Ангелиада

41.

— Започват да заемат позиции — докладва Камбъл, когато Леши стъпи на балкона. — Изглежда правят всичко възможно да ни посрещнат.

— Да, виждам. — Леши погледна тактическия дисплей. Приблизително час преди „Комитаджи“ да достигне Сераф емпирейците опразваха планетата и изнасяха в космоса всичко, което имаха, в подготовка за предстоящата битка.

Но ако не разполагаха с някакви скрити резерви, това пред очите му изобщо нямаше да го затрудни.

— Как стои въпросът с комуникационните и климатичните спътници?

— Приключиха с минирането им преди два часа — каза Камбъл. — Или поне толкова време мина, откакто сновящите между тях совалки се прибраха. Междувременно оставиха в орбита още стотина по-малки контейнери.

— Още мини.

— Пиратки — презрително изсумтя Камбъл. — Дори субатомни бомби с такива размери не могат да направят кой знае какво, а датчиците не отчитат никакви признаци на радиация. Вероятно минни експлозиви, като онези в системата на Лорелей.

— Каквото и да кажеш за тези хора, поне не може да им се отрече, че са всеотдайни. Нещо друго да е станало, докато спях?

— Всъщност учудващо малко неща. — Камбъл чукна няколко клавиша. Един от дисплеите на конзолата на Леши показа колони числа. — Следяхме комуникациите им. И въпреки натоварения трафик около планетата, цивилните и медиите не показаха абсолютно никаква необичайна активност. Комуникационният отдел е на мнение, че още не са разгласили нищо за пристигането ни.

— Сериозно? — Леши потърка брадичката си и се намръщи. — Интересно. Или са сигурни, че могат да се справят с нас, или просто не искат да предизвикат паника, докато не стане абсолютно необходимо.

— По-вероятно второто — каза Камбъл. — Тактическият отдел анализира всичките им действия и единодушно заключи, че защитата им е съвсем слаба. Ще я пробием за нула време.

— Скоро ще разберем. Внимавайте за въздушни кораби и планински бази. Може би смятат, че изтребителите им са по-добри в атмосферата от нашите.

— В такъв случай ги очаква неприятна изненада. Камбъл леко наведе глава. — Сър, като стана дума за изтребители, смятате ли да изпратите ескадрила да разчисти пътя?

— Каквото е желанието на Адютор Телторст ли? — кисело забеляза Леши. — Вие сте тактически офицер, господин Камбъл. Да чуя вашето мнение.

Камбъл се поколеба.

— Има някаква логика — уклончиво каза той. — В зависимост от силата и типа на мините, те биха могли да нанесат значителни щети на монтираните върху обшивката на „Комитаджи“ сензори и оръжейни установки.

— Мислите ли, че това е основната грижа на господин Телторст?

Камбъл хвърли бърз поглед на командната зала, сякаш да се увери, че Телторст не е решил да прекрати почивката си.

— Всъщност не, сър — призна той. — Мисля, че основната му грижа е да запази „Комитаджи“ непокътнат за победния триумф над сградата на Висшия съвет.

— Това е и моето впечатление — каза Леши. — Значи сме единодушни. Не му обръщаме внимание.

— Да, сър. — Камбъл не изглеждаше особено щастлив. — Сър… мога ли да говоря свободно?

— Разбира се.

Камбъл събра кураж.

— Всеки Адютор, назначен на кораб като „Комитаджи“, е по дефиниция високопоставен служител. Той разполага с огромна власт. Но не си пасвате така добре, както вероятно са се надявали.

— Дотук не казвате нищо ново. Да не би да ме съветвате да зарежа военния си дълг, за да пазя политическия си гръб?

— Съветвам ви, че би било благоразумно да намерите някакво средно положение — каза Камбъл. — Някакъв компромис, който ще го накара да млъкне, като в същото време хората не бъдат подлагани на ненужни рискове.

— Разбирам. — Леши го гледаше внимателно. — И този ваш мъдър съвет е плод единствено на вашата загриженост и в името на запазването на добрите обноски?

Устните на Камбъл едва забележимо се свиха.

— Господин Телторст ме извика в каютата си вчера след като прогонихме защитниците на мрежата. Каза ми, че сте довели „Комитаджи“ до Сераф без нужните заповеди и че ако вашето ирационално открито неподчинение продължи, ще бъде принуден да ви отстрани от командването.

— И ви предложи моето място?

— Не. Мисля, че повече предпочита да види самия себе си в комодорската туника. — На лицето на Камбъл се изписа нещо като отвращение. — Искаше да разбере на чия страна бих застанал, ако подобно нещо се случи. Дали ще подкрепя един бунт срещу законната власт, това беше смисълът на думите му.

— Интересно — промърмори Леши. — Благодаря ви за честността. И няма да ви попитам какъв е бил отговорът ви.

Лицето на Камбъл леко се изчерви.

— Сър…

— Достатъчно. — Леши се обърна към пулта си, завъртя креслото си с гръб към Камбъл и направи справка за изразходваното гориво през последните четири часа.

Най-накрая се бе случило. Назряваше от много време, но едва сега Телторст бе готов да нанесе решителния удар. И явно бе достатъчно уверен, че удобният момент скоро ще настъпи, щом си позволяваше да приказва пред висшите офицери.

Леши въздъхна и се замисли за времето, когато бе получил първото си назначение и бе стъпил на борда на първия си кораб. По онова време Мирският отбранителен флот беше точно това — защитна стена за хората на Земята и съюзните ѝ светове. Висшият съвет наистина беше висш, а не само на име, а Адюторите — обикновени правителствени съветници, занимаващи се с финансовите въпроси.

Днес, почти половин столетие по-късно, всичко се беше обърнало наопаки. Основната цел на военната машина бе завоеванието, а стратегията и тактиката се движеха от съображения за пари, богатства и печалби. Пари, за да се напълни вечно празната мирска хазна, богатства за хората в сянка, които бяха истинската власт зад Съвета. Печалби, които незабавно се използваха за финансиране на следващото завоевание.

„Комитаджи“ бе построен с една-единствена — цел да бъде толкова огромен и ужасяващ, че само появата му да накара непокорните колонии да се предадат, без да е необходимо да се хабят напразно ценни ресурси за унищожаване на безсмислена съпротива. Вероятно още докато с нежелание бяха отпуснали парите за построяването му, Адюторите бяха чакали с нетърпение деня, в който да могат да сложат ръка върху него и да не се съобразяват с военните.

Изглежда, този ден бе настъпил. И Телторст беше готов да направи своя ход.

Тази мисъл беше толкова изненадваща, че сигурно би поразила и самия Телторст, ако я чуеше. Командир на кораб да предаде кораба си на един цивилен — особено на някакъв нафукан, невеж и сребролюбив Адютор — абсолютно недопустима мисъл за младия лейтенант Леши.

Но старият комодор Леши ясно можеше да види пътя, по който бе поела вселената. През последните тридесет години Адюторите винаги излизаха победители и трупаха все повече и повече власт и влияние. Бавно и методично принудиха всеки гражданин на Мира — от последния скитник до депутатите в самия Висш съвет — да мислят единствено от гледната точка на печалби и загуби.

А на Леши му беше омръзнало да се бори с тях.

Може би Телторст щеше да се окаже компетентен командир. Може би не. Но и в двата случая сега не беше време за битка за власт, която да раздели хората му на две противопоставящи се групи. Не и пред лицето на вражеска сила.

Защото независимо колко некомпетентен се окажеше Телторст, дори той не би могъл да постави „Комитаджи“ под сериозна заплаха, дори с помощта на всичките сили на ЕмОт. Най-много, ако съвсем оплескаше нещата, просто да забави малко домогванията на Адюторите към тотална власт.

Нека тогава Адюторът получеше своя звезден миг. А междувременно истинският командир на „Комитаджи“ имаше да изпълнява план за нападение. Той затвори данните за изразходваното гориво, извика последните доклади от Тактическия отдел и започна да чете.

Чандрис познаваше достатъчно добре предстартовите процедури и дежурните екипи и осигури влекач без много излишни въпроси. Наложи се да прояви малко изобретателност при стартовата чиния, където чакаше изумителна опашка, но и там се справи отлично.

Много бързо обаче стана ясно, че никакъв чар и хитроумие не са в състояние да им осигурят катапултиране до Ангелиада.

— Стига шеги, „Газела“ — непреклонно каза операторът. — Не четете ли докладите на собствената си агенция? Всички полети до Централа Ангелиада са прекратени. Точка. Край на коментара. Затваряме файла.

— Тогава ви препоръчвам да го отворите отново — остро каза Чандрис. — Това е спасителна операция, наредена от самия Върховен сенатор Форсайт и носеща код синьо-три.

— Каква операция? — Гласът на оператора продължаваше да е непреклонен, но Коста долови как в него се прокрадва леко колебание.

— Глух ли си бе? — извика Чандрис. — Това е спасителна операция. Някой се сетил да преброи главите в совалката и се е оказало, че са забравили една бройка на Централата. Трябва да я измъкнем.

— О, мамка му! — измърмори операторът. — Кой е?

— Старши свързочник Жизел — каза Чандрис. — Познавате ли я?

— Срещал съм я — каза операторът. — Не си заслужава спасението, ако питате мен.

— Очевидно Върховен сенатор Форсайт не споделя мнението ви. И така, ще ни пуснете ли да минем, или да го извадим от заседание, за да ви обясни лично какво означава синьо-три?

— Добре, добре, приближете се — предаде се операторът. — Настройвам катапулта.

— Благодаря. Край на връзката. — Чандрис изключи и подкара „Газела“ напред.

— Жизел? — попита Коста.

— Говорих с нея след изригването, когато трябваше да измъкнем Ханан колкото се може по-скоро — обясни Чандрис.

— Ами синьо-три?

— Копирах кодовете от цилиндъра на Форсайт преди да му го върна. Реших, че някой ден могат да ни потрябват. Е, какво мислиш? Дали ще се върже, или ще надуе свирката?

Коста поклати глава.

— Ти си експертът по човешките реакции. Какво мислиш?

— Не зная — каза тя. — Стори ми се убеден. Но никога не можеш да кажеш със сигурност. Може да се е за действал, но и като нищо може и да реши да ни провери.

Коста се намуси.

— И ако се обади в офиса на Форсайт за потвърждение на кодовете, с нас е свършено.

— Само ако се добере до самия Форсайт преди да се прехвърлим. Ако се доберем до Централата преди нещата да са се размирисали, ще изключим мрежата и никой няма да може да ни догони.

— Значи планът е да си размърдаме задниците и да действаме колкото се може по-бързо?

— Да, стига да не прекаляваме и да не се набиваме на очи — съгласи се Чандрис. — Но пък това е спасителна операция и от нас се очаква да бързаме. Мисля, че имаме доста добри шансове.

— Добре — въздъхна Коста. — Само ми се иска да бяха не просто „доста добри“.

— Ако искаш сигурни неща, занимавай се с теология. — Чандрис изучаваше мониторите си. — Лично аз се надявам онези бойни кораби да не решат да се запознаят по-отблизо с нас.

Коста примигна.

— Бойни кораби ли?

— На мен поне ми приличат на такива. Нали ти си експертът по военно оборудване.

Коста се наведе към дисплеите си и увеличи образа. Прекадено зает с мислите си за Ангелиада, изобщо не беше обърнал внимание на сновящите около тях кораби. Но сега…

— Права си — каза той и усети как изтръпва. Снощи Форсайт говореше нещо за предполагаема мирска атака срещу Лорелей. Да не би комодор Леши вече да бе стигнал до Сераф? — Това никак не ми харесва.

— Просто запази спокойствие — посъветва го Чандрис. — Това са кораби на ЕмОт. Ние пък провеждаме спасителна операция на ЕмОт. Просто едно голямо щастливо семейство. Но ако ни повикат, аз ще им отговарям.

— Ясно — промърмори Коста. Очите му шареха по дисплеите. Ако мирските сили бяха тук и се намираха достатъчно близо, за да намаляват ускорението си, някъде би трябвало да види следите от опашките.

Докато се чудеше дали блясъкът на по-близките кораби не скрива гледката, Чандрис каза:

— Добре, приготви се. Потегляме.

Последва познатото трепване от преминаването през катапулта…

И изведнъж дисплеите експлодираха от светлина.

— Какво е това?! — възкликна Коста.

— Ангелиада! — извика Чандрис, натисна някакво копче на пулта и светлината от болезнена стана просто силна, след което се смени с малко черно петно в центъра на ярък пожар. — Съжалявам, светлинните филтри не се пренастроиха.

— Трябваше да проработят — каза Коста, докато разглеждаше колоните цифри. — Поне до известна степен. О, по дяволите!

— Какво?

— Виж разстоянията. Ангелиада е на… мамка му. На не повече от две хиляди километра оттук.

— Толкова близко?!

— Толкова — мрачно повтори Коста. — И не само се движи, но и набира скорост.

— Тогава да се размърдаме — каза Чандрис. Разнесе се рев на двигатели и ускорението притисна Коста в креслото. — Ще заобиколим и ще се скачим при катапулта. Там ще си свършиш работата.

— Да бе — измърмори Коста. — Дано са забравили вратата отключена.

— Корабите почти са заели позиция, господин Върховен сенатор — каза генерал Рошманов. — Остават максимум още двадесет минути.

— След колко време „Комитаджи“ ще навлезе в зоната на боя?

Рошманов сви рамене.

— Зависи колко разрушения искат да предизвикат. Знаем, че Мирът разполага със субядрени ракети с широк обхват, способни да унищожат площ от един милион квадратни километра. Десетина такива ракети и от Сераф няма да остане много за завоюване.

Сърцето на Форсайт се сви.

— За щастие, това не е в стила им.

— Е, не е любимият им стил — съгласи се Рошманов. — Само че се страхувам, че ако им създадем достатъчно проблеми, могат да решат просто да си отмъстят.

— Мирът търси печалби, а не отмъщение — каза Пирбазари. — Освен това мисля, че няма смисъл да се безпокоим, че можем да им създадем чак толкова големи проблеми.

— Да — сериозно отбеляза Рошманов. — Прав сте.

Дълго време никой не проговори. Форсайт гледаше тактическия дисплей, слушаше приглушения шум от разговорите в командната зала на ЕмОт и от време на време долавяше някоя фраза от общия фон.

Стреснато подскочи, когато телефонът му звънна.

— Форсайт слуша.

— Господин Върховен сенатор, обажда се лейтенант Хакара от Центъра за свръзки — чу се женски глас. — Съжалявам, че ви безпокоя, сър, но от катапулта ви търсят из целия Шикари Сити.

— Лично мен? — намръщи се Форсайт. Не се намираше в никаква командна верига тук. — По какъв въпрос?

— Не зная, сър — каза Хакара. — Ако желаете, ще ви свържа.

— Да, ако обичате.

Чу се прещракване, дълга пауза, след което последваха още дузина прещраквания.

— Върховен сенатор Форсайт? — колебливо каза някакъв мъж.

— Същият — каза Форсайт. — С кого разговарям?

— Реймонт, сър. Диспечер на катапулта за Централа Ангелиада. Вече… е, малко е късно, сър, вече се прехвърлиха. Просто се питах дали искате да пратите с тях резервна совалка. По-точно след тях.

— Ако мислите, че се изразявате смислено, грешите — изръмжа Форсайт. Нямаше време за игри. — За кого и за какво става дума?

— За спасителната операция, сър — каза Реймонт. — Код синьо-три. Жената от „Газела“ каза…

— „Газела“ ли? — прекъсна го Форсайт.

— Да, сър. — По гласа на Реймонт можеше да се съди, че изведнъж е получил проблеми с дишането. — Каза, че някой бил останал забравен на Централата и че вие лично сте наредили — спасителна акция, макар че катапултът официално е затворен, обаче код синьо-три е с върховен приоритет пред другите заповеди… — Гласът постепенно заглъхваше.

— Разбирам — Гласът на Форсайт прозвуча по-спокойно, отколкото очакваше. Изцяло заангажиран с приближаващата заплаха, той съвсем беше забравил за Коста и теориите му за Ангелиада. — Кога се прехвърлиха?

— Преди около две минути, сър. Да изпратя ли совалка? Можем да я подготвим за петнадесет минути.

Форсайт погледна тактическия дисплей.

— Не, не е необходимо.

— Някой от бойните кораби може да стигне дори още по-бързо — предложи Реймонт. — Можем да рекалибрираме, докато стигне дотук…

— Казах, не е необходимо — твърдо повтори Форсайт. — Затворете катапулта, но оставете мрежата да работи. Рано или късно ще поискат да се върнат.

— Да, сър. Аз… да, сър.

Форсайт затвори телефона и с периферното си зрение забеляза, че генерал Рошманов е изчезнал някъде по време на разговора.

— Коста ли? — тихо попита Пирбазари.

— И Лалаша, и „Газела“ — потвърди Форсайт. — Отишли са при Ангелиада.

— Ясно. — Гласът на Пирбазари изведнъж стана твърд. — Все пак трябваше да изпратя някого при доковете.

Форсайт се намръщи. Изражението на помощника му точно съответстваше на тона му.

— Какво имаш предвид, Зар?

— Можехме да ги спрем — каза Пирбазари точно толкова силно, че Форсайт да може да го чуе сред околния шум. — Вместо това го пуснахте да си иде. Доказан мирски шпионин. И вие преднамерено го пуснахте. Чак на Ангелиада, където много удобно няма да се пречка, когато „Комитаджи“ се озове тук.

— В какво точно ме обвиняваш? — тихо попита Форсайт.

— Просто се питам дали не сте сключили някаква сделка с него — каза Пирбазари. — Ако е така, не би ли трябвало и останалите от нас да са в течение?

Форсайт го гледаше и една част от него искрено се възхищаваше колко непредсказуемо се развиват събитията. От едно решение да не носи ангел… и сега бе заподозрян в предателство.

— Аз не правя сделки — каза той накрая. — Но може би трябваше да го сторя.

Пирбазари присви очи.

— Какво означава това?

— „Комитаджи“ е невероятно оръжие — каза Форсайт. — Много мощно, много опасно. Но, както всички толкова обичат да отбелязват, Мирът не иска да разрушава, а да завладява.

Той посочи нагоре към небето.

— Ангелиада е нещо различно. Тя вече атакува няколко ловни кораба, а сега, изглежда, е подложила на обстрел и Централата.

— Ако приемате теорията на Коста — изсумтя Пирбазари.

— Доктор Фрашни потвърди думите на Коста за експеримента — напомни му Форсайт.

— Има много път от логическа верига от девет ангела до вбесен убиец в образа на черна дупка — възрази Пирбазари.

— Вярно е — съгласи се Форсайт. — И първата стъпка по този път е да се съберат още данни. Точно това, което прави Коста.

— Така твърди той — контрира Пирбазари. — А може би просто иска да се измъкне.

— Не — твърдо каза Форсайт. — Помисли малко. Всички ловни кораби са по доковете си, което означава, че би могъл да избере който си пожелае. Защо да се спира на „Газела“, която е логично първото място, откъдето ще започнем да го търсим?

— Може би защото е знаел, че няма да го търсим — направо каза Пирбазари.

— Взел е „Газела“, защото апаратурата му е там. Отишъл е да разбере какво става.

Очите на Пирбазари все още бяха твърди, но Форсайт забеляза, че част от подозрителността му изчезва.

— И не защото сте му предложил сделка да стои настрана от битката?

Форсайт изсумтя.

— Ако смяташ, че точно сега около Централата е по-безопасно, отколкото да се изправиш пред „Комитаджи“, защо не отидеш и ти там?

Устните на Пирбазари се свиха.

— Това беше неуместно, господин Върховен сенатор.

— Също както и твоите думи, Зар — каза Форсайт. — Сега на чисто ли сме?

Пирбазари сякаш го преценяваше с поглед.

— Засега.

— Добре. Да видим тогава дали онези кораби са заели позициите си.

Чандрис никога не беше стъпвала на Централа Ангелиада, но бе изучавала схемите по време на по-спокойните часове от лова. Придвижването на „Газела“ в позиция за скачване без помощ отвътре беше истинско предизвикателство, но тя се справи само след няколко несполучливи опита. Връзката между стационарния док и въртящия се основен цилиндър на станцията също не беше от най-лесните за преодоляване, но се промъкнаха без особени инциденти, ако не се броеше натъртеният гръб на Коста.

— Ама че място — надвика Коста трясъка на гама-лъчите, докато отиваха към стълбата, водеща към командния сектор. — Дежурството тук трябва да е било голям купон.

— Не вярвам винаги да е било толкова шумно — извика в отговор Чандрис. Пращенето не беше силно като по време на радиационните изригвания, но определено се засилваше.

— Само се моля да не стане по-лошо — извика той. — Електрониката няма да може да издържи много дълго.

Онези, които бяха проектирали станцията, вероятно бяха имали същите опасения. Когато стигнаха контролния център на катапулта, той бе много по-тих от помещенията преди него.

— Сигурно са подсилили защитата — отбеляза Коста, докато изучаваше светещите с мека светлина пултове и дисплеи. — Май са оставили всичко включено. Добре.

— В това число и мрежата. — Чандрис се огледа и продължи по стълбата. — Отивам да я изключа.

— Чакай малко. Трябва да има начин да се направи и оттук.

— Несъмнено — съгласи се Чандрис. — Но ще ни отнеме време, докато разберем как точно. Да не искаш Форсайт и ЕмОт да цъфнат тук, докато сме заболи носове в инструкциите?

— Добре, върви.

Тя се върна до централния коридор на цилиндъра, пресече жилищния отсек и складовете и стигна до другата половина на станцията. И двете противоударни врати на свързващия коридор бяха заключени, но се предадоха сравнително бързо. Самият свързващ коридор беше направо зловещ — сравнително къс, с обрамчени с червено люкове към спасителните капсули, които беше видяла при първото си пътуване до Ангелиада.

Справи се с вратите в дъното на коридора, мина през огледална част от складови помещения и каюти и слезе в контролния център на мрежата. Бърз поглед към мониторите, колкото да се убеди, че Форсайт и ЕмОт още не са пристигнали, и започна да върви покрай пултовете, като систематично изключваше всеки контакт.

След две минути пултовете и мониторите потънаха в мрак. Както и останалата половина от станцията. Тя пипнешком пое по обратния път.

Коста седеше пред един от терминалите и местеше поглед от дисплея към най-малко три различни ръководства.

— Мрежата е изключена — доложи тя. — Как върви тук?

— Бавно — отвърна той. — За да рекалибрирам за Ангелиада, май ще трябва да мина ускорен курс по теория на катапултирането.

— Страхотно. Срок?

— Един час. Или малко по-малко.

— И след това ще трябва да се направи самото програмиране?

Коста кимна.

— Още тридесет минути до един час за програмиране и фина настройка на мощността.

— Значи да го смятаме два часа.

— Да. — Коста многозначително погледна към другия край на помещението. — Само се надявам да разполагаме с толкова време.

Чандрис проследи погледа му до монитора, показващ блестящото петно на Ангелиада. Носеше се неумолимо към тях. Чандрис можеше да се закълне, че черната дупка се приближава направо пред очите ѝ. Оптическа измама, разбира се.

— Какво да правя?

Той потърка чело.

— Как си с електрониката?

— Разучих системите на „Газела“ за три дни.

— Става. — Той посочи съседния стол. — Първо трябва да намериш начин да изключиш мрежата на Сераф оттук — последното нещо, което ни трябва, е да пратим Ангелиада в ниска орбита около планетата. След това започвай да изучаваш процедурата по препрограмирането. Схвана ли физиката и математиката, няма да има нужда да минавам и през техническото ръководство.

— Готово. — Тя седна, измъкна ръководствата и отново хвърли поглед към Ангелиада.

Разбира се, че беше оптическа измама. Трябваше да е.