Човек на живота

17Спомени от миналото и свежи новини

Играта между Харгейт и лорд Дрийвър беше напреднала, когато Джими се върна в билярдната. Резултатът беше седемдесет на шейсет и девет.

— Кой води? — поинтересува се Джими.

— Аз — отвърна Негова светлост и пропусна да вкара една лесна топка. По някаква неизвестна причина той конкурираше по свежест цяла връзка току-що набрани и излъскани репички. — Харгейт направи страхотна серия. Водех с единайсет точки само до преди минути.

— Късмет — възрази Харгейт дрезгаво. Джими си помисли, че Харгейт доста се е разбъбрил, защото откакто се бяха запознали, той го беше чувал да общува единствено посредством едносрични изджавквания.

— Съвсем не е така, братко — великодушно протестира лорд Дрийвър и отиде до масичката с напитките. Забърка си уиски със сода, като си тананикаше една модна песен. Явно намираше живота за задоволителен във всяка едно отношение. През последните няколко дни и особено този следобед той почти влечеше нос по земята. Преди няколко часа Джими го беше забелязал да се тътри по терасата с вид на безработен погребален агент, а сега волно извиваше трели като птичка божия.

Играта продължи да се точи в същото изнервящо темпо, но поради липса на други развлечения Джими остана да зяпа. Резултатът пълзеше бавно нагоре. Спортните умения на лорд Дрийвър бяха сърцераздиращи, но пред играта на Харгейт блестяха с олимпийско великолепие. След една успешна серия Негова светлост привърши с резултат от 95 точки. Харгейт имаше една точка преднина. Джими се наведе напред заинтригуван. Топките бяха наредени в идеална позиция. Дори Харгейт не би пропуснал да направи карамбол. И той го направи. Наближаващият финал дори на една отчайващо слаба партия е вълнуващ. Харгейт само трябваше да протегне ръка и да грабне победата. Топките лежаха в права линия с бялата по средата. Нищо повече не можеше да се направи. Харгейт удари безгрижно бялата, тя се затъркаля към червената, като че ли се поколеба за момент, но после отбеляза края на играта.

— Господи! Какъв късмет! — извика мълчаливецът с прекалено оживление.

Тиха усмивка се разля по лицето на Джими. Беше си спомнил онова, което се опитваше да изчопли от паметта си цяла седмица.

В този момент вратата се отвори и се появи Сандърс.

— Сър Томас би желал да види Негова светлост в кабинета си — съобщи той тържествено.

— А? Какво иска?

— Сър Томас не сподели с мен. Ваша светлост.

— Аха. Да де. Е, ще се видим след малко, господа.

Той остави щеката на масата и облече сакото си. Джими го последва навън.

— Един момент, Дрийвър — спря го той.

— А? Какво има?

— Заложихте ли някакви пари в играта? — попита Джими.

— Защо питаш? Разбира се, за Бога — по една петарка. Всъщност, братче… ъ-ъ… страхувам се, че в момента… Да ти се намира случайно една петарка?

— Разбира се, приятелю. Аз ще се оправя с него, става нали?

— Страшно ще съм ти задължен, ако го направиш. Хиляди благодарности. Ще ти ги върна утре.

— Е, няма защо да бързаш толкова — успокои го Джими. — Имам доста от тях под дюшека.

Той се върна обратно в билярдната, където Харгейт упражняваше удари.

— Една игра? — предложи той на Джими.

— Не ми се играе в момента — отклони предложението Джими.

Харгейт се опита да направи карамбол, но не успя. Джими се усмихна.

— Ударът не беше толкова добър колкото онзи преди малко.

— Не.

— Онзи предишния беше майсторски.

— Ами, късмет.

— Дали?

Джими запали цигара.

— Бил ли си в Ню Йорк?

— Случвало се е.

— А да си посещавал Клуба на зевзеците?

Харгейт му обърна гръб, но Джими успя да види лицето му и остава много доволен.

— За първи път чувам за подобен клуб.

— Страхотно местенце — каза Джими. — Можеш да срещнеш много артисти и писатели. Единственият му недостатък е, че можеш да се сдобиеш със съмнителни приятели.

Харгейт не отговори. Не изглеждаше заинтригуван от темата.

— Например — продължи Джими — една моя дружка — актьор на име Мифлин — ми представи преди година един мъж, който уж гостувал за две седмици на един от членовете на клуба. Та този гастролиращ мошеник бръкна дълбоко в джобовете на доста от момчетата в клуба. Старият трик — правиш се, че си съвсем бос в играта и най-накрая хоп — с един удар печелиш. Разбира се, ако се беше случило един или два пъти сигурно щеше да е случайност, но когато човек се кълне, че е новобранец и винаги завършва с брилянтен удар…

Харгейт се обърна рязко.

— В крайна сметка изритаха тоя приятел — информира го Джими.

— Виж какво!

— Да?

— За какъв дявол ми говориш всичко това?

— Това е дълга история — отвърна с извинителен тон Джими. — Ще взема да те отегча. Впрочем Дрийвър ме помоли да оправя дълга му в случай, че не се върне.

— Какво смяташ да правиш? — попита Харгейт.

— Какво смятам да правя ли? — повтори учудено Джими.

— Много добре знаеш какво те питам. Ако си държиш устата затворена и се включиш в играта, ще делим наполовина. Това ли целиш?

Според правилата на почтеното общество това безсрамно предложение трябваше да изстреля тутакси Джими от мястото му с възмутен вик и юмрук, насочен право в лицето на Харгейт, но паднеше ли му такъв случай, той беше склонен да обърне гръб на традицията. Не можеше да устои на изкушението да побъбри с човек, чийто възгледи за живота се различаваха от общоприетите. Също като в случая с Шилото Джими изпитваше любопитство, а не враждебност към Харгейт.

— Изкарваш ли много от такива игри? — поинтересува се той.

Харгейт си отдъхна, защото въпросът прозвуча делово.

— О, не се оплаквам — отвърна той с някакво подобие на ентусиазъм. — Ако се включиш…

— Но е малко рисковано?

— Съвсем не. Само някой случаен инцидент…

— Предполагам, че ме причисляваш към тях?

Харгейт се ухили.

— Сигурно е доста трудна работа. Трябва да имаш страхотно самообладание.

— Така е — въздъхна Харгейт. — Трябва да се правиш на дърво. Понякога, когато някой нещастник ме вземе под крилото си и започне да ме учи, така ми кипват вътрешностите, че се забравям и му показвам какво значи да играеш билярд. Сключваме ли сделката? Вътре ли си?

— Не, не — поклати глава Джими. — За теб може и да е доходоносна професия, но аз никога не съм си падал по този начин за припечелване на залъка хляб. Страхувам се, че трябва да ме изключиш от съдружието.

— Какво! Значи ще кажеш…

— Нямам ни най-малко намерение — успокои го Джими. — Не съм член на доброволния отряд. Няма да кажа никому нито дума.

— Защо тогава… — започна Харгейт все още неразбиращо.

— Ако не играеш повече билярд, докато си тук.

— По дяволите, човече! И каква ще ти е ползата? А какво ще правя, ако някой поиска да играя с него?

— Кажи му, че си си изкълчил китката.

— Китката?

— Да. Станало е след закуска. Просто лош късмет. Нищо страшно, но достатъчно болезнено, че да не можеш да играеш билярд.

Харгейт се замисли.

— Разбра ли ме? — попита Джими.

— Прекалено добре — отвърна му кисело Харгейт. — Но — светна той — ако можех да изиграя една игра с теб…

— Не можеш — прекъсна го Джими. — Забрави розовите мечти. Бъди твърд! Ти не ме познаваш! По моите доспехи няма дори петънце! Аз съм съвременното издание на Благородния рицар. Ш-ш-т! Някой идва насам. Нали разбра? Паролата е „Изкълчена китка“.

Дръжката потъна надолу. И след секунда към компанията се присъедини лорд Дрийвър.

— Ето те отново сред нас, Дрийвър — приветства го Джими — Липсваше ни. Харгейт даде най-доброто от себе си, за да ме забавлява с акробатични трикове. Но трябва да те предупредя, старче, че си прекалено безотговорен към себе си. Някой ден ще си навехнеш китката. Трябва да бъдеш по-внимателен. Какво, тръгваш ли си вече? Приятни сънища. Забавен тип — добави той, когато стъпките му заглъхнаха по коридора. — Е, скъпи приятелю, какво ти е? Изглеждаш ми като повален от буря исполин.

Лорд Дрийвър се тръшна на най-близкото кресло и изпъшка глухо.

— По дяволите!

Лордът спря за секунда невиждащ поглед на Джими и след това продължи с изследването на стените.

— Какво е станало, за Бога? — настоя Джими. — Ти излезе чуруликайки като волна птичка, а се връщаш стенейки като изгубена душа.

— Дай ми бренди и сода, Пит, приятелю. Накиснат съм в най-лепкавата тиня, която можеш да си представиш.

— Не те разбирам, приятелю.

— Сгоден съм — изхъхри Негова светлост.

— Сгоден? Чакай, чакай, я ми обясни. Да не ти са се разтропали черчеветата? Та кой квичи като прасе под ножа, когато се сгодява? Не искаш ли да си сгоден? Коя е…

Той изведнъж млъкна, парализиран от страховито подозрение.

— Коя е тя? Кажи ми коя е? — викна той.

Джими сграбчи рамото на нещастния пер и го разтърси диво. За нещастие не беше подбрал най-подходящия момент, защото точно в този миг последният беше в процес на усмиряване на излезлите си от строя нервни центрове със солидна глътка бренди със сода и за един промеждутък от две-три минути съществуваше опасност годежът да бъде отменен поради преждевременната кончина на една от страните. Постепенно пристъпите на откашляне на попадналата в погрешното отверстие Течност намаляха и се смениха с шумния съсък на навлизащия в гърлото му въздух — безпогрешен знак, че лорд Дрийвър ще живее.

Възстановил се достатъчно, Негова светлост отправи възмутен взор към Джими, но последният не беше в настроение да се извинява.

— Коя е? — повтаряше Джими диво. — Как се казва?

— Можеше да ме убиеш — оплака се с дрезгав шепот току-що завърналия се при живите граф.

— Коя е?

— Какво? Госпожица Макикърн, защо?

Джими много добре знаеше какъв ще е отговорът, но това не намали силата на удара, стоварил се отгоре му.

— Госпожица Макикърн? — прозвуча като ехо Джими.

Лорд Дрийвър безжизнено кимна с глава.

— И си сгоден за нея?

Последва още едно скръбно поклащане на овала върху раменете на лорд Дрийвър.

— Не мога да повярвам — отсече Джими.

— И на мен ми се искаше да не можех — печално проплака наследникът на титлата, подминавайки без внимание обидното съдържание на забележката — Но лош късмет, това си е.

За първи път след ужасяващото разкритие Джими забеляза подозрителното държане на своя щастлив съперник.

— Не изглеждаш особено доволен — отбеляза той.

— Доволен! Не, съвсем не скачам от радост.

— Тогава, за какво, по дяволите, е всичко това? Каква е целта на занятието? Щом не искаш да се жениш за госпожица Макикърн, защо си й предложил?

Лорд Дрийвър затвори очи.

— Скъпи приятелю, не съм аз. Моят чичо ме накара.

— Чичо ти?

— Не ти ли казах, че той иска да ме ожени? Знаеш много добре. Не си ли спомняш?

Джими го беше зяпнал мълчаливо.

— Искаш да кажеш… — смисълът бавно проникваше в съзнанието му.

Но не можеше да продължи. Щеше да бъде пошло да го изрече на глас.

— Какво, старче?

Джими преглътна шумно.

— Опитваш се да ми кажеш, че ти искаш да се ожениш за госпожица Макикърн само защото е богата? — попита все още невярващо той.

Не за пръв път Джими чуваше, че това е основен лайтмотив при бракосъчетанието на английската аристокрация, но за пръв път този факт го ужаси.

— Не аз го искам, старче — измърмори извинително Негова светлост, — а моят чичо.

— Твоят чичо? О небеса! — Джими отчаяно се хвана за главата. — Да не искаш да кажеш, че чичо ти ти нарежда за кого да се ожениш? Да не искаш да кажеш, че си такова пихтиесто мекотело с желе вместо гръбнак, пъпчива гъсеница, гнида някаква, която всеки може да смачка, когато си поиска…

— Е-хей, старче, я се озапти малко — запротестира засегнат Негова светлост.

— Щях да те нарека нещастен и окаян негодник, кривокрак и кривоглед мизерник, но това е прекалено ласкателно за тебе. А аз не обичам да се мазня на хората в лицето.

Лорд Дрийвър, смъртно обиден, понечи да стане от стола.

— Недей да мърдаш — ревна заплашително Джими, — че не отговарям за себе си.

Негова светлост побърза да заеме изходно положение. Беше стреснат. Никога не беше подозирал, че характерът на Джими притежава и подобна зловеща страна. Отначало се почувства огорчен и разочарован. Беше очаквал съчувствие и разбиране. А вместо това върху му се сипеха заплахи за физическа разправа. В момента Джими кръстосваше стаята като нервен тигър, чиито черва са подхванали масов гладен протест. Слаба утеха за паникьосания граф представляваше фактът, че между него и Бичът Божи, препускащ пред очите му, наистина стоеше малко препятствие във вид на билярдна маса, но пък ударите със здравите билярдни щеки, както беше чувал, били много болезнени. И той се кротна в обятията на кожената мебел със стоицизма на стрида в рядка кал. Щеше, разбира се, да е признак на лошо възпитание от страна на Джими, ако насини човека, приел го в дома си, но дали можеше да се разчита, че врящият му мозък ще си спомни предписанията на етикета?

— Едно нещо не мога да си обясня. Че си лигава тения вече ми е ясно, но защо Моли е приела да се свърже с такъв гнусен паразит? — проговори Джими почти на себе си, като внезапно закова на място и заби поглед във вкаменилия се пер.

Лорд Дрийвър почувства, че затисналата го допреди малко планина от ням ужас се свлече от раменете му. Питането не беше учтиво, но все пак словесните удари бяха за предпочитане пред тези с обработен дървен материал.

— Точно това и на мен не ми дава мира — сподели терзанията си той. — Този следобед…

— Какво за този следобед?

— Ами тя категорично отказа всякакво сродяване с мене.

— Ти си й направил предложение този следобед?

— Да и всичко мина като по вода. Даже не ме изслуша, отказа ми и едва не се изсмя в лицето ми. И тая вечер — шат — клъцна ми главицата — заописва той печално вихъра на последните събития. — Чичо Том изпрати да ме повикат и ми каза, че е променила решението си и ме чака в дневната. Аз отидох там и тя с две думи ми каза, че е размислила и че цялата операция пак е задействана. И аз се почувствах като пълен дръвник. Не знаех какво да направя… искам да кажа дали да я целуна или какво…

Джими изпръхтя заканително.

— А? — не разбра репликата Негова светлост.

— Продължавай — процеди през зъби Джими.

— Та, както ти казах, почувствах се като последен глупак. Казах само „Браво!“ или нещо такова — да пукна, ако си спомням какво казах — и си излязох. Всичко е толкова объркано. Не ми изглеждаше много въодушевена — и трябва да ти кажа, че й личеше. Не би дала и пукнато пени за мене. Струва ми се — завърши Негова светлост замислено, — че е била принудена да приеме. Сигурно чичо ми и нея е притиснал.

Джими се изсмя.

— Слушай, човече, ти изглежда си мислиш, че чичо ти движи вселената.

— Може и да не ми вярваш, но според мене са я накарали. А ти го приемаш много хладнокръвно — отбеляза Негова светлост със завист.

— Случва се понякога — каза Джими и изпи на един дъх брендито, което си беше налял.