, че може да се придвижи прекалено навътре, за да представлява опасност — отбеляза Форсайт.

— Може би. А може би не. — Пирбазари беше неспокоен. — Въпросът е, че промяната в орбитата не е постоянна. Астрономите твърдят, че всъщност малко се е придвижила навън.

— Навън ли?

— Да, сър. Малко е трудно да се каже със сигурност — имало е ново радиационно изригване, което е объркало част от показанията на уредите им. Но са доста сигурни в преценката си.

— В каква посока е било изригването? — попита Коста.

— Не се намесвайте. — Форсайт го изгледа свирепо.

— Само си помислих, че ако изригването е насочено навътре към слънцето, то би могло да обясни движението навън — каза Коста. — Ангелиада може да се е научила как да фокусира лъчението си и да го използва като реактивен двигател.

Форсайт бавно се обърна към него.

— Какво искате да кажете с това „научила се е да фокусира лъчението си“?

— Едно особено подреждане на ангели показва сигурни черти на протоинтелект — каза Коста. — По-специално, показва резултантна крива на класическа Лантрилинова логическа верига. Можете да се убедите, като се запознаете с работата на Че Крюйров и доктор Фрашни в института.

— Какви ги говорите? — попита Пирбазари. — Какви са тези логически вериги?

— Някога се е смятало, че те са първата крачка към създаването на разумни компютри — обясни Коста. — Важното е, че група ангели показва определени признаци на разум. А през последните няколко години сте отнели хиляди ангели от Ангелиада. Ако сте оставили също толкова антиангели, следва, че…

— Момент — прекъсна го Форсайт. — Какви антиангели?

— Античастицата на ангела — каза Коста.

— Никога не съм чувал за тях.

— Никой не е. Но съм убеден, че съществуват. — Кос а направи знак с глава някъде към тавана. — И ако съм прав — ако антиангелите имат същия потенциал за разум като ангелите, — тогава самата Ангелиада може да е започнала да става разумна.

— Това е нелепо — възкликна Пирбазари. — Става дума за черна дупка, а не за двегодишно дете или добре обучено шимпанзе. Как е възможно да стане разумна?

— Зная, че звучи като лудост — призна Коста. — Но поведението на Ангелиада вече противоречи на всички известни теории за черните дупки. Тази промяна на орбитата е само поредният пример.

— И как смятате да го докажете? — попита Форсайт.

— На първо място, трябва да се докаже съществуването на антиангелите — каза Коста. — Събрах оборудване, с чиято помощ се надявам да ги засека и да уловя някой от тях. Докато правя това, екипът на доктор Фрашни трябва да се заеме с изучаването на по-големи групи ангели.

— Ясно — промърмори Форсайт. — Е, по втората част със сигурност ще ангажираме доктор Фрашни. Що се касае до първата… — той леко наклони глава настрани, — ще видим кого ще ни препоръча институтът.

Нещо стегна Коста за гърлото.

— Сър, вече съм подготвил оборудването. Ще са им необходими дни, за да могат да проектират и сглобят друга версия.

— Защо да не ползват вашето?

Коста се опита да махне с ръка, но белезниците не му позволиха.

— По-голямата част от плановете и процедурите са в главата ми. Нямах време да запиша нищо. Ще ми отнеме толкова време да разясня техниката на някой друг, колкото ако започнат от нулата.

— Тогава ще започнат от нулата — обяви Форсайт и се изправи. — Зар, всяко нещо по реда си. Обади се на ЕмОт да пратят транспортния кораб до Централата. Станцията разполага с три часа за евакуация.

— Да, сър — каза Пирбазари. Изражението му беше странно. — Сър, при дадените обстоятелства…

— Трябва да евакуираме станцията — настоя Форсайт. — Няма причина да не накараме и института да се задейства по въпроса.

Пирбазари направи кисела физиономия, но кимна.

— Добре. Да оставим ли включена мрежата на Централата?

— Да — каза Форсайт. — Както предлага господин Коста, може да се наложи да пратим някого да провери ситуацията.

— Господин Върховен сенатор, моля ви — тихо каза Коста. — Не можем да си позволим да губим време.

— Ще се погрижа да спомена това на директор Подолак — каза Форсайт. — Зар, като свършиш с това, заедно със стражите можеш да отведеш господин Коста във военния затвор на ЕмОт. Приключих с него.

— Да, сър.

Пирбазари излезе.

— Не е ли иронично — проговори Форсайт, наполовина на Коста, наполовина на самия себе си. — От месеци търся начин да спра разпространението на ангелите в Емпирей. Всъщност за известно време дори вярвах, че вашите проучвания могат да ми дадат ключа, който ми трябва.

Поклати глава.

— И вие ми давате този ключ. Точно в момента, когато Мирът започна своето нахлуване. Не е ли странно колко бързо могат да се сменят приоритетите?

Форсайт се изправи.

— Давам ви един шанс. Кажете ми кои са тайните поддръжници на Мира в Емпирей и ще помоля ЕмОт да проявят снизходителност към вас.

— Бих искал да зная, сър — каза Коста. — Бих искал тази война да не се беше случвала не по-малко от вас. Мога да ви кажа местоположението на автоматичната сонда на Лорелей, откъдето взех документите си. Но това е всичко, което ми е известно.

— Много лошо — отбеляза Форсайт. — При нормални обстоятелства съдът най-вероятно би се произнесъл за доживотен затвор. Но тъй като сме в състояние на война, предполагам, че присъдата ще бъде смърт.

Той се обърна и тръгна към вратата.

„Странно е — помисли си разсеяно Коста — да чуеш как произнасят смъртната ти присъда.“ Странно, защото точно в този момент животът му сякаш нямаше особено значение за него. Виждаше в мислите си как бясната фурия на Ангелиада се отклонява по невъзможен начин от орбитата си и заплашва ловните кораби и космическата станция.

А може би и самия Сераф.

Дали Ангелиада бе разумна? Данните на Крюйров недвусмислено сочеха в тази посока. Дали беше зло? Разполагаха единствено с реакцията на ужас на Ронион и убийствените атаки срещу ловните кораби. Но щом ангелите — дори повредените — предизвикваха добро, тогава какво би трябвало да правят антиангелите?

Нямаше никакви отговори. Но едно бе сигурно — че не разполагат с много време. Не и след като Ангелиада бе на четири дни от Централата. Не и с бюрократичните спънки, които неизбежно щяха да забавят намирането на каквито и да било решения, дори и да се докажеше съществуването на антиангелите.

Не и с военната машина на Мира, стоварила се върху Лорелей.

Никой в института нямаше да може да разработи нужната процедура достатъчно бързо. Нужно бе оборудването на Коста и ловният кораб на Дейвий. А той нямаше как да проведе експериментите си от килията на ЕмОт.

Форсайт беше стигнал до вратата.

— Вие не носите ангел, господин Върховен сенатор каза Коста.

Форсайт се обърна. Изглеждаше объркан.

— Какви ги говорите? — попита той и докосна златната верижка и медальона около врата си. — Какво мислите, че е това?

— Фалшификат — каза Коста, без да откъсва поглед от лицето на Форсайт. Наистина беше великолепен актьор. — Истинският е у Ронион.

Коста го гледаше право в очите и го чакаше да вземе решение.

— Стига глупости — най-сетне каза Форсайт. — Опитвате се да се хванете за сламка.

— Не искам да ви изобличавам, господин Върховен сенатор — тихо каза Коста. — Предполагам, че това ще доведе до вашия импийчмънт или както там го наричате. Но не ми пука за това. Единственото, което искам, е да ми се позволи да отида при Ангелиада и да открия какво става там. Пуснете ме и ви давам думата си, че ще се върна и ще се предам самичък.

Устата на Форсайт се сви.

— Как ли пък не.

— Наистина — настоя Коста. За свое учудване откри, че говори искрено. — Трябва да разберем какво прави Ангелиада…

— Единственото, което искате, е да ме отстраните — рязко го прекъсна Форсайт. — Аз съм единственият сред това стадо овце, който все още мисли и съзнанието му не се е превърнало в каша от тези ангели. Ако ме унищожите, никой няма да може да се противопостави на Мира.

— Господин Върховен сенатор…

— Забравете — каза Форсайт. — Няма да стане. Няма да го допусна.

Вратата се отвори и влезе Пирбазари, следван от двамата стражи.

— Евакуацията започна, сър. Идваме да отведем задържания.

— Промених решението си. — В гласа на Форсайт нямаше и следа от яростта и параноята отпреди пет секунди. — Ще го задържим тази нощ тук.

Пирбазари примигна.

— Моля?

— Така ще има време да си помисли дали да не ни сътрудничи — каза Форсайт. — И ако откаже, утре сутринта ще го предадем на ЕмОт.

Пирбазари бързо погледна към Коста, после отново към Форсайт.

— Да, сър — каза той, все още напълно объркан. — А… така закопчан за стола ли ще си остане?

Форсайт погледна часовника си. Беше почти десет.

— Някой да донесе походно легло. Прекъснете всички комуникационни линии и компютърния терминал и опразнете сейфа на бюрото. Намери някой да обърне ключалката, за да се заключва само отвън, и постави двама стражи пред вратата. — Той погледна Коста. — И след това го разкопчайте. Тук няма какво да направи.

Коста пое дъх.

— Господин Върховен сенатор…

— Имате време до утре сутринта, господин Коста спокойно изрече Форсайт. — Съветвам ви здравата да помислите, докато спите.