Ангелиада

29.

Списъкът с оборудването се появи и запълзя по екрана. Джайаси подсвирна.

— Мили Боже, Джерико! Ще ни е необходимо всичко това?

— Така излиза. — Стомахът на Коста се сви, докато преглеждаше списъка. Може би щеше да успее да измъкне за няколко дни някои от нещата, без никой да се усети. Но не и всички. Нямаше начин.

— Какво, това списъкът с оборудването ли е? — Чандрис надигна глава от терминала, на който работеше.

— Именно — потвърди Джайаси. — И само той е достатъчен да ти обясни защо никой досега не е виждал антиангел. Половината от оборудването дори не е съществувало по времето на последното търсене.

— Съвсем спокойно би могло да не съществува и сега, поне що се касае до нас — горчиво добави Коста. — Никога няма да успеем да съберем всичко.

— Някой да ти е казвал, че се отказваш много лесно? — скастри го Чандрис, доближи се до него и се наведе пред дисплея. — Големият въпрос е дали ще успеем да натъпчем всичко това в „Газела“.

— Да не би „Газела“ да е в състояние скоро да полети? — възрази Коста.

— Преценката на пораженията почти приключи каза тя. — Ремонтът няма да е от най-леките, но няма нещо, с което един добър екип монтьори да не е в състояние да се справи.

— Естествено, но колко време ще е необходимо?

— Виж, това вече е проблем — неохотно призна Чандрис. — Ремонтът все още не е дори насрочен. А като знам колко е натоварен сегашният им график, май няма да започне още поне месец. А може и повече.

Коста потръпна.

— Не можем да си позволим да чакаме толкова дълго — каза той. — Дотогава ще пострадат още хора.

— Тогава другата възможност е да сключим договор с външна страна — каза Чандрис. — Да възложим ремонта на някоя частна фирма.

— Можеш ли да го направиш? — попита Джайаси. — Мислех, че „Гейбриъл“ се занимава с цялата поддръжка.

— Официално — да. Но на практика никой няма да се оплаче, ако ние самите решим да поправим нещо и да им спестим разходите.

— И колко високи ще бъдат тези разходи? — попита Коста.

— Достатъчно — сви устни Чандрис.

— Колко?

— Това е моя грижа. — Тя посочи списъка. — А твоя грижа е да измислиш как да измъкнем всичко това оттук.

Коста се намръщи към нея, внезапно обхванат от подозрение. Ангелът на Върховния сенатор…

— Казах, че това е моя грижа — с предупредителен тон повтори Чандрис. Беше разбрала погледа му.

Джайаси прочисти гърлото си.

— Мисля да отида до лабораторията и да видя с какво оборудване разполага доктор Кахенло — каза той и побърза да се измъкне.

— Не можеш да откраднеш ангела на Форсайт — изръмжа Коста и се обърна, за да вижда по-добре лицето ѝ.

— Защо не? — не му остана длъжна Чандрис. — Да не би един ангел да е по-ценен от живота на хората, които Ангелиада ще убие през следващите два месеца?

— Разбира се, че не — озъби се Коста. — Но ако те пипнат, всичко отива на вятъра и те пак ще загинат.

Той се поколеба.

— И пак ще имаш неприятности.

Устните ѝ се извиха сардонично.

— Не мислех, че ти пука.

Първата реакция на Коста беше да се извърне — както бе постъпвал винаги. Но, за свое учудване, не го направи.

— Разбира се, че ми пука — тихо каза той. — Както и за Ханан и Орнина. И двамата рискуваха заради нас. Не можем да ги предадем.

Чандрис стана.

— Няма да ги предадем — решително каза тя. — Колко време ще ти трябва да събереш оборудването?

— Не зная. — Коста отново погледна списъка — Може би два дни.

— Добре — каза Чандрис. — Нека бъдат три. Дотогава „Газела“ ще е в състояние да лети.

Коста отново я погледна.

— Внимавай.

— Ще внимавам — обеща тя. — Не се безпокой. Знам какво правя.

Тя тръгна към вратата.

— Да вървим да вземем ангела. Трябва да тръгвам, а май ще се наложи ти да ме извеждаш оттук.

Чандрис проговори отново едва навън, докато чакаха таксито.

— Сещам се за още нещо. — Лицето ѝ се губеше зад разпиляната от вятъра коса. — Ти спомена, че увеличеното количество ангели може да е случайност, страничен ефект от радиационните изригвания. Мислиш ли, че може и да е преднамерено?

Гърлото на Коста се стегна.

— Да нямаш предвид, че колкото повече ангели изхвърля Ангелиада, толкова повече антиангели поглъща и съответно става по-умна?

Тя се сви.

— Значи и ти си го помислил. Това не е добър знак.

— Зная — сериозно каза Коста. — Но може просто и двамата да грешим.

— Или и двамата да сме прави — каза тя. — По-добре да побързаме.

Коста погледна към пламтящите в нощното небе звезди.

— Да — каза той. — Да побързаме.

За трети път днес новините повтаряха едно и също. Но Трилинг нямаше нищо против. Гледаше, долепил пръсти до студеното стъкло на дисплея, намалил звука, за да не събуди спящото зад него момиче. Камерата даде в близък план линейката и носилката, която лекарите търкаляха към нея.

Там стоеше тя, прегърнала през рамо някаква стара дебела жена, и гледаше минаващата носилка. Красива, крехка и безпомощна като винаги.

Чандрис.

Трилинг притисна пръсти в стъклото, като жадно я изпиваше с поглед. Беше я проследил до Сераф направо блестящо. Но тук следата изчезна. Никой от онези, с които говори, не призна да е работил с нея, да я е виждал, и дори да е чувал за нея, независимо колко силно ги натискаше. Една от отрепките накрая призна, че знае къде се намира. Но след като умря, Трилинг откри, че просто го е излъгал, за да го накара да спре. Мразеше, когато му погаждаха подобни номера.

Но вече нямаше значение. Тя беше тук. От другата страна на планетата, но разстоянието нямаше значение. Тя беше тук, той беше тук и веднага след като намереше начин да се добере до Магаска, двамата отново щяха да са заедно. И щяха да останат тук, или да се върнат на Ухуру, или пък да заминат където решат. Отново заедно. Също както в доброто старо време.

Новините свършиха и той изключи приемника. Тихо се прокрадна в тъмната стая, заслушан в дълбокото дишане на момичето, и събра нещата си. Не му отне много време — нямаше голям багаж, а и по пътя можеше да свие всичко, от което имаше нужда. Парите бяха друг въпрос, затова взе всичко, което успя да намери, без да пропусне да прерови и джобовете на джинсите ѝ, преметнати през стоящия до леглото стол.

Най-после беше готов. Съмняваше се, че по това време на нощта има някакъв превоз до Магаска, но до депото имаше доста ходене, а и не го свърташе на едно място. Скоро двамата с Чандрис отново щяха да са заедно.

Затвори ципа на сака си и пристъпи към леглото. Изведнъж си даде сметка, че момичето хърка ужасно и че просто повече не е в състояние да понася миризмата ѝ. Не бяха заедно от много време — бяха изминали около две седмици, откакто попадна на нея на улицата и започна да я учи на занаята. С лъчезарното ѝ лице и звънък глас в нея имаше доста потенциал и той неведнъж си повтаряше, че няма да е зле да я задържи около себе си, докато не открие Чандрис.

Но, разбира се, вече всичко бе свършило. Той остави сака на пода, наведе се над момичето и го стисна за гърлото.

Наистина спеше много дълбоко. Дори не успя да се събуди.

Трилинг вдигна сака и пристъпи към вратата. Малко съжаляваше. Но нямаше друг избор. Той беше мъж на една жена, Чандрис бе жена на един мъж и сега, след като я беше открил, никой не можеше да застане помежду им. Нямаше друг избор.

Отвори вратата и потъна в нощта, без да се обърне назад.