Ангелиада

36.

— Съжалявам, господин Върховен сенатор. — Погледът на доктора беше забит в ръчния му компютър. — Все още не знаем какво се е случило с господин Ронион.

— Но сега е добре, така ли? — Форсайт погледна помощника си. Ронион грижливо връзваше обувките си с онази напрегната концентрация, с която се отнасяше и към най-незначителната работа.

— Да, доколкото можем да кажем. Ако желаете да остане тук още няколко дни, можем и да попаднем на нещо.

— Искате да кажете, че ще измислите някакви нови изследвания, за които никой досега не си е и помислял?

Докторът смутено сви рамене.

— Ако се наложи да стигнем дотам, да.

— Да — повтори Форсайт. — Оценявам загрижеността ви, но мисля да се въздържим.

Ронион приключи с обувките и се изправи.

„Тръгваме ли?“ — направи знак към Форсайт. Изглеждаше обнадежден и нервен.

„Да“ — увери го Форсайт. От разговора им по-рано беше установил, че Ронион се чувства много нещастен на такова странно място, да лежи на странно легло и непрекъснато да бъде мушкан, ръган и намръщено оглеждан от цяла армия мъже и жени, които непрекъснато го разнасят от стая в стая. Нямаше смисъл да го кара да продължава да страда, още повече че лекарите бяха изчерпали всичките си идеи.

Казано честно, и самият Форсайт жадуваше час по-скоро Ронион отново да бъде при него. Напрежението и неизвестността какво става на Лорелей започваше да му се отразява и той беше станал мрачен и избухлив. И всички — от Пирбазари до временно прикрепения към него екип от правителството на Сераф — знаеха това. Колкото по-бързо Ронион се окажеше близо до него, толкова по добре.

— Е, желая ви късмет — каза докторът. — Ако получи нов пристъп, моля ви незабавно да ме уведомите. Довиждане, господин Ронион.

„У дома ли се прибираме?“ — попита Ронион, докато двамата с Форсайт крачеха към рецепцията, където Пирбазари приключваше с документите по изписването.

„Още не“ — отговори му Форсайт, като с всички сили се мъчеше лицето му да остане спокойно. По всичко личеше, че може би дори не им е останал дом, в който да се приберат.

Но, разбира се, Ронион не знаеше нищо за това. И най-добре беше засега нещата да си останат така.

„Отиваме в правителствения дом в Магаска — добави той. — Там имаме временен кабинет.“

„О. — Ронион направи пауза и се намръщи малко повече. — Защо не се прибираме вкъщи?“

„Още не можем да тръгнем“ — каза Форсайт и го погледна. За страничен наблюдател Ронион, изглежда, напълно се беше възстановил от онова, което му се бе случило при Ангелиада.

Но Форсайт го познаваше от много отдавна и беше сигурен, че под повърхността все още се таи нещо. Около очите на Ронион се бяха появили нови бръчки и върху изражението му, подобно на прозрачен воал, лежеше тънък отпечатък сериозност.

Може би щеше да изчезне, когато споменът за онова пътуване избледнееше. Форсайт се надяваше да е така.

„Все още остават някои неща за довършване тук.“

„Като Ханан, Орнина и Чандрис ли? — попита Ронион. — Ханан добре ли е?“

За свое смущение, Форсайт едва сега си даде сметка, че не е проверил как е Ханан Дейвий от момента, когато се бе уверил, че състоянието му се е стабилизирало.

„Мисля, че да — отговори той. — Ако искаш, можем да проверим как е преди да си тръгнем.“

Някои от новите бръчки на Ронион сякаш се изгладиха.

„Наистина ли?“ — възбудено попита той.

„Разбира се — усмихна се Форсайт. — Сигурен съм, че Ханан ще се зарадва да те види…“

— Господин Върховен сенатор?

Форсайт погледна напред. Пирбазари бързаше по коридора към тях с телефон в ръка.

„Ела“ — направи знак той на Ронион, като се мъчеше да се успокои. Сърцето му заблъска в гърдите му. Може би най-после имаше новини от Лорелей?

Срещнаха се по средата на коридора.

— Току-що се обадиха от ЕмОт. — Пирбазари хвана Форсайт за ръката и го отведе настрана. — Няма да повярвате.

Форсайт събра целия си кураж. Започна се.

— Превзели са Лорелей?

Пирбазари поклати глава.

— Не. Искам да кажа, не знам. Все още нямаме вест оттам. — Той посочи телефона. — Ангелиада. Това нещо се движи.

Форсайт погледна към Ронион.

— Как така се движи? Накъде?

— Слиза на по-ниска орбита — каза Пирбазари. Придвижва се към слънцето. Засега съвсем малко, но промяна определено има.

— Каква е причината?

— Тук вече ме хващате натясно — отговори Пирбазари. — Всъщност хващате натясно всички. Никой в ЕмОт или в института няма ни най-малка представа.

Форсайт се намръщи.

— Зар, не съществуват кой знае колко възможности. За да смени нещо орбитата си, трябва да му се приложи сила. Откъде идва тази сила?

Пирбазари безпомощно сви рамене.

— Провериха слънчевия вятър, магнитните аномалии, струпванията от прах, дори търсеха тъмни маси, които биха могли да ѝ повлияят. Засега нищо.

Форсайт се почеса по брадичката си. Опитваше се да си представи картината. От лекциите по физика помнеше, че промяната на орбитата навътре означава увеличаване на орбиталната скорост. А Централа Ангелиада бе на същата орбита пред нея…

— Придвижва се към станцията — промърмори той.

— Да, но не много бързо — каза Пирбазари. — А и Централата е много добре защитена. При скоростта на придвижване на Ангелиада ще изминат най-малко две седмици преди радиацията да стане опасно висока. А ако орбитата продължава да се понижава, дотогава ще стане прекалено ниска, за да заплаши станцията.

— Не бих заложил на подобно нещо — каза Форсайт. — Още повече че на първо място не знаем какво, как и защо причинява това понижаване. Най-добре станцията да се подготви за евакуация, просто за всеки случай. Има ли някакви кораби там?

— ЕмОт може да изпрати транспортен кораб дотам за двадесет минути. Също така разполагат с двоен обръч спасителни капсули около тръбата, свързваща катапулта и мрежата. Капсулите са снабдени с двигатели с управляеми дюзи, гориво за два часа непрекъснато използване и животоподдържащи системи, способни да издържат две седмици.

— Защита?

— Сандвичев корпус клас ловен кораб — увери го Пирбазари. — Всъщност самите капсули са основната защита на свързващата тръба.

— Добре — каза Форсайт. — Като стана въпрос за ловни кораби, какво е положението с онези в района?

— Предупредени са — каза Пирбазари.

— Само това ли?

— Ами… — Пирбазари за момент се запъна. — Орбитата се е променила съвсем малко. Със сигурност могат да компенсират промяната.

— Само ако тя остане малка — кисело каза Форсайт. — А тъй като не знаем какво я причинява, малко трудно ще е да се дават каквито и да било гаранции. Наредете на всички да се върнат на Сераф.

Пирбазари изглеждаше изненадан.

— Наистина ли смятате, че е необходимо?

— Необяснени радиационни изригвания, а сега и невъзможни промени в орбитата? — контрира Форсайт. — Мисля, че леко сме прекрачили границата между необходимо и наложително.

Устните на Пирбазари се свиха.

— Добре — неохотно каза той. — Ще говоря с ЕмОт.

— При това високо и твърдо — каза Форсайт. — И междувременно провери дали няма някакъв начин да се премести Централата на по-висока орбита. Онова, което влияе върху Ангелиада, може да се стовари и върху станцията, а не ми се иска орбитата ѝ да се промени тъкмо навреме, за да бъде погълната от черната дупка.

— Ще проверя — каза Пирбазари. — Зная, че събират оборудване за астероидните миньори, които от време на време се отбиват там. Може би разполагат с няколко допълнителни ускорителя.

Форсайт се намръщи. Няколко ускорителя нямаше да са достатъчни, за да преместят нещо с масата на Централата.

— Просто евакуационният кораб да бъде в готовност.

— Той е — каза Пирбазари. — От ЕмОт ми казаха…

Ронион внезапно сграбчи Форсайт за рамото. Форсайт вдигна поглед и го видя да сочи възбудено към коридора.

„Орнина! — развълнувано направи знак той. — И Чандрис!“

Форсайт погледна нататък, очаквайки да види двете жени да вървят към отделението на Ханан.

Вместо това ги забеляза да следват количка, бутана от двама служители на спешната помощ. В количката седеше окървавен мъж.

— Прилича на Коста — каза Пирбазари. — Какво е станало пък с него?

— Сигурно някакъв инцидент — каза Форсайт и стомахът му се сви. — Да видим.

Настигнаха групата точно при асансьорите. Наистина беше Коста, стоически стиснал зъби.

— Какво се е случило? — попита Форсайт.

— О, господин Върховен сенатор — поздрави го Орнина. Лицето ѝ бе напрегнато, но жената се владееше. — Случи се… ами…

— Един човек, когото познавах, дойде на „Газела“ — заговори Чандрис. — Имаше нож.

— И доколкото виждам, е демонстрирал уменията си върху господин Коста — отбеляза Форсайт. Също като Коста и Орнина, Чандрис се стараеше да се владее.

Но докато продължаваше да се взира в лицето ѝ, Форсайт забеляза, че се е състарила. Може би с десет години в сравнение с първата им среща.

— Той искаше да ме отведе — тихо каза тя. Очите ѝ за миг се затвориха. И когато ги отвори, изглеждаше остаряла с още десет години. — Коста спаси живота ми.

— Всъщност стана точно обратното — промърмори Коста.

— Пази си силите, Джерико — меко му каза Орнина и се обърна към Върховния сенатор. — Превръзките ни не успяха да спрат кървенето, а лечебницата е изключена, както и повечето от уредите на кораба.

Вратата на асансьора се отвори.

— Не е нужно да обяснявате — увери я Форсайт. — Вървете.

— Да, сър — каза Орнина, докато санитарите вкарваха количката в кабината. — Благодаря ви, господин Върховен сенатор.

Двете жени влязоха в асансьора и вратата се затвори.

— Лявата ръка и гърдите — коментира Пирбазари. — Порезни рани, а не намушкване. Би трябвало да се оправи бързо, стига да не е изгубил прекалено много кръв.

— Сигурен съм, че ще се оправи. — Форсайт продължаваше да гледа вратата на асансьора, без да я вижда. Всички въпросителни около Коста започнаха отново да се връщат. Тайнственият източник на доходите му, неясното минало, аномалиите в маниерите и говора…

Всичко това на фона на мирското нахлуване в системата на Лорелей.

Внезапно парчетата застанаха по местата си.

— Той е шпионин! — възкликна Форсайт. — Мирски шпионин.

С крайчеца на окото си видя как челюстта на Пирбазари увисва. Но когато се обърна към него, изненадата на помощника му започна да се сменя с разбиране.

— Проклет да съм — тихо каза той. — Сигурен ли сте?

Форсайт се поколеба. Да, сигурен беше. Но не разполагаше с никакви доказателства.

А в края на краищата Пирбазари питаше тъкмо това.

— Още не. Но скоро ще бъда — Хвърли поглед към Ронион, който объркано се мъчеше да следи разговора им. — Ще отведа Ронион в офиса. Искам да ми доведеш Коста веднага щом го закърпят.

— Добре — каза Пирбазари. — И останалите ли?

— Само Коста. И не го изпускай от очи, Зар. Не го изпускай от очи.

— Не се безпокойте — каза Пирбазари.

Звездите се появиха от нищото. „Хармоничен“ пристигна.

— ЕмОт до лайнера — разнесе се остър глас от високоговорителя. — Идентифицирайте се.

Капитан Джуаби завъртя глава към главния екран на мостика, където на дисплей, подобен на тактически, бяха изобразени мрежата и катапултиращите кораби. До всеки от тях се носеха три или четири бойни кораба на ЕмОт в пълна бойна готовност.

— Тук капитан Джуаби от лайнера „Хармоничен“ — напрегнато каза той.

Прекалено напрегнато за вкуса на Леши. От мястото си, внимателно подбрано така, че да не влиза в полезрението на камерата, комодорът вдигна предупредително пръст. Устните на Джуаби едва забележимо потрепнаха и той леко кимна.

Разбира се, че ще сътрудничи. Не че имаше много голям избор. Всички командни секции на лайнера се намираха под мирски контрол и Джуаби можеше единствено да изпълнява нарежданията на Леши. Най-малкото, ако ценеше живота на екипажа и пътниците.

Джуаби леко се размърда в креслото си и златният медальон и верижката около врата му слабо проблеснаха. Телторст питаше — доста настоятелно при това — дали броят човешки животи ще е от значение за някой, който носи ангел.

Може би скоро щеше да разбере отговора.

— Отправна точка? — попита командването на Сераф.

— Балморал — отговори Джуаби. Очевидно човек с ангел на гърдите все още можеше да лъже, най-малкото когато е поставен под заплаха.

— Моля прехвърлете документите си — наредиха от ЕмОт.

Джуаби кимна към мъжа на комуникационния пулт. Мирският офицер се залови за работа, като съвсем леко се забавяше от непознатата клавиатура.

Леши бавно търкаше палеца в показалеца си, като се мъчеше да намали поне част от обхваналото го напрежение. Всичко зависеше от този момент, а точно в него не можеше да направи нищо друго освен да гледа и да чака. Документите от Балморал, които офицерът в момента изпращаше, бяха най-доброто, което можеха да направят от шифровъчния отдел на „Комитаджи“. Но нищо не е идеално. Ако командването на Сераф бе особено бдително или ако разполагаха с много добре програмиран компютър, целият план щеше да се срути като къщичка от карти.

А заедно с него и цялата операция. Плюс, вън от всякакво съмнение, и по-нататъшната му кариера. Телторст щеше да се погрижи за това.

Може би за около половин минута не се случи нищо. Леши се взираше в основния екран, наблюдаваше бавното движение на катапултиращите кораби и се чудеше с какво разполагат ескортиращите ги кораби на ЕмОт. Защитниците бяха с размерите на разрушители — малки, но много добре бронирани и несъмнено тежко въоръжени.

В този случай Леши не разполагаше с капсули на Страшния съд. И все пак тези кораби не биха могли да издържат срещу мощта на „Комитаджи“.

Един от далечните кораби за момент промени посоката си, за да продължи да държи „Хармоничен“ във фокуса на катапулта. Игра на бдителност. Леши предпазливо поемаше дъх. Независимо от изхода, никога не би си позволил да изпусне нервите си пред емпирейците.

— „Хармоничен“, можете да продължите към Сераф — разнесе се гласът. — Попътен вятър.

— Благодаря — отговори капитан Джуаби, докосна едно копче и прекъсна връзката. — Инструкции, господин комодор?

— Чухте човека — каза Леши. — Стандартен курс към Сераф.

Разнесе се отдалеченият рев на двигателите и „Хармоничен“ започна да ускорява. Леши продължи да гледа главния екран, докато лайнерът се отдалечаваше от фокуса на катапулта, и следеше за някакъв признак на подозрителност от страна на разрушителите на ЕмОт.

Но те просто останаха на обозначените си места недалеч от катапултиращите кораби. В пълно неведение за онова, което току-що бяха допуснали.

Той даде на „Хармоничен“ още пет минути преднина, след което кимна към Джуаби.

— Достатъчно. Отворете спасителните докове.

— Отваряне на спасителните докове, слушам — уставно отговори капитанът и посочи съответната конзола. — Изпълнете.

— Доковете отворени — изръмжа офицерът зад конзолата. За разлика от своя капитан, човекът изобщо не си направи труда да прикрие яростта си и чувството си за безсилие. Но пък той не носеше ангел. — Всички докове са отворени.

Джуаби отново погледна към Леши.

— Вие сте на ход, господин комодор.

— Благодаря. — Леши вдигна ръчния си комуникатор. — Първа вълна — старт.

Външният корпус на „Хармоничен“ изригна в пламъци, когато сто малки космически кораба излетяха, подобно на спорите на цъфтящо растение, използвайки въртенето на лайнера за допълнително ускоряване.

Не бяха спасителни капсули. Те бяха разтоварени на Лорелей.

Вместо тях натовариха мирски изтребители клас „Влад“.

— До всички изтребители. План за атака Алфа — нареди Леши. Корабите на ЕмОт маневрираха, за да пресрещнат врага. — Не забравяйте целите си. Не разрушителите, а катапултните кораби.

Командирите на ескадрилите потвърдиха незабавно заповедта… и докато наблюдаваше главния екран, Леши усети как лека усмивка докосва ъгълчетата на устата му. Планът продължаваше да балансира на ръба на острието, но с чакането беше свършено. Сега вече имаше поне някакъв контрол над положението.

Той пое дълбоко дъх, приготви комуникатора си и загледа как изтребителите се готвят за атака.