Ангелиада

24.

— Според жената на рецепцията — Пирбазари се наведе и погледна през десния прозорец на таксито — Коста е тръгнал към доковете на ловните кораби рано тази сутрин. Носел е кутия с апаратура.

— Интересно — отбеляза Форсайт. Да не би Коста да бе усетил накъде духа вятърът и да беше решил да изчезва? — Колко апаратура?

— Не много. Не мисля, че е решил да се омита, ако се питате това. Жената каза, че провежда някакъв експеримент на борда на един от корабите.

— „Газела“?

— Именно — кимна Пирбазари. — Същият кораб, който е използвал и миналия път. Десет към едно, че ще открием и гратисчийката от „Ксирус“ някъде наоколо.

— И аз бих се обзаложил — съгласи се Форсайт. — Разполагаме ли с номера на дока на „Газела“?

— Да. C-33, южното поле. Собственици и пилоти са брат и сестра, Ханан и Орнина Дейвий. Искате ли да отидем и да проверим?

Форсайт погледна над рамото на Пирбазари към сградата на института и обмисли възможностите.

— Да. Но само аз и Ронион.

Лицето на Пирбазари леко се напрегна.

— Категорично съм против, господин Върховен сенатор. Не знаем с какви хора си имаме работа. Може да е опасно.

— Не мисля — успокои го Форсайт. — Поне засега. Знаем, че са умни, а умните не изпадат толкова лесно в паника. Освен това по-късно може да продължиш да го следиш тук, а те не бива да разбират, че помежду ни има връзка.

— Решението, разбира се, си е ваше — неохотно каза Пирбазари. — Но въпреки това съм против.

— Мнението ти е отбелязано. — Форсайт кимна към сградата на института. — Славис ще има ли проблеми?

— Да отвори файловете на Коста? — Пирбазари поклати глава. — Не. Знаците на служител на Върховния сенат са доста убедителни.

— Добре. Можеш да му помогнеш, ако се наложи. Не си споменавал, че съм тук, нали?

— Не, сър. Казахме само, че сме хора от вашия екип и събираме данни. Което, разбира се, си е самата истина — добави той, след като поразмисли.

Форсайт потисна гримасата си. Преди няколко месеца Пирбазари не би имал никакви угризения да излъже един или два пъти в името на дълга си. Очевидно ангелите влияеха върху хората му, независимо от всичките му усилия.

— Действай. — Той се облегна назад. — Такси — ловен док C-33.

Колата потегли и след малко Форсайт усети стеснително потупване по рамото.

„Да?“ — обърна се той към спътника си.

Ронион изглеждаше разтревожен.

„Опасно ли е?“

Форсайт се усмихна.

„Не — увери го той. Седнал от лявата му страна, Ронион бе успял да разчете по устните половината от разговора — тази на Пирбазари. — Просто отиваме да посетим едни хора. Ангелът ни тук ли е?“

Ронион кимна с обичайната си енергичност.

„Да.“ — И потупа левия си джоб с огромната си ръка.

Форсайт кимна и отново се усмихна.

„Добре.“

Не случайно джобът се намираше между него и тялото на Ронион. Сред множеството чудесни качества на Ронион беше и способността буквално да изпълнява прости инструкции.

С ударение върху прости…

Отново погледна Ронион. Досега той не го бе подвеждал нито веднъж. Но досега всичко бе в повече или по-малко Познатите води на политиката. Този път бе различно… и при наличието на двама мошеници моментът не изглеждаше подходящ за първи провал.

„Хората, при които отиваме, са от онези, които пътуват с малки кораби и ловят ангели — обясни със знаци Форсайт. — И поради това може да има и други хора наоколо, които да се опитват да откраднат ангел. Така че бъди много внимателен с нашия. Нали?“

Ронион тържествено кимна.

„Никой няма да разбере.“

Намираха се в района на доковете — ред след ред прашни бетонни площадки, отделени от улицата с телена ограда. На много от тях върху дълбоко набраздени участъци се издигаха ловни кораби. Гледката силно напомняше условията в доковете при Ятрус преди Форсайт да успее да прокара реформите през сената на Лорелей. Отбеляза си да провери каква част от печалбата на корпорация „Гейбриъл“ отива за основна поддръжка.

Ронион развълнувано го потупа по рамото.

„Стигнахме, нали? C-33, нали така?“

„Да“ — потвърди Форсайт; опитваше се да се настрои войнствено и да не обръща внимание на учестените удари им сърцето си. Напомни си, че умните хора не изпадат лесно в паника.

До кораба стояха двама мъже — единият бе сакат и доста дебел, а другият — съвсем млад и изглеждаше така, сякаш наскоро е излязъл от някой университет. Следван от Ронион, Форсайт доближи до портала.

— Извинете — извика той през телената ограда.

И двамата се обърнаха.

— Здравейте — махна по-възрастният и им направи знак да се приближат. — Заповядайте, влезте.

Форсайт вдигна резето и порталът се отвори.

— Извинявайте, че ви притеснявам — каза той, докато двамата с Ронион вървяха към кораба. — Търся Джерико Коста и си помислих, че мога да го намеря тук.

Дори от това разстояние успя да забележи изненадата, пробягала по лицето на младия мъж.

— Аз съм Коста — отговори той. — А вие?

Форсайт изчака, докато ги приближи.

— Аз съм Върховен сенатор Аркин Форсайт от Лорелей — каза той, без да изпуска Коста от поглед.

Реакцията беше повече или по-малко такава, каквато бе очаквал — още една сянка на изненада, примесена с предпазливост, но нищо, което дори далеч да наподобява паника.

— Разбирам — каза Коста. — За мен е чест да се запознаем, господин Върховен сенатор.

— За мен също — сериозно отговори Форсайт. — Следя много внимателно работата ви. В нея има някои моменти, които особено ме интересуват. А вие трябва да сте Ханан Дейвий — обърна се той към по-възрастния мъж.

— Да, сър. — Ханан изглеждаше зашеметен, но бързо дойде на себе си. — За мен е голяма чест, господин Върховен сенатор.

Форсайт му кимна и отново се обърна към Коста.

— Дойдох за няколко дни на Сераф и реших, че ще е полезно да проверя как вървят нещата при вас.

— Страхувам се, че в момента вървят съвсем бавно, сър. — Гласът на Коста звучеше извинително. — По някаква неясна причина замразиха кредитната ми линия и докато нещата не се изяснят, не мога да използвам ресурсите на института. Господин Дейвий беше така любезен да ми разреши да инсталирам някои уреди на борда на „Газела“. В противен случай щях да стоя със скръстени ръце.

— Разбирам. Казвате, кредитът ви е напълно замразен?

— Да, сър. Директор Подолак се опитва да открие проблема, но засега безуспешно.

— Ще видя какво мога да направя, когато се върна на Ухуру. — Форсайт погледна извисяващия се над главите им кораб. — Казвате, че сте донесли част от апаратурата си на борда?

— Да, сър — кимна Коста. — Мога да ви я покажа, ако желаете.

— Само че много накратко. — Дейвий се чувстваше малко неудобно. — Моля да ме извините, господин Върховен сенатор, но по план излитаме към Ангелиада след по-малко от час. Влекачът ще ни вземе след двадесет минути. А правилникът ни задължава в това време всички люкове да са затворени.

— Двадесет минути са повече от достатъчни — увери го Форсайт. Ронион нервно пристъпваше от крак на крак до него. Без да вдига поглед, Форсайт му направи знак да го последва. — Водете, господин Коста.

От много години не се бе качвал на борда на работен кораб като „Газела“. Достатъчно дълго, за да забрави колко малки, тесни и неприятни са те, особено в сравнение с лайнерите и официалните правителствени кораби. Внимателно, като се опитваше да не докосва стените повече от необходимото, той вървеше през лабиринта след Коста.

— Извинявайте за бъркотията, господин Върховен сенатор — каза Коста през рамо, когато наближиха един отсек, пълен с наполовина разглобени машини, които напълваха коридора и продължаваха надолу по тясната стълба към най-ниската част на кораба. — Дейвий са работили почти цяла нощ, за да подготвят „Газела“ за полет, но очевидно все още остават някои неща за довършване.

— Мислех, че „Гейбриъл“ би трябвало да се грижи за поддръжката на ловните кораби — каза Форсайт.

— Не зная — сви рамене Коста. — По-добре да попитате Ханан. Ето, стигнахме.

Той спря пред малка блестяща кутия, свряна между два стигащи до тавана рафта, натъпкани с прибори. От горната ѝ част излизаха половин дузина кабели, които изчезваха някъде зад рафтовете.

— Това е първичният логически модул на експеримента ми — обясни Коста. — Той събира данни от датчиците, разположени върху и непосредствено под външната обвивка, прави им предварителен анализ и изпраща резултатите на вторичния модул, инсталиран в компютърната зала.

Форсайт кимна и огледа шестте кабела. Лесно разпозна четири от тях — три стандартни лентови за предаване на данни и един нисковолтажен захранващ кабел. На другите два…

— А в какво всъщност се състои експериментът? — попита той.

— Надявам се да ми даде някаква следа за причините на тези необясними радиационни изригвания — каза Коста. — Все още не съм напълно убеден в теорията за самофокусиращата се радиация, която беше предложена.

— Да, и аз останах с такова впечатление от статията ви. — Форсайт кимна към кутията. — Разкажете ми по подробно.

Коста заговори и скоро се впусна в сложни обяснения за спектрални анализи, ядрено-спирални завихряния и реално-времеви анализ. Форсайт бе в състояние да разбере едва половината. Но и тя му бе достатъчна, за да разбере, че обясненията не се базират само на случайно заучени фрази. Който и да бе Коста — каквато и схема да следваше, — определено си беше написал домашното.

— Интересно — отбеляза Форсайт, когато Коста приключи. — И това ли е всичко, което цели експериментът?

— Не е ли достатъчно за един експеримент?

— Разбира се, че е. — Форсайт го погледна право в очите. — Любопитен съм за двете енергийни линии, прикрепени към логическия ви модул — и посочи двата кабела, привлекли вниманието му. — Нали няма да започнете да ме убеждавате, че са просто допълнителни сензори?

Ъгълчето на устата на Коста трепна.

— Не, те са част от нещо съвсем друго. Един малък допълнителен тест, който искам да направя покрай основния експеримент.

— И какъв е този тест?

Коста се поколеба.

— Съжалявам, господин Върховен сенатор, но наистина не мога да говоря за това. Отнася се до откритие на друг член на института и обещах да го запазя в тайна.

— Дори от висши правителствени лица? — Форсайт си позволи една леко заплашителна нотка.

— Съжалявам — повтори Коста. — Можете да се обърнете направо към доктор Фрашни. Може би той няма да има нищо против да ви обясни подробностите. Но аз но мога.

— Ясно — каза Форсайт. Изучаваше лицето на младия мъж. Странно. Бе останал с мисълта, че един добър мошеник няма да се опитва да отклонява въпроси, когато лесно може да им измисли отговор.

Освен ако наистина не изпълняваше някаква задача за доктор Фрашни. Мислено си отбеляза Пирбазари да направи справка.

Сред бръмченето на машините се чуха приближаващи се стъпки. Обърна се и забеляза Ханан, който изникна зад гърба на Ронион.

— Съжалявам, господин Върховен сенатор — каза той, но дойдох да ви кажа, че влекачът пристигна.

— Благодаря ви. — Форсайт погледна часовника си. Наистина бяха изминали точно двадесет минути, откакто двамата с Ронион се бяха качили на борда. Ако корпорация „Гейбриъл“ се славеше с нещо, то бе неизменната точност. — Няма да ви притеснявам повече. Успешен лов.

— Благодаря, господин Върховен сенатор — отговори Ханан. — Ако обичате, оттук, моля. Ще ви заведа до изхода. А, между другото, репортерите започнаха да пристигат.

Форсайт се закова на място.

— Репортери ли? Какво правят репортери тук?

Ханан примигна.

— Защо… Мислех, че вие сте им се обадили.

— Определено не съм! — озъби се Форсайт, измъкна телефона си и набра някакъв номер. Това пътуване трябваше да бъде тайна, по дяволите. И ако вината беше на Пирбазари…

— Да? — обади се Пирбазари след второто позвъняване.

— Форсайт се обажда. Какви са тези репортери около „Газела“?

За секунда настъпи пълна тишина.

— Репортери ли?

— Да, репортери. Мисля, че съвсем ясно казах, че не желая да се споменава за присъствието ми тук.

— Не сме споменавали на никого за пътуването ви, господин Върховен сенатор — възрази Пирбазари. — Единственото ми предположение е, че жената от рецепцията е стигнала до това решение на своя глава.

И е предупредила шефовете си, а те на свой ред — и медиите, събиращи се в момента, подобно на предвкусващи предстоящия пир лешояди. Да, това обясняваше нещата. За съжаление.

— Чудесно. И сега какво ще правим?

— Най-добре да останете на борда на кораба, докато не си тръгнат. Можете ли да накарате онзи Дейвий да им каже, че не сте там?

— По всяка вероятност — изръмжа Форсайт. — Само дето в плана има един малък проблем. „Газела“ отлита за Ангелиада. Не вярвам да се зарадват от гостуването ни, докато си вършат работата. Не, трябва да направиш нещо оттам. И трябва да го направиш през следващите три минути.

Недалеч от Ронион Ханан Дейвий прочисти гърлото си.

— Господин Върховен сенатор? — Той стеснително вдигна ръка.

Форсайт впери поглед в него.

— Какво?

— Ако не можете да излезете сега, с удоволствие ще ви приемем като наш гост — каза той. — Разполагаме с достатъчно пространство и за двама ви.

Форсайт се облещи. Автоматичният любезен отказ заседна в гърлото му. Това предложение бе абсолютно нелепо.

Но пък от друга страна, защо не? Останалите Върховни сенатори говореха маса глупости за това как ангелите са бъдещето на Емпирей, но доколкото знаеше, нито един от тях не бе и припарвал до ловен кораб. За човек с неговото положение това изглеждаше като нещо съвсем в реда на нещата.

Освен това щеше да си спести неприятностите да се среща с репортерите и да отговаря на въпроси, на които точно в момента не желаеше да отговаря.

— Добре, господин Дейвий — каза той. — Приемам предложението ви. Зар? Стига си се паникьосвал. Ще предприема едно пътуване до Ангелиада с „Газела“.

Този път мълчанието от другата страна продължи по-дълго.

— Шегувате се, сър. — Гласът на Пирбазари прозвуча зашеметено.

— Точно обратното — отговори Форсайт. — Защо не?

— Защо не ли? Това не е обичайната ви операция по събиране на данни, господин Върховен сенатор. Става въпрос за Ангелиада. Електромагнитни излъчвания, смъртоносни изригвания на твърди частици, унищожителни магнитни полета…

— Освен това става въпрос за ловен кораб, Зар — напомни му Форсайт. — Те са специално проектирани за подобни условия.

— Освен това не сте запознат със спецификациите му, сър — рязко каза Пирбазари. — Това е основното правило за безопасност. Съжалявам, но не мога да подкрепя подобно действие.

— Ясно — каза Форсайт. — Продължавай работата си. Ще ти се обадя, когато се върна.

Прекъсна връзката и пъхна телефона в джоба си.

— Е? — обърна се той към Ханан. — Моля да бъда приет на борда, капитане. Или каквото се казва в подобен случай.

— О, тук не сме толкова официални, господин Върховен сенатор. — Ханан се изчерви. — Ако ми позволите да ви покажа каютите ви…

— Остави на мен — намеси се Коста. — Така ще можеш да подготвиш кораба.

— Не би било зле… ако, разбира се, господин Върховният сенатор няма нищо против — бързо добави Ханан.

Ситуацията беше до болка позната на Форсайт — обикновен човек среща Важната клечка и моментално започва да раболепничи. За щастие знаеше как да се справи.

— Върховният сенатор би искал най-вече да се отпуснете — любезно отговори той. — Не желая никакво специално отношение към мен, нито каквото и да било, което би нарушило обичайната ви работа. Споразумяхме ли се?

— А… да, сър — отговори Ханан. — Ще опитам.

— Добре — кимна Форсайт. — Просто приемете, че съмм някой, интересуващ се от лов на ангели и дошъл на борда, за да види как се правят нещата.

Ханан плахо се усмихна.

— Първата ми работа би била да ви разубедя. Прекадено много черна работа има. Благодаря ви, господин Върховен сенатор. Ще ги настаним в каюти едно и две — обърна се той към Коста. — Извикай Чандрис да ти помогне да оправите леглата.

Ханан кимна и забърза по коридора.

Форсайт усети как го обзема хлад. Чандрис. Като Чандрис Лалаша, гратисчийката от „Ксирус“. Беше предположил пред Пирбазари, че двамата с Коста работят заедно. Явно предположението се бе оказало вярно.

Тя беше на борда… и той щеше да прекара няколко чудесни дни на един кораб с тях.

Отърси се от моментната несигурност. В края на краищата тези двамата бяха само мошеници. Мошениците почти никога не са склонни към насилие.

Ронион го гледаше и лицето му също излъчваше безпокойство.

„Ще останем няколко дни на кораба — обясни му със знаци Форсайт. — Това е господин Коста — той ще ни заведе до стаите ни. Другият мъж, който беше тук, се казва господин Дейвий.“

Ронион кимна и Форсайт се обърна към Коста.

— Тръгваме, когато кажете.

— Да. — Очите на Коста се спряха за секунда повече върху Ронион.

Което означаваше, че много му се иска да попита, но не знае как.

— Ронион е глухоням — спести му напрежението Форсайт. — И е в известна степен бавноразвиващ се. Ако трябва да му кажете нещо, което не може да се предаде с прости жестове, ще трябва да се обръщате към мен.

Разбира се, това не бе изцяло вярно. Но нямаше причина Коста да го знае.

— Разбирам — каза Коста. — Ъъъ… последвайте ме, моля, каютите са натам.

Върнаха се покрай затворения вече входен люк и продължиха малко нататък по един от няколкото абсолютно еднакви коридора. Първата врата се отвори и се озоваха в малка, но уютно обзаведена каюта.

— Това е каютата на Орнина — каза Коста. — Тази ни Ханан е отсреща. Ще се обадя на Чандрис да видя къде държат чистите чаршафи.

— Добре — каза Форсайт и Коста пристъпи към интеркома. Не му допадаше особено идеята да изхвърли Ханан и Орнина от каютите им. Но това беше същата реакция, с която се бе сблъсквал и преди, и знаеше, че ще ги накара да се чувстват много по-неудобно, ако беше настоял на нещо по-скромно от най-доброто, което могат да му предложат.

Коста приключи разговора и се обърна към тях.

— Ще дойде след няколко минути. Можете да я изчакате тук или да дойдете в контролната кабина да ви запозная с Орнина.

— Да вървим в контролната кабина — реши Форсайт. — След това сигурно ще бъдете така добър да изровите спецификациите на този кораб и да започна да се уча.

— Разбира се — каза Коста. — Оттук, моля.

Отново минаха покрай входния люк и поеха по коридора, водещ към средата на кораба. Когато завиха зад поредния ъгъл, се сблъскаха с млада жена, която носеше чаршафи.

— Чандрис — почна Коста. — Това са наши гости — Върховен сенатор Форсайт и… ъъъ…

— Казва се Ронион — подсказа Форсайт, като измери е бърз поглед момичето. Под двадесетгодишна, доколкото можеше да прецени, при това доста привлекателна по свой особен начин. Държането ѝ показваше спокойствие и самообладание. Очевидно бе част от „Газела“ и за момент Форсайт се запита дали не е стигнал до грешни впечатления за това какво представлява тя. Погледна я по-внимателно — неутрално-любезно изражение, студени пресметливи очи. Това беше преценяващото изражение на политик… или на много добър мошеник. Не, нямаше грешка. — А вие, доколкото чух, трябва да сте Чандрис — добави той.

— Да — отговори младата жена и стрелна с поглед Ронион. — За „Газела“ е чест да ѝ гостувате. Мога ли да попитам какво е довело един Върховен сенатор на борда на скромния ни кораб?

— Обстоятелствата, наред с интереса ми към работата на господин Коста — отговори ѝ Форсайт. — Ще се помъча да не ви се пречкам.

— Убедена съм, че няма да има проблеми — спокойно отговори тя. Очите ѝ се спряха върху медальона на гърдите му, сякаш искаше да се убеди, че наистина е онзи, за когото се представя. — Извинете, но трябва да се погрижа за още някои неща преди старта.

— Разбира се — кимна Форсайт и отстъпи, за да ѝ направи място. — Ако това са нашите чаршафи, просто ги дайте на Ронион. Не е необходимо лично да се занимавате с това.

— Добре. — Тя пристъпи към Ронион и му подаде чаршафите. Той въпросително погледна Форсайт.

„Отнеси ги в стаите ни — направи му знак Форсайт — Помниш ли пътя?“

„Разбира се. — Ронион взе чаршафите и ги пъхна под мишница. — Там ли да ви изчакам?“ — попита със свободната си ръка.

„Може. Ще дойда след малко.“

Чандрис все още стоеше до Ронион и го гледаше озадачено.

— Той е глухоням — обясни ѝ Форсайт. — Ако трябва да му кажете нещо, ще трябва да се обръщате към мен.

— Ясно — каза тя. — Е, по-добре да се залавям за работа. Сигурен ли сте, че Ронион ще успее да намери пътя?

— Има великолепно чувство за ориентация — увери я Форсайт.

— Ясно. Но и без това съм натам.

— Добре.

Форсайт привлече вниманието на Ронион.

„Това е Чандрис — обясни той. — Ще те заведе до стаите ни.“

Ронион кимна и двамата с Чандрис тръгнаха по коридора.

— А сега, доколкото си спомням — обърна се Форсайт към Коста, — продължаваме към контролната кабина.

Коста гледаше след отдалечаващата се двойка.

— Да. — Явно му бе нужно усилие, за да върне вниманието си към Форсайт. — Оттук, сър…

Докато крачеха, Форсайт си позволи една мрачна усмивка. Очевидно Коста и Чандрис крояха нещо. Можеше да го прочете по реакциите им толкова лесно, колкото и знаците на Ронион. Оставаше само да разбере какво точно.

И да се надява с всички сили това да не попречи на плановете му да спре наводняването с ангели.