Човек на живота

10Джими осиновява куцо куче

Една тъмна фигура се отдели от сумрачния ъгъл и се промъкна крадешком към прага, където стоеше Джими.

— Ти ли си, Шило? — попита глухо Джими.

— Съвсем точно, шефе.

— Хайде, влизай.

И Джими влезе пръв в апартамента, светна лампата и затвори вратата. Шилото примигна на силната светлина и взе да премята в ръце смачканата си шапка. Моравата растителност върху главата му като че ли бълваше пламъци.

Джими го огледа с крайчеца на окото си и заключи, че понастоящем финансите на Мълинс са в дълбока криза. Костюмът на Шилото се различаваше в няколко основни детайла от този на обикновения спретнат гражданин. Черната му филцова шапка, типична за модната линия в Ийст Сайд, Ню Йорк, изглеждаше в такова окаяно състояние, като че ли не е спала две нощи подред. Черният фрак с провиснали лакти и кални петна беше закопчан плътно на гърдите, явно да прикрие отсъствието на риза — задача, с която не се справяше съвсем успешно. Сив вълнен панталон и обуща, от които свенливо се показваха два палеца, допълваха картинката.

Самият Мълинс изглежда беше наясно, че във външния му вид има моменти, които биха хвърлили в отчаяние редактора на „Шев и кройка“.

— Не ми придиряй на парцалките — рече той. — Ония гадове ми изгубиха куфара с най-готския костюм. Тоя ми беше резерва.

— Не се тревожи, Шило — успокои го Джими, — екстра си си. Искаш ли да пийнеш нещо?

Очите на Шилото светнаха, когато се протегна за гарафата. После се намести удобно.

— Пура, Шило?

— Че как. Браво бе, шефе.

Джими запали лулата си. След няколко благовъзпитани глътки Шилото изостави светския маниер и довърши чашата на екс.

— Сипи си още — предложи Джими.

Шилото се ухили, с което показа, че предложението е прието радушно.

Известно време Джими остана мълчалив, дърпайки от лулата си. Премисляше нещата. Чувстваше се като детектив, който е попаднал на улика. Най-накрая щеше да разбере името на момичето от „Мавритания“. Разбира се, това откритие не би го завело много далече, но все пак щеше да е нещо. Вероятно Шилото щеше да определи и местоположението на къщата, в която влязоха онази нощ.

Шилото гледаше Джими над чашата с мълчаливо възхищение. Този апартамент, който Джими беше наел за една година с надеждата, че подобно притежание ще го задържи в периметъра си, беше обзаведен луксозно и по последна мода. За Шилото всеки стол и всяка маса имаха свой романтичен ореол, тъй като явно бяха купени с приходите от оня обир на Новоазиатската банка или пък от постъпленията, натрупани от бижутата на херцогинята на Хейвънт. Гърдите му се преизпълваха с благоговение пред човека, който бе способен да издигне кражбата до такива висоти. В неговия случай професията рядко му осигуряваше нещо повече от хляба и някоя екскурзия до Коуни Айлънд10.

Джими срещна погледа му.

— Е, Шило. Странно, че се срещнахме така, а?

— Прав си, шефе — съгласи се Шилото.

— Какво правиш на три хиляди мили от Ню Йорк. Не ти ли е мъчно за добрия стар Бродуей?

Очите на Шилото пробляснаха тъжно.

— Рекох, че е време да мина насам. То в Ню Йорк стана ’ногу лошо. Ченгетата не ме бръснат вече за слива. Не съм им потребен. Затова си плюх на петите.

— Лошо — рече Джими.

— Тъпо — съгласи се Шилото.

— Знаеш ли, Шило, доста те търсих в Ню Йорк преди да тръгна.

— Уф, що не си ме намерил. Сигур ти е трябвал помощник за някоя работа, а шефе?

— Не, не за това. Спомняш ли си онази нощ, когато влязохме в къщата… в къщата на полицейския капитан?

— Че как.

— Как му беше името?

— На кого, на ченгето? Ами че Макикърн, шефе.

— Мак…, какво, какво? Знаеш ли как се пише?

— Майтапиш се с мен, шефе — рече простодушно Шилото.

— Повтори го. Напълни си дробовете и го произнеси бавно и отчетливо. Като камбанка. Хайде.

— Макикърн.

— А! И къде беше тази къща? Можеш ли да си спомниш?

Шилото сбърчи вежди.

— Тц, че помня ли — рече накрая. — Беше на някаква улица, ама коя. Ше съ сетя, шефе, нямай грижа.

— Тогава няма да те изпускам от очи, докато не се сетиш. За момента си най-важният човек на света за мене. Къде живееш?

— Аз ли? В парка. Ами да. На една самостоятелна пейка с южно изложение.

— Добре, освен ако не предпочиташ чистия въздух, няма нужда да спиш повече в парка. Можеш да си преместиш вигвама при мене.

— Я? Тука ли, шефе?

— Ако не се преместим другаде.

— Дадено — и Шилото се изтегна в креслото си.

— Ще са ти нужни малко дрехи. Утре ще купим. Ти си точно за конфекция. Не си много висок, това е добре.

— За мене е кофти, шефе. Малко по-висок да бях, щях да стана фанте и досега да съм си купил къща на Пето авеню, фантетата прават големите мангизи в добрия стар Манхатън, те това е.

— Я го гледай, всезнайкото! Кажи ми повече, Шило. Сигурно доста от полицаите в Ню Йорк забогатяват от подкупи?

— Че как. Глей го стария Макикърн.

— Де да можех. Разкажи ми за него, Шило. Май добре го познаваш.

— Аз? Че как, нямаше по-кофти рушветчия от него в цялата полиция. Вечно душеше. Ама виждал ли си му щерката?

— Какво? — подскочи Джими.

— Аз я кьорнах веднъж — Шилото стана почти лиричен в ентусиазма си. — Леле, какво парче. Маце и половина. Бих си я гепил за гадже. Викаше се Моли. Тя…

Джими вече го изяждаше с поглед.

— Спри! — ревна свирепо той.

— К’во, бе, шефе?

— Затвори си устата!

Шилото го погледна учудено.

— Как ка’иш — съгласи се той. Недоумяваше какво става, но явно думите му не се бяха понравили на шефа.

Джими загриза ядно лулата си, докато Шилото, изпълнен с добри намерения, седеше скръбен на креслото си, дърпаше от пурата и се чудеше какво толкова е сторил, за да го обиди.

— Шефе? — рече накрая.

— А?

— Шефе? К’ва е хавата тука? Що ми пискаш? По същите задачи ли действаш? Банки и бижута на херцогини. Нали ще ме вкараш в играта, а, шефе?

— Забравих, че не съм ти казал, Шило. Пенсионирах се.

Ужасната истина стигна бавно до ума на събеседника му.

— Ами! Що бе, шефе? Викаш му точка?

— Окончателно.

— И няма да забършеш още някои бижута?

— Не и аз.

— И край на оная… к’ва беше там горелка?

— Продадох си ацетиленовата горелка, отказах се от науката и имам намерение да отворя нова страница и да заживея мирен и улегнал живот като почтен гражданин.

Шилото зяпна. Светът за миг се разби на парчета в краката му. Преживяването в Ню Йорк с Джими, великият маестро, беше най-гордият и върховен спомен в живота му и сега, когато го срещна в Лондон, се надяваше на дълго и плодотворно сътрудничество в занаята. Нямаше значение, че делът му в това сътрудничество щеше да е скромен. Достатъчно беше да е свързан с такъв спец в занаята. Беше се нагледал на лондонските богатства и си беше казвал: „Леле, град само за плячкосване!“

И ето го идолът му — само с една дума разби всичките му мечти.

— Пийни му още едно, Шило — рече съчувствено подалият оставка водач. — Сигурно ти дойде като шок.

— Абе то, аз си го мислех, шефе…

— Знам, знам. Това са трагедиите на живота. Жал ми е за тебе, но няма какво да се направи.

Шилото седеше умълчан и с изопнато лице. Джими го потупа по рамото.

— Горе главата. Откъде знаеш, може пък честният живот да ти се услади. Толкова хора го правят, нали разбираш, и страхотно се забавляват. Трябва да опиташ, Шило.

— Кой, аз ли, шефе? И аз кат’ тебе ли?

— Ами да. Ти си ми връзката с… Не искам да си спомниш онзи адрес на втория месец от десетгодишна присъда в дранголника. Ще се грижа за тебе, Шило, драги ми синко, като за вакло агънце. Я се стегни! Няма страшно. Хайде, къде ти е усмивката.

След като помисли малко, другият се ухили, макар и накриво.

— Точно така. Ще влезем в обществото, Шило, ръка за ръка. Ще бъдеш истински хит. Всичко, което трябва да правиш, е да си весел, да се решеш и да не посягаш на сребърните лъжица защото в ония кръгове винаги ги броят, след като си замине последният гостенин.

— Дадено — отвърна Шилото с вид на човек, който напълно разбира това разумно предупреждение.

— А сега е време да дремнем. Можеш ли да спиш на този диван една нощ? Утре ще те уредя с легло.

— Кой, аз! — възкликна Шилото. — Леле мале! Цяла седмица хъркам на пейката в парка. Нямам думи, шефе!